Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  

Вечни Поеми


Иво
  • Автор: Николай Райнов

    Вечни Поеми

    Песни за човека и земята

    Издателство Стоян Атанасов

    София, 1928

    Дата на първоначално въвеждане: 04.09.2005 г., 03:52 ч.

По дългия път, изминат от Човека, личат криволици, бездни, кръстопътища. Тук таме стърчи по някой мраморен изтукан, който сочи върховете, дето сгърчена ръка е драскала е драскала с разкървавени пръсти, за да се вкопче в канарата. Всеки от нас минава тоя дълъг път, всеки драще с ръце жестоките скали, всеки се стреми към върха – волю-неволю. Грехът разяжда мнозина, негли всинца ни, мами нашите души, омагьосва ги, държи ги в плен. Ала царството на Нощта е недълготрайно: за всекиго изгрява слънце. В тия борби на човека със себе си се развива – стих по стих – вечната поема на душата; човек се стреми да разбере Земята, защото нещо общо оживява и него и нея, той е част от нея, неин син, нейна гордост, неин позор. Страшните въпроси, които си задава човек във време на тия лутаници, са счупили не един череп о стената на мрачния затвор, наречен Съдба.

Без да помни това, сам затворникът някога си е съградил тоя затвор, дето сега се мята душата му, кълне, моли се, зове Непознатото за помощ.

Образите на тоя затворник – многолик, самин за себе си страшен, често жалък, понякога велик – давам в тая книга. Назовах песните си “Вечни Поеми” не затова, че по форма или замисъл ще пребъднат (знам тяхната преходност: те са мост, а не Млечен Път), а поради това, че в тях се Вечните и за Вечното. Във всеки от изнесените типове се проявява, струва ми се, целият човешки под – и за това те са вечни. Заглавието не трябва да лъже никого: не казвам че са вечни моите поеми за тия люде, а – че съм написал онова, що са пробудили у мене Вечните Поеми за исполините на духа.

Кои са тия исполини?

Техните пътища кръстосват земята, защото народите не могат без шепота, бляна и наитието им; светът се развива под тяхно вдъхновение. Мъже и жени, зрели плодове на миналото, те дирят още скъсаните жили, що са свързвали някога Човек със Земя. Те са вечни обелиски на людския стремеж, Млечен Път над човечеството, златен рог, из който шурти опиването на душата, стрели, с които Великията между Великите лучи челата на избранниците.

Всеки от тях е по един век.

Всеки е алмазна сянка на Човека, хвърлена от Слънцето върху Земята.

Затова изглеждат много.

А те са – Един.

Човек не е хубав нито паднал, нито гордо възправен.

Хубав е – когато се възправя.

От всички белези на стъпки по пътя аз съм харесал само стъпките, що се лутат.

От Човек до Земя: то е друм на лутане. Хората вървят окъсани, морни, прегладнели, изнурени от ход и мъка. По храстите се веят парцали коприна от нечии дрехи. По пясъка се вдълбяват кървави стъпки. Рядко се чува песен, ала когато се чуе, тя е хубава. Вихърът разнася клетви, молитви, бълнуване, шепот.

А когато човек преполови пътя, потребно му е да спре малко на отмора, да изгледа минатото, да се замисли; някои тогава начеват да се молят, други почват да вярват в призраци, трети се изповядват. На минувачите това се вижда смешно. Но ако обичаш човека, ти ще го разбереш. Коя майка се смее на сина си, когото другите смятат за луд?

Давам тая книга – с хубавото и грозното, що има в нея – на малцината, които биха я обикнали; дано тя бъде каменен стълб, макар и окълцан от груба ръка; дано посочи нещо, дано изведе някого, дано не бъде безполезна. Тя носи онова, що съм живял дълги години. За мене беше нужда – да я напиша. Желаех - тя да бъде зряла като мене; ала що да правя, когато поколението, към което принадлежа, е поколение на предходници? От нас не излезе ни един водач. Ние проправяме път за песента на по-имотните сърца.

Книгата ми, разбира се, не носи откровения. Но тя е писана с обич към всички, които са носили много рани, защото са летели твърде нависоко. Почит има в нея. И скръб. И разкаяние – понякога. Писал съм я с вяра, че край нас подрастват сърца – по-изобилни с любов, по-мъдри воли, по-лъчезарни умове. Те ще узреят в ония дни, когато нас не ще ни има. Но не е ли все някакво участие в тяхното велико дело и това – поне да им протегнеш ръка?

Ако някой от тях удостои тия стихове, които звучат негли не като песен, а само като копнеж за песен – ако ги удостои със своя поглед и намери в тях поне езика на своя баща и майка с нещо от неговата хубост, аз ще му бъда безкрайно благодарен.

Затова моля тия бъдни избранници на нашето племе да се не оскърбяват, че тям, тъкмо тям посвещавам тая книга. Във всеки случай, тя дава това, което съм живял – и затова настоявам да бъде четена като изповед, а не – да се разглежда като някаква bibles pauperum.

Иисус Христос

Последен от боговете

1

Христос – алмазена Змия, извита

По звездното небе на всички векове.

Аз искам – огнено длето в гранита

На изполинския обелиск да изкове

Лъчиста извивка

На светлата Змия

Обвила в звездна сянка цялата земя.

Аз искам лъчезарната Змия от камък да извая

И с изумруди да обкитя гъвкавата низ

От пръстени : да трепне жарствена омая

В мощта на поглед властен и лъчист.

Погледна ни апостоли, апостоли бездомни, и се вкаменихме

Пред огннеия лик на въплътено Слово.

От слънчеви потири звездно вино пихме –

Лъчи и пламъци на жъртвата Христова.

Пророчески език

Обжегна се огън дух новороден.

През бездни от светлик поведохме народа

Към Царството Господню:

От мрачни преизподни

Към свтозарния четог на въплътено Слово.

Аз искам лъчезарната Змия от камък да извая

И с аметисти да напъстря светъл низ

От люспи, но властта на млата късо трае:

Не светва под длетото погледа лъчист.

Обходихме света, дванадесет апостоли бездомни,

Творихме рай сред мъката

На всеки пъкъл,

Простряхме невод от лъчи по цялата вселена –

Да уловим душите заблудени,

Които плачат, хълцат, стенят,

Притиснати от ноктите на вечното страдание.

И ние, уморени странници

Към слънчеви земи,

Към светозарния чертог на въплътено Слово,

Събрахме вси души, обречени на жертва,

И ги поведохме по светлата пътека.

2

Залутани влъхви низ мрачна пустиня

Друм тежък минават в среднощна тъма.

Звезда огнелика ги води.

Рой звезден се сипна, стопи се. Отмина

И глух полунощ. Притихна земята,

Заспаха стозвездни кервани.

“Къде е Фуха, що изходи

на Тайната пътя към огнена скиния?”

Мълчат мрачините,

Задиплени в тежки савани,

От скръб изтъкани.

Най-сетне звездата се спря

Навръх планината, що дига гранитно чело

Над ширни пустинни.

Пръст огнен разсече небесното лоно,

Зорница червена изгря –

И рукнаха звездни порои ;

И кипна море от обрадвани песни,

От звуци тържествени, строги, магесани,

Които отвеждат душата в чертога небесен,

В алмазния трем на предвечното Слово.

Sign in to follow this  


User Feedback

Recommended Comments

Няма коментари за показване


×