Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  

Кои и какви са белите братя (дъновистите)


Ани
  • Автор: Николай Дойнов

    Николай Дойнов , „И очите ми видяха Изгрева”

    Страници из историята на Бяло Братство, Спомени.

    Първо българско издание

    Издателство „Бяло Братство", София, 1999 г.

На събора през 1926 година някой наш брат бил поканил известния по онова време евангелски проповедник, поет-идеалист и есеист Стоян Ватралски, автор на ред трудове, третиращи морално-възпитателни въпроси. Ето и самите му впечатления от събора, които той е изнесъл в специална брошура, озаглавена:

Кои и какви са белите братя (дъновистите)

„От година на година все повече се говори и пише за новото бързо растящо у нас религиозно движение, последователите, на което се наричат от народа „дъновисти“, а от самите тях и от съчувствениците им „окултисти“ или „Бяло Братство“. Говори се и не може да не се говори. То е интересно, знаменателно и в някои отношения загадъчно явление. Интересно, защото е оригинално българско, основано и предвождано от българин. То проявява голяма жизнеспособност и клони да стане интернационално. Знаменателно, защото макар и съвсем младо, едва 25 годишно, то вече брои по всички краища на България десетки хиляди ревностни последователи, които постоянно и с усилен темп се умножават. Семето е прозябнало дори и отвъд пределите на малка България. А загадъчно го нарекох, защото увлечението в това учение, предизвиква спрямо себе си между нас българите най-малко три различни становища и настроения. Едни го посрещат със зачудено любопитство, други - с подозрение, страх и омраза, а трети - с надежда за удовлетворение глада и жаждата си за Богопознание. Първите смятат дъновистите за странни, непонятни, вторите - за опасни сектанти, „Нови Богомили“ (калугерско разбиране), а трети -за съвременни Божии люде - истински християни, носители на здраве и спасение за днешния погиващ свят. Днес за днес, най-активни и гласовити в случая са хората от второто становище. Насъсквани и предвиждани от официалното духовенство, те провъзгласяват новото учение за деморализиращо и гибелно; че то подкопавало устоите на народността, държавата, семейството и особено на черквата. Приписват на привържениците му странни, чудовищни, неморални постъпки и похвати, особено на техния водач. Той бил враг на християнството и се гаврел с Него, като казвал за себе си, че е превъплътен Христос.

Кои и какви са тези загадъчни хора? Кое от трите спрямо тях становища е право? Как трябва да се отнасяме спрямо тях? Да се радваме или да им се боим? Да им съдействаме или да им се противопоставяме? Длъжност е на българската публицистика да отговори искрено и вещо на този въпрос, длъжност на всеки писател и общественик е да знае, къде стои досежно тия хора и тяхното предизвикателно движение. Ето защо аз пожелах да се запозная с тези наши странни сънародници. Исках да видя и чуя също - и особено -техния Учител Дънов и да схвана с какви идеи Той борави и с какви учения вдъхновява своите последователи. И тъй, въоръжен с христовия ключ или душемер: „От плодовете (делата) им ще ги познаете“, аз отидох на събора им (между 19 и 29 август 1926 година), без всяко предубеждение, да видя и чуя, да науча, ако е възможно, само истината. Е, научих ли я? Това ще сторите вие, мои четци. Аз само ще кажа какво видях и чух, как аз разбирам видяното и чутото.

