Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
  • постове
    125
  • коментара
    14
  • прегледа
    16354

Entries in this blog

 

Психопортрет от "великанка"

Днес сутринта отново имах "великански сън", така да се каже. Сънувах, че една жена от сайта е направила рисунки, които представляват мой психопортрет. Нарисувала ме е така, както тя възприема моята душевност. Не знам колко бяха рисунките и посветени на мен, но аз видях две от тях. Беше ги качила в сайта. Беше ме нарисувала като момченце (може би около 10-годишно). Косата му беше черна, с кичури оформени като шипове. На първата рисунка момченцето беше само в стаята си. Стоеше пред компютъра си. До стола на който то стоеше имаше друг стол, върху който момченцето беше поставило средно голямо мече. На втората рисунка тя се беше нарисувала като великанка, която върви към мен. Аз също вървях към нея, замахвайки с верига.

Кон Круз

Кон Круз

 

Приказка за царя, мъдреца и неговата крава

Един ден докато се разхождал из царството си, царят видял на полето една крава. Тя му се сторила толкова красива, че той пожелал да я купи. Царят изпратил един от слугите си да говори със собственика на кравата. Собственика се оказал влъхва, мъдър старец и той отказал да я продаде, тъй като млякото което тя давала било единствената му храна. Слугата се върнал с отговора на мъдреца и тогава царят решил да постигне целта си със сила. Той изпратил няколкочлена от свитата си да му доведат добичето, но светецът просто вдигнал ръката си и ги парализирал, след което ги пуснал да си вървят, като им заръчал: “Кажете на господаря си, че той няма нужда от моята крава, той е богат и влиятелен, така че нека остави мен и кравата ми на мира, тъй като тя е всичко, което имам.” Царят побеснял и пратил цяла армия да му отнеме кравата, но магът отново ги приковал на място и ги отпратил.
Царят започнал да си мисли: “Този старец трябва да притежава необикновени познания, откъде иначе има тези сили? Ще отида и ще открадна тайните му.” Царят се дегизирал и се представил на мъдреца: “Уважаеми старецо”, казал той, ”вие сте известен в цялата околност за вашата велика мъдрост и аз дойдох да се уча от вас.
Моля ви, приемете ме за ваш ученик.” Разбира се, мъдрецът познал царя и прочел намеренията му, но не казал нищо и се съгласил да го приеме за ученик. Царят останал при него години, учил се да медитира, да се моли и диша, постил и се молил … и един ден, като си спомнил за кравата осъзнал, че повече няма никакво желание да я
притежава! Самият той станал мъдрец. "Любов и сексуалност", Михаил Иванов

Кон Круз

Кон Круз

 

За великаните

В зората на историята
- Десетгодишният Жак често си говори с някакъв въображаем герой. Разказва на родителите си, че се е сприятелил с един много добър великан, който го закриля.
Не разполагам с никакви други подробности, тъй че нямам представа какъв е произходът на този фантазъм. Но той ни дава повод да поговорим за фантастичното, което може би някога, е било действителност или някога ще стане действителност кой знае?
Като символ великанът олицетворява битката, която трябва да водим, за да разгърнем пълноценно личността си. Той е грубият, брутален и глупав инстинкт, който може да бъде победен единствено от разума и себеосъзнаването.
Но дали великаните са само символи? Дали все пак не са съществували през отдавна отминали епохи, много по-стари от паметта ни, в цивилизации, жестоко и безвъзвратно погребани от времето? Дали под нашите гори, магистрали и градове не са зарити селища и паметници от непознати времена? Върху какво ли стъпваме?
Следи от великани откриваме в приказките, митовете и легендите, в много от езотеричните и теософски предания на гърци, мюсюлмани, евреи, египтяни, на индианци, скандинавци и мексиканци, предания, от които научаваме, че някога човечеството е било напътствано от духовно извисени колоси, за които пазим само смътен спомен.
Но да оставим преданията и да споменем един странен индивид, чиито теории са доста известни. Поднасям извиненията си на тези, които ги познават. Става дума за немския инженер Хорбигер, който обяснява еволюцията на вселената и на човечеството с наличието на космически цикли. Хорбигер се отклонява от традиционната наука, като придава обективен характер на древните предания, на някои митове и теми от Библията. За нещастие той бива „привлечен" от идеите на хитлеристка Германия и става неин научен говорител. Хитлер си служи с него, за да оправдава своята „етика".
Няма да се спираме на теориите на Хорбигер. Най-добре е да се прочетат произведенията му, както и „Утрото на магьосниците", където идеите му са изложени доста подробно.
Тук ни интересуват само великаните. Как са могли хората да пораснат толкова много, тоест донякъде да се освободят от земното притегляне? Кое ги е „издърпало" нагоре?
Според Хорбигер през милионите години на своето съществуване Земята на три пъти е имала луна. Всяка от тях в определен момент е напускала орбитата си и се е приближавала чудовищно близко до Земята, където се е задържала в продължение на
хилядолетия - грандиозно представление на огромната сфера, която с пълна скорост се е въртяла около отдалечената само на няколко десетки километра Земя...
Главозамайващата близост на спътника, естествено, променяла условията на планетата ни. Под влияние на лунното гравитационно поле и на настъпилите мутации някои хора и животни ставали много по-високи.
Луната „всмуквала" и океаните и те се разливали по земната повърхност. Над водата оставали единствено върховете на Андите, Тибет, високите плата на Мексико.
Великаните повеждали хората нагоре към върховете и основавали морска цивилизация, издигали колосални паметници, чиито останки и до днес са неразрешима загадка за археолози и строители.
А луната се въртяла около Земята с бясна скорост, докато накрая се взривявала.
Късовете й се разбивали върху планетата ни и предизвиквали невъобразими катаклизми. Тъй като вече нямало луна, земната гравитация отново се увеличавала, нивото на водите спадало, океаните се превръщали в блата, появявали се нови земи. Но цивилизацията изчезвала. Смазани от огромната си маса, великаните се израждали в опасни чудовища, а останалите хора подивявали. Нищо чудно в ония времена да е имало много човешки същества като Давид и Голиат и те да са се сражавали безмилостно.
В следващите хилядолетия нощите на Земята били безлунни. После тя успявала да привлече нов спътник. Ето какво казва Библията в книгата „Числа", 13/32, 33 (дали не става дума за оцелели гиганти, превърнали се в човекоядци?): „И зле представиха пред Израилтяните земята, която бяха съгледвали, казвайки: земята, която обходихме, за да я съгледаме, е земя, която изпояжда жителите си; и всичките люде, които видяхме в нея, са пре-високи мъже. Там видяхме исполините, Енаковите синове, от исполинския род; и пред тях нам се виждаше, че сме като скакалци; таквиз се
виждахме и на тях."
Дали някой ден нашата луна - четвъртата според Хор-бигер - ще се доближи до нас?
Дали цикличните гърчове на вселената няма да предизвикат появата на нови мутации, на нови небеса, на нови гиганти?
Абсурдни ли са народните предания и твърденията на Хорбигер? Или става дума за реалности - древни и бъдещи?   Пиер Дако, "Психология и вътрешна свобода", стр. 47-48 в електронния вариант: http://training-center.bg/wp-content/uploads/2013/02/pier.dako-psihologia.i.vutreshna.svoboda.pdf.

Кон Круз

Кон Круз

 

Пак Юнг

"Да познаем относителното зло в нашата природа е в рамките на възможното, но да погледнем в очите абсолютното зло – това е колкото рядко, толкова и разтърсващо преживяване".

