Jump to content
Порталът към съзнателен живот

selsal

  • постове
    16
  • коментара
    45
  • прегледа
    2495

За този блог

фантазията е моят брод към истината

Entries in this blog

 

Робът

"So let it be written So let it be done..." Metallica Моузес дишаше прахта, а плътта му гореше в огнена баня. Слънцето бе превзело небосклона и лъчите му раздираха всеки зараждащ се облак. Пирамидата се разстилаше изпод нозете му, незавършена, ала вече страшна. Дебелият дървен прът се завъртя в ръцете му, увисна за миг, а сетне се насочи в основата на двадесет килограмов каменен блок. Вмъкна се в процепа, който го отделяше от блока в съседство и с умело движение го намести в равната каменна редица, която се ширеше навред. Стотици мъже влачеха, повдигаха и подреждаха камъни, пирамидата растеше изпод кървавите им ръце. Моузес изтри потта от брадата си и пое отново дъх. Сто и петдесети ден усилието го превиваше. Сега плъзна длан изпод мишницата си и я спря на корема, наклони глава и подуши мястото. Плътта бе мека, мускулите сякаш липсваха, миризма на тлен се носеше оттам. Проказата се появи на третия ден, пирамидата тогава още я нямаше, първият ред каменни блокове още не бе готов. Десетима мъже в две колони издърпваха с въже нов каменен блок, други пет го бяха наобиколили и с прътове го насочваха по напречно разположените греди. Моузес чакаше, изправен едно ниво над тях. Грозният надзирател стоеше истукан и фанатично се взираше в робите. Масела бе в умът му. Не бе я виждал толкова време. Очите, страните, меката устна. - Ще ида и ще издигна храма на нашия Бог, Масела. - Иди, Моузес. Любовта ни не може да съществува без силата, която слънцето ни дава. - След това ще се завърна, Масела. При теб. - Знам, Моузес. Бог ще стори това за нас. Каменният блок се тътри още малко и се спря в краката на Моузес. Мъжете изправиха гърбове, надзирателят пуфтеше, както винаги не беше доволен. Основата на пирамидата се губеше далеч долу, върхът скоро щеше да възцарува тук, горе. Моузес вярваше във фараона, той беше живият Бог явил се на земята. Утрото идеше по негова воля, звездите се крепяха от неизмеримата му сила. Дори смъртта свеждаше очи пред светлината на величието му. Довлаченият каменен блок се наклони. За миг балансира на ръба. Но не се задържа и полетя. Не бе поставен точно? Зла мисъл го отмести? Или някой надигаше духът си в бунт? Не се разбра. Едно ниво под Моузес каменният блок блъсна приведен мъж, смаза друг и отнесе трети. Викове огласиха висината на пирамидата. Блокът тупна тежко, отново се наклони и пак за миг утихна върху ръба едно ниво по-долу. Моузес хвърли дървения прът, с който от дни не се бе отделял. Направи крачка и се отдели от пирамидата. Прелетя три метра и стъпи на по-долното ниво. И преди каменният блок да се стовари върху нов ред мъже, Моузес го сграбчи за двете гладки страни с голите си длани. Камъкът замря! Пирамидата ахна! Тялото на роба крещеше без глас и без дъх, умът на Моузес щеше да се пръсне, сърцето щеше да отлети. Ала камъкът спеше в двете му ръце. Робите не вършеха нищо, надзирателят зяпаше диво. Мястото на проказата се разкъса, гной, разкашкана тъкан и малко кръв се стекоха оттам. Дланите на Моузес държаха здраво и дори сантиметър от каменния блок не се изплъзваше под тях. Но камъкът дърпаше Моузес и искаше да го повлече. “Пусни го – извика някой – ще те убие.” “Спасявай се, глупако – ревна надзирателят.” Сто и петдесет дни Моузес градеше пирамидата, от десет секунди сякаш я носеше на плещите си. Тогава попита своя Бог какво да стори. Ала тишина се стовари в ушите му. На мястото на проказата зееше черна дупка. Последен опит, сетен въпрос: Амон, съвет ми дай, как плътта ти да спася? Нова тишина. Тогава дойде гласът, най-нежен, най-желан. Масела в сърцето му ясно рече: - Моузес, смело! Направи го! Робът се изви с нечовешка сила, камъкът извистя и остърга ръба на пирамидата. И след миг, блокът стоеше на равна и стабилна плоскост, а Моузес висеше отвъд ръба. Робът бе сменил своето място с това на камъка. Отново тишина, отново секунда на баланс. В сърцето на Моузес имаше страх, вихър и дивни чувства. А духът вливаше в ръцете могъща сила. Ако се държа, рече си той, ще повлека камъка с мен. Ако ли не… Тялото полетя, блъсна се по своя път два пъти в пирамидата и се понесе без препятствия към далечната земя. Някъде в корема се бе отворила бездна и докато робът падаше, тя свистеше с безумна мощ. В умиращото съзнание на Моузес не се водеше битка от мисли и скъпи спомени. Там имаше една жена и един Бог. И зачатък на бунт, който може би щеше да се надигне в един следващ живот. Ала днес камъкът стоеше непокътнат и високо спеше своя сън. Слънцето жулеше плътта му. Пирамидата обещаваше да съществува вечно.

selsal

selsal

 

Мнемоза - болест от пъкъла

- Докторе, защо сте дошли в обителта? Отец Юродива беше прекъснал поста си и преждевременно напусна параклиса. Душата му все още изпитваше блаженствата на молитвата, но разсъдъкът му вече се бе завърнал тук, в преддверието на манастира. - Той е болен, отче. Много е болен. Доктор Меркант се потеше изпод свещта, която отец Юродива държеше над главата си, объркан и уплашен, той постоянно поглеждаше иззад гърба си, там една страшна сянка чакаше. - Няма ли лек за болестта му, докторе? - Ах, отче, разберете ме, аз не мога да го лекувам. Отец Юродива и доктор Меркант се познаваха от началото на зимата. Един от монасите беше забравил да завие вентила на отоплителната газова уредба и на сутринта запалил клечка. Бог пожали манастира, но не пожали тялото на монаха. Доктор Меркант овладя изгарянията и спаси тялото, но Отец Юродива се принуди да ипотекира пристройката към манастира и да се раздели с даренията за втори параклис, за да покрие разходите по извънредно скъпото лечение на монаха. - Нали не е заразна болестта му, докторе? - Не, не, в никакъв случай – доктор Меркант се изморяваше от мислите си, често те нахлуваха в главата му по своя воля. – Моля ви, отче, приемете го зад стените на манастира, гарантирам, че вашето здраве не е заплашено. Ако желаете, може да го затворите в пристройката. - Той страда ли, докторе? - Не, напротив. По-скоро е някак… възторжен. Отец Юродива беше търпелив човек, никога не отправяше укори и винаги пазеше мисълта си, докато Бог я осени с разбиране. - Но от какво е болен, докторе? - Проядена е способността му да забравя, отче. - Не ви разбирам, докторе. - Той помни, отче, помни всичко. - Но нима това е болест, докторе? - Да, отче, болест е, неизлечима, опустошителна болест. Отец Юродива докосна кръста на гърдите си, изрече молитва. Сетне погледът му се спря върху мрачния силует, който някак странно се кривеше в двора на манастира. - Докторе, защо той така се е превил назад и тъпче тъй тежко върху земята? Доктор Меркант дори не се извърна: - Паметта му, отче, възпроизвежда всеки миг и час. Това предизвиква вълнения в него, вихри, които тялото не може да удържи. - Това натоварва ли го, докторе? - Не, отче, никак. Как да ви го обясня? Напротив, това го прави… силен! Силен като лавина, страховит като скакалци в поля. Отец Юродива се вгледа дълбоко в доктор Меркант, усети трепета му, долови бушуващия в него ирационален страх. След това направи крачка и с цялата благост на сана и личността си докосна внимателно ръката му. - И все пак, докторе, защо сте дошли в обителта? - Той… той знае всичко, знае го наведнъж. Не се нуждае от припомняния, нито от асоциации, миналото се намира в съзнанието му без остатък и в пълна едновременност. Събитията въобще не нахлуват у него в някаква последователност. Разбира те, ли ме? Макар той да твърди, че вижда картини, тези картини не са филм, те са едно гигантско струпване. За него няма преди, нито пък след, всичко е тук и сега. - И това, докторе, заплашва ли ви по някакъв начин? Доктор Меркант махна многозначително с ръка: - Присъствието му, отче, присъствието му… То някак те смила, въвлича те в света на една бездънна памет. Втори силует изникна от мрака. Откъм пристройката на манастира приближаваше монах, изцяло покрит с робата си. И щеше да ги отмине, ако Отец Юродива не се провикна: - Братко Нирвин, накъде сте се запътили в тази прохладна вечер? Движенията на монаха, забързани, но и плавни, се разбъркаха, а накрая изведнъж се прекратиха. Един звънък глас прокънтя в преддверието на манастира: - Вентила, отче, отивам да пристегна вентила. Доктор Меркант подскочи и се взря в тъмното, за да различи монаха. - Ние отдавна демонтирахме отоплителната газова уредба, братко Нирвин – рече отец Юродива. Монахът стоеше на мястото си и не помръдваше. - Това той ли е – запита тихо доктор Меркант – обгореният? Монахът пристъпи към двамата мъже, слабия пламък на свещта от ръката на отец Юродива освети скритото в робата му лице. Покритата с хиляди струпеи кожа отстъпваше единствено пред безкрайно чистите сини очи. - Аз съм Угасналият, мирянино! Този, който вече няма как да бъде възвърнат в пещта на порочния живот. - Той не ме позна – възкликна доктор Меркант, – ах! - Това е брат Нирвин – намеси се отец Юродива, – монахът от пристройката. Брат Нирвин се сепна, щом чу последните думи и озарение споходи очите му: - Да, аз съм монахът от пристройката, там, отделен дори от своите братя, аз се опитвам да възстановя същността на миналото. - Амнезия ли има, отче – не се сдържа доктор Меркант. – И вие сте го изпратили в пристройката, за да си припомни фактите на своя живот, така ли? - Факти? – повиши заплашително глас брат Нирвин – Пфу! Същността на миналото, мирянино, не е във фактите. Те са само горивото, което времето изгаря, за да се придвижи напред. - Докторе, брат Нирвин е различен от онези монаси, които обикновено се срещат – рече отец Юродива. – Той се е отдал на пост и молитва без край и без почивка. Сърцето му вече дочува блажените песни на божиите ангели, душата му от много време е чест спътник на завръщащите се в небесното царство. Изведнъж монахът запита с приглушен глас: - Кой стои ей там, в двора и така странно потрива ръце? - Братко Нирвин – рече отец Юродива, – това е гост от миналото. Търси подслон. Монахът с нищо не издаде, че е развълнуван. Просто наблюдаваше сянката в мрака с живите си и безкрайно проницателни очи. - Отче Юродива, защо не посрещаме… госта от миналото. - Братко Нирвин, ти би ли приел този странник под свода на своята пристройка? Монахът изви глава и впи горещите си зеници в отец Юродива: - Разрешавате ли, отче? - Да, но единствено ако сам желаеш това? Монахът не отвърна, ала бавно излезе от преддверието на манастира. Отец Юродива и доктор Меркант го последваха. Сянката, която тъпчеше и се въртеше насред двора на манастира, се освети. Видя се бяло младежко лице, гладките му страни неспокойно потрепваха, а черните очи сякаш не преставаха да се смеят. - Здравейте – рече младежът. – Аз съм болен от мнемоза. - Нека Бог закриля душата ви, приятелю – рече брат Нирвин. – Ако имате вяра, болестта ви ще се превърне в благодат. - О, не! Аз не се оплаквам – непринудено отвърна младежът. – Но хората понякога се плашат от мен. - Никак не изглеждате страшен, приятелю. Вярвам пристройката ще ви хареса. - Онази недовършена част от манастира оттам брезите ли? - Да, частта от манастира, която все още не сме довършили, заради… - Заради параклиса. - Не ви разбрах, приятелю – попита изненадан брат Нирвин. - Изгубили сте парите за своя втори параклис и сега използвате закупените материали, с които сте възнамерявали да довършите пристройката, за да построите параклиса. - Вие, приятелю, сте били и преди гост в нашия манастир? – попита брат Нирвин. - Не, никога. Но нали ви казах, болен съм от мнемоза. - Отново не ви разбирам, приятелю. Младежът се засмя, черните му очи някак странно не мигаха. - Всъщност аз не виждам пристройката тъй както я виждате вие, здравият. Разбирате ли ме, болестта ми е такава. Пред очите ми се намира пристройката преди замисъла на нейното построяване, но аз виждам и основите й, както и началото на нейния строеж. Виждам първите й греди, виждам целият й строеж от започването до този момент. Всичко едновременно. Брат Нирвин беше заинтригуван до дъното на душата си. - Но, приятелю, вие били ли сте някога, поне веднъж, в близост до нашия манастир? - Нали ви казах, никога. - И въпреки това си спомняте всичко това? - Да си спомням? Не, не мисля. Така наричат болестта ми – зараза от спомени, но това не са спомени. Аз преживявам сега онова, което се нарича минало, без то да ми се е случвало преди. Брат Нирвин се извъртя към отец Юродива. Старият монах прочете в очите му уплаха. Същата, която съзря в утринта, когато тялото на младия монах прие пламъците от гърлото на газовата уредба. - Кажи, синко – попита отец Юродива – помниш ли собственото си минало? - Вижте, трудно е да ви отговоря на този въпрос – младежът поклати глава, ръцете му покриха красивото лице, черните очи се зареяха из далечни места. – Миналото не съществува! Доктор Меркант изстена. Беше отстъпил на метър зад отец Юродива и явно беше готов да отстъпи чак до манастира. - Синко, а защо всички ние считаме, и явно според теб грешим, че миналото съществува? - Вие обичате ли своя Бог, отче? – внезапно попита младежът. - Моята вяра и моята любов към Бог са единственото, което притежавам, синко. - Вчера, по същото това време, вие все така ли обичахте Бог, отче? - Както вчера, синко, така и винаги. - Вяра? Така ли нарекохте любовта си към Бог, отче. - Не познаваш ли вярата, синко? - По нещо различава ли се вярата ви, отче, в днешния ден от вчерашния? - Не, синко, моята вяра е такава днес, каквато е била и вчера. - Как тогава, отче, отличавате днес от вчера? Отец Юродива се вглъби. Брат Нирвин бе затаил дъх и наблюдаваше ту новодошлия младеж, ту отец Юродива. Доктор Меркант бе отстъпил с още един метър. - От вчерашния ден, синко, ме делят пост, молитва, една нощ, цял ден и това, че до днес не бях виждал друг човек като теб. - Всички тези неща, отче, са възпрепятствали вашата вяра. Нощта, денят, срещата с мен. Вашият пост и вашата молитва са били не друго, а измерване на вашата вяра. Мисля, отче, че миналото, а не Бог, е ваша любов и ваша вяра. Тогава доктор Меркант се провикна някъде далеч зад тримата мъже: - Не го слушайте повече, отче Юродива. Моля ви! Просто го затворе… отпратете в пристройката. Отец Юродива гледаше в черните очи на младежа и търсеше истината за неговата съдба. - Твоята болест, синко, отрича миналото. Това силата на твоята вяра ли е? Младежът тъжно се засмя. - Не, отче, моята болест е моята болест. - Тогава, синко, защо се усъмни в моята вяра? - Не съм искал да ви наранявам, отче, а само да ви разкрия опасността от миналото, неговата същност. - Според теб, синко, миналото подронва нашата вяра, така ли? - Така е, отче, така е. Запитайте се, що е за вас миналото? Спомени? А какво са спомените? Низ от картини? Събития, които са били, но са отминали? Но защо се е случило това? И защо се получава така, че го помните? - Такава е била волята божия, синко. Ние не се питаме защо дишаме, мислим, обичаме, ние просто го правим. - И аз имам това предвид, отче. Ала смятам, че “просто не сме го направили”. Ние не дишаме, не мислим, не обичаме. Ние си спомняме, че дишаме, че мислим, че обичаме. Да си спомняш, отче, е болест. И всички боледуваме от нея. Аз най-вече. - И няма ли здрави между нас, синко – попита тъжно отец Юродива. - Има, отче – отвърна младежът и посочи брат Нирвин. – Той е здрав. Брат Нирвин подскочи, сините му очи бяха изпълнени с тревога, той никак не разбираше какво говорят новодошлият и отец Юродива. - Вижте лицето му, отче. - Лицето му е обгорено, по дяволите – провикна се почти обезумял доктор Меркант, който почти се беше скрил в преддверието на манастира. - Не, докторе, не е така – рече младежът. – Вие помните, но не разбирате. Отказвате да приемете своята болест. Аз я приех и сега, макар колкото песъчинка, разбирам. - Как виждаш лицето на брат Нирвин, синко – попита отец Юродива. - Виждам голобрадо лице, но виждам и клечка, виждам смях, виждам и молитва, виждам огън, виждам и сълзи. Но най-вече виждам дете, неопетнено от миналото. - Как можем да станем като него, синко, неопетнени? - Като минем през огън и сетне угаснем. - Защо ти, синко, не си сторил вече това? Младежът се усмихна и тихо рече: - Страх ме е от огъня. Страх ме е повече от всеки друг. Но знам, че нито пост, отче, нито молитва ще ни спасят от миналото, само огън. - Но, синко, ти не страдаш, защо дотам желаеш да се спасиш от миналото? - Кой е врагът на вярващият, отче? - Безверието, синко. - Има ли лик този враг, има ли си име? - Сатана му е името, синко. - Миналото е мрежата и шепите на този Сатана, те слепят очите. Фактите от миналото са пръстите на този Сатана, те бъркат дълбоко и в най-светлите зеници. Отец Юродива бе пропит от печал, сърцето му беше замряло. - Синко, ако човек не помни фактите от миналото, ще забрави кой е? Ще се изличи образът му, ще замре душата му. - Лъжете се, отче, лъжете се. Не миналото и неговите факти правят образа и пазят душата, напротив, те разяждат образа и тъпчат душата. Моля, отче, посочете ми един факт и покажете как той ви разкрива истината. - Смъртта на нашия Бог Исус Христос на кръста, възкресението и възнесението му при своя Отец са фактите, в които всички ние вярваме, те са нашата истина. - Това не са факти, отче, това са… - Архименти – извика брат Нирвин. - Как го рече, приятелю? – попита младежът. - Архименти. Това са семената на истината. Архиментите никога не са били, те просто са. Времето не може нищо да им стори, техният блясък е блясък на звезда, тяхната светлина е същинската божия светлина. - Интересна дума, приятелю – архименти. Аз щях да кажа “това не са факти, това са духовни факти”. Но вие, приятелю, знаете по-добре от мен. Вие сте здрав. Отец Юродива бе обзет от едно особено вълнение, от едно осенение. Той отново запита: - Но по какво се различават фактите от духовните факти? Как да разбирам, че съм попаднал на архимент, а не на факт? - Това е повече от ясно, отче – рече равно младежът. – Постарайте се да не помните, обгорете всеки свой спомен с огъня на забравата и пред вас ще се открие чист архимент. Брат Нирвин беше повече от развълнуван, никога досега не бе имал възможността да каже какво мисли, какво чувства. Гласът му издаваше въодушевление и чистота: - Фактите са поредица от ясноти, те са съблазън към яснота. Когато мирянинът се опитва да си спомни нещо, той не се интересува от истината за това нещо, той се мъчи да открие начин, по който да употреби споменът за това нещо. - Не разбирам – рече отец Юродива. – Истината служи най-добре на честния човек. - А фактът служи най-добре на заблудения и себичен човек – нямаше търпение да изрече мисълта си брат Нирвин. Сетне се обърна към новодошлия – Кажете, приятелю, как си припомня болния човек? Младежът, чиито очи вече светеха по-малко страшно в нощта, отговори: - Въпреки че болният човек е изправен пред живота, въпреки че се намира насред и в живота, той никога не си задава въпроса “каква е истината”, а се пита “какво беше”. Това са два напълно различни въпроса. Отговорът на първия въпрос не се нуждае от съществуване на миналото, от впускане в него, защото едно такова действие на практика е излизане, измъкване от живота, то е желание да се озовеш в една изкуствена нежитейска среда. Щом здравият човек си зададе въпроса “каква е истината”, той тук и сега научава неговия отговор, научава го в пълнота и без никакво съмнение – отец Юродива видя как брат Нирвин невъздържано клати глава в знак на съгласие с думите на младежа. – Но с болният нещата не стоят така. Той има грижата не да търси истината, а да поддържа своята болест. А тя се храни от ясни, еднозначни, гладко оформени и безспорни факти. А те в действителност не съществуват. Те са мираж, илюзия. Животът е многообразен, непосредствен, той е едно вечно и пълнокръвно настояще. Фактите са разцепване на това настояще, разпиляването му на безброй части, заради яснотата, заради употребата. За болния човек фактът значи всичко, а животът нищо. Фактът е вирусът на живота. - Ами бъдещето, съществува ли то? – попита отец Юродива. - Не и за бъдещето, не и за бъдещето… - простена от преддверието доктор Меркант. - Въпросът “какво ще бъде” е пълно отражение на въпроса “какво беше”. Бъдещето е изпълнено със свои специфични факти, те се наричат очаквания. И не си мислете, че те са по-малко спомнени, по-малко проядени от яснота, не. Просто бъдещето е огледало на миналото, в което лявото е дясно, а дясното е ляво. Това, което ни се е случило преди, а не искаме вече да ни се случва, го помним из нашето бъдеще. Онова, което не ни се е случвало досега, а искаме да ни се случи, го разпознаваме в идните дни и години. Бъдещето е провалът на нашия живот сега. Смъртта е наказание точно из това бъдеще, наказание за престъплението, че помним, вместо да бъдем в истина. Нашата вяра, нашата любов е разхвърляна във времената, напред и назад. Да помниш значи да си изгубен. Отец Юродива държеше в дланта си разпятието, а в ума си нямаше ни слово, ни мисъл. Единствено устните му отрониха своя последен въпрос: - Аз знам за огъня, аз видях огъня, аз помня огъня, който не достигна манастира, но обви и проникна в брат Нирвин. Но това са спомени, как тук да открия архиментът? - На този въпрос, отче, аз не мога да ви отговоря – рече болният младеж. – Нашият приятел има думата сега. Брат Нирвин докосна като в сън грапавото си лице, очите му вникнаха дълбоко в сърцето, а думите потекоха бавно: - Аз не помня никакъв огън и не разбирам за какво точно говори отец Юродива, но аз знам огъня. Аз бивам в огъня, аз съм огъня. Огънят не е мое минало, той е това, което превъзмогвам. Истината за огъня е една върволица от пламъци, която чувствам не като протяжност, а като единство, като едновременност. Ако всичко това беше минало, аз щях да си го спомням, но не, аз не помня нищо. Аз съм истината за огъня, а истината за огъня е едно угасване. - Лудост непоправима – хлипаше доктор Меркант, изгубен някъде далеч. – Защо, Господи, аз трябва да съм свидетел на тази лудост… Брат Нирвин едва се усмихваше, покритото му със струпеи лице светеше: - Архиментът е отвор в битието, през който не се налага да крачиш, за да се озовеш където и да било. Архиментът просто те запраща в сърцето на битието, в лоното на същинската божия истина. Фактът е стръв без улов, който със сетни усилия изтегляш на брега. Безкрайна празнота е този час, часът, в който се опитваш да извлечеш живота при себе си, от реката. Миналото е съдбата на помнещите, то е давене насред сухия бряг. Архиментът е пасаж от прекрасни риби, които ще те превърнат в най-добрия плувец. Тогава ти, без никакъв остатък, ще се озовеш там, в самия живот и всяко припомняне тук ще е напразно. Болният младеж пиеше всяка дума изречена от брат Нирвин, радост никнеше у него. И сега рече: - Приятелю, научи ме да откривам архиментите, защото пресъхна ми сърцето от всички тия спомени. Времената, тези парчета разхвърляни в най-далечни посоки, все са при мен, но ми отстоят, пият от ума ми, а сетне се разбягват в ъглите и нишите на безкрая. Брат Нирвин беше възторжен и обзет от най-благородни чувства. - Аз съм ти, приятелю, не знам как да ти помогна, но ще ти помогна. - Аз пък помня теб, приятелю, мога да ти кажа всичко за твоето минало, но ти не си нищо от това, което се помни. - Ще ти дам монашеско име, приятелю, ще те подслоня в моята пристройка. Какво да бъде името ти? - Аз си наумих едно, само да получа твоето разрешение, приятелю. - Разбира се, имаш го. - Нека името ми да бъде Вентила, брат Вентила. - Име на място, братко, име, което ще победи разпръснатите времена. Тогава брат Нирвин и брат Вентила се отдалечиха в тъмното и не след дълго се скриха в пристройката на манастира. Отец Юродива се извърна и влезе в преддверието на манастира. В средата му, свит на кълбо, лежеше доктор Меркант. Не дишаше, но очите му бяха ококорени. - Докторе, добре ли сте? Доктор Меркант се надигна и объркано рече: - Отче, аз съм… аз съм, отче. Доктор… ъ-ъ… Меркант. Какво се случи, отче? Отец Юродива го потупа по рамото. - Миналото ни напусна, докторе. - Така ли? Не съм разбрал. И как точно го направи? - Помните ли мъжа, болен от мнемоза, докторе? - Не. Имало ли е такъв? - Да, опитайте да си спомните. - Ах, да! Май си спомням нещо. Един луд с изгорено лице, който ту помни, ту забравя. Подскачаше и тъпчеше ей тук в двора на манастира. Той не е ли монах от вашата обител, отче? - Точно такъв е, докторе. - И какво общо има това с миналото, което ни е напуснало, отче? - Ама вие нищо не си спомняте, докторе. Този монах преди няколко месеца се наричаше Вентила, но една сутрин изгоря като свещ. Вие го излекувахте. Но взехте на манастира много пари. Монахът страда, заради унищоженото си тяло и заради разорения манастир. Забрави името си, прие ново, брат Нирвин. Затвори се в пристройката и дълго говори с Бога. Вчера избяга в града, дошъл е при вас. Вие сте се уплашил като сте го видял един такъв страшен, развълнуван. Казал е, че ще ви даде всичките си спомени, а от вас е искал да върнете парите на манастира. Вие сте го прогонили. Тогава той започнал да крещи най-скришните ви спомени, тайните ви. Уплашил сте се, откъде е можел един монах да знае всичко това. Не знам какво точно ви е наговорил, но вие сте събрали всичките си пари и тази вечер дойдохте с него тук, в манастира. Бяхте уплашен, съсипан. Спомняте ли си нещо от това, което ви казах, докторе? - Ох, отче, съвсем смътно. Този монах е ужасен. Той мени лицето си, отче, знаете ли това? И говори тъй все едно е двама души. Прибрахте ли го, отче? Аз не искам да го виждам повече, той ме ужасява. - Не се тревожете, докторе, монахът вече не е така страшен. Той си спомни своето минало. И го изпрати. - Как така изпрати? - Брат Вентила постигна истината, докторе. - Истината ли, отче? Този клетник е луд, да прощавате, той е най-лудият човек, който съм виждал през живота си. Ах, отче, искам да си ходя. - Свободен сте да го направите. - Да, да, отивам си, отче. Днес много преживях. - Вземете си парите, докторе – отец Юродива му подаде дебела кесия с едри банкноти. Доктор Меркант се подвоуми. След това сграбчи кесията, измърмори едно “прощавайте, отче”, побягна през двора и изчезна в мрака. Отец Юродива се върна в параклиса. Коленичи, прекръсти се, устните му прошепнаха молитва. Съвсем скоро миналото и бъдещето изчезнаха, веднага след това настоящето ги последва. Тогава той видя река, а после няколко риби, те плуваха. Отец Юродива се плъзна след тях. Изведнъж изникна небе, толкова синьо, че го опияни. Там, на небето, нямаше Бог, но отец Юродива не се интересуваше от това. Той просто вярваше.