Беше август, към 17 часа, на 26-ти, когато, поизпотен под слънцето, стигнах на „Баучер“ (Изгрева), където по случай годишния му събор беше разположен лагерът на Бялото Братство. Те наричат местността „Изгрева“, а не „Баучер“. Мястото, състоящо се от 14 декара, бе обградено с бодлива тел. Извън оградата двама книжари, разпрострели като на панаир, за показ, своите книги. По-нататък навалица любопитни надзъртат навътре и споделят своите впечатления. Двама конни стражари, разположени на сянка срещу входа, стоят готови за възможна длъжност. А при входа, отвътре, един човек прецежда влизащите. За пускане вътре трябвало парола или ходатайство на някой брат. Тъкмо когато един младеж протестираше, че не го пускат вътре, приближихме се и ние. „Какво желаете, моля?“ - „Искаме да влезнем, канени сме.“ - „Кой брат ви е поканил? Имате ли тук някой познат?“ - Казахме кой, изпратиха да го повикат. В пет минути - ето го, бърза. Прие ни приветливо. Последвахме го вътре. В миг се намерихме в една от Природата украсена, а от хората твърде оживена местност. Бяхме на широка поляна, заобиколена, освен откъм юг, с иглолистна гора. Из бориките имаше пътеки и скамейки за сядане. Близо откъм изток и юго-изток се прозираха през гората множество палатки. Далеч откъм юг теглеха погледа величествените върхове на Витоша, дето се белееше последната останка от сняг. А в полите на планината из зелени кичури надзъртаха селата Драгалевци, Драгалевският манастир, по-нататък Симеоново, Горубляне, Герман и Искърският пролом при Панчарево. Но кой ти гледа тия природни омайности? Ние сме дошли да видим тия приказни хора, тия странни или страшни хора - дъновистите. А те бяха пред нас и около нас. Казаха ни, че на събора имало 1460 души. Едни седяха по пейките или под дърветата на сянка -четяха, други с молив в ръка пишеха, трети спокойно разговаряха. Една голяма група слушаше разискването на не знам що си от общ интерес. Други се занимаваха или почиваха из палатките. А още други, където се намирахме и ние, било единично, било на двойки или тройки, се разхождаха, приказвайки си, по широката поляна. Поведоха ни да ни запознаят с брат Б. и сестра Х., срещнахме и познати.

По външен изглед - хора като хора, граждани и селяни. Но все пак имаше и очебийна разлика. У жените липсваха къси рокли, рязани коси, деколтирани гърди, напудрени и боядисани лица. Вместо модни шапки, навсякъде личаха забрадки. А у мъжете липсваха колосаните яки, тези модни халки на западната цивилизация. Голямото множество бяха облечени в бели дрехи, внушавайки и оправдавайки идеята - Бяло Братство. Хубаво име. Хубав символ и лесно изразим външно, ала не тъй лесно осъществим вътрешно. Как можем позна, бял ли е еди-кой си по душа? Отчасти - по носията и по думите, повече от лицето и очите, а най-вече по обноските и по идеала и делата (при условие, че са искрени). Срещнахме и двама-трима познати, бивши евангелисти. Между тези -сестра Х. С. - една американка. И тя носеше бяла забрадка. Щастлива в новата си вяра, тя изведнъж почна на английски да ми проповядва. Както всички, и тя с особен жар говореше за Учителя: „Ах, г-н В., вие трябва да Го чуете как говори! Аз съм американка, слушала съм велики проповедници, но като Учителя - никога никъде! Аз му дължа живота си. Неговото учение ме спаси и телесно, и духовно“.

