Да бъдеш вятър

Не бях сам, но не знам кои бяха с мен. Летяхме бързо, с ярост разцепвахме гъстата мъгла.

Скоро тя отстъпи, изчезна, стопи се в огнените ни ноздри. Сивотата и не можеше да скрие вече малкото село под нас.

Въздухът виеше от болка и се огъваше от устрема ни, а нашата вярна земна спътница – вихрушката, вилнееше на земята и рушеше всичко.

Тя бе наша сянка.

Бяха долепили дланите на ръцете си, много от тях бяха коленичили. Не помръдваха. Тълпата ги беше обградила в бодлив обръч, гневни ръце размахваха брадви, коси и вили. Летяха камъни и клетви, блъсна ме мирис на дива омраза. Вдишах с пълна сила и кръвта ми закипя като в адски казан.

Аз бях стихия, която ври и плющи.

Вихрушката се усили, полетяха керемиди и плевни, разпръснаха се купи със сено. Страшният й звук заглуши виковете на селяните, секирите се изплъзнаха от пръстите им. Забравили за жертвите си, те се втурнаха в отчаян бяг, един през друг, разперили безпомощно празните ръце.

Бягаха от нас и сянката ни.

С долепени длани, те стискаха ръце, а някои от тях бяха на колене. Очите им -затворени, а устните им мърдаха в безмълвен шепот. Те стояха неподвижни, като статуи на богомолци в незнаен храм.

Огнена вихрушка вилнееше до тях, а ние биехме земята с гръмове от ярост. Ярка светлина удари камбаните на църквата и секна тревожният им глас.

Всички бягаха - но те се молеха.

Хубаво е, хубаво е, поне за ден да бъдеш вятър.