Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Статии

Manage articles

Иво

Сила

От Иво, в Поезия,

Сила

Една усмивка, две усмивки, понякога три,
понякога без, но със радост в сърцето.
Понякога... Често - така ми се иска
да ти опиша усещането, онова, което
ме кара да крача напред през живота,
по пътища - разни, през пек и мъгли.
И даже през сълзи, без смисъл, през жажда
ме води напред, дърпа, дори да боли.
И там е, присъства със тихата сила
и носиш го с кръста - невидим, суров.
Онази приятелю, която и в теб се е скрила,
рисувайки времето,
онази съседка - любов.


Амулет

Обичам онези малки неща.
По-ценни от думи дори изписани на лист хартия.
Като полъх остават. Частица от твойта душа.
Топлят дланите ми. Съдържат магия.

И ги докосвам когато си мисля за теб.
И те чувствам тъй близо, толкова истински.
А навън вече светло е. Страхът изглежда нелеп.
А самотата - вече не e така потискаща.

Защото знам - посветено на мен
значи - мислил за мен. Значи вложил послание.
Някак.. вид амулет за по-тежкия ден
като знак за подкрепа от близко съзнание.

Толкова малко, а с толкова тежест и сила.
Толкова крехко и плътно и... Някак с история.
Някак божествено. Сякаш не твойта ръка му е вдъхнала сила.
Като копнеж. Като идея. Една съвършена мелодия.


Нежност

И тихо до тебе аз пак ще приседна.
Спокойно и леко ще протегна ръка.
В очите ти, сините, без страх ще погледна
и с взор ще изтръгна от тях аз всяка тъга.

И с длан от лицето ти с любов ще измия
умората тежка, ще избърша прахта.
Със приказка лошият спомен от теб ще изтрия
и на моето рамо ти ще облегнеш глава.


Всичко тепърва предстои

Зная, че нужната част от мечтите ни
може да стане реална, повярвай ми.
Трябва ти само надежда, че всичко е
мост към успеха, частичка от тайната.

Виждаш - животът сурово наказва ни,
щом за миг заблудени с теб решим, че грешим.
Но във пътя, ти знаеш, той скътал е тайните.
и за тях ще се борим, все със цел ще вървим.

И не трябва да казваш "това е безсмислено".
светът е създаден без невъзможни неща.
Трябва ти само сила (а ти имаш) и само малко, наистина
да повярваш за миг в чудеса!

Знай, че няма реалност без капка илюзия,
без преплетена в нея мечта.
И когато запиташ се "хъм... честно, струва ли си?"
знай, че съдбата изграждаш сама.

Иво

Съзерцание

От Иво, в Поезия,

България

Мир, любов и светлина- ето моята страна !
Утро на молитвения връх
със пътечка флейта -пръв,
докоснал до мечтите,
бели гълъби в лъчите.

Сърца, приятели и песни,
братските молитви честни,
кръг пулсиращ в светлина
сред седем бистри езера.

Хармония от звездоброя
с полет волен над покоя
оглеждат се във езерата
събор на Рила със слънцата.
Ето моят роден храм-
България, за всички нам!


Пясъчен часовник

Пясъкът изтича в колбата едва
в двете полусфери грее светлина.
Минало и бъдно светят във едно-
малки песъчинки зад едно стъкло.

Всички отброяват пясячния ден
в преход отминават и отиват в плен.
Нашето пребъдно в минали мечти
и зовът на вечно зад стъкло звучи.

Само в малък процеп зад една от тях
се превръща в смисъл на тъга и смях.
Тя се озарява в жива светлина
и брои с наслада- днес сега сега...

Пясъчен часовник с две полустрани
древни пирамиди в пясъци сами.
Тъжно преминават в нечия страна
всички отброяват времето „ сега „

Двете половини те като едно
вливат се преливат, своето „ защо „
Мярката подържат вечен кръговрат
на земята малка между рай и ад.

Грее светлината, вечна и добра
Свързва двата свята с времето „ сега„
Мини песъчинки в хор единен зрял
няма полувинки и светът е цял!


Привличане

Представяш ли си ако доброто днес на хората
ни приобщи да полетим в пространството?
Какви ли нови светове ще се открият в цветовете
и домовете от магия във нас с любов ще се разкрият.