Удари часа за вечеря. Поканиха ни на трапезата. По-правилно на една от трапезите. Защото разбира се, хиляда и повече души не могат да се хранят на една трапеза. Та имаше (не броих колко са) варненска трапеза - за варненци, търновска - за търновци и пр. Нас ни настаниха на пловдивската. Поканени любезно, седнахме както всички на постлани черджета. Свирна тръба за молитва. Всички стават на крака. Станахме и ние. И хилядното множество, като един човек, изрече: „Няма Любов като Божията Любов, само Божията Любов е Любов!“ След това насядахме пак. Като всяка вегетарианска трапеза, тя беше постна и проста, ала богата до разкош със засмени лица, братски думи и благи чувства. Млади и стари, особено младите, ни обслужваха с грижливи ръце и приветливи лица. Разговорите се въртяха около Учителя и учението. Преди да станем от трапезата, изпяха се възторжено с участието на всички няколко свещени песни. Особено пеенето ни направи силно впечатление, защото някои пееха със затворени очи. Най-сетне - пак знак на Учителя, тръбата ни изправи на крака и пак съборяните изрекоха едногласно: „Само Божията Любов е Любов“. С това свърши тази паметна за нас вечеря на Белите Братя. След вечерята полковник Б. ме разведе да прегледам лагера. Всякъде из палатки и дворища владееше чуден ред и образцова чистота. Да не вярваш на очите си, че си в България! Тези повече от хиляда души, от всички възрасти и класи, бяха живели денонощно тук близо седмица, а никъде нямаше ни мирис на смет, ни хвърлена помия, ни люспа или кора от плод, никъде късче хартия! Който е видял български лагер или дружина по екскурзия, само за един ден, мъчно ще повярва възможността на това, което в лагера на дъновистите е хубав факт. Тоя ред и чистота свидетелстваха, както ми каза брат Б., за присъствието не само на дисциплина, но и че у тия хора имаше високо съзнание. Съзнание тъй желано и тъй рядко у нас! На разни места из лагера видях следните няколко надписа, назначени за умствена дисциплина. При склада за провизии и хляб: „Търсете живия хляб.“ Край една пътека: „Чисто сърце, Светъл ум, Диамантена воля.“ Край друга пътека: „Мисли, право мисли.“ При слънчевия часовник: „Вложи Истината в душата си и Свободата, която търсиш, ще я намериш.“

Мръкваше се и аз тръгнах със своя другар да си отида. Но приятелите дъновисти ме поканиха да нощувам с тях, за да видя на другия ден упражненията им при изгрев слънце. Още по-лесно ме склониха като узнах, че щяло да има беседа от Учителя им, когото аз никога не бях слушал в публична реч. А Петър Дънов, създател, водител и душата на това оригинално и грандиозно движение, струваше си да бъде слушан и, ако е възможно, преценен. Според „Църковен вестник“ в България има 15 000 дъновисти. Според други - от 40 000 нагоре. Тъй щото, подир Светия Синод, г-н Дънов брои най-много последователи в България, и то с авторитет, какъвто Синода никога не е имал. Още по-чудното е, че Дънов е постигнал този си чуден патриархат и продължава да го владее, без оръжие, без стражари, без шарилки и дрънкулки, без анатеми и подкупи. Светия или магьосник, това е човек със свръхчовешки постижения, през първата четвъртина на двадесети век. Такъв човек не заслужава ли да се посети и изслуша?

Както бяха ми известили още от вечерта, всички станахме рано, към четири часа, набързо се облякохме, поизмих-ме се и се отправихме за Сборището всред лагера. Беше хубаво утро, обещаващо ясен летен ден. Месечината грееше приветно, звездите почнаха да бледнеят преди пукването на зората, която бе обявена от Зорницата, блестяща една копраля над хоризонта. Когато малко подир четири часа и половина стигнахме голямата поляна сред лагера, аз бях изненадан от неочакваната гледка. Може би по-право е да кажа, че моите изненади започнаха усилено да се нижат. Там ние заварихме около 500 мъже и жени, а други едновременно с нас прииждаха на групи и тихичко заемаха местата си в стройни редове. Още при пръв поглед три неща ме изненадаха, най-малко три: че толкова хора бяха самоволно там толкова рано, че всички стояха и продължаваха да образуват стройни, геометрично правилни редове и то без никакъв видим или гласен разпоредител, и че там владееше невъобразима за такова множество пълна тайнствена тишина. Сякаш че това множество стоеше със страхопочитание пред живо някое Божество в тайнствен храм. Тук личаха набожно благоговение, безупречна дисциплина и чудесен ред, на които един Соколски вожд, един параден генерал би завидел. Редът беше тъй правилен, щото откъдето и да го погледне човек, виждаха се прави редици от човеци, поединично, отстоящи равномерно на два метра един от друг. Мъжете, гологлави, стояха отдясно, а жените, в забрадките си, побелявяха лявата половина на полянката. Всички с лице към изток, стояха прави, мълчаливи и неподвижни като статуи. Изненадан и трогнат от грандиозната пред мен гледка, аз напразно търсех с око оня, който е пружината и душата на този народ. Затова попитах-тихо, на английски, брат С.: „Къде е Дънов?“ - „Той още не е тук, отговори С., но е вече време да пристигне“. Той идва точно на време, излизайки измежду боровете пред нас. Натам бяха обърнати в сериозен възторг всички лица. Пред нас с потайна тържественост се издигаха замъглени в утринната дрезгавина стройни борики. Над тях търпеливо бледнееше Зорницата, готова да избяга от ослепителния рефлектор на Аврора, когато един невисок, спокоен глас наруши отпред тишината: „Благославяй, душе моя, Господа“.

