Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Статии

Manage articles

Иво
Любовта не задължава. Страхът е изпълнен със задължения. По пътя на страха, каквото и да правим, то е защото трябва да го направим и очакваме другите да направят нещо, защото трябва да го направят. Имаме задължението и веднага след като то се появи, ние започваме да му се съпротивляваме. Колкото повече съпротива оказваме, толкова повече страдаме. Рано или късно се опитваме да избягаме от задълженията. От друга страна, любовта не притежава съпротива. Каквото и да правим, то е защото искаме да го правим. То става удоволствие, то е подобно на игра и ние изпитваме удоволствие от него.

При любовта няма очаквания. Страхът е пълен с очаквания. Посредством страха ние правим нещата, защото трябва да ги направим и очакваме и другите да направят същото. Ето защо страхът наранява, а любовта не наранява. Ние очакваме нещо и ако то не се случи, се чувстваме наранени. Обвиняваме другите, че не изпълняват нашите очаквания. Когато обичаме, нямаме очаквания - правим нещо, защото така искаме и другите хора постъпват по определен начин по същата причина - защото така искат или не искат и в това няма нищо лично. Когато не очакваме нещо да се случи, ако нищо не се случи, това не е важно. Не се чувстваме наранени, защото всичко, което става е О.К. Ето защо почти нищо не ни наранява, когато обичаме. Ние не очакваме, че нашият любим трябва да направи нещо, и съответно нямаме задължения.

Любовта почива върху уважението. Страхът не уважава нищо, включително себе си. Ако аз съжалявам за вас, това означава, че не ви уважавам. Означава, че не можете да правите собствен избор. Когато трябва да правя изборите вместо вас, в тази позиция аз не ви уважавам. Ако не ви уважавам, тогава аз се опитвам да ви контролирам. През повечето време, когато казваме на децата си как да живеят техния си живот, това е защото не ги уважаваме. Съжаляваме ги и се опитваме да направим за тях това, което те самите трябва да направят за себе си. Когато не уважавам себе си, аз се съжалявам, струва ми се че не съм достатъчно добър за този живот. Как да разберете кога не уважавате себе си. Когато казвате: “Горкият аз, не съм достатъчно силен, достатъчно интелигентен, достатъчно красив, не мога да го направя.” Самосъжалението произтича от липсата на респект.

Любовта е безжалостна. Тя не изпитва съжаление към никой, но е състрадателна. Страхът е изпълнен със съжаление, той изпитва съжаление към всеки. Вие ме съжалявате, когато не ме уважавате, когато не смятате, че съм достатъчно силен за да се справя. От друга страна любовта респектира. Обичам те - зная, че можеш да се справиш. Зная, че си достатъчно силен, достатъчно добър и интелигентен, за да направиш свой собствен избор. Не е необходимо да правя избор вместо теб. Ти можеш да го направиш. Ако паднеш, аз ще ти подам своята ръка, мога да ти помогна да станеш. Мога да кажа: “Ти можеш, продължавай напред.” Това е състрадание, но то не е същото като да изпитваш съжаление. Състраданието произтича от уважението и любовта, а чувството на съжаление е резултат от страха и липсата на уважение.

Любовта е напълно отговорна. Страхът избягва отговорността, но това не означава, че няма отговорност. Като се опитваме да избегнем отговорността, ние правим една от най-големите грешки, защото всяко действие има последствие. Всичко, което мислим, всичко, което правим, има последствия. Когато правим избор, ние имаме резултат или реакция. Ако не направим избор, пак имаме резултат или реакция. Ние ще преживеем последствията от нашите действия по един или друг начин. Ето защо всяко човешко същество е напълно отговорно за своите действия, дори и да не иска да носи тази отговорност. Другите хора може да се опитват да платят за вашите грешки, но вие така или иначе ще си платите за грешките и тогава като цяло плащате двойно. Когато другите се опитват да поемат вашата отговорност, това само създава по-голяма драма.

Любовта винаги е мила, страхът не е. Поради страха ние сме изпълнени със задължения и очаквания, не проявяваме респект, избягваме отговорността и изпитваме съжаление. Как да се почувстваме добре, когато толкова ни е страх. Чувстваме се жертва на всичко. Чувстваме се ядосани, тъжни, ревниви или предадени.

Гневът не е нищо друго освен страх с маска. Тъгата, също е страх с маска, ревността също. С всички тези емоции, идващи от страха и предизвикващи страдание, ние само претендираме, че сме мили. Ние не сме мили, защото не се чувстваме добре, не сме щастливи. Ако вие сте на пътя на любовта, нямате задължения, нямате очаквания. Не съжалявате себе си или партньора си. Всичко върви добре за вас и затова усмивката е винаги на лицето ви. Чувствате се добре със себе си, и тъй като сте щастлив, вие сте мил. Любовта винаги е добра и тази доброта ви прави щедър и отваря всички врати. Страхът е егоистичен - това е само за мен. Егоизмът затваря всички врати.

Любовта е безусловна. Страхът изобилства от условия. На пътя на страха, аз ще те обичам, ако ми позволиш да те контролирам, ако си добър към мен, ако подхождаш на образа, който съм си изградил за теб. И понеже ти никога няма да постигнеш този образ, аз те осъждам за това и те обявявам за виновен. Много пъти аз дори се срамувам от теб, защото не си това, което искам. Ако не подхождаш на този образ, ти ме смущаваш, дразниш ме, не мога да проявявам никакво търпение към теб. Аз просто претендирам за доброта. На пътя на любовта няма ако, няма условия. Обичам те без причина, без никакви оправдания. Обичам те такъв какъвто си и ти давам свободата да бъдеш такъв. Ако не те обичам такъв, тогава по-добре да бъда с някой друг, който отговаря на моите изисквания. Нямаме право да променяме, когото и да било и никой няма право да променя нас. Ако решим да се променяме, това трябва да е защото ние така искаме, защото не желаем повече да страдаме.

Повечето хора изживяват целия си живот, вървейки по пътя на страха. Те се обвързват, защото чувстват че трябва да бъдат обвързани. В тази връзка проявяват всички свои очаквания към партньора си и към себе си. Цялата тази драма и страдание съществуват, защото ние използваме канали за комуникация, които са съществували още преди да се родим. Хората съдят и стават жертви, клюкарстват се взаимно, клюкарят с приятели, клюкарят в бара. Карат членовете на семейството да се мразят един друг. Натрупват емоционална отрова и я предават и на децата си. “ Виж баща си – какво ми направи. Не бъди като него. Всички мъже са такива, всички жени са такива.” Ето какво правим с хората, които обичаме толкова много – със собствените си деца, приятели и партньори.

На пътя на страха имаме толкова много условия, очаквания и задължения, че създаваме безброй правила да защитим себе си от емоционалната мъка. А истината е, че не бива да има никакви правила. Тези правила повлияват върху качеството на каналите за комуникация между нас, защото когато се страхуваме, ние лъжем. Ако ти имаш очаквания какъв да бъда, тогава аз се чувствам длъжен да бъда такъв. Истината е, че не съм това, което искаш. Когато съм честен и съм това, което съм, ти се чувстваш наранен, ти се ядосваш. Тогава аз те лъжа, защото се страхувам от твоята присъда. Страхувам се, че ще ме обвиниш, че ще ме осъдиш и ще ме накажеш. И всеки път, когато си спомниш, ти ме наказваш отново и отново за същата грешка.


На пътя на любовта има справедливост. Ако направите грешка, плащате само веднъж за нея и ако вие истински обичате себе си, вие се учите от тази грешка. На пътя на страха няма справедливост. Карате себе си да плащате хиляди пъти за една и съща грешка. Карате приятеля или партньора си да плаща хиляди пъти за същата грешка. Това създава чувство за несправедливост и отваря много емоционални рани. След това, разбира се, смятате, че си сте се провалили. Хората драматизират всичко, дори съвсем прости и дребни неща. Виждаме тези драми в обичайните взаимоотношения..., защото те са на пътя на страха...

Ето какво се случва, когато изхождаме от пътя на страха. Тъй като не те уважавам, аз действам сякаш ти не си достатъчно интелигентен, за да видиш какво е добро и какво не за теб. Допускам, че не си достатъчно силен да влезеш в определени ситуации и да се грижиш за себе си. Аз трябва да те контролирам и казвам: “Нека го направя вместо теб” или “Не прави това”. Опитвам се да потискам твоята половина от връзката и поемам контрола за всичко. Ако аз контролирам цялата връзка, тогава къде е твоята част? Тя не работи....

По пътя на любовта, вие давате повече отколкото взимате. И разбира се, обичате себе си достатъчно, че да позволявате на егоистични хора да се възползват от вас. Вие няма да си отмъщавате, но сте наясно във вашите общувания. Може да кажете: “Не харесвам, когато се опитваш да се възползваш от мен, когато не ме уважаваш, когато не си добър с мен. Не се нуждая от някой, който да злоупотребява с мен с думи, емоционално или физически. Нямам нужда да чувам ругатните ти през цялото време. И не, защото съм по-добър от теб, а защото обичам красотата. Обичам да се смея, обичам да се забавлявам, обичам да обичам. И не защото съм егоист, аз просто не искам голяма жертва край мен. Това не означава, че не те обичам, но аз не мога да поема отговорност за твоя сън. Ако имаш взаимоотношения с мен, ще бъде твърде тежко за твоя паразит, защото няма да реагирам на твоя боклук въобще.” Това не е егоизъм; това е любов към себе си. Егоизмът, контролът и страхът ще разрушат почти всяка връзка. Великодушието, свободата и любовта ще създадат най-красивата връзка: продължаваща любовна история....

Накрая, ако вие разберете, че никой друг не може да ви направи щастливи, и че щастието е резултат на любовта, която извира от вас, тогава сте овладели великото майсторство... Изкуството на Любовта...

Можем да говорим за любовта и да изпишем хиляди книги за нея, но любовта ще е различна за всеки от нас, защото трябва лично да я преживеем. Любовта няма нищо общо с представите, тя е свързана с действието. Любовта в действие може да донесе само щастие. Страхът в действие може да предизвика само страдания.

Единственият начин да овладеете любовта е да я практикувате. Не е необходимо да оправдавате любовта си, да я обяснявате, необходимо е само да се упражнявате в любов. Майсторството се изгражда с практика.

Иво
I

Да си представим едно младо момиче, което поставя на първо място духовния живот: тя се моли, медитира, прави упражнения, за да се доближи колкото може повече до високия идеал, който си е поставила. Но ето, тя се омъжва и ражда дете... Е, тогава тя ще постави на първо място съпружеския, семейния живот, живота на детето и ще изостави всичко останало. Да анализираме това поведение.

Всички, разбира се, ще оправдаят тази жена, ще намерят за нормално, че заради своето дете жертва духовния живот; тя е майка, а това е нейното дете... Всички майки и бащи ще я оправдаят: в очите на една майка няма нищо по-важно от нейното дете. За него тя трябва да престъпи всички божествени закони, да стигне до самия Господ, дори да го обвини в несправедливост и жестокост. Ето така се разбира обичта, на която всички се възхищават. Не обаче и аз! Ако една майка е толкова привързана към детето си, че забравя Бога, това означава, че в действителност тя обича само себе си, тя мисли само за себе си, но не и за детето.

Да, разбира се, ясно е, че като се отдалечава от Небето, за да се посвети на своето дете, тя го откъсва от божествения живот, който е истинския живот, откъсва го от необятната светлина и мир, от които детето няма да може да се облагодетелства. Със своята глупава обич тя го кара да напусне единственото място, където то би било щастливо, защитено и безсъртно. С вярата, че го спасява, тя го води към Ада, като го отдалечава от красотата и хармонията. Както виждате една хилядолетна заблуда се шири в обществото. Майката, която обича своята рожба, не трябва да го откъсва от Небето, където всички създания процъфтяват. Ако тя забрави Бога, за да мисли само за своето дете, нейната мисъл няма да съдържа безценните елементи, дошли от светлите региони, от самото Божество и тя ще го захранва с една мъртва храна.

Една майка, която не поддържа навика си да се свързва с Бога, не може да облъчва своето дете с живителни и озаряващи частици, които могат да го превърнат в изключително същество. Нейната обикновена обич ще създаде от него едно обикновено дете. То може би ще се радва на добро здраве, ще бъде добре сложено, но ще си остане посредствено, защото ще е възпитавано далеч от Бога. Докато майката, която е просветена в Науката на посветените, ще отиде при Бога и ще Му каже: „Господи, аз идвам при Теб, за да ми дадеш просвещение, обич, здраве и небесна красота за моето дете... " И когато се върне, тя ще насити детето си с елементи, каквито обикновените майки нито са видели, нито са чули. Те казват, че нямали време... Да, но тяхната егоистична обич им пречи да усвоят подобна философия и затова светът продължава да се населява от посредствени хора.

Майката не трябва да се грижи за своето дете, преди да отиде при Бога да вземе живот, който да даде на рожбата си. Защо си въобразява, че ако напусне детето за няколко минути, то ще загине? Не, дори да го грози смъртна опасност докато тя е при Бога, когато се върне, тя ще го спаси. Но ако майката пренебрегне отиването при Бога, за да остане при детето, в деня, когато му се случи нещо, тя нищо няма да може да направи за него.

Докато бащите и майките са привързани към семейството до такава степен, че не смеят от време на време да го напуснат, за да отидат да се образоват, те няма да са способни да го преобразят и направят истински щастливо. Не можете да преобразите членовете на семейството си, ако сте твърде дълго близо до тях. Тук не става дума да се напуснат физически, а мислено, сиреч да се изостави един погрешен начин на обич и на разбиране. „Но това е кръстоносен поход срещу нашите деца!" - ще възкликнете вие. Съвсем не и може би аз обичам вашите деца повече, отколкото вие самите ги обичате... Върху това може да се помисли. Ако има някой, който да обича вашите деца, това съм единствено аз. Вие не обичате децата си.

Веднъж едно момче поискало пари от майка си, за да върши своите лудории. То я заплашвало, че ако не му даде пари, щяло да се самоубие. След като изслушала заплахите на сина си майката му казала: „Иди, детето ми, и се убий! На земята не са нужни хора като теб. Аз бих искала да израснеш почтен и велик човек, а ти се държиш като престъпник. По-добре иди и сложи край на живота си... Аз ще благодаря на Небето, когато изчезнеш. " И благодарение на тази майчина дързост момчето за първи път се замислило и така израснало като добър човек. Години след това то ще си признае: „Майка ми ме спаси!" Но ако майката беше си заскубала косите, вайкайки се: „О, бедното ми дете, не прави това, ето ти парите!", тя би направила от него един главорез.

Така повечето от родителите със своята сляпа доброта, слабост, мекушавост правят от децата си палачи. „Да, но ние ги обичаме... " - казват те и оправдават липсата на педагогическа и психологическа просвета с думите „ние ги обичаме". Ето как се разбира обичта. Вместо да кажат: „Колко сме слаби и глупави!", те плачат: „Ние ги обичаме". Зад думите „ние ги обичаме" аз чувам: „Какви идиоти сме!". Да, това чувам аз.

Авраам обича ИсааК, но е готов да го принесе в жертва, за да покаже на Бога, че обича Него по-силно от сина си. Въпросът, който винаги стои пред човека, е Бога ли обича повече или своето дете, но бащите и майките съвсем не се сещат, че може би и от тях се очаква отговор на този въпрос. Така Бог е решил да изпита Авраам и е поискал да пожертва сина си. „Как? -ще се попитате вие - Не е ли достатъчно прозорлив Бог, че да се съмнява в обичта на Авраам? Нима му е необходимо това доказателство?" Не, Бог знае предварително какво ще направи Авраам. Той вижда неговото сърце, неговите мисли, но Авраам не знае, кое е по-силно у него и за да разбере, Бог го подхвърля на това изпитание. То няма за цел да разясни истината на Господа, а на самия Авраам.

Впрочем всички изпитания, които Бог ни изпраща, ни служат да опознаем себе си, тъй като ние не знаем точно до каква степен сме издържливи, разумни, силни, добри, благородни или слаби, глупави... Хората се самозалъгват: „Аз победих това, аз се справих с онова... аз обичам само Господа", но при най-малката трудност капитулират, без да разберат как става това. И ето, че Авраам обича Бога повече от всичко и знае, че Той му е дал този син и има правото да му го отнеме.