Кон Круз

Кон Круз

 

Абсолютът, суро месо и полицейски великани

Сънувам, че сме отишли на гости у...баба - в този свят. Не на гробищата, а в дома и. Жива беше жената. Първо сме вътре в къщата, на долния леко подземен етаж на който стояхме през повечето време, когато гостувахме. Стана дума за Бог. Баба нещо взе за Бог да говори. Помислих си да река нещо от рода на "Абсолютът е единствената реалност", но се въздържах. Чувствах се по - вещ по тези въпроси от останалите, но не ми се навлизаше в някакви спорове.
По едно време гледах към екрана на телевизора и ръфах стръвно една сура мръвка. В един момент си казах: "Чакай бе, аз съм вегетарианец! Пък сега ям сурово месо." Метнах мръвката на земята.
Озоваваме се отвън, на двора. Нормално време. Близо до кайсията сме. Аз съм седнал на един стол. Другите - прави стоят. Баба пак говори за Бог. Беше вярваща, но не и религиозна. По принцип не ни е приказвала за Оня Горе. Вуйна ми (която тази сутрин беше мой съновен съюзник, за разлика от предишна, в която ми беше противник) каза, че навремето някакво момиче (около нейната възраст), докато било ученичка в горния курс било силно религиозно. А сега е атеистка и се отвращава от религията. В този момент ме споходи мисълта, че братовчед ми вече не е атеист (понеже преди години се е изказвал като такъв) и че това донякъде се дължи на някакъв турски сериал. Дойде ми на акъла арабското название "Аллах".
Мръвката, която бях хвърлял на пода се появи навън. Беше ми в ръката. Оборът на роднините (сграда плюс ограден двор) отново беше пълен с животни, както преди. Приближих се до телената мрежа с намерение да пусна неоръфаното от моя хищна милост на някой от по - малките ми четирикраки братя. Гледам - вътре крава, теле, овце. Ни едно месоядно животно. Минах покрай мрежата, вървейки обратно към къщата. На площадката срещу обора имаше младо лъвче и куче. Хвърлих парчето месо на тях и те без да се конфронтират започнаха да го дооглозгват дружно.
Роднинската сбирка продължи на мой терен. У дома сме в стаята ми. С вуйна ми коментираме някакъв криминален случай в Сърбия. Някакъв тип, псевдофеномен, измамил сръбска циганка (ученичка някъде в 11-12-ти клас). На екрана на едно устройство (може би таблет) с гостуващата ми роднина разглеждаме списък на реални български феномени, които не биха измамили онази циганка (имаше поне един мъж и поне две жени).
Отивам към другата стая..., поглеждам вътре и... Какво да видя. Двама великани, полицаи. Поне три метра високи (поне...). Мъж и жена. Униформени. На вид може би по - млади от мен. Дошли да ме арестуват, симпатягите... Причината: неизвестна ми. Влезли без разрешение. Не показват нито значки, нито съдебна заповед. Тръгват двамата великани към мен... Реакцията ми беше нетипична: нито се предадох, нито тръгнах да бягам. Като бесен питбул се спуснах към тях. Вуйна ми гласно изрази безпокойство за мен. Оказа се, че излишно се е притеснявала. Мъжът великан беше отпред, а жената зад него. Тръгна да вади пистолет и успя да го извади. Но дистанцията помежду ни беше малка и той не съумя да го насочи и да ме простреля. Вдигна крак в жалък опит да ме стъпче. Това и чаках направо. Хванах му крака и не го пуснах докато не се строполи на земята. Паднал на пода вече не изглеждаше толкова внушителен. Претърпя трансформация и придоби нормален човешки ръст. Налагах го здраво. Не знам какво стана с него. Но знам, че след малко дойде ред и на колежката му, която също съборих на земята и тя също придоби нормален ръст. Вкарах и някоя и друга тупалка. Незнайно от къде в лявата ми ръка се появи къс, пластмасов маркуч (мисля си дълъг поне 50 сантиметра). Вкарах и го в устата. Докато аз държах полицайката притисната до земята, а маркучът - наврян до гърлото и, милата ми вуйна изливаше през маркуча едно поне двулитрово шише Кока Кола (опссс, тук стана реклама).
От зор, великанската полицайка се трансформира в църна маца. Успя да ми се изплъзне и побягна към салона. Аз и вуйна - след нея.
Излизам в салона и в съзнанието си виждам реклама на газираната напитка. Един тип облечен като Дядо Коледа и току що консумирал от прочутото безалкохолно, подскача като откачен. Глас зад кадър казва нещо от сорта на: "С Кока Кола направо полудяваш!" Помислих си нещо от сорта на: "Кока Кола може да е една легална дрога, с която властимащите дрогират населението по света."
Може би се надяваше да ме заблуди. В салона освен нея (черната котка полицайка великанка) имаше и още две черни котки - нашата и някаква друга. Но нашата и другата бяха по - малки от новоизлюпената... Започнах да налагам "котката" с една почти прозрачна найлонова торбичка. Тя се скри под мивката. Не знам какво стана с "котката". Пак си бях в стаята. Отворих си шкафа, в който са ми чорапите. Видях едни, които не ми се сториха мои. Помислих си, че може и да са на баща ми, но си рекох "нищо" и ги обух.

Кон Круз

Кон Круз

 

"Ти целувание ми не даде..."

""Ти целувание ми не даде: а тя, откак съм влязъл, не е престанала да целува нозете ми." (Евангелие от Лука, 7:45).
Аз ще засегна сега произхода на целувката, т.е. ще разгледам принципиално какво нещо е целувката. Ако това беше се случило с някоя целомъдрена мома в някоя скришна стая, или с някой момък, всичките съвременни вестникари знаете какво биха писали за дъщеря ви – ако е ваша дъщеря, разбира се. Това е един епизод – тъй го наричам аз – или един инцидент, или една случка, станала още преди 2,000 години с една от големите грешници и развратници, които светът познава. Разврат от любов, разврат по любов, защото има и разврат и без любов.
Сега аз се пренасям 2,000 години назад. Тази жена се приближила до едного от най-великите човеци, който някога е слизал на земята; най-чистият човек, който някога се е явявал на земята; най-възвишената душа, която някога е посещавала този свят; най-великият дух, който някога е озарявал човешката мисъл."" (https://triangle.bg/b…/1921-10-09-10.2000/1922-01-08-10.html).
--------------------------------------------------------------------------------------------
"Следователно, това което жената търси в мъжа е нещо повече духовно отколкото материално: сила, вътрешна мощ, интелигентност. Тя иска да бъде с някого от който може да се учи, който може да я накара да и даде сигурност. Жената е много по-чувствителна за флуидното измерение, за еманациите които мъжът излъчва. Всъщност за нея често по-важното е не самият мъж, а детето, което ще има от него и качествата и заложбите които то ще получи от бащата. Поради това Посветените, които имат високо развита чистота, постоянно биват преследвани от жените, тъй като те са изключително чувствителни към необичайната чистота на еманациите им. И тъй като цялото същество на жената, цялото и тяло, всяка част от него, всеки милиметър от кожата и има чувствителността на полов орган, чистотата и светлината на Посветения възбуждат в нея сексуални усещания. Вижте само колко свети жени са обичали Исус: един Господ знае какъв вид любов е било това! Те, разбира се са го обичали от цялата си душа, но също така и с цялото си тяло. Защото когато жената обича, без значение колко духовна и идеалистична е, тя обича с цялото си тяло. Тя никога няма да си го признае, никога няма да го покаже, защото жената е перфектно проектирана да прикрива нещата, но това е точно така." (из "Любов и сексуалност" - част I, стр. 18, Михаил Иванов).

Кон Круз

Кон Круз

 

Лична поезия

Настъпи любимата ми част от денонощието. Ще се отпусна в прегръдката на непрогледната тъмнина, ще се понеса върху реката на несъзнаваното, движен от попътния вятър на въображението ми. ______________________________________________ Искаш ли? Искаш ли не само страст, но и душа,
не само привидност, но и дълбочина.
Искаш ли да поема в длан нежна ти ръка
и да полетим нагоре - към красиви небеса? *** Плод узрял Плод узрял и напращял,
от любов си ти натежал.
Изпълнен с топли слънчеви лъчи,
излизащи неспирно през магични ти очи.
Челюстта ми в теб се впива,
сладък сок в устата ми се влива. *** Виж ме Виж ме, усети ме,
докосни ме, обгърни ме.
Прегърни ме, потопи ме,
изпълни ме, озари ме.
Притегли ме, сгорещи ме.
Разтопи ме, разтреси ми. *** Мисловно острие С острието на ума,
разпалвам ти кръвта.
С острието жарко на ума,
заглушавам в теб шума.
Както летен дъжд в горещата земя,
проникват и попиват в теб моите слова. *** Жена хубава Жена чаровна хубава,
с душа сияйна, любава.
С поглед навлизам
в очите твои топли,
в ума си аз чувам
сластните ти вопли. *** Сами Сами.
Двама аз и ти.
С разголени души.
Под лунни галещи лъчи. ______________________________________________ Лека нощ на всички и успешно сънелиране.  