selsal

selsal

 

Мъдростта на един кон, който крета

Ей я поляната, ширнала се пред мен. Надявам се, думите ми да имат силата да сторят така, че ширналото се по тая поляна да стане наглед не само за мен, но и за вас. А в самата среда на поляната – кон. Простете прозаиката, но ако го нямаше конят, на поляната нямаше да има нищо. Този кон – а именно този – конят, който виждам, има-няма на десет метра от мен, е кон сив, с проскубана грива, с тънки хълбоци и сведена глава. И, моля ви, не бих желал да прозвучи твърде обидно, но това пред мен беше най-вече и преди всичко един най-конкретен кон. Много бих желал да ви посоча някой друг кон, не този, и не толкова конкретен, но това виждат очите ми, такава ми е болежката. Имаше един лекар все повтаряше, когато кашлям, “е, то не е пречка тая твоя хрипавица, стига да я опознаеш; виж я отсам, виж я оттам, контура й проследи, почувствай я добре и не след дълго красива ще ти се стори, пък и с юзда”. Но на коня, ето вижте го: прави крачка! Повече дори – прави втора крачка. Удивително! Досега го виждах, но не мислех, че е толкова жив. И с хрипавицата беше така, докато една сутрин не се изповръщах върху бебето. А!? Че той конят куца! Всъщност не. Май е много уморен. Язден май бил твърде много, хм. Колко ли хрипавици е мъкнал на гърба си? Е, дано да си няма кончета. Ала сега едва върви. Крета. Кон, който крета. Нищо по-конкретно от това! Но по-философски – конят, който крета, е този кон, и при всички случаи не е онзи. Този кон е конкретният кон. А конят-въобще, в смисъл просто коня – без досадните този или онзи, без сив или чер, без горд или съсухрен, – е абстракция от първи ред. Абстракцията (това е вметка най-вече за сведущите) е напускане на всяко нагледно това на коня и извършване на едно обобщение, което ни отправя към нещо, как да го кажа, принципно конско. И тук малка изненада – абстракцията от първи ред, колкото и странно да е, се нарича concreta. Мама веднъж ми каза: “хей, дяволито момче, днес ще ти купя конче”. Скочих, ревнах, изненада бях. И кончето видях. Цял жребец! Очите му искри, бедрата мощ, стъпката от вихър. Ах! Вечерта получих червена конска глава от пластмаса със забит прът във врата. Все едно мама се изповръща отгоре ми. Кой да ми обясни разликата между този кон, конят от моето желание, и concreta-та, която мама държеше да ми купи. В първия ден бях унил, нали веднага разбрах, че пластмасовото конче няма да препуска. Но ми трябваше цяла седмица да разбера, че кончето няма и да крета. Но по-философски – ако concreta-та, като абстракция от първи ред, изниква, когато речем “кон”, то речем ли “същество”, се натъкваме на абстракция от следващ ред. Представете си, че мама ми беше казала: хей, момченце-пишленце, днес ще ти купя едно същество”. Аз цял ден щях да се надявам на моето конче-жребец, а тя вечерта – нищо чудно – щеше да ми донесе ситно издялкана дървена буболечка. Абстракцията от не първи ред се нарича abstracta. Представете си ония деца, които се натъкват на abstracta-та, и то на abstracta-та от пети или от десети ред, още преди да срещнат, пък било то, дори concreta-та, да не говорим за това, което най-желаят – точно онова, дивото жребче. Но по-философски… ъ-ъ-ъ по-психологически (омешаха ми се тез науки в главата) – патогемите най-личат при ония чичковци и лели, които като малки са прегръщали конски глави с прът в главата, а не са препускали на див жребец. Сега тия чичковци и лели по цял ден прегръщат с умовете и със заплатите си. Абстрахирали се твърде шоково, те цял живот ще конкретизират, прегръщайки. Възрастният, добре нагълтал се с абстракции, е впрегнал цялата си енергия в икономиката, която произвежда най-конкретни неща и то конкретни неща с опаковка. Но дори тия възрастни да построят конюшни, в които да натикат стотици диви жребци, то и най-надарените от тях успяват да конкретизират абстракциите си не по-дълбоко от concreta-та. Ето ме мен на ширналата се поляна. А доколкото разбрах, вие също сте с мен. Пред нас кон, който крета. И никъде, никакъв жребец. Десет метра, колко са? Настигам коня, щото бягам, а той само крета. Ей това мое настигане е concreta-та, то е поредният ми напън да докопам, да възвърна, ех. Хващам коня за проскубаната грива, мятам се на гърба му, а той се накланя. Но с последни сили се задържа прав; чудно как успява да държи й мен. Надавам вик, шляпам коня по врата, сритвам го в слабините и се виждам как летя по ширналата се навсякъде поляна. Крачка, две. Кретане злощастно. Конят пада мъртъв. А аз отгоре му се изповръщам. Но по-психологически – помните ли онова диво жребче, което като малък желаех. Сигурно съм го видял в някой филм. То, защото в нашия вход коне нямаше, освен ония двама старци, на които хрипавицата им цвилеше на всеки десет минути и все крещяха, че много търча и вдигам прах до бога. Сега, когато така и не станах голям като същия онзи бог, до когото вдигах прах, само се измечтавам: о, аз имах жребчето! Яздех го, като заедно вдигахме прах и създавахме хрипавици. Да, още щом съм видял жребчето върху телевизионния екран, то аз съм прегърнал жребчето. Но злото е дошло с мама. То не едно зло иде с мама. Добре, че не само зло иде с нея. Злото дойде, когато мама рече, че може да купи на момченцето жребче. Аз съм решил, че мама също като мен е видяла жребчето, че като мен го е прегърнала, че като мен е летяла с него. А това никак не е било така. Мама е имала само abstracta-та, но е искала за мен повече, като ми подари concreta-та. Но не се е досетила, че аз имам много повече от тая кретаща concreta, аз имам фантазията за жребчето. И ако concreta-та се опитва да пипне, фантазията се слива, тя превръща и бива, създава реалност по-истинска от всяка друга реалност. А сега философски, но дваж по-човешки – питам се, ако никога не бях видял това жребче, щях ли да го искам? Може би не. Колко ли неща днес не искам, само защото си нямам представа за тях. Но искал ли съм в действителност онова жребче, тогава, когато бях малък? Да не би да съм го заискал в момента, когато мама ми е казала, че ще ми го купи? Може би с онова заискване съм изгубил жребчето, то е станало проклетата concreta. Но и още повече – да не би да съм загубил жребчето в мига когато съм го видял в оня филм, за който нищо не си спомням. Ах, сега се сещам! Ах, сещам се за всичко! Аз съм бил жребчето, аз го яздех и търчах много преди да го видя, аз цвилех и разтърсвах грива, далеч преди да погледна в телевизора, аз – НЯКОГА – бях всичко на този свят. А днес съм само себе си, днес съм един кон, който крета, докато не умре. Светът не ни е даден. Това е най-пошлата идея на хората-конкрети, които не осъзнават колко са сграбчени от абстракциите си. Те искат светът да ги предхожда, за да не се окаже, че са се родили в празното. Concreta-та, недостатъчната конкретност, на родените-след-света, все ги дърпа към още малко конкретизация, пък дано тогава достигнат същността, дано пристигнат най-сетне в света. Но някъде, струва ми се, има хора, родените-със-света, които знаят, че не контурът пред тях е ценността, а идеята, която ту изплува и ту изригва от гърдите им, като им напомня, че някъде отвъд тоя тук-ашен свят има един друг свят, който винаги държи вратите си отворени за нас.

