Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Статии

Manage articles

Донка
"Принцип на полярност, двойственост. Всичко в Природата е двойствено, поляризирано. Двойствеността е основен закон във Всемира."
Паневритмия, София. 1941 г.

Един от принципите, които стоят в основата на Паневритмията, е този на полярността. Той е най-близкият, най-използваният и може би най-усвоеният от нас. Постoянно се сблъскваме с него в ежедневието си – добро и зло, светлина и тъмнина, активност и пасивност, привличане и отблъскване, Ин и Ян... Това са границите на нашия свят, границите, в които ние функционираме и които ни формират в най-голяма степен. От съвсем ранна детска възраст има неща, които са ни приятни или неприятни, има събития, които ни доставят радост и такива, които ни натъжават. Различаваме топло и студено, сухо и мокро, гладно и сито, всеки от нас принадлежи към един от два противоположни пола. Впоследствие нашите разбирания и възприятия се разширяват, а заедно с тях нарастват и видовете полярности в живота ни. Научаваме се да различаваме социални, морални, естетически, физиологически, психологически, физически, спортни и какви ли не още противоположности, но всички те остават в границите на полярния модел.

В Паневритмията този закон се проявява многопластово. Годината е разделена на два шестмесечни периода – един, в който играем Паневритмия, и друг, в който не я изпълняваме. Примери за полярности могат да бъдат наличието на център и кръг, на свирещи и танцуващи, построяването по двойки, които символизират мъжкия и женския принцип, протичането на магнетични и електрични сили във всеки от нас, използването на мажорно и минорно ладово наклонение в музиката, съчетаването на активност и пасивност, наличието на прави и криви линии и др.

Как може да се работи с тези противоположности? За да разберем дадено явление, факт или принцип, е необходимо да видим как действа, как и къде се проявява. Полярностите са крайните точки, в рамките на които може да съществува даденият обект или явление. Тези крайни точки ни дават възможността най-ясно да видим различията, което е първата крачка към разбирането му. В същото време осъзнаването на противоположните проявления (±∞) разширяват погледа ни. Обогатяването на разбирането и осмислянето съответно ни отдалечава от фиксирането върху една единствено “правилна” позиция или от фанатизма в мисленето. Последното е много силно застъпено в нашите умозаключения. Тук е скрит един друг “ключ”, касаещ принципа на полярността и начина, по който ние го използваме. Това се отнася до антиномията Вярно-Невярно (Истина-Лъжа), но се прехвърля в мисленето ни като цяло. За пример – имаме две съждения (явления) А и В, като А ≠ В. Ако А е вярно, това автоматично означава, че В е невярно. Образ на този стил на мислене е сентенцията “Който не е с мен, е срещу мен.”

Преди 2000 години Христос се опита да ни покаже друга гледна точка, като промени сентенцията в “Който не е срещу мен, е с мен”. Първият вариант налага само една истина, само една вярна позиция и дискриминира всички други. Вторият вариант дава шанс на голям брой еднакво верни, допустими позиции. В епохата на Водолея това продължава да е нова парадигма, която трябва възможно по-бързо да осъзнаем, осмислим и приложим на практика. Това означава, че е възможно да има повече от едно еднакво верни твърдения, отговори, поведения. Както всички точки се намират на еднакво разстояние от центъра на кръга и няма някоя, която да е по-важна, по-близо, по-първа от другите. Пример за това в науката е корпускулярно-вълновата теория (един обект може да проявява свойства и на вълна, и на частица).

Но нека се върнем на Паневритмията. Как да работим с принципа на полярността? Чрез търсене, отчитане, осмисляне, осъзнаване на различията в параметрите на всеки един от изграждащите я елементи – музика, слово, движения и идеи.



Нека използваме за пример движенията. Първо можем да се насочим към търсене и осмисляне на различията, свързани с двигателната ни активност по време на изпълнение на упражненията. Водим се от разбирането за психичните движения (това са движенията, свързани с определена мисъл). Най-лесният начин, по който можем да работим, е да бъдем наблюдателни за това, което се случва с нас. Ако това ни затруднява, добре е да си помогнем чрез различни въпроси, на които да потърсим отговор. Каква е разликата:

 ако изпълним движението по-бързо или по-бавно?

 ако играем с по-голямо мускулно напрежение или по-отпуснато?

 в покоя преди и след изпълнението на упражнението?

 ако изпълним движението с концентрация или без?

 при изправен или не гръбначен стълб?

 между движението с паневритмична и с обикновена стъпка?

Неусетно стигаме до връзката между движението, мислите и емоциите. Добре е да внимаваме за това:

 какви емоции пробужда един тип движение и какво друг тип?

 с какви мисли се свързва дадено движение или какви провокира в нас?





Можем да работим по същия начин и с музиката. Каква е разликата при:

 по-бързо и при по-бавно темпо;

 по-силно или по-тихо, по-емоционално или по-вглъбено изпълнение;

 пеене с текст или без текст;

 пеене наум или на глас;

Всеки елемент е от значение, но за да се научим да отчитаме малките нюанси (финия свят) е нужна упорита подготовка. Учителя ни е оставил Паневритмията в едногласен вариант. Сега вече съществуват много хармонизации и оркестрации. Това “оцветява” с разнообразни багри музиката. Свързва ни с различни настроения и светове, които провокират съответни идеи и чувства в нас. Добре е да отчитаме промяната, която “идва”с всяка нова музикална фраза . Можем да внимаваме и за това:

 Има ли и каква е разликата, когато слушаме един глас (един инструмент) или когато звучат два, три... цял оркестър?

 Какво ни “дава” всеки различен инструмент, с който се изпълнява Паневритмията, какво носи всяка различна хармония?

 Какви чувства “събужда” в нас музиката, изпълнена само с инструменти, и какви, когато има глас?

 Дали можем да отчетем някакви нюанси при изпълнение с глас, но без инструменти и без текст?

 Съществува ли разлика, когато пеем, докато танцуваме в кръга, или ако сме в центъра на кръга? А когато пеем извън кръга?

Да насочим погледа си към областта на идеите. Имаме заглавие, което е есенцията на даден принцип. Можем да потърсим границите, в които той функционира. Дори да не успеем в неговите абсолютни, крайни граници, то това пак ще ни обогати. Добре е да разгледаме всеки такъв принцип/идея в трите свята (физически, астрален, ментален). Да потърсим как се проявява тази идея във всеки един от тези светове, как ние работим в ежедневието си с тази идея в трите свята.





За пример: “Даване”. Какво е съдържанието на това понятие? Какви са границите му в трите свята? Добре е да продължим с размишление за проявлението му във физическия свят – какво давам и как го давам? Има ли значение на кого? Кое е най-малкото, което мога да дам? След това да насочим наблюдението си към астралния и менталния свят. Как се проявява това там, т.е. на какви емоции давам възможност да се проявят в и чрез мен. Какво чувствам, когато давам? Какви мисли мога да споделя? Какви идеи привличам и излъчвам, какви мисли се появяват в мен, докато изпълнявам упражнението? Доколко съм съзнателен за тях? Въпросите са много.

Често нашите отговори са само в светлия аспект. Даваме любов, светлина, добро настроение, подкрепа, милосърдие, даваме всичко, даваме от сърце. Можем обаче да помислим и кой е обратния полюс на даването – Получаване, Вземане или... (движението в упражнението “Даване” също има два елемента)? Тук всеки трябва да намери своя отговор. Не трябва да забравяме, че ние имаме и тъмна страна, която е също толкова реална. Нашата сянка. Но нея не я показваме, не я “даваме”. Факт е, че има неща, които крием от света, от всички, дори от себе си. А те съществуват, заровени дълбоко в нашето подсъзнание. Необходимо е да разсъждаваме и в тази насока – кое е това, което не можем да дадем, което не искаме или не можем да видим, което не можем да покажем и защо това е така? Сянката е другата част от нас, която дава границата на съществуването ни. Другият ни полюс. Разбира се, следващата стъпка е да проверим какво се случва след тези наблюдения и размишления по време на изпълнение на самото упражнение от Паневритмията.

Учителя казва, че сме потопени в мисловен океан. Влизаме в контакт със същества с по-висша интелигентност и е добре да приложим минималното усилие, да сме малко по-съзнателни в този процес. Написаното дотук рисува един възможен метод за работа с принципа на полярността. Сами помислете колко време е необходимо, за да усвоим по този начин едно упражнение – час, два, седмица? А всички упражнения в Паневритмията?

Трябва да изучаваме себе си, за да можем да станем господари на своето тяло, на своите чувства и мисли, на своето поведение. По този начин можем да достигнем до по-дълбоко познание за силите, действащи в нашия организъм. А за това е необходимо да обходим и видим себе си в границите, в които можем да се проявим. Най-малкото и най-великото, до което можем да се разгърнем. Началната и крайната точка, алфата и омегата на нашето същество, да ги осъзнаем и след това да успеем да постигнем единството.

Донка
Седмият принцип, по който е построена Паневритмията гласи - “всички неща в природата са сродни, родствени, защото в основата им лежи единството”.

Всичко е в Единство. Това изглежда ясно. Думата Единство има за корен Един-Едно. В повечето религии и школи единицата се свързва с Бог. Тя е “запазена формула “. От там навлиза във всички аспекти на социалния живот - Един Бог, една църква, един крал, един завет ... Един. Всички в името на Едното. През столетията под подобен призив са се обединявали хиляди и милиони. И са постигали. Единицата съдържа в себе си всички възможности. В нея изчезват всички противоречия. Тя е непознаваема рационално, но според мистиците може да се преживее. Да усетиш Единството с цялото мироздание... Ние сме излезли от там, от Единицата. Индивидуализирали сме се и продължаваме, т.е. отдалечили сме се максимално от Цялото, от Единството. Дали е нужно да се връщаме? Дали е време?... Не се наемам да давам категоричен отговор на тези въпроси, но от друга страна е факт нуждата на човек, да бъде част от нещо по-голямо. Психолози и социолози го наричат ”социална природа на човека”. По един или друг начин искаме и търсим единство с любимия човек, идея, група, организация, клуб, школа, отбор, игра, хоби... какво ли не. Това може да бъде реално или виртуално единство, глобално или локално, но е факт, че го има. Индивидуализираме се, но продължаваме да търсим единството, защото е заложено в Душите ни.

Паневритмията ни дава повод и възможност да го разберем, да си спомним и да го осъществим заедно със сродните души, с тези с които сега споделяме свещения кръг. По всяка вероятност разбираме понятието единство, но имаме ли ясна идея, как може да работим с този принцип в „полето” на Паневритмията? Замисляме ли се за неговото приложение, какво и как правим?

Ние играем Паневритмия. Играем в малки или големи групи, играем сами или с партньор... Постигането на единство означава да се обединим, да се съберем в “едното”. Добре, заедно сме в кръга и танцуваме. Хубаво ни е, вдъхновени сме. Достатъчно ли е? Всъщност това, че се намираме заедно в кръга не се превръща автоматично в постигане на единство. По-скоро събирането ни и изпълнението на упражненията заедно, е само първото условие, метод за постигане на единството. Ако се вгледаме обаче, лесно може да забележим разнопосочните желания и мисли, които битуват в кръга. Нямам предвид дори различното изпълнение на движенията.) Наличието на коментари, закачки, спорове, викове..., погледи които блуждаят или се оглеждат на всички страни и други прояви. Реално идеята работи, но колко далеч сме от практическото и постигане. Нека да анализираме внимателно процеса, за да открием в какви насоки да търсим и изграждаме това сродство. Можем да набележим следните:


• Единство в нас
• Единство с тези, с които играем
• Единство с цялото


След като сме открили тези “нива - стъпала”, нека започнем да се изкачваме по тях, да изграждаме единството и да работим с този принцип.

Първото стъпало е свързано с личното ни участие.

Като трябва да отбележим, че тук има два различни аспекта:

• постигане на единство в душата на всеки един, вътре в самите нас;
• постигане на единство с елементите, които изграждат Паневритмията.







Влизането в кръга на Паневритмията предполага, да се стремим да се хармонизираме. Това означава, че всеки носи отговорност за собственото си поведение и присъствие и търси да постигне единство вътре в себе си. Заблуждение е да мислим, че можем да бъдем осъзнати за случващото се в кръга, ако не сме се будни за процесите протичащи в нас. Нито, че може да постигнем единство с останалите, ако го нямаме вътре в себе си. Процесът може да бъде повече или по-малко продължителен, с по-голямо или по-малко усилие, и има за цел да доведе до развиване на по-голяма осъзнатост. От тази гледна точка, постигането на единство вътре в самите нас се явява задача, която е нужно да разрешим, за правилното изпълнение на упражненията. Как може да стане това?

Като открием основата си, центъра в нас, и обединим около него всички многопосочни аспекти на нашата личност.

През последното столетие съвременната психология, а също и духовната наука отчитат, че човек в голяма степен е загубил своята цялостност. Станал е фрагментарен, с разпокъсано съзнание. Стреми се към хиляди неща, иска, надява се, притеснява се, моли сe, медитира върху огромен брой теми, проблеми, идеи. Всичко в неговия живот се върти все по-бързо и няма един център, около който да се обедини живота му. Различни идеи в определен период стават временни центрове на съзнанието му. След което биват изместени, изтласкани, заменени. А често може да се забележат паралелно съществуващи центрове на съзнанието - семейни, лични, обществени, духовни, финансови, творчески теми битуват съвместно и се борят за енергията на човешкото същество. Това се проявява и по време на изпълнението на Паневритмия. Естествено стремежът ни трябва да бъде насочен към овладяване и осъзнаване на различните части от нашата личност, и привеждането им към намерения и стабилизиран център вътре в самите нас.

Може да се каже и по друг начин. Човек има няколко тела - физическо, астрално, ментално и каузално (разбира се има и други, но ще се фокусираме върху тези четири). В ежедневието ни те се енергизират и активизират от различни действия и явления, случващи се с нас и в нас. Всяко от тях иска „своето”, има нужда от определен вид енергия, предизвиква конкретни събития, идеи, емоции и пр. Често различните аспекти от нашето същество си противоречат, влизат в конфликти... В каква степен успяваме да сме достатъчно будни за случващото се с нас, за протичащите през нас енергии? В кръга на Паневритмията ние влизаме с всички наши нехармонизирани, “сблъскващи” се същности. Носим своите проблеми, страхове, желания. Дали успяваме да хармонизираме различните тела, да изгладим противоречията и да постигнем единството в нашето съзнание, в нашето същество? Ако искаме да постигнем изграждане на цялостна личност - изграждането на център, около който да се обедини целия ни живот, е задължително условие.





Другият аспект се отнася до работата, свързана с постигането на единство с елементите, изграждащи Паневритмията.

Трябва да се отбележи, че процесът е двустранен. Съзнателната и целенасочена работа с музиката, движенията, словото в цикъла ще спомогне за изграждането на един стабилен център в нас. А наличието на такъв център от своя страна поражда условия за по-голяма възприемчивост и будност, за по-лесно постигане на баланс и единение с идеите заложени в цикъла, и хармонизиране на нашите ум, сърце, воля.

Познаването на упражненията като музика, движение, слово и идеи е само една основа, върху която започва да се гради единството. В процеса на обучение се изгражда отношение и будност към всеки от елементите. Необходимо е да формираме умения за работа с нашето тяло, с гласа ни, с нашите мисли и пр. Да се научим как да работим с тях, как да трансформираме състояния, как да боравим с енергиите, които протичат през нас. Това е пътят, който ще ни доведе до развиване на онзи тънък усетм за който говори Учителя - да осъзнаваме връзката между тон и движение, вложен от природата във всеки човек.

Като цяло първото стъпало е с фокус върху индивидуалното преживяване и изпълнение.

Следващото има за цел постигане на единство с останалите участници в кръга. Тук фокусът е върху груповата работа.

Играещият се стреми да бъде в синхрон с другите, да се хармонизира с оглед на общата цел и идея. А цялото започва от нашия партньор, от човека с когото играем. Въпросът е, имаме ли идеята, че свещенодействаме заедно с него? Търсим ли, отчитаме ли какво става в неговите астрален и мисловен свят или в неговата душа. (Може би тези въпроси ще придобият значение и смисъл едва след като сме успели да развием будност за случващото се в нас, но е добре да има заложена поне идея за това).



Нека се върнем към различните тела (физическо, астрално и ментално). Ясно е, че играейки Паневритмия, тези три наши тела си взаимодействат с телата на останалите участници. Отчитаме ли какво се случва по време на нашето взаимодействие и дали има изобщо такова? “Механичните движения, механичното изпълнение не поражда съзнателно общение”. Това означава, че не е достатъчно да бъдем по едно и също време на едно и също място, да правим едни и същи движения. Необходимо е да има отношение, обхода между партньорите. Следователно въпросът е имаме ли емоционална, мисловна и духовна връзка с човек до нас – партньора, с тези пред и зад нас в кръга? И ако отговорът е “да”- успяваме ли да се синхронизираме съзнателно с него/с тях или оставяме всичко да се получи естествено, от само себе си - т.е без наше конкретно усилие и ангажимент. А може би очакваме някой друг да се погрижи за това вместо нас. Разбирането за тези наши активности и отговорности са едно от нещата, които биха ни помогнали за по-пълноценно и съзнателно отношение и изпълнение на Паневритмията, а и не само на нея. Убеден съм, че това отношение е нужно да се възпитава у всеки, който влиза в кръга на Паневритмията. Съзнавам, че това звучи невероятно, но един ден то ще бъде факт.

Да бъдем будни, внимателни за случващото се с нас, да успеем да се хармонизираме с партньора си, а след това да прехвърлим вниманието си и върху останалите участници в кръга.