Защо майките не разсъждават така? Те искат да спасят децата, а изоставят Бога, като мислят, че тяхната закрила е достатъчна, за да бъдат децата им в безопасност. Но каква закрила могат да предложат те, след като са обърнали гръб на Бога и сами са лишени от Неговата закрила? Каква надменност, каква суета!

Авраам, истинският Посветен, безропотно приема божието нареждане и се подготвя да пожертва своя син, но тъй като Бог не е кръвожадно чудовище, в последния миг разменя Исаак с един овен. След като Авраам знае вече до къде се простира неговата обич към Бога и на каква жертва е способен, това е достатъчно. Една майка, която не е готова да приеме жертва, подобно на Авраам, първо не е разумна и второ е прекалено надменна. Как е възможно тази майка да си въобрази, че тя знае по-добре от Господа дали нейното дете трябва да живее или да умре? С една толкова обикновена представа за обичта тя не може да помогне истински на детето си. Тази майка вместо да го води към просвещението, го отдалечава от него. В нейните мисли обичта на детето стои на първо място, неговата обич за нея е всичко. Не! И един ден по един или друг начин майката ще трябва да плати за тази своя грешка, тъй като не е изпълнила задължението си да върви към Небето, като води със себе си и своето дете.

Човек не трябва да изоставя Небето заради когото и да е било: дете, жена, мъж, защото единствено оставайки с Небето, символично казано, може да твори добро. Ако вие напуснете светлината, за да доставите удоволствие на не знам кой си, няма да имате нито Небето, нито земята, сиреч няма да имате нито Бога, нито човека, за когото сте направили такава голяма саможертва. Вие ще останете сами. Трябва да търсите Небето и тогава ще имате и земята, защото земята винаги следва Небето. Тя му се подчинява и му служи..

Ако у вас надделяват чувствата, сляпата привързаност, вие не само няма да сте способни да помагате на другите, но сами ще страдате. За да избегнете тези страдания, трябва да поставите на първо място разума, мъдростта и Бога. Само тогава всичко, което обичате, ще ви принадлежи. Всички деца, които обичате с божествена любов, ще са ваши и то повече ваши, отколкото на майките, които ги обичат глупаво. „Но това е невъзможно! - ще кажете вие - съществуват кръвни връзки... " Да, но тези връзки не са най-силните. Повярвайте ми, има връзки и връзки.

Само тези, които вие умеете да обичате, било то деца, мъже, жени, ще ви принадлежат. Привидно връзките на плътта са най-силни, но в действителност често се случва между членовете от едно семейство да няма никакво привличане едни към други, защото те принадлежат на различни духовни семейства. Вие можете например физически да принад-лежите на едно селско семейство, но духовно потеклото ви да е царско. И обратно, може физически да сте дете от царска фамилия, а духовно да принадлежите на семейство на клетници и просяци.

Как постъпва при необходимост онзи, който обича семейството си? Той има смелостта да го напусне за известно време и да отиде на гурбет, за да спечели пари. Докато онзи, който не обича, няма смелостта да замине по печалба. Така че, виждате ли, изглежда че първият напуска семейството си, но за да му помогне: той заминава надалеч, за да спечели пари. И когато се завърне, всички ще са щастливи. Докато онзи, който не е пожелал да напусне семейството, обрича и него и себе си на нищета. Да поясним сега: истинският баща, истинската майка ще напуснат детето си, семейството си и с медитация, с молитви ще се заминат на „гурбет", сиреч в божествения свят, където ще натрупат богатства и когато се завърнат, всички ще живеят в охолство. Докато онзи, който не разбира, ще остане близо до семейството си, но какво би могъл да им предложи той? Съвсем не нещо голямо, някоя измама, няколко мухлясали корички, забравени в долапа.

Истинският баща, истинската майка заминават на „гурбет". За колко време ли? Зависи, може за половин, един час... може за ден или за три месеца, но когато се завърнат, те изсипват своите богатства. Така че, както виждате, аз имам прекрасни доводи, които с цялата си логика не можете да оборите. Нека майките, които не са съгласни с тях, дойдат и поспорят с мен. Аз ще им кажа: „Вие претендирате, че обичате детето си? Помислете дали го обичате. Ако е така, ще отидете на „гурбет" поне за десет минути, половин час и тогава вашето дете ще живее в изобилие."


II

Майката прави всичко за своето дете. Тя го обича и денонощно се грижи за него. Но защо нейната рожба остава така обикновена..., ако не се е превърнала все още в нехранимайко и престъпник? Защото майката не е знаела, че може да насочва своята обич към сублимните региони да взема от там други елементи, които ще са необходими на детето при растежа му и да ги вложи в него. Тези елементи ще работят върху него, за да се превърне в изключително същество. Как може една майка да вярва, че с нейното тесногръдие, невежество и прозаични занимания ще може да постигне така необходимите елементи, за да може по-късно нейното дете да върши чудеса и да допринася за доброто на обществото и на цялото човечество?

Докато една майка не се стреми да докосне най-извисените области, за да привлече частици просвещение, чистота, вечност, каквото и да прави, онова, което ще даде на своето дете, ще бъде винаги обикновено. Не количеството на тези елементи е важно, а тяхното качество. Това качество трябва да търси тя и да го добавя. Както в математиката: никаква бройка двуизмерни фигури не може да образува триизмерна, никакво количество триизмерни тела не могат да образуват четириизмерно. Това ще рече, че никаква бройка от обикновени хора не могат да създадат един гений, както и никаква бройка гении не създават едно божество... За подготовката на едно божествено създание е необходимо да се добавят други елементи, а те се намират само в духовния, божествения свят. Хората трябва да разберат това.

Следователно майките трябва да се научат да работят върху своите деца: от време на време по няколко минути, няколко пъти на ден с мислите, с молитвите си да се представят пред Бога и да му казват: „Господи, аз желая това дете, с което Ти ме дари, да стане твой слуга, но за това ми са необходими други елементи, а те се намират само при Теб. Моля Те, дай ми от тях, иначе от него няма да излезе нищо добро, а това няма да бъде престижно нито за него, нито за Теб, нито за мен. " Тогава Господ ще се почеше по главата, ще повика някои от своите служители и ще им заповяда да се погрижат за тази майка.

Вас може би ви изненадва начина, по който ви представям нещата?... Важното е да ме разберете и да напредвате. Не е важно дали това ви се представя по религиозен, литературен, философски или академичен начин. Аз искам да направя всичко за майките и ги приветствам за жертвите, на които са способни, но те трябва да разширят съзнанието си и да се научат да работят за своите деца с нови духовни средства. Те мислят, че техните грижи и жертви са достатъчни. В действителност нищо и никога не е достатъчно. Необходимо е да се добавят божествени частици, сили, способности. Едно дете, подхранвано и зареждано всекидневно с тези елементи, е способно да смае по-късно целия свят.

Вие ще кажете, че не е толкова лесно да се явиш пред Бога... Е, това е просто начин на изразяване! Като се свърже мислено с небесните региони, майката привлича елементи, които имат една по-субтилна природа. Тях тя предава на своето дете. Случвало се е, когато с обичта си майка успява да изтръгне детето си от лапите на смъртта. Да, защото тази любов е толкова мощна, че предизвиква промени в детето. Благодарение могъщия поток на обичта много вредни елементи се изхвърлят и детето бива спасено. Очевидно това са изключителни случаи, но без да чакат някакви драматични преживявания, на майките всеки ден им се представят многобройни случаи, при които могат да проявят обичта си към своите деца. Сутрин на изгрев-слънце например ме трогва картината на майките, поели към Рошето* с бебета на ръце. Бих искал да им предложа един добър метод за работа с децата. Той е следния: вместо да разхождате детето насам-натам, за да го успокоите, приспите или не зная още какво, седнете спокойно някъде и се обърнете към детето с думи: „Ти, мое съкровище, обич моя, моя прелест... " И докато му говорите така, обливайте го със светлина. Тогава вашата обич като слънце ще прониква в него и нейната сила ще призове ангели и архангели. Кажете: „Боже, аз искам това дете да стане твой служител, нека стане най-красиво, най-разумно, най-лъчезарно, най-озарено, да се чувства най-добре" и си го представяйте в цялата негова прелест.

Жената притежава голяма сила на въображението, благодарение на която оформя своето дете. И тъй като всички чувства и желания оставят отпечатък върху етеричните, астралните и менталните тела на детето, въздействайки му, майката помага извънредно много за неговата еволюция, а между нея и детето се създава много здрава връзка.

Една от основните причини за разрива между деца и родители, който наблюдаваме сега, е неумението на родителите да влияят на децата си със своите вибрации, не са съуме ли да им предадат, да ги наситят със своята обич, мъдрост, сила и живот. Майките отдавна е трябвало да открият, че от време на време, когато децата са болни или просто когато ги търсят, за да се сгушат в тях, да ги прегърнат, те изпитват някаква обич към тях, но тази обич не е ефикасна, тя веднага след това бива изместена от други чувства. Умението да се работи съзнателно, разумно... то толкова рядко се среща! И така, чухте какво трябва да правят майките на изгрев-слънце и те ще се изненадат колко неуморими ще ги направи тяхната обич. Защото обичта буди, стимулира всички клетки на мозъка.

В една друга лекция, в която ви говоря за силата на мисълта и на словото, аз ви обяснявам как да влияете на вашето дете, като му говорите, докато спи в своята люлка. Дори да не чува, дори да не разбира, според правилата на вселената онова, което зарегистрирате в него, покълва, когато детето порасне. Вие можете да му говорите за доброто, за моралните закони и уверявам ви, вашите думи се записват. Впрочем кой може да твърди, че детето не е разбрало всичко? То все още няма възможност да се изрази и да ви покаже, че разбира, тъй като органите му не са изцяло оформени.

Дори детето инвалид носи в себе си един, способен, разумен дух, който не може да се изяви, защото мозъкът и физическото тяло са повредени. Вземете и най-великия виртуоз на света! Дайте му едно неакордирано пиано и ще видите дали ще може да свири. Не, разбира се! Той самият е способен, но пианото е в жалко състояние. Е, добре, мозъкът е пианото, инструмента, чрез който духът се изявява. Човекът, който носи този дух, е гений, виртуоз, но докато инструментът не се акордира, той няма да може да свири на него. Може би така е и с децата! Те виждат, разбират много неща, но не могат да се изразят. Говорят за някакви загадъчни, неясни неща, много от които очакват своето обяснение в бъдещето. Бебета... ! Колко малко знаем ние все още за тях! Понякога на лицето на някое се появява за миг толкова интелигентен израз, сякаш повлиян от звездите, и веднага след това се възвръща обикновената бебешка физиономия. Аз наблюдавам децата. Те са за мен книги, от които мога много да прочета.

И така аз се обръщам към майките: Искате ли наистина вашето дете да стане Божи служител, гений, светец, благодетел на човечеството, едно великолепно същество? Грижете се за него с цялата си любов. Само любовта може всичко. Говорете му докато спи, галете го нежно, насищайте го с всички цветове на светлината: червено, оранжево, златно-жълто, зелено, синьо, индигово, виолетово... Ако искате да видите истинските цветове на слънчевата светлина, трябва да вземете една кристална триъгълна призма. Нищо друго в природата не може да ви предложи толкова красиви и силни цветове. Вие можете да съзерцавате цветовете дълго време, а след това да ги откривате с въображението си. Не работете с детето си със случайни цветове, а само с цветовете на призмата, защото те са истинските.

Старайте се да насищате детето си с тези светлинни лъчи. Представяйте си, че потоци от тази светлина протичат през всички клетки на неговото тяло... Тогава вие ще сте в състояние да повторите мистерията на сътворението, тази на самия Бог, който прониква в материята, за да и дари живот.

*хълм над Бонфен, на който последователите на Учението посрещат слънцето

Иви
В световния развой човек представя онова стъпало, на което се борят за надмощие духът и веществото; изкуството е важно и културно-исторично отношение поради това, че представя възможен път - духът да подчини веществото на своите искания.

Как се е явило изкуството? Каква нужда го е извикала?

Съществата не могат да живеят самотно. Борбата с вредни външни условия и стремежът да се създаде най-добра сгода за живот приучват съществата на общителност. А колкото е по-изтънчен строежът на съществото, толкова е по-нежен и по-изисквателен. Затова и най-високостоящите по органичен строеж същества са най-общожителни: дългият развой ги е приучил да обединяват личните си усилия в обща борба за живот и те умеят да се сдружават. С време у тях не само растат и се усилват обществените навици, а се и усложняват формите на социално сдружаване. Тия форми се индивидуализуват; те добиват ония стремежи, които са присъщи на биологичните (клетъчните) форми: към самозапазване, към най-пълна и целесъобразна разпределба на труда и към най-плодоносно съгласуване на службите у отделните работещи групи в полза на целостта.

Човек е най-общественото от всички същества. Той е изработил и най-мощни обществени форми за сдружаване; той е измислил най-съвършени форми за общуване. Последните му са се наложили от естеството на самата работа. Сбарната борба за живот и сдруженото сътрудничество на много личности изискват - да може всеки член от племето или народа да споделя с останалите опита и знанието си и да подбужда своите сътрудници към определени действия. При долните стъпала на обществен развой тия средства са малобройни и прости. Но колкото се повече разбива сборното сътрудничество и се усложнява обществената организационна форма, средствата за общуване стават все по-разнообразни, по-тънки и по-многобройни. У хората обществеността е толкова дълбоко заседнала, че те чувствуват нужда от нея, дори и когато тя не е потребна практически (когато не се налага от някаква борба за живот). На човек е тежка самотата, той иска да общува с другите; това общуване му е приятно, то буди у него задрямали душевни сили, доставя му удоволствие. Па и средствата за общуване, отначало целесъобразни и потребни само в практичния живот, стават вече ценни и сами по себе; те разкриват на човека особени области на духовна работа; сочат му не само как да се наслаждава от обществеността, а как да спомага за духовния развой на подобните си. Телодвижението, езикът, писмото, звукът, баграта, чертата и формата стават красноречиви знаци за изява на личния духовен живот: чрез тях човек само постига самооткровение. Като разсъждаваме тъй, ние ще можем да наречем изкуство в общ смисъл сбор от всички съзнателни действия, с чиято помощ една личност открива пред другите света на своите образи, за да ги приобщи към преживелиците си, да ги зарази със своите чувства.

“Всички са заинтересувани в това - да владеят колкото се може по-добре изкуството - и с цел да го използуват практично, за уредба на съвместния живот, и с цел да се наслаждават от общуването с други членове на колектива; но не всички сполучват еднакво добре. Ония, които успяват повече от другите и които поради това могат да обслужват другите с плодовете на своето творчество, като им дават големи формули за израз и на техните преживелици, се наричат художници, а дейността им - изкуство, в обратното, специфичното значение на тая дума” (Феодор И. Шмит, “Изкуство”).

Затова у художествените творби от вси времена личи връзката между личност и колектив. Художникът буди с голяма сила в душите на другите ония образи и вълнения, които са се зародили вече в смътен вид у тях, но не са намерили още израз. Всички прочути творби, които са се ползували с най-голям успех в дадено време у определено човешко общество, са обикновено най-ясен израз на преживелиците, общи за тоя колектив; затова те и служат като показалци за равнището на неговия обществен и духовен развой.

Изкуство и вдъхновение

Това определение на изкуството е биологично. То има научна ценност, ала е доста широко. По него не виждаме какви особени признаци отличават изкуството от разговора, от сказката, от повествуванието в широк смисъл, от религиозния обред. За да стигнем до по-точно определение, трябва да изучим какво е естеството на художествената творба, да намерим най-очебийните й признаци.