Кон Круз

Кон Круз

 

Обединената енергия

"Когато няколко души са обединени от една воля, техните мисли, желания и образи се отпечатват и живеят в астрала с особена сила. Поради това молитвата на вярващите, въодушевени от едно и също желание, има огромна сила и е способна на чудеса.
...
И така, всяка колективна астроидея (създадена от няколко души) е по-силна от астроидеята на отделния човек. Въз основа на това е построено и действието на магическата верига. За нейно основно правило служат думите, начертани от Хенрих Конрат на един от неговите пентакли, а именно: "Coagula - solve", което означава: "Най - напред събери, а след това насочи (астрална сила)".
Магическата верига се образува от съединяването на хора, свързани с една идея и обединени от волята на един човек. Всички членове на веригата трябва да бъдат отрицателни, с изключение на техния началник, който трябва да бъде положителен, тоест всички членове трябва само да възприемат волята на началника безрезервно и след като я усвоят, да му я връщат във вид на астрални токове; по този начин началникът им е като истинска астропсихическа батерия и може да насочва, според намеренията си, грамадния запас от астрална сила.
...
Върху мястото, където бил пренесен Фанег, се издигал още недостроен величествен храм.
Около грамаден камък били застанали дванадесет черни хора, образуващи верига. Тринадесетият, който се намирал по средата, с диадема на глава, държал едната си ръка върху камъка, а другата на рамото на единия от членовете на веригата. Той замахнал с ръка, камъкът сам се издигнал във въздуха и се спрял върху един от стълбовете на строящия се храм." Из "Суперенциклопедия на тайнствените науки" - том 6 (стр.156, 157, 183), Александер.

Кон Круз

Кон Круз

 

"Остани при живата трева"

"Генерала започна все по - често да се замисля за смъртта. В същност той си даваше сметка, че не мисли точно за нея, тъй като човек не би могъл да мисли разумно за нещо, което не познава. Размишленията около този бъдещ, неизбежен акт се заключават в известен брой въпроси, които човек си задава, в известен брой хора и вещи, които остават след него. Последните месеци цялото му същество се отдръпна настрани и нагоре, обладано от мъдро равновесие, като при това не преставаше с топлота и умиление да наблюдава какво се върши в забързаната суета на тревожните хора наоколо. И още разбра Генерала, че смъртта спокойно го изчаква в сянката на най - близо предстоящите дни и при отсъствието на онази животрептуща, обагрена с болка обич, която хранеше към конкретен, отделен човек - сега сърцето му, цял живот топлило такава любов, като че ли преля от нея, та я заобръща в себе си, без да изтърве и капка навън, подреди я в нов ред, в нова сплав. Беше прозрял, че любовта е навсякъде и че нищо не може да живее без нея - нито и тревица дори би израснала, нито реките биха текли в своята си посока, нито слънцето би изгрявало, нито хората биха дишали...И този велик принцип беше единственият съдник на поведението му не само сега, напоследък, но и (във) всичките изживени и плодоносни години.
"На Алена ще оставя всичко освен тези книги и сабята от баща ми." - Тези неща за Генерала бяха предметите. Хората - това беше само Алена. Въпреки десетките, минали през сърцето му, които от своя страна щяха да го помнят, докато са живи, щяха да го разказват на деца и внуци и щяха да го носят като скъп спомен за рядко и великолепно природно явление, което присъствува само миг - толкова, колкото да видиш светлината му, която раздира сивото небе, и край. "Никой освен, Алена не е толкова мой!" - мислеше Генерала.
Близката си смърт той усети и по това, че вече беше заобичал дори нея като част от хармонията, която беше създавал вътре в себе си и около себе си, макар че и тя за него беше един друг, отделен и завършен свят, сътворен по образ и подобие на Естествето. И това могъщо и умно повторение - от звездния свят до отделния човек - според Генерала беше напълно достатъчно да опази до неприкосновеност, да опази Алена от всичко и от всеки." Наташа Янчева, "Остани при живата трева" (стр. 71-72), изд. "Народна младеж", София, 1983 г. Хубава повест, макар да не съм на 100% сигурен, че разбрах какво точно се случва накрая. Дори да не беше указано на едно място, че е цитиран Рабиндранат Тагор, пак щях да си помисля, че авторката е чела философски книги или че и да не е чела, то поне е имала някакви духовни изживявания, за да може да пише така във време в което езотериката не е била на мода... Явно Янчева (напуснала този свят миналия месец) е имала и интерес към психологията. Описала е талантливо на стр. 99 едно явление, което е един от факторите за влюбванията между хората и за последващите любовни драми: "Усети невероятния и глад за топлина, сътворен от плътния студ около нея, разбра задъханото и бързане да изпие час по - скоро топлината, която срещала тук-там по пътя си. А след всяка раздяла с нея Алена е изпитвала все по - невъзможна самота и все по - нечовешки глад. И затова всяка нейна следваща любов била все по - прекрасна, по - необятна, по - тежка...Така я видя Явор в онази нощ...В онази нощ разбра, че много по - мъдро е да си идеш от Алена, и колко е трудно да я накараш да те напусне."

Кон Круз

Кон Круз

 

Карл Юнг (цитат)

"През последните тридесет години хора от всички цивилизовани страни на земята са се обръщали за съвет към мен. Лекувал съм стотици пациенти през втората половина на живота ми  - тоест, след тридесет и пет годишната ми възраст - не е имало нито един, чийто проблем да не се е свеждал до религиозен поглед към живота. Спокойно може да се каже, че всеки от тях се е разболявал, защото е загубил онова, което религиите на всички векове са давали на последователите си. Нито един от онези, които не си възвърнаха този религиозен поглед, не бе истински излекуван."

Кон Круз

Кон Круз

 

Накрая те хващат (Мотивът дясно?)

Редактирано.
Мотивът дясно?
.............................................................................................
Бях невидим, пакостлив и летящ хлапак, преследван от различни хора. Накрая, след поредния мръсен номер бях уловен, макар и трудно. Сънувах, че не само мога да летя, но и да ставам невидим. Тоест, още по - неуловим. Не знам какво бях сторил, но една служителка на реда (мисля агентка на ФБР) излезе от двора ни. Искаше да ме залови. Но нямаше как. Намирах се на няколко десетки метра от земята. Бях видим в този момент, но тя не опита да стреля. Чух я да казва нещо от сорта на: "Той е специално дете. Такива се раждат много рядко." В това време една руса жена на средна възраст също полетя. Доближи височината на която се намирах аз. Каза ми: "Аз също съм специално дете." Не и позволих да достигне моята височина. Наврях половината си десница (дланта ми) в устата и и я задържах на по - ниско ниво (след това не знам какво стана с нея).
После тръгнах да летя към първото ми училище (все още видим). Някой ме преследваше с велосипед (по суша следеше движението ми - може би за да го докладва на други хора или евентуално, за да пробва да се прицели и да ме гръмне). Мисля, че преследващият ме с велосипед BMX (детската ми мечта) беше полицай. Докато летях над него в сумрака го наблюдавах. По едно време се претрепа. Така е - който хем гледа нагоре, хем кара колело...
След това вече бях в друг, по - голям град. Летящ нависоко, както преди това, но вече и невидим. Бях максимум 19-годишен (може би и по - малък, както от началото на съня). Започнах с мисълта ми да управлявам една червена лъскава кола със закачени за нея балони, зад чийто волан стоеше непознат младеж (в съня беше по - голям от мен). Започнах да мятам колата наляво надясно по пътното платно. Тя не спираше да се движи. Накрая се заби в една стена. Хората знаеха, че инцидентът е предизвикан от моето невидимо присъствие. Оглеждаха се, но не можеха да ме видят... Кеф ми беше.
След това се озовах на някакво странно място. Хем път на открито, хем от двете му страни - някакви стени (без тротоари, без движение на коли и почти без движение на хора).
Взех нещо да се бъзикам с някакъв чернокос пълничък пубер. Не знам какво точно правех. Той ме усети и започна да се оглежда, но не можеше да ме съзре. В този момент на помощ му дойдоха вуйна ми, един дето ме тормозеше в училище и поне още 1-2-ма младежи (в ученическа възраст мисля). Започнаха да ме търсят. Придвижваха се по заградения път, а аз летях опасно близо над тях, радвайки се на неуловимостта ми. Държах балон, който беше видим. Един се пробва да ме хване, ориентирайки се по балона, но не можа да ме достигне.
В началото на груповото търсене пълничкият пубер разгъна малко от един навит на ролка найлон. Найлонът беше прозрачен и лепящ се. С действието си искаше да покаже, че е намерил начин за залавянето ми въпреки моята невидимост.
Стигнахме донякъде и после тръгнахме наобратно по същия път (тоест, в посоката от която бях дошъл). Пак летях опасно близо над тях (на няма и два метра височина). По едно време някой ме сграбчи. Напънах тялото си (за малко възприех себе си като по - големия от двамата ми братовчеди - син на вуйна ми, сякаш аз бях него). Почувствах се силен и отблъснах нападателя. След малко обаче бях уловен отново (бях стиснат здраво за мястото между кръста и гръдния кош, от дясната страна). Станах видим. Не можех да се отскубна. Мисля, че и втори човек ме хвана. Край, това беше. Болеше ме, виждах че няма да успея да се измъкна. Взех да викам "предавам се, предавам се" и се събудих. Колкото и да е добър човек, накрая го хващат...
................................................................................................
В друг сън сънувах, че Елеазар Хараш язди кон в посока на блока срещу който живея. Той слезе от коня. Десният му крак беше горе-долу наполовина ампутиран. Интересното беше обаче, че тръгна да ходи без патерица. Сякаш имаше крак. Ходеше достолепно. Седна на пейката пред блока. Аз и разни младежи (сред които сестра ми) седнахме наоколо. Някой седна при него на пейката (може би сестра ми). Аз седнах на един циментов праг пред пейката.