От безпределното общуване в безкрайното
във мир, добруване и в полет истина прозрем-
със нея дар да отдадем.
На светлината да приличаме и светейки да се привличаме

Иво

Благодаря Tи

От Иво, в Поезия,

Благодаря Tи, Господи,
За всичко хубаво,
Което във ръцете ми поднесе!
Благодаря Tи, Господи,
За всички трудности,
С които по земята ме понесе!
Благодаря Tи, Господи,
За всички радости,
С които се здрависах и разминах!
Благодаря Tи, и за пътя мой,
Трънлив и стръмен,
По който,
Моля Tе,
Без Диря да не мина.

Иво

Аурата

От Иво, в Поезия,

Аурата е красиво сияние, което
обгръща човека - трепка при всяко
небесно влияние с тръпка цветуща
и мека.

Тя със небето е нашата връзка, с
Рая и Ада в земята, в етера наш'те
желания пръска, пази от болест
телата.

Свети тя с краски, нюанси различни -
сини, червени, лилави, зелени, но
доминират окраските лични - нашите
мисли стаени.

И ясновидци по нея разчитат всичките
тайни в сърцето -в нея те всички до
капка се вплитат, мигар укрити в
лицето.

Колкото по ни са мръсни душите,
мислите, чувствата наши, толкова
по са нечисти чертите - багрите
мрачни са каши.

А през мътилката трудно прониква
Божата жизнена сила, болест там скоро
от нейде пониква, нашата воля надвила.
Погледът наш преминава през тази аура
наша чудата - като през цветен балон
тя пази на цветовете във всичко
следата.

Затова някои виждат живота
тъмен, злокобен и мрачен, смъкват
се още по-близо до скота, с нрав
безутешен, невзрачен.

Хора такива не могат да видят
Божия лик в небесата, в Бога не
вярват и да предвидят те не
успяват съдбата.

Други пък виждат през розова краска -
всичко е в синьо и блясък, с радост
посрещат живота кат ласка, като
милувка на морския плясък.

Иво
„Кажи ми ти лъчът от де долита
и где стреми се твоята мечта?" –
така душа душата ще запитва,
щом лъхне в тебе пролетта

Тя иде, иде над Земята властно
като вълна гальовна от цвета.
Горите я приветстват пьлногласно
и радостна е цялата Земя!

Планетата ни пак наподобява
лехи разцъфнали от цвят до цвят,
като венци народи и държави
красят, раздвижват пъстрия ни свят.

Годините? Текат в небитието...
Искрят като совалките в разбой!
И пролетите отшумяват - ето,
като вълни на морския прибой...

Събития, епохи и разцвети –
симфонии на тленна красота –
от век във век отекват във човека
с предупреждението: суета!

Целта на тез претворби по Земята,
подемани от хиляди ръце,
е – всички да се слеем в песен свята
и разцъфтим в Христовото сърце.

Любов, прииждай във сърцето нежно
като вълна гальовна от цветя.
Народите очакват те с надежда –
възрадявай вече цялата Земя!

Иво

Вечен Скитник

От Иво, в Поезия,

1

Презрял завоите към всеки мирен кът,
- пътеките към завет и огнище,
развихрил мантия, продран в бурята
и в страшните веявици на огнено прозрение,
с коси разпръснати по рамената
(коси като посърнала трева по селски гробища),
окъсан, бос, висок –
подобно скелет от загадки : ти летиш
нанякъде...- къде?
(Та кой ли знае,
де свършва дългий друм
на горделивеца, проклет от Бога?)

И ето : твой подслон е вечното съмнение,
А твой печат е вечний Бунт.

С окъсана душа, в парцалите
На много царствувания облечен,
И с кървави петна по дланите на мисълта,
Що се векове катерила по страшните стени
На всяко пъклено “защо?” –
- ти скиташ по света ;
обходил седем пъти цялата земя,
от полюс,
до полюс,
под огнения гроздобер на кървави звезди,
узрели за божествения лин,
очакващи ръката на Лозаря да ги сложи
в потира на световния Покой ;
- под бурята на уморени ветрове,
които молят сърпа на Жътваря
да им отреже тънките нозе ;
- под вихрите на черна полунощ,
която би желала – слънце
да не изгрее никога :
ти скиташе по света –
и все едно ти е, къде ще бъдеш утре.

