Интервю с Йордан Камджалов за в-к "Братски Живот"

“Да живееш музиката, а не да я свириш”

● Роден е на 16 октомври 1980 г.

● На 21 години направи прослушване и създаде братския хор „Евера”, с който за една година изнесе десетки концерти на празници и в делници в София, Пловдив, Шумен, Варна; в сиропиталища, в домове за възрастни, за артисти, за слепи…

● На 22 години дирижира в зала „България” хор „Евера” и хора на Френското братство.

● На 24 години замина на специализация в Германия

● Новини за него от последните седмици: дебют с Лондонската филхармония, предстоящ дебют с Немския симфоничен оркестър в залата на Берлинската филхармония, номинация за диригент на годината на Германия. Обявен е от лондонската музикална критика за „диригентът с потенциал да се превърне в явлението на 21 век”.

Г. Г. Каква е музиката, която може да превърне един музикант в явление?

Й. К. Във втората половина на 20 век са натрупани неща, които са довели изпълнението до едно супер ниво. Човек може да си служи с цялата музика, която досега е създадена, изцяло гледайки я през един нов поглед. В момента, в който един тон е изпят вярно, добре и музикално, ние му се радваме, но това не предизвиква трансформация в човека. Сега всеки е толкова презадоволен от информация, че ти трябва да му предложиш нещо от съвсем друг порядък. Никакво случайно пеене, никакво свирене: трябва абсолютно съзнателно да бъдеш в музиката. Това е музика на абсолютното съдържание. И в момента, в който се свържеш с абсолютно всеки тон – да влезеш вътре и той да стане твой тон, защото за жив тон смятам само този, с който абсолютно си се свързал – той тогава става твой. Той тогава става жив, когато приеме твоя живот. Това са неща, които просто се изискват от теб и са една необходимост; без това нещо хората просто казват: „Не, не е това.” Една абсолютна необходимост има да живееш тази музика, а не да я свириш. Още в 19 век е казано: „Крайната цел на музиката е катарзисът”; Учителя го нарича повдигане.

Г. Г. Къде е музиката на Учителя в този процес на бъдене?

Й. К. Упражненията на Учителя са музиката на абсолютното съдържание. Това вглеждане в музиката, бих казал на едно молекулярно ниво, е точно посоката към това съдържание; това са външният и вътрешният план, с които тепърва ще се свързваме. И аз мисля, че водач точно в тази тенденция е музиката на Учителя.

Г. Г. Води те в простичката форма, за да го преживееш, така ли?

Й. К. Това е форма, в която Учителя заявява качествено ново съдържание. Тъй като културата в момента е принудена да се обърне към съдържанието, защото формата е изтрита почти до безкрайност, в момента се вижда, че владетелите на най-малкото са най-силните, най-големите, най-можещите. Аз съм слушал на бис супер виртуози – излизат с нещо мъничко и публиката се побърква. Хората жадуват да бъдат потресени. Това, което прави Учителя, е изцяло да жалонира пътя към едно такова разбиране.

Г. Г. Как се постига усещането да владееш оркестъра и публиката и да ги накараш заедно да преживеят тона?

Й. К. Първо трябва да си абсолютно подготвен, знаещ, абсолютно можещ, владеещ цялата структура на произведението, и трябва да можеш по един ментален път да я транспортираш. Когато застана срещу оркестъра, наум си казвам така: „Вие можете всичко, аз мога всичко, дайте да го направим заедно”. Оркестърът трябва да диша. Един оркестър трябва да пее, големите оркестри пеят: Виенската филхармония, Берлинската филхармония – това са оркестрите, които пеят. Ако те за миг се усъмнят в моята подготовка, няма какво да си въобразяваме – няма нищо да стане, те ще ме отхвърлят. Говоря за световната класа: те много добре знаят, че знаят повече от мен, защото това парче аз го дирижирам за първи път, а те го свирят за 460-и път. И те приемат и ще работят на сто процента, ако знаят: да, това момче има какво да каже.

Дирижирането е комуникация. Дирижирането е общуване. И най-голямото дирижиране, най-голямото музициране е, когато усещаш, че ти не работиш, ти не дирижираш, ти не управляваш, а вървим всички заедно в един път. Това в момента е една огромна власт... тогава се получава това нещо. Абсолютно непознати хора да ги накараш да те последват до милиметър, до нанометър, и ти да не налагаш волята си със сила, а да я налагаш по някакъв друг начин. Ей това ми се случва! И това, мисля, че се случва на всеки диригент. И точно това, за което говорехме, за тая дързост, за тая спонтанност: да забравиш всички професори, всички школи – това става в момента, в който усещам, че съм ги овладял, че сме направили един кръг, една аура, в които абсолютно никой не може да ни попречи… В този момент мога да поискам абсолютно всичко, но това просто трябва да се усети – и тогава имаш усещането за една ултра власт. Това е много интересно усещане...

Г. Г. Току-що завърши прослушването на таланти във фондацията ти. Кажи сега за желанието ти за мрежата? За големия план ли ти трябва подготвена мрежа? Каква е целта на фондацията, която създаде?

Й. К. Всички съществени постижения в света отсега задължително ще бъдат колективни. Това е абсолютно осъзнато от всички сфери на науката и на изкуството. Абсолютно целият свят от Айнщайн насам се бори за създаване на обща теория на всичко. Но това обединение трябва да е на големи личности, които много могат и които имат какво да кажат. Целта на фондацията е да намерим хора, с които сме в абсолютен резонанс и които схващат изкуството си и работата си изцяло като една функция на това – да могат да бъдат полезни; и тяхното успяване да бъде повод за успяване на други хора, и тяхното разбиране да бъде повод за разбиране на другите хора, тяхната радост от живота да бъде повод за радостта на други хора. И понеже светът е пълен с хора, които искат да дават, но не знаят на кого да дават и защо да дават, смятам да обединя техните усилия.

Има две условия за това: първо, да си супер можещ, и второ, да имаш какво да кажеш на света. Ей такива хора търся – и ги има, и никак не ми е трудно да ги намеря, защото вече съм ги виждал.