Тогаз се разигра една част от драматичната, невъзможна за описание сцена, която не се поддава на изказване, но която може да разплаче от радостно умиление и един Архангел. Може би на ранното утро, на горския под небето свод, на тисячогласния хор от клеветени и угрозявани лица не зная, на какво се дължи, но ефектът от изпетия псалом бе за мен несравняем, освен с апокалиптичните сцени в Откровението на Йоана! Никаква тържествена литургия не може да се сравни с това тържество в неръкотворния храм в подножието на Витоша. В миг - ръце, издигнати над главите, песента се поде от хиляда и повече гърла, с такава трогателна ревност и хармонични повторения, докато се разлюля гората и душата на всеки неатрофиран духовно човек. А думите, които тъй тържествено се пееха, бяха следните:

Благославяй, душе моя, Господа!

Не забравяй всите Му милости.

Не забравяй всите Му благости.

Не забравяй всите Му добрини.

Не забравяй милостта Му,

Не забравяй благостта Му,

Не забравяй Обичта Му,

Не забравяй Любовта Му!

Последните четири реда се повтарят три пъти, първият път силно, вторият път по-тихо, третият път много тихо.

След това почнаха седемте физически упражнения, които изразяваха с разни телесни пози и движения - с глава, ръце и крака, но и с цялото тяло, като всички следваха сякаш автоматично Учителя, който стоеше пред тях и сам с чудесна за възрастта Му ловкост правеше едновременно същите движения. Понякога коленичеха и ставаха, всички едновременно, в чудесен такт, хармония и пълна тишина. А преди всички тези упражнения, всички заедно наизуст пееха някоя песен, изговаряха една молитва или някое назидателно изречение. Песните и изреченията се повтаряха, или част от тях, трикратно. Между молитвите бяха: Господнята молитва „Отче наш“ и 91 псалом, изговаряни задружно от всички. А седемте назидателни изречения, по едно пред всяко упражнение, са следните:

1. „Господи, да дойде Твоето благословение върху мен!“

2. „Да се изпълни Душата ми с Божията Любов!“

3. „Да възрасте в нас Божията правда!“

4. „Да служа на Господа с всичката си душа!“

5. „Да се радвам на Божиите блага!“

6. „Ще ходя в Пътя на Истината!“

7. „Верен, Истинен, Чист и Благ всякога бъди!“

Тъкмо тогава, след седмото упражнение, се зададе слънцето. С появяването на крайчеца на светилото множеството се раздвижи. Заловиха се ръце, като на хоро. Те образуваха седем концентрични кръга - пет вътрешни кръга от жени, и два външни от мъже. И всички запяха заедно:

„Изгрява Слънцето

Праща Светлина,

Носи радост за живота тя"

От другите песни, които пяха, схванах следните думи:

„Мисли, право мисли!...“

„Свещени мисли за живота ти крепи...“

„Крепи, крепи, крепи...“

„Сила жива изворна течуща...“

„Зун Мезун...бином ту мето...“

„Аумен!“

Дали това са части от същия химн, какво е значението и езика на последните два реда, не зная. Предполагам, че са санскритски. Все таки, с думата „Аумен“ се свърши утринното молитвено тържество.