Кон Круз

Кон Круз

 

Бо Йин Ра за любовта

"Висшата, "небесна" форма на любовта може да ти се разкрие даже в твоята най - прозаична всекидневна работа и не са малко седящите на тъкачен стан или вървящи зад ралото труженици, които при цялото си простодушие са я постигали, докато други, които цял живот са я възвестявали от високи амвони, никога не са съумявали да я намерят в себе си. --
Дори там, където си убеден, че вършиш само тежка, механична всекидневна работа, тя може да се развие творчески в теб...
Много по - силно, разбира се, я усеща в труда си всеки, който се чувствува призван за творческа работа: - който, подтикнат от Духа, сам създава форми.
Нито една голяма творба на истинското изкуство не е възникнала тук, на земята, без творческата сила на любовта да е изпълвала създателя на тази форма!
Би било обаче проява на тесногръдо заблуждение, ако човекът на изкуството се мисли за единствено облагоделствуван в това отношение!
Има много дейности в този земен живот, при които творческата сила на любовта трябва да изпълни по друг, по - малко очебиен начин работещия, за да бъде делото на неговия живот наистина възвишено!
Немалко дела, които са доста далеч от областта на високо изкуство, могат, разгледани в по - висок план, да се окажат въплъщение на същите предвечни закони, изискващи същия творчески импулс, който в творбата на художника намира само един по - очебиен израз."

"Книга за любовта" (стр. 82-83), Бо Йин Ра.  

Кон Круз

Кон Круз

 

Два стари примера

Два стари примера защо не можем да вярваме на всичко, което научаваме от телевизиите, вестниците, списанията и т.н. "Марсианци изграждат два огромни канала за две години.
Невероятни по мащаб строителни работи, изпълнени за небивало кратък срок от нашите съседи по планета." Ню Йорк Таймс
заглавие от 27 август 1911 г.
----------------------------------------------------------
"Френската армия е все още най - добрата боеспособна машина в Европа." Тайм
12 юни 1939 г.

Кон Круз

Кон Круз

 

"Аз прекарах в Индия още две последователни прераждания..."

"Аз прекарах в Индия още две последователни прераждания, през които водех незабелязано съществуване - родена и двата пъти в бедни семейства, до края на живота си оставах в тази среда. Макар тези мои въплъщения да не бяха изпълнени с големи и важни събития, в тях направих доста голяма крачка напред, защото се научих на смирение. Естествено, това не бе лек процес. Условията на живота ми, отношенията на тези, от които зависех, ме караха да се чувствам унизена и пренебрегната. Големи вътрешни страдания и борби преживях тогава, но за мен нямаше друг изход.
В тези два живота аз разреших задачата, свързана с гордостта и с желанието ми за власт, които, разбира се, произхождаха от далечното минало. Постепенно, стъпка след стъпка, изпитание след изпитание, ръководена от божествения дух у мен, аз се научих да бъде смирена - да поставям своите цели не вън от себе си, властвайки над другите, а в овладяването на самата себе си, изправяйки недостатъците на собствения си характер. Много мълчаливи, скрити страдания и жертви ми струваше това. Но другояче не можеше да бъде. Животът ми бе устроен така, че постоянно виждах ясно колко безсмислена е моята гордост и колко много страдания причинява тя на мен и на моите близки.
Страшна е понякога мъката, когато човек трябва да се откаже от един свой недостатък, да надвие една слабост, да трансформира отрицателна черта в положителна. В живота обаче има постоянно, разумно и целесъобразно ръководство. В живота има строго изработен план както за еволюцията на човечеството като цяло, така и за всяка отделна душа. И този план се прилага и реализира постепенно и методично от ръководителите на нашето развитие." Откъс от "Безсмъртната любов" (изд. "Жануа`98", стр. 146-147), Дук де Помар.

Кон Круз

Кон Круз

 

"Бунтът на небето"

"„Бунтът на небето“ е обрисуван в интересна светлина в тълкованията на Кейси. Много преди нашата физическа вселена да се появи, всички души и архангели били спътници на Бога, съзнаващи своята индивидуалност и поддържащи общение с Бога. Душите и архангелите имали неограничени сили на сътворци. Всеки от тях бил миниатюрно копие на Бога, с всички Негови способности и възможности. „Бунтът“ бил духовно отклонение на съзнанието, противоречащо на Божия замисъл. Една част от архангелите започнали да съсредоточават все повече енергия върху собствените си индивидуални творения и специфични състояния на съзнанието. В един момент тези ангелски същества започнали да работят срещу божествения замисъл на вселената.
Множество ангели и архангели, които поддържали съзнателна връзка със Създателя, разбрали, че много други като тях започват да „забравят“, че са едно с Бога. Те все повече се запленявали от собствените си способности и творения. Когато архангелите се опитали да накарат непокорните духове да си припомнят оригиналния план за Божието творение, те оказали силна съпротива и предизвикали разединение.
В своята биографична книга „Има една река“ Томас Съгрю пише: „Някои духове бяха изумени от собствената си сила и започнаха да експериментират с нея. Те се сливаха със звездния прах и ветровете на сферите, като ги чувстваха и ставаха част от тях... Това бе духовното падение, или бунтът на ангелите“3.
Алалиил е архангел, описван като един от онези, които са се опитвали да се притекат на помощ, когато започнало голямото разделение на силите. Той и много други архангели - включително Михаил - се включили в „битката на припомнянето срещу забравата“, както можем да го наречем. Те се биели, за да спасят душите, които все повече пропадали в себичността. Луцифер и Ариел, някога велики архангели в света на Бога, станали водачи на ангелите и душите, които искали да тръгнат по свой път, независими от Божиите желания. Ето как доброто и злото (помненето и забравата) станали живи състояния на съзнанието, олицетворявани от Светлината и Тъмнината. Днес, неизмеримо по-късно, тази битка се води на земята в човешките души, докато ние ежедневно се изправяме пред избора дали да проявим самоотверженост или себичност."

Откъс от "Едгар Кейси: За ангелите, архангелите и невидимите сили" (стр. 107-108), Робърт Грант.

Кон Круз

Кон Круз

 

"Ангелите не само са загрижени ​​..."

"Тълкованията на Кейси показват, че ангелите не само са загрижени за развитието на човечеството в материалния свят, но и че основната им мисия е да ни насърчават да се върнем към осъзнаването на връзката си с Бога. Докато архангелите могат да се уподобят на Божии гласове, сонмовете от ангели действат като Негови сетива. Тези разклонения са различни нива, различни духовни и материални проявления, чрез които Бог познава Себе Си в индивидуализирани същества, духове и степени на съзнание.
Душите на всички хора на земята са като листата на голямо дърво - ангелите и архангелите са клоните, а Бог е дървото. Човечеството се смята за едно от най-високите разклонения на Божието творение; ние въплъщаваме всичко, съставляващо по-низшите физически царства на земята, и също така притежаваме всички аспекти на висшите духовни царства. Цялостният модел на дървото е запечатан във всеки лист. В известна степен ние също притежаваме различни нива на възприятие и съзнание като „физическите йерархии“ от атоми, клетки и кръвни телца, които изграждат по-големите системи на органите в тялото ни, които на свой ред съставляват „цялостния“ индивид. Ангелите, архангелите и душите представляват индивидуации на „цялостния Бог“. В тълкованията на Кейси се казва, че всяка душа е кръвно телце в Божието тяло. Разкривайки в още по-голяма пълнота необятността на тази картина, едно тълкование сравнява земята с атом във вселена от светове! В колективното човешко съзнание на земята ние съставляваме една много малка - но важна - част от целостта на Бога. В тази малка част обаче се съдържа моделът на цялото. Микрокосмосът е миниатюрно копие на макрокосмоса."

Из "За ангелите, архангелите и невидимите сили" (стр. 127-128), Робърт Грант.