Всички признават, че художествената творба е плод на вдъхновение. А великите творци, до които е най-добре да се допитаме в случая, казват, че вдъхновението е напрегната будност на ума, като в миг на въодушевление (ентусиазъм). Няма велик творец, лишен от силен и възвишен ум; когато умът бъде възпламенен и стои нащрек, той става средство за вдъхновение: дебне живота, дори да долови нови идеи, търси нови пътища, общува пряко с нещата и съществата; с други думи - получава ново видение за света и битието. Състоянието на вдъхновение обуславя долавянето на това видение. На твореца се струва, че идеята витае някъде високо над ума - и умът се напряга да я постигне. Композиторът Леополд Стоковски, диригент във Филаделфия, казал в един разговор с индуския поет Кришнамурти: “Когато преживявам вдъхновение, струва ми се, че си спомням нещо: сякаш долавям нещо, което е било преди пет-десет минути някак си в ума ми; като че ли е било там - не знам колко дълго, но е стояло на заден план, и в мига на вдъхновението е отведнъж излязло налице.” А поетът казал: ”Аз се вдъхновявам, когато видя нещо хубаво, някой хубав изглед, когато слушам хубава музика или когато някой декламира стихове, защото умът ми постоянно търси. Аз поддържам ума си винаги нащрек и когато срещна хубост, у мене бликва веднага желание да предам това видение тъй, че хората да могат да го разберат.” По въпроса за извора на вдъхновението Стоковски се изказал тъй: “Дълбоко в своето битие, аз усещам, че вдъхновението иде от равнище, което е по-високо от ума.” Но поетът, па и мнозина учени мислят като него - рекъл: ”Умът е най-високото равнище. Умът е опитност, натрупана от миналото... Като се погледне отгоре, интуиция от ум не могат да се отделят. Интуицията е най-високо състояние на ума. Когато човек държи своя ум в постоянна будност, той получава вдъхновение. А човек може да държи нащрек своя ум, чиято най-висока проява е интуицията, само чрез упражнение, само като се оприличи на дете, което постоянно задава въпроси. Интуицията е апотеоз, кулминационна точка, пълнота на ума...” При вдъхновението работи само интуицията - върховно състояние на ума, който действува самородно, пряко, направо. Когато поддържате своя ум, вълненията и тялото си в хармония, чисти и здрави, най високото състояние на ума ви, от който извира интуицията, ще работи непрекъснато и съзнателно... Най-великите художници на света, най-великите световни учители казват: ”Ето, аз ви давам нещо, което - ако наистина разберете, - ще играе роля на ваша интуиция.”

Съзерцание и творчество

Но някои може да кажат, че и ученият, и философът, и религиозният реформатор стигат до върховни ценности само в миг на вдъхновение. Архимед, който забележил в банята, че тялото му олеква, когато е във водата, и пръв извлякъл от това наблюдение закон, ще да е бил сметнат дори за луд от ония, които са го видели да тича гол по улиците и да вика: “Намерих! Намерих!” Ония са го наричали луд, а ние го наричаме вдъхновен. Разликата е в думите: явно е, че откривателят е бил тогава в повишено умствено състояние. Няма ли обаче други белези, по които бихме отличили научното дадено от художественото?

Да чуем що казват специалистите.

“Психосъздателското дадено на изкуството е преди всичко клонеж към съзерцателно състояние пред лицето на природата, а отпосле - израз на сантименталните интуитивни резултати от това съзерцание... Изкуството е борба с природата, борба, чиято цел е щастието на твореца, както и това на зрителя. Художникът излиза победител в тая борба, когато творбата е сантиментално по-близка до нас - до нашата душа, а не когато главното й достойнство е, че се приближава до заобикалящите ни, до природата... Като безпристрастен съзерцател на природата, човек се в много случаи възхищава от явленията и формите на действителността. Това душевно състояние у посредствения съзерцател не води към никаква нагледна последица за изкуството. В замяна на това пък художникът по естество клони да въплътява тъкмо това душевно състояние, а не съзерцателната природа. За да постигне тая цел, той е длъжен да си служи с форми, почерпани от околната действителност. Само те са годни да изразят нагледно и разбираемо за човешките сетива отвлечените впечатления на душата - често мъгляви - или дори ясните и определени образи. Но не може да се оспори и фактът - известен и многократно посочван, - че на всяко душевно състояние отговаря особена деформация на действителните форми и на всяко художническо устройство - лична денатурализация на натурата” (Сигизмунд С. Клингсланд,"Строежни съставки на картината").

Излишно е да се теоретизува. В съзнанието на художника се зараждат художествени форми, различни от природните. Защото негова цел е да въплъти душевното състояние, до което го е довела съзерцаваната природа, а не самата нея. Искреният и пряк творец, пейзажистът Теодор Русо, казал веднъж: “Картината трябва да бъде създадена предварително в нашия мозък. Живописецът я не поражда на платното, ами отмахва едно по едно булата, що я закриват.” Не само духовният сюжет на творбата, но и пластичният - съществуват във въображението на художника, още преди да улови той четката или длетото.

Още великият Гьоте е казал: “Художникът е свързан с природата двуяко - той е едновременно и неин роб, и неин господар; роб й е чрез веществените средства, с които трябва да си послужи, за да го разберат; господар й е - понеже слага тия веществени средства под зависимостта на разумното вдъхновение, чиито оръдия ги кара да станат. Художникът схваща, че трябва да говори на човечеството чрез известна цялост, а тая цялост той не среща в природата: тя е рожба на собствения му гений или - ако искате, - плодоносен излъх на божествения дъх.” Затова именно Гьоте цени картините на Клод Лорена, когото смята за съвършен художник. Той пише за тях: “Тия образи са най-възвишена истина, без никаква следа от реализъм. Клод Лорен знаеше наизуст, и то до последните подробности, действителния свят - и си служеше с него като със средство да изрази оня друг свят, чието вместилище бе неговата хубава душа. Такъв е същинският идеализъм: той служи с действителността тъй, че видимите частици от истината правят такова впечатление, каквото прави самата действителност.” Същото може да се каже и за някои вещи илюстратори на приказки: такива са Ракхам, Дълек, Лефлер и др.

Изкуство и духовна обнова

Рудолф Мария Холцапфел, създателят на панидеализма, забелязва, че художническата работа вмъква дори в наподобяванията на природата човешки черти и отлики; благодарение тем се постига известна нееднаквост, въз основата на която е възможна обновата на душата; обнова не би имало, ако знайното в природата се просто преповтаряше в изкуството. Такава преповторка получаваме под вида на типове, чиито белези са общоизвестни; душата се уморява от тях, застарява; а тъкмо тая умора и застарелост пробуждат у нас нуждата и желанието да се опресни и подмлади вътрешният ни живот и - частно - тоя на чувствата. Художникът, който заляга - както правят натуралистите, - да преснеме в своята творба, колкото се може по-вярно действителността, се лишава по тоя начин от възможността да внедри в организма, какъвто представя картината, оня дял от индивидуално, без който възпроизводът стои винаги по-долу от първообраза; а благодарение тъкмо на тая лична вноска творбата заживява и става деец, обновяващ душата, защото Холцапфел мисли, че всяко творчество - художествено, религиозно и научно - представлява най-поразителна проява на нуждата от духовно преобразяване, от духовен развой и обнова. Художникът не бива да се задоволява с това, че е представил своите съвременници, каквито са си: той трябва да надмине модела; а това става, като изключи незначителните или изживени съставки и ги замени със самобитни и сложни лични черти, “способни с времето да породят нови човешки типове”. В това се състои ценността на големите портретисти. Един от съвременниците, доловил тая истина, е руският портретист Савелий Сорин. Изкуството не е усамотена област на човешката дейност: като внася типове и допълва лични черти, то се държи в постоянен и тесен допир с органичния и обществения живот, с научното познание, с религиозния стремеж и нравствения идеал, както и с околната природа. То не наподобява, не възпроизвежда готови образи с цел да достави удоволствие, а твори образци, които човечеството ще осъществява с време. “То е подмладяване, разцъфтяване, предчувствуване, раждане.”

Това определение на изкуството сочи с достатъчна яснота неговата важна служба в живота. Корнелия дава на света своите синове; когато ги ражда, тя не повтаря себе си: иначе в Рим щеше да има три Корнелии, а не Корнелия и братята Гракхи. Изкуството също ражда ново същество, то не повтаря нещо съществуващо. То сочи напред, предрича, дава образци. “Изкуството е оръдие за истински напредък - за оня напредък, който се състои в това - човек да превъзмогне себе си чрез видения, които отсетне осъществява в себе си. Върховен художник е оня, който моделува човечеството: той е възпитател, ваятел на култура, създател на ново човечество” (Рудолф Мария Холцапфел, “Вселенска преживелица”).

Животна цел в изкуството

Съвременното изкуствознание, за да излезе от безполезната догматичност, в която са го затворили създателите му, трябва да се справи с добивките на научната и философската мисъл. Анри Бергсон установи, че има два вида познание: научно и философско; има и две познавателни средства: разум и интуиция. Област на разума са явленията, негово царство е веществото; област на интуицията е животът, нейно царство е душата. За да разберем външната редица от факти, които представят градиво за художествената история, нам е достатъчен разумът. Но с негова помощ не можем проникна до душата на самите художествени творби, не можем опозна творците им: за това е потребна развита интуиция.

Бергсон казва, че у човека има едно повърхностно “аз”, сянка на дълбокото “Аз”, негова преломка (както се преломява лъчът), негово подразделение. Най-очебиен признак на второто “Аз” философът вижда в свободата. Изкуството изобщо много често (а портретното изкуство винаги) има работа с това основно, дълбоко човешко “Аз”, което в обикновения живот и в обществените отношения се проявява в първото, повърхностното (вж. “Опит върху непосредствените дадени на съзнанието” от Анри Бергсон).

Сам Бергсон казва следните забележителни думи, когато чертае границите между научното и художественото творчество: “Нагонът е съчувствие. Ако това съчувствие можеше да уголеми своя обект, па и да размисли за себе си, то щеше да ни даде ключа на животните операции, също като умът, развит и обучен, ни въвежда във веществото. Защото - това трябва често да се повтаря - умът и нагонът са се насочили в две различни посоки: единият - към неподвижното вещество, другият - към живота. Умът чрез науката, която е негова творба, ще ни открива все по-пълно и по-пълно тайната на физичните операции; от живота той не дава - па се и не домогва да ни даде друго - освен превод в неподвижни изрази. Той се върти около него, като взема колкото се може повече външни гледки от тоя обект, който притегля към себе си, вместо да влезе в него. А интуицията - нагонът, станал безкористен, самосъзнателен, способен да размисля за своя обект и безкрайно да го разширява - би ни повела в самата вътрешност на живота. Че не е възможно усилие от тоя род, ни показва съществуването у човека на естетична способност редом с нормалното възприятие. Нашето око долавя чертите на живото същество, но ги долавя съпоставени едни с други, а не организувани помежду си. Изщуква му целта на живота, простото движение, което блика през чертите, което ги съединява едни с други и им придава значение. Тая цел именно се сили да долови художникът, като се премества чрез един вид съчувствие във вътрешността на обекта, като сваля чрез усилие на интуицията границата, която пространството слага между него и модела” (Анри Бергсон, “Творчески развой").

Реализъм и идеализъм

Обикновеният човек вижда в нещата не онова, що е характерно за тях, а това, което може лично да го ползува, което отговаря на нуждите му. Ние не виждаме индивидуалното в нещата и съществата, освен ако ни е веществено необходимо да го видим; па и тогава не виждаме индивидуалното напълно, а само някой негов белег, който ни е практически необходим. Когато различаваме хората един от друг, ние не схващаме у тях индивидуалното, сиреч известна съвсем самобитна хармония на форми и цветове, а само една-две черти, които биха улеснили практичното разпознаване... Ние не виждаме самите неща, а се повечето пъти задоволяваме да четем залепените върху тях етикети... А художникът се привързва към цветовете и формите и понеже обича цвета за самия цвят и формата за самата форма, понеже ги възприема за самите тях, а не заради себе си, той вижда вътрешния живот на нещата да се проявява чрез техните форми и цветове. Той въвежда малко по малко тоя живот в нашето възприятие, което се в начало смущава. Поне за миг той ни откъсва от предразсъдъците за форма и цвят, които са се изправили между нашето око и действителността. И той осъществява тъй най-високото домогване на изкуството - да ни открие природата... Било живопис, било скулптура, било поезия или музика, изкуството има само един обект - да отстранява практично-полезните символи, приетите условно и обществено общи понятия и всичко друго, що маскира за очите ни действителността. Но тая чистота на възприятието подразбира скъсване с полезната условност, както и вродена и специално локализирана незаинтересованост на усета или съзнанието, па най-сетне и известна невещественост на живота - тъкмо онова, което се е наричало винаги идеализъм. Тъй че би могло да се каже, без да се играе със смисъла на думите: в творбата има реализъм, когато в душата има идеализъм, и човек влиза в допир с реалността само благодарение на идеалността” (Анри Бергсон, “Смехът").

Пластични изкуства

Изкуството е едно от най-есетествените действия. На човека е присъща творческата способност да преобразява природните форми и явленията на живота, за да изразява в образи своите преживелици. Тази дейност се нарича изкуство. От словестното изкуство (поезията), тоновото (музиката) и ритмовото (танца) тъй наречените пластични изкуства се отличават по това, че създават трайни изображения, възприемливи за зрението. Тия изкуства боравят с линии, форми и цветове. С тия средства те се не силят обаче дори при краен натурализъм да отразяват буквално самата действителност, а най-много представата на художника за нея, впечатлението от видимото, зрителния образ. Тъй Франс Халс ни предава крайно усилено своето впечатление от хората, които е наблюдавал и портретувал. А в повечето случаи художникът си служи с образите, заети от видимото, като с особен език, достъпен за всички окати, за да изрази с него онова, що има да съобщи на света.

Чрез творбите си живописците и скулпторите действуват пряко на зрителя. Композиторът и драматургът имат нужда от изпълнители - музиканти, певци, актьори - а картината и статуята са завършени. В тях майсторите са оставили следи от ръцете си, веществени останки от своята лична работа. Живописците и скулпторите имат с това възможност да действуват - тъй да се каже - магнитно на зрителите, защото творбата замества своя творец, тя носи душата, очите и ръцете му. Когато съзерцаваме художествената творба от гениален майстор, ние влизаме в пряк допир с един велик дух. В това и проличава един от важните белези на изкуството: то е духовна работа.

Изкуството влияе на живота

Някои учени казват, че и животните творели изкуство; те сочат мравките, паяците, бобрите и др. Но откак има по земи мравки, мравунякът има все един и същи строеж, откак живеят пчели, килийките им са все шестоъгълни, а в живелищата на бобрите няма промени. Това не е изкуство. Изкуството е духовна, индивидуална работа, то иска жива намеса на чувството и волята, иска недоволство и напредък, вечна промяна към съвършенство. Човек е едничкото същество, успяло да развие у себе си система от представи, цялост от пластични знаци, служещи като подвижни букви на изкуството; тия образи съставят за него втори свят, независимо съществуващ от действителния, развиващ се, обогатяващ се. Тая система от изрази прилича на езика и в живота е толкова необходима, колкото говорът и писмеността. Несъзнателните спомени за онова, що сме видели у творбите на художниците, ни непосредствено тласкат да редим своя живот така или инак, да съзираме в явленията отвън поредица от свързани факти, спокоен развой, ритъм и проява на сродни или противоположни сили. Когато гледаме залез на полето, река сутрин или планина вечер, очите и душата ни се отварят другояче, ако сме видели творби на големи пейзажисти. Ако сме гледали портрет, ще съзрем отведнъж физиономичното и ще разберем езика на чертите у едно лице, което срещаме в трамвая или на улицата. Казват, че изкуството подражавало на живота и природата, че то изразявало идеите на дадено време. Но Оскар Уайлд твърди обратното - и той не лъже. Идеите на никое време не никнат като гъби, те се създават постепенно. Тъкмо изкуството дава градиво да се обработват преживелиците на хората в идеи, дава мост от действителността към мисловните системи - тоя мост е художественото чувство. Ние гледаме на живота с други очи, след като опознаем изкуството; ние нареждаме и личния си живот другояче; тогава дори и самата природа ни се явява, както изкуството ни е приучило да я виждаме. Не остроумие, а мъдрост се съдържа в отговора на Хайстлър, когато един приятел му казал, като наблюдавали заедно хубавото здрачаване: “Би рекъл човек, че гледа ваша картина.” “Да - отвърнал живописецът. - Природата почва да подражава.”