Аз имах случая, доколкото е възможно за един ден, да се запозная с членовете на това загадъчно братско движение. От гледище религиозно, те произхождат от толстоистки, от протестантски среди, ала най-много са измежду православието. От гледище народностно, както и самият им Учител, те са чисти българи. Има по един или двама от други народности - евреи, руси, един италианец, една американка, но подавляющото мнозинство са българи от всички части на България, Тракия и Македония. От гледище съсловно и обществено, това са наши съграждани и селяни, учени и прости, учители и студенти, адвокати, чиновници, търговци и военни. Има и висшисти, както и от всяка степен на културата. Ала болшинството ми се видяха като хора от средната класа.

От гледище психично, те са съзнателни, дисциплинирани, любознателни, набожни и високонравствени. Ето, това е най-ценното, може би трябва, да кажа най-бялото нещо, което видях у Белите Братя.

След закуската, на която се повториха сцените на вечерята, аз с нетърпение чаках беседата, където можех да видя и да чуя Дънов в непосредствени обръщения към своите последователи. Към 10 часа откъм източната страна на поляната се яви подвижна дъсчена платформа, издигната около метър над земята. Тя бе добре засенчена и постлана с килимче. Там имаше стол, пред стола маса, а върху масата Библия. Всички се стекохме там и насядахме на тревата пред естрадата в полумесец. Жените, както обикновено носеха белите си забрадки. А мъжете, макар и слънцето да печеше силно, почти всички бяха без шапки. Всички в очакване гледахме празната пред нас платформа. Изведнъж всички се изправиха на крака. Значи - Учителя иде. И всички стоят, докато Той бавно се изкачи и седна, тогава едва сядат и другите. Г-н Дънов проповядва седешком, без каквито и да било писмени бележки. Онази сутрин Той говори повече от час, но макар и слънцето да печеше силно, та мнозина бяха в пот, никой не се помръдна от мястото си. Преди да почне да говори, както и след като свърши, имаше песен и молитва, в която участваха всички. Музиката им е особена, за качеството, на която не съм компетентен да дам мнение. Хор нямаше, нито музикален инструмент да води пеенето, но те пееха въодушевено, с победна вяра и радостен екстаз. Техният особен начин да преповтарят части от строфите, въздействаше упоително и увеличаваше заразителността на новата вяра. Интересни бяха тези нововерци да ги наблюдава човек от близо, като слушател. Мнозина от възрастните имаха бледи лица, но с усърден, решителен характер, тяхната пълна вяра и преданост към Учителя се четеше ясно.

Докато Той говореше, много хора, особено между жените, слушаха със затворени очи, с усмихнати и възхитени лица, като че ли звукът на гласа Му ги милваше с благодатен лъх. Мнозина държаха в ръцете си молив и тетрадка и записваха всяка паметна мисъл от проповедта. Отдясно ми, почти срещу мен, седеше една млада поетеса. Изразителното й лице се четеше като отворена книга. Тя не слушаше, а просто пиеше думите на Учителя. От време на време, когато някоя мисъл я огряваше особено, тя с изразен и обърнат към мен поглед, възкликваше: „Е, видя ли? Разбра ли? Ти чул ли си някъде другаде такива светли и крилати думи, такива мъдри и дълбоки мисли, такива сияйни и Божествени идеи!“

Две са отличителните черти на Белите Братя: лоялна, беззаветна преданост, заедно с благоговение, доверие към Учителя им и братски, любезни обноски помежду си. Първото по своята голяма сила изненадва. Втората по своята морална хубост - пленява. Гибон и всички историци свидетелстват, че това бяха отличителните качества на първите християни и че тези именно качества им дадоха победата над всички неприятели от тогавашния свят и култура. Културният, бил той елин или римлянин, гледаше на тях отвисоко, с презрение или насмешка. Ала общолюдието, изморено от себеубийствени ежби и омраза, при вида на християните, казваше „Я виж как се любят помежду си!“ И един по един се приближаваха към тях.

Вие, които се чудите или питате защо дъновистите напредват, по-добре се запитайте: днес няма ли нужда или жажда за братски живот?