Душата ти е сита и пресита
На царски гозби и вина :
Ти преживя до сетна тръпка всичко,
Що са живяли хората ; узна
До сетна тайна всичко скрито, по което е ламтял
Скъпернишкия разум на човека,
На мъдрост ненаситен ;
Високия ти череп се издигна
Над всичко
Що е човека трупал векове
И пастрил, сякаш пастри
Алмази, от небесните слънца
Откъртени. Предълъг беше
Деня ти, Ахасфере : ден без край...
И днес ти всичко
Тежи : душата ти прилича
На лакома оса, потънала в море от мед,
Осъдена да се отрови
От лудий сок на свойта ненасита.

(Защото в оня ден, когато Той направи
от своята стопена мъка на творец
вселенната – накичена
като алмазнобагра пеперуда -,
когато – прав над бездните от мисъл,
над лулите от творческо страдание - ,
простря ръце
над новозачнатия свят,
- простря ръце като крила на серафим,
за нови тайни жаден, огнеок, велик,
стопил новородени свтлини
в плавилнята на своята
пламенна Воля
- ти, Ахасфере.
Негова сянко,
От завист разклокоти в буря своя злобен кикот)

2.

Нагизден с горди бръчки на безмълвна мъка,
Днес ти споделяш мълчаливата вечеря
На някой сиромах бездомен –
И чужди сълзи ще разкалят твоя друм
На напасти, страдания, беди
Но пак не ще заплачеш, Ахасфере!

(Защото твоите очи са сухи : помниш ли,
когато Синът Му, от света разпънат
на кръст, в последното си гърчене
от мъка
изпъна наболелите си жили
и вцепенените си стави и разклати
огромний кръст,
до половина впит в земята –
в оная каменлива пръст ; -
- Когато Майката на Назарянина,
Припаднала до белите нозе,
Облени с кръв
Измиваше Му раните с горчиви сълзи ;
- когато младият Йоканаан
погледна с мъртър поглед
към кръста и се разтрепери от страдание
като човек, ужилен от оси на сто места ;
- когато целий Рим,
загледан към Голгота,
извърна своята глава, накичена
с венец от лаври,
за да не види – как
ще сбърчи вежди Милостивеца за стене път :
- помниш ли в тоя вечерен,
от мъка черен час
каква жестока канара
търкулна от Голгота твоя смях?
Помниш ли, че рухналата в бездни
Скала на безчовечната ти гордост потопи
В морето на страданието половина свят?

....

Иво

Златните Везни

От Иво, в Поезия,

На златна есен златните везни
със румен плод отдавна натежняват
и в отмалели от умора дни
Венците горски тихо пожълтяват.

На птиците крилата удължени
стремят се към отвъдни брегове.
Душите чакат нещо съкровено,
неизповядано във стихове.

Тъгата ни към радостите тича
със пръстчета, опарени от жар,
и всякое сърце по детски срича
на щастието чудния буквар.

Ще прочетем във него, но какво ли!
Дали за обич мъдрия завет,
написан със перо като топола
от най-дълбокия в века поет,

или – ужасния Апокалипсис
на хората, лишени от небе –
развяни както есенните листи
от вихъра по земното Кълбо?

Вникни във есенната революция,
помитаща безсочните листа.
От пъпката - нетърпеливи внуци
ще разповие утре пролетта.

И есента, която днес настъпва
с тревожно ярки чувства и бои,
в сърцата неусетно ще разпъпва
отвъдното в безлистните ни дни.

Иво

Наблюдения

От Иво, в Поезия,

ПОЛЕТ

Отвъд е свободата, истината и живота.
Отвъд сме ние.
Но пределът бавно ни поглъща,
измамно вкопчва ни в понятия,
загубили отдавна свойта плътност
Обречена е волята ни,
дамгосани мечтите.
Само понякога почти на сън
усещаме ухание на теменуга
и багост пъстроцветна
измива погледа ни спрял.
Тогава втрурваме се бясно към предела
с копнежа на единственото чувство,
опитвайки се да откопчим частици светлина.
Но защо крилете ни се сгърчват,
съзнанието ни поглъща се в безумната игра,
забравяме самодоволно за свойта същност
и живеем пак на колене.

