Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  

Образът на Слънцето в българската митология, фолклор и Паневритмията


Ани
  • Автор: проф. Анчо Калоянов, Даниела Анчева

    <i>Статията се публикува със специално разрешение от авторите

    из Програмата "Здраве чрез движение сред природата" с обучение по Паневритмия - педагогически модел за здравно, екологично и интегрирано образование с практически и интердисциплинарен подход, Разширени рез. на докл. от конф. 2001-2005 г., Състав., ред. Антоанета Янкова, Даниела Анчева

    София, Фонд. Институт за изследване и прилагане на Паневритмията 2006

    ISBN : 954-90922-4-0; 978-954-90922-4-0<br ><br >Дата на първоначално въвеждане: 22.12.2008 г., 16:19 ч.</i>

Изследването представя анализ на текста на Паневритмията за понятието “слънце” и как то се съотнася със слънчевите мотиви в българската митология и фолклор.

Текстът на Паневритмията е създаден през 30-те години на ХХ век. Автори на текста са поетесата Олга Славчева (Асинета), Учителя Петър Дънов и поетесата Весела Несторова. В текста думата „слънце” е девета по честота: „слънце”- 41 и „слънчице”- 3 (освен това „слънчев”- 10). С метода качествен анализ на съдържанието са разгледани всички фрази, съдържащи думата “слънце”, и свързаните теми в близък контекст.

Между двете световни войни чрез течението „Родно изкуство” се наблюдава тенденция за завръщане към корените и интерес към фолклора. Фолклорът в християнската епоха е онази от двете подсистеми на етничната култура, която обхваща явления от неофициалното, и непрофесионалното. Същевременно той съхранява реликти /остатъци/ от официални вярвания от дохристиянската епоха в т.нар. фолклорна митология (песни, вярвания, обреди). Самата митология е към официалната система в дохристиянската епоха; тя е съвкупност от вярвания и представи за богове и герои, за сътворението на света, неговото устройство и гибел. И в езическата и в народната християнска представа за свят у българите слънцето е един от главните персонажи.

Слънце и идентичност

Слънцето в текстовете на Паневритмията е наречено “мило”, “топло”, “мощно”, умалително “слънчице”. Земята го назовава “слънце на живота мой”. Наречено е още “служител мил на благ баща”. То се проявява “с любов” (вика, милва), “нежно” (целува), “живо” (грее), “благодатно” (грее), “изобилно” (облива в сияния върховете), “обилно” (лее лъчи), “вечно” (се явява).

Във фолклорните текстове към слънцето се отнасят с обич, изразена в епитетите “мило” и умалителното “Слънчице”. Във възприемането на слънцето в българската традиция най-важна е близостта до човека. Това води до лесното му антропоморфизиране – то е “праведен човек” в легендата, слънце-конник в рисунки и има лично име Райко. Личното име отразява вярването, че е обитател на рая, което означава отвъдния свят въобще (впоследствие при християнизацията рай става добрата му част). Други назовавания на слънцето са Ясно слънце, Слънчо, Божигрейниче и цар. В песните то има Слънчева майка (но няма баща – обратно на текста на Паневритмията), взема за жена земна девойка, има сестра и брат.

Образът на слънцето в българската митология е в съответствие с останалите индоевропейски митологии. В тях божествата имат три вида функции: правно-магически, войнски и аграрно-репродуциращи. Обожественото в митологията слънце се отнася към първия тип и затова се схваща в българската традиция като всевиждащо и всеведо (всезнаещо). Има легенда, че Слънцето е било праведен човек, когото Господ вдигнал на небето да свети на всички останали, което е своеобразно обяснение за правните му функции. Като правно божество то се вика в сватбените песни за свидетел на брачния договор, един вид заверител, нотариус. А жреческите му функции проличават по задължителното му присъствие в жертвоприношение, например в песен се казва, че гергьовското агне се принася “на пред Бога, на пред Слънце”. То е и във функцията на маг в песни, в които дава билки за рожба. В старобългарски текстове слънцето е наричано Огнебог, Дажбог, (даващ бог) и Сварожич (наставката -ич означава, че то е син на бог Сварог). В българската митология богинята майка Земя има две деца: Слънце и Месец/Месечина. В българската картина за свят Луната има андрогинна природа: понякога е Месец, а понякога Месечина. В някои случаи тя се явява брат, а в други сестра и понякога жена на Слънцето.

