Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  

Старци - диаманти


Орлин Баев

(На снимката: Лев Толстой - един мъдър старец, написал някои от най-брилянтните си творби след 80г. възраст)

Нормално ли е в третата възраст човек да бъде неглижиран социално, пренебрегван и неуважаван?... В едно общество, фиксирано в материалното, външното, а оттам и в младостта и преходността, старостта наистина се превръща в период на изоставяне. Изоставяне, отхвърляне, пренебрегване, неуважение дори.

Наблюдавам как на едва стоящи на краката си старци и старици никой не отстъпва място в обществения транспорт. Преди два дни една старица в метрото се помоли на млад баща с дете да седне до него. Момиченцето му, на около 6 годинки, седеше на седалката до бащата. Мъжът с явно раздразнение грабна детето, и докато старицата сядаше, продължи 20-на секунди да мънка „писна ми от вас дъртаци такива...".

Преди време се месех в подобни ситуации... В повечето случаи масата от хора заставаха на страната на по-младия с аргументи от рода на „Като не може да стои прав, къде е тръгнал?", „Да ходи да мре..."

Чак да те досрамее, че си от същата нация. Но, подобно е положението в целия запад – западът, от който черпим ноу хау във всички отношения.

Сега избягвам да се меся, освен ако не е нещо наистина драстично – като физическо насилие... Пращам обич и светлина, старая се да не споря със злото и с изпростелия народ, а да помогна с добро, доколкото мога... Забелязах, че директният спор само засилва злото и простотията във вече наистина поизкуфелия, чалгаризиран и циганизиран български народ – нали от 21 години интелектът му тече навън като въздуха на космическа совалка през процеп...

Старостта е достойна за уважение. Всички ще остареем и примерно след 70-годишна възраст никой не е застрахован от болежки и слабости... И преди съм казвал: с отношението си към възрастните сега предопределяме отношението към нас, когато ние станем възрастни. Това не е статистика, разбира се, а житейско наблюдение и причинно-следствена връзка!

За старостта и самотността

Донякъде външната самотност е оправдана. Нормално е възрастният човек в известна степен да се отдръпне от социалния живот и да насочи психичния си и енергиен ресурс навътре, към мъдростта на смъртта, към безкрая!

Хубаво е да се видят усмихнати старци, чиито лица излъчват едно почти неземно сияние, резултат от големия им и положително „смлян" житейски опит, с помощта на връзката им с Любовта, Мъдростта и Истината! На такива старци винаги съм се възхищавал искрено и дълбоко съм ги почитал от сърце! Те не се и нуждаят от вниманието на людете кой знае колко, защото имат онази вътрешна връзка с по-големия Живот, с Бога ако щеш. Напротив, хората се нуждаят от вниманието и мъдростта на такива старци-диаманти!

Дядо Пано (съкращение от Панайот)

Ще дам пример за такъв старец-диамант със собствения си дядо – в момента е на 84. Живее сам в Добрич, защото маминка ми си отиде в по-цялостния Живот преди няколко години от инсулт. Живее сам, малко провлачва вече говора – и той имаше лек инсулт. Но никога – нито той, нито тя – не са били в тежест на никого. Дядо ми се гледа сам, чисти всеки ден апартамента, ходи да играе карти и шах с приятели. Притежава много силен оптимизъм и центрираност.

Цял живот е бил работник или управител на цех в един завод (ЗАВН) в Добрич (Толбухин). Беше и леяр по едно време. За него може да се каже, че е от онези малцината истински комунисти, които носят чистия дух на съобщността, на смирената липса на „аз и мое".

Такава ментална нагласа наистина резонира силно с тази на Вселената! Макар и атеист комунист, тази му психика го прави вярващ. Не с външни молитви и църкви или абсурден религиозен изказ, но като вяра в доброто, заедността, единството на всичко и всеки!

Тази му психика го държи и ще го държи още поне няколко години. С бодър ум и памет е и винаги, когато го чуя, ми вдъхва сила и увереност повече от най-добрия душелечител... Винаги е гледал на частната собственост като на извращение от законите на Живота и е казвал:

„Не парите носят щастие, Орлине. Приятелството, природата, смирението, радването на всички благини наоколо, които са във всичко – това носи щастие, Орлине!"

