Всеки път в Нощта има път и към Светлината
Всяка Луна има своя Земя, където уютно да заспи
Всичко има Отражение и своя Сянка
Слънцето и Колелото на съдбата пресичат се о Кралицата на мечове, която нежно ги заставя да вплетат и тънката игра на спомени, през обърнатият Павел, Луната да събудят от жертвения сън, да споделят невъзможната надежда с кралицата на сънищата си - Звездата, а после тихо да заспят, разбрали, че битието им е и Светът ...
78
We all grab the cards Tarot at once, some of the pictures aligned with other pictures recall to me the story that has brought me HERE, I try to recognize what happened to me and to show it to the others, who meanwhile are also HUNTING there among the cards, pointing a finger at one card or another, and NOTHING fits properly with anything, and we SNATCH away from one another, and we SCATTER them over the table.
Предприехме развлекателни пътувания, за да се отърсим от налегналата ни тъга, тежка тъга.
Но всуе - не успяхме да разведрим духа си.
Ти си мислиш, че това се е случило само на тебе, и се чудиш като на нещо необичайно, че едно толкова дълго пътуване и разнообразието на толкова много места не са отърсили ума ти, душата ти от тъгата и от тягостта.
Ала напразно си пресичал широкото море - тебе ще те преследва и последва, където и да пристигнеш.
Какво се чудиш, че пътешествията ти не били пол
Когато нямаш свой дом, скиташ по чуждите.
- I will sell to you, the unknown visitor must have replied.
- What do you want in return?
The answer we all expected was "Your SOUL".
We come out of the darkness, no, we enter; outside there is darkness, here something can be seen amid the smoke; the light is smoky, perhaps from candles, but colors can be seen, yellows, blues, on the white, on the table, colored patches, reds, also greens, with black outlines, drawings on white rectangles scattered over the table.
There are some SWORDS slaching at us, among the leaves, the ambushes in the darkness where we were lost, luckily we saw a light in the END, a DOOR, there are some
Ако някога напиша книга, то тя няма да е за Таро, а ще е за Oкеаните.
Атлантическият - пред него споделяш, пред Тихият - обезумяваш.
Не си спомням по-дълбоки откровения на брега на Западния Атлантик, вторачена у последното Слънце, залязващо, точно в 8:00 часа.
Виждаш оранжево-червено-розовия му диск да се отдалечава от хоризонта, а ти умислен, пропускаш отново мига да кажеш "добър ден, вечер". Ала го следваш по брега. Тичаш.
Препускаш към Залеза. С устрема на самоубиец.
Два прилива и дв
Няма никаква неотменима, съдбовно-обречена, екзистенциално-онтологическа насоченост към цялостност нашето битие, в захвърлеността ни заедно с другите "накъм смъртта" (Sein zum Tode), а по-скоро пропадащо, рухващо, разпадащо се битие (verfallendes Sein), ако си послужим с философския език на Хайдегер.
Смъртта е нашият личен "пясъчен бряг", който ни подронва вътрешно, докато в един момент не рухнем и не се разпаднем напълно на неограничени части, налични от самото ни начало в нас и дори преднал
Ще рече, че противположностите са обусловени и са много мощни - неслучайно китайската философия ги обявява за космически принципи. (Ин и Ян).
Колкото повече се стремим да разделим противоположностите, толкова по-голяма става тяхната мощ.
Ако едно дърво израства до небето, коренът му стига долу до Ада, казва Ницше - но горе и долу е едно и също дърво.
Излишно е да разделяме двете в различни персонификации: Бог и Дявол.
А виждането на действителността, е виждането на най-висшата реалност.
Съвестта, отдавна пусната в неплатен отпуск, как успя да стане корумпирана?
И защо всеки предпочита да отговори на въпроса дали зебрите са черни на бели райета или обратното, вместо на всичко това?
Скъпи ми Краус, дяволът не просто е оптимист, ако си въобразява, че може да ни направи по-лоши – той отдавна подаде оставка и сега вероятно се наслаждава на почивката си, разбира се, в случай, че е далеч от хора.
В нашата преобърната реалност, не знам кой ще спаси красотата. Може и да е потъна
Всяка събота вечер в живота ми влиза страданието. Нахлува от екрана, то е ясно откъде ...
Ала идва и надеждата, че доброто го има и че то е възможно. Не като компенсация на страданието, а като идея на общността, която прави възможно лечението му.
Всяка събота вечер разбирам колко съдбата е пожалила мене и колко наранила тебе – съседа, любимия, непознатото дете в инвалидна количка в мола, молещият акордеонист пред хипермаркета, щъркелката Живка, захвърлената немска овчарка Сорена, колко много
Птиците отлитат, птиците идват отново
Кой е мислел, че ще заобича крилете си
Отрязаните си
Никой
Затворът се оказа уютен пристан, последен крясък на чапла
Окованата
Мислех и премислях,
Не измислих нищо
Блуждая, мечтаех
Немечтаното
Спрях се
Не искам нищо
Вече
На прага съм.
Пътувах и видях. Отивам.
Казах - добро да е.
Ала не е било това добро да е добро.
Отвъд звездите нежни и слънцата далечни, не видях аз свой дом,
където своя стряха да създам,
да приютя забравения бог,
прокудена комета,
ваша съм.
Скоро всичко свършва.
И на края дните преброени са. Питото - изпито, разбраното - разбрано, неразбраното - остава.