Слънце и светлина

В текста на Паневритмията слънцето се осмисля основно като източник на светлина – 27 повторения. То “грее”, “блести”, “изпраща” и “дарява” светлина, “лее лъчи”, “облива” в розови сияния. Излъчва “благодатно”, “изобилно”, “живо”. Светлината му е “нова” и “жива”. Обектът в повечето случаи не е конкретизиран, но може да бъде природата като цяло, планинските върхове, ние или аз.

В българските народни песни слънцето най-често е наричано “ясно”, скрито противопоставено на “тъмно”. В някои песни Ясно слънце се употребява със статут на негово лично име. Основното значение на “ясен” е “светъл”. А “тъмен” в песните е епитет за мъгла (“тъмна мъгла”).

В митологията тъмнината и мъглата символизират хаоса. В този смисъл определянето на слънцето като ясно е най-сигурното доказателство за изначалната му митологична принадлежност към силите, защитници на космическия ред.

Слънце и топлина

В текста на Паневритмията слънцето е източник на топлина. Глаголът “грее” означава и излъчвам топлина. Слънцето е наречено “топло”, то разтопява даже скръбта със “свойта топлина”.

Във фолклорните песни слънцето също най-често “грее”. В песен е наречено “Слънчице Божигрейниче”.

В старобългарската митология то е Огнебог и Сварожич – син на Сварог, богът на небето и огнено божество (в преводни текстове със Сварог се замества Хефес, бог на огъня). Топлината на слънцето го оставя бездетно в митологичните представи. Една българска легенда разказва, че то решило да се ожени и поканило всички животни на сватбена трапеза. Обаче Таралежът, вместо да посегне към вкусните гозби, взел да яде един камък. Когато останалите го попитали защо прави това той отговорил, че се подготвя за бъдещето, когато по земята ще останат само камъни за ядене. Защото като се ожени слънцето ще се народят още слънца и от топлината им растенията ще изсъхнат. Тогава животните помолили Петелът да предупреди слънцето да не се жени, да не се нарушава мярата. Петелът е птичият код на слънцето, слънчева птица, защото вестява изгрева със своето кукуригане.

Слънце и живот

В текста на Паневритмията слънцето е източник на живот: то “дава”, “пълни”, “влива” живот; “изпраща” светлина, която е “жива”; грее “живо”. Негов обект е “всяка твар”, ние, аз. Темата има астрономическа основа, тъй като в митологията пораждаща живот е Земята.

Във фолклора Слънцето се осмисля като застрашаващо живота, ако наруши обичайния си ход. Когато се влюбва или се заглежда в хубава девойка, то се спира в средата на небето, при което всичко живо е застрашено от изгаряне.

В българската митология Райко е блюстител на реда, то е поддържащо космическия ред (както Аполон в старогръцката митология). Затова при гибелта на героя в баладата на Ботев слънцето спира своя ход; същото прави и в народната балада “Слънце гледа делба на двама братя”. В едно апокрифно вярване от времето на двоеверието (IX-Xв.) се твърди, че пред предсмъртните мъки на Христос Слънцето не залязло седем дни, т.е. нарушил се космическият ред.

Слънце и радост

В текста на Паневритмията самото слънце няма емоции, но създава емоции в хората и за земята. То “носи”, “дава”, “буди” радост, “развеселява”, “праща веселие”. То изпраща светлина, която “носи радост”. Обект е “цялата земя”, “сърцата ни”, това е радост за “духа” и “душата”. Природата “ликува”, защото слънцето я грее; земята е “пълна с радост”, докато “лети” към слънцето. Освен към радостта слънцето има отношение към скръбта: то “скърби земни разтопява”.

Във фолклорни песни самата радост се описва с грейнало слънце. В сватбена песен за момковите двори казват, че там слънце е изгреяло, а дома на момата представят с паднала мъгла. В друга песен при посрещане на сватовете в дома на момъка казват, че там три слънца греят. Тези метафори за състояния са съответни на “повяхнал зелен дъб” и “пролистнал сухар”. Самото слънце има емоции: например в слънчева женитба, когато се влюбва, то е “тъжно и жално”, а след това в същата песен се казва, че то се “жалба нажали”, защото избраницата му не говори; в друго състояние е “сърдито”.

Слънце и любов

В текста на Паневритмията слънцето проявява любов. Това то прави “отдалеч”, “с лъчи”. Слънцето “носи обич”, “гали”, “милва”, “целува”. Начинът, по който се проявява, е “нежно”, “с любов”, “с милувки нежни”. Обект на неговото любовно внимание е “цялата земя”, “земята”, “белоснежните върхове”, “цветенцата”, “тревите”, ние и аз (“моето лице”).