Наистина е щастлив човек, по своему мъдър и повече свят от мнозина от черноризците в догматичните уж духовни институции...

Велико Карачивиев

Беше една хубава пролетна неделя. Всичко в природата говореше на езика на Любовта. Клонките се разлистваха, а априлските цветчета на джанките пръскаха парфюмите си до всяко кътче на душата ми.

През деня имах честта да се уча от един от най-добрите психотерапевти в България – Алексей. А вечерта отидох на йога на смеха. Бях ходил няколко пъти и тялото ми си спомняше как след един час смях му беше леко и заредено, а чувствата – пълни с оптимизъм и малки бълбукащи мехурчета от цъфтящи усмивки.

Обикновено бях с най-многото години сред присъстващите. Другите бяха момчета и момичета в ранните двадесет, а аз – на цели 40. Този път на смехотерапията се появи един различен господин. Имаше вид на около 60-годишен, нисък, с костюм и вратовръзка. Сякаш се беше объркал.Разговорите с Велико Карачивиев винаги са интересни Снимка: Чайка Христова, СС

Но не беше. По време на всички упражнения, шеги и смях участва заедно с всички нас. Накрая, след като завършихме с дишане и кратка медитация, тъкмо щяхме да ставаме, когато този господин поиска да каже няколко думи.

– На колко години съм мислите? – попита той.

Хората се спогледаха. Някой се пошегува:

– На 25...

Други опитаха да отгатнат

– 60...

– 58...

– 63...

– Не, на 91 съм, – каза той. – Роден съм през 1920 г.

Младежите се спогледаха невярващо, а господинът с готовност извади паспорта си и ни показа датата на раждането си. Казва се Велико Карачивиев. Оказа се, че е професор по философия и дълги години е преподавал по университетите преди време, а и днес не отказва, когато го поканят. Велико има кристално бистър ум, бърза мисъл и прецизна силна памет, а намекна и че от ласките на жена си не се отказва – на 91 години...

Някой се обади, че дълголетието му се дължи само на добрия му ген.

– Ген, ген, но братовчедите ми със същия ген, които прекаляваха с пийването, хапването и отдавна бяха забравили що е това активно движение, си отидоха преди тридесет години.

Като го попитахме каква е

тайната на дълголетието и бликащото му здраве, Велико с удоволствие заразказва:

Имах много шарен и въобще нелек живот. Много трудности, много опитности, от които обаче с готовност се учех. Не спирах цял живот да се уча – както от уроците на живота, така и от опита на другите, от книгите.

Дребен, пъргав и винаги в добро настроение Снимка: Чайка Христова, ССЗа мен най-голямото богатство и щастие винаги е било свободното съзнание и философията, любомъдрието. Обичам знанието на свободната любознателна мисъл, която ме определя като съзнателен човек!

За мен да мисля и да интегрирам знанието в съкровищницата на мъдростта в сърцето си е истинското богатство и щастие. Пред това всички вещи и имущества не струват...

Обичам да мисля, чета и творя – продължи той. – Правя го постоянно и така мозъкът ми сега е по-свеж и силен, отколкото преди 60 години.

Смея се. Смея се много. С оптимизъм и радост гледам на живота, уча се от всичко и с лекота преминавам през трудностите.

От 40 години живея в един блок на 16-тия етаж. Не ползвам асансьора – даже когато нося багаж, се качвам всеки ден по няколко пъти пеш. Това поддържа сърцето и тялото ми здрави и силни.

Движа се много, разхождам се и спортувам.

Откак се помня, съм вегетарианец. Понякога си правя бонбони – топчета от стрити ядки и мед, и си ги хапвам с удоволствие... Хубав е животът – чувствам се млад и мисля да живея поне до 120 години!...

.......................

Орлин Баев, когнитивен градинар smile.gif

Sign in to follow this  


User Feedback

Recommended Comments

:thumbsup:

В някои страни е помислено за това, как възрастните хора-пенсионери да не "пречат" в пиковите часове. За целта, картите им за градски транспорт са по-евтини, но ако пътуват след 9ч. сутрин, ако им се наложи да пътуват, доплащат. Разбира се пенсиите на европейците не са като на нашите възрастни /т. е. от третия свят/:feel happy:

И изобщо това, че си изкарваме едни на други яда и недоволството не ни помага да си решим проблемите...