Ако се замислим за последователността на даването на упражненията, ще открием същата логика. Първите упражнения могат да бъдат изпълнени и самостоятелно. Реално в тях няма контакт между партньорите доколкото говорим от гледна точка на изисквания на движенията. Следват упражненията, в които имаме указано двигателно взаимодействие с партньора и постигането на синхрон в двойката се явява естествено условие. Хронологически след това идва Пентаграм. При него се изисква наличието на 10 участници, които трябва да „работят” съвместно за изпълнението на фигурата и задвижването на съответните принципи. Тенденцията се вижда съвсем ясно - необходимост от разширяване на съзнанието на участниците и повишаване на будността с цел постигането на хармония с все повече души. След като успеем да изпълним тази задача, естествено достигаме до Слънчеви лъчи. В тази част се налага постигането на единството с целият кръг. Всеки сам може да пресметне с колко партньори трябва да постигне това единство.


Тук може да възникне един въпрос. Всички сме толкова различни, всички сме със силно развита индивидуалност.

Около чии мисли и идеи можем да се обединим?

Отговорът е повече от ясен.

Всяко упражнение има определено заглавие.

Принципно погледнато, това е посоката. Заглавието представлява идея, символ. То носи велик смисъл и огромно съдържание, явява се концентриран израз на принципи, една цяла вселена. Недопустимо е да подхождаме снизходително или да подценяваме значението на заглавията. Точно обратното. Всеки би следвало да отдели нужното време и внимание да размишлява върху всяко заглавие. Тук е мястото да припомним колко много беседи започват с размишление. Едва след като сме размишлявали върху всяко едно упражнение, можем да пристъпим към изпълнението му. За такова изпълнение е необходимо достатъчно предварителна подготовка. Не мислете, че е лесно и просто да се задържи концентрацията при движение върху една идея. Може да направите следния опит. Изпълнете едно упражнение, като се концентрирате само върху заглавието и наблюдавате какво се случва с вас. Но дръжте идеята през цялото време в съзнанието си активна. Така ще придобиете представа за търсената концентрация.

Следващо условие е да запазим концентрацията си през цялото време - по време на изпълнението на всички упражнения в Паневритмията.

При положение, че свещенодействаме, че приемаме този танц, като най-мощното оръжие завещано ни от Учителя, не може да си позволим дори 0.1% разсеяност или липса на концентрация по време на изпълнението на всяко движение. Допълнително изискване е тази концентрация да бъде разпределена върху различните компоненти, изграждащи цикъла: трябва да наблюдаваме какво става със собствените ни физическо, астрално и ментално тяло, да пренесем вниманието си върху партньора, да възприемаме цялата група и кръга, като не забравяме музиката, разбира се и не на последно място - да успяваме да се радваме. Лицата ни да са озарени от вътрешна усмивка. Казвам това, защото от толкова много изисквания за концентрация може да изчезне удовлетворението, да се изсуши преживяването ни и да изглеждаме в лице като мъченици.





Казано по друг начин, концентрацията трябва да бъде разпръсната-фокусирана върху цялото, върху всичко, а не върху отделните елементи! Може би терминът тотална деконцентрирана концентрация,колкото и абсурдно да звучи, би обяснил по-точно идеята. Съчетанието между наситени положителни емоции и концентрация на пръв поглед изглежда парадоксална, но точно в това се крие ключът към балансирането и съгласуването на двете полукълба на мозъка, на астралното и менталното тяло. Това е още една възможност за постигане на единство вътре в самите нас. Подобно изпълнение въпреки голямата концентрация е безусилно. Ако при изпълнението се прилага усилие, се губи или променя смисълът и ефектът му. Когато хармонизирането се получи, усещането за пълнота и цялостност, за благост те изпълва и залива. Усещаш единството, усещаш, че си част от нещо голямо и необятно, но си и съзнателен и действен за случващото се. Тогава става възможно привличането на сродна енергия и работата за трансформацията и повдигането - на хората и планетата...

Каква може да бъде следващата стъпка, след като сме постигнали това единство с целия кръг? Тогава накъде да насочим фокуса на нашата Енергия? Според мен, след това идва по-лесното. Остава ни природата.

Добре би било да се стремим към постигане на единство с природата.

Всяко място на земята е различно и уникално. Ние играем обикновено на едни и същи “хармонизирани-облагодородени” места. Но когато сме там, е необходимо да сме съзнателни за земята, за пространството в което се намираме. В Паневритмията активно работим с обмен на енергиите между Слънцето и Земята. Дали сме съзнателни какво реално се случва, това е отделен въпрос. Но дори на познатите места е възможно енергията в конкретния момент да е различна. Земята е живо същество. Следователно и при нея текат промени. Колко от нас се опитват съзнателно да се свържат с енергията на поляната на която играем? Не мисля, че това е маловажно. Земята е наша майка. Ние се учим и стремим да бъдем будни, добри, разумни. Тъжно звучи, ако се окаже, че сме невнимателни точно към нуждите, към гласа на нашата “майка”. Същото можем да го отнесем и към цялото пространство около поляната на която играем. Да, говоря за скалите, дърветата, въздуха, небето. Те също са част от нашия свят и сме свързани с тях. Те не са просто предмети, а израз на една разумна сила, която се проявява както в най-малкото, така и в най-голямото.





Тук може да разгледаме и една друга гледна точка - да се играе Паневритмия на различни места. Идеята е да разпръснем светлината на повече възможни места, да заредим с позитивна енергия нови пространства и територии. И да се стремим да общуваме съзнателно с всяко кътче, на което изпълняваме свещения танц. Поддържането на вниманието върху земята на която стъпваме, или върху небето само за едно упражнение, като следим за всички други изисквания е задача, изискваща огромна концентрация. Но когато го постигнем, е изумително. С какво можем да сравним момента, в който майката земя ни „проговори”, когато се научим да общуваме с елементите, с растенията...? Дори не мога да си представя размерите на огромното поле за научаване и за усвояване, което се отваря пред нас. Всяка наша стъпка по време на отделните упражнения, може да ни носи различна информация, да предизвиква различен отзвук. С всяко докосване до пръстта или тревата, с всеки поглед в небето, с всеки полъх на вятъра пред нас може да се отваря книгата на живата природа. Когато го търсим съзнателно и се стремим към него, когато имаме идеята за това общение, ние се стремим да бъдем ученици в школата на разумната, живата природа. Ако успеем да го постигнем, значи сме реализирали единството на още едно ниво и сме стигнали с една идея по-близо до цялото.

Ако продължим, следващото стъпало е постигане на единство с обществото, след това космоса, всички светли същества, Бог... Мисля, че не е нужно да предлагаме в момента възможни методи за работа с цел постигане на единството в тези посоки. По важното е да имаме идеята, че това е пътят и “стъпка по стъпка” да работим за изграждане на сродството.

Можем всички да направим опит още на следващата Паневритмия. В него задължително трябва да се включат и музикантите, които са в центъра на кръга. И малко по малко може би ще се случи да играем пак същата Паневритмия, но с нова концентрация и ново отношение преди, по време и след всяко упражнение. Тогава тя ще бъде цялостно преживяване, медитация, свещенодействие. Общение с Бога и постигане на Единство. Да си го пожелаем. Който има желание, може да работи за осъществяването на тази идея. Не ни е необходимо нищо друго освен да вземем решение и да го следваме. Всеки може самостоятелно да работи, размишлява и да се упражнява. Ако това се случи в група е още по-добре и по-полезно. Учителя го е казал ”работете в малки хармонични групи”. Аз лично съм взел решение и ще работя за осъществяването на тази идея. Просто исках да го споделя с вас.



Орлин Баев
Според когнитивната наука феноменът хипноза може да се определи като "влизане в роля чрез отговор на очакване". Тоест съзнателното, с вяра очаквано и желано приемане на ролята на хипнотизиран водят до хипнотизиране, до потъване в реален хипнотичен транс. Казано по друг начин, случването на хипноза се учи и за да стане това е нужно тя да бъде желана, очаквана, а към самия феномен на хипнозата и към личността на терапевта да има пълно доверие и приемане. Както се казва, всяка хипноза е автохипноза. Хипнотерапевтът само асистира процеса, като най-важното условие за ефективността му е твоето собствено доверие в Себе си, изразяващо се в доверие към терапевта и хипнозата, която той използва. Защото терапевтът и самата хипноза са просто едно отражение на желанието ти за промяна, щастие и спокойствие. Терапевтът е само един квалифициран добър помощник в осъществяването на желанието ти за щастие и мир. Доверявайки се на добър квалифициран терапевт и на хипнотерапията, провеждана от него, ти се доверяваш на Себе си! Хипнотерапевтът е застанал пред теб, за да ти помогне! Помогни на тази помощ като кооперираш в процеса на случване на хипнозата, релаксацията, следването на визуализацията и медитацията. Искай да бъдеш в хипноза и с всяка следваща сесия по хипнотерапия все по-дълбоко, по-цялостно и по-бързо приемай ролята на хипнотизиран. Тя се учи така, както се учи плуването или шофирането. Довери се на състоянието на транс. То е нещо много по-обикновено, реално, безобидно, приятно, простичко и естествено, отколкото си чувал, чел или гледал по телевизията. То е просто едно приятно и целебно състояние на отпускане на тялото и ума, при което именно ти си в пълен контрол над всичко ставащо. Твоите емоционални, ментални и поведенчески трудности, които са те довели в кабинета, сами по себе си представляват състояние на добре научена, затвърдена и послушно подхранвана от страха, вината и несъзнаваната ти вяра в тях хипноза.

Една заучена зловредна автохипноза, която носиш в ежедневието си и през която виждаш всичко като през криво огледало. Доверяването на трансовото състояние, на метода на хипнозата и личността на терапевта ти помагат да се спуснеш извън обичайната си ежедневна хипноза, която ти пречи, да превключиш на "нулева скорост" и от тази позиция да насочиш леко и нежно, но дълбинно процеса на промяната си и постигането на щастието си!

Накратко, ако решиш да промениш живота си, използвайки метода на хипнотерапията, първо почувствай и осъзнай добронамереността на конкретния терапевт, осведоми се добре за заблудите относно хипнозата и хипнотерапията, довери се на метода и тогава, свободен от съмнения и с пълна убеденост в избора си, му се обади!Тогава промяната ти ще бъде реална, сигурна и мощна. Терапевтът се явява единствено един благонамерен партньор, сигурен инструмент в тази промяна!


Хипнозата като състояние

Погледната през друга гледна точка, хипнозата представлява променено състояние на съзнанието: лек, среден или дълбок транс. Практически трансът представлява спускането ти в състояние на осъзнато сънуване, на водена от терапевта медитация. Хипнозата действително има връзка със съня не само етимологично (като произход на думата), но като едно релаксирано телесно и ментално "потапяне" в състояние на осъзнат насочван от хипнотерапевта сън. Ключовата дума тук е осъзнат сън! Няма загуба на осъзнаването или контролиране на волята ти от хипнотерапевта, както може би си гледал в холивудските зрелищни филми.

Ти си изцяло там, напълно буден и осъзнаващ, но в състояние на съзнанието по-дълбоко от обичайното. На езика на невронауките, мозъкът ти преминава в режим на алфа до тета вълни, като разликата от обикновения сън е в присъствието на работната памет (съзнанието), на префронталната мозъчна кора във воденото хипносънуване. В това променено мозъчно състояние и субективно преживявано трансово осъзнато сънуване свободната ти воля в процеса на водена визуализация, насочвана от терапевта съзнателно променя мисловно - емоционалните модели, навици и състояния, които ти пречат.

Зад когнитивната промяна стоят актуални мозъчни промени в невронните връзки, които могат да бъдат наблюдавани чрез мозъчно сканиране. Разбира се, далеч не всеки хипнотерапевт има магнитно ядрен резонанс в кабинета си , работата е фокусирана в емоционално - менталните преживявания, а положителната промяна се регистрира от собственото ти съзнание.


Заблуди относно хипнозата и хипнотерапията

Гледали ли сте филм, в който някакъв доктор в бяла престилка размахва махало или часовник пред носа на някого, след което го "зомбира", програмира го да прави нещо в определен момент? Вероятно сте гледали не един такъв филм в най-разнообразни варианти. Може би сте чели нещо за вуду или друга магия или гледали такъв филм и някакси по подразбиране сте свързали в разбиранията си магьосника бокор (вуду свещенник) с хипнозата. Или дори действително сте били на "сеанс" при "хипнотизатор"-врачка, която един бог знае какво е правила и как е работила с вас...

Право да практикуват хипноза и хипнотерапия имат единствено психолози и лекари, които са сертифицирани хипнотерапевти. В България организацията, която подготвя легитимни хипнотерапевти е "Българска асоциация по хипноза". Преди да отидете на хипнотерапевт, може би добро решение ще бъде първо да се осведомите за образованието и квалификацията му.

Филмите и популярната жълта преса са създали един мъгляво - митичен и дори наситен със страх и мистика ореол около хипнотерапията. Голата истина е, че 99% от този орел се дължи на експлоатирането с финансови и др. цели предразсъдъци на зрителя/ читателя.

Заблуда: "Хипнотерапевтът може да завладее волята ми да се превърна в "кукла на конци" или да ми заложи някакво внушение."

Реалност: Състоянието на хипноза може още да бъде наречено медитация или осъзнато сънуване. Именно съзнанието ти, но освободено от впримчването си към болезнените ти модели, е свръхбудно при хипноза. Едно свръхбудно съзнание и самосъзнание, слято със свободната ти воля. Хипнозата представлява именно досег с тоталната ти свобода и будност. Ти през цялото време осъзнаваш ясно!

Ако все пак терапевтът поради някаква манипулативно егоистична причина засегне етичните ти принципи, моралният ти буфер (суперего) на мига ще те накара или да излезеш от състоянието на хипноза или да заспиш за минутка, като загубиш връзка с гласа на терапевта и се събудиш просто бодър и освежен. Хипнотерапевтът обаче е достатъчно личностово зрял и отделя от времето си, за да ти помогне, а не да задоволява параноидните фантазии на холивуд.

Заблуда: "Мога да стана зависим от хипнозата и хипнотерапевта!"

Реалност: Хипнотерапията те поставя в досег със собствената ти вътрешна независимост и свобода, като терапевтът е просто инструмент, помагащ ти за достигане на тази свобода и спокойствие. Хипнотерапията е обикновено краткосрочна терапия: 6-24 сесии. А е краткосрочна, защото е дълбинно и мощно работеща. При постигане на желаната промяна е естествено между теб и терапевта да има едно нормално приятелско чувство на доверие и разбиране - но нищо повече.

Всъщност истинската зависимост е тази, която те води в кабинета на хипнотерапевта - зависимостта ти от несъзнаваното вкопчване към болезнени емоционално-ментални модели. След приключване на терапията ти имаш инструмент, чрез който до голяма степен можеш сам да насочваш и коригираш когницията и поведението си: автохипнозата. Хипнотерапията цели именно да предостави в ръцете ти начин, чрез който да можеш сам да преодоляваш трудностите си: автохипнозата/ медитацията. реална зависимост може да имаш например от пушенето на цигари, пийването повечко, гледането на поредния латино или друг филмов сериал или към ирационалните си убеждения си, че си слаб, провалящ се и неспособен или грозна, нещастна и т.н.

Заблуда: "Хипнозата и магията са много свързани и са почти едно цяло!"

Реалност: Хипнозата е един от най-научно проследимите психотерапевтични методи. За да практикува хипнотерапия, терапевтът трябва да бъде допуснат до обучение по хипноза. А за целта трябва да е преминал поне шест години учене, усвоявайки немалкото научни знания и умения на психолога или медика. Обикновено хипнотерапевтът владее и друга психотерапевтична модалност, а методите му са ясно обосновани и рационално емпирично доказуеми. Самите феномени и успеваемост на хипнотерапията са изследвани от неврологията, експерименталната психология и когнитивната наука.


Заблуда: "Като вляза в хипноза, може нещо да ми стане или да остана постоянно хипнотизиран/а!"

Реалност: Влизането в хипноза в кабинета на терапевта всъщност представлява излизане от ежедневната хипноза, ежедневните не винаги оптимални и правилни разбирания и придобиване на ясен поглед върху себе си и живота си. Единственото, което може да ти се случи в това състояние и след него, е да си позволиш да смъкнеш излишните психоемоционални раници от раменете си! На практика ти ежедневно влизаш в лека хипноза докато вниманието ти е грабнато от шофирането или от някой филм, когато си погълнат от работа или спорт, от четенето на интересна книга или слушането на събуждаща в теб стари радостни спомени музика.

Но всеки път след тези ежедневни житейски хипнози, ти излизаш, нали? Дори можеш да владееш вниманието си и в един момент да бъдеш потънал в гледането на интересния филм, а в следващия да говориш служебно по телефона, а след приключване на разговора (примерно, или на друг дистрактор) отново да потънеш във фокусираното си внимание, грабнат от интереса си. Истината е, че хипнозата е нещо далеч по-ежедневно и обикновено, отколкото може би си представяш. Тя е просто естествено фокусирано внимание - внимание насочвано от емоцията на интерес или радост.

Ти ежедневно изпадаш в хипноза, когато легнеш за малко в леглото и релаксираш тялото и ума си, докато си се замислил за нещо и дори не виждаш и чуваш заобикалящата те реалност за няколко мига/ минути. Но винаги излизаш от това състояние, нали?! В хипноза си в моментите преди заспиване и след събуждане, когато мозъкът ти функционира на друг режим, но съзнанието е все още будно и следва забавените алфа/ тета мозъчни вълни. Не е възможно да бъдеш продължително време в състояние на хипноза, както и да бъде наричано то и без значение дали е предизвикано в кабинета на хипнотерапевт или в ежедневието. Дори самият престой в трансово състояние сам по себе си е лечебен и зареждащ!


Заблуда: "Хайде хипнотизирай ме да те видим! Аз не мога да бъда хипнотизиран/а!"