selsal

selsal

 

Човекът Подражание 4) - Нулата

Слисах се. Сякаш фината плът на съзнанието ми бе простъргана от назъбено и разядено желязо. Това уродливо създание знаеше за Нулата. Нещо повече, мен наричаше Нула. - Пулиш се защо? – рече изчадието. – Да не би узнаваш туй, дето нямало е как да бъде? Заклатих объркано глава; приглушено попитах: - Откъде знаеш за… Нулата? Хомункулусът плесна с ръце пред лицето си и ги задържа прилепнали, ехото им не изчезваше в далечината. - Знавам, щото виждам. Просто, ясно и неспорно! Туй, дето нямало е как да бъде, винаги се случва ей-така! - Аз ли съм Нулата? – дори не смогнах да преглътна. - Че кой да бъде? Мислиш аз?! Ама без да мислиш, харесваш се кат тъп! – хомункулусът се завъртя на мястото си, вирна в лицето ми острото си дупе, сетне бързо се извъртя с муцуната си към мен и се усмихна с най-шантава гримаса и светнали очи. – Кой съм аз? Ха кажи, дали се сещаш? Същност ли съм или Нула? - Не, това е невъзможно! – ядно отвърнах и стиснах невярващо очи. – Аз знам какво е същността, знам и какво е Нулата. Ти, ситни дяволе, няма да ме подведеш със своите клоунади, не, няма да ме подведеш… Не съм Нула, аз не съм Нула! Защото Нулата е… Нулата е… - Нулата какво е, би ли казал ти? – попита подигравателно хомункулусът и направи реверанс, от който тялото му така размести частите си, че незнайно защо, моите плещи се отпуснаха и някаква тежка умора се намести в мен. - Нулата е господарят на света! Да, точно така – почти в транс отговорих аз – Нулата е светът. Нулата е навсякъде, а същността е никъде. Нулата е в градовете ни, Нулата е по улиците ни, Нулата е в университети ни, Нулата е в домовете ни, Нулата е в главите ни, Нулата е мечтите ни. Всичко е Нула! - Браво, браво – подскачаше на мястото си хомункулусът. – Ти, виждам, почти си знаващ! И какво е още Нулата? Езикът ми се беше развързал, а душата ми отказваше да стои у мен: - Самосъзнанието е Нула! Мисълта, която ме спохожда и има предвид самия мен е Нула. Чувството, което ме обзема, чувството, че съм, това чувство е Нула. Безсмисленият кръг, по който понечвам да тръгна в света, само за да се завърна при себе си, е Нула. И аз, овалян в страст насред овалността на Нулата, където тя ме подмамва, откривам бездиханна и съвършено чужда празнота. Защото Нулата е съвършената празнота! А празнотата е единственото, което толкова силно ме привлича, ох, толкова силно ме привлича… Хомункулусът танцуваше пред мен, ръцете му се виеха в безброй премятания и изкълчвания, телцето му шаваше и се тресеше, а крачката му все потропваха на петички и пръстенца, едно върху друго и едно през друго. - Да, да, да – пееше грозното човече – така, така е, туй е Нулата. И още, и още е, кажи какво още е?! - Нула е болката ми. Нула е мъката ми. Нула е радостта и животът ми. И смъртта ми ще бъде Нула, ах, и смъртта ми ще бъде Нула. Колко не искам това! - И това всичкото е Нула, поради причина знаваш ли каква? – озвери се насреща ми изчадието, а безумната му усмивка покри целия ми хоризонт. Не издържах, отдавна исках да го изрека, да го изрека на себе си, точно на този, дето се крие и чупи в сенките. И ето сега щях да го направя. - Колкото повече нещо не струва, толкова повече то живее с мисъл, че струва. Понеже сме Нули ставаме ценности, понеже сме подражания се храним със съдържания. Ах, сега разбирам, сега разбирам… - Разбираш ли? Какво? – хомункулусът се чукна по слепоочието. – Знаващият в теб май поема дъх. Радост е туй за мен. - Разликата между същност и Нула, истински чак днес я разбирам. Същността не крещи себе си, не се обкичва и възгласява. Същността не позволява и не забранява, тя не учи и не направлява. А Нулата все знае и брои стойността си, все чертае граници и определя територии. Нула ли е значи все те гледа, иска да те включи в себе си, не допуска да бъдеш встрани, да мислиш друго, трето някакво – не може, как така. Хомункулусът се беше намръщил. Нещо в него вече не беше съгласно с мен. - Май, вече-човече, незнаването те пак накланя. Що казваш, че Нулата “не пуска встрани”? - Защото Нулата желае винаги другия да е “какво” – отвърнах смело аз. - А не! Така ще се разберем, ама никак. Туй дето казваш, че желае другия да е “какво” се нарича знаващ, а не Нула. Затуй повтарям, та да помниш, ти си Нула, обични мой. Дишах на пресекулки, бях по-студен от мрамор, но отвътре кипях, лава искаше от мен да се дели: - Виж, джудженце жалко, ти си Нула! Хайви е Нула! - А-а-а-а! – закрещя хомункулусът, а зурлата му освирепя. – Хайви е бащата сладък, как ти ще правиш го на Нула!? Приближих плътно това злокобно създание, наведох се над него, допряхме си лицата: - Хайви е ревнувал! Дивите сигурно са му резнали ръцете. - Дланите Дивите порязват, незнаващи човеко, а не ръцете – ревна хомункулусът. - Ревнивец е Хайви, копие на ревнивеца Мелампус. Подражание на подражание, сянка на мъртво тяло. - Ревнувал е кого, глупако? - От втория Мемохан, от Психагога. - Защо това му е? Да ревнува един дивак! - Защото дивакът е виждал “Рудата” и е можел да прави с нея, каквото иска. А сам Хайви, на мъртвеца умиращата сянка, не можел е “Рудата” в собственото тяло да владее. - Глупост на незнаващ, уф. От “Рудата” си Хайви е направил мен и моите събратя – знаващите. - Глупост е това, което казваш ти, мижитурко, която се величае в краката на великан. “Рудата” у теб е отдавна подчинена на мъртвината, тъй както във всяка Нула. - Да бе, да, не ми говори така! “Руда” аз съм, а “Дангалака”, дето казваш, е вече рекох, само камък и метал. - А поглеждал ли си какво се вижда през дланта му, нейде отвъд небесата? - Да гледам няма нужда, тук на своето мястото съм си най-добре. Но разбрал съм от всички, дето клатят се нагоре-надолу по тези стъпала, че там горе в “Дангалака” няма нищо, само някаква слепина, дето е размацана и то без никаква гримаса. - Не-е! Не е така. Точно там, където няма смисъл е целият смисъл. През дланите на “Прорицателя” човек може да прогледне истината за себе си! Но ще я понесе ли? - Истина ли?! Да бе, да, тра-ла-ла. Длани и истина, туй не значи нищо, купчина незнаване и толкоз. - Не-е! Не е така. Нашите, човешките длани от хиляди години са изгубили способността си да проницават. Дланта, най-чувственото, най-изтънко различаващото, най-дълбинно усещащотото, е било закърняло, окото е отместило умението да гледаме нещата право в сърцето. Тази способност да проглеждаме същностите е дарът на Дивите, жените, които минали като вихър през нашия свят. Но какво остана след тях? Страх! Страх от загуба на мъртвата повърхност, която покрива дланта ни. Тази мъртва повърхност е Мелампус, мъртвият друг на твоя жалък Хайви. - Да бе, да, не ми говори така! Дивите “Рудата” крадяха и с “Риса” оставиха света, май не помниш ти това? - Но нали ти толкова бе горд, че си ги подмамил? Или на свой ред нещо си забравил? - Ама без да мислиш, харесваш се кат тъп! Аз ги мамих да си ходят, а не “Рудата” със себе си да вземат. - Ами ако “Рудата” никой не е взимал? - Как така? - “Рудата” е тук, винаги е била тук. Навсякъде около нас. Навсякъде! - Да бе, да, не ми говори така! Само аз съм “руда”, друго всичко е подражание. Или пък това не виждаш, че говориш, все едно си толкоз сляп? - Сляп си ти, хомункулусе, Нуло такава! Хиляди мъже са били с изрязани длани през оная дива 2104 година, а нито един от тях не е успял да проницае през оживялата си длан. Единствен го е сторил вторият Мемохан, Психагога. “Рудата” никога не е напускала света, но способността да се види “руда” ни напусна с Дивите и “Риса”. - Хей, човече, обичен беше, правиш ме сега омраза, внимавай и пази се. Нула съм не аз, а ти! - Не-е! Не е така! Ти, мъни-мъничък миничък, дето се кривиш и сучеш, дето муцуната си мачкаш като гъба, дето телцето си как ли не извръщаш и поставяш, ти си Нулата, гримасата, която днес шества по света, и няма същност, а е само подражание, подражание на един свят, който някога е познавал “Рудата”. - Наричаш ме “какво”, така ли? – изригна изчадието. – Нула бил съм, гримасата ми без цена оставяш, а толкоз влагал съм у нея. Обидата ли да търпя? А що да не те изям или разкъсам. Любов исках да ти дам, а ти как ми се отплащаш? Исках “кой” да станеш, знаващ да си, да ти се служи, а не да служиш, пък ти какво? “Рудата” ми Нуличка наричаш! Хайви поругаваш! Ха сега, да те видим имаш ли собствена гримаса? Кажи, кой си ти тогаз? И в него миг, и в онзи час сред пролетта на месец март, някъде високо в планинския град се започна моят край, осъзнаването, което ме сломи, съдбата, която ми продума кой съм или по-скоро какво съм. Рекох и все още не допусках какво ще последва: - Аз всеки ден, когато идех и когато си отивах, поглеждах през дланите на “Прорицателя”, през чистото съзнание на първия Мемохан, и виждах… и видях… ох! Видях толкова неща, различни неща, далечни неща, неразбираеми неща. Същности! Толкова нови, толкова обхватни! - Какви, какви? Кажи какви? – нетърпеливо и сякаш с някаква укрита мисъл ме питаше хомункулусът. - Мисля, че виждах как отвъдният свят, Нуминозия, се отваря за мен, но неясно и за кратко. Просветваха пред мен пролуки, толкова светли, тъй открити, като звезди. Знаеш ли, една дума се върти в съзнанието ми, откак съм тук в тоя планински и далечен край. Архименти! Ето това са пролуките, отворите, които се откриваха Там от дланите на “Прорицателя”. Те отпращаха погледа ми през себе си право в Нуминозия. Ах, какво видях? Не разбрах. Всичко беше толкова объркано! А може и да съм видял “Рудата”, да, може би… - А защо не я видя? – лукаво подметна хомункулусът. - Не знам. Но исках, сега се сещам, че исках – и в него момент една мисъл ме окрили. – Следващият път ще го направя, да, тогава ще се взра в Прорицателските длани, докато видя! - А може и да няма следващ път? - Как няма да има? – недоумявах аз. – Още утре ще сторя това. - Ако сега пък не сториш друго. - Какво да сторя сега? – нищо не разбирах аз; но изведнъж ми хрумна. – Сега ли предлагаш да ида, да изкача хилядата стъпала и цяла нощ да гледам през дланите на “Прорицателя”? - Предлагам да останеш Тук и да погледнеш себе си. - Себе си ли? - Да. Себе си – хомункулусът се облещи насреща ми и добави. – Да провериш дали имаш същност или си просто подражание. - Как ще стане това? Как ще стане Тук? - Кой съм аз? – наместо да отговори, ми се изпъчи хомункулусът. - Този въпрос вече получи не един отговор. - И все пак. - Добре тогава. Ти си Хайви. - И сега, помисли добре преди да отговориш на следващия въпрос. Какво си ти? - Искаш да кажеш кой съм? - Така да бъде, макар че скоро ще се убедиш в обратното. Какво ставаше тук? Това същество изведнъж започна да говори твърде човешки, а не с оная опака реч, с която ме посрещна. А и вече имаше в него нещо укрито и не толкова гримасно. - Кой съм? Ами… не знам точно. - Как така не знаеш. Кой си ти? - Кой си? Кой си? Как може да питаш такова нещо? Ами аз съм Ноатима Суп`Малем. - Сигурен ли си? - Сигурен? Какво пък означава това? Не съм ли Ноатима Суп`Малем. - Не си. - Кой, по дяволите, съм тогава? - Ти си Нула. Ти си подражание. Това е ясно, вече го казахме. Въпросът е на кого си подражание. Засмях се, макар с притеснение. - На теб ли съм подражание? - В известен смисъл. Но по-скоро си подражание на един друг. - На кого? – сърцето ми лупаше в гърдите готово да изскочи. Хомункулусът се усмихна. - Можеш ли да изречеш името си на обратно? - На обратно ли? Защо? - Опитай. - Добре, защо не. Да видим! Моето име е Ноатима Суп`Малем. А на обратно е Ме-лам-пус А-ми-та-он. Коленете ми се огънаха, главата ми се завъртя, устата ми пресъхна. Ужас настана у мен. - Не може да бъде! Не може да бъде!!! Хомункулусът вече не подскачаше, не играеше, не гримасничеше, а само ме гледаше със замръзнало лице. - Може да бъде. Повече дори! То е така! Ти си подражанието на мъртвия от преди четиристотин години Амитаон Мелампус. - Не е вярно! Не разбирам! Как така… подражание? - Сещаш ли се за дланите, които ти толкова обруга и които нарече закърнели? Нещо сякаш ме удари право отзад: - Аз съм направен от дланите на Хайви? Хомункулусът се засмя съвсем човешки: - Не, аз съм направен от дланите на Хайви. Ти си направен от дланите на Мелампус. - Той е имал закърнели длани, така ли? – едва промълвих аз. - Той е имал изрязани длани, които Хайви е запазил, а после забравил. След смъртта на Мелампус и след като Хайви изчерпал цялото му мъртво тяло за направата на хомункулусите, той си припомнил, че някъде все още ги има изрязаните и два пъти по-мъртви от самия Мелампус негови длани. - И е направил мен? Как е успял? – въпросите и техните страховити отговори ме подлудяваха. - Хайви станал тъй умел в направата на полу-живот, съчленен от “руда” и мъртва тъкан, че в един момент е успял да сътвори един никакъв живот само от изрязаните длани на Мелампус, никаквият живот на една Нула. - Как съм оцелял досега? Как не съм разбрал всичко това? – простенах аз. - Ти сам се досети, че Нулата е господарят на света. Тя е празен дух, който владее живите човешки тела. През всичките тия четиристотин години ти се подхранваше от този дух и живееше един, втори, трети живот… Подражаваше на гения на Амитаон Мелампус. Но не беше неговият гений. Така е с Нулите, те са неспособни да осъзнаят подражанията, които в действителност са. Паднах, тялото ми не ме държеше, плач без звук късаше гърдите ми. - Ти, хомункулусе, ти вече говориш като човек? - Обични мой, аз вече съм поне малко човек. Твоето осъзнаване ме отмести от последното място сред хомункулусите. Аз се изкачих към “Прорицателя”. Някой ден, може би, ще ида в Нуминозия. “Мечта на Нула” – помислих си аз. Обърнах гръб на изчадието и запълзях. Изминах почти цял километър и се озовах в другия край на последното стъпало пред “Прорицателя”. Повдигнах се, изкривих тяло, завъртях ръце и добих най-злощастната, но и усмихната гримаса на света. На сутринта учените от този далечен и планински град ме откриха. Уплашиха се. Побягнаха от мен. После повикаха лекар. Психиатър. Той ми говореше, аз гримасничех. Видях такъв страх у него, че това ми донесе удовлетворение. Повикаха и санитари, те ме подхванаха внимателно и повдигнаха. Не се съпротивлявах, но не спирах да гримаснича. Все по-силно, по-бързо и по-добре. - Към клиниката на Уран – дочух да казва психиатърът. – Само там, състоянието му е ужасно. Гледах този сащисан човечец и гримасничех с такава радост и желание, че той не издържа и ме попита: - Защо правите това, Уважаеми? - Защото знам кой съм! – гримаса – Защото знам какво съм! – две гримаси. – Аз съм Нула! АЗ СЪМ НУЛА! Психиатърът беше изгубил ума си, докато ме гледаше. Наведе се над мен и умолително рече: - Но, Уважаеми, моля ви недейте, вие не сте такова… не сте нула. - Да бе, да, тра-ла-ла.