Видение или интуиция

Най-късо и същевременно вярно определение на изкуството даде италианският философ и критик Бенедето Кроче. Той се спря не на биологичното му изходище, а на същината му. “Изкуството е видение или интуиция. Художникът създава образ или призрак, а възприемащият изкуството обръща поглед към точката, що му показва художникът, гледа през отвора, направен от последния, и възпроизвежда в себе си тоя образ” (Бенедето Кроче, “Естетика”). Изкуството не е физичен факт; то не е нещо външно, не е багри, нито съотношение между багри; не е телесни форми, изобразени с камък или гипс. Естетично непросветлените люде, възхитени от хубавото, дирят причините за хубостта вън; те наричат някои багри и телесни форми хубави, а други грозни. В древна Елада, а после в Италия през Възраждането били установени дори “канони” за хубост: във фигурата се посочвали геометрични и числени съотношения. Прочути са “каноните” на елинските скулптори Поликлет, Мирон, Скопас и Праксител. Последният - със своята Афродита - повлиял силно на римската скулптура. Тия “канони” били често изследвани и сравнявани особено през Възраждането. Па и в XIX в. някои философи (Фехнер и др.) правили подобни изучавания. Но всичко това всъщност няма нищо общо с изкуството.

Давани са били и други определения. На изкуството са били приписвани и нравствени достойнства. Най-големият руски философ, Владимир Соловьов, начева своите разсъждения за вътрешната ценност на изкуството със загадъчните думи на Достоевски: “Хубавото ще спаси света.” Тия думи са станали знаменити. Тяхната истинност е била неведнъж подлагана на спор. Да се възлагат на изкуството, чиято нагледна и пряка цел е създаване на хубост, някакви надежди за спасяване на света от мрака, грозотията, престъплението, падането и гибелта - се е виждало на мнозина смешно. Въпреки това великият философ прави от тая надежда основен камък на своето учение за изкуството. Художникът твори по същия закон, по който твори естеството, и главната вътрешна полза от неговото творчество лежи в известно планомерно облагородяване на света. Това облагородяване се постига, като се подчинява чрез съзнателна работа веществото на идеята. Пред нас е лежал вчера камък - груб, неотесан мраморен къс, откъртен от скалата. А днес тоя неугледен камък е превърнат от длетото на ваятеля в светлолик ангел, в гиздава Венера или в торс на мощен борец. Какво е станало всъщност? Що е прибавено?

Онова, което наричаме в готовия му вид художествена творба, най-първо се явява в творческото съзнание на художника като замисъл. Художникът е преживял нещо, видял е в даден миг природата тъй, както я не вижда обикновеният зрител, душата му се е раздвижила от някакво особено чувство, той е съзнал света по нов път, за миг е доловил дълбоко и непосредно същината на битието в някоя негова проява - и пред духовния му поглед е изгряло светло видение за света - не такъв, какъвто го знае окото на непосветения, а какъвто го вижда само зрението на духовния пробуденик. Тоя миг е важен. От него начева творчеството и той е ключ на творбата.

Иде втора работа: да се скрепи видението с външни средства, за да стане достъпно за всички, да се съзерцава от всяко око. Онова, което е съществувало в душата на твореца като бляскава мрежа от цветове, игриви линии, треперливи сияния и призрачно-недействителни образи, сега трябва да стане картина: четвъртита плоскост от книга или платно, покрити с багрени петна. Художникът трябва да превежда небесното на земен език, да дири видима премяна за невидимото, да изразява неизразимото. В душата на художника съществува една неизписана още картина, видима само от него. Тая картина трябва да се прехвърля на платно, за да се вижда от всички. Колкото по-вярно отразява външната картина съдържанието на вътрешната, толкова по-велик е художникът. Тъкмо за да може да прехвърля на платно своите видения, той има нужда от сръчност, от обучение, от дарба, от естетично чувство. Ако той е слаб като творец, сигурно ще се задоволи да препише външната действителност с повече или по-малко отклонения. Ако ли в душата му гори жив творчески пламък, той ще кърми в себе си видения от съвсем друг свят - и ще се стреми да изобразява именно тях (затова Кроче нарича изкуството видение или интуиция). Но работата на твореца отива още по-надалеч.

Изкуството преобразява

Въздействието на художника над онова вещество, с което си служи, когато създава своята творба, е все още външно дело; същинското действие на изкуството е много по-важно и значително: то се корени в голямото преобразование, което внася художествената творба в душата на зрителя. Затова и най-съществената полза от изкуството е духовна, а не веществена. Тя изхожда от особеността на художественото творчество, което подлага на преработка не само веществото, а и самата видима действителност, оная, що му предлага за предмет своите образи и явления. Затова всяко изкуство е повече или по-малко символично: външните форми служат за средство да се изрази нещо вътрешно, духовно, невидимо.

Според Владимир Соловьов природата постъпва по същия начин. И там идеята подчинява под своя власт веществото. От купчина пръст, вода, няколко семена, малко тор или мокър смет изниква бял крин, чиито сребристи чашки блестят ката алмаз. Преди светлината и топлината на слънчевия лъч да пробудят към живот скрития в зърното кълн - пред нас е лежала купчина мръсна земя. А сега от нея се издига великолепно цветисто построение, изящно украшение от бляскави жици, зелени къдрави завитки и бели езиковидни издатъци, които се съчетават в кръшно цвете, издигнало към слънцето своята сребърна чаша. Най-чистото произведение на земята се възправя към небето: жив символ на победа, тържество на идеята над веществото. Какво значение има кринът за природата, в случая не е важно; важно е какво значи той за нас.

Владимир Соловьов казва, че тъмното, пасивно, инертно и хаотично начало отпред века е стояло като съдбовна загадка пред религиозната и философска мисъл на хората. Без него няма действителна основа за творческа работа на Всеединния дух, който в лицето на божествения Логос води космичното битие по стъпалата на творението от състояние на първобитен хаос, през природата и човечеството, към крайната цел - царството Божие. Макар и отпаднало от Божеството, веществото пак си е Негово създание. Творението на света е действие на Божествената обич; и заради това нищо в създаденото не е безразлично или чисто външно за творческата мисъл, нищо не е безусловно зло. А щом основа и съдържание на вечното битие е нагледното всеединство на духа, в това крайно всеединство трябва да се намери място и за веществото. Всичко в битието трябва да си има крайна цел и задавка: за веществената страна на битието хубостта е тази крайна задавка, тя е идеалната причина, за да съществува веществото. Ако я погледнем от формална страна, хубостта - като въплътена идея - е съзерцаема и усещана от нас във вещественото явление пълна свобода на съставните части, в съвършено единство на цялото. Щом пълната хубост на вещественото явление го прави съществуващо и безсмъртно, край на великото дело на хубостта ще бъде пълното одухотворяване на цялата природа (Вж. Г. Рачински, “Гледището на В. С. Соловьов за хубостта").

Тая победа над “злата тъма на стария хаос” не е нещо, което ни е дадено според Соловьова отпред века: тя се само мержелее пред нас като далечна цел на вселенската надежда; а в днешното и в миналото ние знаем само историята на вечната борба между светлината и тъмните сили, между духа и веществото - само постепенното осъществяване на хубавото, отпървом в света на неорганичната и органична природа, безсъзнателна или пасивна, а след това - в разумното творчество и дейност на човека - в изкуството и живота. Достигнал чертата на разумно съзнание, човекът се не явява вече само ката цел на природния процес, а и като средство за обратно, по-дълбоко и по-пълно въздействие върху природата, откъм нейното идеално начало. Съзнавайки тази възложена нему задавка за крайно одухотворяване и изкупуване на обградилата го природа, човекът търси животни пътища към нейното осъществяване - и в най-дълбоката си същина - е винаги пророческо предвиждане на бъдещото битие; всяка истинска художествена творба е осезателно изобразяване на някакъв предмет и явление от гледна точка на неговото крайно състояние или - което е все едно - в светлината на бъдещия свят.

Творба и зрител

Такива мисли са изказвани и от други. В една от своите хубави философски притчи Шопенхауер сравнява художествената творба с вдлъбнато огледало. “Онова, казва той, което съставя същината на тая творба, не е осезаемото, не е годното за опит съдържание; същински ценното се намира някъде извън сетивното - неуловимо за ръцете, достъпно само за вътрешното чувство, за въображението: то е някаква мъчноуловима, но същинска смисъл на изобразения предмет.” Това Шопенхауерово сравнение ни доближава твърде сигурно до въпроса - в що се състои същината на изкуството и как действува то на човека.

Художествената творба и зрителят представят единици от два различни свята: картината принадлежи към областта на нещата, тя е неодушевен плод на човешките ръце, мъртва обагрена плоскост, мълчаливо преплитане на цветни петна и черти; а ти, който стоиш пред нея, принадлежиш към света на съществата, съставяш част от разумния живот, говориш, движиш се, рисуваш или наблюдаваш, създаваш ценности от такъв или инакъв род. Какво общо има между тебе и картината?

Ето един зрител, изправен пред картина, гравюра, барелеф или статуя. Той се е пренесъл, за него съществува в тоя миг само обагрена плоскост или гипсовият отливък: всичко друго е забравено. Това изглежда толкова естествено, колкото и редица други гледки, с които сме свикнали още от ранни дни: човек със сърп в ръка, жена пред своя стан, дете с книга или кукла. Теорията на изкуството нарича съчетанието на фигура (човешко същество) с неодушевен предмет - сбор. Наред с приведените примери ти и картината представяте също така сбор. Но сборът не е случайно съчетание. Фотографите често поставят позиращия пред някое изписано дърво; на снимката няма сбор. За да се получи сбор, нужно е да се свърже предметът с фигурата. При жътваря, тъкачката и детето, което чете или си играе, тая връзка лежи в работата: предметът е необходимо сечиво или оръдие за дадено действие, неизбежен посредник. Но що свързва зрителя с художествената творба? На подобна гледка се никой не чуди. Очевидно и тук служи за връзка между човека и предмета някаква работа. От какъв род е тя? Тъкмо това ни предстои да разгледаме.

Иво
От гледище на Астрологията не е безразлично кога започва да учи човек музика. За да успява в музиката, човек трябва да избере най-благоприятната година, месец, ден и час.

Пейте, както Слънцето ви подбужда; пейте, както Юпитер ви подбужда; пейте, както Любовта, Мъдростта и Истината ви подбуждат. Пейте, както животът, знанието и свободата ви подбуждат. Пеенето е връзка между физическия и Духовния свят.

Без музика няма щастие. Човек е създаден в секста (в шестия ден). За всеки тон на Небето си има особени, специални същества. Всяка планета си има свой тон. Цялото Небе е съчетано от композиции, симфонии, дуети, терцети. Когато един ангел, един гений пее, той като погледне на Небето, като по ноти чете по планетите и звездите

Учителя

Италианските вокални педагози казват: „Глас, глас, глас!" Германските педагози казват: „Мисъл, мисъл, мисъл!" Руските педагози по пеене казват: „Сърце, сърце, сърце!"

За да се посвети на пеенето, ученикът трябва да притежава: хубав глас, светла мисъл, топло чувство, обширна душа и мощен дух.

Гласът на обикновения певец трябва да притежава седем качества, гласът на талантливия певец трябва да притежава 14 качества, а гласът на гениалния певец трябва да притежава 21 качества.

Основните качества на гласа са: топлина, светлина и сила. Тези три качества отговарят астрологически на Слънцето. Те могат да се нарекат и по друг начин: мекота, яснота и метал.

Обикновеният певец трябва да притежава освен основните три, още шест второстепенни качества:

- лекота, която астрологически отговаря на Луната;
- вибрато, което отговаря на Меркурий;
- цвят или колорит, който отговаря на Венера;
- интензивност, която отговаря на Марс;
- обем, което е качество на Юпитер;
- точност, което е качество на Сатурн.

Даровитият певец, освен качествата на обикновения, трябва да притежава още следните качества:

- подвижност - Луна;
- пъргавина - Меркурий;
- нежност или финес - Венера;
- активност - Марс;
- широта - Юпитер;
- концентрирано звукоизвличане - Сатурн.

Гениалният певец, освен качествата на обикновения и на талантливия, трябва да притежава още качествата на седемте добродетели:

- Истината, отговаря астрологически на Слънцето;
- Надеждата или Въображението, които отговарят на Луната;
- Правдата, отговаря на Марс
- Разумността, отговаря на Меркурий;
- Любовта, отговаря на Венера;
- Вярата, отговаря на Юпитер;
- Мъдростта, отговаря на Сатурн.

Когато има нарушение на едно от тези качества, гласът боледува. Има отлични методи, с които може да се излекува всеки вид заболяване.

Ученикът на новото пеене трябва да притежава добро сърце с чисти възвишени и благородни чувства и идеали, светъл ум и красиви мисли, диамантена воля и постоянство.

Иво
Дори най-екзалтираните състояния и най-изключителните духовни постижения са маловажни, ако не можем да бъдем щастливи по най-елементарните и обикновени начини, ако със сърцата си не можем да се докоснем един до друг и до живота, който ни е даден.

Когато започваме да водим духовен живот, това, което е от значение, е просто: Трябва да сме сигурни, че нашият път е свързан със сърцето ни. Множество други виждания ни се предлагат на съвременния духовен пазар. Велики духовни традиции предлагат разкази за просветление, благословение, познание, божествен екстаз и за най-висшите възможности на човешкия дух. Сред широкия кръг учения, които са ни достъпни на Запад, често най-напред сме привлечени от тези бляскави и съвършено необикновени аспекти. Макар че обещанието да достигнем такива състояния може да се изпълни и макар че тази състояния действително представят ученията, в някакъв смисъл те са също една от рекламните техники на духовната търговия. Те не са целта на духовния живот. В края на краищата духовният живот не е процес на търсене или придобиване на някакво необикновено състояние или на специални сили. Всъщност такова търсене може да отвлече вниманието ни от нас самите. Ако не сме внимателни, лесно може да се окаже, че повтаряме в духовния си живот големите несполуки на нашето модерно общество - неговата амбиция, неговия материализъм и духовната му изолация.

Започвайки истинско духовно пътешествие, трябва да се държим много по-близо до дома, да се концентрираме пряко върху това, което е точно тук, пред нас, да се погрижим нашият път да бъде свързан с най-дълбоката ни обич. Дон Хуан учи Карлос Кастанеда така:

Оглеждай всеки път внимателно и отговорно. Изпробвай го толкова пъти, колкото намериш за необходимо. После задай на себе си и само на себе си един въпрос. Това е въпрос, който се задава само от много стар човек. Моят благодетел ми каза веднъж за него, докато бях млад и кръвта ми беше твърде буйна, за да мога да го разбера. Сега вече го разбирам. Ще ти кажа какъв е той: Този път има ли сърце? Ако има, пътят е добър. Ако няма, той е безполезен.

Ученията в тази книга са за намирането на такъв път със сърце, за предприемането на пътешествие, което ни преобразява и се докосва до дълбините на съществото ни. Да направим това, означава да намерим практика, която ни позволява да живеем в света изцяло и напълно от сърцето си.

Когато питаме: „Дали следвам път със сърце?", откриваме, че никой не може да ни даде определение какъв точно трябва да бъде пътят ни. Вместо това трябва да позволим на мистерията и красотата на този въпрос да намери отклик вътре в нас. Тогава някъде изотвътре ще дойде отговорът и ще се породи разбиране. Ако утихнем и се вслушаме задълбочено дори само за момент, ще научим дали следваме път със сърце.

Будистката традиция учи последователите си да разглеждат всеки живот като скъпоценен. Астронавтите, които напускат земята, също са преоткрили тази истина. Един от руските космонавти описва това по такъв начин: „Качихме на космическата станция малки рибки за някакви изследвания. Трябваше да прекараме там три месеца. След около три седмици рибките започнаха да измират. Колко ни беше жал за тях! Какво ли не направихме, за да ги спасим! На земята риболовът ни доставя голямо удоволствие, но когато си сам и надалеч от всичко земно, всяка проява на живот е особено добре дошла. Просто виждаш колко скъпоценен е животът." В същия дух един астронавт след приземяването на капсулата си отворил люка, за да усети мириса на влажния земен въздух. „Аз просто се наведох и я допрях до бузата си. Наведох се и целунах земята."

За да видим скъпоценността на всички неща, трябва да посветим цялото си внимание на живота. Духовната практика може да ни доведе до това съзнание без помощта на космическо пътешествие. Когато животът ни започне да се прониква все повече и повече от присъствие и простота, вътрешната ни обич към земята и всички същества започва да се проявява и да оживява пътя ни.

