Ученик отива при учителя си по медитация и казва: Моята медитация е ужасна! Разсейвам се или ме заболяват краката, или постоянно заспивам. Просто ужасно!
- Ще отмине, отговаря учителят спокойно.
Седмица по-късно ученикът се връща при своя учител: Моята медитация е прекрасна! Толкова съм осъзнат, така жив! Просто чудесно!
-Ще отмине, отговаря учителят спокойно.
Онова, което трябва да премълчим, споменаваме най-много.
Иронии.
Всъщност празен шум, не струва.
В Аркадия бе различно - онзи свят, когато бяхме първобитни и щастливи, ми каза -
не ме следвай, искам да виждам след мене само сянката си.
Всъщност, нищо.
Не се чуват ръкопляскания.
Залата е празна.
Съвестта, отдавна пусната в неплатен отпуск, как успя да стане корумпирана?
И защо всеки предпочита да отговори на въпроса дали зебрите са черни на бели райета или обратното, вместо на всичко това?
Скъпи ми Краус, дяволът не просто е оптимист, ако си въобразява, че може да ни направи по-лоши – той отдавна подаде оставка и сега вероятно се наслаждава на почивката си, разбира се, в случай, че е далеч от хора.
В нашата преобърната реалност, не знам кой ще спаси красотата. Може и да е потъна
Сега е вече късно. Всичко.
Денят. Нощта.
И закъснялата усмивка,
разляна в скръб из вазите
на твоя взор...
Сърцето ми не чака тайна.
(Аз или тази бледна вечер -
но бледнината е безкрайна!)
Разбирам. Зная. Няма тайна.
Сега е твърде късно вече.
Дневник, Гео Милев
Всеки път в Нощта има път и към Светлината
Всяка Луна има своя Земя, където уютно да заспи
Всичко има Отражение и своя Сянка
Слънцето и Колелото на съдбата пресичат се о Кралицата на мечове, която нежно ги заставя да вплетат и тънката игра на спомени, през обърнатият Павел, Луната да събудят от жертвения сън, да споделят невъзможната надежда с кралицата на сънищата си - Звездата, а после тихо да заспят, разбрали, че битието им е и Светът ...
78
Тихо!
Тихо!
Тихо!
И ми простете, моля ви, ще млъкна.
И вече няма да говоря - зная,
че във морето няма нищо - нищо
и във земята... В скока си към нея...
Единствено дълбоко в паметта ми,
по-скръбно обетована от всички
небета - са добрите ми другари.
Отломъци от жестове... Усмивка...
по-точно сянката й. В паметта ми
лица и фигури с пирамидална
(сикстинска) композиция. Любими,
неповторими същества, с които
живея аз сред живите - безшумно -
до рамото - отляво - на смъртта.
В памет
Ще рече, че противположностите са обусловени и са много мощни - неслучайно китайската философия ги обявява за космически принципи. (Ин и Ян).
Колкото повече се стремим да разделим противоположностите, толкова по-голяма става тяхната мощ.
Ако едно дърво израства до небето, коренът му стига долу до Ада, казва Ницше - но горе и долу е едно и също дърво.
Излишно е да разделяме двете в различни персонификации: Бог и Дявол.
А виждането на действителността, е виждането на най-висшата реалност.
Абзаци от интервю с уникалния поет Константин Павлов, който днес щеше да навърши 81 години. RIP
С кои поети и писатели поддържате приятелства?
Снощи Достоевски ми беше на гости и като прочете някои мои стихотворения, получи епилептичен припадък. И с други подобни поддържам приятелски отношения.
Вашата представа за кентавъра?
Във всеки случай кентавърът ми е по-любопитен, отколкото конят или човекът, взети поотделно. Странно е, че кентавърът ме въодушевлява не като мит, а като еклектика о
И няма оправия с изхвърлените животни, намерени такива, живи или осакатени. Стана ни ежедневие да намиране някакво животно, читаво или не. Ако е читаво, може и да не го хванеш, че бяга, ама май осакатените са повече. Гледам да ги махна от хорските погледи, да не тормозят ‘гражданството’, да не се гледат неприятни гледки и в без друго мизерният ни живот.