selsal

selsal

 

Човекът Подражание 3) - Хомункулусът

Слизах по стъпалата, намиращи се пред “Прорицателя”, а в умът ми се въртеше идеята, която щях да въплътя в новия пасаж от моята монография “Нула и същност”. Толкова силно беше желанието ми веднъж завинаги да дам определение за сърцевинното и истинското, как исках да мога да посоча начин то да бъде отличено и разпознато, че може би и най-сетне бях открил оня изказ, който щеше да осветли недотам видните и дори направо отвъдни неща. Първите и най-високи хомункулуси отминаха зад гърба ми, по-ярката им светлина, идеща от по-големите им глави, ми помагаше да виждам достатъчно добре стъпалата пред мен, а това някак благоприятстваше моите мисли. Същността е нещо скрито – дълго време е смятала философията, – но това като че ли не е толкова вярно. Същността е по-скоро нещо ново. А новите неща са дотам живи, така чувствени и вълнуващи, че човек не смогва да ги обхване, нито с душата си, а още по-малко със сетивата си; ние, хората, сме лоши домакини на едни възжелани и приказни гости. Очите ми, не по моя воля, а поради каприза на случая, който винаги се оказва най-наточеното острие в ръцете на съдбата, се спряха върху два от хомункулусите, които в него момент се намираха от двете ми страни. Този вляво бе протегнал уродливо късите си ръчички към мен, пръстите му сякаш бяха уловили нещо, а очите му жадно гледаха в тях. Вторият хомункулус, този вдясно, беше повдигнал единия си крак, а другият, толкова извит встрани, сякаш против всеки физичен закон, без усилие поддържаше кръглото му туловище. Имах чувството, че това същество желае да повдигне и опорния си крак, за да ми покаже, че нищо на този свят не може да му попречи да стои изправено. Главите и на двата хомункулуса светеха, тъй както всички хомункулусни глави, съвсем слабо, но засега достатъчно. В тая тъмнина, на това място, човек не би могъл да има друга подкрепа. Същността е нещо ново, а всичко истински ново носи повече изненада, отколкото радост. Ония неща в живота и в смъртта, които са ни непознати и най-вече чужди, нещата, които ни смайват, вместо да ни радват, всичко, което ни сащисва, обърква и в същото време привлича, онова, което ни плаши, но винаги ни открива и ни гледа право в лицето, то е същността. А ако все пак някой държи да съществуват и скрити неща, такива, дето са недостъпни и много важни, и то най-вече поради своята прекалена недостъпност, да, и такива неща съществуват. Но те не са точно скритите неща, а укритите неща. Това сме ние, върволиците от слепци, които бягат от същността. Преполових дългия килим от стъпала пред “Прорицателя”, хомункулусите ставаха все по-малки, а мракът около мен растеше. Така е в този далечен и планински град, когато наближиш сетнината на своя път, пътят се изгубва от погледа ти, а светлината му не може да освети дори самата себе си. На твоя милост – ако си тук, при мен – ще се наложи да използваш дългия си опит, ако имаш такъв, в низхождането по многобройни стъпала, за да предугадиш своята следваща стъпка. Същността е скъпоценност, която е винаги отпреде, в непосредственото. Ако пелената на формите, а това значи на познатите форми, се спусне между нас, за да раздели човека от същностите, то е защото ревнива е формата, особено отчетливата, дълго изработваната форма. Възможно ли е – се питам понякога, – да имам оная смелост, която очиства сърцето, разбужда духа и позволява да бъде провидяна същността, единствено тя, непомрачената, голата, безформената същност? - Хей, вече-човече, тук ли си накрая – изведнъж дочух не глас, а крясък, долових не думи, а карфици в ушите, – щото да не паднеш, а да знаеш, че стъпалото свърши. Не мисля, че ме споходи страх, нито пък някаква смътна заплаха усетих. Но нещо в гърлото ми се изстуди, усетих хладина по слепоочията си, а сърцето ми просто спря. Както и краката. - Ха, той ме чу! Да бе, да, тра-ла-ла – изкудкудяка кресливото гласче до мен. – Човекът чу зевзека, а да го види може ли? Завъртях се. Вдясно, по ширината на стъпалата пред “Прорицателя”, съзрях не светлина, дори не мъждукане, а призрак с глава, обвита в ледено и лъстиво сияние. Очите му бяха ситни, но кръгли, нослето му по-скоро беше хлътнало, отколкото изпъкнало, устата му стоеше малка, но изведнъж ставаше огромна, усмивка ли скачаше по това лице или пропаст от нищото зейваше там. Брадичка съществото нямаше, скулата му тръгваше отгоре и вълнеобразно се спускаше до гърлото, където потъваше страшно. Ръстът му не беше ръст, а пънче, телцето не беше телце, а кости, нахвърляни без мисъл и правила, ръцете танцуваха зловещо, а крачката потупваха земята. - Не познава ли ме? – зяпна страшно съществото. – Аз съм единственият и неповторим, първият знаващ. Завъртях се в обратната посока, вляво, където трябваше да се намира отсрещния и също така последен хомункулус. Там не видях нищо. Нито видима, нито лъстива светлина. - Търсиш какво? – повдигна веждите си хомункулусът, а те сякаш се вмесиха в стърчащите му, ала с неприятно счупени върхове, иглени коси. - Последният хомункулус? – без да съм имал намерение, отвърнах аз. - Ей го, глупек-човек! – заклати главата си изчадието. – Чува те, забравя те. Ти му Знаването даваш, той се пули и незнава. - Къде е отсрещният хомункулус? – попитах аз все още неразбиращ. – Там, срещу теб трябва да има още един, също така последен хомункулус, къде е той? - Оф, че тъп е и не мисли – избухна възмутително съществото. – Ей ме на, чу ли ме или пък не? Видя ли ме или стискаш си очите с ум? Друг знаващ отсреща има, май не го разбра. Това съм аз. Винаги аз! След първите реплики, които си разменихме, в мен се прокрадна неприятното усещане, че разговарям със статуя. Нещо, далеч в моето вътре, нещо, което не владеех, ме задърпа напред, вече не по дължината на стъпалата пред “Прорицателя”, а по ширината на явно последното стъпало. Към “Хомункулуса”. - Идеш, значи ме обичаш! Как отдавна чакам туй! – запя статуята, а по лицето й се разля нещо като блаженство, в което имаше повече гримаса, отколкото естество. – Хайде, припкай тук при мен, ти си мой, но аз да бъда твой да-бъде-няма-как, да бе, да, тра-ла-ла… Щом доближих хомункулуса, разбрах, че той едва надминава на височина коленете ми. Но чудното беше, че ме гледаше така, все едно се извисява над мен, някъде в небесата, може би върху самата глава на “Прорицателя”. - Защо ти говориш, а другите хомункулуси не говорят? – попитах аз, като в същото време съжалих, че питам каквото и да е. - Жив съм аз и знаващ най-подир. Другите са малко мъртви и знаващи едва ли! - И защо точно ти? – не се стърпях и попитах отново. - Оф, че тъп е и не мисли! – пак избухна хомункулусът. – Пръв съм аз, не виждаш ли това. Пръв и друг пръв до мене няма! Ха сега разбра? Или ръгна си ума там, отдето преди всичко се излиза? - Но ти не си пръв, ти си последен – ядоса ме това джудже. – Ей го “Прорицателят” горе, той е пръв, не виждаш ли? Щом изрекох тия думи, очите на хомункулуса се разтвориха, а муцуната му се изкриви, после първо позеленя, а сетне, изведнъж, порозовя. И избухна в писклив и продължителен смях. - Ха-ха-ха, оф, че тъп е и не мисли! От грамадния Незнаващ ли броиш, глупако? Наопаки ли идеш? Или назад се втурваш, щом напреде крачиш? - Но ти не светиш – не се примирявах аз, защото вече мразех това същество, с някаква чиста омраза, която внезапно споходи спрялото ми сърце. - Не светя, но живея – изсъска този път хомункулусът. – Знаващ съм и по-знаващ от мене няма. - А какво значи знаващ? - Знаващ значи “кой си”, а другите “какво са”. - Нищо не разбрах. - Незнаващ си затуй. Като оня дангалак с очите-дупки. Сега го казвам толкоз тънко и добре, че дори и твоят ум, който явно в главата ти отказва да стои, да може схване и да спира да се чуди – и тогава хомункулусът зареди с протяжен вой. – Знаващ значи да те бъде и да няма друг, и да няма никой, който да дойде да те лъже, че не си, или пък, че те няма. Знаващият стои където е, помръднат не би могъл да бъде, пръв е, а вторите по него се редят. По-малко знаващи са те, а третите, знаващи са, но не чак толкоз. Десетите вече може би незнаващи са, а последните направо си незнават. Никога “кои са”, а винаги “какво”. Ха сега умът разбра? Или дирникът ти продължава да го крие? - Разбрах, но… не разбрах разликата между “кои са” и “какво са”? - Тъй е то, знаването куца на глупците, ако не подредиш ги, подредени да са няма как. Чуй ме и главата си отваряй. “Кои сме”, това сме знаващите. “Какво са”, това са незнаващите. “Кои” си служи, “какво” пък служи. Ха сега разбра? Или запек още имаш? - В теб има ли “руда”? – не знам защо, но много тихо попитах аз. - Питаш ме дали съм Хайви, това ли? Все едно ме питаш, знаване ли съм аз. На туй мисля отговорих. - Но не си ли и онзи… как му беше името… Мелампус? - Мъртвият ли? Той, разбира се, не съм. Това примамка е, помни! Примамка за незнаващите, които, това също не забравяй, не са “кои”, а винаги “какво”. - А “Прорицателя”? Защо той стои там, горе? - Върховната примамка той е. Голям, широк и празен. Всички искат-пъхат се у него. Големи да са, сякаш голям значи знаващ? - А вие, хомункулусите, защо стоите тук, покрай стъпалата? - Посока сме. Шепнем на ушите. “Качи се”, “качи се”… Нечувани често, послушани сме винаги. - Не разбирам, защо ви е нужно всичко това? - Ами как? – сбърчи хлътналия си нос съществото. – За да правим себе си, трябва другите да се правят нас. - Моля? - Оф, че тъп е и не мисли! Пак повтарям, не забравяй. Знаващ значи този, който е. Себе си по себе си. Същи по себе си. И същи по същи. Знаващ е… - Какво искаш да кажеш – изумих се аз, – че хомункулусите сте същността? - Ние, знаващите, сме това, което май вече си разбрал. А другите, незнаващите са… ъ-ъ-ъ… как беше, а, да, те са подражание на нашето съдържание. Бях готов да умра. Този невръстеник, това изчадие, говореше с такава убеденост, че макар да се противях, някак думите му оказваха въздействие върху мен. - Как така подражание на вашето съдържание? На какво подражават? - Как на какво? На хубостта! На ръцете, нозете, лицето, усмивката наша. Ей ме виж! –хомункулусът бутна долната си челюст напред, а горната скри в пастта отдолу, след това разтвори страните си и на муцуната му изникна най-комичното и същевременно зловещо изражение, което някога бях виждал. – Има ли гримаса някъде, дето и да е, тя дължи се на нас, знаващите. Ето фръцваш се насам, отде го знаваш, а? Лицето си извиваш, език изваждаш, или правиш се сърдит, учуден, яден и щастлив, отде го знаваш, а? Коленете свиваш, тумбакът глътваш или пак издуваш, ръцете правиш да танцуват, а на лицето сторваш някоя красота такава, ей тъй или пък тъй – челото на хомункулуса така се наклони, че почти изпадна от ужасното му лице, но езикът своевременно изскочи от устата и подпря изхлузващото се чело, получи се карикатура, която, струва ми се, отмести центъра на възприятието ми завинаги. – Ха сега разбра? Или ум ти изгуби се в червата? - Но гримасите не са същности – отсякох аз, вече готов за философски спор. - Не са? Че ти отде го знаваш туй, незнаванико, най-последен. - Знам! – натъртих аз. - Кажи тогава не е ли същност нещо най-прекрасно? Нещо, което е! И толкоз! Гримасата! Ето я думата най-вярна, най-ясна дума и видима като слънце на земята! От нея има ли по-прекрасна? И по-такава, дето е? - Да, има. Това, което е зад гримасата. - Оф, че тъп е и не мисли? Дирникът ти е отзад, него ли наричаш същност? Нека кажа ти да знаваш. Той е твоето лице, а моето е гримасата прекрасна. Ха сега разбра? Или умът ти губи се в “лицето”? - Гримасата винаги крие истинския образ. Гримасата е изкуствена, а образът естествен. - Да бе, да, тра-ла-ла. Хайви е Изкуствен, мъртвият Мелампус е естествен. Кажи тогаз, кое е същност, гримаса или образ? Нека кажа аз? – хомункулусът отново се разпя, като изроденото му гласче завъртя високо краищата на думите. – Гримаса значи съдържание, образ значи подражание. Туй е то и никак инак! Никога не съм си мислил, че мога да се позова на чудодейната сила на “Прорицателя”, но в онзи момент го направих: - Онова здание, там горе, над нас, то вижда с дланите си. И знаеш ли, джудженце, какво виждат дланите му. Нуминозия, светът на същностите. А там гримаси няма. - Да бе, да, тра-ла-ла. Дивите ги знавам, сам съм ги полъгал. Ведно с Мемохан. - Ти познаваш Дивите жени? Познаваш втория Мемохан Рис? Виждал си ги? - Пфу, че питаш, не разбра ли? Аз съм знаващ, пръв сред първи. Дивите видял съм, също Мемохан. Жените луди, дето длани режат с нож, остър и от двете си страни. Гримаса истинска в ръката търсят, и те като теб, образ я наричат. Не знават, че образ няма, а гримаса, а пък тя на лицето грее, ей така – този път хомункулусът се намръщи, веждите му се шмугнаха между очите, плъзнаха се в хлътналото на носа и изскочиха от устата. – Дивите повярваха на “Риса”, а той повярва в мен. - За какво ти е повярвал? – подскочих аз. - Знаваш ли какво е психагог? - Не. - Тъй и мислех, незнаващ може ли да знава? Психагогът образа обича и все го търси. Гримаса види ли, изтрива я. Мъж, но по-див от Дива. Ей туй е психагог. “Риса” беше психагог, но моята гримаса никак не изтри, аз пък него и жените затрих навеки. - Как успя? - Знаваш ли какво е Демнемоза? - Да. Това е да изгубиш способността си да виждаш “Рудата”. - Оф, че тъп е и не мисли! Отде ти хрумна туй? Кой ти рече тази глупост най-велика? Май онези в главата на дангалака. Ето питам те, аз съм Хайви, виждаш ли ме или не? - Виждам те. - Чуваш ли ме или не? - Чувам те. Но до тази вечер не можех да те чуя. - Да бе, да, тра-ла-ла. Чувал си ме всяка вечер, но разбрал си чак сега. Щото заобича ме накрая. - Но какво общо има това, че те виждам и чувам, с Демнемозата? - Нищо бе, глупак, ти рече, че общо има. Оф, че тъп е и не мисли – хомункулусът се хвана за ръбестата си глава и се завайка с такова клатушкане, че разклати дори мен. – Пак ме виж, аз съм Хайви, “Рудата” с дума друга. Виждаш ме и чуваш ме. А Демнемоза е различно нещо, а точен нека бъда, Демнемоза значи да приемеш, че “какво” си и никога да не позволяваш си да бъдеш “кой”. С Демнемоза заразен сега светът е, а оня Мемохан и жените, дето не понасяха гримаси, аз подмамих в дангалака ето там, щото те отказваха “какво” да стават и искаха “кои” да бъдат. Победиш ли психагога, побеждаваш всички. Аз съм съдържание, всичко друго е подражание. - Но вторият Мемохан Рис е наричан Демнемотичният психагог? - Това е моята поредна истина-лъжа. Нека психагогът изглежда зъл, нека той вината носи. Пфу, вината! Тая дума толкоз я обичат, всички, които вече са “какво”. - Как подлъга втория Мемохан? - Погнусих го от света. От многото “какво”. Лесно туй е за знаващ като мен, щото психагогът от “какво” гнуси се в крайна сметка. Унищожава, но и презира. Първото го прави психагог, второто погубва психагога в него. - А познаваше ли първия Мемохан, “Прорицателя”? - Дангалака ли? Той е само камък и метал, в него Хайви няма. Той “какво” е, най-последно. - Не, питам те познаваш ли човека Мемохан? - Онзи, дето продал си е очите? Дето без насила останал без гримаса. Пфу! Такъв човек няма, истина-лъжа е. Никой не дели своето съдържание, за да става доброволно някакво подражание. Нямало е първи Мемохан. - Как така? – възразих аз. – Силата Чезал е споходил първия Мемохан и го е избавил от това да вижда безброй гримаси, проницание му е дарил. - Да бе, да, тра-ла-ла. А Силата Селсал връхлетял е втори Мемохан и го е направил гримаси да руши, въздействието му е дарил. Незнаване е туй и глупост най-велика. Чезал-Селсал и двамата ги знавам, пфу, истина-лъжа. Ха кажи, де са те? Сили няма, а само знаване на този свят. - Но ти скоро ще кажеш, че и мен ме няма. - О, обични мой, аз те знавам теб, ти си Ноатима Суп`Малем. - Така ли, отде знаеш кой съм аз? - Не знавам “кой” си, знавам “какво” си. Ти си Нула.

