и да пее Душата
звънчета в Небето разлюляла
тъй както чучулига
е напролет запяла
арфа със струни от свила
време от ново разлива
и четирилистна детелина
след стъпките ми боси пониква
и много отвъд думите и телата
се разлиства роза в тишината
Слънцето пои я с нектара
на роса от цветни мисли
звездиците й пеят песни
и галактическите вихри са
сребърен вълшебен прах донесли
и много отвъд, след грохота
на гейзери в недрата
просветва аурата на Земята
и бели птици сплитат огнените
нишки с маха на крилата
устни целуват цигулки в сърчицата...
по слънчевите стъпки
в тишината на утрото
идва босонога Земята
розово ухание й носят децата;
синьото й е милувка, озарила лицата
и Те търся във всяко дихание
на пеперудената нежност,
в благослова и опалово познание...
прозирни бели перли
кротко се леят
в устни коралови нежни
майчина песен запели
благост тихо
капе в ефира
прошумоляват крилата
на ангел в зефира
мисъл от слънчеви лъчи
и моите крила заприда
след последния дванадесети
ирис ...с тях да си отида...
Да сбъдваме дъгите си
вдъхнали живот от сакралния олтар
на нетленния огън
разлиствал лилиума, белия
и листенцата на четирилистна детелина
разлюлявайки върбите отвън...
потапяйки пръсти в пулсираща причинност
- едната, с древното име;
зоват я ~ чиста невинност
и Гея с нов венец и одежда да иде...
и тихичко прилюлявам къдриците
на спомена
от напева на устните ти
водена
по светло ще се съмваме
отново
целувайки кръстния ни път в дланите
светено
в синьото, смирение
да диря
с нежност и лъчи сърцето ни и утре
ще завия...
през воалите тънки
милвам на Земята водата
и първата пролетна росица
затрептяла в сладостта на зряло жито
до есенната пита и руйно вино
стоплили белотата на тази зима
прекрачвам сезоните и
посоките четири до там,
където има само нагоре
и теменужен дъх на звездоброя
във фенерчета на светулки и
пулс на квазари се тихо роя...
Чуваш ли как червеното на страстта клокочи
~ подводна река с дълбоки въртопи;
стъпка нагоре и изгрява портокален букет орхидеи
и звън на чанове, преди онзи последен нощен страж
и Слънчевото жълто след още дъх от после,
за да се гмурне онова необятно зелено море,
където медени утрини туптят в едно сърчице...
И тъкмо там се любят земя и небе
и поят розовите пъпки, зялюляни от следващия дъх
и преминаваме през портала като всяко дете
до нежната лила на безкрая, в която светят звезди
.
когато там се завърна
усмивка в сърцето ще уханно цъфти
открило покоя, който в пламък
на свещица тук тихичко спи
когато там се завърна
през връхчета на млади филизи
и избуяло в синьо небе
еони назад ще мога да виждам
през времето в цветно и очите на малко дете
и древния танц на дванадесетте
ще събера в букет от лято и
огнения дъх в едно космично цяло
и толкова близо е...
танцувай мое малко сърчице...
и тихия стон на напоени със сладост къпини,
покапали по устните, с които целуваме
цветовете~безвремие... когато извира
мелодията на световете
случвайки се едновременно тук и там,
където струните на мислите композират
на още неживяното линиите...
рубини искрят по гривите на кентаврите,
гравирайки със своя бяг тайната и руните
отключващи портала между световете;
бяла лотусова гръд разцъфтяла и
жар на нестинарка - хоро заиграла,
хлад от космични ветрове и синя вода
от очите на Гея с
Карамелени звънчета се стопяват в теменужения бриз от светулки,
довели лунната лодчица до онзи бряг...
Където докосваме с диханията си светлото трептящо чудо, наречено живот...
и пулсът на сърчицето ни пише музика от звън, посипал благословение по
крилцата на феите, рисуващи цветни балончета с чудеса...
В едно от тях има детска усмивка, в друго е скрита капка прозрачна роса,
а в трето пее неделно небе над нежното просветване на дъх, поет от ново дете...