Сподели този коментар


Линк към коментар
Share on other sites

Видовден

Тази вечер гледах филма „love.net”. Хубаво направен филм, но не ми хареса. Нещо ми напомня на друг български нашумял филм „Дзифт” на Явор Гърдев. Залепна ми преди време чернилка от този филм и дълго се чистих. Подобно усещане имам и за тази сладка дъвка – любовта в нета. Прекрасната музика на Котарашки подвикна от екрана „опа, хей” и любовта се втурна да друсне кючека...Но дали така не се издаде, че това не е Истинската любов?

И всичко това праз май. Един филм несъвместим с уханието на този месец. Та сега всичко ухае на люляци. Нощите и дните са запълнени с разцъфналите люляци , сякаш пролетни гроздове изпълват гърдите ни. Пием с дъха си от това люляково вино и природата ни завъртва с нейния ритъм, нейното „опа,хей” звучи с песните на птиците и ни потапя в онази нестихваща благост, за която и Вазов пише : „люлякът ми замириса”. Пролетта e младост.

Вчера, в късния следобед възрастният, вече доста отпаднал, бай Киро, седеше на стол пред своята къща. Държеше в скута си огромен букет от люлюк. Бай Киро придържаше с една ръка люляков цвят, все едно виолетов грозд откъснат от храстите на двора, а с другата ръка късаше едрия цвят с дългите си пръсти и с шепа пълнеше устата си. Да , той ядеше люляк, сладко и дълго предъвкваше ароматния цвят. Извиках му през оградата и се помъчих да му обясня да не го прави. Но, защо, попита ме той, това е толкова вкусно. Може да се отровиш, да ти стане лошо. Ех, усмихна се той, утре ще разберем дали е така, нали е видовден. По мое настояване подаде ми през оградата останалия люляк и „зачакахме” сутринта на видовден.

Защо ли остават възрастните хора, вече немощни, на никому дори и на себе си ненужни, защо продължават да живеят. На кого са нужни? Нужни са на тези около тях, за да разберат те какво представляват, не какво си мислят, че представляват, а какви са в действителност, да разберат истината за себе си.. И това се разбира, понякога късно, когато възрастният човек вече го няма. В очите на възрастния човек може да видим своето бъдеще ние, тези на които люлякът все още ухае.

Днес, 13 петък, според бай Киро, е видовден. Случайно изпусната дума, си мислех аз, какво може да е толкова важно, какво може да ми дойде от „нета”, нали „там е любовта”, дори и филм са направили затова. Порових в нета, но нищо не се появи. Имаше много „любов”, но обич няма, сигурно защото няма такава английска дума, затова и нета не е ухае на люляк ,а повече на sex.net. Отворих Словото на Учителя, „Истинския нет” и видовден се появи, ще кажем пак „случайно”:

Беседа „ Единство на съзнанието”. „..взимате в ръката си една ябълкова семка, свивате ръката си, навеждате се към земята и посаждате семката. Щом направите това движение, след малко ще направите обратното движение – ще се вдигнете нагоре. След няколко години дървото ще израсте и ще даде плод. За да откъснете един от тези плодове, вие протягате ръката си нагоре и после я спущате надолу. При тези движения – спущате ръката надолу, за да посадите семката, и протягането й нагоре, за да откъснете плод от дървото, чиято семка сте посадили – се образува буквата И. С буквата И започва думата Истина. Какво означава тази дума? Истината подразбира опитване на плодовете на това, което някога си посадил.”

Това е и видовден, ден в който отдавна ще сме забравили уханието на люляка, ще чуваме слабо песента на птиците, но ще опитваме от плодовете наши. И ще се радваме на сладостта им или ще търпим тяхната горчивина, защото това ще е Истината за тях – Любовта им.

13 май, 2011 година

П.П. След време се чудим дали цветът на всеки вид люляк е четирилистен, но днес упоени от арамота му не забелязваме нищо. Затова казват: „Май любовта е сляпа.” Сигурно е заради люляка през май...

Сподели този коментар


Линк към коментар
Share on other sites

×