Аиа Бен Якзан

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

Небето над Бухара розовееше от настъпващата утринна заря. Звездите бързо гаснеха една след друга, изплашени от могъщото сияние на изтока, което предхожда изгряването на слънцето. Свеж и приятен полъх се носеше над спящия още град. През нощта беше превалял тих дъжд – рядко явление тук.

Потънал в дълбок размисъл, млад мъж крачеше с леки стъпки към покрайнините. Той премина през една от портите на голямата крепост, което го обграждаше града. Тя вдъхваше вяра и спокойствие на мирните му жители от нашествието на гладни скитнически племена. Минавайки през портата, той огледа дебелата стена от камъни и си каза:

„Колко назад в своето развитие и култура е човешкият род, за да се отдава на пъклените подтици, които злото на Княза на този свят вмъква в хората и ги кара да ограбват и заробват своите подобни. И да става нужда за своята охрана, мирните хора, да вдигат такива чудовищни стени. Но, слава Богу, засега – ето, изминаха повече от два века, откак арабите дойдоха и завладяха земите на този край. Нашествениците, изплашени от тяхната сила, не смеят вече да идват насам. Крепостта е безмълвна.”

Все така замислен, той стигна до бистрата, грациозно лъкатушеща  Мулкана. Тих, успокояващ божествен напев се носеше от игриво подскачащата вода.

- Чудно нещо е водата – отново си помисли младият мъж. – До какво съвършенство е стигнал минералният свят в своята еволюция! Тя е единственият течен минерал. Какво изключително участие взема тя в служба на онова могъщо божествено течение тук на земята, наречено живот. Каква любов има, каква жертва прави, каква задача изпълнява – да приема и чисти отровите, които князът на злото е вмъкнал навсякъде, във всяка форма, във всяка творба на този свят.

Стана му приятно, топло и мило като я гледаше и с радост крачеше по нейното течение нагоре. Насочи се към едно от възвишенията, които бяха пред него. Когато стигна върха, спря се и тихо изпя любимия си химн, който сам беше създал и се загледа на изток, където след малко се показа първият лъч на изгряващото слънце. Топлота, смирение и уважение се изписаха на лицето му пред най-великото събитие на деня.

- Богове, – подхвана той в себе си – вие отново идвате на нашата земя, за да й дадете живота и своето благословение, кажете ми, ще мога ли да имам нещичко от вашата светлина, знание и мъдрост? Аз за тях жадувам, след като ми дадохте възможност да изуча всички науки, които хората тук на земята бяха достигнали. Чрез вашата мощ успях да излекувам Емира на Бухара, едва достигнал 18 години – нещо, което никой от лекарите там не можа да направи. За благодарност и по моя молба, Емирът ми разреши да посещавам и да ползвам всички книги, които се намират в неговата грамадна библиотека „Савван ал Хикмат”, хранилището на мъдростта, а това е най-голямата привилегия, която Емирът дава на един човек. В нея – дни и нощи, четях и изучавах събраните знания и мъдрост на търсещите истината. За това съм ви тъй благодарен и съм готов да поставя всичките си сили, за да бъда ваш слуга, да изпълнявам волята на Бога, така, както и вие я изпълнявате. Но ми трябва по-голяма светлина и мъдрост – вие знаете това. От това, което научих от книгите на хората и опитът, който животът ми донесе, аз разбирам, че все още нищо не зная. Помогнете ми – дайте ми от вашата светлина и мъдрост!
Така смирено се молеше младият Абу в утрото на този чуден ден. Когато свърши, очите му бяха просълзени. Той вдигна глава и за своя голяма изненада видя до себе си човек, който приветливо му се усмихваше. Абу го гледаше и не можеше да се нарадва - от човека лъхаше доброта и мекота, каквато той не беше виждал. Имаше вид на човек, преживял много години, а беше изправен и без побелели коси. Излъчваше младежки жар. Обхванат от непреодолимо желание, Абу се чудеше как  да завърже разговор

- Кой сте вие – най-после подхвана Абу – и откъде идвате? Вие не приличате на хората от този край. Как попаднахте тук в този ранен час? Как се казвате?

