Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Иви
Иви

Възвърнатият Рай

    Автор: Хенри Дейвид Торо

Живот без принцип

Г-н Ецлер1 е родом от Германия и за пръв път е публикувал книгата си в Пенсилвания преди десет-дванадесет години, а сега по настояване на читателите му отвъд океана е подготвил второ, вече английско издание на отпечатания в Америка текст, дължащо се според мен на широкото напоследък разпространение на идеите на Фурие. Това е показателен факт за времето, в което живеем. Признавам, че тая книга ме извиси до по-обхватни идеи и разбирания за обязаностите на човека на тоя свят. Додаде нещо към духовния ми ръст. Заслужава си да се прочете, та дори и само защото повдига големи въпроси. Ето какво предлага г-н Ецлер:

"Приятели мои! Обещавам да ви покажа как за десет години да създадете рай, в който всеки ще притежава в небивало изобилие всичко необходимо за човешкия живот, без да се труди и без да плаща; в тоя рай лицето на природата ще придобие най-прекрасни форми, а човекът ще може да живее в най-красивите места, сред невъобразимо изискан лукс, ще притежава най-омайните градини и за една година ще успее, без да се труди, да постигне повече, отколкото за хилядите години досега - ще може да изравнява планини, да отводнява долини, да създава езера, да пресушава езера и блата, да насече земята с красиви канали и пътища за прекарване на товари от хиляди тонове и за изминаване на хиляда мили за двадесет и четири часа; ще обсипе океана с плаващи острови, които с невероятна бързина ще могат да се придвижват в желаната посока и ще са напълно безопасни, снабдени с всякакви удобства и разкош, с градини и дворци, в които ще живеят хиляди семейства, и с многобройни сладководни реки; ще изследва вътрешността на земното кълбо и за две седмици ще се придвижва от полюс до полюс; ще разполага с нечувани досега средства за разширяване на познанията за света и усилване на интелекта; ще води живот на несекваща радост, на непозната досега наслада; ще се освободи от всички злини, гнетящи човечеството, освен от смъртта, но затова пък ще я отпрати далеч отвъд обичайния предел на човешкия живот и ще я направи по-малко мъчителна. Така човечеството ще заживее с наслада в един нов свят, далеч превъзхождащ настоящия, въздигайки се на несравнимо по-високо равнище на съществуване."

От тоя, както и от много други пасажи би могло да се заключи, че в механиката, както и в етиката има някакъв трансцендентализъм. Докато първият реформатор се занимава изцяло с въпроси отвъд пределите на пространството, другият налага идеята за възмогването на човешкия род до най-големи висоти. Докато единият лъска Небето, другият мете Земята. Единият твърди, че промениш ли себе си, всичко с природата и житейските обстоятелства ще бъде наред. Да не си създаваме сами пречки, защото оттук идат най-големите затруднения. Облакът, препречил погледа на астронома, е нищо в сравнение със собствената му слепота. Другият реформатор пък иска да промени природата и житейските обстоятелства и тогава всичко с човека щяло да бъде наред. Престанете с неясните приказки за промяна на света, казва той, аз ще променя самото земно кълбо. Какво от това, че ще освободя плътта си от зловредните течности, след като не съм ги отстранил от плътта на земята? Не е ли второто по-доброто? Земята обикаля по своята орбита в разклатено здраве. Нима не виждате, че страда от астма, треска, воднянка, чревни газове, плеврит, че е нападната от паразити? Нима не виждате как всичко здраво в нея е поразено? Ала не крие ли тя и огромна жизнена сила, която да я спаси? Несъмнено. Бъдат ли подобаващо управлявани от човека, самите природни сили ще възстановят нейното здраве и ще я превърнат в рай, също както и законите на човешкото тяло само чакат да бъдат овладени, та да станем здрави и щастливи. Нашите лекарства лекуват броени на пръсти страдания, повечето ни болници са частни и труднодостъпни. Трябва ни друга Хигия, а не тая, която днес почитаме. Та нима докторите не предписват малки лекарствени дози на децата, по-големи - на възрастните и най-големи - на воловете и конете! Да не забравяме, че трябва да назначим лек на самото земно кълбо.