За да разберем по-задълбочено какво предизвиква това усещане за скъпоценност и как то придава смисъл на един път със сърце, да поработим върху следната медитация. В будистката практика карат човека да прецени как да живее добре, като размисли върху смъртта си. Традиционната медитация за тази цел е да седнете спокойно и да почувствате преходността на живота. След като прочетете този абзац, затворете очи и почувствайте смъртността на това човешко тяло, което ви е било дадено. Смъртта ни е сигурна - остава само още да научим кога ще настъпи. Представете си, че сте накрая на живота си - следващата седмица, следващата година или следващото десетилетие, някога в бъдещето. А сега се върнете мислено назад през целия си живот и си спомнете две добри дела, които сте извършили, две неща, направени от вас, които са хубави. Няма защо да са нещо грандиозно. Каквото иска да излезе наяве, нека се покаже. Представяйки си и припомняйки си тези добри дела, дайте си сметка също как тези спомени влияят върху съзнанието ви, как преобразяват чувствата и състоянието на сърцето и ума, когато ги виждате.

След като сте завършили това размишление, много внимателно се вгледайте в характера на тези ситуации, какво се съдържа в един момент на доброта, изолиран от цял един живот на думи и действия. Почти всички, които могат да си спомнят такива дела в тази медитация, откриват, че те са забележително прости. Това рядко са неща, които човек би написал в служебната си автобиография. За някои моментът на доброта е просто когато са казали на баща си, преди да умре, че го обичат, или когато насред най-важните си работи са хукнали през цялата страна, за да гледат децата на сестра си, докато тя се лекува след автомобилна катастрофа. Една начална учителка просто се видя в утрините, когато е държала за ръка децата, разплакани в един тежък за тях ден. В отговор на тази медитация една жена вдигна ръка, усмихна се и каза: „На претъпкана улица, когато едновременно стигнем до място за паркиране, винаги отстъпвам мястото на другия." Това беше доброто дело в нейния живот.

Друга жена, медицинска сестра към шейсетте, отгледала деца и внуци, която беше живяла много пълноценен живот, си спомни следното: Била на шест години, когато една кола се повредила пред къщата им. Изпод капака излизала пара. Двама души в напреднала възраст излезли и заоглеждали колата и един от тях отишъл до автомата на ъгъла да се обади на техник. Те се върнали в колата и останали там голяма част от предиобеда в очакване да ги изтеглят. Любопитното шестгодишно момиче отишло при тях, заговорило ги и като видяло, че са прекарали дълго време в напечената кола, се върнало у дома. Без дори да ги попита, то приготвило поднос със сандвичи и чай с лед и им оставило подноса на тротоара.

Нещата, които са от най-голямо значение в живота ни, не са фантастични или импозантни. Това са моментите, когато се докосваме взаимно, когато присъстваме по най-внимателния или сърдечен начин. Тази проста и дълбока интимност е любовта, за която всички ние копнеем. Тези моменти, когато докосваме другите и сами биваме докоснати, могат да станат основа за един път със сърце и те се получават по най-непосредствения и пряк начин. Както казва Майка Тереза: „В този живот не можем да направим големи неща. Можем само да направим малки неща с голяма любов."

За някои хора това упражнение е много трудно. Не им идват на ум никакви добри дела или ако изникнат едно-две, веднага биват отхвърлени като повърхностни, дребни, нечисти или несъвършени. Това означава ли, че между сто хиляди дела на цял един живот няма и две добри? Едва ли! Всички сме имали много такива. Смисълът на това е друг, по-дълбок. Това показва колко сме сурови към самите себе си. Както съдим себе си по този безмилостен начин, само Иди Амин или Сталин биха ни назначили да председателстваме техен съд. Много от нас откриват, че нямаме много милост към себе си. Трудно бихме приели, че от сърцата ни спонтанно може да грее истинска обич и доброта. Но е така.

Да изживяваме един път със сърце, означава да живеем по начина, който ни показва тази медитация, да позволим на тона на добротата да проникне целия на живот. Когато отдаваме пълното си внимание на действията си, когато даваме израз на обичта си и виждаме скъпоценността на живота, добротата в нас расте. Едно просто, сърдечно присъствие може да започне да прониква по-голям брой моменти от живота ни. Така че трябва непрестанно да питаме сърцето си: „Какво значи да се живее така? Дали пътят, начинът, по който сме избрали да живеем живота си, води към това?"

Поради стреса и сложността на живота си можем да забравим най-дълбоките си намерения. Но когато хората стигат до края на живота си и се обръщат назад, въпросите, които най-често задават, обикновено не са: „Колко имам в банковата си сметка?", „Колко книги написах?" или „Какво съм изградил?" и подобни на тях. Ако имате привилегията да сте с човек, който си дава сметка, че умира, ще видите, че въпросите, които си задава такъв човек, са много прости: „Обичах ли както трябва?", „Пълноценно ли живях?", „Научих ли се да оставям, да се разделям с всяко нещо?".

Тези прости въпроси достигат до самото сърце на духовния живот. Когато преценяваме дали сме обичали, както трябва, и дали сме живели пълноценно, можем да видим начините, по които нашите сърдечни връзки и страхове са ни ограничавали и можем да видим много възможности сърцата ни да се отворят. Дали сме си позволили да обичаме хората наоколо си, семейството си, земята, на която живеем? И дали сме се научили също да се разделяме? Дали сме се научили да преминаваме през превратностите на живота с благосклонност, мъдрост и съчувствие? Дали сме се научили да прощаваме и да живеем чрез сърцето, а не като произнасяме оценки и присъди?

Раздялата е основна тема в духовната практика, когато виждаме скъпоценността и краткостта на живота. Когато се налага раздяла, а не сме се научили на това, ние много страдаме, а когато стигнем до края на живота си, се случва да преминем през нещо като интензивен курс. Рано или късно трябва да се научим да се разделяме и да позволим на пълното с превратности тайнство на живота да преминава през нас, без да се страхуваме от него, без да се вкопчваме в това или онова.

Познавах една млада жена, която се грижеше за майка си по време на продължително лечение от рак. Част от това време майка й беше в болница, свързана с дузина тръбички и машини. Майката и дъщерята заедно решили, че майката не бива да умре по този начин и когато болестта напреднала, свалили от нея всичките там медицински джунджурии и я пуснали у дома. Ракът продължавал да се развива. И все пак на майката не било лесно да приеме болестта си. Тя се опитвала да управлява домакинството от леглото си, да плаща сметки и да не губи от поглед всичките си обичайни дела. Борела се с физическата си болка, но повече с неспособността си да се раздели. Един ден насред тази битка, чувствайки се вече много по-зле и малко объркана, тя извикала дъщеря си и казала: „Мила моя, изключи ми вече апарата, моля те." А дъщеря й внимателно обяснила: „Майко, ти не си на апарат." Някои от нас имат много да учат за раздялата.

Раздялата и преминаването през живота от една промяна към друга води до съзряване на духовната ни същност. Накрая откриваме, че да обичаш и да се разделяш могат да бъдат едно и също нещо. И в двете няма стремеж към притежание. И двете ни позволяват да се докоснем до всеки момент от този изменчив живот и ни позволяват да присъстваме изцяло, каквото и да идва по-нататък.

Има стара история за един знаменит равин в Европа, който един ден бил посетен от човек, дошъл с кораб от Ню Йорк, за да го види. Човекът стигнал до мястото, където живеел великият равин, голям дом на улица в европейски град, и му посочили стаята на равина, която била на таванския етаж. Той влязъл и заварил учителя в стая с едно легло, един стол и малко книги. Човекът бил очаквал много повече. След поздравите, попитал: „Рави, къде са вещите ви?" Равинът отвърнал с въпрос: „Ами твоите къде са?" Посетителят отговорил: „Но, рави, аз само минавам оттук", а учителят отговорил: „И аз също, и аз също."

За да обичаме пълноценно и да живеем добре, се изисква да си дадем сметка в края на краищата, че нямаме никакво притежание или собственост - нито къщите ни, нито колите, нито тези, които обичаме, нито дори собственото ни тяло. Духовната радост и мъдростта не идват от притежанието, а от способността ни да се отворим, да обичаме по-пълноценно и да бъдем подвижни и свободни в живота.

Това не е урок, който търпи отлагане. Един голям учител обясняваше това така: „Бедата ти е, че си мислиш, че имаш време." Ние не знаем колко време имаме. Какво би било да живеем, като знаем, че това може да е последната ни година, последната ни седмица, последният ни ден? В светлината на този въпрос можем да изберем път със сърце.

Понякога е нужен шок, за да ни събуди, за да ни свърже с нашия път. Преди няколко години бях извикан от сестрата на един човек да го посетя в някаква болница в Сан франциско. Той беше към края на трийсетте си години и вече беше богат. Имаше строителна компания, яхта, ранчо, градска къща, фабрика. Един ден, докато карал БМВ-то си, изгубил съзнание. Изследванията показали, че има мозъчен тумор, меланом, бързо развиващ се вид рак. Лекарят казал: „Искаме да ви оперираме, но трябва да ви предупредя, че туморът е в центъра на говора и разбирането. Ако отстраним тумора, можете изцяло да изгубите способността да четете, да пишете, да говорите, да разбирате какъв да е език. Ако не оперираме, вероятно имате още шест седмици живот. Моля, обмислете това. Искаме да оперираме на сутринта. Дотогава трябва да ни кажете."

Посетих този човек същата вечер. Той беше в състояние на пълен покой и размишление. Както можете да си представите, той беше в необичайно състояние на съзнанието. Такова пробуждане може да дойде понякога от духовната ни практика, но за него то беше дошло от извънредните обстоятелства. Когато разговаряхме, той не говореше за ранчото или яхтата си, нито за парите си. Там, накъдето се беше отправил, валутата на банковите сметки и БМВ-тата не е в обръщение. Всичко, което има стойност във време на значителна промяна, е валутата на сърцето - способността и разбиранията на сърцето, които са се развили в нас.

Двайсет години преди това, в края на 60-те този човек се бил занимавал малко с медитация, малко бил чел Алън Уотс и когато се беше изправил пред този момент, той се беше опрял на това и за това искаше да говори: за духовния си живот и разбирането си за раждането и смъртта. След най-задушевен разговор той спря, за да помълчи известно време и да поразмишлява. После се обърна към мен и каза: „Достатъчно говорих. Може би изприказвах твърде много думи. Тази вечер изглежда толкова скъпоценно преживяване просто да пийнеш вода от чешмата или да гледаш гълъбите как излитат във въздуха от перваза на медицинския център. Те ми изглеждат толкова прекрасни. Да гледаш как птицата пори въздуха, това е вълшебство. Не съм приключил с този живот. Може би просто ще го доживея по-тихо." След четиринайсет-часова операция, извършена от много добър хирург, сестра му го посетила в реанимацията. Той погледнал нагоре към нея и казал: „Добър ден." Успели били да отстранят тумора, без той да изгуби говора си.

След като напусна болницата и се възстанови от рака, целият му живот се промени. Той продължи отговорно да изпълнява деловите си задължения, но вече не беше работохолик. Той прекарваше повече време със семейството си и стана съветник на други хора с диагноза рак и тежки заболявания. Той прекарваше голяма част от времето си сред природата и също толкова много часове даряваше обич на хората около себе си.

Ако го бях срещнал преди онази вечер, можех да го сметна за духовен неудачник, защото за малко се беше занимавал с духовна практика и после напълно я беше изоставил, за да стане бизнесмен. Той като че ли напълно е бил забравил всички тези духовни ценности. Но когато нещата опряха дотам, когато той се поспря да размисли в момента между живота и смъртта си, дори малкото духовна практика, до която се беше докоснал, се оказа много важна за него. Никога не знаем какво научават другите и не можем да съдим за нечия духовна практика набързо или лесно. Всичко, което можем да направим, е да надникнем в собственото си сърце и да се запитаме кое е важно в начина ни на живот. Кое би могло да ме доведе до по-пълно отваряне, по-голяма честност и по-дълбока способност да обичам?

Един път със сърце трябва да включва също уникалните ни дарби и творчески способности. Външният израз на сърцето ни може да е писането на книги, издигането на здания, създаването на начини, по които хората да служат един на друг. Той може да бъде учителството или градинарството, професията на сервитьора или музиканта. Каквото и да изберем, творенията на живота ни трябва да идват от сърцето ни. Обичта ни е източникът на всяка енергия за създаване и свързване. Ако действаме без връзка със сърцето, дори най-важните неща в живота ни могат да станат бездушни, безсмислени или стерилни.

Може би ще си спомните, че преди няколко години се появи поредица от статии по вестниците относно плановете да се създаде банка за сперма на Нобелови лауреати. Тогава една засегната феминистка писа в Бостън Глоуб, че ако има банки за сперма, трябва също да има и за яйцеклетки. Бостън Глоуб отпечата отговор на Джордж Уолд, който сам е биолог с Нобелова награда, джентълмен и при това мъдър човек. Джордж Уолд й пишеше:

Вие сте напълно права. За зачеването на Нобелов лауреат е нужна колкото сперма, толкова и яйцеклетка. Всеки от тях е имал майка, а не само баща. Каквото щете говорете за бащите, но приносът им за зачеването всъщност е доста малък.

Но аз се надявам, че не предлагахте сериозно създаването на банка за яйцеклетки. Като изключим Нобеловите лауреати, технически не се иска кой знае какво за такава банка. Има известни проблеми, но нищо по-трудно, отколкото е в другите технологии ин витро. ... Но представете си някой мъж, толкова суетен, че да си науми да вземе яйцеклетка от такава банка за гении. После той ще трябва да я оплоди. След като я оплоди, къде ще иде с нея? При жена си? „Ето скъпа - ще каже - Току що взех тази гениална яйцеклетка от банката и самолично я оплодих. Ще поемеш ли грижата за нея?" „Имам си собствени яйцеклетки, за които да се грижа - ще отговори тя. - Знаеш ли какво да направиш с гениалното си яйце? Наеми си жена. И докато трае това, най-добре да си наемеш и квартира."

Виждате, че просто няма да стане. Истината е, че това, което действително е необходимо, не са Нобелови лауреати, а обич. Как мислите, че се печели Нобелова награда? От липса на обич. Човек толкова много желае обич, че се труди непрестанно и свършва като Нобелов лауреат. Това е утешителна премия.

Важното е обичта. Забравете за банките за сперма и за яйцеклетки. Банките и обичта са несъвместими. Ако не знаете това, значи не сте посещавали скоро банката си. Така че просто се упражнявайте в обич. Обикнете някого от Русия. Ще се изненадате колко е лесно и как ще грейне денят ви. Обикнете някого от Иран, от Виетнам, хора не само тукашни, а навсякъде. После, когато сте овладели това наистина добре, опитайте нещо трудно, например да обикнете политиците в нашата столица.

Копнежът по обичта и движението на обичта стоят зад всичките ни дейности. Щастието, което откриваме в живота, не идва от притежаване или собственост, нито дори от знание. То е откриването на тази способност да обичаме, да се отнасяме с обич, свободно и мъдро към целия си живот. Тази обич не иска да притежава, не е властна и обсебваща, а произлиза от собственото ни усещане за душевно равновесие и за връзката ни с всичко. Затова тя е щедра и будна и зачита свободата на всички същества. Чрез обичта пътят ни може да ни доведе дотам да използваме дарбите си, за да лекуваме и да служим, да създаваме мир наоколо си, да почитаме святото в живота, да благоговеем пред всичко срещнато и да желаем доброто на всички същества.

Духовният живот може да изглежда сложен, но в същността си не е такъв. Можем да намерим яснота и простота дори насред този сложен свят, когато открием, че това, което сърцето ни придава на живота, е най-важното. Обичаният дзен-поет Рьокан обобщава това с думите:

Дъждът е спрял, облаците са се пръснали
и времето отново е ясно.
Ако сърцето ти е чисто, всички неща в твоя свят са
чисти....
Тогава луната и цветята ще те водят по
Пътя.

Всички други духовни учения са напразни, ако не можем да обичаме. Дори най-екзалтираните състояния и най-изключителните духовни постижения са маловажни, ако не можем да бъдем щастливи по най-елементарните и обикновени начини, ако със сърцата си не можем да се докоснем едни други и до живота, който ни е даден. Важното е как живеем. Ето защо е толкова трудно и толкова важно да си поставим този въпрос: „Изживявам ли пътя си пълноценно, без съжаление ли живея?", така че в последния ден от живота си, когато и да е той, да можем да кажем: „Да, аз изживях пътя си със сърце."