- Моето име – отвърна непознатият – е Аиа Бен Якзан. Идвам от чистия и свят Ерусалим – на братята на слънцето. Но не този град Ерусалим, за който си чувал и чел. Ние чухме молбата ти и съм пратен от тях да ти помогна – да се утоли  жаждата ти.

По лицето на Абу се изписа изненада. Той не беше чувал такова странно име, макар че знаеше и география, и история,  и човешки имена от цял свят.

- Да, вярно е – подхвана непознатият – ти такова име не си срещал и чувал, защото и такъв като мен не си срещал досега. Ние там, братята, имаме имена както и вие, хората, но те включват всички способности и възможности, които всеки притежава.

Абу остана още по-изненадан като разбра, че непознатият беше прочел мислите му до най-големи подробности.

- Аиа – продължи непознатият – това са първите звуци, първите гласни, които човек произнася, когато се ражда на земята – те му отварят вратата към този свят. С тях призовава Любовта на помощ, в този труден и важен момент. Велик закон е във вселената: „Трябва да искаш, за да ти се даде. Трябва да жадуваш, за да имаш.” Дете, което се ражда, не произнесе ли тези звуци, вратата не се отваря и с него е свършено. „Аиа” е Любовта навсякъде в Божия мир. А Якзан е вечното, непрекъснато движение – животът.

Ние, братята от слънцето, отдавна следим твоя път и се радваме на жаждата ти за светлина, знания и мъдрост. Ти доказа, че тази жажда – да изучаваш Божията мъдрост, е крепка и устойчива. Ти завърши един клас – знанието за външните форми и явления, и сега дойде време да влезеш в друг, по-висш. Там ще изучаваш вътрешното съдържание и дълбокия смисъл на всичко, което те заобикаля и всеки, който ще срещнеш. Това знание ще ти даде голямо предимство пред другите. Ти ще можеш да им помагаш, да ги лекуваш и поучаваш, тъй както никой друг. С това голямо вътрешно богатство ти ще си изправен пред две възможности: голямото изкушение да живееш охолно и спокойно, уважаван и почитан от царете и знатното висше общество, но да изпълняваш тяхната воля; и другата – да изпълниш волята на Бога, като тръгнеш из народа, да му помагаш и показваш пътя към знанието и светлината, към Божествената мъдрост. Но в ако избереш второто, ти ще се сблъскаш с княза на този свят, който е враг на Божествения път. Той ще накара своите слуги да те гонят от град на град, от селище на селище. В затвори ще лежиш, ще се подиграват с тебе, като еретик ще те съдят. Кое ще избереш ти – човешката слава или Божията?

Абу се сепна от ясния и категоричен тон на непознатия. Много осезателно почувства могъществото, което той носи в себе си и сериозността на момента. Той никак не очакваше, че в този хубав ден ще бъде изправен да реши най-важния въпрос, който може да се постави на едно разумно същество. Спря се и отново загледа внимателно странника пред него. Изправи се и каза:

- В мен колебание няма. Аз искам да изпълня волята на Бога, през каквито и изпитания да мина.

Ярка светлина лумна от образа на непознатия, една топла усмивка, пълна с любов и радост грейна по лицето му.

- Но, кажи ми – каза Абу – как ще разбера, че ти си един от тези велики синове на Бога, за които четох в книгите на древните, че идват при особени случаи при някои хора?

Странникът погледна Абу и му каза:

- Ето, по твоята глава и лице, и по всички твои органи и форми, аз ще ти разкажа не само за твоите качества и способности, но и за целия твой живот – не само сега, но и в миналите векове, когато си идвал пак на земята.

Абу остана приятно изненадан, че непознатият, който по чертите на лицето си, много приличаше на него, ще му обясни значението на всяка форма и линия по неговото. Той самият се бе занимавал с тази наука и я намираше за много полезна и интересна за всеки човек. Странникът започна да му обяснява – челото, веждите, очите, носа, скулите, брадата, долната челюст, устните и очите, а след това и покритата част от главата с косата, и то с такава подробност и задълбоченост, каквито Абу нито някъде беше чел, нито чул. Туй, което той знаеше, беше бебешка занимавка в сравнение с онова, което чу.
- Сега – продължи по-нататък Аиа Бен Якзан – ще ти покажа и нещо съвсем неочаквано, което не само ще премахне съмнението ти, но ще ти покаже нагледно и част от нашата далечна връзка.