Кон Круз

Кон Круз

 

Небесни автомонтьори

"НИЕ НЕ СМЕ САМИ" - ГЛАВА ОТ КНИГАТА "ЕДГАР КЕЙСИ: ЗА АНГЕЛИТЕ, АРХАНГЕЛИТЕ И НЕВИДИМИТЕ СИЛИ", РОБЪРТ ГРАНТ.
ПОДЗАГЛАВИЕ: "АНГЕЛИ НА ПОМОЩ" (стр. 27-40 в електронния формат).
..........................................................................................
През последния век случаите на хора, преживели чудодейна среща с ангели, са се увеличили драматично. Всеки, изучаващ този феномен, бързо ще заключи, че съществуват невидими сили, които непрестанно насочват човечеството по неговия път. За търсещия логика ум това е парадоксално. Мнозина смятат, че щом нещо не може да се види, то не съществува. Хората често се надсмиват над идеята за невидими сили и психични феномени, но това мислене вече се измества от безбройните необясними срещи, доказващи, че в днешния свят действат небесни сили. Историята, която следва, е добър пример за това:
- О, боже, не сега - каза си на глас Мари. - Моля те, не сега.
Доджът, модел ’72, на Мари Утерман се закашля и заподскача по междущатска магистрала 95 близо до Ричмънд, Вирджиния. Колата губеше скорост, кога- то тя отби встрани от пътя. Моторът угасна тихо, без пушек, без пронизително скърцане. Мари обаче знаеше, че това все пак е краят му. Скоростната кутия се канеше да „сдаде багажа“ от месеци.
Тя беше тръгнала за град Вашингтон от Норфолк, Вирджиния. Дъщеря й трябваше да роди след броени седмици, а бременността й беше трудна. Цяла сутрин Мари бе обсебена от усещане за неотложност, свързано с дъщеря й. Не можеше да се отърве от чувството за безпокойство, когато мислеше за нея. Тази загриженост се превърна в мъчителна тревога и не я оставяше на мира.
Отиди при нея. Отиди при Джени. Побързай.
Накрая тя последва интуицията си, след като позвъни на Джени и телефонният й секретар се включи.
Джени трябваше да вдигне, помисли си Мари. По това време винаги си е вкъщи.
- Джени, мама е - каза Мари след сигнала. - Скъпа, тръгвам към теб. Знам, че ще кажеш, че не е нужно, но идвам. Надявам се, че си добре. Доскоро.
Ще са помисли, че съм се побъркала, помисли си Мари. Не беше от онези, които се месят в работите на детето си, но това чувство искаше от нея веднага да отиде там.
- Майчина интуиция - промърмори тя, докато събираше багаж в малък куфар. - ГЬсподи, надявам се, че наистина съм се побъркала.
Мари положи глава на волана, преживявайки отново събитията от ранната утрин, които я бяха довели до тази безпомощна крайпътна дилема. Намираше се на няколко километра източно или западно до най-близкия изход от магистралата и на два часа път от дома на дъщеря си в покрайнините на Александрия, щата Вирджиния.
- Моля те, Господи, помогни ми - каза Мари. - Трябва да стигна при Джени. Моля те.
Мари не разбираше нищо от автомобили, но реши все пак да отвори капака.
- Може да е някоя жичка. Може би просто някоя жичка се е откачила.
Тя излезе от доджа. Край нея профучаваха коли, но не й се вярваше някой да реши да спре, тъй като на междущатска магистрала 95 наближаваше пиковият час. Мари вдигна капака. Никакви хлабави жички. Само изгаснал акумулатор. Тя затвори капака и се върна в колата. Със затворени очи и цялата надежда, която можеше да извика в себе си, тя завъртя ключа, представяйки си как колата се пробужда с ръмжене. Моторът направи опит да запали, но не успя. Мари се почувства напълно безпомощна. Тя погледна към оживената магистрала и от очите й рукнаха сълзи.
- Моля ви - прошепна тя на преминаващите бързо коли. - О, моля ви... Трябва да стигна при Джени!
Молбата тъкмо се бе отронила от устните й, кога- то един обикновен бял миниван отби и спря пред колата на Мари. Шофьорът беше включил сигналните лампи и приближаваше на задна.
Мари не вярваше на очите си, но почувства огромно облекчение.
- Благодаря ти, Господи - каза тя.
В следващия момент вратата на шофьора, на седящия до него и голямата плъзгаща се врата се отвориха и трима млади мъже, които приличаха на студенти, излязоха от автомобила. Изглеждаха 24-25-годишни, колкото Джени. Мари се почувства спокойна още щом видя младежите. Бяха много красиви, приветливи и усмихнати. Тя си помисли, че може би отиват на среща на своя клуб, тъй като и тримата носеха бели тениски с якичка, бели якета и широки бели спортни панталони.
Може да са стажант-лекари, помисли си Мари, докато сваляше прозореца.
Русият мъж й се усмихна насърчително.
- ГЪспожо, ако обичате, излезте от колата, ние ще се опитаме да я накараме да запали.
Мари не се поколеба.
- Не знам как да ви благодаря - каза тя, докато излизаше. - Тфябва да стигна при дъщеря си. Тя ще ражда и...
Докато Мари разказваше историята си, тримата мъже извадиха от задната част на микробуса кутия с инструменти и хидравличен крик, който блестеше като нов. Те се усмихнаха на Мари и кимнаха с разбиране. Веднага се заловиха за работа.
Виждайки, че имат намерение да поправят колата на място, тя понечи да възрази.
- Момчета, виждам, че сте се облекли като за разходка. Моля ви, само ме закарайте до някой телефон и ще позвъня на приятелката на дъщеря ми да ме посрещне или на съпруга й да дойде да ми помогне. Не е нуяшо да...
- Няма проблеми, госпожо - каза русият мъж, до- като се пъхаше под колата на Мари. - Ще ви върнем на пътя след минути. Подай ми онази муфа, Мич.
Мари забеляза, че Мич прилича на зет й, съпруга иа Джени. Той се извини и заобиколи Мари, като започна да тършува в кутията с инструменти.
- Добре - каза му русият, - а сега ми подай клещите с тънък връх.
През следващите 5 минути русият мъж нродъллш да иска инструменти, сякаш беше хирург по време на операция. Мич изпълзя йод дясната страна иа колата, за да помогне на приятеля си. Третият се занимаваше с акумулатора под отворения капак.
Ама те целите ще се изцапат с масло, помисли си Мари. През живота си не се беше чувствала толкова признателна. Забеляза, че безпокойството й напълно се беше стопило. Усещаше задоволство - всъщност лшзнерадост. Беше странно, че при тези напрегнати обстоятелства беше толкова спокойна. Тфимата мълсе човъркаха в продъллсеиие на 10 минути. Мич излезе изпод колата и седна зад волана, а после завъртя ключа. Доджът се закашля и запали, работейки отлично на празен ход. Мари беше смаяна. Веднага щом запали колата, Мич излезе и отиде при нея.
- Мисля, че вече всичко е наред - каза той. - Можете да тръгвате.
- Не знам как да ви благодаря - каза Мари, изпълнена с признателност. - Моля ви, нека ви платя за труда.
Тя бръкна в портфейла еи и им подаде петдесета- чката, която пазеше за спешни случаи.
Тримата мъже се заловиха да товарят инструментите и крика в микробуса, без да обърнат внимание на протегнатата й ръка. Мич се спря за малко, след като прибра крика, и й се усмихна.
- Няма нулсда - каза той. - Това ни е работата.
Тримата потвърдиха, като си кимнаха един на
друг. В този момент Мари се сепна - не защото не пожелаха да вземат парите й, а заради външността им. За първи път тя забеляза, че нямаха и най-малкото петънце по дрехите си, нито по ръцете си. Бялото им облекло беше също толкова чисто, колкото и когато бяха слезли от микробуса.
Мари имаше чувството, че сънува.
- Как е възможно... искам да кажа... вие лежахте на земята... би трябвало да сте...
- Трябва да тръгвате, госпожо - напомни й мъжът с кестенявата коса. - Дъщеря ви има нужда от вас.
Това извади Мари от удивлението й.
- О, вярно! Ще тръгвам, наистина. Но как мога да ви се отблагодаря?
Тя се запъти към тримата, чувствайки се силно притеглена, сякаш ги познаваше отнякъде.
- Вие вече го направихте - отвърна русокосият мъж и я поздрави с непринуден жест. - Всичко хубаво.
Мари отстъпи назад и потърси опора в предницата на колата. Усещаше, че краката не я държат.
Нима бяха пратени, за да ми помогнат?, помисли си тя. За първи път в живота си вярваше в ангели. Нямаше как по друг начин да обясни случилото се току-що. От своя съсед монтьор знаеше, че когато скоростната кутия реши да си отиде, няма какво да се направи, освен да се подмени.
Изпълнена с благоговение, Мари наблюдаваше как микробусът се изкачи по склона на междущат- ска магистрала 95 в посока изток. Преди да стигне до върха, той изчезна. Макар да се чувстваше замаяна, Мари потегли бързо към дома на дъщеря си в Александрия. Беше изгубила само 15 минути.
Когато пристигна, Мари паркира на алеята и започна да тропа по вратата. Никакъв отговор. Тя натисна бравата и откри, че е отключено.
- Джени! Джени! - провикна се Мари, докато вървеше из къщата. - Мама е! Къде...
Тк замръзна на място, когато видя дъщеря си, паднала на пода в кухнята. Коремът и бедрата й бяха плувнали в кръв. Мари клекна до нея и провери дишането и пулса й. Джени беше мъртво бледа, но дишаше. Мари бързо набра 911. Въпреки паниката, в съзнанието си тя продължаваше да вижда тримата мъже на междущатската магистрала. Тйхо и спокойно Мари съобщи на служителя адреса на дъщеря си и обясни положението. Усещаше някакво безпристрастие, сякаш само наблюдаваше случващото се. Дъщеря ми ще се оправи, казваше тази безпристрастна част от нея. Ще се оправи. В яркия спомен тримата мъже й се усмихнаха.
Мари изслуша внимателно инструкциите на оператора. Тя затвори и провери кръвоизлива на Джени, който изглеждаше по-сериозен, отколкото беше всъщност. Взе завивка от дивана във всекидневната и покри с нея дъщеря си, а под главата й пъхна възглавница. Част от Мари не можеше да повярва, че се чувства толкова спокойна, толкова уверена.
Екипът на Бърза помощ пристигна. Медиците нахлуха през входната врата и коленичиха до изпад-
налата в безсъзнание Джени. Кръвното й налягане беше опасно ниско. Започнаха интравенозно вливане и я качиха в линейката.
Един от медиците каза на Мари, че дъщеря й ще оцелее.
- Кръвното й е ниско, но не продължава да пада. Пулсът й е стабилен. Слава богу, че сте дошла навреме.
- Да, слава бшу - съгласи се Мари.
В линейката имаше място само за Джени и медиците, затова Мари ги последва до болницата с колата си - на 15 минути път. Образът на тримата мъже продължаваше да й вдъхва спокойствие и сигурност.
- Трябва да тръгвате, госпожо. Дъщеря ви се нуждае от вас. Отекващите им гласове й носеха утеха.
Бебето на Джени се роди със спешно извършено цезарово сечение. На Джени й направиха кръвопреливане и тя се стабилизира. Майкъл, внукът на Мари, се появи три седмици по-рано. Лекарите, които се грижеха за майката и бебето, бяха удивени, че те се възстановяват толкова бързо. След по-малко от месец Джени и нейният син си бяха у дома.
Мари сподели с много малко хора необикновената случка на междущатската магистрала. Тя беше земен, прагматичен човек, но въпреки това преживяното разкри пред нея едно изцяло ново възприятие за живота. След като Джени роди, Мари имаше поредица от сънища, в които видя своите млади помощници. Те бяха обгърнати в бяла светлина. Стояха на нещо като голям бял балкон в театър. Мари беше на сцената долу. След като размишляваше над сънищата си в продължение на няколко седмици, тя стигна до извода, че те се опитваха да й кажат, че никога не е сама, че винаги има някой, който бди над нея. Сцената от съня тя изтълкува като „сцената, на която се разиграват драмите на живота“. Тя знаеше, че ангелите наблюдават от балкона и се грижат за нея. След онова, което преживя с дъщеря си, Мари не просто вярваше в ангелите хранители, а ги познаваше като факт от живота.  