Забелязвам обаче, че хората ‘свикват’ с такива гледки, и не разбират как се убива човешкото в тях, усещането за взаимопомощ, колективизъм…..
че Времето е като пеперуда,
забодена на карфица
Гледах я
мислех, че е още жива
ала тя не бе
беше Пеперуда, забодена на карфица
била е Пеперуда,
преди да се роди
Какво би казал Сен-Джон Перс затова?
Няма никаква неотменима, съдбовно-обречена, екзистенциално-онтологическа насоченост към цялостност нашето битие, в захвърлеността ни заедно с другите "накъм смъртта" (Sein zum Tode), а по-скоро пропадащо, рухващо, разпадащо се битие (verfallendes Sein), ако си послужим с философския език на Хайдегер.
Смъртта е нашият личен "пясъчен бряг", който ни подронва вътрешно, докато в един момент не рухнем и не се разпаднем напълно на неограничени части, налични от самото ни начало в нас и дори преднал
„Този велик закон сега призовава хората към братство и сестринство. Само тогава ще имаме една нова наука на братство и сестринство. А сега каква е нашата наука? Онова малко агънце, което детето гледа, целува, венци му прави, дойде ден, заколят го. Майката казва: За да може маминото детенце да живее, трябва да заколим това агънце. Малкото детенце плаче. Казвате: Не, тъй трябва да се живее. Мислите ли, че това ваше дете ще се възпита? То ще се запитва: Как тъй този Господ, Който е толкоз добър, по
Всичко добре чувам
Всичко добре виждам
Всичко добре усещам
Никога не съм била по-добре
Щастлива лятна трева, огряна от южното Слънце на Киркеа
Добре дошъл мой втори дом
Обичам
На прага съм.
Пътувах и видях. Отивам.
Казах - добро да е.
Ала не е било това добро да е добро.
Отвъд звездите нежни и слънцата далечни, не видях аз свой дом,
където своя стряха да създам,
да приютя забравения бог,
прокудена комета,
ваша съм.
Скоро всичко свършва.
И на края дните преброени са. Питото - изпито, разбраното - разбрано, неразбраното - остава.
Не вярвам, не защото няма в какво да се вярва, а защото е скучно.
Защото вярата е изначалната човешка скука да се надяваш на подмолно спасение и помирение с инстинкта да си жива плът?!
Скучно ми е да вярвам в идеологеми, скучно ми е да следвам образи и митологеми. Римата не е от мен, римата е от подредбата на звуците ...
Скучно ми е да се усмихвам на успели психотерапевти, непрочели веднъж през живота си нито Платон, нито Сартр, скучно ми е да чета хора, за които човешкото познание се движи
Един ден едно младо момиче, застанало в центъра на града и обявило на всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора и започнали да се любуват на сърцето й. То наистина било с безукорна хубост. Нямало петна по него, никакви неравности, нищо, което да нарушава красотата му. И хората се съгласили с нея, че това било най-красивото сърце, което били виждали.
Отнякъде се появила една стара жена и казала: "Твоето сърце не притежава хубостта на моето." Насъбралото се
Мила моя,
идваща в съня ми,
ланшното есенно грозде е обрано вече,
а Юни мина и отмина,
не остана нищо
изпито е
Мила моя,
идваща в съня ми,
понесла ме на гръб,
задъхваща се,
уморена
поспри се, да ти кажа и разкажа за дъхавите малини от градините на баба, от градините на Рая,
за медените питки и конете по панаирите,
за шарените панаири,
за шарените утрини
за шарените пръстени с цветни камъчета
Мила моя,
ти не дочака да ти кажа
нещо,
не те пускам
да си идеш