Тъй прекрасна земя ни е дадена, а колко малко сме направили за нея, колко малко сме разчистили, оградили, прорязали с канавки! Все ни се иска да намерим "по-добра" земя, без да сме си мръднали пръста, също както днешните фермери са се устремили към почвата на Охайо. Ала няма ли да е по-достойно и честно да разорем и възобновим тая новоанглийска земя? Младите още жизнени сили на земното кълбо само чакат да бъдат насочени в правилната посока. Няма вестник, който да не съобщава за непредвидимите прищевки на вятъра - морски бури и урагани, които моряците и фермерите приемат като пръст на провидението; ала тия бедствия досягат съвестта ни и ни спомнят греховете. Втори потоп би бил позор за човечеството. Бездруго признаваме, че не питаем уважение към примитивните хора. Един първокласен бизнесмен не би се впуснал от все сърце в бизнеса на живота, без първо да е прегледал сметките си. А на колко много неща днес сме отпуснали края! Кой от нас знае накъде ще задуха утре вятърът? Нека не отстъпваме пред природата. Ще направляваме облаците и ще спираме бурите, ще задържаме отровните изпарения, ще предотвратяваме земетресенията, разкопавайки епицентъра им, за да излязат опасните газове, ще изтърбушим вулканите и ще изтръгнем взривната им ядка! Ще направим водата течна, огъня - горещ, а леда - студен и ще сложим патерици на земята. Ще научим птиците да летят, рибите - да плуват, а кравите - да преживят. Дошло е време да се заемем с всичко това.

На едни моралист също тъй подобава да се запита как човекът би могъл да подобри и разкраси Вселената, да направи звездите по-ярки, слънцето - по-жизнерадостно и ведро, а луната - по-радушна и мила. Не би ли могъл да усили багрите на цветята и птичата песен? Дали изпълнява дълга си към по-низшите от него? И не трябва ли да стане за тях бог? Доколко е великодушен към кита и бобъра? И не се ли боим да разменим макар и за ден с тях местата си, та да не би с поведението си да ни засрамят? Не можем ли да се отнасяме великодушно към акулата и тигъра, наместо да слизаме на тяхното равнище и размахваме копия с остриета от зъби на акула и щитове от тигрова кожа? Набедили сме хиената, докато всъщност по-зло и жестоко животно от човека няма. Ах, на него трудно може да се вярва; дори безпътните комети и метеори биха го поздравили и отвърнали на същността му по своя начин.

Как грубо и грозно постъпваме с природата! Та няма ли да усвоим по-малко грозно поведение? Нима не ни внушават тъкмо това всички прекрасни открития - магнетизмът, дагеротипията, електричеството? Нима умеем само да кастрим и сечем горите? Не можем ли да подпомагаме естествените им процеси, циркулацията на мъзгата? Днес нашият труд е безсъдържателен и брутален. Дори не подозираме колко много може да се направи за подобряването на отношенията ни с живата природа, каква добронамереност и изискана учтивост би могла да се възцари помежду ни.

Има обаче определени дейности, които, макар и не докрай поезия и истина, поне подсказват една по-благородна и нежна връзка с природата. Пчеларството например е едно известно отклонение от общото правило. То е като да направляваш слънчевите лъчи. От най-дълбока древност народите са вниквали тъй в природата. Знаем за Химет и Хибла, както и за ред още прочути с меда си места! Нищо грозно няма в развъждането на тия мънички стада, чието жужене напомня най-тихо мучене на крави из пасбищата. Един занимателен автор неотдавна ни припомни, че някъде дори отвеждали пчелите на паша из най-богатите на цветя места. "Колумела ни съобщава, пише той, че жителите на Арабия изпращали пчелите си в Атика, та да пият нектар от късните цветя." Всяка година натоварвали на лодки пчелите в огромни пирамидални кошери и поемали по Нил, като нощем бавно плавали по течението, а денем, когато цветята по бреговете се разтваряли, спирали; когато решавали, че има богата паша и съответно полза от забавянето, те потапяли лодките във водата. Същият автор ни съобщава, че имало в Германия един човек, чиито пчели давали много повече мед от тия на съседите му без каквато и да било видима причина; накрая той им доверил, че бил обърнал кошерите си с един градус по на изток, тъй че пчелите му, излитайки два часа по-рано сутрин, обирали най-първите глътки нектар. Наистина, зад всичко това се крие коварство и себичност, ала то подсказва на поетически устроения ум какво би могло да се направи.