Ето, това са в бегли черти Белите Братя - дъновистите. Хора усърдни, които гладуват и жадуват за правдата, които копнеят за братството и единството. Пластични души, защото са приели идеята на братолюбието.

За Дънов този хиляден свят, както и хиляди други из България, които не са могли да дойдат на събора, са пластични души, гъвкава глина в ръцете на грънчар Учител, да прави от нея изящни съдове; и Той не е злоупотребил със своя Небесен мандат. Създал е от тях честни лица. И като пример? Ето го. В лагера Изгрев имаше до едно дърво поставен сандък или долап, наречен поща. Всеки загубен предмет, от игла до часовник, се подирваше и намираше там. Защото, който намери нещо чуждо, там, на пощата го оставяше. И нищо, казаха ми, че през всичкото време на събора, не се е изгубило. Е, четецо мой, така ли е на вашия събор, пазар, панаир? Така ли е по вашето село? Там вероятно е като у нас, а именно, близо половината от плодовете на моето стопанство, аз деля с нощни ортаци. Изобщо, хищната ръка на българина е кат лепка за всичко чуждо, което пипне. А тези хорица, невероятни българи, не само че не крадат, а си правят и труд да търсят стопаните на каквото намерят чуждо. Това не е ли чудо? Честни лица, честни българи! Това е чудо и истинско благодеяние. Честният човек, казва английският поет, е най-благородното създание от ръката на Бога. А човекът, който посредничи да създава от крадеца честен човек, от паразита - производител, от алкохолика — трезвеник, от кръвника - братолюбец, от бюрократа - служител, е велик обществен благодетел.

Най-чудното и най-интересното у Белите Братя е техният Учител Дънов, основател, глава и душа, живот на това загадъчно и интересно движение. Откъдето и да го гледаш, това е бележит човек. Един-единствен с празни ръце, без приятели, без богатство, без издръжки, без звънко име, без високо положение, без обществено влияние, Той днес, след 25-годишен проповеднически труд, се радва на постижения, на които и най-успешният му съвременник може да позавиди. Днес Дънов има приятели, и средства, и завидно име, и е обожаемият вожд на десетки хиляди хора от всяка възраст и съсловия, като при това бъдещето Му обещава несравнимо повече, защото делото Му има изглед за дълговечност, а сега е в самото начало. Сигурно това е българин от рода на необикновените. Това е човек и нещо плюс. Дънов, по всичко изглежда е от онези редки исторически личности, които поради изненадващите си постижения, още приживе стават легенди, изпърво за своите приближени, после почти за всички.

Като съдим апостериорно, от размера на неговите удивителни постижения - не само числеността на неговите последователи и жизнеността на движението Му, но и силата Му да изменя благотворно човешкия характер, от една страна, а от друга - от обаянието на личността Му върху неговите последователи, можем да кажем, че Дънов е религиозен гений. Един от историческите духовни, може би мирови Учители. Един от онези полуисторически, полулегендарни личности, които на времето на верски език са се наричали Божии пратеници, пророк, ясновидец, Кришна, Махатма Баб, а на съвременен научен език - Религиозен Гений.

