Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  

Зелени крила


Иви
  • Автор: Николай Райнов

    “Слънчеви приказки”

    Дата на първоначално въвеждане: 03.09.2005 г., 04:57 ч.

В славните дни на Тутмеса пръв жрец на Амона бе стария Манут. Нему бе поверено голямото книгопазилище на фараона в подземията на Тебес - и той се грижеше да възвестява по царството веленията на боговете.

Облечен в бял аксамит, със златен атев на глава и с бич от медни жици в ръце, той отиваше сутрин, в третия час на деня, в двореца на фараона - да възвести мира на царството.

В ръката му имаше жезъл от злато, а на ябълката лежеше изваян сребърен бръмбар, който крепи на главата си слънцето, а в нозете си държи кълбо със семена, от които ще се роди съдбата.

Жрецът излизаше пред фараона и смирено навел глава, изричаше всеки ден едни и същи думи:

- Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти!

С тези думи Манут възвестяваше мира на цялото царство и вярната воля на боговете.

Ако фараонът го не запиташе нищо, жрецът си излизаше, без да дигне взор и да го погледне.

Той вървеше, както вървят робите - безстрастен и мълчалив като мумия.

А после влизаше в своите широки подземия - и под зелена светлина на смола четеше папируси, дето с йероглифи бе означено страшното учение на жреците.

В пъстрите редове, завещани от Хоруса, старецът тълкуваше съкровени думи, които учат човека да прави злато от пясъка на пустинята.

И после влизаше в най-тъмните ходове на подземния дворец, за да прелива течностите от една съдина в друга - и да ги подгрява над пламъка от кедър, лаврови листа и кости от лъв.

И кога слагаше в течността прах от изумруд, той спираше ръката си. Защото в книгите бе казано, че злато може да направи само този, който не е казал през живота си една лъжа. И - казваше се още - в деня, когато излъже онзи, който е обърнал в злато пясъка на пустинята, златото ще се обърне в кръв.

И първият жрец на Масър слагаше ръка на сърцето си - и се питаше излъгал ли е през деня.

Дванадесте години минаха, додето Манут, първият жрец на Тебес, приготви праха, с който можеше да се обърне в злато пясъкът на пустунята.

И един ден, след като бе възвестил пред фараона мира на царството и волята на боговете, старецът влезе в своите подземия - да види що е станала сместа, която на слаб огън трябваше да тлее цяла нощ.

Когато отхлупи медния капак на вазата, дето бе затворена сместа, очите му блеснаха от радост и ръката, която държеше похлупака, трепна: на дъното на голяма ваза, покрита със зеленикава ръжда, лежеха две шъпи жълт прах.

Този прах бе дирил цял живот старият жрец.

Той взе шъпа пясък, разсипа го в аламбик с широко гърло, наля червена течност и сложи една прашинка от скъпата смес.

И до среднощ стоя над кипящия аламбик - да чете предписаните от книгите на Хоруса заклинания.

И през дългите часове, когато устата изговаряше бавно и тържествено съкровените слова, умът на жреца рисуваше светла картина: пред неговите очи се простираше бекрайната пустиня - и всяко зрънце пясък бе златно зрънце.

Цялата пустиня блестеше като безгранично море от скъп метал, а над нея се издигаше слънцето - и неговата светлина бе оскъдна и бледа като лъчи на мъглива луна.

... А додето жрецът четеше съкровените слова на папирусите, в града на фараона ставаше нещо зло и съдбоносно.

Ала старият Манут нема време да възкади смоли пред сребърните огледала, та да попита каква е волята на боговете.

И той не видя нищо.

Когато наближи третият час на деня, Манут разтвори аламбика и лицето му възсия повече от златото, което стоеше пред него, в дъното на отхлупения съсъд...

Той улови с ръка топлия златен пясък и го разсипа на сребърна тепсия: златните зрънца звънтяха като струни на голяма арфа - и блестяха като слънчев прах.

И старецът забрави, че третият час на деня го вика в дворците на фараона.

Едва след час си науми първият жрец на тебес, че трябва да върви пред царя, за да съобщи волята на боговете и да възвести мира на царството.

Ала в ума му светеше още безбрежното златно море - и той нетърпеливо очакваше мига, кога ще види цялата пустиня златна.

И той не забеляза, че в двореца царува страшно мълчание.

Роб излезе зад големите стълпове, украсени с главата на Хатор, та каза на стареца, че враговете презнощ са избили вси царедворци.

Ала Манут не чу нищо - и нищо не разбра.

Край него лежеха по кървави губери виночерпци, свирачи храмови писари и роби.

Те бяха заклани с широк нож - и счупени оръжия се виждаха хвърлени край тях.

Ала Манут не видя нищо - и нищо не разбра.

Той стъпваше в локви кръв, но кръвта отразяваше златната пустиня на неговия блян - и той не зърна ни кръвта, ни убитите.

Пред очите му играеше само един образ: безбрежно златно море, а в него - той, новият творец, който обръща в злато цялата земя...

И кога стигна големия престолен чертог, той отмери с привикнала стъпка шестнадесет крачки, смирено наведе глава и произнесе старите заучени думи, които всеки ден бе изричал цели шестдесет години:

- Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти!

С тези думи Манут възвести в онзи злокобен ден мира на цялото царство и волята на боговете, която не бе имал време да научи...

Фараонът не оговори нищо.

И жрецът понечи да си отиде.

Ала в мига, когато щеше да се обърне назад, един чужд глас властно му извика:

- Безумче! Дигни си главата и виж! Виж кому говориш!

Пред него лежеше кървав и посинял убитият фараон...

И той се обърна назад, за да види кой му говори.

И видя двореца пълен с непознати мъже - и те държеха кървави мечове в ръце, а по железните им щитове личеха ръждиви петна кръв.

Пред тях стоеше младеж с медна броня и с корона от злато и рубини.

И жрецът смаян гледаше чудото - и не знаеше не е ли това жесток сън...

Ала новият цар властно изрече своята първа повеля:

- Пуснете го да си върви! Безумни са жреците в тази страна: безумец се не убива!...

И кога Манут влезе изново в своите подземни скривалища, той намери в сребърната тепсия вместо златни зърна топли капки кръв...

И ледният поглед на стария жрец се избистри като ум на мъдрец - и той вдигна очи нагоре, за да погледне нещо далечно...

Там, дето свършваше големия град, за да наченат пясъчните хълмове на пустинята, ломеше талази огромно кърваво море , червено като зърна от нар...

А над града, над пустинята, над целия свят се носеше леден въздух - и кръвта се смръзваше, за да образува високи червени планини със зловещ блясък на кървав рубин...

И над цял свят се бавно понасяше ужасно веене на големи зелени крила...

Sign in to follow this  


User Feedback

Recommended Comments

Няма коментари за показване


×