Има много примери и за по-големи отклонения от общото правило, които все пак заслужават похвала. Миналата година в една планинска местност видях куче, което трябваше да избива масло, като тича по хоризонтално поставено колело, и макар очите му да бяха възпалени и да кашляше лошо, в последна сметка семейството на фермера имаше с какво да намаже хляба си. Несъмнено, колкото и голям да е един успех, първите винаги стават жертва. До голяма степен несъобразното използване на коня in extenso2 напоследък бе усъвършенствано в интерес на човека, като облагата се извлича само от две сили: центростремителна - теглото на коня, и центробежна - стремежът му да върви напред. Само тия два елемента се калкулират. Така най-добре се пестят силите на животното. А нима всички същества със своите ограничени ресурси не предпочитат относителното пред абсолютното движение? А какво е самото земно кълбо, ако не също такова, ала огромно колело, та и най-волният бяг на нашия кон из прерията се оказва навремени спънат и безрезултатен поради въртенето на земята около оста си? В случая обаче конят е основният деятел и източник на енергия, и ако за разнообразие на гледката пред него се постави прозорец, то няма ли постоянно менящата се активност и пулсиращата енергия на животното да се съгласуват с разнообразието на пъстрия крайпътен пейзаж? Трябва да се признае, че понастоящем най-вече конете работят за хората, а твърде рядко - хората за конете; и скотът се изражда сред човешкото общество.

Както ще ни се изясни, размишляваме върху една епоха, когато човешката воля ще бъде закон за материалния свят, когато човекът няма повече да бъде спиран от такива абстракции като време и пространство, височина и дълбочина, тегло и твърдост и той, разбира се, ще стане господар на мирозданието. "Е, добре - ще каже невярващият читател, - животът е кратък, а изкуството - вечно; къде е силата, която ще доведе до всичките тия промени?" Тъкмо отговорът на тоя въпрос е задачата, която г-н Ецлер си поставя със своята книга. На първо време той само ни напомня, че в природата има неизброими и неизмерими сили, още недостатъчно използвани, но напълно достатъчни за постигането на тия благородни и универсални цели. Той само известява за съществуването им, тъй както топографът обявява наличието на тяга във всяка течаща вода, и отбелязва, че проявленията им ще бъдат разгледани в продължението на книгата му, озаглавено "Механическа система". Някои от най-явните и познати ни сред тия сили са Вятърът, Приливите и Отливите, Вълните и Слънчевата светлина. Да се спрем по-подробно на значението им.

Най-напред това е мощта на Вятъра, постоянно проявяваща се по цялото земно кълбо. Наблюдения над плавателни съдове, както и научни изчисления сочат, че средната сила на вятъра за всеки сто квадратни фута е равна на силата на един кон. Оставям без особено внимание това сравнение между силата на вятъра и тая на коня, тъй като не се посочва нищо общо помежду им, въз основа на което да бъдат сравнявани. Несъмнено всяка страна е по своему несравнимо пълноценна, поради което подобни обобщаващи сравнения с практическа цел, давайки предпочитание на едната, непременно са несправедливи спрямо другата. А научните схеми в голямата си част са верни само в схематичен смисъл. Според мен един натоварен, десет фута широк фургон, положен върху лека гемия във водата, в края на годината не би бил изтласкан от вятъра толкова надалеч, колкото би го изтеглил един обикновен състезателен или товарен кон. И колко много паянтови постройки със същите размери върху земната повърхност напразно биха чакали рухването си, ако привържеха към тях ремъците на кон, та дори и откъм подветрената им страна! Очевидно така не може да се сравнява. Затова пък силата на един кон може да се смята равна на теглото му. Все пак предпочитам ветрове и хали да се стоварват с цялата си мощ връз оградата ми, отколкото да я блъска някоя спъната страховита кранта.

Тъй или иначе на наше разположение е една почти необятна сила, а колко зле се възползваме от нея! Само за да завърти колелата на някоя и друга вятърна мелница, да издуе платната на корабите в морето, още няколко дреболии и това е всичко. Колко малко ценим тая наша неуморна и енергична помощница!

Открили мощта на падащата вода, която в последна сметка е сравнително малка, хората нямат търпение да усъвършенстват тая ПРИДОБИВКА! Само да се установи разлика от няколко фута в нивото на воден поток край гъстонаселен град - нищожна възможност за проява на гравитацията - и цялата икономика на околността мигом се променя. Хората се отнасят към тая сила сякаш е единствената възможна придобивка. А междувременно въздушният поток пада от далеч по-големи висоти, с по-неизменно течение, неподвластен на сушата, като неспирно предлага обветрени места за мелници - една въздушна Ниагара, която няма канадска страна; само използването й е трудно.

На наше разположение също тъй са силите на Приливите и Отливите, както и на Вълните, постоянно напиращи и оттеглящи се, прииждащи и отдръпващи се, ала и те служат на хората само донякъде. Въртят колелата на някоя и друга водна мелница и извършват още само броени на пръсти маловажни дейности. Всички сме свидетели на мощта на прилива - как неусетно пропълзява в пристанищата и реките и надига и най-тежкия кораб с такава лекота, сякаш е тресчица. Всичко плаващо е в негова власт. Ала човекът, откликващ бавно на постоянно предлаганото от Природата съдействие, само в незначителна степен и откъслечно използва тая сила - колкото да килва корабите настрани за поправка и да ги пуска на вода.