Реалност: Изследванията показват, че 86% от човешката популация е податлива на хипноза. А истината е, че и останалите 14% могат да се научат да бъдат в хипноза. Всъщност нежеланието за постигане на променено състояние на съзнанието произлизат от параноидните и мистични заблуди, битуващи около понятието хипноза. А неспособността за постигането на медитативно състояние идва от защитното рационализиращо и предъвкващо вкопчване в серийната суха логика на интелекта и самокастрацията на способността за връзка с образното, паралелно и емоционално наситено процесиране на дясната мозъчна хемисфера.

Накратко, всеки който иска да бъде в хипноза и вярва в смисъла на постигането и, може да влезе в хипноза. В хипнотерапията е важна собствената ти мотивация и вяра в метода, желанието ти да си помогнеш чрез него! Ако тази вяра липсва, по-добре потърси друг тип психотерапия, например когнитивна (в чист вид) или психоаналитична. В хипнотерапията са известни методи за използване дори на съпротивите с цел индуциране на хипноза.

Но ако съпротивите са прекалено големи, такова утилизиране може да има нежелани ефекти. Затова никой уважаващ себе си терапевт няма да се занимава с това да доказва каквото и да е. Ако имате подобни очаквания, обърнете се към специалист по циркови фокуси или вуду шаман... Хипнотерапевтът е просто инструмент за постигане на собственото ви желание и очакване за помощ - а за случването на тази помощ е нужно доверие и приятелска двустранна кооперация. Именно равнопоставена кооперация. Хипнотерапевтът е просто ваш партньор в пътя на щастието ви. Няма доминиране, а равнопоставено партньорство и съзнателна кооперативна взаимопомощ!

Видове хипнотерапия

Има няколко вида субмодалности в хипнотерапията, като основните са:

- когнитивна хипнотерапия
- аналитична хипнотерапия
- хипнодрама
- трансперсонална хипнотерапия и др.

Един добър специалист използва всички модалности според нуждите и разбиранията на клиента си.

При кои състояния се използва хипнотерапията?

- паническо разстройство, обсесивно компулсивно разстройство (натрапчивости), хипохондрия, фобии, заекване, тревожност, ниско самочувствие, тютюнопушене и алкохол, сексуални дисфункции, депресия и др. Хипнотерапията има роля при терапевтирането на практически всички невротични разстройства - като централен или спомагателен метод.

Ефективност и трайност на психичното препрограмиране при хипноза

Когато хипнотерапията е практикувана като част от цялостната терапия, при един еклектичен пълноспектров подход, тя има най-сърцевинно и дълбинно въздействие върху човешката природа. Хипнозата прониква отвъд логиката и ежедневния разум и достига до онези първични и най-важни за съществуването ни психични нива, до които конвенционалнта терапия няма достъп. Хипнозата представлява пряка връзка с несъзнаваното (с подсъзнанието), като добрият терапевт говори на неговия символен емоционално наситен образен език!

Съвременните действени и резултатни форми на психотерапия, например когнитивно поведенческата предоставят в ръцете на пациента инструменти за самостоятелна работа и промяна. В хипнотерапията също се настоява за самостоятелна работа извън терапевтичните сесии във вид на автохипноза. Автохипноза например с помощта на записаните хипносесии в кабинета на терапевта! Ежедневното неколкократно прослушване на записите с хипносесии има мощно въздействие, ускорява, задълбочава и поддържа препрограмирането и залагането на щастие!
Еклектичният (интегрален) подход в психотерапията дава най-трайни и сигурни резултати!

Най-ядреният психотерапевтичен метод е именно хипнотерапията, като извършваното психично програмиране е най-дълбоко и силно и затова и най-трайно и сигурно!

Някои модалности в хипнотерапията

Когнитивната хипнотерапия представлява брак между рационално фокусираната когнитивно поведенческа психотерапия и хипнотерапията. Преди или между хипнотерапевтичните сесии терапевтът анализира структурирано житейската ви биография, спомага осъзнаването и реструктурирането на възприятията и психичните ви модели с помощта на здравия разум и оптимизма. Когнитивната хипнотерапия си служи с по-конкретни и насочени към причините, към личните биографични преживявания визуализации. Работи се в много по-голяма степен ориентирано към причината, вместо към симптома, както е при класическата хипнотерапия!

Трансперсоналната хипнотерапия приема за водеща мъдростта на духовните системи на човечеството: християнството, будизма, индуизма, теософията, учението на бялото братство и т.н. Трансперсоналната психотерапия позволява осъществяването на добро взаимодействие между твоите разбирания и вярвания и утилизирането им в процеса на терапията.

Акцентът при трансперсоналната хипнотерапия е върху духовното единство и сърдечна цялостност, а воденото въображение си служи с разбиранията и понятийната система на западната и източни теологии. Приема се, че съществува и друг, по-висш от логиката тип когниция, а човешките възможности са безгранични! Методите на трансперсоналната хипнотерапия имат чудесен практически ефект!

Невро лингвистично програмиране (НЛП) и Ериксонова хипноза

НЛП е система, която обхваща широк кръг техники и освен терапевтична има и бизнес насоченост. Освен чудесните техники на визуализация, дадени от Бандлър и Гриндлер (създателите на нлп), основото направление на хипноза в нлп е т.н. Ериксонова хипноза. Тук тя е наричана Милтън модел, ползвайки първото име на Милтън Ериксън, този велик хипнотист от 20-ти век. Ериксоновата хипноза е характерна с общите си, неясни и абстрактни внушения, от които естествената мъдрост на несъзнаваното извлича нужните послания. Ериксоновата хипноза представлява богата тема, която надхвърля целите на тази статия.

Хипноза, йога и медитация, йога на осъзнатото сънуване (йога нидра)

Първите четири стъпала в йога:

- Яма - развитие на лични качества, промяна на характера и по-пълното му резониране с ритъма на цялостния живот.

- Нияма - усвояване на подходящи модели на социално взаимодействие.

- Асана - добра телесна кондиция, поддържана чрез правилно хранене и достатъчно движение - спорт, фитнес, аеробни упражнения, индийска или даоска гимнастика и др. В контекста на цялостната йог апрактика, асана представлява просто удобно положение на тялото, което може да бъде поддържано по време на фокусирането на ума и съзерцанието.

- Пранаяма - дишане, но и развиване на директно осъзнаване на психичната енергия, нейното акумулиране и отдаване.


Когато човек започне да се запознава с йога и да я практикува, в него се събужда все по-нарастващо вдъхновение и отдадено почитание към възможностите на тази дисциплина. Той се обогатява с прочитането на различни текстове, книги, абстрактни философии и описания на процеса на йога. В същото време му се предлагат серия от физически и дихателни упражнения. Обикновено резултатът от въвличането на новака в теорията и практиката на йога води до едно немалко объркване. Това объркване или отблъсква практикуващия и той спира заниманията или продължава да поддържа интереса му буден, а вниманието целенасочено.

Ако практикуващият е от втория тип, когото трудностите вдъхновяват, ще са му нужни 15-20 години за едно стройно систематизиране на теорията на йога. Теорията на веди, упанишади, санкхя, адвейта, даоски теории, тантрични подходи и т.н., които обаче преминават през проверката на личния опит. Първото, което сериозният изследовател разбира, е че представата му за йога като за серия от телесни упражнения силно се разминава с тази на създателите и проводниците на системата.

Всички осем стъпала в йога системата целят едно все по-дълбоко ментално и сърдечно Себепроникване, като първите четири стъпала са просто подготовка, нужен контекст за случването на това Себеразкриване. Йога практикуващият ще се сблъска с известни изисквания за овладяване на сексуалното поведение и от личен опит ще осъзнае важността на това овладяване и директната му връзка с вътрешния си живот като цяло, качеството на медитацията му, а оттам и социалния му и професионален живот.

Йогинът ще осъзнае нуждата от следването на известна дисциплина на живот, хранене, социално поведение и цялостна настройка към света. Това са първите две стъпала в йога: яма и нияма. Аналогията между тези две стъпала в йога и конвенционалната психотерапия е пълна. В семейната, когнитивната, психоаналитичната и т.н. терапии се проследява връзката между вътрепсихичната реалност и обективната социална реалност.

Субективното се анализира, изучава се собствения характер, интернализирани вътрешни обекти - интроекти, автоматичните защитни механизми, когнитивни изкривявания при протичането на психичните процеси в контекста на обективната социална реалност. Осъзнаването, инсайтът, разумът, волята и намерението за промяна на дезадаптивните психични наличности и движения водят до реална психична промяна.

До реално препрограмиране на тези психични съставки и движения. А това води до различно поведенческо отреагирване при междуличностовите и професионални ситуации. Човек се научава да вижда света през нова психична рамка на оптимизъм и хармония. Видяна под такъв ъгъл, съвременната психотерапия в различните и разновидности представлява едно много усъвършенствано прилагане на първите две стъпки от йога практиката! Едно водено от терапевта по-пълно психосоциално интегриране и хармония.

В някои школи на психотерапията, такива като телесно ориентираните и трансперсонални подходи, се прилагат и различни телесни и дихателни практики. Така психотерапията представлява едно систематизирано и контролируемо навлизане в третата и четвърта стъпки от йога: асана и пранаяма. Практикуващият осъзнава връзката между ума и дишането си, както и между дишането и психичната си енергия. Една мощна дихателна практика като бхастрика пранаяма (ребъртинг, холотропно, свободно дишане) води и до променено състояние на съзнанието, отдръпване на сетивата (пратяхара - четвъртата йога стъпка). Тук идва мястото на самото ядро на съвременната, но и вечна психотерапия: хипнозата и хипнотерапията!

Хипнотерапията може да се практикува самостоятелно или като допълнение на конвенционалните психотерапевтични методи: когнитивна терапия, фокусирана в решения терапия, психоаналитична терапия, психодрама, позитивна терапия, логотерапия, трансперсонална терапия и т.н. Според мен вторият вариант е оптималният. Разглеждани през призмата на аналогията между терапията и йога, конвенционалните психотерапевтични методи обхващат първите четири "стъпала" в йога: яма, нияма, асана и пранаяма.
________________________________________

Когато се отпуснеш на креслото пред хипнотерапевта, в тялото ти се появяват всякакви странни усещания - засърбява те тук и там, желание за мърдане и неспокойство. Ти обаче продължаваш да отпускаш тялото си, като наблюдаваш странните усещания, без да се подчиняваш на импулсите им. Започваш да усещаш как самото наблюдение ги разтваря и те сякаш се "всмукват" навътре в него, стават храна за все по-нарастващата реласация на тялото и ума ти. Разтваря се болката. Изчезва емоционалното напрежение. В йога е известно психотелесното състояние пратяхара (отдръпване на сетивата), което е нужен контекст за случването на фокусирането на ума (дхарана) и съзерцанието (дхияна).
________________________________________

Ето накратко аналогиите между състоянията, постигани в хипнотерапията и медитацията в йога:

- Пратяхара, оттегляне на сетивата = сомнолентност, лека хипноза - в това състояние субективното преживяване е за натежаване на тялото и относителното му "изчезване". В същото време съзнанието (работната памет) става все по-леко и сякаш независимо от външните сетивни дразнители: звуци, допир, дори и болезнен такъв и т.н.

- Дхарана, фокусиране = хипотаксия, средно дълбока хипноза - в това състояние тялото сякаш напълно изчезва, а съзнанието само по себе си става център, поле за преживяванията. Фокусирането, под ръководството на гласа на хипнотерапевта става еднонасочено, моноидеистично. Самосъзнанието (метакогницията, както се нарича в когнитивната наука) става пълновластен господар и център на свободната воля. Визуализацията става наситена, ярка и жива.

- Дхияна, съзерцание (майндфулнес, както е наричана в когнитивната терапия) = дълбока хипноза - това е състояние, което се учи! В него просто си! Едно блажено пребиваване в по-дълбок досег до духовната си същност, с утихнал ум и наситена с блаженство, самоувереност и сигурност тишина! Жива тишина, която те ресвързва със самия теб, с висшето ти Аз, а оттам и с пулса на Вселената. Едно сърдечно безмълвие (както е наричано в християнската медитативна школа исихая), в което ясно осъзнаваш единството си с всичко и всеки, невъзможността за самота и принадлежността си към организма на космическия живот! Едно състояние на масирано паралелно процесиране на информацията, безусилно интуиране и щастие.

Коренът на думата медитация - мед, има индоевропейски произход и означава измервам. Думата навлиза в западноевропейските езици през латинското meditatio - размишление. Понастоящем под медитация се има предвид ментална дисциплина, която може да е част от религиозна традиция или не. В едно от значенията си медитация може да означава размисъл върху абстрактно понятие или теза. В друг смисъл медитацията е фокусиране на вниманието в дадена визуализация. Визуализациите могат да бъдат най-различни, според религиозната или друга система за развитие на човешкия потенциал.

По време на изпълнение на визуализациите или размисъла се препоръчва постигане на дълбока телесна релаксация (пратяхара), при което работната памет се фиксира изцяло във вътрешната субективност. Медитацията води до промени в мозъчната активност, в задействането или не на различни мозъчни зони и отделяните невромедиатори и хормонална активност. Може да бъде водена или самостоятелна медитация, като се смята, че водената такава е по-силна и мощно въздействаща.

Проследявайки дълбоките структурни подобия между медитацията и хипнозата, аз твърдя, че двете са аналогични на дълбинно преживелищно ниво. Схващането за разлика между двете произтича от заблудите, натрапвани около хипнозата, но няма нищо общо с действителността на тези феномени.

Ето някои аналогии между хипноза и медитация:

- Могат да бъдат самостоятелни или водени.
- Протичат реални неврални и биохимични промени.
- Използват се комбинация от визуализации и абстрактен размисъл, целящ надхвърляне на ума (от типа коани).
- Постига се телесна релаксация.
- Постига се "отдръпване на сетивата" - пратяхара.
- Работната памет (съзнанието) навлиза в съня - т.н. будно или осъзнато сънуване.
- Съзнанието е будно, по-будно от ежедневното си състояние - за разлика от разпространената заблуда за хипнозата като заспиване, при нея всъщност се постига по-ярко и свобдно съзнание при навлизане в съноподобно състояние.
- Увеличава се кръгът на самоосъзнаването.
- Контролът над състоянието е в ръцете на самия практикуващ, дори при водена медитация/ хипноза

Хипнозата, водената медитация и визуализация имат общ корен – както воденото въображение, така и хипнозата и медитацията водят до променена мозъчна активност, до насочване на вниманието към вътрешнопсихичната субективност при телесна релаксация и съноподобно състояние. Съществена разлика между медитацията и хипнозата е, че при дълбоката хипноза вниманието се приспива. При медитацията обаче се изисква неговата пълна будност.

Тази разлика съществува единствено между дълбоката хипноза и медитацията, докато леката и средна хипноза до голяма степен се преплита на практика с медитативното състояние. Медитацията, както и хипнозата може да бъде водена или да се изпълнява самостоятелно, да включва визуализация или не и води до същите мозъчни и когнитивни промени. Една съществена разлика между хипнозата и медитацията е акцентът в самостоятелната практика и степента на осъзнатост при майндфулнес (медитация).

При хипнозата често се развива зависимост от индукцията и ръководството на терапевта и се приема, че автохипнозата няма същата сила както водената от терапевт хипноза. Обратното, при майндфулнес терапевтът се приема само като ориентир, гайд за постоянната самостоятелна практика. На пациента се предлага метод, който той изпълнява в ролята на поведенчески експерименти в ежедневието си. С времето на практикуване пълносъзнателността се разпростира във всеки момент от живота на практикуващия, далеч извън конвенционалните седящи медитативни сесии.

Горните аналогии са пълни при леката и средно дълбока хипноза. При дълбоката хипноза някои терапевти целят приспиване на съзнанието на пациента и директен достъп до подсъзнанието му. Понякога това се получава дори въпреки волята на терапевта... Моят подход е различен – включва разширяване на съзнанието до свръхсъзнанието, до по-висшите когнитивни нива в човека и спускане и съзнателно препрограмиране на подсъзнанието, ползвайки светлината на свръхсъзнанието.

В практиката си на хипноза аз държа съзнанието на човека да бъде будно и разширяващо се. Такъв подход надхвърля обикновената хипноза. Както се казва, вместо да бъде нахранен с една рибка, пациентът получава въдица, с която за цял живот се научава сам да лови риба, да постига щастието си! В такава хипноза човек съзнателно постига дълбочините, но и висините на безпредела на разумността си! Ключовата разлика е именно в съзнателността!
________________________________________

Понякога думата медитация се използва неправилно и за съзерцанието. Ако разгледаме хипнозата/ медитацията в контекста на терминологията на осморната (аштанга) йога, те се случват на ниво дхарана - шестото стъпало в йога. Съзерцанието, ако е актуално постигнато, отговаря на седмата степен в йога: дхияна.

Йога на сънуването (йога нидра)

Нидра на санскрит означава сън. Друга дума за сън е гърцизмът хипноза. Така проследявайки етимологията на понятието, спокойно можем да наречем йога нидра хипно-йога или осъзнато сливане със съня.

Йога Нидра е древна практика, която извън конкретния термин, е практикувана от древни времена в повечето школи и системи за психоемоционално развитие. Представлява осъзнато навлизане в съня. Съвременното популяризиране на системата прави Свами Сатянанда. Йога нидра (осъзнато сънуване, водена медитация) се състои от оттегляне на сетивата (пратяхара) в състояние на телесна релаксация, водено въображение (дхарана) и евентуално, съзерцание (дхияна).

Ключовите думи са разширяване на съзнанието и проникване в съня. Погледнато чисто научно, йога нидра представлява осъзнато, с присъствието на активността на префронталните мозъчни зони, с будна работна памет навлизане в алфа, тета и в напредналите степени на практикуване, в делта мозъчна активност. Видяна през друга ментална призма, йога нидра е процес по ресвързване със... Себе си, с онази необятна подсъзнателна и свръхсъзнателна Човечност, която всъщност СМЕ. Тихият вътрешен зрител (Азът) навлиза в светлото небе на свръхсъзнанието, за да може да осветли и пречисти дълбините на подсъзнанието.

