Писмо

Розенберг се вцепени пред нагънатия лист жълтеникава хартия. Погледът му се плъзгаше по разкривените букви и се губеше между редовете. Остави писмото настрани и долепи телефонната слушалка до ухото си. Силно и до болка.

- Ела за малко, моля те.

Вратата се трясна от станалото течение, но бледият, сух мъж не трепна, а ръцете му отново държаха писмото, което дори нямаше плик.

- Густав, какво ще правим с това?

Погледите на двамата се кръстосаха над листа и сякаш едновременно прочетоха получателя : „За Господ защот го моля за помущ”

- Що за глупости? – провлачи Густав и кимна към препълнения кош за отпадъци.

- Първо го прочети, моля те. – гласът на Розенберг прозвуча сопнато и колегата му се подчини машинално.

„Господи моля те много да ми помогнеш. Мама и тате са омрели но аз имам братче. Но то е малку обаче нямаме храна и искам да ни пратиш. Ние сме под малкия мост на ф края на реката наистина много те моля да ни пратиш малку храна и дрехи може. Мама ме научи да пишъ и аз ти пишъ да ни пратиш и играчки”.

- Розенберг, какво е това, на Господ ли ще го пращаш? Аз съм сигурен, че е глупава шега, даже знам кой е – Ханс от 3-та станция, нали той…

- Ходих там. – Гласът прозвуча глухо и особено.

- А?

- Сред боклуците наистина имаше две хлапета. Беше привечер, вчера след работа, здрачаваше се, но там долу ми се стори още по-мрачно. Гледах ги, не посмях да се приближа.

- Хм, виж, не сме сигурни, че са те, всеки може да го е написал и пуснал. Колко такива драсканици хвърляме?

- Густав, не знам за хвърлянето, но аз видях децата. Те бяха там, съвсем живи и истински, и в този миг аз не можех да ги различа от моите собствени. И да не мислиш, че съм спал тази нощ, а?

Густав сведе глава, а ръката му се озова на рамото на дългогодишния му колега.

- Да съберем отдела, а? Всеки ще прецени дали да даде нещо, аз ще го занеса под моста.

Прикрита от облаците, хладната вечер дойде по-рано. Две сенки с детски гласове скачаха под стария мост на края на града. Улисани в играта, те не видяха високия пощальон, който се приближи откъм прашния път.

- Търся двете братчета, които живеят под моста. – мъжът се опита да прозвучи бодро, но гласът му издайнически трепна.

- Това сме ние. – По-голямото момче смело пристъпи напред. – Имаме писмо ли? – попита с надежда детето.

Стомахът на Розенберг се сгъсти в твърда топка, но той се усмихна широко и отработено.

- О, да, писмо и голям, тежък пакет. Подпишете се тук и е ваше. – В протегната му ръка имаше пурпурна писалка. – Ти нали можеш да пишеш?

- Мога, мога. Мама ме научи.

- А да четеш?

- Мога, чичо, мога, дай ми пакета.

Дълго след като сухият, блед мъж си бе тръгнал, двете момчета още си играеха с малките дървени мечове, които намериха в кутията. Бяха се наяли донасита с най-различни лакомства, а топли, вълнени одеяла щяха да ги приютят в тъмнината.

Със съдействието на началника на 4-та пощенска станция, Густав Клаус, още на следващия ден децата бяха настанени в най-хубавия приют в града. Те дълго време разказваха как са получили подаръци и писмо от Господ.