А тая сила може да се прилага по най-различни начини. Един голям товар от най-тежки плаващи материали, ако се свърже с теглилка, намираща се на брега или върху неподвижна, побита на дъното подпора, може най-напред да бъде издигнат от прилива и сетне, когато водата спадне, целият товар да увисне на теглилката. Също тъй приливът може да бъде накаран да прояви почти равна сила в обратна посока. Той може да се използва навсякъде, където е налице point d'appui3.

Наистина, така брегът би добил напролет по прилив някак работен вид, а корабите-острови, тия terrae infirmae4, осъществяващи легендите от древността, биха възбуждали въображението ни. Често съм си мислил, че за човека няма по-подходящо място за живеене от крайбрежието, защото тогава постоянно биещия в очи пример и въздействието на морето биха проникнали дълбоко в живота и нрава му и навярно биха внесли морски отсенки във въображението му. Как благородна е думата МОРЯК - сиреч общуващ с морето. Тая дума би трябвало да ни говори повече, отколкото сега. Тоя свят си заслужава да се живее в него - нека намерим начин да не го позорим. Навярно би трябвало в еднаква степен да бъдем моряци и сухоземни обитатели, а на нашите Зелени планини им е нужна малко морскозелена багра в добавка.

Мощта на Вълните е изчислена още по-незадоволително. Докато при вятъра, приливите и отливите се взема предвид средната сила и, съответно, средната височина, то важна при вълните е най-голямата височина, а те достигат до десет фута над морското равнище; като добавим и десетте фута пропадане в дълбочина в основата на вълната, получават се двадесет фута максимална височина. Разбира се, силата на вълните, възникнала от косото и безмилостно шибане на вятъра по водата, е не само три хиляди пъти по-голяма от силата на прилива, но и сто пъти по-голяма от тая на самия вятър, и е насочена към своя обект под прав ъгъл. Тая сила при това зависи най-вече от площта, а не само от дължината на плавателния съд, връз който се стоварва, и на всичко отгоре сякаш се забравя, че движението на вълните е главно пулсиращо и силата им е съсредоточена в границите на прибоя, инак континентите с техните пространни брегове отдавна да са отнесени от водата.

И накрая иде силата, извлечена от Слънчевата светлина по принципа на Архимедовите запалителни огледала - множество огледала, събиращи слънчевите лъчи в една точка, докато се постигне желаният топлинен градус. Основното използване на тая енергия би могло да бъде загряването на вода за произвеждане на пара.

Толкова за тия по-осезаеми сили, вече използвани в незначителна степен. Ала в Природата има безчет други, още неоткрити и неописани сили. Засега обаче и споменатите са достатъчни, за да се убедим, че Слънцето и Луната са в еднаква степен сподвижници на Земята. Защото ако луната поражда приливите и отливите, а слънцето - вятъра, който на свой ред поражда вълните, то всяко движение на нашата планета се оказва предизвикано от далечното им въздействие.

"Можем да напълним някой високоразположен водоем и да черпим от него когато и колкото вода ни е нужна, като по тоя начин естествените водоизточници могат да се използват дълго след като са пресъхнали... Такива водохранилища на умерена височина и със средни размери не е нужно да се създават изкуствено, тъй като природата се е погрижила да ги разпръсне начесто, и съвсем малко е необходимо, за да бъдат напълнени догоре. Те не изискват правилност на формата. Всяка долина, осеяна с хлътнатини, е подходяща за целта. Малките оврази също могат да се запълнят. Ето такива места биха могли да се подберат, за да се постави началото на тоя род дейност."

Съвсем ясно е, че колкото по-голяма е височината, толкова по-малко вода ще е потребна, за да има напор. Да си представим обаче една равнинна и маловодна страна - там планина и долина, а също "високоразположен водоем" ще трябва да бъдат създадени свише; ако пък водоизточниците се необичайно надълбоко, то може да се използват пръст и камъни, загубите от триенето ще се компенсират от по-голямото им тегло. Нито един къс суха земя няма да се полива от такива изкуствени водоеми, както навярно е желателно, ала тяхната повърхност "би могла да се покрие с плоскости, а върху им да се нанесе плодородна почва, та и по тях да вирее всякакъв вид зеленчук, както навсякъде другаде".