Във фолклора Слънцето също проявява чувството любов. Основен фолклорен мотив е слънчева женитба, в който слънцето се влюбва в земна девойка. То споделя пред своята Слънчева майка, че ако не вземе избраницата си вече няма така ясно да може да изгрява. Слънцето скъсява разстоянията, като спуска люлка от лъчи на Гергьовден и вдига с нея своята възлюбена на небето. (виж “Слънцето и Земята”)

Слънце и слово

В текста на Паневритмията слънцето “вика”, “проговаря”, “благославя”. Няма конкретен текст като негов монолог. То “носи песни”, песните, които пеем, са наречени “слънчеви”.

Във фолклорните песни слънцето е антропоморфизирано, поради което е естествено умението му да говори. То диалогизира непрекъснато с хората: до него се допитват, то дава и търси отговори. В баладата Слънчева женитба, когато се венчава за избраницата си и тя пазейки обредно мълчание не проговаря 9 години, то се натъжава, че е “няма-немица”. Избира си втора жена - звезда Деница бързорека (многоговореща) – но до брак с нея не се стига поради това, че първата му жена проговаря на сватбата им.

Слънце и растеж

В текста на Паневритмията слънцето “гали”, “носи” и “възраства” растителността: “цветенца”, “треви”, “житни класове” и “плодове”. То “окичва” земята с “безброй цветя”. Освен растенията то възраства всичко: “възраства в красота” по принцип, а на човека “носи младост”.

По потенцията на слънцето в годишния кръговрат се разполагат някои празници в народния календар, които имат зависеща от него характеристика. В полугодието от зимното слънцестояне до лятното, когато денят непрекъснато нараства, най-положителен е периодът от пролетното до лятното слънцестояне, защото денят едновременно нараства и е по-голям от нощта. В този отрязък от време се разполагат най-светлите християнски празници, които и в народния календар са отбелязани със същата, светла, характеристика: Гергьовден, Великден, Спасовден, Константин и Елена. В народния календар Константин и Елена са покровителите на огнеиграчите /нестинари/, а Св.Гьорги в народни песни е наричан “слънчево Слънчице”. Тези празници са в съответствие с пролетния цъфтеж и пеенето на птиците. Според народните поверия кукувицата пее от Благовец до Еньовден (както и славеите). Еньовден е върховият момент в потенцията на Слънцето /лятното равноденствие/. Затова тогава се берат билките, а самият празник е известен като Еньо Бильобер. В съответствие с растежа на Слънцето християнските календаристи са разставили датите Рождество Христово и Рождество на Йоан Предтеча, като използват евангелската фраза: “той трябва да расте, пък аз да се смалявам” (Йоан.3:30), което е протълкувано като съответвстие на слънцето в двете му крайни точки.

Слънце и красота

В текста на Паневритмията слънцето е източник на красота: “дава” красота и “възраства” в красота; цветята с негово съдействие са “прелестни”.

Във фолклорните текстове слънцето е свръхпрестижно сравнение за красота, мерило за красота. В лазарски, коледни и сватбени песни красивата девойка е оприличена на слънце, което грее. Например в „У Недини слънце грее” - не е било ясно слънце, най е била сама Неда, която има черни очи еленови, дълги клепки босилкови, бели зъби бисерови и тънка снага самодивска. В “Тръгнало е лудо-младо” има мома-ясно слънце, на която очи й са ясни звезди, веждите й - плетен гайтан, като ходи - вятър вее, като седи - слънце грее, като дума - бисер ниже!

Слънце и всемир

В текста на Паневритмията слънцето има отношение към “целия мир”, “цялата земя”, “всяка твар”.

Във фолклорни текстове слънцето се осмисля като всезнаещо и виждащо и затова до него се допитват за съдействие. Овчарят търси загубеното стадо с думите: “Слънчице, ясна огрево, ти грееш, слънце, високо, ти видиш, слънце, далеко”. Момъкът търси своята лика-прилика и го пита като грее „по цял свет, по цял вилает” дали не я е видяло? Слънцето не само му я му я показва, но го предупреждава да бърза, че е годена. Като всеведо в една песен Слънцето е призовано за свидетел на разпра между Небето и Земята, но то не е съгласно, защото според него и двете страни имат равни заслуги за водно-топлинния баланс, за съществуването на живота и за космическия ред.