selsal

selsal

 

Човекът Подражание 2) - Митът за "Рудата"

Пред “Прорицателя”, на стотина метра от висящите му над мен ръце, започваха високи стъпала, които независимо дали изкачвах или слизах, винаги ми се струваха безчетни. Те бяха широки почти километър, а от двата им края до самата незрима далечина в ниското, един след друг, бяха наредени човешко-животински статуи в най-различни пози и редуващи безброй гримаси. Главите на тези статуи светеха с приглушена светлина, сякаш мислеха. Самите статуи бяха известни като чедата-на-незнанието или така споменатите – хомункулуси. Не мога да крия колко ме отвращаваха тия изчадия, как ме гнусеше да ги гледам, от тях се излъчваше нещо противоестествено, израженията им се вбиваха в съзнанието ми и не искаха да се отделят от там. Моите домакини ме увериха, че така било в първите месеци от запознанството с хомункулусите, сетне отвратителният им образ отстъпвал пред обаянието и висотите на “Прорицателя”. “Защото, уважаеми Ноатима – рече ми веднъж един от особено ненадарените учени в този планински град, – хомункулусите и монумента са мистично свързани.” Тук се говори, че хомункулусите били създадени от специална материя, изключителна по своето естество, но в последствие, по принуда и заради всеобщото благо, била осквернена по възмутим и безподобен начин. “Знаете ли какво е “руда” – попита същия онзи ненадарен учен, – “руда” е синя, извънземна тъкан, която приема и оживотворява в себе си най-дълбоките душевни състояния.” Всъщност аз съм чувал мита за “Рудата”. Досадна история. Преди четиристотин години, в края на XXI век, през Слънчевата система уж прелетели космически отломъци, съдържащи богатството на един божествен свят, наречен Нуминозия. В продължение на почти тридесет години човечеството изживяло своето най-бляскаво съществуване, твърде смешно назовано с името – “руден” период. Легендата разказва, че хората съчленили извънслънчевата “руда” с човешка ДНК и създали Изкуствените, човекоподобни същества, осъществяващи непосредствената връзка между хората и боговете от Нуминозия. Богове, известни като Силите. Но в един момент пасажът от скъпоценни космически отломъци отминал, а не след дълго събраните запаси от “рудена” тъкан се изчерпали. Останало единствено построеното, сътвореното и многократно претворяваното от натрупаната “руда”, което никак не било малко, но само четиристотин години след този “божествен” период, нашият свят не разполага с нито един екземпляр или къс от “руденото” изкуство. Милиони са документите и филмите от онова време, но и те не съдържат никакво доказателство за действителното съществуване нито на “Рудата”, нито на Изкуствените. А не е за изпускане съображението, че историческата наука от половин хилядолетие насам е толкова развита, че да се говори за пропуски, особено за пропуски на събития, които са засягали цялото човечество, е най-малкото несериозно. “Хомункулусите са единствената материя, която в нашето съвремие съдържа в себе си “руда” – ми довери един друг ненадарен учен и тъжно добави, – макар осквернена. За сметка на това всичката натрупана и съхранена “руда” от преди четиристотин години само за дванадесет месеца се стопила и изчезнала. Чувал съм и това. Ужасната 2104 година. И Дивите жени! Митовете могат да се разпознаят по това, че пълнят най-големите си пукнатини с бутафорни и невъзможни страхотии. Дивите жени били толкова могъщи, че отнели цялата “руда” на хората, унищожили я, разглобили всички Изкуствени, и в един момент изчезнали. “Кое им е чак толкова дивото на Дивите?” – закачих наскоро ненадарените учени. А те ахнаха, плеснаха с ръце, а очите им изрекоха – “Как кое?”. “Уважаеми Ноатима, Дивата жена няма душа! И затова тя мрази “Рудата”. Наместо душа, Дивата жена носи в гърдите си лудостта. Заразна е тая дива лудост, най-заразната. Нарича се Демнемоза! Не сте ли чувал за нея? И това съм чувал. Болестта, която превръща човек в Нула. Ето как този ненадарен и чужд свят ме вдъхнови да начена своята капитална монография. Демнемоза означава забрава. Но това не е забравата на факти и затова нека никой не бърка Демнемозата с обикновената амнезия. Демнемозата е нещо съвсем друго, нещо легендарно страшно, тя е забравата на същности, пълната им забрава. Защото частичната Демнемоза е невъзможна. И както един трети неук “учен” тия дни ми рече, “Демнемозата е забравата на духовните факти, фактите от Нуминозия”. И тук иде ред на най-интересното и според мен най-абсурдното в мита за “Рудата”, онова, поради което въобще стана дума за този мит. Хомункулусите! Или въпросът е, как бездушните Диви не успели напълно да демнемонират “Рудата” и тя, макар осквернена, се запазила в тия наистина много грозни статуи. Имало тогава, в ония времена, някой си Хайви, изкуствен човек. Хайви бил истински мъж, но умирал. Изправен пред съзнанието за себе си, той го губел, “Рудата” в него изчезвала и забрава наставала в съществото му. Хайви имал другар, естествен човек, който наскоро починал. Името на другаря му било Амитаон Мелампус. Изкуственият мъж в пристъп на отчаяние изровил от пресния неколкомесечен гроб своя починал другар. Остатъците от собствената си “руда”, която буквално се стапяла пред очите му, Хайви съчленил с човешката мърша на Мелампус, мъртвият друг. По този начин изкуственият човек сътворил първия хомункулус. Епидемията на Демнемоза продължила година, същата онази Дива 2104 година, време достатъчно всичката “руда” в Слънчевата система да се разпадне и изчезне. В началото хората долавяли, как нещо необичайно се случва с тях, но така и не установили в какво се състои промяната. Не се намерил естествен или изкуствен човек, който да повтори опита на Хайви, ала самият Хайви не се предал до последния си час. И макар “Рудата” в Хайви да била засегната от Демнемоза, той, докато разполагал със сили и съзнание, съчленявал парчета от себе си с късове от разлагащата се плът на другаря си Мелампус. Говори се, че дори от дланите си, последното, което останало от Хайви, той смогнал да сътвори хомункулус. С неимоверните усилия на един-единствен Изкуствен, човечеството съхранило частица “руда”, намираща се в хилядата хомункулуса, разположени в низината на свръхчовешкия монумент в този далечен планински град. “Всеки следващ хомункулус по протежение на стъпалата пред “Прорицателя” е по-малък от предходния – довери ми вече не помня кой от неуките “учени” в този чужд свят, а това беше нещо, което и сам виждах всеки ден.” Веднъж попитах, “Кой е построил “Прорицателя”, Хайви ли?”. Малко е да се каже, че всички ме погледнаха уплашено. Десетки глави се поклатиха в категорично отрицание. “Кой тогава?” – не се въздържах и попитах отново. “Не знаем” – рекоха всички, но толкова добре личеше, че знаят. И една вечер, докато наблюдавах залязващото слънце, ми се стори, че то, Слънцето, не гледа мен, а е насочило единственото си, но тъй зрящо око, право в дланите на “Прорицателя”. Изненадах се и сам погледнах в тази посока. Там, в далнината, на стотици метри под мен, съвсем малки и някак просещи, явно през цялото време, ме бяха наблюдавали одраните Прорицателски длани. В него миг, без сам да разбирам защо, се досетих и бях докрай уверен, кой всъщност е построил “Прорицателя”. Дивите жени! “Възможно ли е Дивите да издигнат такова здание само за една година? – попитах още на следващата утрин.” Страх споходи учените от планинския свят. “Не за една година – отвърна ми един от тях. – Уважаеми Ноатима, Те построили “Прорицателя” за един ден, за един час, за един миг”. Митовете явно нямаха край. “Кой е “Прорицателя”?” – не спирах да питам аз. “Първият Мемохан Рис”. Браво! Аз никога не бях чувал за този Рис, а те били поне двама. Но за четиридесет дни човек може да научи много; аз за четиредесет дни дори преполових своята капитална монография за Нулата. Имало е някога, петдесет години преди Дивите, години преди “Рудата”, мъж – беден, слаб и сляп. Макар да не виждал нищо, този сляп мъж виждал всичко. “Как” – не се стърпях и попитах аз. В ръцете си, в продължение на месеци и години, той държал две обеци – перлени сълзи. Дланите му толкова добре опознали гладките, облите и вдлъбнатите страни на тези обеци, че той открил вътре – в перлите – един друг свят. “На Силите ли” – предположих аз. “На една Сила” – отвърнаха ми. Въпросната една Сила си имала име – Гонаа Чезал, но най-вече била известна като “Купувача на очи”. Тази Сила търсела и открила Мемохан Рис, бедният мъж, с единствената цел да откупи очните му ябълки. А така?! Ами че тази Сила се е облажила, ха! Защо й притрябвали слепи очи? В митовете всичко има отговор, те и затова не се страхуват от въпроси. “Купувача на очи” всъщност откупил надеждата на слепия човек да провиди, отнел му празната мисъл да гледа по стария начин. “Прорицателя” не гледа с очи – тихо шепнеха учените, – той наблюдава с длани.” И когато сделката между “Купувача на очи” и Мемохан Рис била сключена, слепият мъж напълно се отделил от нашия зрящ свят и казват, преминал, влязъл е, в самите перлени обеци, които от години държал в шепите си. Отишъл е в Нуминозия, светът на Силите и “Рудата”. “Ние вярваме – даже сега ясно чувам гласовете на “митичните” учени от този чужд свят да казват, – че Мемохан Рис, щом отишъл в Нуминозия, застанал на полюса й и отправил празните си очни гнезда към нас. Защото мъка имало в сърцето му, мъка за нашия свят, сътворен виждащ, без да вижда, реален, но демнемотичен. Тогава той отчупил с Дланите си огромен къс от Нуминозия, наречен “Разообраз”, и го запратил с все сила към нашата Слънчева система. Въпреки че “Разообраз” се разломил по пътя си, в крайна сметка той достигнал нашия свят като протяжен пасаж от отломъци. И така двадесет години след Мемохан Рис, човечеството получило дара на Силите – “Рудата”. Трогателна история. Но аз не бях сънуващ човек и винаги изтънко следях нишката на моята и чуждата мисъл. Така че попитах – “И какво общо има този Рис с Дивите жени, които така бързо построили неговия монумент?”. Отговорът се оказа повече от прост – “Общото е вторият Мемохан Рис.” Ако първият Мемохан е известен като Прорицателят, то вторият се знае като Демнемотичният Психагог. До последния си час Дивите жени не допускали мъж в своите редици, това било толкова немислимо, представлявало такава ужасяваща мисъл, че появата на Демнемотичният Психагог сред Дивите се отричала дълги години в този иначе така доверчив планински град. Вторият Мемохан разказал на Дивите жени историята за своя предшественик и ги убедил, че “Рудата”, която хората така усилено използват, трябва да се заличи. “Защо” – дори аз усетих неудовлетворение от това развитие на нещата. Защото самодоволните мъже и питомните жени по целия свят, проповядвал на Дивите техния единствен мъж, използвали “Рудата” за своите малки човешки цели. Това гледище на Демнемотичният Психагог попаднало точно в целта, сякаш бездушните Диви най-сетне, сред хаоса на своите опустошения, открили за какво точно искат и могат да се борят. Така стихийността на Дивите жени проявила демнемотичната си сила, а вторият Мемохан Рис постигнал пъкления си замисъл. “Но как – не разбирах аз – този втори Рис се е оказал толкова зъл човек, а първият бил тъй благ?” “Въпрос на късмет – ми отговориха, – на късмет и среща.” Среща ли? На среща, защото първият Мемохан бил сполетян от Гонаа Чезал, Всевиждащата Сила, която обдарява, а вторият Мемохан бил връхлетян от Дигаргх Селсал, Унищожаващата Сила, която носи съд и никаква милост. “А защо – продължавах да не разбирам аз – Дивите построили монумент на първия Мемохан, а не на втория?” Дивите събрали цялата демнемозирана “руда” на едно място и… “Но те не могат да направят това – направо крещях аз. – Нали, ако “Рудата” е демнемозирана, тя е стопена, забравена, заличена, как така ще се събере на едно място?” “Не може да се събере – потвърдиха учените от тоя чужд свят, – освен в “Прорицателя”. Той бил построен именно с тази цел.” “Не, не и не – не можех да се примиря аз. – С каквато и цел да е построен “Прорицателя”, аз не разбирам как така заличената “руда” пак се е появила и Дивите са я събрали в монумента?” “Защото всъщност “Рудата” не се появява и никога не може да изчезне. Тя просто е или видима, или невидима. А “Прорицателя” макар сляп, вижда всичко.” Ах, тъй много слабости усещах в тия планински истории, но тъй ми се изплъзваха те, но ето, сега се сещам за една истина, която долових, да! Дивите били алчни, това ли е скучната истина, разочарован бях аз. “Не. Щом Дивите изпълнили “Прорицателя” докрай, до последния му ъгъл, те се събрали в одраните му длани и заедно със своя водач Психагога Мемохан Рис се пренесли в Нуминозия.” Имаше дни, в които този мит ме дразнеше до полуда. Винаги съм бил мнителен към човешката религиозност, а тук, в планината, тази мътна и черна нагласа беше твърде гъсто замесена и ме подтискаше. Философски погледнато, религиозният човек се страхува от живота, опитва се да го заобикаля, а щом не успее, отчаяно търси гаранции, за да си позволи да съществува в него. “Уважаеми, Ноатима – убеждаваха ме “светилата” на този чужд град, долавяйки моята дистанцираност, – вашият ум е несравним и за нас е немислимо да водим спор с Вас; Вие сте способен да обезсилите всички наши аргументи. Но молим Ви, поне малко ни се доверете, митът за “Рудата” не се нуждае от разрез, а от памет.” “Ами Хайви – не се стърпях аз, – къде е бил Хайви по време на “Дивото преселение”? Не е ли бил тук, в нозете на “Прорицателя”, не е ли създавал своите хомункулуси?” Измислиците в митологемите може и да се открият, възможно е и да се разнищят, но човек трудно се измъква от тяхното въздействие. В последните дни стигнах до заключението, че е по-добре да не задавам въпроси и да не излагам хипотези, понеже то е все едно да разбудиш спящо чудовище, което именно защото е уязвено, те сграбчва в лапите си и никога вече не се отказва от теб. Докато вторият Мемохан Рис и Дивите жени напускали нашия свят, Хайви се намирал далеч в лоното на “Прорицателя” и виждал как човечеството е на път да изгуби всичката си “руда”. И започнал да вае хомункулусите, за да сочат пътя към “Прорицателя”. “Пфу, те са толкова ситни, а монументът е тъй огромен! Нищо не могат да посочат те.” “Но, Уважаеми Ноатима, Вие бяхте много заинтригуван от хомункулусите в първите дни от идването си и почти нищо не казахте за “Прорицателя!?” Тези хора без умора преиначаваха истината. “Но хомункулусите ме гнусяха, отвличаха вниманието ми и по никакъв начин не оставах с усещането, че ми сочат монумента.” “Затова и се наричат чеда-на-незнанието.” Оказа се, че онзи, който вижда истинското лице на тукашния свят, хомункулусите, без остатък ще бъде отблъснат от тях и с цялото си сърце ще пожелае отвъдния. Хайви така и неуспял да съживи жив човек от смесването на “Рудата” в себе си с мъртвата тъкан на другаря си Амитаон Мелампус. Но пък “Рудата” в хомункулусите не изчезнала – “тя е реална и никой не може да оспори наличието й”. Всяка утрин и всяка вечер аз спирах очи върху хомункулусите, израженията им бяха нечовешки, погледът им присмехулно ме пронизваше, ръцете им се кривяха във всички посоки, а телата се гърчеха, понякога от болка, друг път с подигравка. Но признаци на “руда” така и не забелязах. То аз и не знаех как да разпозная тая “руда”. Макар всички хомункулуси да бяха сини. Светло, призрачно сини. Но в оная вечер на коварния март аз опознах “Рудата” в нейния най-изроден образ – Хомункулусът.

selsal

selsal

 

