Обсесивни мисли

[yoanavd]

Здравейте,

Няма да разказвам на дълго и на широко проблемите си сега. Имам само един въпрос, който ме мъчи от много време. Защо 

чувстваме обсесивните си мисли толкова истински? Аз зная, че те не са реалност и че това е начинът на мозъка ми да се опита да ме предпази от някаква несъществуваща заплаха. Понякога ми се получава да ги наблюдавам отстрани, знаейки, че не са истина. В повечето случаи обаче е много трудно. Мислите объркват и чувствата ми, на които винаги съм вярвала. Въпросът ми е как да разграничаваме реалността от обсесийте и защо продължават да имат такова голямо влияние върху мен, дори когато осъзнавам, че не са истина?

[Орлин Баев]

Повече от един въпрос:

преди 1 час, yoanavd каза:

Защо чувстваме обсесивните си мисли толкова истински?

Защото това им е работата, а в началото въобще не са били обсесии, а просто защитни мисли, идващи от естествения механизъм на защитно обратно (огледално) пораждане на мисли, при комбинацията от страх и нагон за оцеляване/ любов, към себе си и околните. 

Представи си, че си се качила на висока планина. Застанала си на ръба на скалата и се наслаждаваш на изумителната гледка. Обаче, си на ръба на пропастта. За миг поглеждаш надолу и ... ужас. Сякаш те дръпва надолу. Сякаш цялото ти тяло се свлича по посока на бездната. Сякаш имаш импулс да го направиш - толкова е истинско. В ума за секунда проблесва как летиш безпомощно в неизбежната смърт, как се сгромолясваш долу върху ей онази скала и се размазваш в агония, изчезвайки в нищото... Всичко това става само за миг... Какво правиш тогава? Дърпаш се, защитаваш се, отстъпваш крачка назад, присядаш и се наслаждаваш на гледката вече безопасно. 

Всяка натраплива мисъл в началото е била просто защитна, подобно на горния пример. Когато обаче човек е по-страхлив, а над страха си по-цензуриращо ригиден, интерпретира погрешно нормалната в началото мисъл, започва да ѝ се съпротивлява, да я гони, да я избутва силово в несъзнаваното си.  Отначало се получава. Постепенно обаче, понеже зарядите ѝ се трупат, трябва да полага все повече усилия - докато това стягане и изтласкване престават да работят, а мислите интрузивно проникват пак и пак, вече угоени, уголемени, нагнетени с огромен заряд именно поради борбата с тях и съответно, много по-изразителни, цветни, ярки, проникващи. А в началото са били просто едни чудни, любящи ,защитни мисли. 

преди 1 час, yoanavd каза:

как да разграничаваме реалността от обсесийте

Някакъв мъничък старт е да се довериш на науката, която казва, че натрапливостите никога не се реализират, идват от любов и са израз на желание за добруване, живот, оцеляване, защитни са. Но е мъничък старт, понеже всичко в теб крещи от страх, въпреки че когнитивно променяш интерпретацията в синхрон с научното становище... 

Реално разграничаваш, когато в психотерапевтичен процес се осмелиш да "плаваш" в страха интензивно, да се "гмуркаш" в него презглава, което постепенно го десензитизира, превръщайки се в добър плувец в себепознанието  и смелоста си. В поведенческата хипнотерапия се научаваш да осъзнаваш, че това винаги са били просто мисли, при това добри, но идващи на език различен от този на съзнанието. В този процес ригидната ти цензура се смекчава, а самата работа с окр механизмите вече води до качествени характерови промени. Естествен процес е, когатое воден от психотерапевт, знаещ какво прави! 

Това, че се опитваш да пропускаш мислите медитативно, е качествено добър подход. За да работи обаче, се иска преживелищност в предхождащите медитацията подходи (спомехах ги по-горе), както и стабилен опит със самата нея. Та, имаш нужда от качествена психотерапия, както и от продължителен, практически доживот опит с медитацията. На по-високо ниво действително тя е, която истински променя нещата и върши работа при окр. 

преди 1 час, yoanavd каза:

защо продължават да имат такова голямо влияние върху мен, дори когато осъзнавам, че не са истина?

Едно е да знаеш, друго е да чувстваш и знаеш с душата и всяка клетчица на тялото си, трето е да можеш.