Слънце и време/пространство

В Паневритмията слънцето “залязва, но вечно се явява пак”. Времето от деня, когато е уточнено, е по изгрев/ сутрин. Слънцето поставя начало на деня, като събужда целия мир. Местонахождението на Слънцето е като на всяко космично тяло: “в небето” (1, упр.24).

Във фолклорните представи се вярва, че след като залезе, слънцето отива в отвъдния свят, храни се, живее в палат, после минава под земята до мястото на изгрева, което е в морето.

Слънце и човек

В текста на Паневритмията взаимоотношенията слънце-човек се реализират в ситуации, в които слънцето е предимно източник, а човекът е реципиент. Човекът получава, а слънцето му дава живот, светлина, любов, радост. Дейност, която човекът извършва, е да пее за него. И да го посреща.

За българската традиция е важно това, че Слънцето се счита “свое” за хората, част от тяхната общност, поради което на трапеза е забранено да се сяда гърбом към него. Също като в текста на паневритмията то се посреща: при изгрев, който е седнал става прав, срещу него задължително се кръстят, а някъде се казва: “Райко изгря”. Когато слънцето залязва, не се вечеря, защото залязването му се схваща като своеобразно умиране, и се спазват забрани, характерни за поведение при смърт на близък човек.

Във фолклорните текстове слънце и човек влизат в диалог, във взаимоотношение на брак (виж Слънце и Земя) и във взаимоотношения на състезание. В мотивите “слънце и юнак се надварват” и “слънце и мома се надгряват” слънцето и юнакът (момата) сключват облог кой кого ще надвари (надгрее).

Мотивът “слънце и юнак” е публикуван под няколко различни заглавия в сборниците с народни песни и има следния обобщен сюжет: Юнак се хвали вечер сам или пред свидетели, че има бърз кон, с който може да обходи в кръг за ден цялата земя и да се завърне (или "за ден земя, за нощ небе"); Слънцето чува хвалбата (само или чрез посредник) и предлага облог да се надварват – ако Юнакът спечели, да му даде своята сестра, а ако загуби, да му вземе коня; на другия ден Юнакът стяга своя кон, извежда го на изток и при изгрева на Слънцето тръгва на път; добил значителна преднина, Юнакът слиза от коня на средземя, ляга и заспива; Слънцето почти печели облога, но събуден от своя кон, Юнакът отново го изпреварва и взема сестра му за "първо либе".

Основата на този мотив е митологична. Песента е коледна. Денят на зимното слънцестояне (съвпадало с Коледа на един по-ранен етап) се смята за ден на раждане на слънцето и начало на нов годишен цикъл; в коледните песни роденият Млада Бога е едновременно Христос и слънцето. Юнакът е Вселенският господар, който е длъжен в началото на нов годишен цикъл да обходи своята територия, земята, както защитно, така и за да има право над нея да я владее. Това право получава, ако се ожени за дъщерята на богинята-майка, както в приказките царят се унаследява от зетя. Дъщерята е Луната, а тя е и сестра на Слънцето. Затова облогът е, ако юнакът спечели да се ожени за сестрата на Слънцето. В старинния мит, послужил за основа на коледната песен, Слънцето не се явява участник в състезание, а заверител на ритуалния обход. Самият обход на юнакът се описва с реалии от шаманските свещенодействия – при екстатичните пътувания на душата на шамана в отвъдните светове. Има и такъв новогодишен обред – царят извършва обход на земята си в кръг, всъщност на представителни обекти около двореца, и обиколеното е защитено и той има право да го владее.

Мотивът “слънце и мома се надгряват” е публикуван в сборниците с народни песни под няколко различни заглавия и има следният сюжет: Майка се хвали пред свидетели, че има много красива дъщеря или самата малка мома се хвали; Слънцето чува хвалбата (само или чрез посредник) и изпраща Ясна зора или юнаци с предложение да се надгряват; облогът или не се споменава или се казва, че който надгрее ще вземе русата глава на другия; на другата сутрин момата я обличат в копринена или златна риза, сплитат й косата и я извеждат на изток; когато започва надгряването, момата надпреварва слънцето, като първа стига до залез, или то огрява две планини, а тя целия свят, или то залязва, а тя продължава да грее, или двамата греят два-три дена и я молят да се прибере, за да залезе и слънцето и да не изгори всичко живо. Състезанието печели момата. В един от вариантите печели слънцето; тук облогът е, ако надгрее малка мома ще вземе конят на слънцето, а ако надгрее то, да я вземе за жена.