А пък с помощта на плътни, задържащи топлината обвивки, както и на други изобретения, "силата на парата, получена чрез слънчевата светлина, ще може да се използва винаги, без изобщо да секва, независимо колко често и продължително се скрива слънцето".

Значи налице е достатъчно мощ, за да добруваме, би казал човек. Вече са назовани Силите. О, вие строители и инженери, вие труженици и мислители от всички класи, никога повече не се оплаквайте от липса на мощ, защото това е най-страшната форма на неверие. Въпросът е не как, а какво да използваме. Нека не си служим скъпернически с това, което тъй щедро ни е предоставено.

Дайте си сметка какви революционни промени трябва да се извършат в селското стопанство. В тая изцяло обновена страна трябва първом да мине една машина, която на желаната дълбочина да очисти пръстта от камъни и коренища, подир което да ги струпа на купчини, където няма да пречат; сетне, "с едно малко пренагласяне", същата машина ще изравни безупречно земята, додето не останат ни хълми, ни долини, като същевременно ще прокопае и необходимите канали, канавки и пътища. Все същата машина, с "още някои леки пренагласяния", ще пресее после всичката пръст, ще я обогати с плодородни почви от други места, ако се наложи, и ще я засее; накрая пак същата машина, с помощта на "малко приспособление", ще ожъне и събере реколтата, ще овършее и ще смели зърното или пък ще изстиска от него маслото, изобщо ще го доведе до краен продукт. Описание на тия машини ни се предлагало в "Механическа система" на Ецлер от 11 до 27 страница. Ще се радвам да видя тая "Механическа система". Вярата ми в нея е голяма. Ала не му е сега времето за поръчки.

Кой знае, ако трупаме енергия до края на настоящия век, като я използваме съвсем ограничено, спестявайки от всичко, което духа, свети, приижда и се оттегля или плиска, може би накрая ще сме спестили такова количество енергия, че някое лято ще успеем да преместим Земята в нова орбита и тъй да променим еднообразното редуване на годишните времена. А може би идните поколения не ще останат да чакат унищожението на земното кълбо, а разполагайки с нови съоръжения за придвижване във въздуха и ориентиране в пространството, цялото човечество ще напусне земята и ще се настани на някоя свободна, разположена по на запад планета, на която животът да е още здравословен, а тя самата да е неземна, неизградена от пръст и камъни, с неизтощени, нивга незасявани първопластове. Не бе нужно много - само прилагане на природните закони, кану, весло и платно от зебло, за да бъдат заселени островите в Тихия океан; с малко повече усилие ще бъдат заселени и сияйните острови в Космоса. Нима нощем не съзираме в безкрая на небесната твърд същите блуждаещи светлинки, които е виждал Колумб? Нека не се отчайваме, нито бунтуваме.

"Ако ще извличаме всичката полза от новите си съоръжения, и жилищата ни ще трябва да са различни от сегашните. Градежът им ще е такъв, за какъвто още нямаме название. Те няма да са нито палати, нито храмове, нито ще са събрани в градове, а ще бъдат съчетание от всичко това, надминаващо днешните ни представи.

Навярно ще можем да изпичаме пръстта на тухли или дори на твърдо стъкловидно вещество с всевъзможни форми и размери, да превръщаме с помощта на топлината, получавана чрез запалителни огледала, огромни количества глинеста пръст и стрити на пясък камъни в твърда стъкловидна маса с възможно най-голяма, направо хилядолетна издръжливост. Всичко това ще става на открито и без всякакви други приготовления, освен да се достави, смели и размеси с вода и цимент суровината, да й се придаде форма, като се насипе в калъпи, след което към нея да се обърнат подходящи по големина запалителни огледала.

Архитектурният облик ще бъде коренно различен от който и да било друг в миналото; ще се изпичат огромни здрави блокове или пък суровината ще се излива наведнъж в грамадни калъпи с всевъзможни форми. Така сградите биха могли да представляват кули от по двеста и повече фута височина, съградени от цели части стъкловидна маса със съобразена дебелина; тия огромни късове ще са направени така, че здраво да се закрепят и прилепват едно о друго, та мястото на сглобката да е здраво.

Както и да изглеждат тогава, леярните ще използват слънчевата топлина посредством запалителни огледала и единственият труд около тях ще се състои в изработването на калъпите, а сетне в надзора около доставянето на суровината и отнасянето на готовата продукция."

Уви! При сегашното състояние на науката ние сме тия, които трябва да отнасят на гърба си готовата продукция; ала не мислете, че човекът винаги ще бъде жертва на обстоятелствата.