По-практически и делово, йога нидра може да служи като ефективно средство за разтоварване от стреса, хармонизиране, сваляне на напрежението, успокояване на вегетативната симптоматика при повишена тревожност (сърцебиене, мускулни брони, потене, замайване, напрягане и др.), понижаване нивото на адреналина, установяване на психична настройка на бодрост и оптимизъм, залагане на цели, психично препрограмиране. Йога нидра, погледната през психотерапевтичен ъгъл, е ефективен инструмент за работа с тревожни разстройства, депресия, чудесно помощно средство при преодоляването на зависимости и др.

Накратко, йога нидра е за всички желаещи да подобрят здравето, самочувствието, психичната си сила и установят вибрантен център на спокойствие, светлина и радост в ума, телата и живота си! Йога нидра прилича на хипносесия, но всъщност е нещо повече, защото тук съзнанието не се приспива, а се държи будно. Водещият терапевт само фасилитира разширяването на съзнанието ти! Майсторите в йога нидра успяват да приведат мозъка си дори в делта вълни, при които се случва дълбокият сън без сънища, а в същото време да поддържат будно съзнание и връзка едновременно с околната, както и с вътрешната реалност.

Йога нидра има три формални стъпки - дълбока мускулна релаксация, съзидателна визуализация и съзерцание. При напредналите в осъзнатото сънуване релаксацията отговаря на потъването в съня в алфа вълни, визуализацията на тета мозъчната активност на REM съня, а съзерцанието на дълбокия сън без сънища, състоянието ананда. Сливане със състоянието на светло мъдро блаженство, сат чид ананда. Йога нидра е древна тантрическа практика. При потъването в релаксация, се "посява" семето на възнамеряването на дадена цел - санкалпа.

Практикуващият йог възнамерява дадена цел и я повтаря ясно на ум три пъти. Например "Мога да сублимирам страстите си!", "Обичам и трансформирам страха си!", "Имам диамантена самоувереност и спокойствие!", "Развивам се духовно ежедневно!", "Свободен съм от ... (еди си кой навик...)!". При дълбоката мускулна релаксация сетивата се отдръпват навътре в пратяхара, а съзнанието започва да функционира в по-директен досег с фините енергии, тела, с автоматичните процеси на автономната нервна система, които се осъзнават. Пулсът, сърцето и дишането се забавят естествено.

През етапа на визуализацията се индуцира състояние, наподобяващо естествения сън. Водещият ползва някои визуализации, по-общи метафори и архетипни образи или по-конкретни и свързани със справянето с даден проблем такива. Изисква се съзнанието да бъде будно през цялото време! Във фазата на съзерцанието съзнанието прониква в сферата на дълбокия сън без сънища. За обикновения малък ум това състояние е...нищо. Но за Разума отвъд малкия ум и мозък, това състояние е... всичко! То е едно сливане със ...Себе си, Йога!

За реален напредък в йога нидра, както и във всяка друга дисциплина, се изисква постоянство и редовна тренировка! Йога нидра, бидейки тантрическа практика, се изпълнява със спонтанност, на игра. Но, за приятния напредък в коя да е игра, се изискват радостни усилия и вдъхновено намерение и повторяемост на изпълненията, което води до задълбочаване на преживяването. Количествените повторения водят до качествени изменения . А йога нидра е интимно свързана със самото ядро на играта на живота и нейната цел!

Орлин Баев, хипнотерапевт и невро лингвистичен програмист

Донка
Индийската духовна и философска традиция намира отражение както в Западна Европа и Америка, така и в България – в учението на Учителя Петър Дънов. В учението му са застъпени много от понятията, плавно формирани в хода на индийската мисъл. В тях са вложени конкретни и много ясни съдържание и идеи, поради което те надживяват времето си и остават като базови за различни традиционно-източни, както и нови западни учения в сферата на духовността като цяло.

Връзката на Учителя с източната духовна традиция проличава и в съдържанието на лекциите, които изнася, и в много насоки на дейността му. Да разгледаме първо втория аспект. Противно на разбирането на западно-европейската философия като цяло, и главно в лицето на немската трансцендентална философия, че истината може да бъде постигната спекулативно, сиреч без наличието на опита, Учителя споделя разбирането, че до големите духовни открития, до разбирането на истината човек не може да се доближи без реално нравствено издигане и пречистване, без пробуждане на латентните му духовни сили и способности. Наблягането на практиката, поставянето на опита пред спекулативното познание (в случая – метафизиката) обаче съвсем не подценява последното. Но то може да оживее само след получените резултати от живия опит или конкретна духовна практика. Нещо повече – един от изходните принципи в учението се изразява в максимата:

„Питате що е добродетел; по-добре попитайте какво тя ражда. Преди да се впуснете да изучавате същината, изучете резултатите на нещата”
(Дънов, П. Сила и живот, ч. 1, С., 2006, с. 476.)

Поради това в неговото учение не се дават готови дефиниции на основните понятия – Любов, Мъдрост и Истина, а, в повечето случаи, единствено насоки за размисъл. Те могат да бъдат изяснявани по-пълноценно само след резултатите от приложението им непосредствено в живота.

Говорейки за душата, Учителя казва, че всички души са състояния на Божественото съзнание и че в действителност съществува само една Велика Душа, а всички други души са единствено Нейни прояви:

„Душите – това са различни състояния, в които Божественото Съзнание се е проявило във време и пространство. Затова ние казваме: има само една Велика, Божествена Душа, а всички други души са само нейни прояви. Всичко може да изчезне в света, но душите – никога. Те не могат да изчезнат, защото не може да изчезне и Божествената Душа, Божественото Съзнание”
(Беинса Дуно, Учителят говори, С., 2005, с. 9.)

Подобно е и учението на Упанишадите за отношенията Атман – джива (дживатман), където Атман – „вътрешния управител” е един и единен във всички същества, а това, което се смята за индивидуална душа (джива), е в действителност илюзорно.

Всичко това има отношение и към корелацията: душа – личност, за което Учителя често споменава в своите лекции. Личността тук е именно онова, което се обозначава като „джива” в Упанишадите и същото, което се нарича „пудгала” в будизма – то е носител на психо-социалните качества, но не е истинското, реално Себе:

„Днес хората не познават душата. Те не съзнават себе си като души, а като личности. Личността, това е физическият човек, а не истинското Себе – душата. Те познават и личностите на другите, а не душите им, които са истинските им ближни.”
(Беинса Дуно, пос. съч., с. 9-10.)

На санскрит това, което се нарича личност, се обозначава като „пудгала”. Будизмът отрича пудгала като вечна личност; тя е конвенционалното название на едно само привидно единство. Но някои школи на будизма Махаяна утърждават наличието именно на Атман – абсолютния субект, известен ни от Упанишадите, представен в горния цитат като „истинско Себе”.

В учението на Веданта Абсолютът (безличностния Брахман) се проявява като Ишвара (личностен Бог) – Творец на света и обект на култа; Той е по-достъпния начин за разбиране на самия Абсолют. Абсолютът притежава само три качества, известни като






сат – чит – ананда, или битие – съзнание – блаженство.


Учителя говори за Абсолютното често като за Божествено съзнание, в което понятие се обхващат и двата му аспекта: Абсолют и Творец, Брахман и Ишвара; като Абсолютно съзнание, непроявено в образ, форма и обект (на почитание), и проявено Божествено съзнание, което е именно Христос – Божият Син. В тази връзка се прави известно разграничение между Абсолютния Дух и Божия Дух.

„Всички велики мисли и желания изтичат от извора на душата. Душата пък се пои от друг извор – човешкия дух. Човешкият дух се пои от още по-велик извор – Божия Дух. А Божият Дух се пои от най-великия извор – Абсолютния, Незнайния Дух на Битието, за Когото никой нищо не знае”.
(Беинса Дуно, пос. съч., с. 13.)

За Учителя истински реален е единствено Божественият свят, светът на Абсолютното. Той не може да бъде познат от човешкия разум като нещо обективно и формално, защото в противен случай човек ще се опита да ограничи в схващанията си Безграничното. Цялото битие се намира в неизменно единство.

„В Битието има единство. Например ти стоиш сред сто огледала и виждаш себе си на сто места в разни пози. Отражението ти е на сто места, но ти си един. Всички тези, които виждаш в огледалото на Битието, са сенки, а Онзи, който е извън огледалото, е реален... Унижението на един човек е унижение на другите. Сполуката на едного е наша сполука. Добродетелите на всички хора са наши добродетели. Погрешките на другите са наши погрешки. Животът е един. Животът в нас и във всички същества е един и същ. В някои избрани моменти на живота, когато си в повдигнато състояние, за миг проблясва великата истина за единството на всички и после се връщаш в своето обикновено съзнание...”

Съгласно ученията на Упанишадите всичко е Едно (известно от Ригведа като Тад Екам). Абсолютът се проявява в света на материалното, който е всъщност негова еманация. Подобна на горната идея срещаме и в Бхагавад гита: „Макар нероден, неизменен атман, аз – Едното във всичко живо, направлявайки свойта природа, чрез йогамайя се въплъщавам” (4:6) ; „В брамин изпълнен с мъдрост и скромност, както и в крава, и в слон, и в куче, и в дрипльо, който се храни с кучета — мъдрият вижда във всички Едното” (5:18).





Идеята за трите свята в индуизма или „трилока” ни е позната още от Самхитите. В индийската космология битието се дели на три сфери: Небето, междинното пространство и Земята (в други случаи: Небе – Земя – Ад). Във всяка една от тях властва по един главен бог: Суря (Слънцето) в небесната, Индра или Ваю (въздуха) в междинната, и Агни (огъня) в земната. Идеята за трите свята присъства и в западния езотеризъм и теософията. Учителя също разглежда целокупния, единния Живот като едно цяло от три свята: Божествен, духовен и физически. В този пункт той се разграничава от християнските деноминации, приемащи два свята: физически (материален) и духовен. В действителност животът е сам по себе си един.

Въпросът за Закона за карма е централен в повечето индийски школи. Неговите корени откриваме още във Ведите (Брахманите), в някои текстове на Упанишадите, по-пълно изложение в Бхагавад гита, както и поставен в един по-цялостен контекст в даршаните – школите на индийската философия. Думата „карма” има санскритски произход и означава, най-общо казано, „дело, действие”. „Карма” се разбира в няколко аспекта като:

1. духовно или физическо действие;
2. следствие от духовно или физическо действие;
3. сборa от всички следствия от делата на даден индивид в този или в един предишен живот;
4. веригата от причина и следствие в моралния свят.

Учителя говори за Закона за карма като закон на Божествената справедливост. Страданията и отрицателните прояви в живота са резултат от отклонение от разумния живот, сиреч от законите на Първата Причина. Но страданията и противоречията имат за цел да върнат човека към първичния живот, живота на истинското знание. Неразумно приложената свобода и любов предизвикват карма, която се регулира от закона на Божествената правда.


Друг един аспект от Учението на Учителя е свързан с практиката на дълбокото и пълно дишане. Още във ведическия период е засвидетелствана важността на диханието за живота във вселената. Самият свят е резултат на Едното Дихание. В „Химн на творението” от Ригведа (Х.129.), във втори стих, се казва, че още преди да съществува свят е било само Единното (Тад екам), което диша без дихание:

„Смърт и безсмъртие нямаше тогава, не бяха ден и нощ в раздяла, бездиханно дишаше Единното, какво друго освен него бе?”

В Атхарваведа има няколко химна, посветени на прана, където тя е персонифицирана. Нещо повече, прана е Ишвара (Господ), тя е навсякъде и във всичко:

„Който почита праната, той обича целия този свят... праната се съдържа във всичко”.
(Атхарваведа, XI.4, ст.1)





Учителя говори за въздуха като склад на Божествена енергия, което означава, че чрез различни дихателни техники тази енергия може да бъде възприета от организма:

„Въздухът е склад на Божествени енергии. Животът там е складирал своите енергии – това е най-големият склад... Във въздуха се крие Божествена сила, която е в състояние да пречисти човешката кръв.”
(Дънов, П. Здраве и дълголетие чрез силите на живата природа (съст. И. Михайлов), С., 2002, с. 62.)

Правилното разпределение на прана в организма е условие за пълнокръвен живот и устойчиво здраве.


Друг един важен аспект от учението на Учителя е свързан с принципа на ненасилието и вегетарианството. Принципът „ахимса” (букв. не-вредене), или още изискването за абсолютно неувреждане на живите същества, съществува в индийската култура от древността. В основата му стои разбирането, че животът е един в своята целокупност и всички живи същества са свързани едно с друго в пълно единство.





Махавира, основателят на джайнизма, има много съществен принос за популяризирането на този принцип, върху чиято основа той създава етически кодекс за миряни и монаси. Будизмът се движи по същата линия относно разбирането на ахимса, като разширява и развива този принцип до степен на всеобща любов към живите същества. Четвъртата степен от Осмичния будистки път към освобождението: правилно поведение, предполага задължително ахимса. Известният мъдрец Патанджали, автор на първото ни познато систематично изложение на философията на Йога – съчинението „Йога-сутра”, определя като първо правило на Йога ахимса, т.е. въздържането от нанасяне на вреда на всичко живо. От този принцип без съмнение произтича принципът на вегетарианството – въздържане от хранене с животински продукти. Убиването на животни и храненето с тях не само обвързва кармически, но и е напълно нехуманно от гледна точка на много от индийските учения, за които споменахме. Абсолютната нравственост и духовност изискват и отказ от насилието във всичките му форми, една от които и много съществена, е запазването живота на представителите на животинското царство.

Тройният път на Йога, известен още като “тримарга”, се формира може би около 3-2 в. пр. Хр., най-вероятно под влияние на изключителната по своето достойнство творба Бхагавад гита. „Тримарга” означава обобщение на трите пътя на Йога: Бхакти-йога, позоваваща се на предаността и любовта към Бога, Джняна-йога (Гняна-йога) – пътя на мъдростта и знанието, и Карма-йога – пътя на действието и волята (незаинтересованост от плодовете на действието). В тази връзка може да се направи известна аналогия с трите принципа, изложени от Учителя в лекциите и беседите, които изнася. Самият той споменава за тримарга на едно място:

„В древността индусите са имали три философии за живота: първата философия подразбира постигане на щастието чрез усилия, чрез волята; втората философия – чрез сърцето, а третата – чрез ума. Това са три специфични пътища за постигане на щастието.”
(Дънов, П. За мистичните учения..., с. 83.)

Всъщност учението за Любовта, Мъдростта и Истината може само в известна степен да се сравни с трите пътя на Йога, защото те са основни принципи на Божествения свят, а човек може само да се доближи до тях и да ги познае чрез техните проявления. Би могло да се направи извод, имайки предвид думите на Учителя за тези три принципа, че през призмата на учението на Бялото Братство трите пътя на Йога са проекции на тези Божествени принципа.

Друго едно понятие от индийската (будистката) традиция, което тълкува Учителя, е нирвана. Думата нирвана се среща в Упанишадите , но придобива централно значение в будизма. Нирвана означава буквално „угасване, замиране”. Още в ранния будизъм това „крайно състояние на битието” се тълкува по два начина: като пълно унищожение на живота (отрицателния аспект) и като положително състояние на блаженство, покой и мир. Според някои изследвания на пасажи от свещените за будизма текстове, свързани с нирвана, няма места, от които може да се направи заключение, че значението на нирвана е унищожение. Всъщност „изчезва” привидната индивидуалност, за да остане истинното битие – идея, сходна по смисъл с идеята на Бхагавад гита. Ние сме принудени да описваме това състояние с отрицателни определения, доколкото то е отвъд пределите на човешкото мислене (т.нар. апофатичен път в християнското богословие). Нирвана е състояние на безусловна свобода и съвършенство.

Разглеждайки това състояние в контекста на една всеобща мъдрост, изливаща се в различни форми и учения, Учителя говори за нирвана във връзка с Божественото съзнание, което не е характерно за будизма от традицията Тхеравада (Хинаяна), но има много допирни точки с някои школи на будизма Махаяна (т.нар. Голяма колесница на будисткото учение):

„Едно време, когато Буда е тълкувал своето учение на хората, условията са били малко по-други от тия, в които е живял Христос. И Буда, както и Христос, препоръчва хората да се примиряват със страданията. По кой начин? – Да се слеят с Бога. Туй е, което те наричат „да влезем в нирвана“. Някои казват: „Как, човек да живее в нирвана!? Да живее в нирвана значи да изгуби своя индивидуален живот.“ Когато 10-20 малки рекички влязат в една по-голяма река, изгубват ли своя индивидуален живот? Да, изгубват го. Те го изгубват външно, повидимому, но вътре в голямата река те съществуват.”
(Дънов, П. За мистичните учения..., с. 272)

Нирвана не е унищожение, както смятат някои хинаянски школи, както и някои интерпретатори на будизма, определящи го грубо и научно неоснователно като нихилистична философия, а връщането на човека в първоначалното му състояние на сливане с Първата Причина.