ДЪЖД

Зелени капки нежно галят
снагата на притихнало дърво.
Преливащата свежест
отмива кротко настръхналите спомени.
Обвивките ми изглеждащи безкрайни,
разпадат се сега
откривайки там уязвимото дете.
Ведрия му поглед
минава като птица
през тежкия лабиринт на хиляди условности,
където възрастни залутани треперят
над утопии от злато,
зазидани в стени от илюзорна сигурност.
Не искам да се връщам там
и моля се дъждът да ме остави зад хоризонта.

Иво

Вечни Поеми

От Иво, в Поезия,

По дългия път, изминат от Човека, личат криволици, бездни, кръстопътища. Тук таме стърчи по някой мраморен изтукан, който сочи върховете, дето сгърчена ръка е драскала е драскала с разкървавени пръсти, за да се вкопче в канарата. Всеки от нас минава тоя дълъг път, всеки драще с ръце жестоките скали, всеки се стреми към върха – волю-неволю. Грехът разяжда мнозина, негли всинца ни, мами нашите души, омагьосва ги, държи ги в плен. Ала царството на Нощта е недълготрайно: за всекиго изгрява слънце. В тия борби на човека със себе си се развива – стих по стих – вечната поема на душата; човек се стреми да разбере Земята, защото нещо общо оживява и него и нея, той е част от нея, неин син, нейна гордост, неин позор. Страшните въпроси, които си задава човек във време на тия лутаници, са счупили не един череп о стената на мрачния затвор, наречен Съдба.

Без да помни това, сам затворникът някога си е съградил тоя затвор, дето сега се мята душата му, кълне, моли се, зове Непознатото за помощ.

Образите на тоя затворник – многолик, самин за себе си страшен, често жалък, понякога велик – давам в тая книга. Назовах песните си “Вечни Поеми” не затова, че по форма или замисъл ще пребъднат (знам тяхната преходност: те са мост, а не Млечен Път), а поради това, че в тях се Вечните и за Вечното. Във всеки от изнесените типове се проявява, струва ми се, целият човешки под – и за това те са вечни. Заглавието не трябва да лъже никого: не казвам че са вечни моите поеми за тия люде, а – че съм написал онова, що са пробудили у мене Вечните Поеми за исполините на духа.

Кои са тия исполини?

Техните пътища кръстосват земята, защото народите не могат без шепота, бляна и наитието им; светът се развива под тяхно вдъхновение. Мъже и жени, зрели плодове на миналото, те дирят още скъсаните жили, що са свързвали някога Човек със Земя. Те са вечни обелиски на людския стремеж, Млечен Път над човечеството, златен рог, из който шурти опиването на душата, стрели, с които Великията между Великите лучи челата на избранниците.

Всеки от тях е по един век.

Всеки е алмазна сянка на Човека, хвърлена от Слънцето върху Земята.
Затова изглеждат много.

А те са – Един.

Човек не е хубав нито паднал, нито гордо възправен.

Хубав е – когато се възправя.

От всички белези на стъпки по пътя аз съм харесал само стъпките, що се лутат.

От Човек до Земя: то е друм на лутане. Хората вървят окъсани, морни, прегладнели, изнурени от ход и мъка. По храстите се веят парцали коприна от нечии дрехи. По пясъка се вдълбяват кървави стъпки. Рядко се чува песен, ала когато се чуе, тя е хубава. Вихърът разнася клетви, молитви, бълнуване, шепот.
А когато човек преполови пътя, потребно му е да спре малко на отмора, да изгледа минатото, да се замисли; някои тогава начеват да се молят, други почват да вярват в призраци, трети се изповядват. На минувачите това се вижда смешно. Но ако обичаш човека, ти ще го разбереш. Коя майка се смее на сина си, когото другите смятат за луд?