Аз видях Дънов, както казах, най-първо на вечерята, а после Го видях като слушател на две Негови беседи. Той е човек среден на ръст, на около 63 години, с напълно бяла бра-да, прошарени вежди, изобилна прошарена подрязана коса. Изпито мургаво лице, внушаващо средновековния отшелник или индийски йога, върху постройка на калено, здраво тяло. Лицето Му внушава силна воля, железни нерви, а изпод дългите вежди, гледат две уж равнодушни очи, но всъщност, те гледат изпитателно, за да те теглят на тънка терзия. Като оратор Той е оригинален, добре начетен в индийски и християнски писания, притежава голям склад от мисли и легенди из религиозната книжнина и философия. И както видяхме, владее общолюдието с голяма сила, с почит, с неотразим авторитет. Никой папа, никой Демостен в това отношение не го е надминал. За последователите Му буквално: „Никой човек не е говорил, както този човек говори, с власт и сила, а не като книжниците и фарисеите, не като кардиналите, владиците, пастирите със зазубрени по угода на времето легалности.“ Някои от мислите, доколкото ги схванах, са следните: „Големите и много пророци в България са признак, че тук има извънредно богатство на живот, голяма жизнеспособност... Що е зло? Злото не е нищо друго, освен неразумно използване на живота... Идолослужителят не е омразен на Бога. Той му е даже по-мил, като заблуденото дете, което с плач и мъка търси баща си - Бога... Трябва всички да сме пророци, всички да сме поети... Главната пружина в живота трябва да бъде Любовта, Любовта към Бога. Новото Учение почва с Бога и твори по закона на Любовта. Ако Бог нямаме, ще имаме друго. Репарации например имаме, защото Господ нямаме. Сиромашия има, защото Господ нямаме... Всичко, каквото е било вършено от древни светии и пророци, можем да извършим и ние днес... Открие ли се нейде извор, той ще се посещава от всички... Вие трябва да получавате писма от невидимия свят... Основата е Любов към Бога, със всички сили, с ум, сърце, воля и душа. Всички и всеки, който върши добро, той сътрудничи с нас и ние с него. И Бог се развива - еволюира. Който отрича Бога, доказва съществуването Му; защото само онова, което съществува може да се отрича... Ние сме за Царството Божие на Земята. Целта е да разберем Бога. За да познаем Бога, трябва да го любим, а не обратното... За сегашния живот ще приказваме след 2000 години. Християнството остави платното на кроеното (още не е рязано и не е шито)... За съвременния свят говорят на небето, както съвременните народи приказват за българите. Страданието може да е болезнено, но то не е зло. Страданието е чук в ръката на Божествения скулптор. Аз искам през идната година да бъдете плодовити. И който вкуси от нашите плодове, да благодари на Бога...“

Две неща издигат Учителя на Бялото Братство до български фактор от историческо значение. Първо, Неговото прихватливо учение. Второ, Неговите добри и предани Нему ученици.

За мирогледа и учението на Дънов аз сравнително малко зная. Ала от това, което чух и узнах, няма нищо, което да е непримиримо с Христовото учение. Всъщност, аз го намерих много по-християнско, отколкото очаквах според слуховете. Ядката на системата е: Любов, Мъдрост и Истина. Това „ново учение“ е древно като планините и чисто като светлината, а при това, не по-малко християнско. И от този център извират чудно възвишени, морални наставления. Кой свещеник, за пример, при коя черква е дал на своето паство по-възвишен, по-християнски лозунг от тазгодишния на Белите Братя, който вече цитирах: „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди.“

Друго съображение, което го прави фактор от историческо и обществено значение, е плодът на влиянието и учението Му, характерът на неговите умножаващи се последователи. Това са, както вече ги описах, съзнателни и дисциплинирани граждани, по-морални и по-братствени от всяко наше общество. Това са хора, които аз бих обичал да имам за съседи, пасторът за своето паство, владиката за свои енориаши, властникът за управляеми, държавникът за сънародници, търговецът, докторът и адвокатът за клиенти и всеки - за съседи. Само глупавият невежа би бил на противното мнение и само престъпният би ги мразил, преследвал и наричал опасни. Все таки, това е убеждението на неговите предани последователи, че Той е епохална, историческа личност, затова не Го наричат дядо Дънов или господин Дънов, а Учителя. Учителя с главно „У“ е един несравним на земята. И с право, защото доколкото знаем, Той е несравним с никой свой сънародник, с никой съвременник. Нито е потребно човек да бъде дъновист, за да види, че Дънов е вече човек на историята, издигнат до недосегаема неувредимост в света, от когото и да е било, Той е вече неуязвим. Гонения от пътя Му няма да го отклонят. Смърт делото Му няма да спре. Насилствена смърт само би Го засилила и ускорила. Българинът господин Петър Дънов, не е вече ни Петър, ни Господин, Той е Дънов - предмет на историята, за критика и за славословие. Неговото велико дело, което е като пристигаща пролет, носи пъпките на живота, началото на зората на утрешния ден. Историческо Братско движение, на което Той е родител, глава и душа. Ще се отнесе името Му над всяко българско име до краищата на света. България е дала досега само един друг велик реформатор, чието дело, отхвърлено у дома му, преобрази и издигна до първостепенна сила в света Германия, Англия, Америка - страните, които го възприеха и доразвиха. Ако днешната реформа вземе същия ход, същия път, тя ще има на по-висок етап подобни последици и постижения. Народ, който я приеме и доразвие, ще се издигне. Народ, който я отхвърли, ще изпадне на долно стъпало и ще лае на месечина против великите сили, т.е. против издигнатите чрез Истината.