За Учителя нирвана е онова мистично състояние, в което е вложено безсмъртието. В областта на самосъзнанието (личността) човек страда; с това състояние са свързани всички мъчения, промени и противоречия на земния живот. Прекратяването на страданията се състои в навлизането в свръхсъзнанието, една съществена област от което е наречена още „космично съзнание”. Това космично съзнание Учителя определя като нирвана. Според него в това състояние не се изгубва индивидуалността, а, напротив – там човек познава себе си в действителност, чувства живо смисъла на съществуващото, започва да разбира космическия ред и хармонията в битието :

„Нирвана, то е мястото на блажените, които живеят в онази вечна радост – там человекът се освобождава от жилото на смъртта. В нашия език и в другите, в английски, за пример „holiness”, нирвана може да се замести с думата „святост“. Но думата „святост“ не може напълно да изнесе това, което нирвана съдържа в себе си. Нирвана напълно изразява онази основна идея, която индусите в миналото са влагали. Та сега пред нас стои една велика задача... Самосъзнанието не е мястото, дето човек може да живее. Мястото, дето може да живее, е нирвана, то е жилището на човека. Следователно всеки да се стреми към нирвана – то е безсмъртие или космическо съзнание, дето можем да се развиваме правилно.”
(Дънов, П. За мистичните учения..., с. 278)


От гореизложеното е видно, че основни понятия от индийската духовност, влизащи в състава на „санатана-дхарма” (вечния закон, универсалната религия), присъстват в Новото учение и често гравитират около други идеи и основни положения. Този факт недвусмислено сочи, че, макар и изначално християнско по своята същност, учението на Учителя снема в себе си две големи традиции, каквито са християнската и тази на индуизма в някои нейни аспекти. Посредством един органически синтез на идеи (в противовес на доктринално-догматическия) учението на Учителя се явява и една споителна връзка за духовнокултурния диалог Изток – Запад със собствен неповторим облик.






Литература:

1. Беинса Дуно, Акордиране на човешката душа (архив на Б. Боев), т. 1, С., 1999.
2. Беинса Дуно, Учителят говори, С., 2005.
3. Бхагавад гита, С., 1989. (прев. Йорданка Пейчинова и Владимир Левчев), С., 1989.
4. Бонгард-Левин, Г. Древноиндийската цивилизация, С., 1986.
5. Енциклопедичен речник на източната мъдрост (съст.: И. Шрайбер, Ф. Ерхард, К. Фридрикс, М. Динер), С., 2008.
6. Индийските санскритски първоизточници – Веди, Упанишади, Бхагавад гита, С., 1996.
7. Радхакришнан, С. Основи на будистката философия, С., 1996.
8. Торчинов, Е. Увод в будологията, http://buddha.eurasia.bg/content/view/2/4/
9. Учителя Петър Дънов, За мистичните учения (съст. Р. Иванова), С., 2008.
10. Учителя Петър Дънов. Здраве и дълголетие чрез силите на живата природа (съст. И. Михайлов), С., 2002.
11. Учителя Петър Дънов, Книгата на великия живот, С., 2008.
12. Учителя Петър Дънов, Сила и живот, ч. 1, С., 2006.
13. Чолаков, С. Дреноиндийската култура, http://biblio.hit.bg/books/indian/culture.html


Донка
Ом – първичният звук на Сътворението е най-всеобхватният и възвишен символ в индийското духовно пространство, който играе роля и в будизма като мантрическа сричка. Ом е както символ на формата, така и на звука. Тази сричка е проява на духовната енергия; символ, който е разпространен в целия Изток и обозначава присъствието на Aбсолюта в материалния свят. Учителя посочва Ом като всеобхватно единство: „Ом е това, което съдържа всичко в себе си. „Ом“ е светлина... Всичко най-хубаво в Природата е турено в „Ом“.

Слогът „Ом“ e централен в цялата ведическа литература. Най-пълно изяснение на неговото духовно значение намираме в Упанишадите. Те са последната част на всяка от четирите Веди и съдържат върховното знание, посредством което може да се постигне тотално освобождение от веригата на земните превъплъщения (сансара). Думата „упанишада“ означава „това, което приближава човека към учителя“ или „седя близо до до Бога“ (упа-ни-сад). Това определение е оправдано от гледна точка на факта, че ученията на Упанишадите са били известни само на посветените. Индийската традиция ги приема за Божествено откровение (шрути), поради което - лишени от грешки, съмнения и противоречия. Те се разглеждат още и като вътрешно или тайно значение на Ведите и затова техните поучения се наричат понякога Ведопанишади - тайната на Ведите.

Звуковете „Аум“ и „Ом“ са идентични по свята същност (но различни като звучене, а оттам и като енергия). Символът, който обозначаваме като „Ом“ се състои от трите санскритски букви - А, У и М; АУМ е самото произношение на ОМ. Духовното тълкуване на звука „Ом“ се съдържа в Мандукя-упанишад, който се отнася към Атхарваведа. Наименованието на тази упанишада има връзка с едноименната школа на легендарния брахмански авторитет Мандука и в нея се говори за състоянията на съзнанието. В първия стих се казва:

„Хари ОМ. ОМ - тази сричка е всичко това Разяснение: всичко минало, настоящо, бъдещо - всичко е сричката ОМ. И онова; което е извън тези три времена също е само сричката ОМ.“

„Хари ОМ“ е свещена санскритска формула, с която се призовава Бога. В първия стих сричката „Ом“ е представена в двата си аспекта: като аналог на времето и като емблема на вечността. „Минало, настояще и бъдеще“ са трите аспекта на времето, за които се казва, че са същият този звук. В някои тълкувания те отговарят на трите букви: Минало - А, настояще - У и бъдеще - М, като по такъв начин се свързват пряко с думата АУМ. Интересното е, че самото време, което е израз на крайното съществуване, на земното и преходното, също се включва в Абсолюта. Във втория стих се казва: „Всичко това наистина е Брахман“. Това е израз на недуалистичното учение (адвайта) на Упанишадите, за което на Абсолюта не се противопоставя материята, тя е или еманация на част от Него или е породена от космическата илюзия „майа“. В действителност всичко е Брахман, което и е основният лайтмотив на учението на Упанишадите, което се представя и тук във втория стих:

„Всичко това наистина е Брахман. Брахман е и този атман, четириделният (с четири състояния).“

Една от основните идеи на Упанишадите е идентичността на Бога, Атман - Мировата Душа, джива - индивидуалната душа и материалния свят. Това идеалистично монистично разбиране се появява и тук, вече във връзка със звука „Ом“. Атман - съкровената същност на всяко живо същество има четири състояния. Три от тях са като че ли повече свързани с времето, защото при тях все още има известен процес на познание, а Четвъртото се корени в Неизразимото, нямащо име и форма. В първия стих тази идея е изразена с трите познати състояния на времето - минало, настояще и бъдеще (разбира се, не става дума за пълен аналог), а четвъртото състояние като „онова; което е извън тези три времена“ - вечността. Следва изяснението на тези състояния-нива на Атман:





„Положението на бодърстване, с насочено навън познание, със седем части... е Вайшванара, първото състояние."

„Вайшнавара“ или още „Вирадж“, означава буквално „отнесен до всички хора“. Вайшванара владее тялото, усещанията и мислите на хората в будно състояние. Това е първото от четирите авастхи - състояния на съзнанието. То изразява будният живот на външно движещото се съзнание и отговаря на буквата „А“ в звука „Аум“. То е, така да се каже, началото на проявленията на съзнанието, свързано с познанието, идващо на базата на сетивата, изразено чрез думите „насочено навън познание“ - емпиричното познание и всички произтичащи от него умозаключения. Съгласно индийската традиция това състояние на съзнанието е свързано по-скоро с авидя - невежеството. Тук е мястото и на Его-то, схващано като най-силна пречка по пътя на духовната себереализация.

Четвърият стих се изкачва по-нагоре в духовните пластове:

„Положението на сън (свапна), с насочено навътре познание, със седем части на тялото... е тайджаса, второто състояние.“

„Свапна“ е състоянието на съновидение по време на сън. В него мисленето действа, независимо от тялото и външния свят. В традицията „Веданта“ то се нарича още „тайджаса“, което буквално означава „пълен със светлина“. Тук съзнанието на сънуващия със своето мислене създава образи и представи, което не са идентични с тези от будното съзнание, но произхождат от него. Те се връщат като трансформирани преживявания от деня, изместени във времето и пространството. Тук е мястото и на пророческите сънища, които са вдъхновени и озарени от по-висшите нива на съзнанието. В звука АУМ, то се представя от буквата „У“ - средищното състояние.

Петият стих се отнася до състоянието на съзнанието, при което вече липсва всяко мислене и преживяване:

„А когато спящият не желае нищо, не вижда никакви сънища, това е сушупти (дълбок сън). Положението сушупти, с единно и цялостно познание е блаженство (ананда)... това е, третото състояние.“

„Сушупти“ означава дълбокия сън, в който не съществуват нито мисленето, нито егото - това е още съня без съновидения. В него не съзнаваме нито тялото си, нито вселената. Тук познанието не е фрагментарно, откъслечно, подобно на емпиричното. При това „единно и цялостно познание“ душата става едно с Бога, едно с Брахман. То е още и „блаженство“ (ананда), което и е една от основните характеристики на Абсолюта (Сат - Чит - Ананда или: Битие - Съзнание - Блаженство). На тази степен има пълно единение на субект и обект или казано с езика на индийската духовност - изчезва илюзорната разлика между обект и субект, идващо от дуалистичното съзнание, породено от невежеството. То отговаря на буквата „М“ в звука АУМ - завършващата буква, символизираща още затваряне на кръга чрез прибиране на устните при изговаряне. В следващите стихове се описват и неговите характеристики.

В седми и дванадесети стихове се намира описанието на Четвъртото състояние, наречено още „турия“, което буквално означава „четвърто“ и е наречено така, вероятно защото е неподдаващо се на никакво характеризиране с име, образ, форма, понятие:

„Не е познание навътре, не е познание навън, не е познание към двете...; невидимо, неизречено, неуловимо, неразличимо, неосъзнаваемо, непоказваемо; ...безстрастно, милостиво...“ (7) „Безразмерен, четвърти, недосегаем, прекратяващ илюзията, благотворен... (12).

В действителност четвъртото състояние е Абсолюта - неизразимото, нямащо име и форма (нама-рупа), абсолютното блаженство.


Формата на символа „Ом“ се смята за конкретна еманация на осъзнатата истина. Нищо във вселената не е независимо, всичко е преображение на Едното съзнание, всичко участва в различни степени от неговата същност.

Символът „Ом“ се състои от три криви, един полукръг и една точка и е едно цяло.

Трите криви са свързани една с друга и произлизат една от друга. Точката с полукръга е свободна, тя владее цялото. Символът сочи трите състояния на съзнанието (будно състояние, сънуване и дълбок сън), както и свръхсъзнанието.

Полукръгът под точката не е затворен, той обозначава безкрайността, което указва, че ограниченото мислене не може да обхване дълбочината и височината на точката.

Материалният свят на будното съзнание се символизира от по-голямата долна крива (1).

Равнището на състоянието при сънуване, което е стимулирано само от менталния свят, се символизира от втората малка странична крива (2).

Горната крива (3) символизира несъзнателното, което наричаме дълбок сън, но е все пак свързващо звено, защото лежи най-близко до точката на абсолютното съзнание.

Точката е абсолютното съзнание - свръхсъзнанието, което осветлява и управлява останалите три, наречено, както споменахме, „четвъртото“. Точката осветлява трите състояния - тя самата свети чрез своята собствена светлина.


В духа на Новото учение четирите нива на съзнанието, които се описват в Мандукя-упанишад като състояния на „Ом“, могат да се обозначат така:

- първото състояние на бодърстване е във връзка със самосъзнанието (ума);

- нивото на съня със съновидения може да се уподоби на съзнанието (сърцето);

- третото състояние на дълбокия сън се свързва подсъзнанието (душата) и

- четвъртото състояние - неизразимото, неуловимото, неизказаното, е свръхсъзнанието (духът).

Разбира се, трябва да се отбележи, че аналогията не може да бъде пълна и самодостатъчна, защото четирите състояния на съзнанието не могат да бъдат тълкувани единствено в светлината на източната традиция. Тя може много да помогне при тълкуванието, конкретно във връзка със звука „Аум“, но следва винаги да се имат предвид и зрелите духовните плодове на западната езотерична традиция, когато се търси смисъла на съкровените образи, формули и идеи.

Множество тълкувания посочват връзката на първичния звук „Ом“ със стиха от Евангелието: „В начало бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото“ (Йоан 1:1). Словото, в един от неговите аспекти, е звук, първоначалния звук - творец на всичко съществуващо. Такова е разбирането и за „Ом“. Формулата, с която завършва всяка от 18-те глави на Бхагавад Гита (свещена книга за индийската духовност) е „Ом Тат Сат“, означаваща Ом - това е битие.

Учителя споделя разбирането, че „Аум“, „Ом“, „Аумен“ и „Амин“ са една и съща дума, дадена в различни духовни традиции. „Амин“ често се възприема само като прибавка в края на молитвите и формулите, но в действителност това е едно от свещените имена на Христос - Словото. Това е загатнато в книга „Откровение“: „И на ангела на лаодикийската църква напиши: тъй казва Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание“ (гл. 3, ст. 14). С това бегло щрихиране можем да посочим централното значение на Христос и в двете традиции - източна и западна, фокуса на които винаги обхваща едно централно свещено Име - разбиране, намерило израз в думите на Учителя: „Христос е Великият вдъхновител на всички откровения през всички времена“.


Звукът АУМ е и име на едно от упражненията в Паневритмията, което е и нейното ядро, или както още го наричаме - нейното сърце (14-то, 15-то и 16-то упражнение в първата част - 28 упражнения). Като окултно музикално упражнение „Аум“ се пее три пъти, а паневритмичното упражнение „Аум“ се състои от четири цикъла с по седем движения.

Ако се опитаме да го разгледаме в светлината на Мандукя-упанишад, то четирите цикъла съответстват на четирите състояния на съзнанието, тръгвайки от самосъзнанието, през съзнанието към подсъзнанието и стигайки свръхсъзнанието (неизразимото и абсолютното). В първите два стиха е загатнато, че всяко състояние съдържа в себе си седем нива: (1) „Положението на бодърстване, с насочено навън познание, със седем части... (2) „Положението на сън (свапна), с насочено навътре познание, със седем части на тялото... (к.м. - б.а.), което директно напомня седемте смени на ръцете във всеки от четирите цикъла:







(1)Аум - (2)Аум - (3)Аум - (4)Ом - (5)Ом - (6)Ау - (7)мен.


Това може да бъде основа за разбирането, че всяко едно състояние на съзнанието, представено от четирите цикли на упражнението, съдържа в себе си седем поднива. А четирите цикли с по седем поднива дава числото 28 - общият брой на упражненията от първата част на Паневритмията. Затова може да се каже, че упражнението „Аум“ резюмира в себе си тази първа част; затова то е и самото сърце на 28-те упражнения.

Разбира се, горните размисли могат да имат отношение и към другите упражнения в Паневритмията, защото всички те са едно цяло. Остава като задача за бъдещето да се търси възвишения им смисъл и всяка придобивка в тази посока е ценен и зрял плод на Духа в движението към Единното Вечно Съзнание.



Донка
Божиите имена са извор на познание за Бога. Чрез тях ни се разкрива Божията същност и Неговите проявления в битието. В Стария Завет се открояват няколко имена, характеризиращи по различни начини Божието битие, като две от тях особено се открояват: ЯХВЕ (Йехова) и Ел Шаддай.

Общо име на Бога в семитските езици е ЕЛ. Това е обозначение на божество или божества в най-общия смисъл на думата. В Рас Шамра1 ЕЛ е собствено име на бога на хананците. В Стария Завет много често то се употребява с определения: „Бог (ЕЛ) ревнив” (по смисъла на Вт. 5:9), „Бог (ЕЛ) на Ветил” и др. Честа е и употребата му в множество число като „Елохим” (още в първото изречение на Библията – Бит. 1:1 и др.)2. Среща се и като „ЕЛ Елион” и най-често е превеждано като „всевишен Бог” – така, както Го почита Мелхиседек, който е описан като Негов свещеник3. ЕЛ, Елион първоначално са имена на божества в семитския свят, а след това се превръщат в Стария Завет в имена на единия Бог, разкриващи същността Му.

Името „ЯХВЕ” (Йехова или Яхвех) обикновено се превежда на български като “Господ” и е смятано от евреите за собственото и върховно име на Бога (виж Изх. 3:15). В тази форма то е възникнало в резултат на вокализирането на еврейския свещен текст4. Произношението „ЯХВЕ” се е получило чрез транслитерацията на името на гръцки в раннохристиянската литература, където се среща като „Яове” (Климент Александрийски, 2 в.). Тетраграмата ЯХВЕ5 постепенно започва да се смята за прекалено свещена, поради което при четене е заменена с „Адонай” (от евр. „Господ мой”)6.




В откровението пред Мойсей (теофания) пред горящата къпина, му се разкрива още един много съществен нюанс на Божието естество: в отговор на въпроса на Мойсей за името Божие, гласът от горящата къпина му казва (съгласно обичайния превод): „Аз съм Онзи, Който съм” (Изх. 3:14). На библейски еврейски това звучи: „(Й)ехейех ашер (Й)ехейех”, което, преведено буквално, означава: „Съм, Който Съм”7. В по-широк смисъл това означава: Аз единствен СЪМ, единствено Аз съществувам, Който съм неизменен винаги.

Името „Ел Шаддай” се среща в същия пасаж, описващ откровението пред Мойсей при горящата къпина. След като Мойсей се завръща в Египет, Бог му дава напътствия как да постъпи с египетския фараон и израилтяните (евреите): „Аз се явявах на Авраама, Исаака и Иакова с името "Бог Всемогъщий" (EL SHADDAY); а с името Си "Господ" (YHWH) не съм им се открил" (Изх. 6:3).

„Ел Шаддай” определено е централното име, с което е известен Бог в епохата на патриарсите, наред с „Ел елион”, „Йеова ире” (Господ ще промисли)8 и др. То се среща често в старозаветната книга „Йов” (около 30 пъти), както и в книга „Псалтир”. Значението му обикновено се извежда като глаголен дериват от „shadad” (shad-dah'-ee, „действам със сила”) със значение „всесилен”, „всемогъщ”. N. Waiker се опитва да изведе „шаддай” от шумерски със значение на „всезнаещ”. М. Weiper търси връзка с еврейското “shadeh” (поле, степ) и го превежда като Бог на степта и полята. Особено интересно е становището на W. Albright, който сочи акадското “shadu” (планина) и превежда: „Ел (Бог) планинарят” с възможност „Бог на планината”. Той се опира в случая на древносемитското вярване, че домът на боговете се намира в планината на север (Ис. 14:3, Пс. 47:3)9. Навсякъде в библейския превод „Септуагинта”10 „Ел Шаддай” е предадено с гръцкото „Pantokrator”, което означава „всесилен”.