Давам тая книга – с хубавото и грозното, що има в нея – на малцината, които биха я обикнали; дано тя бъде каменен стълб, макар и окълцан от груба ръка; дано посочи нещо, дано изведе някого, дано не бъде безполезна. Тя носи онова, що съм живял дълги години. За мене беше нужда – да я напиша. Желаех - тя да бъде зряла като мене; ала що да правя, когато поколението, към което принадлежа, е поколение на предходници? От нас не излезе ни един водач. Ние проправяме път за песента на по-имотните сърца.

Книгата ми, разбира се, не носи откровения. Но тя е писана с обич към всички, които са носили много рани, защото са летели твърде нависоко. Почит има в нея. И скръб. И разкаяние – понякога. Писал съм я с вяра, че край нас подрастват сърца – по-изобилни с любов, по-мъдри воли, по-лъчезарни умове. Те ще узреят в ония дни, когато нас не ще ни има. Но не е ли все някакво участие в тяхното велико дело и това – поне да им протегнеш ръка?

Ако някой от тях удостои тия стихове, които звучат негли не като песен, а само като копнеж за песен – ако ги удостои със своя поглед и намери в тях поне езика на своя баща и майка с нещо от неговата хубост, аз ще му бъда безкрайно благодарен.

Затова моля тия бъдни избранници на нашето племе да се не оскърбяват, че тям, тъкмо тям посвещавам тая книга. Във всеки случай, тя дава това, което съм живял – и затова настоявам да бъде четена като изповед, а не – да се разглежда като някаква bibles pauperum.

Иисус Христос
Последен от боговете

1

Христос – алмазена Змия, извита
По звездното небе на всички векове.
Аз искам – огнено длето в гранита
На изполинския обелиск да изкове
Лъчиста извивка
На светлата Змия
Обвила в звездна сянка цялата земя.

Аз искам лъчезарната Змия от камък да извая
И с изумруди да обкитя гъвкавата низ
От пръстени : да трепне жарствена омая
В мощта на поглед властен и лъчист.

Погледна ни апостоли, апостоли бездомни, и се вкаменихме
Пред огннеия лик на въплътено Слово.
От слънчеви потири звездно вино пихме –
Лъчи и пламъци на жъртвата Христова.
Пророчески език
Обжегна се огън дух новороден.
През бездни от светлик поведохме народа
Към Царството Господню:
От мрачни преизподни
Към свтозарния четог на въплътено Слово.

Аз искам лъчезарната Змия от камък да извая
И с аметисти да напъстря светъл низ
От люспи, но властта на млата късо трае:
Не светва под длетото погледа лъчист.

Обходихме света, дванадесет апостоли бездомни,
Творихме рай сред мъката
На всеки пъкъл,
Простряхме невод от лъчи по цялата вселена –
Да уловим душите заблудени,
Които плачат, хълцат, стенят,
Притиснати от ноктите на вечното страдание.
И ние, уморени странници
Към слънчеви земи,
Към светозарния чертог на въплътено Слово,
Събрахме вси души, обречени на жертва,
И ги поведохме по светлата пътека.

2

Залутани влъхви низ мрачна пустиня
Друм тежък минават в среднощна тъма.
Звезда огнелика ги води.
Рой звезден се сипна, стопи се. Отмина
И глух полунощ. Притихна земята,
Заспаха стозвездни кервани.
“Къде е Фуха, що изходи
на Тайната пътя към огнена скиния?”
Мълчат мрачините,
Задиплени в тежки савани,
От скръб изтъкани.
Най-сетне звездата се спря
Навръх планината, що дига гранитно чело
Над ширни пустинни.
Пръст огнен разсече небесното лоно,
Зорница червена изгря –
И рукнаха звездни порои ;
И кипна море от обрадвани песни,
От звуци тържествени, строги, магесани,
Които отвеждат душата в чертога небесен,
В алмазния трем на предвечното Слово.

Иво
РИЛА

Как ли да разкрия аз възторга си
от тебе, Рила, моя планина!
Как ли да потуля пак копнежа си
по твойта чудна, дивна красота!

Защо ли винаги, когато в мене
все сълзи с мъка се редят
единствен спомена за тебе
кара мислите ми да летят.

Към теб, към дивната ти хубост,
към твойте сини висини,
към неразгаданата ти чудост
отправям взор, изпълнен със мечти.