Бялото Братство е пиле, излюпено из черупката на християнските догми и с освободените си, засилени крака и криле, то ще ускори хода на България към Божието царство на Земята. Обвиняват Го, че Дънов е казал, че е превъплътен Христос. Аз не чух, нито съм чел, Той да твърди това нещо. Ала ако аз вярвах в преражданията, щях да кажа, че Той е превъплътен поп Богомил - онзи религиозен гений, от преди хиляда години, чийто живот чрез учението му - пробуди и прероди, въпреки кървавите гонения, Западния свят.“

Sign in to follow this  


User Feedback

Recommended Comments

Благодаря на Стоян Ватралски! Макар и след близо сто години, непредубеденото му отразяване въздейства с пълна сила! Той така точно е забелязъл основните черти на белите братя: високо съзнание, братолюбие и толерантност, отдаденост на учението и Бога, дисциплина и чиста диамантена воля, организация, която се движи не от човешки, но от божествените закони на едно развито свръхсъзнание, работещо през личното високо самосъзнание!

И сега, в този момент, има братски общности, които в сърцето си съвсем точно отговарят на описанието на г-н Ватралски. Център "ИДЕАЛ" в Канада е такова магично място на силата!

Сподели този коментар


Линк към коментар
Share on other sites

"Никаква тържествена литургия не може да се сравни с това тържество в неръкотворния храм в подножието на Витоша. В миг - ръце, издигнати над главите, песента се поде от хиляда и повече гърла, с такава трогателна ревност и хармонични повторения, докато се разлюля гората и душата на всеки ..."

:3d_053:

Сподели този коментар


Линк към коментар
Share on other sites

Кои и какви са тези загадъчни хора? Кое от трите спрямо тях становища е право? Как трябва да се отнасяме спрямо тях? Да се радваме или да им се боим? Да им съдействаме или да им се противопоставяме? Длъжност е на българската публицистика да отговори искрено и вещо на този въпрос, длъжност на всеки писател и общественик е да знае, къде стои досежно тия хора и тяхното предизвикателно движение. Ето защо аз пожелах да се запозная с тези наши странни сънародници.

Две неща издигат Учителя на Бялото Братство до български фактор от историческо значение. Първо, Неговото прихватливо учение. Второ, Неговите добри и предани Нему ученици.

За мирогледа и учението на Дънов аз сравнително малко зная. Ала от това, което чух и узнах, няма нищо, което да е непримиримо с Христовото учение. Всъщност, аз го намерих много по-християнско, отколкото очаквах според слуховете. Ядката на системата е: Любов, Мъдрост и Истина. Това „ново учение“ е древно като планините и чисто като светлината, а при това, не по-малко християнско. И от този център извират чудно възвишени, морални наставления. Кой свещеник, за пример, при коя черква е дал на своето паство по-възвишен, по-християнски лозунг от тазгодишния на Белите Братя, който вече цитирах: „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди.“

Много интересна статия и силна с непредубедеността си ,но със заявения интерес да се види и разбере истината за Учителя и неговото дело.

Винаги съм мислила ,че точно такава е добрата,истинската публицистика.

Благодаря !

Сподели този коментар


Линк към коментар
Share on other sites

×