Човекът Подражание 1) - Чрезобичайният

“Виждах го да гримасничи, и макар в своята практика да бях виждал много неща, видех ли него, в мен се надигаше страх. Свиреп, безумен, непоносим страх…” /бележка в полето из страниците на една анамнеза/ Мисълта ми се разчекна и се строполи в празнотата изпод себе си. Най-сетне, изминал времена на терзания и чудеса, аз се прозрях. Насред тъпа болезненост, чисто и просто се оказа, че нямам същност. Името ми е Ноатима Суп`Малем, а всичко се случи в оная здрач на месец март, когато ароматът на пролетта се надушва, но зимата внезапно протяга инертната си снага и използва най-малката слабост в напъпилата свежест, за да смачка надигащия се растеж. Все пак желая да знаете, тук няма никаква алегория, аз никога не съм бил крехък и уязвимостта винаги ми е била чужда. Разбира се, животът ме е побеждавал, мачкал е гърдите ми и дори се е опитвал да стрие ума ми, но в крайна сметка животът е отстъпвал пред мен. Затова макар побеждаван, аз никога не съм бивал победен докрай. И всичко това е така, защото имам предимство пред живота, едно чрезобичайно предимство! В детството ми го наричаха късмет и грешаха, когато възмъжавах, го определиха като гордост, ревнуваха, щом се издигнах, рекоха, че е съдба, омаловажаваха го. Не желая да крия, а и това ще навреди на моя разказ – аз съм най-умният човек, живял някога на тоя свят. Кажа ли нещо, то се изписва на скрижал, сторя ли, бил той и най-простия жест, предизвиквам вълни от чувства и буря от възхищения. И всеки тълкува наличието ми, и всеки обожава присъствието ми, и нека го кажем, всички са съвсем прави, а единственото, което не ми е по силите да сторя, е да се противопоставям на всеобщото обожание. Да, случва се някой да не ми се поклони, тогава веднага виждам, че изправената му стойка е недъг, а щом не открия в нечии очи възторг и безкрайно уважение, с лекота се досещам, че слепотата се е изпречила на пътя ми. Въпреки това – вярвам, че е добре да го повторя, – аз не съм честолюбив човек. Гений съм! Да го отрека, ще е да река неверни неща, да не го спомена, би било такава скромност, че ще заприлича на суета, представете си слънцето някоя утрин да не изгрее, ей така, от свян; не може, няма как. Мама ми казваше – не забравяй, ти си човек. Но тя си въобразяваше, че ме познава. Видяла немощта от първите ми лета, подушила пелените ми, мама се гордееше с тях, но така и не разбра – това, което е сега, не е онова, което някога роди. Тя запази своя ръст, но от гордост не повдигна глава, затова моята височина й остана непозната. Ала не си мислете, че аз не обичам мама, напротив, аз често си мисля за мама, но мама, при цялото ми желание, не е гений. Преди месец получих поредната покана! Един чужд град, далеч в планината, заинтригуван от колосалните ми знания, пожела да посетя университетския му свят, където да изнеса няколко лекции, за да се излеят най-новите основи на бъдещите знания в този непознат ми край. Аз винаги откликвам на покани и не бих се щадил да просветя нито звездите, нито дори ветрения прах. Цели четиредесет дни провеждах многочасови беседвания с най-отбраните учени в планинския град. Нерядко се налагаше да пояснявам ясни неща, но и често мъчех душите на всички със скритото и недостъпното. Учените се уморяваха, аз се съживявах, отначало спореха с мен, после заглъхваха и ме понамразваха. Накрая огъвах умовете им и склонявах сърцата им. В центъра на този чужд град се издигаше величествен монумент. Той представляваше човешко тяло с изпъчени гърди и красиво извит гръбнак, стоеше с изправена глава и поглед, сякаш спокойно взиращ се в далечини, неуловими от зрението на малкия жив човек. Въпреки че внушаваше достолепие, изграденото от най-фин камък и метал гигантско творение на човешкото изкуство бе приклекнало, с опряно в земята дясно коляно. Сякаш монументът отправяше молитва. Все едно култът на този град си имаше свой, невидим за всички други, трансцендентен култ. Моите домакини в първите дни все повтаряха – “Уважаеми Ноатима, моля, бъдете по-внимателен и добре огледайте нашата жива грамада, ще забележите една особеност – местоположението и най-вече вида на ръцете й”. Не изпитах интерес, но забелязах, ръцете се намираха ниско, прилепени към скута и висящи над опрялото земята коляно, бяха обърнати с дланите нагоре, а пръстите на едната ръка се намираха над пръстите на другата, като образуваха решетка. Що се отнася до самите длани на монументалните ръце, те липсваха; или по-точно – бяха одрани. Но не дланите на монумента ме занимаваха в тия четиредесет дни, откак съм в този чужд град – а неговата глава. Защото там, високо и почти винаги сред облаците, иззад лицето на човешкия колос, се намираше университетския център, в който бях поканен, за да изнасям своите лекции. Аз прекарвам времето си в говорене на философия, а нека се знае, единствено философията е способна да освети живота, да прозре в ума му. И затова тук е добре да се спомене, аз постоянно се намирам в главите на всички други, били те хора или монументи. Но да няма съмнения, аз твърдо стоя най-вече в своята глава, където от скоро се занимавам с нещо много лично, тук, в главата ми, се кове моята капитална монография. Нарекъл съм я, съвсем работно, “Същност и Нула”. И ако хората, били те нефилософи – или дори философи, – твърде често се уморяват да са в главите си и ги напускат, без да усещат кога или да разбират защо, аз никога не изоставям своята. Откакто съм тук, в планинския град, щом настъпи вечерта и всички напуснат монументалната глава, аз поглеждам лицето й, но отвътре. Вдлъбнатия нос, хлътналата брадичка, плътно затворените уста, както и страните, овални и странно напомнящи разтворена, но празна костилка. Когато човек погледне едно лице отвън, той вижда много неща, способен е да проницае иззад всяка черта, бръчка или мимика, но щом се озове на лицето отвътре, се изправя пред непроницаемата и безобщителна маса на опаката плът. Аз намирам това приклекнало здание в този чужд град за безсмислено творение и единственото, което ме интригува в него, са очите му. Ако те бяха сътворени живи и виждащи, напълно биха притулили вътрешността на главата, но явно някой е съумял да спести този ужас на учените от тукашния университетски свят и се е досетил от ползата, да се изтръгнат очите на тази стърчаща на няколко хиляди метра глава. И ето я причината да е достъпен светът, ширещ се отвън, щом се намираш иззад обратната страна на лицето на гигантския монумент. Отвън празните очи изглеждаха слепи, защото са кухи, но отвътре, именно поради кухината им, се виждаше безкрайния хоризонт и то от позицията на неимоверна височина, сред пухени облаци и даже понякога над дъжда. Щом останех сам в главата на монумента, в четиредесет поредни вечери, аз доближавах очите и заставах в крайчеца им, на мястото, където горния и долния клепач се събират, а после се облягах в свивката им, скръствах ръце и крака, и отправях поглед към слънцето, чийто залез ме гледаше право отсреща. Така стоях, докато не настанеше пълна тъмнина, докато не останех само аз, защото дори слънцето не удържаше дълго да живее в своята глава. Накрая се спусках по гърлото на монумента и след известни перипетии из тялото на човешкото чудовище напусках университетския свят на този чужд град. Квартирата ми се намираше наблизо и прибирайки се в нея, аз веднага захващах своята монография за същността и Нулата. Главата ми никога не спираше да работи. Но в оная унизителна вечер, когато съдбата по-скоро ме загърби, отколкото ми се разкри, се случи нещо странно, нещо, което ме изопна и срути. В “Прорицателя” – ах, чудно защо досега забравих да спомена как се нарича туловището в центъра на планинския град, – е възможно да се влезе или излезе само от едно място, през пръстите, следващи одраните длани. Аз винаги възхождах и низхождах в “Прорицателя” през дясната му ръка. Но трябва да отбележа, че задължителното преминаване през дланите на “Прорицателя” е неприятно изживяване. Щом се озовях в обърнатата нагоре дясна длан, всеки път погледът ми се отплесваше и попадаше в прозрачния й и ужасно нащърбен таван от камък и метал. Не намирах за особено удачно решение таванът на дланите на “Прорицателя” да прозира, сякаш и отвътре трябваше да се покаже и докаже, че плътта им отвън е одрана. По този начин се внушаваше абсурдното хрумване за извършено добро, за благодеяние някакво. През деня, когато идвах в “Прорицателя”, от дланите се виждаше небето – синьо, сиво, облачно или не, а през нощта, щом напусках зданието, над мен стоеше черното небе, понякога звездно, друг път неразчленимо от мрак – и сякаш най-сетне смогвах да видя действителния таван на дланите, но това усещане бързо си отиваше, поради натрапващата се далечна, небесна височина на същия този таван. Небе се вижда и извън ръцете на “Прорицателя”, но това, което се случваше с гледката отвъд одраните и прозрачни длани, не можеше да се види никъде другаде. Там, небето губеше не само своето синьо, ами изгубваше и себе си. Синевата, сивотата, звездността и чернотата му сякаш не успяваха да се задържат и внезапно изтляваха. Неблагоразумно е, казваха ми моите домакини, да се зяпа през тавана на Прорицателските длани, защото окото макар да види, ще се изгуби, а видяното ще пропадне в съзнанието и някак ще подтисне сърцето, даже е способно да откъсне живо месо от ума. И всичко това щеше да се случи, когато човек задържеше поглед върху ситно нагънатия и някак недосчупен напълно таван на Прорицателските длани. Тогава ставаше малко чудо. Появяваха се низ от картини, които първо счетох, че са преднамерена прожекция, но впоследствие разбрах, че са автентичната реалност отвъд одраните длани. Онова, което виждах, нямаше никакъв смисъл, макар, трябва да призная, съдържаше най-ясните и детайлни образи, които очите ми бяха възприемали някога. Сега, когато се опитвам да опиша видяното, аз съм безпомощен, та то бе дотам изпразнено от идея, че всяка езикова предаваемост би ме объркала и принудила да изпадна в депресия или може би ярост. Веднъж понечих да нарисувам повествователния хаос, който сякаш счупи зениците ми от височината на зачеркнатото небе, но ръката ми направи само няколко неволни жеста в празното пространство над белия лист и накрая изпусна молива, който едва се държеше измежду пръстите ми. И в оная, четиридесета вечер, след пълния залез на слънцето, навярно отново, съвсем безволно и в продължение на секунди или дори минута, съм наблюдавал тавана на дясната одрана длан, когато изведнъж усетих вече отдавна познатата воля на “Прорицателя” да ме издърпва в единия от пръстите си, да ме изстрелва през върха му и плавно да ме спуска насред нощния бриз, долу, върху земята пред монумента, където, признавам, малко неуверено стъпих на краката си. Нощта в този чужд град никога не се спуска, нито пък бавно настава, макар да има залез, дори да има здрач, нощта просто изниква, стоварва се насред света и бих казал, че не го превзема, а направо го заменя. Така че за пореден път аз се изненадах от непрогледния мрак, който властваше навсякъде около мен. С изключение на призрачната светлина, която идеше от хомункулусите.

selsal

selsal

 

Човекът Омраза

“Напълно изпразнен от мотиви, той беше чистата проява на омразата…” /откъслечна бележка на наблюдаващ психолог за рецидивист осъден на смърт/ Срещнах го вчера по пладне. Беше мараня, а междуселищният път се стелеше бездушен. Жигулата на татко, която напоследък шофирах, се свлече в канавката, а двигателят й угасна от само себе си. Без да излизам от колата, изпуших последната си половинеста “сгъвка” и както обикновено в гърлото ми се утаи горчилка. На един дъх изпих топлата бира, която винаги можеше да се открие някъде изпод седалките, след което усетих онова отпускане във врата, което сякаш ми отдели главата и някак я отпрати далеч. Излязох с мъка от жигулата, а уплетените ми крачки ме запратиха право в един от множеството храсти край пътя. Изпиках се ей така, както си бях проснат, по лице и малко настрани. Още не бях се доприбрал когато я видях: жп линията отвъд храстите. Той беше седнал между релсите и ми се стори страшен. Татко има брат, който надзирава в затвор. Прост човек и лишен от всякаква проницателност. Но бързо се вижда, че едно му се е набило здравата в главата. Казва и все го повтаря, че истинският престъпник може да се познае по стойката. Дали е прав, дали седи или лежи, престъпната душа си личи по това, че тялото й стои само и единствено в пространството. Времето по никакъв начин не засяга някак тържествената вцепененост на престъпника. Често съм чувал татковият брат да казва така: “Виж, лудият е различен. И като спи не стои. А престъпникът дори да бяга от джендема, дори да ръга ти сърцето, гледаш го, той е все един такъв, застинал. Движи се, пък е спрял.” Седеше свил колене, леко разкрачен и цепеше сливи. Стриваше сочната плът с едрата си челюст. Тогава внезапно и без никакво съмнение, аз го познах. Когато мама се храни, ми се струва, че все едно гълъбица люби живота. Тя е храната, тя е всеки залък, щото мама не дъвче, тя припява. Помня, бях още малък, когато ми рече така: “Мой малки, устата е най-святото място в човека, то шепне, а понякога целува. Знай, всяка хапка е реч и милувка. Чуй какво ти казва тя, долови гальовната й игра. Храната проницава в теб, ти проницаваш в нея.” За първи път виждах човек да яде, без да е жив; труп да гълта. Пред очите си имах завършен престъпник и не знаех какво да… - Хей, кльощльо, я дай лев – глас сякаш стриване на тухли, очи на людоед. Видях се как хуквам през храсталака и скачам в жигулата, но само се видях, не го и сторих. - Ти да не си се напикал, бе? Я ела! Привидя ми се как топлата бира се изтича в панталоните ми. Разклатих глава, но така и не се съвзех. Чувствах се като мижитурка пред великан. Пред мен се намираше бог, който бе ампутиран от всички колебания. - Защо… да дойда? – май изскимтях. - Ще ти се изповядам. Трябва да съм се опулил, защото човекът-между-релсите се разсмя с одрезгавен глас. В гърлото му видях топка смачкани сливи, рече: - Приличаш ми на Сус, само кокал си. - Сус ли? – недоумявах. – Кой е той? - Оня сълзливия. От кръста. Дет все мълчи. - Аз не съм Сус – възпротивих се, махайки с ръце. - Виждам. Говориш. Може и да се окажеш по-добър от Сус. Ела. Пред погледа ми се мярна иконата на Христос, която баща ми държеше на масата в хола, “на най-видното място”. И точно защото иконата винаги беше изпред мен, аз успях да видя всичко, което се беше случило на божия син. И Зачатието, и Рождението, и Обрезанието, както и Сретението, Кръщението, Разпятието, Възкресението, Възнесението… Приближих се. - Седни. Отпреде ми. Останах прав. Слънцето прежуряше иззад гърба на злосторника, но лицето му оставаше в сянка. - Тъй да бъде, не сядай. Като при изповед. Ти прав, аз на колене, по моему седнал. - При изповедта не е така – казах аз и на мига съжалих. - Хей, кльощльо, много приказваш за един Сус. Ще се покая тъй, както аз реша. Ясно? Кимнах. - Хм, и така… чудех се, чий врат да стисна пръв, на майката или на детето. Ти какво би предложил? Сцената веднага изникна пред взора ми така, все едно съм бил там. Жена, ужасена. И дете, което спи. - Знам какво ще предложиш – отговори си сам звярът, – да оставя животът да живее. Но ти си просто един Сус и нищо не разбираш. Особено живота. Подаде ми една слива, аз се пресегнах и я взех. - Сцепи си я и яж. И опитай да разбереш, ще ти се примолили сливата, да не я гълташ. Щото майката се моли. Да ти кажа погнусих се. Имаше нещо твърде майчино в тая майка, нещо прекалено. А аз мразя прекалените неща. Тая обич, дето и викат майчин инстинкт, ти вярваш ли в нея? - Не знам… може би, да. - Глупак. Дадох и нож на тая майка и й рекох “хайде, ръгни ме, спаси детето”, а тя знаеш ли какво, пусна ножа. Тогава аз хванах с два пръста пеленачето и го вдигнах над главата й. И започнах да броя – пет, четири, три… Познай какво стана? - Взела е ножа. - Взе го и още как! От майка стана стръвница. Досущ заприлича на мен. Искаше да убива, да убива сляпо. Всичко виждах, отчаянието на майката, насладата в очите на престъпника, пробудилото се дете… - Тя не те е нападнала тъй, както си я нападнал ти – осмелих се да не се съглася. – Опитала се е да защити детето си, имала е причина. - Пфу, причина… Тя ме мразеше, разбираш ли? Мразеше по инстинкт, все едно обича. А аз я оставих да ме наръга, да се надява. Изведнъж се оказах там, насред боя, в сърцето на сблъсъка. Майката изтръгна детето си от лапата на убиеца и остави ножа в корема му. Попитах: - Защо въобще си нападнал майката и детето й? - От любопитство. Исках да зърна в инстинкта, у кухнята му, а не само тъпо да благоговея пред него. Копнеех да го изпитам, не да го предпоставям. Имаше страст у мен, да го сломя, а не да го величая. Ти кажи, защо искам това? Изведнъж изпод въображението си съзрях пиедестал, а на него необработен камък, черен, с тъмен блясък. Ако го пипнеш, ще се катурне, ако го оставиш, ще спусне клепачите ти. - Не знам – рекох плахо, – нямал си майка. - Идиот, пълен Сус. Ти си нямал майка. Върти се, сучи се, все майки се привиждат. От мен да знаеш, истинските слепци са ония, които се взират в майки и инстинкти. Сега мисли и кажи защо? Пипнах камъка – едва, едва. Търколи се, остърга със зъбците си задния ръб на пиедестала и го остави празен, гол, един-само-пиедестал. Грозна гледка. - Откъде да знам – подех отново, – омразата може би ти дава сила. Смисъл. Изпуфтя. Изплю част от сдъвканите сливи. - Суска му работа. Смисъл? Не смисъл, гадост е това. Веднъж разчекнах един, живееше от смисли. Рекох му, преди да го превърна на парчета “обясни ми, какъв е смисълът на това, което ти предстои”. Рече ми “не ме убивай, моля те”. Беше искрен и комай за първи път, миг преди да умре. Ей туй е смисълът – пристрастеност към живота. Патерица на сакат. Тук няма никаква възвишеност. Стъпих на пиедестала, там, дето до преди малко се мъдреше необработеният камък. - Ти мразиш без причина, така ли? Това е “причината” да вършиш всичко, което вършиш. - АЗ СЪМ ПРИЧИНАТА! Погледнах зад себе си, жп линията се точеше в безкрая, нямаше го необработения камък. Наведох глава, Омразата ми се хилеше в лицето, тя беше пиедестал, а аз бях стъпил отгоре й, черен и необработен. - Уби ли ги? - Кои? - Детето, майката? - Ти как мислиш? Пропуснах да кажа, но и сега не е късно. “Сгъвките” ги пуша, за да позамъгля това, което всъщност съм. Инак не издържам. Представете си, че може да виждате всичко. Дори нищото. Това съм аз. “Сгъвките” ме правят малко сляп, твърде малко, но това все пак смекчава моето всепроникващо зрение. Помисля ли си за бъдещето, виждам го. Картини безброй, вариации не една. Видя ли човек, прозирам в него – чувства, мисли, същност, всичко. Образи се стичат и нагледи безчет. Не съм прорицател, нещо по-голямо съм. Аз съм манифестацията на всичко скрито, било то време, души, фантазии, неосъществености. - Казал си на майката, че ще я оставиш жива заедно с детето й, но при едно условие. Един ден ще се върнеш, рано или късно, и ще я потърсиш. И ако тогава усетиш, че тя си спомня кой си ти, този път ще я убиеш, но детето й ще убиеш първо. Задължил си я да те забрави. - Ха-ха, така е. Покайвам се, не трябваше. Оттогава мина година, не съм се вясвал пред очите на майката нито за миг, ала във всеки момент чувствам непосилния й опит да ме забрави. - А защо си сторил всичко това? - Сус, ти нищо не разбираш? Невинните са най-изпълнени с омраза, тяхната невинност се състои в това да осмислят и откриват оправданията за своята омраза, посредством тези оправдания, те се залъгват, че всъщност обичат, а не мразят. Аз съм свободен от робството на невинността. - Мисля, че ти си един много нещастен човек – изпълнен с надигащ гняв отвърнах аз. - Ха, твърде прям си за един тъй кльощав Сус. Но и заблуден като същия този Сус. Любовта е всъщност омразата на слабите. Защо мислиш майката не може да ме забрави? Защото се страхува от мен? Не-е!!! Защото ме мрази-и… Видях влакът, който се зададе на хоризонта, далеч зад гърба на този сатана пред мен. С лекота прозрях какво предстоеше да се случи, попитах: - Не разбрах, в какво се състои твоето покаяние? - Вярно бе, забравих, извини ме. Покаянието… Искам някой друг, освен мен, да знае и не забравя що е това омразата, каква простота и притегателност се крие в нея. - И искаш аз да съм този някой? - Не, ти не ме интересуваш, ти си… как да ти кажа, някак тленен. Аз искам посредством теб, Сус да научи следното: аз мразя без причина, аз съм самата омраза и поради това съм си скъп. Ето мразя теб и то ей така, без съображения. Мразех те и преди да те видя, ще те мразя и след като те… Ха, ама ти наистина нищо не разбираш? Дали твоят Сус нещо ще разбере? Влакът вече се чуваше, но звярът пред мен чуваше само себе си. - Аз мразя, но не поради инстинкт. Ах, как не мога да понасям оправданията на невинните, които все се разграничават от причините, а сетне ги прехвърлят от себе си върху всичко друго. Те и обичта си не могат да търпят дотам близо. Не, аз не съм като тях. Аз мразя, защото съм истински свободен. Влакът летеше с изумителна скорост, предупредителният му сигнал изплаши всичко изпречило се на пътя му. Чудовището се изправи, без страх, без слух, пълна омраза. - Знам, кльощави Сус, ти вече ме мразиш, но почти не си го признаваш. Колко тъжно, ще умреш преди да си го разбрал, преди истински да си се порадвал на омразата. Възкриви пръсти се протегнаха към лицето ми, страшна усмивка растеше срещу мен. Влакът се намираше на не повече от двадесет метра. Видях как с лекота се изплъзвам от смъртта, чух смъртния вой на звяра. Усмихнах се дълбоко в себе си. Горкият объркан човек, твърде малко беше разбрал от това, що е истинска омраза. И вместо да направя крачка назад, а сетне друга настрани, аз хванах за ревера клетия престъпник и го изхвърлих от жп линията. После влакът разби черепа ми и смаза тялото ми. ------------- Глупакът мразеше хората и си мислеше, че това е омраза. Аз мразех себе си.