Когато съм във твоите обятия
забравям страх, несгоди и беди.
При теб са ясни всите възприятия
и чувствата най-чисти са дори.

Тук няма подлост, няма и терзания –
налага своя ритъм Вечността.
На Природата най-светлите създания
живеят в дебрите на светостта.

При теб се чувствам винаги спокойна,
закриляна от хилядолетната ти гръд.
Сред твойте тайни съдбата ми неволна
за нов живот откри ми път.


ИСКАМ

Искам със вятъра бурен
да скитам навред по света;
във шепи да хвана лъч лунен,
да литна далеч от гмежта.

Искам да стигна звездите,
да бродя в незнайни страни.
И като на Слънцето жарко лъчите
да галя самотни вълни...



ЗДРАВЕЙ, ЖИВОТ!

Здравей, Живот! Отново се завръщам.
Преборих се със твойте слепи дни.
Научих се на стрелите ти със обич да отвръщам
и да разгадавам бързо всичките ти хитрини.

Знам, че силен си, че имаш власт могъща
и можеш да разбиеш всякакви мечти.
Но не си предвидил, че Съдбата тайно ни прегръща
и два пъти по-силна е от теб почти.


БОР

Във знойно лято и във бяла зима
на поста си ти винаги стоиш.
Снагата ти е стройна и непобедима,
защото бурите покорно ти търпиш.

Със ветровете щури разговаряш,
мечтаеш слънцето да стигнеш ти.
Птици пойни в клоните си приютяваш
и те далеч отнасят твоите мечти.

Като тебе искам да съм търпелива, силна,
да отстоявам смело на всякакви беди.
Със твоите мечти звездите да достигна
и мисълта ми чиста все нагоре да лети.

ЗА ТЕБ

Ако някога тръгнеш по белия свят
и не знаеш къде да отидеш,
ако искаш да стигнеш най-далечния бряг
и по пътя със смеха се разминеш –

не мисли, че животът е само тъга,
не приемай, че сънят е раздяла!
И на твойто небе пак ще грейне дъга –
тя е знак за щастлива промяна.

Изхвърли всички грижи навън –
те не могат да сгреят душата!
Чуй, една фея иде със звън,
тя дарява Любов и вълнува сърцата.

Превърни тъмнината в водопад от лъчи,
прогони и страха вдън гори тилилейски.
Остави нежна струна във теб да звучи –
тя нашепва съдбовно тайни библейски.

Не допускай сълзите – за какво са ти те?
Бог не иска да вижда чедата си тъжни!
Остани във сърцето си онова будно дете,
преоткрило живота сред скърбите прежни.


ПРОБУЖДАНЕ

Със слънчев плам денят се ражда,
очи отварят сънни светове –
за нов живот добили жажда,
за нови чувства, нови брегове.

Омайни краски Природата рисува
и дивни трели носят се навред.
Гората ведра пак ликува,
прегърнала със нежност тварите безчет.


НА БЪЛГАРИЯ

Едва ли има хубост по-голяма
от онази малка, приказна страна,
където първи път си казал “мама”,
изрекъл си най-нежните слова.

Една страна, възкръснала сред кърви,
изстрадала безчет нерадни дни;
един народ, към просвета тръгнал първи,
бленувал дълго спокойни бъднини…

Какво си ти, Българийо свещена!
Земя, покрита със нивя и планини;
земя, със толкоз светлина пропита,
че Бог във ней оглежда се дори.

Забравихме ли колко си велика
и колко сила вдъхвала си ти,
та тръгнахме, загърбили светлика,
късмет да дирим и осигурени старини.

Но дори и там, в далечната чужбина,
в сърцата ни оставаш вечно ти.
Крепиш ни с твойта мъдрост тиха
и с вярата на нашите деди.


ИЗГРЕВ

И пак е утро. Земята се пробужда.
Със трепет чакала е този миг.
Денят тъмата пак пропъжда,
за да спази той закона най-велик:
“След злото винаги изгрява Слънце,
и мъката покорна е на радостта.
Стига ти и вяра, колко зрънце,
за да пиеш вечно от извора на Любовта”.

×