Медитация по любяща доброжелателност

Любящата доброжелателност е плодоносната почва, от която може да израсне единен духовен живот. При наличието на обичащо сърце всичко, което се опитваме да направим, всичко, което срещаме, ще се отвори и ще потече по-лесно. Макар и при много обстоятелства любящата доброжелателност да може да възникне в нас естествено, тя може също да се култивира.

Следващата медитация е практика отпреди 2500 години, която използва повторение на фрази, образи и чувства, за да предизвика любяща доброжелателност и дружелюбие към себе си и към другите. Можете да експериментирате с тази практика, за да видите дали е полезна за вас. Най-добре е да започнете, като я повтаряте отново и отново в продължение на петнайсет или двайсет минути веднъж или два пъти дневно на спокойно място в течение на няколко месеца. Първоначално тази медитация може да ви се стори механична или скована или дори да води до своята противоположност, чувство на раздразнение и гняв. Ако стане така, особено важно е да бъдете търпеливи и внимателни към себе си и да позволите всичко, което се появи, да бъде прието в дух на благоразположение, внимание и доброта. Когато му дойде времето, дори пред лицето на вътрешни затруднения, любящата доброжелателност ще избуи.

Седнете удобно. Нека тялото ви да се отпусне и да бъде спокойно. Колкото е възможно, успокойте ума си, като се отърсите от планове и грижи. Тогава започнете да повтаряте в себе си следните фрази, като ги отправяте към вас самите, защото, без да обичате себе си, е почти невъзможно да обичате другите.

Да се изпълни сърцето ми
с любяща доброжелателност.
Нека да се чувствам добре.
Да се изпълни душата ми с покой и безметежност.
Нека да се чувствам щастлив.

Докато изговаряте фразите, бихте могли и да използвате образите от указанията на Буда: представете си, че сте малко и обичано дете или се почувствайте такива, какзито сте сега, обгърнати от любяща доброжелателност. Нека чувствата да идват с думите. Нагодете думите и образите, така че да намерите точно фразите, които най-добре отварят сърцето ви за добротата. Повтаряйте фразите отново и отново, като оставяте чувствата да изпълнят тялото и душата ви.

Повтаряйте тази медитация седмици наред, докато не се развие чувството ви на любяща доброжелателност към вас самите.

Когато се почувствате готови, в същата медитация можете постепенно да разпрострете фокуса на любящата си доброжелателност върху други. След себе си изберете някой благодетел, някой в живота ви, който истински ви е обичал. Представете си го и с пълно внимание повтаряйте същите фрази: Да се изпълни сърцето му/й с любяща доброжелателност и т. н. Когато се развие любящата доброта към вашия благодетел, започнете да включвате в медитацията други хора, които обичате, като си ги представяте и повтаряте същите фрази, за да предизвикате чувство на любяща доброжелателност към тях.

След това постепенно можете да започнете да включвате други: приятели, членове на комуната, съседи, хората навсякъде, животните, цялата земя и всички същества. После може да се опитате да включвате най-трудните хора в живота ви, като пожелавате и те също да се изпълнят с любяща доброжелателност и покой. След известна практика може да се развие устойчиво чувство на любяща доброжелателност и в течение на петнайсет или двайсет минути ще сте в състояние да включите много същества в медитацията си, като тръгнете от себе си, преминете през благодетеля и хората, които обичате, и стигнете до всички същества повсеместно.

Тогава може да се научите да я практикувате навсякъде. Можете да използвате медитацията по време на транспортни задръствания, в автобуси и самолети, в чакалнята на лекаря и при хиляди други обстоятелства. Практикувайки мълчаливо тази медитация по любяща доброжелателност сред хора, незабавно ще почувствате чудодейна връзка с ТЯУ - силата на любящата доброжелателност. Тя ще даде покой на живота ви и ще ви държи свързани със сърцето ви.

Иво
Червеният цвят има разни нюанси. Известен негов нюанс означава борба и ако преобладава в теб, ти имаш желание да воюваш. Червеното е марсов цвят, възбужда и се отнася до човешката воля. Щом някой е ленив, да тури дреха с червен цвят. Червеният цвят прави човека активен. Тази краска означава Живот и нека я носи онзи, който е анемичен. Който е болен, да тури кърпа или шал, червен като пламък. Червеният цвят действа на сърцето. Розовият цвят е на Любовта.

Портокаленият цвят е цвят на човешкото Аз и на индивидуализирането. Когато ти е смачкан фасонът, когато си омърлушен, съзерцавай в съзнанието си портокален цвят, за да добиеш чувство за собствено достойнство.

Жълтият цвят е на Мъдростта и означава интелигентност. Ако в теб преобладава жълт цвят, ти искаш да работиш умствено. Ако искаш да мислиш добре, носи дрехи с жълт цвят и ще се развиеш умствено. Той е цвят на нервната система, дава простор, урегулира, уравновесява.

Зеленият цвят е свързан със сетивата и повече успокоява. Той е магнетичен цвят, чрез него се образува растеж.

Синият цвят е на Вярата и на Истината. Ако нямаш хубаво разположение, тури пред себе си синия цвят; той внася енергия и Мир, успокоява. Дрехи от син цвят тонират. Синият цвят е за духовния живот на човека. Тогава можем да растем духовно. При Вярата имаш син цвят в своята аура. При Вярата ти приемаш и без нея ти не можеш да служиш на Бога. Служенето на Бога се състои в следното: ще служим на Бога с това, което ни е дадено от Него.

При тъмносиния цвят ще почувстваш малко скръб. Това е в запас и трябва да се разредява.

Виолетовият цвят е на Духа. Означава Сила и носи Сила. Той е юпитеров цвят. Отнася се до човешката воля и до човешкия Дух.

Черен цвят да носи онзи, който е нервен, а за онзи, който е здрав, бялото е хубаво. Шапки, чадъри и пр. да не бъдат черни. Който носи черен цвят, става користолюбив. При белия цвят даваш, а при черния - вземаш. Белият цвят означава Чистота, при него има интензивен вътрешен живот. Ако искаш вътрешно да работиш, тури белия цвят за основа.

Поетът описва едно цвете, защото зад цветето седи нещо разумно. Бялото цвете ни казва: "Бъдете чисти!". Моравото цвете ни казва: "Бъдете силни!". Жълтото цвете ни казва: "Мисли добре, бъди разумен!". Червеното и розовото цвете ни казват: "Употребете Любовта!". Човек да има цветя с различни краски в градината си.

Вие обичате някого заради червения цвят или розовия цвят в аурата му. Обичате едного заради жълтия цвят, другиго - заради вярата му или за синия му цвят, трети обичате заради силата му или за виолетовия цвят, понеже ви го предава. Та вие обичате другите за това, което могат да ви дадат. И хората ви обичат за това, което можете да им дадете. Когато човек обича някой цвят, той има нужда от него и нека да го носи

Изобщо, като правило: колкото една краска е с по-светъл цвят, толкова има по-голямо и по-добро духовно влияние. Има краски електрически и магнетични. Например червен, жълт, ясносин и виолетов - биха могли да бъдат електрични, а портокаленият, зеленият, тъмносиният- магнетични., Успокоителни цветове са ясносиният, яснозеленият и ясножълтият.

Днес в медицината се употребява лекуване с краски - т. нар. хромо-терапия. Обаче, тук важи един окултен закон, че при лекуване умствените краски действат по-силно от физическите. Човек може да се лекува с краски по-добре като си ги представи умствено, отколкото с физическите краски. Например, ще облива умствено цялото си тяло или болния орган със сноп лъчи от дадена краска. С мисълта си човек действително създава мисъл-форма със съответната краска и тя действа по-силно, понеже има по-къси вълни.

Иви
В забързаното ни ежедневие малко хора обръщат внимание на това как се храним. Ресторантите за “бързо” хранене и всички видове хамбургери и закуски са на почит. Похапването “на крак” е станало мода във всекидневния начин на живот на почти всеки човек живеещ в т.нар. цивилизован и бързо проспериращ свят. Всъщност, колко често си задаваме въпроса за това храним ли се пълноценно? Съвременната медицина се опитвва да ни убеди да мерим качеството на храната с калории, витамини и други средства на науката. Но дали това е най-важно при подбирането на нашият хранителен режим? Тук няма да се спра на въпроса каква храна да ядем. Вече е несупорим факта, че вегетарианската храна, плодовете и зеленчуците, са най-доброто, което човек може да направи за себе си. Всъщност, в настоящото кратко изложение ще посоча няколко прости правила, които независимо какво консумирате биха ви помогнали да изградите по-добър и по-здравословен начин на живот.

Малко са хората, които знаят, че храната освен добре известните химически съединения, от които е съставена, съдържа и психически невидими за научните изследвания елементи. В индийските учения тези елементи се наричат прана, китайците ги наричат чи, японците – ки и т.н. Количеството на праната в дадена храна зависи от много фактори. Един от факторите е подбора на храната, ако са плодове и зеленчуци – къде, как и от какъв човек са отглеждани, ако са готови продукти – как са обработени, кой ги е обработвал и т.н.. В съвременното цивилизовано общество няма сигурен начин да знаем, къде и как са приготвени продуктите, които използваме. Затова тук ще се спрa на един друг важен фактор при храненето, който е изцяло зависим от нас и от който също много зависи количеството на възприетата прана в организма. Този фактор е нашето психично/мисловно отношение към храната и към самия процес на хранене. Независимо от това с какви продукти разполагаме, независимо колко те са богати на прана или на витамини, ако нашият организъм не ги усвои, ние няма да придобием нищо или ще придобием малко, но с много разход на енергия. Въпроса, който си поставям тук е: как с малко разход на енергия, прилагайки прости методи и правила, да извлечем максимално много от храната, която възприемаме. Тук ще предложа три прости правила, които всеки човек може да пробва и сам да се убеди в тяхната истинност.



1. Тониране/Настройка

Много процеси в природата започват с предисловие/подготовка и завършват със заключение. Като се започне от развитието на клетката или човешкото същество (бременност – предисловие, старост - заключение), мине се през природните стихии като бурята (затъмняване/образуване на облаци – предисловие, изчистване на небето и освежаване на въздуха - зааключение) и се стигне до планетарните и галектическите процеси като образуване на нови звезди (висока температура и голяма маса – предисловие, изчерпване на водорода - заключение). Нека се опитаме да приложим един от седемте Хермесови ключа (каквото е горе – това е и долу, каквото е вътре – това е и вън) към процеса на храненето. Тогава ще се окаже, че трябва да започваме и зазвършваме процеса на храненето по специфичен начин. В нашето съвремие това рядко се случва. Човек направо от работното си място хапва нещо на крак, мислейки за всекидневните си проблеми, за работата, семейството или други някакви въпроси. Когато хранененето свърши такъв човек не само, че не се чувства физически нахранен, а остава и с едно усещане за празнота и неудоволетвореност. И така продължава към следващата житейска дейност. Какво да направим тогава, за да излезем от този омагьосан кръг? Решението е много просто, да започваме и завършваме процеса на хранене с кратка психическа настройка – формула/утвърждение. Формулите от край време са се позлзвали от различните психологически и езотерични школи като метод за психическо (себе)въздействие. Те са кратки думи, понякога изречения, съдържащи мощен мисловен и психичен заряд. Изказани наглас или наум по сътоветните правила, те могат да имат силно въздействие върху средата или върху нас самите. За да не стресна предубедения читател, искам да кажа, че на англ.език се ползва термина “affirmation”, буквално преведено – твърдение, утвърждаване, утвърждение. В България, в началото на 21 век, Пророкът на Новото Време Беинса Дуно дава прост и универсален метод/формула за психична настройка за начало и край на храненето. Казва се 3 пъти преди и след хранене и гласи: “Божията Любов носи изобилния и пълен живот”. Тя може да бъде използвана независимо от вашата религия, пол, възраст или вяра. Естествено, вие можете да използвате и такава формула, която отговаря на вашето вътрешно разбиране. Нека отново се обърна към предубеденият читател и да кажа, че идеята за цялостност, холистичност и взаимносвързаност на Битието е пряко свързана с процеса на хранене. Когато човек се обрънe към Космичният Разум (независимо как ще го наречете), точно в момента преди да започне да се храни, целият последващ процес се осмисля и разбира, съзнателно и подсъзнателно, по един много по-дълбок начин. Тялото, като един перфектен саморегулиращ се механизъм, възприема тази идея, свързвайки всяка част от възприеманата храна с Цялото, и извършва преработката извличайки от храната онези елементи и сили, от които нашият организъм се нуждае. Така храненето се превръща в един процес, в който вземат участие мислите, чувствата и действията. Само там, където тези три човешки харектеристики участват едновременно се проявява разумният и съзнателен живот. Нека с този обикновен наглед метод да превърнем храненето в съзнателен и разумен акт. Сега да преминем към следващото простичко наглед правило.



2. Концентрация на мисълта върху процеса хранене

След като човек се е настроил, той трябва да извърши самия процес на хранене бавно и с мисъл концентрирана върху храната, възхищавайки и радвайки и се като дете. Ако например става въпрос за плодове и зеленчуци, мислите могат да бъдат насочени върху това от къде и как са дошли тези велики творения на Природата, колко време Природата е употребила, за да ги създаде и направи годни за употреба от човека, колко са вкусни и хранителни, колко са животворни и т.н. Човек може да прави всеки ден малки опити да види доколко може да спази това правило. Ако поне един път успее прея цялото хранене да задържи ума си концентриран, това вече е сериозна стъпка напред. Тук отново прилагаме метод споменат по-горе - мислите, чувствата и действията насочени в една посока осмислят целият процес и му придават силно въздействие върху организма.



3. Тишина – вътрешна и външна

По време на хрененето е дорбе и да се спазва принципа на “разораната нива”. Ако искаме да посадим нива, първо трябва да подготвим нашите инструменти (формулата), после трябва да я разорем – това е концентрацията и най-накрая трябва да я засадим – това е самия процес на хренене. Сега обаче, ако искаме да имаме добри плодове (дорбите мисли и чувства са крайния резултат от храненето), трябва да спазваме тишина – вътрешна и външна – само това ще даде условия на нашите малки семенца да израстнат и да дадат своя плод. Тишината е водата, слънцето и земята за нашата нива. Тя е условието, което ще позволи на процеса на хранене да се извърши съзнателно и разумно.



В заключение искам да кажа, че ако човек разбере и осъзнае процеса на хранене на тялото, ще може по-лесно да разбере храненето в широк смисъл на думата. В широк смисъл, човек не само всеки ден храни своето тяло, но храни своят ум с мисли и своето сърце с чувства. От тези именно процеси зависи посоката на нашия живот. Ако се научим да храним нашето сърце с благордони мисли и нашият ум със светли мисли, ние ще сме решили една от основните задачи в живота си.


*направеното кратко изложение е дефинирано като есе (на френски есе – значи опит), тъй като не претендира за абсолютна истинност, а просто излага гледната точка на автора, почерпена от езотеричната литература и основана на личният му опит.


07.02.2003
Варна, България

Иви
Живеем в свят проникнат от високи технологии. Мобилните комуникации са навсякъде, световната компютърна мрежа Internet обгърна планетата и предостави неподозирани възможности за достъп до знания и информация. Скоростта на съвременните транспортни средства промени представите ни за време и пространство. Човекът стъпи на Луната, изпрати космическите сонди "Voyager" до Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун, построи орбиталния телескоп "Hubble", който разшири погледа ни към видимата вселена с милиарди светлинни години.

Наред с това науката изведе нови философски тези за произхода на Вселената и човека. Според Дарвиновата теория, ние произхождаме от вид човекоподобни маймуни, които са слезли от дърветата преди няколко милиона години. Тази хипотеза е основна брънка от веригата на мисълта на съвременните материалисти и атеисти. Те отхвърлят Божествения произход на човека, който е битувал в почти всички философски школи в продължение на хилядолетия.

Нещо повече, генните инженери клонираха човек (според непотвърдени съобщения). Това постави пред цялата научна и обществена мисъл сложни философски и морално-етични въпроси: има ли право човекът да се намеси в естествените процеси на зачатие; клонираният индивид ще има ли еднакъв характер със своя оригинал; клонингът ще има ли душа?