Един селянин отишъл в града и като видял улици, затрупани с тухли и дървен материал, разказал сетне, че градът още се строи; имайки предвид безкрайните поправки и промени по къщите ни, човек наистина може да се запита кога ли изобщо ще бъдат завършени. Защо човешките жилища на тая земя да не могат веднъж завинаги да бъдат построени от някакъв траен материал като римска или етруска зидария, та времето само да добавя към красотата им? Защо не завършим видимия свят, та да оставим на поколенията свободно време да се посвещават на незримия? Неотложните проблеми на бита и стопанството могат със сигурност да се разрешат за няколко години. Всичко може да бъде изпечено, построено и складирано през това подготвително спрямо предстоящата бездейна вечност време, та снабдена и осигурена подобно пътнически кораб, нашата планета да се отправи на пътешествие в Космоса като в някакъв Пасифик, а ние "да завържем кормилото и да потънем в сън под ветровете" подобно ония, които плават от Лима за Манила.

Ала нека се върнем във въображението си няколко години назад: не мислете, че животът в тия кристални палати ще има каквато и да било прилика с живота в днешните ни скромни обиталища. Съвсем не! Облечен веднъж завинаги в "еластична тъкан", по-трайна от кожения костюм на Джордж Фокс, получавана от "растителни нишки, слепени със специално вещество" и разрязвана като хартията на листове във всякакви размери и форми, човекът би се отърсил от разяждащите го грижи и купища неприятности.

"Двадесет и петте зали във вътрешността на един кристален палат ще имат широчина и височина от по двеста фута; четиридесетте коридора ще са по сто фута дълги и по двадесет широки; осемдесетте галерии ще са по хиляда - хиляда двеста и петдесет фута дълги; ще има поне седем хиляди стаи и навсякъде ще се кръстосват възможно най-големите и прекрасни колонади; подовете, таваните и редуващите се в най-възхитителна и чудата последователност бляскави колони, до безкрай ще отразяват в най-прекрасното сияние на всички прелестни цветове предмети и хора, придавайки им неземен облик.

Галериите из целия палат ще бъдат снабдени със стотици хиляди удобни и възможно най-елегантни превозни средства, та в пълна сигурност хората ще могат без всякакво усилие да летят нагоре-надолу като птици... Всеки ще може да си набавя необходимото за ежедневните си потребности, като само завърти една ръчка, без изобщо да напуска стаята си.

Един-двама души ще са достатъчни, за да направляват кухненската работа. Те няма да вършат нищо друго, освен да наблюдават къкренето на гозбите, докато всичко стане готово, а сетне, само докосвайки една ръчка, да ги разпратят заедно с масите и приборите по столовите или по частните апартаменти... Всяко извънредно желание ще може да бъде задоволено, като се отиде до мястото, където желаното се поднася; а всяко ястие, изискващо по-особено приготовление, ще бъде сготвяно от тоя, който го е пожелал."

Ето пример за случай, когато индивидуалното, както всъщност винаги става, в крайна сметка влиза в съгласие с всеобщото. В последното изречение се съдържа тая тъжна истина, която ми спомня светите писания на всички народи. А като при всяка истина, и в тая има дълбоко нравствен заряд. Тук се говори за най-прекрасния дворец във Вселената и за прислуга, в сравнение с която всяка друга изглежда от незначителна по-незначителна. Надявам се в най-скоро време да науча повече за нея, защото дори и един кристален палат би бил несъвършен без неоценимите й достойнства.

А ето от какво ще бъде заобиколен палатът:

"Ще бъде построен тъй, че отвсякъде, от частните апартаменти, от галериите, от покрива, от кулите и куполите да се откриват пленителни гледки: градини, простиращи се докъдето поглед стига, пълни с плодове и цветя, подредени по най-прекрасен начин, с многобройни пътеки, колонади, акведукти, езера и поляни, с амфитеатри, тераси, фонтани, скулптури, беседки, гондоли, места за развлечение и пр. и пр. - навсякъде наслада за окото и въображението, за вкуса и обонянието... Пътеките и пътищата ще бъдат настлани с големи плочи от стъкленист материал, та във всякакво време и във всеки сезон да бъдат проходими и чисти...

От двете страни на пътеките могат да бъдат поставени за украса внушителни колони, статуи и други скулптурни произведения - изработени все от същия стъкленист материал, та да траят вечно. А нощем от покрива, както и навсякъде в палата и около него, ще струи газово осветление, което, отразено в лабиринтите от многоцветни, сякаш кристални колонади и сводове, докъдето поглед стига, ще разлива блясък като от скъпоценни камъни. Ето какви ще са бъдещите жилища на хората... Такъв е животът, отреден за същинската духовна извисеност, животът, отрекъл невежеството, предразсъдъците и глупашкото придържане о привичното."