В “слънце надгрява мома” е описан обред от началото на мартенската нова година, ориентирана по луната и започваща от новолуние в края на февруари или началото на март. Девойката се надгрява със слънцето вероятно защото на по-стар етап е била обречена нему човешка жертва.

Слънце и Земя

В текста на Паневритмията Земята и Слънцето се срещат едновременно в упражнения 3, 10 и 21. Земята е „като девица възлюбена” от слънцето. Тя обича /”жадува”/ слънцето, „стреми” се към него, „лети” към него „непрестанно”, „тича по своя път”. Нейният стремеж е споделен, защото Слънцето й отговаря като я „целува” и „милва”. То е „нежно” към нея. „Окичва” я „с прелестни безброй цветя”, „облива с милувки” планинските върхове, „гали с лъчи цветенца и треви”. Двамата общуват като Земята „му пее” и го нарича „Слънце на живота мой”. Връзката им е от разстояние, защото Слънцето я „целува” „с лъчи” и „отдалеч”. Въпреки това Земята е в състояние на радост: тя се „радва”, „пълна с радост”, „радва се от сърце”, „ликува”; и природата „ликува, че я слънце топло грее”.

Фолклорният мотив “слънчева женитба” е основен слънчев мотив. Обобщеният сюжет е следният: Родителите се сдобиват по магически начин с дъщеря: или слънцето им дава биле за рожба с уговорката, че ако се роди дъщеря ще му я дадат за жена или майката залюлява камъче край реката, което се превръща в дете. Ражда се дъщеря, която много пазят и крият, даже в едната песен й дават защитното име Грозданка /че е грозна/. Един ден слънцето я съглежда и се влюбва, три дена трепти, не залязва. Слънчовата майка е приготвила вечеря и го чака. Когато се прибира то казва, че е съгледало мома, която е като слънце на земята и ако не я вземе няма да изгрява така ясно както досега. Решават да пуснат златни люлки на Гергьовден, всички да се люлеят за здраве, а когато се залюлее избраницата, да я вдигнат. Когато става това, майката заръчва на дъщеря си да говее 9 месеца, а тя дочува 9 години. Слънцето не иска няма съпруга, затова довежда втора, но при венчавката първата избраница носи свещ, запалва булото на булката и проговаря. Като слънцето я чува, се венчава за нея.

Митологичната основа на слънчевата женитба е свързана с астрономията. Целите цикли на Слънцето и Луната се “срещат” на всеки 19 години, така нареченият Метонов цикъл. Това се интерпретира като брачна възраст и е кодирано в песента за слънчевата женитба, тъй като в обредните песни персонажите са ритуални заместители на съответните божества. В митологичната интерпретация на този сюжет девойката е персонифицираната Луна (поради това тя носи свещ; свещта е атрибут на Луната).

Слънце и даване

В повечето проследени теми слънцето в текста на Паневритмията е източник: на светлина, топлина, живот, красота, радост, любов. Освен това то е източник на сила, мир, вдъхновение: “дава мир” (2,упр.11), “вдъхновява” (2,упр.5), “носи сила” (2, упр.5). Земята, хората, растителността, всичко живо възприемат от него.

В българската митологията Слънцето е известно с името Дажбог, т.е. даващ бог. Сравни с днешния израз „Дай боже!”.

Заключение

В Паневритмията се срещат едновременно астрономически данни и фолклорни слънчеви мотиви. Слънцето е:

1. източник на светлина и топлина (Паневритмия, астрономия, фолклор);

2. източник на живот (Паневритмия, астрономия); поддържа реда в живота (фолклор);

3. източник на радост (Паневритмия); метафора за радост, изпитва емоции (фолклор);

4. може да говори (Паневритмия, фолклор);

5. източник на красота (Паневритмия) и мерило за красота (фолклор);

6. проявява любовта си (Паневритмия, фолклор);

7. възраства (Паневритмия, астрономия); най-голяма сила имат лечебните растения, когато то грее най-дълго (фолклор);

8. има семейство: благ Баща (Паневритмия); Слънчева майка, брат, сестра и жена (фолклор).

В текстовете на Паневритмията се запазват някои фолклорни особености на отношенията човек-Слънце: епитетът „мило”, обръщението „Слънчице”, разговарянето, посрещането при изгрев. Във фолклорните мотиви, обаче, взаимоотношенията често имат състезателен характер, който отсъства в Паневритмията.

В заключение можем да отбележим, че в текстовете на Паневритмията се преплитат миналото и настоящето в духа на българската традиция.

Sign in to follow this  


User Feedback

Recommended Comments

Няма коментари за показване


×