Тези въпроси са само върха на айсберга от проблеми, които показват безсилието на съвременната наука да отговори на фундаменталните въпроси на живота: Защо живеем? Какво става след като умрем? Защо съществува Вселената? Какво е Бог? Отговорът на тези въпроси е оформил през вековете различни философски и духовни концепции.

Какво разбираме под понятието духовност? Учение, в основата на което стои идеята за Бога, сътворил видимия и невидимия свят. Великият Учител на човечеството Хермес е формулирал първият принцип на своето учение така: "Вселената е ментална", т.е. тя е живо, разумно същество, а не мъртъв механизъм, движен от физически закони. В понятието духовност се включва и стремежът на човека да познае себе си и битието, да изяви и развие най-висшите си качества и способности. Човекът не е случаен продукт на еволюцията, а една велика идея на Бога, която се проявява в различни форми в цялата Вселена. Именно тази идея създава подходящите условия за възникване на живота, а не абстрактния микс от теорията на вероятностите и химически формули.

В процеса на своето развитие човечеството е преминава през различни култури - индийска, древноперсийска, египетска, гръко-римска. Във всички тях духовността е ръководното начало на човешкия живот. През епохата на средновековието, стремежът на човешкия дух към развитие и нови открития е подтиснат от фанатизирани религиозни структури. Така науката се отделя от духовността, а това което остава от нея бива наречено религия.

Как да възстановим моста между невидимия свят на вярата и видимия свят на науката? Нека да обърнем отново поглед към древността, когато двата свята са били обединени в едно. Връзката между тях се е осъществявала от астрологията, защото тя поставя човека в пряк контакт с цикличните процеси в Природата. Създава му условия да разбере заобикалящият го свят и най-вече себе си, да открие потенциалните си възможности и да се пребори със страховете си, откривайки причините за тях. Така астрологията помага да осъзнаем самите нас не като творение на случайни своенравни фактори, а като отражение на ритмите на Природата, сътворени и приведени в действие от Бога. Вторият принцип на Хермес гласи: "Както е горе, така е и долу, както е долу, така е и горе". Този принцип стои в основата на науката астрология. Тя започва да изучава връзката между разположенията на планетите от слънчевата система спрямо зодиакалните знаци и събитията на Земята. Биват създадени първите календари, основани на движението на Слънцето, Луната или и на двете тела едновременно. Земеделската работа се подчинява на фазите на Луната, медицинската практика се основава влиянието на зодиакалните знаци и планетите, държавническите решения се взимат в съответствие с положенията на небесните тела. Създадена от Посветените и развита благодарение на астрономическите наблюдения, астрологията търпи разцвет в всички древни държави - Египет, Индия, Персия, Месопотамия, Китай, Япония.

През Новата ера астрологията продължава своето развитие в древна Гърция с най-ярък представител Птоломей. Бележи възход в арабските страни през X в. и достига своя връх в епохата на Ренесанса, когато творят Региомонтанус, Коперник, Тихо Брахе, Кеплер, Лайбниц, Нютон, Плацидус, Джордано Бруно. Много от тези титани на мисълта са преследвани заради заниманията си с астрология и направените от тях астрономически открития, които разширяват познанията ни за Вселената.

Причината официалната църква да преследва астролозите е Вторият вселенски събор проведен през 427 г., когато от Библията са отстранени текстовете свързани с астрологията, другите окултни науки и закона за прераждането. Това обуславя развитието на астрологията като наука в западният свят от V до XVIII в. да бъде скрито от погледа на обществото. Въпреки това тя се превръща в мощен катализатор за развитието на почти всички науки:
- астрономия - породена от необходимостта от точни наблюдения на небесните обекти с цел съставяне на прецизни хороскопи;
- физика - изследвайки движенията на телата от слънчевата система Нютон разработва теорията за гравитацията;
- математика - нуждите на астрологията от изчисления и определяне на небесните координати стимулира алгебрата и сферичната геометрия;
- химия - един от първите опити да се подредят металите в структура подобна на менделеевата таблица се базира на подредбата на планетите осъществена вероятно още в древна Атлантида и пренесена до наши дни от халдейските астролози. На базата на същия алгоритъм са подредени и дните от седмицата;
- навигация - астролозите, познавайки най-добре звездното небе са обучавали мореплавателите;
- психология - тя взима за основа на четирите темперамента стихиите - огън, вода, въздух и земя, използвани от астролозите;
- медицина - Хипократ е казал: "Никой няма право да практикува медицина, ако не е изучавал астрология";
- прогностика - не е тайна, че астрологията се използва за прогнозиране на събития и ситуации, с които днес се занимават науките бизнес планиране, социология, футурология.

Материалистичният подход наложен в науката след XVIII в. влиза в противоречие с основните принципи на астрологията и тя бива низвергната. Независимо от това през XIX и XX в. се утвърждават няколко основни астрологически школи - френската, немската, английската и най-вече американската. Нейните представители Алън Лео, Грант Леви, Луелин Джордж, Дейн Ръдияр, Линда Гудман, с публикациите и трудовете си успяват да направят тази наука по-достъпна до хората.

България също има своя принос в развитието на астрологичната наука. През първата половина на XX в. около учителя Беинса Дуно се сформира кръг от 12 астролози, които черпят знание, идеи и вдъхновение от неговото слово. Те са пионерите, които трасират пътя на астрологията в България. Издават се първите преводни астрологични книги, от печат излиза и първата българска астрологична книга - "Астрология" на Влад Пашов. Други по-известни имена са Николай Дойнов, Методи Константинов, Георги Радев, Иван Антонов, Крум Въжаров. През втората половина на XX в. до 90-те, в България няма условия за развитието на астрологията. Крум Въжаров отива на територията на днешна Русия, където подготвя ученици, на които предава знанията си. Тези ученици сега са в основата на руската астрологична школа, която в момента е една от водещите в света.

Днес официалната науката продължава да изучава физическият свят, игнорирайки фундаменталните въпроси на човешкото съществуване, които остават приоритет на религията. Тя от своя страна, не може да отговори на предизвикателствата отправени към нея от научните открития и се изолира в един свят построен от догми. Това разделение отваря пропаст в съзнанието на хората, между необходимостта им от единение с Първата Причина и връзка с обективната реалност. Поражда се парадокса: да празнуваме Възкресение Христово и на другият ден в училищата да проповядваме груб атеизъм.

Но изход от създалото се положение съществува и той е в създаването на връзка в съзнанието на хората между видимия и невидимия свят посредством методите на астрологията. В момента рязко се увеличава броя на хората, които желаят да изучават астрология. Когато този брой стане критично голям, в обществото закономерно ще се появи потребност от въвеждането на астрологията като дисциплина в висшите училища, а след това и в средните. Баланса между физическия и духовния свят ще бъде възстановен.

Иво
Повечето от хората, които искат да имат деца, мислят, че възможностите им се ограничават само до физическата част на нещата. Всичко останало, като устройството на детето: неговия характер, дарования, качества, недостатъци са дело на случайността или на Божието благоволение, за което самите нямат определена ясна представа. И тъй като са слушали да се говори за наследственост, те се надяват, че детето непременно ще прилича физически и морално на някого от рода: на баба си, на дядо си, на някой от чичовците или лелите си. Те не знаят, че могат да направят нещо, което да подсили или попречи на тази прилика, нито че в един общ план могат да въздействат върху детето, което ще се въплъти в тяхното семейство.

Още преди зачатието родителите трябва да се подготвят, за да могат да привлекат по-възвишен дух. Защото едно висше същество може да се съгласи да се въплъти само между същества, които са достигнали до известно ниво на чистота и власт над себе си. За такова същество не е важно да влезе в едно богато и известно семейство. То дори ще предпочете някое по-скромно, където няма да бъде изложено на изкушенията на лесния живот. На него му е необходимо да получи от родителите, сред които ще се въплъти, наследство, което няма да спъва духовната работа, заради която се е решило да слезе на земята. Твърде малко мъже и жени притежават качества, необходими за въплъщаването сред тях на велики духове. Затова земята е населена с толкова обикновени хора, с толкова болести и престъпления, вместо с божествени създания и дела. Учението на Всемирното Бяло Братство учи мъжа и жената в какво състояние на духа, в каква чистота трябва да се подготвят за зачеването на едно дете, дори да изберат момента за това зачеване, според най-доброто влияние на планетите. Как могат хората да слязат толкова низко и да оставят на случайността едно толкова важно събитие, като зачатието на едно дете? Именно тогава трябва да се потърси помощта на Небето, присъствието на ангели, за да може да се привлече един силен, светъл дух, който ще се превърне в благодетел на човечеството. Но не, хората се обръщат към алкохола и към не знам какво още, а често дори се държат като животни: насилват жената и у нея се раждат ненавистта, отвращението, отмъстителността... Няма нищо чудно, че след това на бял свят се появява чудовище.

Да проследим по-подробно въпроса за зачатието. За да се роди едно дете, трябва бащата да даде зародиша на майката, която да отгледа този зародиш до зрялост. Може да се каже, че бащата е създателя, а майката - оформителя. Зародишът, който бащата дава, е кондензат от неговата собствена квинтесенция. Всичко онова, което е преживял, което изживява в момента, е изразено там в този зародиш. Така, че в зависимост от начина му на живот, бащата дава един зародиш с по-добри или не толкова добри качества.

Аз често съм ви обяснявал как нашият начин на живот се записва в нас, в хромозомите на нашите клетки. Всяка клетка притежава своя памет. Излишно е човек да играе театър пред другите и да се показва внимателен, честен, милостив. Онова, което той мисли и чувства вътрешно, се записва и предава от по-коление на поколение. Щом веднъж болестите и пороците са се записали, щом веднъж са предадени, напразно ще търсите професори, училища и лечители, за да излекувате детето! Твърде късно е да се направи нещо. Всичко се препредава и ако не се прояви в първото, това ще стане във второто или в третото дете. Хората трябва да разберат, че природата е истинска и неподправима.

Погрешно е да се вярва, че това, което мъжът дава на жената в момента на зачатието, носи винаги една и съща природа. Ако мъжът не е работил върху себе си, върху облагородяването и пречистването си, той ще даде на жената зародиша на съвсем обикновено същество или дори на един престъпник.

Да вземем един пример. Вие ще го намерите за не толкова поетичен, но най-малкото той е красноречив. Предназначението на една чешма е да дава вода. Тази вода може да бъде мътна или кристална. От онзи, който носи дълго време в себе си лоши мисли и чувства, може да потече само мръсна вода, докато онзи, който работи непрекъснато за доброто и за светлината, раздава само кристална и живителна вода. Да, не се учудвайте, зародишът, който мъжът дава на жената в момента на зачатието, е различен и зависи от еволюционното ниво на човека.

Също както семето, посято в земята, носи в себе си предопределението си на дърво или цвете, така зародишът, който бащата дава на майката, носи предопределението на детето с всичките му способности и дарби или с неговите слабости и недостатъци. Колкото до майката, през деветте месеца бременност, тя носи материалите, които служат за осъществяването на предопределението и тук аз мога да ви разкрия изключително интересни и важни неща.

През деветте месеца на бременността майката не работи само за оформяне физическото тяло на детето. Тя несъзнателно действа за създаването на благоприятни или неблагоприятни условия за процъфтяването на различните характеристики, които зародишът носи. И как работи тя? Като внимателно следи замислите, чувствата си и за живота, който води. Това именно аз наричам духовна галванопластика.

Аз ще ви опиша химическия процес при галванопластиката, чието духовно приложение може да доведе до изключително важни резултати за цялото човечество.

Поставяме два електрода в един съд с разтвор от сол на някакъв метал: злато, сребро, мед... Анодът, положителният електрод, е къс метал, от който е приготвена солта в съда. Катодът, отрицателният електрод, е предмета, който ще галванизираме. Той е покрит с оловен слой. С помощта на електричен проводник свързваме двата електрода към полюсите на един източник на прав ток. При протичането на тока металът от електролита се отлага върху катода, а анодът като се разлага поддържа съдържанието на метал в електролитния разтвор. Малко по малко предметът се покрива с метал и получаваме желания предмет, покрит със злато, сребро или мед.

Ако погледнете природата, вие ще забележите, че феноменът на галванопластиката съществува навсякъде. Например във вселената нашата планета, Земята, която е подложена на многобройните влияния на другите небесни тела, представлява отрицателния полюс, катода, или женското начало, докато небето, сиреч слънцето и звездите представляват положителния полюс, анода, или мъжкото начало. Между земята и слънцето (или която и да е звезда) се извършва обмен, защото между тях съществува непрекъсната циркулация. Тези два полюса са потопени в един космически електролит - етера, космическия флуид, който обвива, облива всички небесни тела. И накрая източникът на енергия, благодарение на когото протича циркулацията, самия Бог, към когото са свързани двата полюса.
Да предположим, че на катода, Земята, поставим една форма, едно семе например. Това семе е потопено в космическия разтвор и когато преминават теченията, излъчени от Бога, те произвеждат феномена на галванопластиката: материите, които се съдържат в космическия разтвор, се отлагат на катода, семето, а анодът (слънцето или някоя друга звезда), опреснява разтвора през времето, когато семето расте. И така всяко зърно, посято в земята, привлича от етера, в който се къпе, Всички частици, които подхождат на неговата природа. Тези частици се отлагат върху зърното и благодарение на тях то се развива.

Същият феномен на галванопластиката протича и в бременната жена. Тя също носи в себе си зрънце, електроди и разтвор. Зрънцето е живият зародиш, който бащата е поставил в нейната утроба. Това е катода, образа, понякога на пияница, на престъпник или на обикновен човек, а понякога на гений или светец. След като жената забременее, между нейния мозък (анода) и зародиша потича енергиен поток. Мозъкът фактически е свързан с източника на космическа енергия - Бог - от чиято енергия черпи и която в последствие циркулира между мозъка и ембриона. И накрая електролитът това е кръвта на майката, в който са потопени анодът (мозъкът) и катодът (матката). Кръвта облива еднакво всички органи и всички клетки, а в нея са разтворени златото, среброто, медта и т. н.

Анодът, главата, доставя метала (мислите), който опреснява кръвта. Зародишът може да е чудесен, но ако майката поддържа в главата си мисли от олово (символично казано), не трябва да се изненадва, ако после нейното дете се роди покрито с олово, сиреч неговата природа е порочна, песимистична и болнава. Трябва да се разбере, че зародишът е един калъп, форма и дори тя да представлява един чудесен образ, ако се покрие с някакъв прост метал, той ще загуби от своята стойност.
Да предположим, че една майка, която познава законите на галванопластиката, реши да ги използва, за да роди дете. След като е приела зародиша в своята утроба (катода), тя поставя В главата си (анода) една златна пластина, сиреч най-извисени мисли и чувства. Циркулацията е в действие и кръвта, която обтича тялото, носи до зародиша от скъпоценния метал. Детето расте, обвито в своята златна дрешка и когато се роди, то е яко, красиво и способно да побеждава трудностите, болестите и всички лоши влияния.

Повечето майки не мислят за влиянието, което тяхното вътрешно състояние оказва на детето, което носят в себе си. Едва когато се роди, те започват да се грижат за него, да му търсят възпитатели, учители... Не, щом се роди детето, вече е късно, всичко е определено. Никакъв педагог, никакъв професор не може да преобрази едно дете, след като елементите, които е получило в утробата на майка си, са от низко качество.

Един възпитател, един учител могат да направят много, но само за възпитанието на детето. Те не могат да променят издълбоко неговата природа, Ако природата дълбоко в детето е повредена и най-добрите учители да му намерите, то няма да се промени. С каквото и да третирате оловото, то ще си остане олово. Може да го полирате, валцувате, разрязвате, за да блести, но само след няколко минути то ще потъмнее отново, защото е олово. Едно дете трябва да се направи от злато, не от олово. Дори да му е съдено да живее в най-тежки условия, едно такова дете остава невредимо, защото неговата основна същност е чиста.

Вие разбирате сега, колко е важно за жената да носи в главата си светли мисли. Благодарение на тези мисли зародишът, който расте в нея, поема по всяко време от тези чисти и скъпоценни материи. Така един ден тя ще даде живот на един даровит човек на изкуството, на един забележителен учен, на един светец, на един божи пратеник. Майката е способна да извърши велики чудеса, защото тя притежава ключа за силите на живота.