Това ще бъде Възвърнатият - божем - рай, преобръщането на прастарото сурово предопределение. Човекът не ще изкарва повече прехраната си с пот на челото. Целият му труд ще се сведе до "завъртането на някоя ръчка" и "отнасянето на готовата продукция". Ала има ръчки, о, има ръчки, които трудно ще се завъртят! Не би ли могло да има ръчка връз ръчка връз ръчка, докато се стигне до една безкрайно мъничка ръчка? - бих запитал аз. Не - уви, не! Ала у всеки човек се крие божествена енергия, само откъслечно използвана досега, която би могла да се нарече вътрешен лост, впрочем истинският лост, задвижващ всяка машинария, без който никоя дейност не е възможна. Да можехме да сложим ръка върху него! Всъщност от никоя работа не може да се избяга. Тя може да се отлага за неопределено, ала не и за безкрайно дълго време. Нито пък някоя истински важна работа може да стане по-лека в сътрудничество или с помощта на машина. Колкото и една работа да плаши човека, той може да се отърве от нея само като я свърши. Няма как да я подгони като чакал или хиена. Тя няма да побегне. Все едно дали ще нарежете първо тънките дървета, или пък ще започнете от дебелите - рано или късно ще трябва да нарежете и едните, и другите.

Не бих допуснал да ме подведе идеята за подобно мащабно прилагане на природните сили. Убеден съм, че повечето неща ще трябва да се постигнат чрез прилагането на силата, наречена Усърдие. С радост си мисля например за маломерната, ала постоянно действаща и целенасочена сила, която обръща лопатите в нивята. Благодарение на нея долините греят, а пустините разцъфват. А ще призная, че навремени дори изпадам дотам, че с наслада си мисля за дните, когато хората са надявали ярема като волове и са теглели криво дърво наместо рало. Нали в последна сметка крайните цели и средствата за постигането им винаги са били едни и същи.

Едно сериозно възражение срещу предначертанията на г-н Ецлер е, че те изискват време, хора и пари - три неща, с които честният и добронамерен човек не би пожелал да се занимава. "Целият свят следователно, пише г-н Ецлер, може наистина да бъде превърнат в рай, при това за по-малко от десет години, като през първата година се започне с едно сдружение, създадено да разработи и внедри технологията." Не мога да отмина поразителните противоречия, които възникват, бъде ли поставен тук въпросът за времето и парите. Набелязаните десет години биха преминали твърде скучно за всеки, който е на поста си и изпълнява задълженията си, ала ще се окажат съвсем недостатъчни, ако не си даваме зор. Тая беда обаче по никакъв начин не се вмества в умопостроенията на г-н Ецлер. Във всичките ни начинания има твърде много суетене и бързане и твърде малко търпение и задушевност, като че ли цели векове ни делят от постижението. Истинският реформатор не се нуждае нито от време, нито от пари, нито от сдружения, нито от съвети. Какво е времето, ако не същността на забавянето? Разсъждаваме ли тъй, излиза че добродетелността ни не се подхранва от нарастването на парите ни. Г-н Ецлер не мисли за приходи, а само за разходи; но в мига, в който започнем да пресмятаме разноските, те започват. А колкото до търсене на съвет, то всичко, което идва от обществената нагласа, е тъй нетрайно и неподходящо за реформатора, колкото паяжината за кривака на Херкулес. При Ецлер няма здрав смисъл, а само здраво безсмислие. Ако трябва да рискуваме един цент или капка от кръвта си, кой ще ни даде съвет? Колкото до мен, твърде млад съм, за да имам опит. Та кой ли е достатъчно възрастен? По-стар съм на вяра, отколкото на опит. В порива на ръката да извърши нещо се съдържа повече опит, отколкото във всички световни премъдрости.

"От всичко, казано дотук, става съвсем ясно, че осъществяването на тия предначертания не може да бъде задача на отделния човек. Дали това следва да е задачата на едно правителство днес, когато идеята все още няма достатъчно привърженици, е въпрос, чиито отговор предстои да бъде даден; всичко, което трябва да се направи, е след зряло премисляне на нещата да излезем напред, на висок глас да обявим убежденията си и да се обединим в сдружения. Човекът е могъщ само в съюз с много други като него. Нищо велико, предназначено да подобри положението на отделния човек или на всички хора, не може да бъде извършено като лично начинание."