Кон Круз

Кон Круз

 

Свещеният огън

Помнете: вън от свещения огън няма живот. Той изпълва цялото планетно и междупланетно пространство. Като се говори за огън, мнозина мислят, че той се пали и изгасва. Това се отнася до обикновения огън, който сутрин се пали, вечер се оставя да изгасне. Обаче свещеният огън вечно гори. Веднъж запален, той не трябва да се изгасва...Онзи, в когото гори свещеният огън, всякога е добре разположен; той се отличава с вътрешен мир и спокойствие, с вяра и любов към Бога. Изгаси ли свещения огън в себе си и влезе в обикновения огън, човек става нервен, неразположен, всичко го смущава. Той се оплаква от лишения, от беднотия, от болести...Следователно, щом страдате, щом сте нещастни и смутени, ще знаете, че живеете в обикновения огън. Сами сте изгасили свещения огън и сами отново ще го запалите...Виждате млада булка, облечена с нови, скъпи дрехи. Така е облечен и младоженецът. Всички им се радват, веселят се заедно с тях. Те са запалили свещения огън в себе си. Обаче мине ли този светъл ден, те изгасват свещения огън, обличат старите си дрехи и започват да си служат с обикновения огън. Още от първия ден очите им започват да сълзят. Задушават се, дишането, кръвообращението им не стават правилно. Кой е виновен за тежкото им положение? – Сами те. Казват: „Делнични дни идат в живота, не можем да поддържаме свещения огън. Макар и да дими, обикновеният огън струва по-евтино“. Така мислят всички хора, но горчиво се лъжат. В края на краищата обикновеният огън излиза по-скъпо от свещения. Той е причина на всички болести и нещастия, при които човек плаща с живота си...Който съгради къщата си на канара, той се осигурил – никакви бури и ветрове, никакво наводнение не може да я събори. Който съгради къщата си на пясък, и най-слабият вятър ще я разклати...Обикновените работи лесно се забравят, а необикновените, които произлизат от свещения огън, остават за вечни времена; те никога не се забравят. Забравиш ли нещо, не се мъчи да си го припомниш, то е обикновена мисъл. Благодари, че си я забравил. Ако губиш богатството, знанието, силата си, ще знаеш, че си изгубил нещо човешко, а не Божествено. Не съжалявай, че си изгубил човешкото, но се стреми да придобиеш Божественото и да го запазиш. Разумният свят допуща загубването на човешките работи, за да оцените Божествените, които са вечни и безсмъртни...Свещеният огън превръща недоволството на човека в доволство. Той обединява всички хора, примирява враговете. Той носи изобилието на живота. Където гори свещеният огън, там няма смущения, крамоли и раздори. При него хората се чувстват братя...Кои са условията за подържане на свещения огън? – Вярата, надеждата и любовта. Кое още го подържа? – Животът, знанието и свободата...Задачата на човека не се заключава в разискване, защо Бог е създал света, но в подържане на свещения огън, от който излиза животът. Ще те срещне някой и ще започне да се оплаква, че това-онова нямал, че хората не го обичали и т.н. Това са второстепенни работи. Стреми се да запалиш свещения огън в себе си и да го поддържаш. Носиш ли свещения огън в себе си, всичко ще имаш: и пари, и приятели, и любов. Изгасиш ли го, всичко ще изгубиш. При свещения огън всичко е на място, в пълен ред и порядък. Вън от него всички неща губят смисъла си. Нямаш ли свещения огън, никаква работа няма да ти върви. Имаш ли го, и на камък да сееш, плод ще придобиеш. При свещения огън безлюбието се превръща в любов, невежеството – в знание, беднотията – в богатство. " Откъси от "Свещеният огън" - "Утринно Слово от Учителя, държано на 10 ноември 1935 г., 5 ч. сутрин, София, Изгрев."