Това божествено име се появява и на други три места, освен в книга „Йов”: в Петокнижието (първите пет книги от Библията, носещи еврейското име „Тора”), при пророците Исаия, Йоил и Йезекиил (Ис. 13:6; Йоил 1:15; Йез. 1:24; 10:5), и в Псалмите (67:15 [в евр. Библия 68:15]; 91:1 и Рут 1:20-21). Според В. Кайзер „…Всички те заедно отговарят на общия смисъл на името и неговата употреба в Патриархалната епоха; Бог е Всемогъщ и Велик Владетел, Който може и ще действа от името на тези, които обича и които са призовани според Неговите намерения и план.”11





Когато Учителя е започнал да извежда последователите си на Витоша, в повечето случаи те се спират до изворчето, което е до Белите брези. На това място след време Учителя дава името „Ел Шадай”12. При един от разговорите той казва: „…Бивакът ще се нарече Ел Шадай, което значи Истинският свидетел.”13 С оглед на посочените по-горе възможни значения на еврейското „шаддай”, могат да се направят определени изводи за особеното въздействие на мястото и даването точно на това име от Учителя. В случая „Истинският свидетел” изглежда е езотеричният превод и тълкувание на името „Ел Шаддай”14. Ако приемем и опитът на W. Albright, който извежда значението на „шаддай” като планина („Бог на планината”), то вероятно неслучайно това име е дадено от Учителя на местност в планината Витоша. А планината като символ на място на Божието откровение и среща с Бога, понякога е и символ на преимуществена позиция, от която се вижда надалеч; навярно в този смисъл е употребата във Втор. 32:49, Мат. 4:8 и Лука 4:5. В препоръчвания от Учителя псалм 91 отново, още в първия стих е употребено „Ел Шаддай”: „Кoйто живее под покрива на Всевишнаго (EL ELION), ще пребивае под сянката на Всемогъщаго (EL SHADDAY)”.

„Имената” на Бога, давани в Стария Завет всъщност са определени качества на единия Бог или свръхсетивни същества от духовните йерархии. Всички тези имена са свещени формули, които, ако се произнасят с нужното благоговение, могат да въведат окултния ученик в свещено състояние на духа, позволяващо му все повече да навлиза в познанието на тайнствения свят на Божието битие.



1 Древният ханаански град Угарит, където са открити важни текстове за хананските свещени ритуали и божества.
2 Думата „Елохим” е в мн.ч., среща се още и в ед.ч. като „Елоах”. Относно името „Елохим” виж повече у Щайнер, Р. Въведение в тайната наука, Ст. З., 1998. Още от същия автор: Тайните на библейското сътворение на света, Евангелието на Матей, От изследването на Акаша (Петото Евангелие) и др.
3 „И Мелхиседек, цар салимски, изнесе хляб и вино, - той бе свещеник на Бога Всевишни (EL ELION), и благослови го и рече: благословен да бъде Аврам от Всевишния Бог (EL ELION), Владетеля на небето и земята; благословен да бъде и Бог Всевишни, Който предаде в твоите ръце враговете ти. (Аврам) му даде десетата част от всичко.” (Бит. 14:18-20). По въпроса за личността на Мелхиседек виж още: Щайнер, Р. Евангелието на Матей, Ст. З., 1996., както и Пашов, В. Историческият път на Бялото Братство през вековете, т. 1.
4 Библейският еврейски език съдържа почти само съгласни букви (освен първата буква „Алеф”), като гласните се подразбират. В 10 в. завършва работата по вокализирането (известен е като масоретски текст), като гласните са означени с точкова система.
5 Състои се от четирите еврейски знака: йод, хе, вав, хе. Виж повече: Учителя Петър Дънов, Веригата на Божествената Любов, С., 2007, с. 342 и др.; още у Щайнер, Р. Апокалипсисът на Йоан, Ст. З., 1996, с. 131 – 152.
6 Съгласно Втората Божия заповед: „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог” (Изх. 20:7). Повече за тези имена виж: Учителя Петър Дънов, Веригата на Божествената Любов, с. 15, 342, както и Щайнер, Р. Евангелието на Матей.
7 Това откровение дава повод на представителите на Средновековната схоластика да определят като тезис, че Бог е битието само по себе си, че е пълнотата на битието. Виж повече у Жилсон, Е., Ф. Бьонер,тезис, че Бог е битието само по себе си, че е пълнотата на битието. Виж повече у Жилсон, Е., Ф. Бьонер, История на християнската философия, Ст. З., 1999, с. 35 и следв.
8 „Предвиждащият Бог”. Свързано е със старозаветния разказ за Авраам, който се готви да принесе синът си Исаак в жертва на Бога. При запитването на Исаак къде е агнето, което ще се принася в жертва, Авраам му отговаря: „Господ ще предвиди” (Бит. 22:8, 14) Тази формула остава и като символично название на хълма „Мория”. Учителя дава същата формула с едно от възможните звучения (съкратена форма от Йехова) на „Яхве”, а именно: „Йова (Йехова) ире”.
9 Виж повече у Шиваров, Н., Сл. Вълчанов, Вечното в двата библейски завета, Велико Търново, 1993.
10Гръцкият превод на Библията, известен като „Преводът на 70-те преводачи”.
11 Кайзер, В. Богословие на Стария Завет, С., 2002, с. 118 (виж за подробности и с. 117).
12 Беинса Дуно, Разговори на Ел Шадай, С., 2000, с. 5.
13 Пак там, с. 14
14 Още преди началото на християнската епоха се прокарва идеята за трояк смисъл на библейските стихове: 1. Буквален (исторически), 2. Символичен (нравствен) и 3. Духовен (принципен).

Ради
Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

Ритмичните стъпки на времето бяха вече отбелязали отминаването на един век, откакто главата на Бялото братство, най-великият пратеник от Слънцето, дошъл на земята, беше снет от кръста. Преките наследници на идеите, които Той донесе, онези, които избра като свои ученици – скромни, честни, смирени хора, също бяха вече заминали от този свят. Дойдоха други след тях, жадни за слава и първенство, и с нахални методи се изтъкнаха сред последователите на великия Учител като богоизбрани, най-близки помощници на Бога, като единствени разбрали и усвоили Учението на Христа.

Узаконили си правото да контролират мисълта и деянията на хората, те пожелаха и подходящо място за тяхното високо звание във вселената, в творенията на Бога. И къде другаде можеха да бъдат, освен в центъра на Божия мир? Така се роди идеята земята да стане център на вселената.

Това обаче трябваше да се покаже по-обстойно, да се изнесе с по-убедителен, по-научен език, какъвто е езикът на числата, чертежите, диаграмите – за да може да се приеме и от по-изтъкнатите и критично настроени умове.

За тази задача трябваше да се намери учен човек, признат за такъв от обществото, който чрез умелата акробатика на езика, подхвърляйки нови и странни, често пъти нечути до тогава думи, каквото нещо е необходимо, примамливо да облече лъжата – та лесно да мине за истина. С този език той трябваше да утвърди централното място на земята във вселената, като същевременно със здрави доводи да събори и да обезличи, истината за явленията в небесния мир. Истина, изнесена от скромни, смирени, мъдри хора в по-старите времена, какъвто беше Аристар Самоски, Тераклий Пантийски, които твърдяха, че Слънцето е в центъра на звездния мир. Други пък, като Филолай – най-добрият ученик на Платон, казваха, че центърът на вселената е място на най-съвършения елемент в творението на Бога. За такъв елемент се приемаше тогава огънят, горящ в огнището на Зевс.

Като най-подходящ човек, епископите и патриарсите от Александрия – най-изтъкнатият научен център в онова време, избраха известния и с голямо име учен Клавдий Птоломей. Човек със знания в много области – география, астрономия, аритметика, геометрия и при това с известното и царствено име Птоломей, името на прославения генерал от армията на Александър Македонски – освободителят от мрачното персийско иго.

„Него ще натоварим да изгради система и наука, да напише труд за великото построение на Бога – вселената с център земята, около който всичко се върти. И защо пък земята да не бъде център?” – питаха се първенците. – „Самата тя е, така да се каже - твърда, здрава, крепка и неподвижна. Какво е всичко друго извън нея? Слънцето – някакво си огнено кълбо. Звездите – пламъчета, залепени на огромна прозрачна сфера. Та там в огъня, хора като нас, с ум и разсъдък, разбира се, не могат да живеят.”

Клавдий Птоломей, роден в седемдесета година след Христа, в град Александрия, и доживял до 147 година, беше един от най-големите светила на Академията в този изтъкнат за науките град. Нищо, че той се занимаваше с географията на земята – от там до астрономията е само крачка.

Разбира се, за положения от него труд не се изключваше пребогато възнаграждение от първенците – божии служители. Птоломей успя да подбере всичко онова, което са казали известните, големи учени преди него като Аристотел, Хипарх, за мястото на земята като център на вселената, в подкрепа на своята задача. Той наистина беше учен за онова време и имаше подход в изграждането на научна концпеция. Знаеше, че в основата си всяка наука трябва да има здрави, очевидни, проверени, общоприети истини, които не се нуждаят от доказателства и към които не може да се отправя каквото и да било съмнение. Задачата беше ясна.

Сред основните принципи, върху които Птоломей изгради науката за великото построение, бяха:

Земята е център на света. Тя е неподвижна, а вселената е пространство, ограничено в определен обем. Колкото до светилата, които ние виждаме над главите си, които се въртят около земята, то за тях се приема, че се въртят само по окръжности, защото това е най-съвършената фигура в равнината. По тези кръгови орбити планетите се движат винаги равномерно, защото равномерното движение е най-съвършеното. Планетите са наредени в последователен ред, като най-близката е Луната, следвана от Меркурий, Венера, Слънцето, като се взема, че и то е планета, Марс, Юпитер и Сатурн. И най-после, извън тях се намира прозрачната сфера, на която са налепени неподвижните звезди. Слънцето все пак, като нещо по-особено от другите планети, се приема за граница и с това се разделят планетите на вътрешни – тези, между земята и него, и външни – тези, които са зад него.

Ето в такава простичка, ясна и най-важното – очевидна, отговаряща на нашите зрителни възприятия система, поднесе той, за радост и успокоение на християнските първенци, своя голям труд, озаглавен: „Великото построение”, наречен по-късно от арабите Ал-магеста.

Но ето че явленията и фактите никак не искаха да се подчинят на тази система. Постоянните наблюдения всякога показваха, че планетите съвсем не вземат под внимание принципите във великото построение на Птоломей и най-безцеремонно, като някакви непоправими немирници, нарушават и нехаят за установените от него закономерности. Те очевидно съвсем не се движат по кръгови орбити. Чудно е, защо някога те се виждат ту по-големи и по-ярки, ту по-малки и с по-слаба светлина. Не се движат и равномерно – ту по-бързо, ту по-бавно. И понякога вървят от запад към изток, а друг път – от изток към запад, и не само това, но не щеш ли, вземат, че се спират, правят някакви възли и пак отново тръгват. Защо е така, се питаше големият учен. Кое е онова, което разваля неговата стройна и очевидна концепция и кара светилата да не се съгласят с тъй правите, логични и ясно установени директиви.

„Ех, дребна работа, това ще го оправим – махва с ръка ученият Птоломей. – Защо имам толкова знания и ум в главата си, като не мога да се справя с една такава дреболия. Ще вмъкна някои нови елементи, някои нови гръмки, галещи слуха понятия, като например – Диференти, Епицикли, които изведнъж всичко ще оправят. Виж колко са благозвучни и тържествени, и най-важното – предизвикват респект и уважение. Да, да, с тях всички тези неразбории, безредие, капризи, които тези малки още, незрели творби на Бога, ми създават, ще бъдат оправени.”

Диферент е окръжност, пътят, по който се движи около земята не планетата, а центърът на една друга окръжност, наречена Епицикъл, по която равномерно се движи самата планета. Чудесно създадена система, наситена с грация и финес – планетите бяха поставени в положението на някакви балерини в звездния мир. Това обаче не можа да оправи наблюдаваното безредие от гледището на великата концепция и да постигне послушанието на звездния мир към установените принципи. Нещата не се изясниха и недоносчетата продължаваха, въпреки тези новости, да своеволничат и да се движат както преди.

Това не отчайваше големия учен. Той продължаваше да поддържа принципите си като най-прави и верни, и за нищо на света не искаше да отстъпи от тях, та ако ще би и самият Творец, Бог Саваот на тази вселена, му препоръча и му покаже истинското построение на света.

Птоломей беше упорит и честолюбив и не можеше да засенчи голямото си име като учен с отстъпление. И честен беше той – да държи докрай на своите ангажименти към черковните първенци.

Захвана се да оправи нещата с нови и нови второстепенни епицикли и диференти, според това, кое ще му бъде по-удобно. Отначало окръжностите бяха само 22, като бързо нараснаха и стигнаха до 75. Завъртяха се 75 кръга, диференти и епицикли в такава сложна плетеница, че и най-добрите познавачи, най-големите специалисти, не можеха да се оправят в този шемет от движение на кръговете.

Епископите и патриарсите, макар и късно, разбраха, че тронът им, тази непоклатима твърд – земята, тяхното свещено седалище, е сериозно раздрусано. И създадената стройна система от големия учен е застрашена да рухне, да се сгромоляса. Те се изплашиха от безпътицата, в която се бяха озовали, ако наистина концепцията наистина умре.

Напънът на будния човешки ум беше вече достатъчно могъщ, за да се намерят хора, които да се усъмнят в непогрешимостта на Птоломеевата система. Защото фактите, фактите карат човека да мисли и го насочват да намери истината. Тези хора бяха най-вече учените от Средна Азия в Самарканд и Бухара.

Черковните първенци се сепнаха и здраво въстанаха срещу онези любознателни умове, които се опитваха със своите изказвания, подкрепени от наблюдения, да подкопават прегърнатата от тях свещена концепция. Яростно се нахвърлиха срещу науката и онези институти, където тя се развиваше, и чрез устата на своите по-просветени служители, ревнаха срещу настъпващата светлина.

Така епископ Тертулиан, живял малко след Птоломей, между 150 и 220 година след Христа, се провиква: „Ние, богоизбраните, истинските и най-честни приемници на Христовото учение, нямаме нищо общо с някакви школи, като Академията в Александрия, в Атина, във Вавилон. На нас, след Христа, не ни е нужна никаква любознателност, не ни е нужно никакво изследване, никаква наука”.

Той съвсем забравя казаното от Христа, че напредналите същества са учени от непонятен за нас размер.

Друг пък, живял по-късно, негов ученик, ползващ се по неизвестни причини с почетното име Блажений Августин, казва, че „всяка мисъл, която не е в съгласие с установените веднъж догми, е богопротивна.”

В 391 година, един заслепен и обезумял от фанатизъм патриарх в Александрия, наречен Теофил, в чудовищния си устрем да спре и потъпче светлината, вдига сляпо подчинена на него тълпа, насъсква я срещу академията и библиотеката, най-голямото хранилище на човешкия опит, на човешката мисъл и мъдрост, и така бива разрушена и изгорена голяма част от свитъците, съхранявани там.

Всички тези християнски отци не виждаха и съвсем не бяха способни да разберат с каква велика наука си служеше Христос, когато правеше чудесата, за които твърде малко е казано в Евангелието.

Този фанатизъм не беше само проява на християнските първенци, той обхвана и приемниците на Мохамедовата религия.

В 641 година, арабски пълчища, водени от халифа Омар, завладяват Египет и когато влизат в Александрия, спират се пред библиотеката и водачите на войската питат своя вожд: „Да изгорим ли свитъците на библиотеката?” Той отговаря: „Ако писаното в тях го има в Корана, те са излишни, защото то вече е написано там. Ако пък го няма в него, то те са вредни, защото писаното в тях ще бъде еретично. Да се изгорят.”

От този огън успява да се спаси само една малка част, която в 1517 година Султан Селим I-ви, нахлувайки в Египет и Александрия, окончателно изгаря и помита останалото богатство от този център на светлината.

Седемстотин хиляди свитъка, плод на усилията на много поколения, са безвъзвратно загубени за човешкия род.

Така великото творение на Птоломей, Алмагеста, подкрепена и наложена от първенците на християнската религия можа в продължение на повече от 14 столетия да бъде една от най-почитаните и уважавани книги. Тя се утвърждаваше като научен труд, но и като ценна разменна монета.

Така през седмия век, персийският цар Хезроес, при сключване на мир с победения от него византийски император Хераклиус, е поискал като наказателен дар да му поднесе един екземпляр от книгата.

След смъртта на Мохамед в 632 година след Христа, почва бурно издигане на арабския народ, който се явява като най-добър приемник на западащата вече Александрийска култура. Настава бурен отлив на учени от Александрия към цветущата вече столица Багдад и по-късно Дамаск. Един екземпляр от книгата на Птолемея попада в ръцете на известния от приказките на „1001 нощ” Халиф Харун Ал Рашид, живял между 765 и 809 година. По негова заповед учените от школата на мъдростта в Багдад се натоварват да преведат този труд от гръцки на арабски, но по неизвестни причини, преводът остава непълен. По-късно неговият син Халиф Ал Мамуни, един от най-просветените арабски халифи, голям покровител на науката, натоварва големия учен Таабит Бен Корра да преведе цялата книга. Като за да се подчертае голямата й важност и величие, заменят превода на заглавието „Маджеста”, което значи „велико построение” с „Ал маджеста”, което ще рече „най-великото построение”. По-късно заглавието се оформя като „Алмагеста”.