Уви! Ето го най-страшният грях на нашето време - тая липса на вяра в силите на отделния човек. Нищо не може да бъде постигнато, освен от отделния човек. Който ти иска помощ, ти иска всичко. Наистина, тъй заявяваме слабостта си, ала в никакъв случай не и начина за преодоляването й. Първо трябва да сме успели сами, та да можем да се радваме на успеха си заедно с другите. Вярвам, че обществените движения, на които съм свидетел, проявяват стремления, които не могат тъй евтино да бъдат удовлетворени. Не вярвам ни най-малко на сдруженията - не тъй е възникнала идеята за преобразяването на света.

Ала нашият автор все пак е достатъчно умен, за да отбележи, че суровият материал за осъществяването на начертаните от него цели ще бъдат "желязото, медта, дървото, най-вече пръстта, както и обединението на хора, чиито очи и уши не са запушени от предразсъдъци". От това последното най-много имаме нужда - общество от "особняци".

"Малки вложения от по двадесет долара или всичко двеста-триста хиляди долара ще са достатъчни, за да се постави началото на цяла една общност от три-четири хиляди личности; на края на петата година ще разполагаме с двеста милиона долара основен капитал" - така в края на десетата година раят ще бъде напълно възвърнат. Но уви! Десетте години вече се изнизаха, а от рая още ни следа поради липса на необходимите средства за обнадеждващо впускане в начинанието. Все пак вложението изглежда сигурно. Навярно нещата трябва да се поставят така, че при желание човек да може винаги да се откаже без загуба, като получи обратно капитала си.

Съзирам обаче две основни трудности: първо, успешното използване на природните сили посредством машини (не съм видял още споменатата "Механическа система") и второ, което е несравнимо по-сложно, обвързването на човек и труд посредством вяра. Това е, боя се, което ще разтегли десетте години до поне десет хилядолетия. За да бъде човекът убеден да използва пълноценно онова, което му е предоставено, ще е нужна сила едва ли само "осемдесет хиляди пъти по-голяма от мощта, която би се получила, ако всички хора по земното кълбо напрегнеха мишци". Ще е нужна дори още по-голяма физическа мощ, та да се надигне мощта на нравствеността. Вярата всъщност е цялата необходима реформа; тя самата е реформа. Без съмнение не ни достига замах, за да си представим Рая и Небето, един съвършен земен или духовен свят. Знаем как предишните епохи са прахосвали времето си и са грешали. "А може би нашето поколение се е отърсило от безразсъдството и грешките? Може би сме достигнали върха на човешката мъдрост и няма защо да се стремим към по-високо умствено и физическо развитие?" Безспорно ясновидството ни е дотам, че не знаем какво ще ни донесе дори следващият час.

Mellei to qeion desti toionton jnsei.

Божественото винаги е пред сбъдновение и такава е неговата природа. В най-проникновените си мигове отделяме вещество, което също като калция в раковините на молюските ни обгръща целите, и добре ще е, ако навремени като тях изоставяме черупките си, та дори да са седефени и прекрасно обагрени. Нека преценим вредите, които ни е докарала досега Науката, преди тъй убедено да се произнасяме върху нейния напредък.

Г-н Ецлер не се числи към просветените хора на практиката, радетелите на реалното, които благоговейно следват бавния, тежък ход на науката, задържайки действителния напредък, защото довеждат докрай мечтите на миналия век, ала нямат свои собствени; все пак той се обляга на доста несъвършената, ала здрава основа на научните открития. У него има много повече практицизъм, отколкото подобава на такъв смел фантазьор, на такъв дръзновен мечтател. Въпреки това успехът му е в теорията, а не в практиката; той подхранва вярата ни, но не задоволява мисленето ни. Книгата му е лишена от порядък, яснота, замах, изобщо от всичко, ала успява да вдъхне единственото значимо, което човек може да вдъхне на човека - вяра. Истина е, че мечтите му не са нито завладяващи, нито достатъчно ярки, пък и спират там, откъдето замечталият се на свечеряване започва. Неговите въздушни кули се сриват на земята, понеже не са достатъчно високи; биха били здрави, ако опираха в небесния покров. Но в последна сметка по-важни са размишленият


(с) Хенри Дейвид Торо

(с) Албена Бакрачева - превод, 2001

(с) Издателство LiterNet, 20. 11. 2002

Публикация в: Хенри Дейвид Торо "Живот без принцип. Избрани произведения", С., ЛИК, 2001.

 

Дата на първоначално въвеждане: 31.08.2005 г., 17:38 ч.

User Feedback

Recommended Comments

Няма коментари за показване


×
×
  • Добави...