Кон Круз

Кон Круз

 

Подмладяване

Ще се подмладявате. Представете си как живеят децата, момиченцата и момченцата, как си играят те, как се забавляват. Това ще внесе обнова у вас. После, ако искате да добиете мъжество, посещавайте възвишени характери, например някой мъж, който действително се бори в живота, онази жена, която устоява на всички трудности в живота. Представете си и старостта, и старите хора, но тези, които гледат с отворени очи старостта, които виждат навсякъде младостта. А вие се спирате на грохналите стари, на изпадналите. Гледайте човека във всичките негови хубави проявления. Представяйте си ангелите - същества стройни, хубави, интелигентни, готови всякога да помагат. Някой път виждате, че сте слаби. Ще повикате някой ангел да поправи съботата. Във вас има опасност да остареете преждевременно. Трябва да избегнете тази опасност, но ще я избегнете, като любите Бога. Бог е всичко. У Бога няма смърт. Той е вечно млад, вечно жив, у него е вечният живот. Смъртта е остаряване, а животът е подмладяване. Та под „вечен живот" подразбирам пълното, жизнерадостното. Старайте се да бъдете жизнерадостни. А пък вие, като поседите, почнете да мислите за небето. Небето е хубаво нещо, но човек трябва да бъде готов за него. Ще учите този закон. Алхимиците са учили закона на подмладяването. За да се подмладиш, няма да се грижиш много, ще повярваш в онзи, великия закон. Отлично нещо е човек да повярва в Бога. Смешен е човекът в своето състояние на безверие, толкова е смешен по някой път! Има известни съчетания, известни съвпадения, наклонности, които човек трябва да вземе предвид, защото те ще го подтикнат в противоречие, в заблуждение. Дружете с хора оптимисти. Защо ще дружите с хора на отрицанието? В това няма никаква философия; вечни отрицания, ще излезете от воденицата на тия хора. Някой път казвате: „Не може ли в тяхната воденица да стоим?" - Не, ще отидете в някоя градина. Няма защо да стоите да слушате цял ден тракането на воденичните колела.
(http://petardanov.com/…/7747-1923-04-25-методи-и-насърчени…/).  

Кон Круз

Кон Круз

 

За смирението и получаването на любов

Допуснете, че искате във вашата градина да никнат и сливи, и круши, и всички плодове, всичко да имате, но при вас има един планински връх. Добре, да кажем, че вие сте една долина. Каквото се събира на този връх, сняг и друго, всичката тази енергия той я праща надолу в долината. Тя се надуе. Този връх ви обича и казва: „Тук имате условия". И ви ги праща отгоре. Вие се надуете и казвате: „Не, аз сама ще си доставя условията и всички блага. Сама ще се кача горе." Е хубаво, вие се надуете и станете по-висок връх от този. Тогава ще кажете: „А, изстина сърцето ми, заледи се. Заледено е сърцето ми." Тогава ще слезете в долината да се смирите. И тогава ще започнат да извират извори, да текат рекички, да виреят градини, гори, да се развиват села и градове, училища. И благодарение на тези отгоре, които пращат от върха благата, идва и любовта. „На горделивите Бог се противи, а на смирените дава благодат." Не овчедушно смирение, а смирение с едно дълбоко съзнание, че на Божественото у вас ще се даде място. (http://petardanov.com/…/7747-1923-04-25-методи-и-насърчени…/).    

Кон Круз

Кон Круз

 

За връзките между душите

"Да възлюбиш душата на човека – в това се състои истинският морал...Дълбочина има в човешката душа! Дълбочина и необятност! Защото човешката душа живее извън нашия свят, в един свят с много повече измерения. Тя има само една малка проекция на Земята...
Всички велики мисли и желания изтичат от извора на душата...
За човешката душа, която иска да се повдигне, няма нищо невъзможно. Тя е силна, благодарение на своята връзка с другите души, които са истинските й ближни. И колкото по-голям е броят на душите, с които човешката душа е свързана, толкова тя е по-силна и по-неуязвима. Успехът на душата зависи от броя на душите, с които тя е свързана. Съзнанието на ония души, които взимат участие в земния живот на една душа, е постоянно съсредоточено в Любовта, и затова те й помагат безкористно и самоотвержено. Ето защо, изкуството на земния живот се състои в това – докато човек е на Земята, в тази малка форма, да влезе във връзка с душите на другите хора. Там е ключът на успеха. Дори една душа да ви обича, тя е в състояние да ви помогне в мъчнотиите на живота. А когато много души насочат Любовта си към един човек, той може всичко да стане – поет, художник, музикант, учен. Велика сила е Любовта."
(http://triangle.bg/books/master-speaks.1997/soul.html). "Имате двама души приятели, съученици. Единият е бил беден, баща му не е могъл да го поддържа и той е останал прост и бедняк. Другият е бил богат, свършил е училище и после станал пръв министър в България. Един ден, когато той срещне своя приятел, да му предложи да го заведе у дома си, да не се спира върху положението си, а да му услужи и да храни към него същите чувства, каквито е имал в началото. Туй е благородство. А не да мине покрай него и да се престори, че не го вижда; и като дойде в къщата му, да каже, че не приема. Не, да го приеме и да му се зарадва. Това са неизменните чувства! Той може да заема и най-високото положение, но като дойде в дома му този беден човек, да каже: „Приятел ми беше някога и сега ми е приятел". Това е характер, това е идейното! Може всички да направите това. Но като станете министри, тогава ще ви опитат. Ако той минава с автомобил покрай бедния си приятел, да спре автомобила и да каже, че му е приятно, че го вижда, да го вземе в автомобила, да постави приятелството с този човек по- горе, отколкото сегашната си служба. Защото Любовта седи по-горе от всички материални неща." (http://petardanov.com/…/7747-1923-04-25-методи-и-насърчени…/).    

Кон Круз

Кон Круз

 

Случаят на самоубийцата Абигейл Уинтърс

Позитивен случай във връзка с преодоляване на склонности от минал живот откриваме в разказа на Абигейл Уинтърс. Абигейл била родена в семейство със завидно богатство и имала всичко. Но привилегиите и били за кратко, защото баща и фалирал през 30-те години на миналия век при имотна сделка за четири милиона долара. За броени дни в живота на семейството настъпила огромна промяна – от богатство и великолепна къща към „болест, бедност и мизерия”в жалък бордей, който наричали дом. Абигейл била изключително талантлива и интелигентна, но както самата твърди, не била хубавица и често ставала обект на жестокост в училище и у дома. Всъщност най – голямото предизвикателство у дома били отношенията с майка и.
Изглежда, майката на Абигейл не могла да свикне с прехода от охолство към бедност. Била отрасла в замък със 120 стаи и сключила брак с богаташ, а сега била принудена да живее ден за ден. Изливала гнева си върху Абигейл, която си спомня, че често и казвала: „Не биваше да се раждаш” и „По – добре да беше мъртва”. Абигейл приемала тези реплики присърце и направила шест опита за самоубийство във възрастта между осем и петнадесет години. Може би заради манията си за самоубийство предполагала, че е сложила край на живота си в минало прераждане.
За щастие, на петнадесет светогледът и коренно се променил и се превърнала в много привлекателна зряла жена. Тази трансформация събудила у майка и огромна завист. Когато момчета започнали да канят Абигейл на среща, тя или отпращала всеки, който проявявал интерес, или казвала: „Какво толкова намира в теб?”. Когато Абигейл станала на седемнадесет и баща и починал, тя напуснала дома си и имала поредица изяви като модел, музикант в пиано бар, танцьорка и статистка във филми. Преживяла няколко злополучни любовни връзки и два развода. Проблемите в живота и отново я върнали към мисълта за самоубийство.
По средата на още една мъчителна връзка, когато приятелят и признал, че се вижда със своя стара любов, Абигейл се нагълтала с приспивателни. Същата нощ паднала върху разтворени ножици, които се забили в коляното и. След голяма кръвозагуба изпаднала в безсъзнание, но по – късно била намерена и откарана в болница. Докато лежала полумъртва, я осведомили, че има срязан нерв на крака. След поредица операции и усложнения, едно от които било гангрена, стъпалото на крака посиняло и лекарите препоръчали ампутация. Абигейл не можела да понесе повече трудности. Решила, че е по – добре да умпе, отколкото да приеме ампутацията. Докато все още била в болницата, направила опит да се обеси в банята с колан, закачен за тръбите на тавана. Очевидно е загубила съзнание, защото следващото, което си спомня, е, че се е озовала в библиотека:
Бях в огромна, слънчева библиотека без таван, обляна от ослепителна светлина. Високи етажерки с книги на пет нива се простираха докъдето поглед стига и в същото време стаята изглеждаше кръгла и трябваше да застана в средата. Видях стари „монаси” с бели наметала без качулки. Между тях имаше един, който изглеждаше като Духа на времето – с дълга бяла брада, и мисля, въжен пояс. Надигна се, за да вземе моята книга от третия рафт. Не ми беше позволено да погледна в нея, да прочета нещо или да видя съдържанието.
След като прочете написаното, той затвори книгата и се обърна към мен. Гледах го съсредоточено, за да видя как реагира на онова, което чете, и да се досетя за съдържанието. Изражението му се промени, стана сериозно, а после угрижено и тъжно. Беше ласкав и внимателен. Предаде ми телепатично послание, част от което си спомних едва когато се сбъдна...На глас каза едно-единствено нещо, с тих и дълбок глас: Знаеш, че това не е начинът!
О, да, знаех, но го бях забравила! Почувствах се глупаво и се засрамих, но не той бе причината за това, а собствените ми действия. Неговата доброта ми показа, че разбира тревогите ми. Получих посланието, че ще мога да запазя крака си и скоро дори няма да накуцвам. Двадесет години ще усещам болка, после ще изчезне. Ще преживея още много трудности и нещастия, заради които ще имам още по – голямо основание да мисля за опит за самоубийство, но не бива да го правя отново! Съгласих се и обещах. (Научих, че) това е бил последният опит да ме спасят, както много пъти досега. Била съм самоубийца и в предишния с живот. Знаех това. Попитах: „Скочих през прозореца в Начес на Бъдни вечер през 1899-а?”. Да, оказа се истина...
Скоро след това Абигейл се съвзела в банята на болницата. Коланът изглеждал като срязан. Имала синини и протривания на врата, но била жива. На следващия ден опитът и бил разкрит; в същия ден забранила да ампутират крака и.
Видението и се потвърдило, когато стъпалото възвърнало цвета си и не било ампутирано. Най – сетне я изписали от болницата. Точно както се казвало в пророчеството на стария монах, животът поднесъл на Абигейл множество предизвикателства и трудности. Имала общо три брака и тринадесет годежа. Преживяла фалит, болести, злополучни връзки и конфликти с майка си, която доживяла до деветдесет и шест години. Положителното било, че родила дъщеря и постигнала известен успех като писател и светски хроникьор. Но животът и не бил никак лек.
Сега, вече над шестдесетте, Абигейл е убедена, че този живот, изпълнен с предизвикателства, и е дал възможност да „устои” и да преодолее склонността си към самоубийство, пренесена от миналото. Преживяванията и се оказали път за духовно израстване. Наистина е превъзможнала желанието за самоубийство и се е преборила с много от страховете, свързани с интимните отношения. Освен това продължила да се бори с негодуванието срещу родната си майка, урока, който, по нейните собствените думи, била усвоила „само седемдесет и пет процента”. Въпреки че е преодоляла много неща, включително и склонността към самоубийство и множество страхове – страх от фалит, страх да останеш без покрив, страх от сериозна болест, - смята, че е в процес на развитие. Убедена е, че докато е жива, винаги ще има още какво да учи.
Представете си, че като Абигейл всеки от нас е в процес на развитие. Представете си, че за всеки е съставена индивидуална учебна програма, която ни помага да станем такива, каквито трябва да бъдем.
Представете си, че всеки урок от тази програма се преповтаря, докато бъде усвоен. Представете си, че всичко, което изпращаме, се връща обратно при нас. Представете си, че всички наши мисли, думи и действия стават основа за духовни уроци и силни страни, което ще изберем да придобием и преживеем по-нататък. Представете си, че животът наистина е училище.