Той махна с ръка и Абу се видя при съвършено нова обстановка. Беше в учебна зала заедно с много ученици, които смирено и задълбочено очакваха влизането на своя Учител. Абу беше най-отпред. След малко вратата се отвори и за голяма негова изненада, видя да влиза с леки и енергични стъпки Аиа Бен Якзан. Лицето му обаче този път беше замислено, посърнало и измъчено. Той се обърна към очакващите го с внимание ученици и каза:

- Любезни мои, на тази земя, на която вие сега живеете и учите, ние изгубихме сражението срещу злото, срещу княза на този свят, защото той можа да използва мъдрост, в която ние не успяхме да проникнем. Тази земя и много земя на север от тука ще загине. Тържествуващ от своя успех, князът на този свят е обхванал умовете на изостанали човешки раси, като ги повдига срещу нас – ние, които носим светлината, знанието и мъдростта Божия. Обхванатите от неговата злоба и ненаситен устрем към разрушение и мрак, с небивало ожесточение връхлитат върху нас и всичко, което ние сме създали, като го изгарят и обръщат в пепелища. Ето защо ние ще трябва да се оттеглим от тука, защото земята ще бъде залята и потопена от водите на могъщия океан. Ние ще трябва да спасим знанието и мъдростта, оставени от великите учители на човешкия род, за да може пак вие да ги ползвате, когато дойдете отново. Ние, братята на слънцето, взехме под внимание всички ходове и помисли на княза и бъдете повече от сигурни, че подобно нещо втори път няма да се случи. Членовете на Бялото братство се отличават от хората и по това, че могат – макар и в много редки изключения – само по веднъж да правят грешки.
Учителят им спря и погледна вкаменените от изненада ученици. След тежко мълчание, той вдигна глава и продължи:

- Цялата тази цветуща земя, оттук до далечния север, ще потъне под водите на океана, нивото му ще се издигне на сто метра височина и ще залее всички цветущи страни, където сега има тъй висока култура. Станете да приберем оставените написани съкровища на мъдростта, донесена от великите учители на човешкия род в хранилища, където водата няма да стигне.

Учениците станаха и бързо се упътиха към подземията на величествената сграда, където се съхраняваха трудовете на мъдреците. Всичко беше прибрано, опаковано и закарано в пещера на един висок връх. По пътя Абу забеляза огромни градове и прекрасни градини, каквито до сега не беше виждал.

Когато приключиха, небивал мрак обхвана всичко. Дни и нощи подред ужасяващи мълнии разтърсваха небето и земята се люлееше като клечка в развълнуван океан. Всички стояха в пещерата, ужасени от гледката – потъваше Атлантида.

- Какво беше това? – попита Абу, изпълнен с уважение, смирение и искрено доверие към своя Учител.

- Това, което видя, е само епизод от твой минал живот. Ти беше тогава от напредналите ученици в Божествената школа, която ръководех. Тя беше на една земя, за която нещо си чел в старите книги от библиотеката на Емира.

Абу се усмихна, но вече не се изненада от факта, че неговият учител знае и за библиотеката на Емира.

– Учениците – продължи по-нататък Аиа – са под непосредственото внимание на своите Учители и следят и за най-малките техни прояви, мисли и чувства, и подреждат всички случки и събития в живота им до най-малките подробности. Ние ти наредихме да имаш достъп до тази библиотека .

- Ти казваш, че освен на потъналия континент и другаде е имало много по-висока култура от нашата – се обърна Абу към своя Учител – а защо не намираме останки от нея?