Моята майка ми е разказвала, че след като е заченала с мен, ме е носила с мисълта да ме посвети на Бога. Изглежда, че в деня на кръщенето попът толкова бил радостен, че се напил за пръв път в живота си. Обикновено той никога не пиел. После обяснявал, че се е понапил, защото аз съм бил дете, различно от другите и дори изрекъл едно предсказание за мен..., което смятам да не ви разкрия. След това с растежа си съм се превърнал в малък разбойник. Аз съм ви разказвал как съм крадял ябълки от съседите и съм палил огън из плевните. Това, разбира се, не продължило дълго време, защото само заложените дълбоко кълнове са трайни, а останалото е нещо повърхностно и нетрайно. Но аз не искам да кажа, че защото майка ми ме е посветила на Бога, съм някакъв необикновен човек. Може да се посвещават деца в служба на Бога, но не се знае до какво ниво ще достигнат те в йерархията на божиите служители. Майките със сигурност не го знаят, разбира се, и аз не вярвам, че моята майка го е знаела. Така че фактът, че ме е посветила на Бога, няма нищо общо с моето лична еволюция. Много християни са били посвещавани от майките си, но са оставали в своите църкви, без много-много да напреднат. Онова, сигурното е, че техните родители са желаели децата им да носят в себе си една мъничка искрица. Ако се раздуха тази искрица, тя може да се разгори и превърне в пламък, но ако не се раздуха, искрицата не представлява нищо. За да се разгори, не трябва да се спира подаването на дърва и раздухването, символично казано.

Всеизвестен е фактът, че по време на бременността много от жените проявяват странни желания, неконтролируеми пориви, които до този момент не са изпитвали. Хората не познават причината на този феномен и аз ще ви я разкрия. Бременната жена често е посещавана от злонамерени същества, които желаят да се намесят по-късно в живота на детето. Те карат жената да се държи така, че галванопластиката в нея да протича в най-голямо безредие, което ще им позволи по-късно да проникнат в детето, да влизат и излизат в душата му и да се хранят чрез него. Това може много бързо да се разбере.

Обикновено всички деца, които идват при мен, много ме обичат, но случвало се е три-четири пъти да ме отбягват и никой не е разбирал причината. Аз обаче я разбирам, защото всички подобни феномени в живота ми са ясни. Родителите на тези деца страдаха, чувстваха се нещастни и аз трябваше да обясня на майката: „По време на бременността вие сигурно сте си позволявали неща, с които сте привлекли същества, чието желание е било да останат в детето и да се възползват от него. Сега тези същества са у него и чакат удобен момент да се проявят. Но те чувстват в мен един враг, защото знаят, че ако детето попадне в моето влияния аз ще ги изгоня. С моето поведение, с моята воля, с моите излъчвания аз ще ги изхвърля. (Впрочем аз се занимавам само с това: замествам някои същества с други и това ми доставя удоволствие... Както виждате, аз също си имам моите развлечения!) И така, тези същества се стараят да отдалечат вашето дете от моето присъствие. " Но аз не се признавам за победен и тъй като много обичам родителите, се залавям за работа да им помогна и не след дълго детето, което по-рано ме е отбягвало, се втурва към мен да ме прегръща. Това се е случвало и пред вашите очи, нали?

През цялото време на бременността майката трябва да бди и закриля детето. Съзнателно с мислите си тя трябва да изгражда около него една атмосфера на чистота и светлина, която да го закриля от посегателствата на злонамерените същества, както и да работи в сътрудничество с душата, която ще се въплъти. Защото обратното на онова, което мислят някои, душата не влиза в тялото на детето по време на бременността. Наистина в утробата на майката то живее, сърцето му бие, детето се храни, но неговата душа все още не е проникнала в тялото му. Тя влиза в него в момента на раждането с първия дъх. До този момент душата стои близо до майката, работи в сътрудничество с нея за изграждането на различните тела на детето (физическо, астрално, ментално... ) Обикновено майката не е достатъчно чувствителна и наясно, за да държи сметка за тази дейност, но макар да не може да види душата, тя трябва да и говори и да и отправя молитви: „Ето аз ти давам най-добрите материали, аз ти помагам, но и ти се заеми да дадеш това и онова качество на детето, да стане то един човек на изкуството, един философ, учен или светец. "

Когато майката произнася тези думи, които са мощни, магически, тя излъчва определени частици и духът на детето, който трябва да се въплъти, ги приема като материал за изграждането на неговите различни тела. Самото дете не притежава нищо. То приема всички материали от своята майка. Ето защо тя трябва много да внимава, за да му дава чрез своите мисли и чувства само най-чисти и най-светли частици.

Всички тези феномени на невидимия свят са непознати за повече от хората и ролята на Учението се състои именно в това да ви направи чувствителни към този субтилен, неуловим, но реален, по-действителен от самата действителност свят. Благодарение на Учението, вие ще станете по-съзнателни, по-внимателни към всички енергийни потоци, които протичат през вас, към всички присъствия, които ви заобикалят. Това съзнание именно ще ви направи способни да работите за доброто.

Мъжете и жените не трябва никога да забравят, че децата, които ще имат един ден, ще отразяват по един или друг начин техния личен начин на мислене и живот. Защото всичко, което преминава през главата и сърцето на един човек, рано или късно се осъществява: всяка негова мисъл и желание, които говорят в него, са живи, както и детето, което съществува вече в главата и сърцето на бащата и на майката. И така, ако вашето дете расте и се превръща в един ангел, който ви помага, това е, защото то е било една ваша прекрасна идея, която сте носили през годините и която се е въплътила във вашето дете и чрез него про-дължава да ви помага. Но ако това дете само ви досажда, бъдете сигурни, че то е въплъщение на една престъпна идея, която вие сте хранили.

Едно дете не се ражда от нищо. И ако вие ме запитате, защо се е родило вашето дете, аз ще ви отговоря: „За да разберете, какво сте носили в главата си. " Чрез детето мъжът и жената опознават себе си.

Иви
Много хора остават разочаровани от астрологията, когато прочетат тълкуванията на зодиакалните знаци, публикувани във вестници и списания и казват "Това не се отнася до мен". Други се опитват да издигнат астрологията в култ твърдейки, че всичко е предопределено от звездите, и каквото и да прави човек, ще му се случи това, което му е писано. Каква е истината за влиянията на звездите?

Съдбата и характерът не се определят само от зодиакалния знак, под който сме родени. В момента на раждане върху нас оказват влияние Слънцето, Луната, планетите от слънчевата система и зодиакалните знаци. Всичките дванадесет зодиакални знака присъстват в хороскопа ни и се проявят, независимо от факта има ли в тях планети или не. Човек, който е зодия Овен, освен качествата характерни за този зодиакален знак (активност, жизненост), проявява и качества свързани с знака Телец (чувствителност, търпение), Близнаци (контактност, общителност) и т.н. Всеки човек изявява енергиите и на 12-те знака, независимо дали го съзнава или не, дали разбира от астрология или не знае "от коя зодия е".

Звездната карта на всеки човек е уникална, така както са уникални отпечатъците от пръстите. Това се обуславя от факта, че хороскопа се определя от точния час, минута, дори секунда на раждане и от географските координати на местото на раждане на човека.

Другият много важен фактор оказващ влияние върху съдбата на човека е опита, който той е натрупал в настоящия си живот и в предишните си инкарнации (прераждания). Този опит определя нивото на еволюционно израстване на всеки един от нас и влиянието му е съпоставимо с това на звездите.

В зависимост от степента и чистотата на проявление на енергиите на всеки зодиакален знак можем да обусловим четери нива, условно наречени:

I ниво - земя - свързано с материята, физическото тяло
II ниво - вода - чувства, емоции,
III ниво - въздух - мисъл, интелект
IV ниво - огън - свързано с духовността.

Има една категория хора, които по отношение на проявлението на енергиите на даден знак са на нулево ниво, т.е. енергиите на знака не са проявени.

Можем да подредим тези четири нива в пирамида, като хората, които са на нулево ниво, извън тази пирамида. Всяко ниво можем да разгледаме като изградено от поднива, степени - 7 на брой. Основата на пирамидата е най-широка - I ниво и тук има най-много хора, най-малко са на върха - IV ниво, 7 степен - това са Духовните Учители на Човечеството, въплъщаващи се на Земята с определена мисия и чийто живот е пример за подражание в продължение на хилядолетия. Най-критично е положението на хората извън тази пирамида - нулево ниво, на тях им липсва воля за живот и изява.

Всеки има различно място по тази скала, то не е добро или лошо, не трябва да се съди, осъжда, да се поставят етикети. Всяко състояние има своя смисъл и значение за еволюционното развитие на човека. Добре е да се стремим да се придвижим по-нагоре и да помагаме на хората около нас да направят тази стъпка. Много важно е да се разбере, че пребиваването на дадено ниво не е статично, не е постоянно и завинаги. Живота на всеки човек започва от първо или второ ниво и той се изкачва нагоре по поднивата или нивата, а понякога и слиза по тях. В различни ситуации човек действа като представител на различни еволюционни нива и това е съвсем естествено, по скоро правило, отколкото изключение.

Човек се намира на това ниво, което отговаря най-добре на неговия мироглед, светоусещане, възможности и се чувства комфортно в него. Най-често е необходимо събитие, което да извади индивида от равновесното състояние, в което се намира и да го тласне нагоре, към по-високо стъпало. Обикновено оценяваме тези събития като нещастия, болести, загуби, а всъщност те са велики импулси, които Природата ни дава, за да израстваме. Но това не е причина да чакаме събитията да ни дават импулси да се развиваме, най-добре е този процес да бъде съзнателен.

За еволюционните нива не може да се съди от хороскопа. Те могат да се преценят след личен контакт, при среща с човека. От еволюционното ниво, на което се намира даден човек, зависи как ще изяви енергиите на знаците и планетите, какво ще бъде тяхното влияние в хороскопа, а оттам и в неговия живот.

Характеристика на еволюционните нива

Дадените по долу определения съответстват на най-видимите проявления на хората от дадено ниво, които може и да не са типични за всички представители. Не са отчетени степените, които са 7 за всяко ниво. Дадените характеристики се обобщени, в тях присъстват елементи от влиянията на 12 зодиакални знака. Човек може да се намира на второ еволюционно ниво на знака Овен, трето за знак Телец, четвърто за Близнаци и т.н.

Първо ниво: Индивидът до голяма степен е подвластен на колективното съзнание на група, партия, секта или обществото, но той не разбира това, смята се за независим, свободен. Неговата енергия и потенциал се използват от горепосочените за осъществяване на користните им цели. Действията му са груби, първични, предвидими. Материалист, неразбиращ любовта и нехаещ за чувствата на околните. Живее с усещането за недоволство и липса на сигурност.

У него не се наблюдава стремеж към знания и образование, но се счита за много умен, тарикат, служи си с лъжа за да постигне целите си. Атеист или мним вярващ, уважава само властимащите и богатите, за него парите са бог. Има неколцина приятели, но по-скоро познати, отколкото истински приятели. Отрича духовността, не допуска и мисъл за развитие и усъвършенстване.

Такива хора имат нужда да осъзнаят себе си, нуждите и чувствата си и да се дистанцират от колективното съзнание т.е. да престанат да робуват на клишетата и да преодолеят материалистичното разбиране, което им пречи да живеят пълноценно.

Второ ниво: Индивидът осъзнава егото си и се отделя от колективното съзнание. Действията и интересите му са насочени към задоволяване на желанията и потребностите. Обикновено е устремен към кариера или преследва някаква друга цел. Идентифицира се със семейството си и смята, че членовете на семейството му имат същите нужди и потребности като него. Подвластен е на желанията и страстите си, живее с усещането за емоционална несигурност, неудовлетвореност. Контактен, търсен за компания, обича да преувеличава, любопитен. Нуждае се от одобрение, от аплодисменти и комплименти. Най-често е с религиозно съзнание, уважава църквата, институциите, търси външен израз на вярата си в Бога.

Човек се чувства много комфортно на това ниво и често смята, че почти е стигнал максимума на развитието си и не му достигат само някои силни преживявания, за да е напълно удовлетворен от живота. Прехода от второ към трето ниво е най труден и е свързан с кризисни събития, загуби, които водят до катарзис.

Трето ниво: Индивидът осъзнава, че може да упражнява контрол върху желанията и страстите си чрез мисълта, контролира физическа енергия и я използва за реализиране на благородни, възвишени цели. Става проводник на по-фини творчески енергии, които използва за благото на близки хора или обществото. Ентусиаст, независим, действен, открит, творец, умее да изразява чувствата си и разбира чувствата на хората. Много добър психолог, чувствителен към състоянията и проблемите на другите, стреми се да помага да бъде полезен. Следва високи цели и идеали и осъзнава, че не целта е най-главното, а пътя до нея, който всъщност е самия живот. Философски ориентиран, получава удовлетворение работейки за обществото, не се стреми да притежава вещи, блага, а до ги използва по най-добрия възможен начин. Вярата в Бога за него е вътрешен процес, който не е задължително да има външен израз.

Хора от това ниво все още не осъзнават достатъчно добре факта, че не е възможно винаги да реализират идеите и целите си чрез външни средства и страдат виждайки нещастията, проблемите на хората, осъзнавайки невъзможността да помогнат на всички. Понякога е достатъчно човек да реализира едно идея вътре в себе си, чрез мисълта си и в поведението си и така да се улесни нейната реализацията и на външен план, което може да се осъществи след години.

Четвърто ниво: Индивидът е водач, явен или не, мистик, Духовен учител, Посветен. Негов дом е цялата земя, той се грижи, помага на всички хора, с които е в контакт. Без да се стреми към показност, той много често се оказва в центъра на събитията, от него струи любов, топлина и светлина. Влияе върху хората от по-ниските ниво, дава им импулс за движение нагоре по еволюционната спирала.

Всички негови действия са семена, начала, които се развиват в продължение на векове. Спокоен, уверен, търпелив и благороден, волята му, като концентрирана сила се проявява не чрез импозантни външни действия, а в обикновените, семпли движения, но най-вече чрез словото и погледа.

Всички светии, пророци, духовни водачи са на това ниво. Те осъзнават, че една велика идея първо трябва да се реализира на вътрешен план - не може да промениш света, ако не промениш себе си. Работят и се борят за духовното повдигането на цялото човечество чрез силата на личния пример и мисълта.

Индивидите, които са извън тези нива, т.нар. Нулево ниво, са хора, които нямат воля за живот и изява. При тях качествата на зодиакалните знаци са непроявени или подтиснати. Те не могат да осъзнаят или са изгубили смисъла на живота и действуват срещу себе си, губят общественото съзнание - първо ниво, губят личността си - второ ниво, нямат никаква творческа идея - 3 ниво, а не може и да става дума за космично съзнание 4 ниво. Такива хора не могат да се впишат в нито едно от тези нива. Човек не може да пребивава на нулево ниво дълго време - или се повдига нагоре или в най-лошия случай приключва с живота си.

Не трябва да се забравят и степените в тези нива. На четвърто ниво може да има хора, които са ученици, те творят, работят съзнателно над себе си, но това не значи, че са достигнали космическото съзнание на Учителите. Човек трябва постоянно да работи и да се изявява, за да се повдигне на по-високо ниво, не го ли прави съзнателно оставя грижата за своето повдигане на Природата.

От астрологична гледна точка смисълът на това разделение на нива за всяка зодия (в статията е дадено само обобщена характеристика на нивата) е да осъзнаем ясно еволюционните процеси, които протичат в обществото, във всеки един човек и тяхната динамика. Личности от един и същи зодиакален знак могат да нямат нищо общо помежду си, ако са на различни еволюционни нива. Така имаме възможност да вникнем по-дълбоко в астрологията и чрез нейните методи да помогнем на тези, които имат стремеж за развитие, да се придвижат нагоре. Но не можем да повдигаме онези хора, които сами не искат да се повдигнат. Това е насилие над свободната воля на човека. Трябва да разберем, че не ние движим нещата, а Природата ги движи, тя е, която кара ранните пролетни пъпки да се разтворят, да се разцъфтят и да дадат плод през есента. За всяко нещо си има време. Ние просто участваме в процесите и трябва да го правим по най-добрия начин, съзнателно. Тогава и влиянията на планетите и звездите ще ни помагат т.е. ще сме в синхрон с техните енергии, в хармония с цялата Вселена.

×