обичам музиката в теб
и когато вдъхвам усмивки
от малките плодни дръвчета
избуяли в слънчеви цветни дъги
воалът зелено на тревата и
коприненият пух на небесата
са люлчица топла, в която
с длани разстилам лъчи
обичам тихият камбанен звън
на сърчицето ни, който разлиства
сребърни нежни цветя
и чудеса, в които се вричам...
там, където ухаят мечтите
ефирът трепти от зари и
прозрачно сини идват разлиствани
недокосвани, нови земи
късчета времена преливат в
прошепната цветна дъга, звездите
камбанено огнено пеят и чудеса
и стръкчета бяло покълват
съзерцания между Вселените
творят лотусови езера...
В милувката на облачния дъх
жасмини разливат уханна роса
и Слънцето прелива по този чуден път,
където стъпките ваят нова плодна земя...
притварях очите си, за да мога да видя
златните кубета на храмовете в небето;
забравях устните си, за да отпия елея,
който се стича по дланите на детето
завърнало се у дома ~ изгряла в зениците
му Любовта ме цветно роси;
премествам животи в броениците, след
последната разбрах ...
когато тихо галя крилата на ангел,
някъде там просветва синевата
и блещукат звездички на челата
като усмивка изгряла във виолета
на храма, чийто купол е самата
Вселена ~ светлината отдала
на своите деца с туптящи сърца;
да зари добротата в този свят,
изпълнен с малиново ухание
и вишнев цвят...
Колко ли е пеперудения дъх
по крилете на ангели,
ефира между световете сплели
и цветното в очите на гълъба,
където слънцата своя ход са спрели...
в очакване на нова Витлеем
да зазори в душата човешка;
духът, след като изтлеем
да се завърне в Бащиния дом,
за който в съня си тихо пеем...
небето в сърчицето ни приютило
с устни ~ нежна светлина
разлиствам дланите ти
по Лунното било
дъгите в тях танцуват
с Огъня от тишина
вдишвам те тихо в синьо...
В бъдното прекрачих
и Синай в ефира изкачих
видях дъги и бели птици
в пеперуденото тихо и светли искрици
покапали листите нежни на нетленни
цветя в сърчица разцъфтели
видях, че мечтите се сбъдват
също както светлици изпълват
пространства между звездите
и милват с музика душите
за сетен път в тела се въплътили,
роса на забравата изпили...
вълшебства със зората дарили
Еднорози палят сини звезди
гриви рисуват небе, което блести
и устремът им разплита
стена на времената
вълшебства тихо оживяват
крилцата на феите разказват
за тия чудни светове отвъд,
за където има един единствен път
през пулса на сърце, обляно в светлина
и аромата на роза, разцъфтяла в тишина
огнено сини звезди греят в лъча на Любовта...
плодът е този, който преминава отвъд
земната личност е само утробата
износила светлото утре,
с което пълним нетленна чашата
...
и винаги трябва да са двамата
късчета Озирис и Изида
нишка, която безкрайното изприда
и моста между световете...
когато замлъкнат времето и часовете
лист по лист се разлива
ухание в огряното от светлина сърчице,
от Любовта отпива
и мъничкото златно зрънце
в обятията на милостта
покълва синева във Вечността,
розата целуват небесата
светлото струи отново в очите на децата...
Ти си аз и аз съм Ти
и всичко, за което разказват тези блестящи звезди
запалили свещички в пространствата ~
светове, потопени в Любовта безкрайната
пулсът на цветовете е ритъма на Вечността,
по трептяща сребърна нишка от тишина
пътуваме по спиралите на времето
част от тази изпълнена с чудеса Светлина...
презряла Луната своя плод
откъсва и отново със
сребристо наметало тръгва;
пак натежала ще се върне
все по дирята на Слънцето,
златното от изгрева да зърне...
То милва я с лъчите благи
та сънищата на цветята да са също златни
и когато се тихо разлиства Земята
да й пее нежно Луната...
в отхапаните крайчета от време
преливам шоколадови вълни
наръсвам с ванилови звезди
и закичвам с макове бялата Луна
потапяйки пръсти в уханието на ягодово
а олеандри шепнат вечерта
мускусните тайни от Изтока
там, където брегът споява
спирали на полюсните начала
и на челата на еднорозите грее
светла, вълшебна звезда...