Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Гибелта на Василий Врач


Ради
  • Автор: Радислав Кондаков

    Използвана литература:

    1. Стефан Цанев, “Български хроники”, том 1. Изд. Труд

    2. Уикипедия

Като изключим Йеремия, т.е. поп Богомил, Василий Врач е може би сред най-популярните имена на богомилски водачи. Живял почти два века след появата на Богомилството,

Василий е изключително влиятелен, словата и делата му привличат широк кръг от хора – достатъчно широк, че да притесни сериозно византийския император Алексий I Комнин.

Разбира се, съдбата му отрежда същия край като на почти всички апостоли на школата – клада. Епископ Василий Врач е изгорен през 1111 година на арената на големия хиподрум в Константинопол.

Събитието е описано от дъщерята на императора – Анна Комнина, в похвалното й слово за баща й, озаглавено “Алексиада”. Както се досещате, багрянородната историчка не е била член на фен клуба на богомилите.

Ето и откъс от 15-томното й произведение:

Надвеси се грамаден облак от еретици. Това бе нова ерес, непозната по-рано на църквата, а именно учението на богомилите. Както изглежда, то е съществувало и преди баща ми, но тайно. Славата на богомилите се бе разпрост­ранила вече навсякъде.

Някой си монах, на име Василий умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше дванадсет ученици, които наричаше апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, съвсем извратени жени.

Злото се разпространяваше с бързината на огъня, бе проникнало и в най-знатни къщи, страшната напаст бе заразила голямо множество хора и опустоши много души.

Тогава душата на императора не можеше вече да по­нася това и той се зае да разследва тази ерес, която със своите отстъпнически замисли беше насочена против държавата.

Веднага изостави грижите си за Изтока и Запада и насочи вниманието си към духовните въпроси, а именно: да измъкне богомилската ерес като змия от дупката й, като възложи на мнозина да издирят този проклет Васи­лий.

Бяха изловени множество богомили и доведени в двореца. Един от тях, на име Дивлатий, първом не желаеше, но след като бе подложен на изтезания, издаде споменатия Ва­силий и неговите апостоли. Те също бяха заловени и докара­ни в двореца.

Архисатрапът Василий беше човек в монашеско облекло, с изпито лице, без брада, твърде висок на ръст. Импера­торът стана от трона да го посрещне и го покани да седне и да сподели с него дори трапезата, като му каза:

- Почтени отче, аз се удивлявам на твоята добродетел и искам да позная проповядваното от твоя почтеност учение, понеже нашите дела от само себе си са негодни и не водят към никаква добродетел…

Отначало Василий се преструваше и не даваше ухо на казаното, но все пак се възгордя от похвалите и най-сетне избълва догмите на ереста си.

Тогава императорът захвърли маската си и дръпна завесата зад себе си: там бяха скрити целият синклит, воен­ното съсловие и висшето духовенство, а писарят записваше всичко, което се говореше.

Василий не се и опита да отрича, но веднага пристъпи към защита и заяви, че е готов да посрещне огън, удари и всякаква смърт и остана непреклонен спрямо увещанията на императора да се отрече от нечестивото си учение.

Всички еретици – и корифеят, и хорът – бяха осъдени на изгаряне. Самодържецът заповяда да запалят на хиподрума голяма клада. Беше изкопана извънредно голяма яма и голямото количество дърва от високи и наредени дървета приличаше на планина.

След като кладата бе запалена, голямо множество хора започна да се стича на арената на хиподрума и по стъпалата [този хиподрум побирал 100 000 зрители - б.а.] и всички очакваха това, което щеше да се случи.

На другата страна бе забит кръст – на нечестивеца бе даден избор, ако някак се уплаши от кладата и промени мне­нието си, да отиде при кръста, за да бъде след това освобо­ден от огъня. Присъстваше и тълпата от еретици, които гледаха вожда си Василий.

А той гледаше с пренебрежение и докато бе далеч от кладата, се надсмиваше и викаше, че ангели ще го грабнат от огъня.

Но когато усети огъня и видя издигащите се пламъци, трещящи като гръмотевици, изхвърлящи огнени езици, висо­ки колкото гранитния обелиск, стърчащ в центъра на хиподрума, тогава този смелчага се смути. Започна да извръща очи, да пляска с ръце и да се удря по бедрата.

При все това и тази гледка не можа да го разколебае, нито огънят смекчи железния му дух, нито изпратените до него увещания на самодържеца го промениха.

И понеже се разнасяха много приказки и басните за него се носеха от уста на уста, палачите се уплашиха да не би по Божие опущение да стане някакво необикновено чудо и хора­та да видят нечестивеца да излиза невредим от огъня и да се яви после в някое многолюдно място, та по този начин ереста да стане по-страшна отпреди, хванаха го, вдигнаха го високо и го хвърлиха сред кладата заедно с дрехите и обувките.

Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се почувства никаква миризма, нито димът се промени, появи се само една бяла ивица посред пламъка…

Аз, най-уважаваната от багрянородните и първа от децата на Алексий – Анна, имах желание да изложа тук цялата богомилска ерес, но ме възпира срамът, както казва някъде хубавата Сафо, а пък и това, което се носи от уста на уста, по-добре е да се премълчава…

Радислав Кондаков



User Feedback

Recommended Comments

Няма коментари за показване


×