От там великото творение на Птолемея минава в Европа.

Но будната човешка мисъл е неспокойна – тя търси светлината. Църковните отци продължават да са обезпокоени за съдбата на „великото построение” и стигат до извода, че е необходимо едно ново, твърдо и категорично потвърждение на тази система, декларация в нейна подкрепа, изхождаща от добре организиран събор и вселенски конгрес на учените в тази област – учените-астрономи. За тази цел се организира и се свиква в 1250 година в испанския град Толедо голям конгрес на астрономите, ръководен и организиран от послушното оръдие на папата – Инквизицията.

Един от князете, поканени там, Алфонс Х Кастилски, е унесен от напевния заплетен ход на въртящите се диференти и епицикли, с които докладчиците упорито натрапват и изчисляват „великото построение” в главите на слушателите. Той, прозявайки се, непредпазливо се провиква: „Абе, ако Господ Бог при сътворението на света ми беше направил честта да ме вземе за съветник, то много неща във вселената биха били по-хубави и много по-прости.”

Нещастният Алфонс беше забравил, че живее във времето на всесилната тогава Инквизиция и че залата е пълна с нейните агенти. Неговото изказване се прие, разбира се, като богохулство и за това той трябваше да оплаква съдбата си като заточеник в един манастир.

Но истината е могъща, като самият живот, защото тя е рожба на този живот. И най-твърдият ботуш не е в състояние да я смаже и да отнеме правото й на изява. И най-добре изградената лъжа ще се сгромоляса под нейния напор.

Ноември 1969 г

Специални благодарности на Ина Дойнова.

Набор и редакция: Веси и Ради




Ради
Живееше в онова време човек, силен по дух: името му — Мелхиседек, цар на правдата. Той царуваше в страната, наречена Салим, което значи —Мир. Той бе жрец на Всевишния. И никой не знаеше, има ли баща или майка. И никой не можеше да каже уверено отде е дошъл Мелхиседек. В земята Салим го бяха заварили първите мъже и жени, които се бяха преселили там, за да заживеят. Сякаш Мелхиседек бе израснал из земята или бе слязъл от небето. Приказваха шъпотом неговите поданици, че царят им наистина е пратен от Всевишния, че е дошъл по чуден път от звездата Вечерница, дето се е родил, за да донесе на земните люде мъдрост, която не знаят, и учение, каквото не са още от никого чули.

Той бе жрец на Елохима отвеки.

А крепък бе духом Мелхиседек. И възлежаваше на гърдите Господни.

Той знаеше изтънко душата на човека и виждаше до един заслоните на сърцето: от погледа му не можеше да се укрие ни грях, ни помисъл — и пред словото му трепереха всички люде.

Защото го знаеха, че е праведен и ведър духом. И боеха се от него, както човек се бои от светиня, до която не е достоен да се докосне.

Мълвяха шъпотом, че Мелхиседек знае езика на Небесните Войнства и приказва с тях. И по-чистите виждаха, че ангели идват при него и си отиват зарадвани.

Издигна се духом до звездите небесни Мелхиседек — и по следите на Слънцето тръгна.

Всички знаеха, че той е Пазител на Тирса Господен и на Чашата Господня.

--------------------------------------------------------------------------------

Когато Авраам, патриархът на Божия обет, се връщаше от победата над царете — срещна го Мелхиседек и в храма Господен го введе.

Защото бе победил.

И тогава изнесе Мелхиседек хляб и вино — и благослови, па даде на Авраама. —

И Авраам пи вино и яде хляб.

И каза Мелхиседек:

«Благословен Авраам от Елохима, от Върховния Бог, Който създаде Небе и Земя! — И благословен Върховният Бог, който предаде враговете ти в твоите ръце! Защото не победа на кръв трябва Господу, а — победа на дух! И благословен — който е открил ключа на Тайните!

Поверил е Йехова люде на Авраама — и той трябва да ги води.

Затова нека чуе словата на Вечния —- и думите My да разбере!

От жречеството иде учение, а от учението — съвет. Та два са образите на Божия Жрец: обич и правда.

И двете са — едно.

От царуването иде взиране, а от взирането — сплътяване. Та два са пътищата на Божия Жрец: свобода и закон.

И двете са — едно.

Благословен — който разбира и осъществява! Като птица е волен в своя път и Всевишният го пази!

Иди си с мир!»

--------------------------------------------------------------------------------

И замина си тогава Авраам при племето — и занесе в сърцето си трепета на чудната мъдрост, а в душата му звънтяха словата на огнена проповед.

И разказа на всички от племето що бе видял и чул.

Та вредом се разсипа мълва за наставника в Тайните — и всекиго пърлеше жар да чуе Мелхиседека. И потърсиха го мнозина, но малцина смогнаха да стигнат до него.

Защото измряха от буря, мълния и жад в пустинята.

--------------------------------------------------------------------------------

. . .И дойдоха при Мелхиседека малцината — и замолиха го да ги поучи. А те бяха кръстени с огън.

И стояха три деня в пещерите, за да преминат излитанията, преди да получат Тайните.

И отведе ги на третия ден Мелхиседек на Планината — и каза им:

«С чистота се гради Царството — и среброто трябва да стане злато. А сърцето — да се възпламени, като небе на пладнина.

— Това е първото.

Три пътеки има чистотата. А трябва и трите да се изходят.

— Това е второто.

Когато изгладнее, лъвът не реве, ами алчно търси плячка. . . Бъдете като него!

— Това е третото.

И усеща лебедът, щом дойде време да мре. Тогава той запява и хубава е песента му. Защото пее веднъж в живота си. Като него бъдете!

— Това е четвъртото.

Когато скорпионът се усети уловен, самин си забива жилото в своето тяло. И — умира самоволно.

И тази смърт не носи скръб. И няма лъжа в нея, защото е волна смърт. Има у човека много нещо, което трябва да се самоубие. Целият човек е изплетен от измами и страсти, които трябва да се самоубият. Инак няма да заживее онова, което е у човека истина и слънце и алмаз. Скорпионът е притча за вас и за мнозина. Бъдете такива!

Но помнете, че на малцина е съдено да бъдат уловени. И щом не са, отровата на жилото им ще стане вода. И не ще умрат; защото е рано. А беда е — рано да загинеш.

— Това е петото.

Навътре гледай, защото душата е ключ на вселената— и не виждаш ли в себе си, вън от себе си не можеш видя!

И събуди ли се в тебе Огнената Змия, която съска и се върти на витло — пази се да те не ухапе! — Улови я за главата и допри езика й до своя език — и гледай я в очите!

Ще заспи Змията — и пробуди ли се, покорна ще ти бъде.

— Това е шестото.

Научете Великото Изкуство: много са неговите пътища! От взирането се ражда образ. С остро взиране се узнават силите: те са сенки, а сенките се не виждат по здрач.

Изтръгни от себе си скрити съкровища — и стани път на Вечния! Преди да намериш Пътя, по тебе трябва да минат мнозина.

С усилие се налучват пътища отвъд душата — но само тъй се постига волност. Вси ръждиви вериги трябва да се счупят: а кои вериги не са ръждиви?

Надрастване на веригите трябва! Само тъй се стига до стъпало на пророк и посветен.

Само тъй се влиза в чертозите на Оногова, Който е станал едно с другите.

— Правете това, братя мои!

— Това е сетното.»

--------------------------------------------------------------------------------

И когато мъжете, които бяха дошли да чуят, чуха — посвети ги Мелхиседек в Седемте Пътя на Тайната. И кръсти ги с Дух Свети. И рече им на разлъка:

— Изживейте клетвите, с които сте запълнили младината си! Изпълнете обетите, с които сте накичили зората на своята възмъжалост!

Завещайте на своето Утре изгревите на своето Вчера и ведростта на своето Днес! —

Помнете седемте стъпала на Пътя — и търсете Себе Си в самота и мъка!

— Не ви зова на пир, братя мои: — на самотерзание в и зова!

И щом видите себе си нещастни, дирете с кротка ръка по-нещастни от себе си, за да намерите най-нещастния — и нему я прострете!

И щастливи ще се усетите тогава!

— Вървете с мир!

И отидоха си.

А Мелхиседек се изгуби — и никой го не видя.

За да се сбъдне казаното:

«Блажен — онзи, който е прочел словото на Тайните — и е научил скрижалите! Той ще стане стълп в Храма на своя Бог — и не ще излезе вече!»

Ради

Мей-Ту

От Ради, в Разкази,

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

1871г., в щата Параиба – северна Бразилия, един роб, при работа в полето намерил камък, който му се сторил интересен. На горната страна на камъка имало странни чертички, наредени в правилни редове. Робът бил достатъчно интелигентен, за да разбере, че пред него се намира интересна находка. Взел камъка и го отнесъл на своя господар. Плантаторът прибрал камъка, без да му обърне внимание. Но синът му, като го видял, имал щастливата идея да прекопира точно непонятните чертички и да ги изпрати на историко-географския институт в Рио де Жанейро. След внимателни и дълги изследвания, те се оказали старинен финикийски надпис, датиращ от времето на цар Хирам от град Тир, царувал между 970 и 936 г. преди Христа. Надписът, след още много изследвания, се оказал напълно истинен, а не някакъв фалшификат. Той гласял:

„Този паметник от камък беше сътворен от Ханаанци от град Сидон, които в 19-та година от управлението на Хирам – нашият могъщ владетел, се отправиха под закрилата на Боговете и Богините на път, за да основат владения в далечни страни. Десет финикийски кораба, натоварени със заселници, тръгнаха от залива Акаба на Червено море. Пътуваха 2 години все покрай бреговете на Африка. При една буря в океана, на запад от брега, нашият кораб се откъсна от останалите и се понесе по теченията на океана и стигна до този непознат и чуден бряг. В кораба имаше 12 мъже и 3 жени. Този бряг, аз – Мей-Ту, слуга на богиня Астарта, взех за свое владение. Дано Боговете и Богините, бъда милостиви към нас”.

1251 г. преди Христа, почива Рамзес II, най-военнолюбивият фараон от третия период на Египетската държава. Дългите войни наистина дават едно разширение на Египет, като между другото придобиват и цялото източно Средиземноморие - с богатите тогава финикийски градове Тир, Сидан, Бибъл, Берута и др. Тези войни обаче, заедно с големите показни строежи, предприети по това време, и имащи за цел да подчертаят само величието на този честолюбив фараон, изтощават и разоряват стопанството на страната. Народът обеднява и при неговите наследници, смутове и недоволства заливат навред. Централната власт е вече слаба и не може да се справи с набезите на жадните за грабеж племена, намиращи се наоколо, както по суша, така и по море. Животът става несигурен, пътуванията рисковани, търговията замира. Финикия се освобождава от робството на Египет, но беднотията и замрелият стопански живот остават.

В 970 г. преди Христа, в този тежък период за Финикия, започна управлението на цар Хирам – млад, строен, с ум и инициатива човек. Всяко утро, в прохладата на деня, той излизаше на терасата на своя дворец и гледаше замислено разстилащия се пред нозете му град Тир. Недалеч се виждаше брега на блестящото от утринните слънчеви лъчи море, където лениво се поклащаха задрямалите кораби. Дълги дни и нощи седяха те, без да знаят докога така ще бъде. Една мъртвешка ръка се беше разпростряла по целия средиземноморски басейн и сковаваше живота на народите там. Стопанствата и търговията бяха замрели.

– Какво мога да направя, как да се влее живот в това мъртвило, как да се избави народа от този застой, от тази беднотия? – С тези мисли лягаше и ставаше Хирам. Тези мисли бяха приковали ума му и в това свежо и ясно утро.

Шум от леки стъпки прекъсна мисълта на царя. Един строен, с пъргави стъпки човек се приближи до него. Беше брат му Мей-Ту, който наскоро се беше завърнал от малкото селище, разположено в планината, където беше школата на Берешид-Ба – човек мъдър, с много знания и опит в практичните дела. Мей-Ту беше завършил школата с голям успех.

– Все така мислиш, мислиш – подхвана дошлият брат – знам какво те мъчи. Защо да не отидем при Берешид-Ба – мъдрецът от планината, да се посъветваме с него. Ти знаеш за него, колко мъдрост и опит има той, все ще може да каже нещо – изход за излизане от тази трудност. Да отидем.

Още същия ден се даде нареждане да се приготви всичко необходимо за дългия път към планината.

В зори на другия ден, братята, придружени от двама помощници, слезнаха на пристанището и с една богато наредена лодка, карана от добри гребци, се отправиха към близкия бряг, откъдето почваха възвишенията на планината. Четиримата пътници слезнаха и с енергични стъпки тръгнаха към изправящите се пред тях стръмнини. Вървяха през целия ден. Прохладата, чистият планински въздух, ароматът на ливански кедър и горските цветя ги ободри, внесе надежда и радост, и разтика насъбралата се мъка в душите на братята от тежките царски задължения. Хирам беше доволен и благодареше в себе си, че прие идеята на своя брат.

Привечер, на една поляна сред дивна гора от кедри, стигнаха до малкото селище, където живееше Берешид-Ба.

С топла усмивка и голямо внимание бяха посрещнати гостите и настанени да починат.

Двамата братя още същата вечер се срещнаха с Берешид-Ба и му изложиха целта на своето посещение. Мъдрецът ги погледна, усмихна се и им каза: „Утрото е по-мъдро от вечерта, сега си починете, после ще вечеряме, тогава пък ще се порадваме на онова, което ни заобикаля и което животът носи, което Боговете ни дават. Погледнете каква красота е пред вас. Какъв въздух, каква бистра вода клокочи от планинския извор до нас. Най-после ще се наспим под звездната покривка на Боговете, а утре ше обсъждаме вашия въпрос.” – приключи Берешид-Ба.

Някаква топла радост сгряваше душите на двамата братя. Чувстваха лекота, чудовищен и мъчителен товар беше смъкнат от гърба им. Те бързо заспаха под опияняващия повей на планинското дихание.

На утрото, бодри, каквито никога не бяха се чувствали, станаха и по указания на Берешид-Ба, отидоха да посрещнат изгрева на Слънцето – седалището на Боговете, които създадоха Земята и всичко, което има на нея. Топлата закуска след това подкрепи и внесе разположение за спокоен и обмислен разговор.

– Разбрах – започна пръв Берешид-Ба – вие сте затруднени, спънат е животът на народа от големия застой. Немотия е навред. Когато искате да използвате силата на водата, вие я преграждате и пускате по нов път. Човекът по начало е мързеливо същество. Боговете се видяха в чудо, докато накарат човека да работи. Той, с редки изключения, няма жаждата да учи, да твори, ако не бъде заставен за това. Ето защо, от време на време, Боговете слагат спънки към спокойния, приятен живот на хората, в който живот те някак в приятна дрямка прекарват времето си, без напрежение, като в люлка. В такъв един живот нищо не се придобива, не се прави нито крачка напред в безкрайния Божествен път. А така не може. Задачата на човека и човешкото общество е да върви все напред, да учи и придобива все нови и нови неща от Божествената мъдрост. Тези спънки раздрусват хората, карат ги да мислят, да се напъват, да търсят, а това се иска. Боговете дават само тогава, когато се иска, когато мисълта е напрегната. Възнаграждава се само усилието. Който мисли, че без усилия може нещо да постигне, много се лъже. Без усилия нищо не се постига. Вашият народ е призван от Боговете. Той е поставен сега в това затруднение, за да мисли, за да търси. Тези усилия ще бъдат богато възнаградени. Вие ще намерите нови светове и страни, големи възможности ще се открият пред вас и народа ви. Ще бъдете полезни на хората, с които ще се срещнете, като им занесете светлина, знание и умението, което имате да творите, а те ще ви дадат обилието и всичко необходимо за един добър живот. С това и вие, и те ще направите крачка напред по Божествения път. Ти, Мей-Ту, като мой ученик, на теб е отредена задачата да отвориш вратата за новата ера. Когато част от рибите намериха утеснени условията за живот във водата, с големи усилия излязоха навън. Но те бяха възнаградени, защото намериха нов свят, по-богат, по-красив, по-разнообразен и с по-големи възможности. И с вас ще стане същото. Това всичко няма да дойде така леко и приятно, както ви се иска, но тъкмо затова то ще бъде по-ценно и за тях, и за вас. Идете си сега, дръжте мисълта си будна и не се страхувайте от нищо, защото боговете са с вас.

Братята станаха, благодариха на Берешид-Ба, благодариха и на боговете, сбогуваха се и си тръгнаха.

– Чудно нещо – подхвана Мей-ту – обръщайки се към брат си, когато се отдалечиха от селището - всичко беше така хубаво, а не рабирам защо на прощаване в погледа на Берешид-Ба имаше някаква мъка, скръб, защо ли така?

– Така ти се е сторило – отвърна Хирам, за да успокои брата си.

Ободрени и обновени, групата бързо заслиза по склона на планината и скоро стигнаха подножието. Братята вървяха напред, а двамата помощници ги следваха издалеч. Но тъкмо на един завой, ето пред тях група добре въоръжени хора. Двамата помощници, които вървяха вече доста назад, като видяха въоръжените хора, разбраха, че има беда, хукнаха и за миг само се изгубиха из зелените шубраци.

– Ние ви видяхме – подхвана здрав и едър, въоръжен до зъби мъж, излязъл напред. – Видяхме ви когато минахте оттук на отиване. Вие сте млади, силни и така богато облечени. Личи, знатни хора сте, и с ум, и с умение. За вас ние бихме могли да вземем добра плата, като ви продадем. Ето защо, не мърдайте, за да не изгубите живота си. Отсега нататък сте наши роби и само ние разполагаме с вас.

Хирам и Мей-ту се спогледаха и в главите и на двамата мина една и съща мисъл: „Къде остана онова, което Берешид-Ба каза? Очаквахме големи възможности, богати условия, да отворим вратата на нова ера, ера на живот, обилие и творчество, а то какво? Вързани и продадени като роби. Потъпкани и обезличени като животните и по-лошо даже от тях, потънали в едно непрогледно забвение.”