selsal

selsal

 

Най-лошият ученик

Ние бяхме братя, но не по кръв. Още по-малко по дух. Ние бяхме братя по чин. Той се учеше от живота, аз нехаех за училището. Така дните ни летяха, а различието помежду ни растеше. Понякога той притичваше, показваше ми пръст и установяваше, че се е опарил. Виждах в очите му гордост и победа. Поуките се множаха в него, ех, обичаше той училището на живота. У мен цареше съвсем друг свят. Аз горях хамбари и пиех от сълзите на жътварите, опарех ли се, пеех и не жалех ръката, покълнеше ли у мен поука, мигом из корен я изтръгвах. Той, моят брат по чин, бе низ от болки и мъдрост най-дълбока, аз бях порив и фантазии безчет; той, ученикът на живота, градеше гръд от стомана и тъй любеше допира с живота; аз пък се присмивах над всяка среща именно с живота. Ала дойде ден, училището на живота наложи ми възбрана: Дотук – ми рече – стига бягства! И наставник ми посочи, моят същи брат по чин. От него ден настана ад, мъка най-зловеща. От мен се искаше да виждам туй, кое се вижда; да чувам не друго, а единствено дочутото. Бъди в живота! – бе знакът, който трябваше да следвам. Какъв разврат! – си рекох, униние ми мачкаше сърцето. А той, братът мой, по чин, но не по дух, беше всъщност безкрайно мил. Живота ми представи от всичките страни: отсам, оттам, отгоре и отвътре, ех, какво ли не ми се случи – аз бях изпитания, бях болка, бях хиляди осъзнавания. Тогава настана ден, в който трябваше да съм докрай научен и наставничеството, което тегнеше над мен, предстоеше да отпадне. Училището сбра се, чин в чина опря се, аз пред всички, а до мен наставникът, братът мой. И когато всички трябваше да видят как животът ще ме сполети и аз приел го и научен, щях да срещна се с него, случи се най-непонятното що може да се случи в училището на живота. Моят брат, по чин, но не по кръв, изведнъж се срина и умря. В училището на живота паника настана! Всичко се разбяга, чиновете наопаки лежаха. А аз запалих клечка, такава е моята фантазия, и изгорих училището на живота. Там, отвън, пред останките на училището на живота ме чакаше Смъртта. Рече ми: - Брате, по кръв и дух, забавих се, прости! А аз отвърнах: - Ах, нищо, сестро, почаках, забрави. - Що за място бе това, че така грозно бе застанало между мен и теб? - Училище на живота се нарича. - Уф, брате Животе, ти си бил отегчен, след като решил си училище да създадеш, дорде ме чакаш!? - Не съм го създал аз. Създадоха го прилепчивите към живота. - Такова ли беше онова създание, което тъй самоволно бе застанало отстрани ти и пречеше на нашата среща? - Да, прилепчиво бе то. Но най вече – онова създание беше най-лошият ученик.

selsal

selsal

 

Невписаният

Ех, умът ми е тъй слаб, че се наложи да извърша най-естественото деяние – напълно се отказах от неговите услуги. И странно, без ум животът ми доби вкус, а листът му блед се най-зелен разрасна. Но не ме питайте какви са причините за това, непосилно е за мен да ви дам отговор; вярвам, ще разберете моята неспособност. Ала да обрисувам как без ум се случвам, все някак ще смогна; и ако думата удачна не открия, простете, с дума несръчна, животът без ум ще ви разкрия. Но нейсе, ето моят разказ… ---- Беше надвечер, дъждът навсякъде бе оставил сладък мирис, улиците и паважът блестяха голи от прах, а моя милост се бях запътил към “Агенцията на Утрините”. Служителката от ниското гише не ме погледна, даже отказа да ме попита за името, но аз, както всеки път, прилежно й отвърнах: - И`Ратио. Красивият червен кант на синьото картонче, което получих, ме зарадва. Тази вечер светът имаше очертания, а свят с видим край повече прилича на дом. Помня, при последното си идване, несговорчивата служителка ми подаде жълто картонче, и докато се опитвах да открия къде свършва то, острите му ръбове почти ме порязаха. А аз винаги се ориентирам по местата, където нещата прекратяват своето съществуване. Пропастите ми сочат твърдата земя. Но и днес, както всеки път, в средата на синьото картонче имаше недостатъчно светлина, в най-синята му част открих изписано с красиви букви едно чуждо име – Ратио. Четиринадесет етажа по-горе бях приет, все така мълчаливо, в обширен кабинет, с мраморна облицовка и най-мекия килим, върху който можеше да се стъпи; особеното в този кабинет беше липсата на прозорци. Но това нямаше значение, в тая дъждовна надвечер небето бе лишено от луна и звезди. Слабоватият ми ум така и не можа да опознае процедурата, която Агенцията следваше. Но сега един черен поглед властно ме постави на тесен стол, накривен пред толкова дълга маса, че едва ли щях да имам нужната сила да търкулна по нея малката стъклена сфера, която от скоро носех със себе си, до мястото, откъдето някак натрапчиво ме наблюдаваха трима човеци. - Здравейте – рекох, макар от опит да знаех, че тези тримата, когато работят, не си губят времето със странични неща; те нито поздравяха, нито се усмихваха. - Гражданино Ратио – рече средният, който беше най-активен от тримата, – преди шест месеца вие получихте поредното Негово Разрешение. Тази вечер то изтича – Активният направи жест, с който сякаш отметна няколко листа от календар и добави. – Ще ви зададем няколко въпроса, вашите отговори ще определят дали отново ще получите Неговото Разрешение. - И`Ратио, името ми е И`Ратио – по навик уточних аз. – Мама ме е кръстила така, защото докато била бременна с мен, е усещала как, намирайки се в утробата й, аз успявам да взема най-верните и справедливи решения и то по времето, когато тя спи. Разбирате ме, нали? Аз се старая тези хора да ме познават добре. Ала тогава черният поглед на Активния така притъмня, та за миг помислих, че някой е избол очите му. В ляво от Активния стоеше дама. Дори отсам дългата маса аз добре виждах колко е дебела, но тя, може би поради прекалената близост до себе си, не разбираше това, защото се обличаше така, както се обличат най-слабите жени. Докато Активният винаги ме изненадваше с инициативите си, то дамата вляво ме притесняваше със своите критики. - Гражданино Ратио, вие добре сте информиран колко слабоват е вашият ум. Досега, най-изненадващо, той ви помагаше и вие получавахте Неговите Разрешения. Но предполагам, тази вечер не залагате много на ума си. - О, Уважаема, аз обикновено не търся подкрепа от своя ум. Дори съм решил вече въобще да не разчитам на него. Затова пък, надявам се, това да не ви затрудни – и неловко се усмихнах, а Критичната изпуфтя и така изпъна дрехата си, че ми се дощя някак да й помогна. От дясно на Активния стоеше позастарял мъж, който говореше отсечено и през цялото време на срещите ни разсъждаваше. Той ми рече: - Гражданино, Ратио, бъдете искрен с нас, не хитрувайте. Защото “Светлината на Утринта” е капризна! - Капризна? – наистина се учудих. – Аз пък винаги съм приемал нейните лъчи за… благодатни. Разсъдливият се намуси, мисълта му явно го взе и по всяка вероятност го отнесе на места, които аз – уверен съм – така и нямаше да видя. Моя милост, откак е роден, е болен. Мама казваше, че това била Божията воля. В дома за раждане пропуснали да отбележат китката ми с номерче; щом е трябвало да започна училище, стечение на обстоятелствата не е позволило да бъда регистриран в него; а наредях ли се на опашка в някой магазин, скоро се оказвах встрани от нея. Моята болест има официално наименование, аз съм “Невписан”. “Агенцията на Утрините” е единственото място, където ме познават. Донякъде. Тук наричат болестта ми с една чужда дума – Перосис. И така аз бях вписан като Невписан и затова наречен Ратио Перосис, което буквално означава – “умствено осакатен”. Активният разтвори дебела папка, порови се в нея, а накрая рече: - Гражданино Ратио, последният път сте ни уведомили, че намирате живота за… вдлъбнат, но така и не сте отговорили защо. Сега ще го направите ли? - Но как? – възкликнах аз. – Нали подробно описах впечатленията си от вдлъбнатия живот – тези хора понякога никак не ме чуваха. Но няма значение, аз винаги съм готов да споделя по какъв начин гледам на живота. Така че, това и сторих. – Представете си костелива черупка! Умните хора, може би поради някаква своя умна склонност, предпочитат да живеят по повърхността на черупката. Но хората като мен, които нямат обещанието, че Утринта им е позволена, живеят от вътрешната страна на костеливата черупка, там, където е вдлъбнатината й. - Ти си ядка, така ли? – присмехулно подхвърли Критичната. - Аз съм ядка – просто отвърнах аз. - Хм, ядките са крехки! – замисли се Разсъдливият. – А челюстите са не по-малко вдлъбнатини от черупките и забележете, гражданино Ратио – по-стриващи? Аз повдигнах благоговейно ръце. - Това е умна забележка! - А ти нямаш достатъчно ум, за да живееш извън черупката, така ли? – отсече Активният. - Умът не може да излъже Утринта – с увереност отговорих аз. – Дори костеливите черупки биват стрити. И ако щете ми вярвайте, но аз веднъж видях как една боботеща машина стри на прах един огромен камък. Активният махна досадено с ръка, което може би беше някакъв знак, защото Критичната най-свой ред поде с въпросите си: - Гражданино Ратио, нека допуснем, че се намирате в асансьор, отговорете, кой бутон ще натиснете? - Сивият. - А ако сив бутон липсва? - Ще оцветя в сиво някой от несивите бутони, стига да допуснете в ръката ми да има сив фулмастер. - Не допускаме! – прояви нервност Критичната. - Тогава ще натисна най-изпъкналия бутон. - Защо? – в един глас попитаха и тримата служители от “Агенцията на Утрините”. - Щом един бутон е най-изпъкнал, значи води до етаж, където най-рядко се отива. - А на вас нужно ли ви е да отивате на този рядко посещаван етаж? – с истинско любопитство запита Критичната. - Ами аз живея на този етаж. Тримата се спогледаха. Активният заклати глава, на Критичната й се изпотиха ръцете, а Разсъдливият си отбеляза нещо. - А защо според вас, гражданино Ратио, никой не отива на този етаж? - Защото изпъкналият бутон води до етаж, който е твърде вдлъбнат. А умните хора не желаят да посещават вдлъбнати места. Разсъдливият вдигна високо ръката си. Май беше открил нещо, което отдавна търсеше и сега искаше да го изпробва върху мен. - Гражданино Ратио, нека допуснем, че вие притежавате най-силния ум на този свят, кой е първият въпрос, на който ще дадете отговор? - Защо “Агенцията на Утрините” не допуска да има сиви бутони в асансьорите? И тогава Активният се разгневи: - “Агенцията на Утрините” върши подобни неща, за да изпита достойни ли са слабите умове да посрещат лъчите на Утринта! Следващите думи, съвсем възторжено, сами се изговориха от устата ми: - Но вие, господине, знаете отговора на моя въпрос! Ах!!! Значи вашият ум е най-силният в света! Критичната плесна по масата. Настана тягостна тишина. Навърших пълнолетие преди седем години. Разбира се, не се появи регистър, който да отбележи това. Но в една юлска вечер двама служители от “Агенцията на Утрините” ме довлякоха в обширния кабинет, където се намирах в момента. Активният, онзи от онова време, ме осведоми, че умът ми е изключително слаб; Критичната, онази от преди седем години, добави, че това е неприемливо за обществото; а Разсъдливият, един преждевременен старец, който сам не дочака лъчите на бъдещите Утрини, завърши със следните думи – “Вие сте Невписан! Макар да имате съзнание, че съществувате, всички останали трудно забелязваме това. Сигурно не разбирате, но вие сте заплаха. Поради тази причина се налага да ви отстраним от живота.” Вече четиринадесет пъти ми бе издавана все тая присъда. Не мога да крия, приемах основанията й. Нито веднъж не се възпротивих. Днес, за петнадесети път, щях да чуя оценката за себе си, както и съдбата, която всички ми желаеха. - Гражданино, Ратио – поде Активният любимата си презентация, – в момента часът е минути преди полунощ. В качеството си на Невписан, вие нямате право да посрещнете лъчите на слънцето, които ще огреят света в началото на предстоящия ден. Затова, ние, тримата съдии от “Агенцията на Утрините”, присъждаме вашата екзекуция! - Гражданино, Ратио – вдъхновено продължи Критичната, – вашите отговори не ни удовлетвориха. Те, като никой друг път, показаха слабоватия ви ум и доказаха вашето несъответствие към обществото и живота. Досега, четиринадесет пъти бяхте помилван и получавахте Неговото Разрешение, този път, въз основа на показанията ви, аз лично се съмнявам, че това ще се повтори. - Гражданино Ратио – дълбокомислено се включи Разсъдливият, – както вашият слаб ум, така и вашият неимоверен късмет не съответстват на порядките, които всички ние следваме. Вие се оказахте единственият Невписан, чиято екзекуция е възпрепятствана от Него. Уповавайте се Нему, защото ако точно в полунощ неговата Светлина не огрее този кабинет и вие не бъдете докоснат от Лъчите Му, нашата петнадесета присъда ще бъде изпълнена. Активният погледна часовника си. Критичната зашава в стола си. Разсъдливият мислеше. Явно този път бяха взели решението си твърде рано. Процедурата беше завършена, а от полунощ ни деляха минута или две. Изведнъж Активният не издържа и полюбопитства: - Гражданино, Ратио, защо днес носите със себе си тази стъклена сфера? - В нея съм затворил своя ум – отвърнах аз. - Но дори оттук се вижда, че сферата е празна – подвикна Критичната. - Именно. Това доказва, че моят ум се намира в сферата. - Но нима ви е нужно да държите ума си в сфера? – навярно дразнещо безсмислие беше обзело Разсъдливия. - О, да! Това е една полезна мярка, която неотдавна предприех. Докато моят слабоват ум е в тая прозрачна сфера, аз съм уверен, че той не е в главата ми и така не пречи на моето съществувание. Активният се почеса, Критичната разкопча едно от копчетата си, Разсъдливият смачка листа, върху който отбелязваше мислите си. Колкото до мен, аз се вгледах в стъклената сфера. През нея се виждаше мекия килим. Една мъглява шарка заигра пред очите ми. Завъртях сферата. Шарката се проясни. Възможно ли бе нещо да е изписано върху килима? Наведох стъклената сфера. Да, на килима пишеше нещо. Но какво? Нещо синьо, нещо кратко… Оф, Ратио! Бях си изтървал картончето, което служителката от гишето ми бе дала, и сега се пулех в него. Забавно, нали? Изведнъж гласът на Активния ме пробуди: - Гражданино Ратио, имате ли свое обяснение как става така, че Лъчът пронизва нощта и дава своето Позволение за прекрачване на Утринта? - Обяснение ли? Не! – пфу, аз не мога да имам обяснение. – Но да ви призная, веднъж сънувах сън, в който Утринта спеше, а аз я събуждах. И когато тя отвори очи, нейният лъч ме погледна. В този поглед аз видях Позволението. Едно от неотворените копчета на Критичната се скъса и изхвърча. - Аз не разбирам защо Невписан като вас получава Неговото Позволение? Повдигнах рамене: - Не знам. Но бих ви разказал един свой спомен. Когато бях дете, имаше старец, който раздаваше на децата сладолед и, ако щете ми вярвайте, този човек намираше сладолед за всяко дотърчало при него дете. Даже едно ситно и доста амбициозно момче все изникваше от различни посоки и затова, помня, получи цели пет сладоледа. Както сами може да предположите, аз останах без сладолед. - Ето, виждате ли? – разпери ръце Разсъдливият. – Сега съм убеден, че вие разбирате мотивите за нашата присъда. - Но вие не разбирате! – зареян в миналото отвърнах аз. – Никога не съм искал чак толкова този сладолед. - Не сте искали?!! – провикнаха се и тримата съдии от “Агенцията на Утрините”. - Да, не съм искал. По същото време, когато децата получаваха сладолед от стареца, аз имах свои сладоледи, о, имах безброй свои сладоледи. - Как така? – тръшна се изумено Критичната. - Сънувах ги! Активният се изправи и в лицето ми изкрещя: - Гражданино, Ратио, вие сте идиот. Един Невписан идиот! Затова ще бъдете екзекутиран. - Полунощ е! – едва промълви Разсъдливият. ---- Навън, там, където тъмнината беше пълен господар, светът съществуваше своя необезпокояван живот. Но тук, в “Агенцията на Утрините”, беше светлина. Тримата вписани чиновници отново не издържаха, ненадейно и без да разберат, за сетен път се включиха в Моя Невписан свят. Лъчите Ми ги обгърнаха и те изумени видяха Утринта. Полунощният час е час на решения, тогава сънищата са най-дълбоки и отсъждат най-справедливо. Четиринадесет пъти проявих милост и простих на няколко Активни, Критични и Разсъдливи същества от този вписан свят. Но днес носех своята стъклена сфера. Беше време за екзекуции. Щом слязох във фоайето, доближих служителката от гишето и без да продумам, й подадох сферата. Отминах. Но видях как тя погледна в прозрачната плът и знам, в средата й съзря моя ум! Неговата активност, критичност и разсъдливост. Да прозреш безпомощността на своите богове далеч не е приятно изживяване. Чудовищен стон се откъсна от гърдите на жената, а треперещите й ръце ужасено се отделиха от стъклената сфера. Умът ми падна върху мраморния под и се пръсна на безброй парчета. Измежду всичко чупливо, в центъра на огромното фоайе, стоеше непокътнато едно синьо картонче. Красивите му букви, същински пропасти, се опираха в твърдината на една добавена и много грозна буква. На картончето пишеше – И`Ратио.