(Откъс от „Едгар Кейси: За израстването на душата” (изд. къща „Хермес” - Пловдив, 2011 г., глава 3 – „Духовно израстване чрез среща със своето Аз, стр. 100-104), Кевин Тодеши.)

Кон Круз

Кон Круз

 

Широки души в широки тела

Забавно от живота на Джакомо Казанова (част от негово посещение в Париж). "Една вечер в италианския театър представяха драмата "Сени" от известната приятелка на Волтер Франсоаз де Графиньи. Отидох по - навреме, за да получа по - добро място в амфитеатъра.
Интересуваха ме и наблюдавах с интерес дамите, които, целите отрупани в диаманти, заемаха местата си в най - предните ложи. Носех хубав костюм, но всеки можеше да се досети, че съм чужденец, защото модата му тук бе отминала отдавна. Докато стоях и излагах особата си на погледите на зяплювците, при мен дойде някакъв мъж - поне три пъти по - дебел от моя милост - и учтиво ме попита дали съм чужденец, а сетне дали ми харесва Париж. Докато хвалех града, в съседната ложа влезе огромна по обем дама, чието тлъсто тяло бе покрито с диаманти. Нейното чудовищно туловище ме порази до такава степен, че запитах господина по възможно най - просташки начин:
- Коя е тази дебела свиня?
- Съпруга на този дебел шопар.
- О, господине, милион пъти моля за извинение!
Но дебелият ми събеседник не се нуждаеше от извинения - далеч от мисълта да се разсърди, той направо щеше да се пръсне от смях. Аз бях в отчаяние, а дебеланкото се държеше за корема, обуздавайки новите пристъпи на веселост. Сетне стана, излезе от амфитеатъра и след секунда го мярнах да влиза при жена си. Не смеех открито да погледна към ложата, но ги наблюдавах с крайчеца на очите си. Видях как изведнъж и дамата изпадна в пристъп на необуздан смях. Това още повече усили смущението ми и реших да се измъкна незабелязано. Но за мой ужас чух да ме викат. Нямах никакво място за отстъпление и се видях принуден да вляза в ложата при тях. За голяма изненада господинът започна да ми се извинява за това, че се бил смял невъзпитано и сигурно ме обидил. На всичко отгоре, подкрепян усърдно от дамата и с възможно най - любезния си тон ме покани да вечерям у тях. Всячески се опитвах да отклоня поканата и накрая им казах, че съм ангажиран на вечеря у актрисата Силвия. Но господинът познавал добре Силвия и ми заяви, че ще ме извини лично пред нея. Би било неучтиво от моя страна повече да отказвам и аз приех поканата...
След представлението отидохме в прекрасния дворец на семейство дьо Бошан. Там властваше изобилието или по - точно казано - разсипничеството, характерно за всички хора от тази класа в Париж: голямо общество, високоплатена игра на карти, великолепно ядене и безгрижна веселост."

Из том II на автобиографията "Спомени", изд. "Слово".

П.П.: Тези мосю и мадам дьо Бошан, явно освен като тела са били широки и като души! Не мисля, че са мнозина тези, които дори в днешно време биха възприели подобно поведение по такъв лек начин... (дори и да са хора с претенции за духовна извисеност). Въпросният Дьо Бошан е бил главният бирник на френската столица по тогава.

Кон Круз

Кон Круз

 

Едгар Кейси за молитвата и медитацията

"Молитвата, накратко казано, е призоваване на Божественото у теб и Божественото извън теб, а медитацията е успокояване на тялото, успокояване на ума и сърцето и вслушване, вслушване в гласа на твоя Създател." (5361)
"Защото молитвата ти е като молба или апел към твоя господар; а медитацията ти е това, в което вие се срещате и имате общ език!" (281-28)
"Молитвата е съгласувано усилие на физическото съзнание да се настрои на съзнанието на Създателя...Медитацията е освобождаване от всичко, което пречи на съзидателните сили да се надигнат по естествените канали на материалния човек, за да бъдат разпространени чрез центровете и източниците, създаващи дейностите на физическата, умствената, духовната личност..." (281-13)

Кон Круз

Кон Круз

 

Луната

"Да се върнем към основната идея на науката. – За какво служи науката? – Тя е метод, с който си служи човек за реализиране на своите идеали. И природата си служи с науката, т.е. разумните и възвишени същества си служат също с науката. В този смисъл, ние казваме, че всяка идея може да се реализира. Важно е човек да знае условията, при които дадена идея може да се реализира. В помощ на това иде науката. Ще кажете, че много идеи са останали нереализирани. Причината за това се крие или в идеята, или в непознаване на условията за нейното реализиране. Всяка разумна идея е постижима и може да се реализира. Въпросът е до времето, дали по-рано или по-късно ще се реализира. В пътя на реализиране на една своя идея, човек се натъква на известни качества в себе си, които или го спъват, или му помагат. Ако си въобразява много, той може да се спъне. – Коя е причината, където той си въобразява, че може да направи повече, отколкото са възможностите му? – Луната. Значи луната влияе върху въображението на човека. Слънцето пък понякога влияе върху тщеславието на човека. Той започва да си мисли, че е нещо повече, отколкото е всъщност. Обаче както луната, така и слънцето оказват и добро влияние върху човека. Луната разраства идеята му, а слънцето внася красота в нея. Ето защо, когато се стреми да реализира известна идея, човек придобива големи знания. Ако не може веднага да реализира идеята си, поне ще проучи условията за реализирането ѝ, а същевременно изучава себе си. Велико нещо е да изучава човек себе си. За това е казано още от старите гърци: „Познай себе си!“" (https://triangle.bg/books/1931-02-06-06.1998/1931-04-10-06.html?fbclid=IwAR234xGG8CqiuI6pJEfj4VybAJRM83mgFIHm9n3FL5iKyahCueBfeVJ4Ddk).

Кон Круз

Кон Круз

Sign in to follow this  
×