Резкият и твърд глас на изправения пред тях гигант, да си свалят скъпите одежди, всички накити и златото, което носеха и имаха по себе си, ги извади от унеса. Рабраха и остро почувстваха суровата действителност, която ги беше връхлетяла. Те бяха вече под тежката пета на въоръжена банда, в която за милост и съвест не можеше и дума да става. Освен жажда за грабеж и лично забогатяване, нямаше нищо друго в тях. И сега щяха да ги продадат на многото тържища за роби, тъй както вещи се продават. Сянка мина по лицата на братята и бяха готови да викнат: „Богове, Богове, това ли заслужавахме, това ли е нашата светла съдба! Берешид-Ба измами ли ни, подигра ли се с нас?”

Но стиснаха зъби, отпъдиха от себе си този изблик на негодувание, нищо не промълвиха и се примириха със съдбата си. Лицата им се успокоиха и светнаха. Бързо им смъкнаха дрехите, накитите, както и всичко останало. Метнаха им по едно вонящо парче от кожа на кръста и ги поведоха напред.

Много дни и нощи вървяха, като им даваха по малко вода и по някоя и друга фурма за храна. В горещите часове на деня почиваха на сянка, потулени зад някой хълм или скала, а нощем и в хладината вървяха усилено. От начало в далечината, от дясната им страна блестяха водите на Средиземно море, но после се загубиха и не се показаха вече. В школата на Берешид-Ба, Мей-Ту беше изучил много добре звездното небе, движението на слънцето и луната. И сега през почивките внимателно наблюдаваше небесните светила и каза на брат си: „Водят ни все в една посока, все на юг, там има друго море, към него ни водят те, за да ни продадат далеч от нашата родина, а там не съм ходил.”

Най-после, след много дни път в непоносима жега през пустинята, блеснаха пред тях водите на ново море. Измъчени и изморени, бавно пристъпяха напред, а водите на морето все по-близо и по-близо идваха до тях. Срещаха се вече и хора, оживлението растеше, движеха се и животни, натоварени с разни стоки. Стигнаха до богато и шумно селище, на брега на самото море. Там имаше големи работилници, където се правеха кораби.

Мей-ту, който беше много учил, беше придобил знания и умения в ред науки, и разбираше много езици, бързо схвана, че се намират на ново море – Червено море, на залива, дълбоко врязан в сушата, наречен Акаба, а тези работилници, които бяха пред тях, са направени от Соломона – най-великият цар на израилиевия род. Соломон беше построил тези големи работилници, в които се изработваха кораби, с които опитни моряци плаваха по далечните земи на Африка, Мадагаскар, островите на Индийския океан и Индия, земи, които той наричаше с едно общо име „земите Офир”, което ще рече „земи на големите богатства”, за да му доставят скъпи стоки и материали. В тези корабостроителници бяха продадени двамата братя на много висока цена, защото собственикът, който имаше обработено око да познава хората от пръв поглед, разбра, че пред него стоят хора с ум, сръчност и умение да творят и плати високата цена, която му поискаха, без колебание. Бандитите, след като си получиха сумата, бяха много доволни от сделката, бързо се пръснаха и се загубиха из пъстрата навалица, а двамата братя останаха още същия ден, като работници в голямата, за онова време, корабостроителница.

Мей-Ту бързо усвояваше не само корабостроенето, но и прекрасно се справяше с плаването, като безпогрешно се ориентираше из опасното Червено море, където той беше пращан вече като водач на кораби. Нощем се ориентираше по звездите и най-вече по онази звезда, която всякога през всички времена на денонощието и годината стоеше все на едно и също място и сочеше севера, а денем по положението на Слънцето. „В облачно време какво ли бих правил и как ли бих се ориентирал, – си мислеше често Мей-Ту. Наистина в това море облаци няма, но все тука ли ще плавам? ”

Покрай бреговете на Червено море е опасно да се пътува, защото там е плитко надалеч от брега и изобилства с подводни скали. Много кораби ставаха жертва на тях, особено когато имаше буря. Това Мей-Ту добре знаеше и подбираше средата на дълбоките места, когато плаваше.

Един ден настана буря, а Мей-Ту беше в открито море с току що направен кораб, пуснат на първо плаване. В далечината той забеляза кораб, който стремглаво се носеше към брега, тласкан от разярените вълни. Един напън на бурята и една голяма вълна вдигна и забучи плавателния съд на една подводна скала. Корабът беше египетски. Миг само след това стана на трески. Мей-Ту насочи своя кораб към мястото на катастрофата, като навреме успя да спаси екипажа му, пръснат из развълнуваното море, кой както можал - заловен на дъска или греда. Когато всички се съвзеха и отпочинаха, бурята беше вече утихнала. Един висок, строен, възрастен мъж, с побеляла брада и кротък мъдър поглед се приближи до Мей-Ту и му каза: „Братко мой, ти спаси моите хора и мене, за което Боговете ще ти се отблагодарят, но и аз трябва да ти се отблагодаря и не мога с друго, освен с това малко човече вързано за върха на главата с един конец, насочило едната си ръка напред. То е вълшебно. Направено е от чуден скъп метал и има това свойство, че при всички положения, то всякога указва с насочената си ръка север. Чужденецът бръкна в пазвата си и извади оттам малкото човече, голямо колкото показалеца му и го подаде на Мей-Ту, като продължи: „Аз съм един от жреците на Египетските храмове в Тива. Всеки наш кораб се съпровожда от жрец, който държи в пазвата си по едно такова човече, което - както виждаш, е направено от вещество с чудното свойство да показва с насочената си ръка винаги север. С това ние насочваме и водим корабите в открито море през всяко време – и мъгливо, и облачно, и ясно, и никога не грешим. Аз повече няма да пътувам, защото съм стар и искам да се отдам само в служба на Боговете и изучаване на тяхната мъдрост, ето защо, вземи като подарък от Боговете и мен това чудо. То ще ти бъде много полезно, защото ти ще бъдеш велик корабоплавател и много земи ще откриеш и ще отидеш в тях.”

Мей-Ту взе човечето, хвана го за конеца, то се залюля, завъртя, и бързо се спря и посочи север. Той повтори няколко пъти опита, но все това ставаше. От радост сълзи рукнаха от очите му. Падна при нозете на благородния човек и не можеше да намери думи, за да му благодари. Като се съвзе, изправи се и дълго още двамата, като братя, разговаряха за земята, звездното небе, слънцето и луната и за много тънкости на корабоплаването.

Мей-Ту привърза човечето през врата си и здравата го притисна към пазвата си. Облачното и мъгливо време бяха победени. Той сияше от радост. Бързо след това се прослави като голям мореплавател и заради големите му заслуги той и брат му бяха освободени от робство от собственика на корабостроителницата.

Да се върнат в родината си, в държавата си, в Тир, беше първата задача сега, върху която имаха да мислят. Но това не беше лесно. Пред тях беше пустинята, голяма преграда към тяхната цел, пълна с трудности, изненади и опасности. Да тръгнат сами беше невъзможно, с някой керван, каквито често тръгваха от Акабския залив към бреговете на Средиземно море – рисковано, защото не беше изключено самите керванджии да ги заробят и отново да ги продадат или пък скитащи по пътищата на пустинята разбойници да ги срещнат, да ограбят кервана, а самите тях да ги вържат и продадат като стока.

Един ден, като се разхождаха из околността на залива, стигнаха до селище в един близък оазис. Спряха се сред селището и потърсиха място за почивка. Докато търсеха с очи, прелестна девойка с усмивка на лице ги покани в сенчест двор на добре наредена къща. Беше дъщерята на шейха – старейшината на селището, а къщата – на самия шейх.

Мей-Ту говореше отлично арабски и леко поведоха разговор, всеки за своите грижи. Разговорът се подхвана с голям интерес, когато засегнаха въпроса за отиване на братята до Тир. Шейхът беше добър и разположен човек, имаше и малък керван, с който в по-младите години прекосяваше пустинята до градовете на Финикия, но сега годините бяха вече натежали и не се решаваше да поема големия риск и напрежение на дългото пътуване през пустинята. Но като видя как дъщеря му умолително го гледаше с желание да им помогне, и как изпод вежди поглеждаше нежния, деликатен и чудно красив като божество, изляно от бронз, Хирам, той реши. Дъщерята прегърна баща си и тихо му прошепна на ухото: „ И аз ще дойда.”

Още на другия ден керванът беше готов за път. Опитният и отлично запознат с пътищата на пустинята Шейх, добре и без особени приключения водеше малкия керван с пътниците. След дълги очаквания, най-после в утрото на чуден ден блеснаха водите на родното море. На една височина, огряна от утринното слънце, камилите спряха. Като че ли и те искаха да се възхитят на чудния пейзаж, разгърнал се пред тях – зеленина и полъх на свеж морски въздух. Хирам се доближи до девойката, която с възхищение гледаше напред и каза на завален арабски език, който той не беше така добре усвоил както брат си: „Знаеш ли какво е казал нашият мъдрец Берешид-Ба?”

Девойката го погледна с внимание.

– Той е казал, – продължи Хирам, че – най-хубавото нещо на този свят е да обичаш и да знаеш, че те обичат.

Тя наведе глава, а топла усмивка грейна на лицето й. От този ден те тръгнаха по един житейски път.

По-нататък, керванът пътуваше леко, без напрежение и мъчителни изненади. Обхванати от приятната възбуда на постигнатата цел, те бързо вървяха. Ето го Сидон, а след ден и Тир се показа – перлата на Средиземно море.

С почуда и изненада бяха посрещнати братята в двореца. Настана оживление и радост се разля в царския дом. Малко тържество приключи повратния ден. Когато всичко свърши и братята се оттеглиха за нощуване, Мей-Ту каза на брата си: „Колко са странни понякога пътищата, по които Боговете прекарват хората, определени да свършат някоя полезна работа. Никога не бихме се сетили и поели риска да търсим нови морета, освен нашето Средиземно. Мисълта ни така е прикована към него, като да сме просто хипнотизирани от него. Какво би ни изкарало от това състояние, освен тежко сътресение, каквото беше заробването и как щяхме да имаме този опит и знание, ако не бяхме минали по този път? Колко велик е нашият учител Берешид-Ба, та ни даде възможност да имаме такава светлина. Наистина, по-пряк път към целта не можеше да се даде.”

С тези мисли на възхищение и благоговение пред великата разумност, братята заспаха.

Хирам се събуди в зори със сладкото чувство, че вече не е сам. Има си другарка в живота, която ще споделя грижите му за народа. Малко след това дойде при него Мей-Ту. „Сега пътя посочен от Боговете, даден ни чрез Берешид-Ба е ясен” –споделиха двамата.

Още същият ден започнаха подготовката за голямата задача: да се търсят нови земи и народи, с които да се почне обмяна, за да се влеят потоците на живота в замиращия техен свят. Събраха преселници, смели и готови за подвизи и напрежение хора – мъже и жени. Събраха и всичко необходимо за живот в новите земи. Събраха и средства за покупка на кораби от корабостроителниците в залива Акаба и с голям керван, воден от опитния Шейх и Мей-Ту, се отправиха по неизвестни пътища да търсят нов живот.

В залива се сдобиха с десет кораба, като натовариха в тях хората и всичко, каквото носеха. В един от корабите беше Мей-Ту с преселниците от Сидон.

В утрото на онзи ден, в който слънцето прави своя поврат, за да тръгне на юг, опитният мореплавател даде команда да се вдигнат платната на корабите. Духаше благоприятен полъх. Корабите се поклатиха и тръгнаха по леко накъдрената шир на топлото Червено море. Пътуването по него мина благоприятно, защото Мей-Ту го познаваше както собствения си дом.

Луната смени четрири фази, когато минаваха Бабелмандебската теснина и навлязоха в дълбоките води на могъщия океан. Тук плитчини и подводни скали няма, но други беди дойдоха – бурите и големите вълни. Пътуваха бавно и предпазливо почти две години, все покрай брега на голямата земя, всички заедно. Но в една тъмна, бурна нощ, грамадни вълни като планини пръснаха групата, като сламки, подгонени от чудовищен ураган. Те повече не можаха да се съберат. С настъпване на утрото бурята стихна, слънцето изгряваше и с могъщите си лъчи помиташе надвисналия зловещ мрак, галеше успокояващите се води и донесе надежда на хората. Покачил се на най-високата част на кораба, Мей-Ту устремяваше поглед по всички страни, за да търси другите кораби, но напразно. Освен безкрайната морска шир и малкият му кораб сред нея, нямаше нищо друго. Дни наред се взираше той, но все същото. Бяха сами. Каквото Боговете са решили, за утешение промълви той и извади малкото човече от пазвата си. То се залюля и бързо се успокои с насочена ръка на север. Разбра, че корабът им се носи все на запад, от някакво силно течение в океана. Пътуваха така толкова дълго, че хората бяха забравили за съществуването на друго, освен вода и небе.

Но изведнъж – чудо. Лъчите на изгряващото слънце през този ден се удариха в някаква тъмна зелена ивица, там на запад, накъдето Мей-Ту вече отдавна гледаше.

– Земя, земя е това – извика той, и всички впериха очи натам.

Ивицата все повече и повече растеше, докато обхвана целия хоризонт. Корабът бързо се приближаваше към брега на новата земя, земя заляна с величествена растителност. Бързо слязоха всички, за да се нарадват на Божията твърд. Много скоро се разбра, че са слезли на земя обилно, много обилно надарена с вода и всичко необходимо за богат и много задоволен живот на човека. Скоро и хора се появиха – тихи и дружелюбни. Бързо влезнаха във връзка, учеха ги как да творят и събудиха в тях чувството на непозната радост – тази на създаването. За отплата получиха богати дарове.

– Изпълни се завета на Боговете и то така добре, както не очаквах – си мислеше Мей-Ту често.

Минаха много дни на богат и обилен живот, но великият мореплавател и ученик на Берешид-Ба не беше забравил задачата, която Боговете му бяха поставили: родината си и народа, който страдаше там.

Направиха се нови кораби – и по-добри, и по-големи. Натовариха ги с богатствата на тази земя и един ден, като вдигнаха платна, се оттеглиха, за да донесат радост на изстрадалия си народ – там на източния бряг на Средиземно море.

Така започна нова ера – ера на бурен подем в човешката история. Ера на обмяна между две далечни земи. Ера на обмяна между два далечни народа. Те разбираха, че земята е голяма и на нея има място за всички. Всеки народ носи нещо особено, нещо различно в себе си, което може да бъде полезно за другите, щом като между тях има разбирателство и мир.

Така смелите, опитни и надарени за големи дела финикийци, покориха големите води и направиха връзка с далечните земи.

Юли 1968г.

Специални благодарности на Ина Дойнова.

Набор и редакция: Веси и Ради

Ради
Какво е това Щастие?

Доколко то е резултат на двата фактора – външни обстоятелства и вътрешно състояние?

Как човек да реализира по най-добрия начин искренното желание на своята душа?

Най-сериозното изпитание, което човек среща в житейския си път е как да доближи и обедини вътрешната си хармония с външната.

Външната хармония в света е пряк резултат от вътрешната хармония в човека. Вътрешната хармония позволява на човек да узнае целите и идеалите, които ще му донесат щастие.

Хилядолетия човек размишлява над въпроса за щастието.



Ето една древна китайска приказка, която разказва за същността на щастието по един интересен начин.

Преди няколко хиляди години в Китай имало изключително жесток и егоистичен диктатор. Той бил този, който наредил да се построи около страната стена, дълга шест хиляди мили. За да се разбере онова време, трябва да се знае, че много хора загинали по време на строежа на стената и техните тела били заравяни там.

По същото време имало един много стар китаец, който притежавал само две неща на света, които обичал: неговия единствен син и неговия единствен кон.

Не щеш ли по една случайност, един ден конят избягал. Чувайки за това всички старейшини на града дошли да го успокояват:

„Какво нещастие, че твоят кон избяга.“

Старецът ги погледнал и отговорил:

„Откъде знаете, че е нещастие?“

Няколко дни по-късно конят се завърнал, следван от шест други коня.Така богатството на стареца се увеличило. Виждайки това старейшините го наобиколили отново и казали:

„Какво щастие, че сега притежаваш седем коня.“

Старецът се замислил за миг. Тогава ги погледнал както преди и отговорил:

„Откъде знаете, че това е щастие?“

Същият ден след обяд единственият му син решил да се опита да обязди един от дивите коне. Паднал и впоследствие окуцял. Сега старейшините се събрали отново и казали:

„Какво нещастие, че твоят син падна от коня и не може да ходи.“

Старецът им отговорил по същия начин:
„Откъде знаете, че това е нещастие?“

Старейшините били много озадачени и си отишли.

На следващия ден хората на императора дошли в същия този град. Те имали заповед да направят списък на всички способни мъже за строежа на ужасната, дълга шест хиляди мили стена. Всеки младеж от града бил взет, освен сина на стареца. Когато това се случило, старейшините се убедили, че най-после разбрали мъдростта на стареца. Те отново отишли при него и казали:

„Колко си щастлив, че твоят син не беше взет за строежа на стената“.

Отново старецът ги погледнал и казал,

„Откъде знаете, че това е щастие?“

В този момент, старейшините били напълно озадачени. Те се отдалечили и се посъветвали помежду си. Тогава се върнали при стареца и казали:
„Ние поговорихме помежду си и се съгласихме, че ти си най-мъдрия човек в цял Китай. Ние считаме, че ще бъде голямо щастие, ако станеш кмет на нашия град.“

Старецът вдигнал ръце в отчаяние и казал:

„Откъде знаете, че това ще бъде щастие? Аз не искам тази работа.“

И си отишъл.

Е, напълно възможно е да е бил най-щастливия човек в Китай, тъй като познавал тайната на щастието!



×