- Вие – подхвана Аиа – и учените, които за в бъдеще ще дойдат и ще се интересуват от историята на човешкия род много повече, отколкото това е сега – нито вие, нито те, няма да намерят почти нищо от нея. Защото тогава културните народи, както и техните градове, са се намирали все покрай големите водни басейни и реки, както е и сега. Вземи например Халдейската, Византийската, Египетската, Александрийската, културата на остров Крит, китайската и другите култури, са се развивали все покрай вода. Далеч във вътрешността на континентите и в планините са живели примитивни хора, със съвършено изостанала култура. Водите на океаните, които се надигнаха със 100 метра и големите реки, които придойдоха от топенето на снеговете и поройните дъждове, заляха и погребаха завинаги цветущите градове, хората и културата, която те създадоха. Много от големите реки промениха своите корита, както това е било и с реката Нил, която по-рано е минавала през Сахара – сега пустиня, а тогава цветуща страна. От тази страшна катастрофа на земята, в народите е останал само смътен спомен, записан в някои летописи. Спомен за мировия потоп. И какво намират и ще намерят онези от хората, които ще се интересуват от миналото? Ще намерят само остатъците от примитивните народи, животът навътре в континентите и по високите места. Като казвам това, не става въпрос за културите, които хората днес познават: китайска, индийска, вавилонска и другите, но за онези много, много древни култури, съществували някога на земята. Хората които ровят земята, за да търсят нещо оставено от миналото, се много учудват като намират предмети и сечива, направени от бронз. Ти знаеш, че за да имаш бронз, трябва да има много добра техника, за да се получи най-напред мед, олово, калай – та тогава чак може да се прави бронз. Къде е била тази техника? Къде и как се произвеждали тези метали? А бронзовите предмети са намерени в селища, обитавани от примитивни хора. За в бъдеще учените ще се учудват много, когато намерят коралови образувания на дълбочина 150-200 метра от нивото на океана. Ти знаеш за тези тъй красиви малки животни, които живеят в топлите води на океаните – те могат да живеят най-много на 25-30 метра дълбочина. Няма да минат и 1000 години и учените ще намерят и други още  по-очевидни доказателства за това голямо издигане  водите на мировия океан.

Дълго се разговаряхме – с усмивка каза Аиа Бен Якзан на своя ученик Абу – време е вече да те заведа и покажа пещерата, където скрихме писанията, в които е изложена онази мъдрост и знания, които дават възможност на ученика да разбира дълбокия вътрешен смисъл на всичко, което вижда, преживява и става около него.

През този ден Абу Али Хусейн ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина не се върна в Бухара. Там никой не го очакваше. Родителите му се бяха вече преселили в градините на Аллаха. Воден от своя учител, Абу отиде в пещерата, където дни и нощи четеше словата на Божествената мъдрост, докато изучи всичко, което имаше и беше съхранено там. След това той отново се прибра в Бухара, озарен от ново знание и Мъдрост.

Напусна високата длъжност, която заемаше и дворцовото общество, и тръгна да проповядва ново учение и знание, да помага и лекува хората. Гонен, преследван и затварян в тъмници, хулен и обявен за еретик, в продължение на повече от 20 години, Аиа Бен Якзан беше всякога с него, напътстваше го и му помагаше в трудния негов път. Около него всякога имаше жадни за светлина и знания хора, негови ученици, които разбираха величието му.

Най-после спря в град Хамадан. В утрото на чуден свеж ден неговият Учител, придружен от друг един, сияещ с още по-голяма светлина, се изправи пред него в ясен образ и му каза:

- Стига вече, достатъчно. Ти изпълни волята на Бога, изпълни възложената ти задача. Време е вече да се прибереш при нас, като равноправен наш брат. Дойдохме да те посрещнем заедно с Христа, главата на Великото Бяло Братство.
Аиа Бен Якзан му подаде ръка и Абу стъпи на мостчето, което беше прехвърлено над потока изостанали души, който обкръжаваше земята. Те ограбваха всяка душа, която отиваше в отвъдния свят - всяка душа, която на земята се беше поддала на техните подтици. И на 18 юни 1037 година, той премина в отвъдния свят и влезе в обществото на Великото Бяло Братство.

Така Абу Али Хюсеин ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина, наречен от народите там още Аш Шейх Ар-Раис, което ще рече „глава на знанието”, а от европейските народи „Авицена”, завърши своя земен път.

Юни 1970 год.
Николай