selsal

selsal

 

Името

“Звездата, която върви пред тях, е твоята звезда” из гностическо евангелие Костта му беше тънка, лицето много нежно. Пристъпеше ли, спираше се, отправеше ли взор на нейде, виждаше добре, но и зле пропускаше. Личеше, че има мисъл, но и се усещаше как сърцето на тая мисъл му убягва. - И казвате, че сте на път, защото си търсите името, така ли? Въпросът на посребрения богослов достигна ума му и той усети умората в гласа на този човек. Посрещна питане, което отдавна не питаше, а само тежеше от мъртви знания. - Струва ми се, че не се изразих подходящо, мъдри. Аз не търся нищо. Всъщност аз стоя посред света и чакам открит да бъда. Защото чувствам, че търсен съм – наситено зеленият поглед на човека-без-име се отправи към черната влага в очите на богослова. Свежест и топлина на пролетни треви обляха духа на учения мъж. За кратко. - Значи вие сте некръстен, ах – простена невръстната монахиня, която поиска да постави ръка върху неговата. Но не посмя. Човекът-без-име се засмя; тънките му, неоформени уста заиграха неумело по лицето. - Мисля, дори уверен съм, във вода са топени косите ми. Така че, Невинна, аз съм повярвал, че утрешният ден не ще го има. Но макар покаян, аз не знам кой съм и затуй кой е покаян не мога да изрека. И щом дойде съдният час, когато Ходатаят от дясно на Бога трябва да рече името ми и да оповести покаянието ми, мисля, няма да успее да го стори. Този път момичето го докосна с пръсти и долови живата кръв у него. Но не погледна лицето му, страх имаше в сърцето й. Затова пък се спогледа с богослова. В невинните очи имаше доверие, в мъдрите – мнителност и дори досада. - Знаете ли – тихо рече човекът-без-име, – това място ми прилича на нива… ------------ Когато преди по-малко от час лекцията на Киф Петор, старши асистент към катедрата по богословие, беше прекъсната от протяжно скърцащата врата на аулата, той бе готов да изкрещи анатема. Две съображения възпряха справедливия му гняв. Първо, тема на лекцията му беше разказа на Йоан, в който Мария от Витания помазва с миро нозете на Исус, а сетне с косите си ги отрива. Киф толкова обичаше този момент! - Вниквате ли в онова, което се е случило – пламенно поясняваше асистент Петор. – Мъжете били слепи, те никак не допускали какво предстои. Но жената усещала! Тя Му поднася вечеря, после го помазва. Нали в него ден Той е при тях, а утре може и да Го няма. Мария от Витания разбира това и Му отдава почитта си. И второ, Киф Петор си припомни гостуващата в университета – сестра Парадидома. Тя го слушаше от първия ред в аулата. А никак не желаеше младата монахиня да бъде свидетел на сприхавия му и невъздържан нрав. Новодошлият забрави да затвори вратата зад себе си. Но пък кимна учтиво. Настани се на предпоследния ред, в далечното дъно на аулата, и доби вид на човек, силно заинтересован от провежданата лекция. - Вратата, ако обичате! – с благоволителен жест рече Киф Петор. - Не Ви разбрах – отзивчиво изпъна гръб младият човек, а веждата му озадачено се повдигна. – Вратата? - Да, вратата. Бихте ли я затворили. Мъжът се изчерви. Зелените му очи помътняха, а устата доста мъчно рече: - Аз търся своето име. Затова съм тук – почуди се нещо в себе си и добави. – Не знам къде се намира… вратата. Нали ще ми простите това!? Киф Петор преглътна тежко и замълча. А когато лекцията свърши и аулата се опразни, асистентът ласкаво попита монахинята за впечатленията й от подбраната тема. Но сестра Парадидома се беше извърнала и гледаше към младия мъж, който явно не бе разбрал, че лекция вече няма. И поради тази причина продължаваше внимателно да слуша. Но какво!? ------------ - На нива ли? – Киф Петор се огледа, за да се увери, че все още се намира в познатата му аула. И подхвърли, по-скоро подразнено, отколкото закачливо – Твърде наклонена ще да е тази нива, не мислите ли? Но мъжът-без-име вече крачеше далеч напред в своите мисли. И попита: - Тази нива си има име, нали? Аз дори го знам. Но за жалост не си го спомням. Трябва да си го припомня. - Може би е по-добре да си припомните своето собствено име – плахо рече невръстната Парадидома. - О, Невинна, името е вход към тайната. Човек знае много имена, както и забравя много имена. И едното, и другото е лесно да се случи. Тайни се узнават и тайни се погребват. Но собственото име е вход към най-голямата тайна. Преминеш ли през него, трябва да знаеш, че път назад няма. Младата монахиня толкова много не разбираше, че я болеше. Тогава човекът-без-име й дари зрънце яснота: - Никой не може да забрави собственото си име, затова и не му се налага да си го припомня. Просто твоето име те търси, докато ти така и си живееш – без име. И в един момент Името те открива… Киф Петор не издържа и избухна: - О-о, това са глупости! Моето име, твоето име! Каква е разликата? Ако нямаш име, ще ти измислим някое и толкова. Примерно – Ненайден. Харесва ли ти? Мъжът-без-име се вгледа в Киф Петор тъй надълбоко, че старшият асистент пожела да се отмести, но не можа. - Вие, мъдри, сте любопитен човек – рече накрая младият мъж. – Аз ви чух да повтаряте много пъти как Мария помазала Христос с миро и долових възхита в гласа ви. А сега казвате, че няма разлика. Мирото е разликата! Или вие не разбирате това? Киф Петор изпуфтя. Този младеж не само редуваше безсмислените си приумици с неприятна увереност, но и си позволяваше да намесва евангелието в тях. - Вижте, млади ми Ненайдене, вие не знаете името си и в същото време знаете твърде много. Не ви ли се струва, че в това състояние има нещо, което е, как да кажа, не особено наред? Сестра Парадидома повдигна ръка. Брадичката й леко потрепери. - Аз май разбирам… о, да. Всяко чуждо име може да се изговори от мен, но аз самата съм неспособна да изговоря своето собствено име, а само да го чуя. Това ли е? – нетърпеливо запита монахинята. Човекът-без-име не отговори. Но с глас, идещ отдалеч, зададе свой въпрос: - Как е вашето име, Невинна? Монахинята понечи да каже името си, но то не се появи в гърлото й. Умът й обърна цялото моминско минало, видя радости и сълзи, цветове и здрачини, изрече десетки имена, но сред всичкото, което я посети, нейното собствено име категорично липсваше. - Името й е Парадидома, сестра Парадидома – провикна се раздразнено Киф Петор. – Това е божието й име. Устните на младата жена безгласно прошепнаха това име. Светлина озари очите й. Човекът-без-име стоеше изненадан. - Колко странно! Парадидома! Онази-която-отвежда-далеч! Наистина, колко странно! - Странно ли? Кое му е странното, Ненайдене? – Киф Петор отдавна искаше да се заяжда и вече не можеше да контролира това свое желание. И тогава, насред яда си, се досети, че Парадидома значи не точно това, което този изгубил не името, а ума си човек изрече. Мъжът-без-име се усмихна и една тъжна мечта пробягна през лицето му. - Странно е, че помазвайки с миро тялото на Христос, Мария от Витания не само изрича името Му, не само предрича съдбата Му, но и някак я предизвиква. Отвежда Го към тази съдба. Хм, Парадидома! Тогава нещо в недрата на Киф Петор щеше да се разкъса, даже да го погуби. Той скочи върху банките на последния ред в празната аула, разтвори широко едрите си ръце и даде воля на гръмкия си глас: - Да-а, аз разбрах, Ненайдене-безумнико, откъде си ти, как са се пръкнали в душата ти всички нечисти мисли. Ти си чел Писанието не сред просвета, а сред черна самота. Човекът-без-име опита да се оправдае: - Но аз все съм бил по пътищата. За да може с по-малко усилие да ме търси моето име. Да ми се рече и аз да го чуя. - Именно, именно – задъхан, но още по-високогласен се провикна Киф Петор. – Бил си в пътищата на тъмнината и никога не си бил в средищата на светлината, като това тук, университета. Ти, Ненайдене-безумнико, си отникъде и се носиш в мрак. Затова го няма твоето име. - Искаш да кажеш, че аз се крия от своето име. Крия се, докато то ме търси, така ли? – не тъй уплашен, колкото неприятно стъписан беше странният човек-без-име. - Да, безумнико! Името ти не те търси, то те преследва. Като сянка, като заник, като… като примка. И тогава сестра Парадидома, която косо и недоволно гледаше старшия асистент, рече с ужасен глас: - Моето име също ме преследваше. Дълго време. Човекът-без-име, който за момент беше унил, погледна към невръстната монахиня и съчувствено отрони: - Нима? - Нови глупости, повече глупости – махна с ръка Киф Петор. – Кое име те преследва, жено? Мирското, което си изоставила? Натежа ти монашеския живот ли? Младата Парадидома също се качи върху банките, но тези от предпоследния ред. Обърна се към старшия асистент и с ръжен глас му отвърна: - Моето светско име е Мария. Но аз вече съм го забравила. Тъй както се забравя чуждо име. Не то, а новото, божието име ме преследва. И чак сега Киф Петор изригна в анатема: - Божието име никого не преследва, нещастна девойко. Може би твърде малко пост е имало за теб в манастира! Ала монахинята не се уплаши от чутите думи, напротив, отвърна, все едно замахна с чук: - Манастирът е място, където живееш преследван. Но може би университетът е нива, където се живее страхливо укрит. Човекът-без-име стоеше ниско между издигащите се над него мъж и жена. Чувстваше се като дете, което е довело страшна буря само от един свой незначителен каприз. - И защо те преследва Името? – попита сардонично Киф Петор. – От истина ли някаква се пазиш? - Не себе си, пазя теб – като ненадеен лъч в зеница сестра Парадидома прониза асистента Киф Петор. - Полудя ли, жено? – настръхна все по-освирепяващият мъж. – Този безумен-Ненайден ли те зарази? Погледни се и пази себе си, аз и сам мога да се пазя. Невръстната Парадидома се усмихна жестоко, насмешка се понесе от очите й. - Моето име иде зад мен, то гони мен, но никога няма да ме достигне. Такова е моето божие име, то винаги достига другите! Киф Петор позеленя. Кракът му отстъпи, но увисна във въздуха. След последния ред на аулата и в този следобед нямаше следващ. Кракът се върна на мястото си, за да не изпадне. - Парадидома не значи онази-която-отвежда-далеч. Парадидома означава предателство. Сега вече разбирам защо си станала монахиня… да-а. Ти си предала Мария. Затова и си дошла тук, в университета. Чула си, че ще чета лекция за сцената с помазването на Христос. Искала си да се надсмееш. Тънката като розено стебло девойка се изви напред така, че засводи онемелия човек-без-име. Думите й се пресегнаха и бутнаха Киф Петор. - Мария от Витания не усеща! Тя Го предава! Нейното скъпоценно миро е не почит, а изричане на името Му – Христос. Да бъдеш именован е да бъдеш предречен. А пророчеството не е нищо друго, освен предателство. Затова и моето име ме преследва. Парадидома! Аз съм тази, която дарява имена и предоставя човеците на тяхната съдба. Богословът се строполи иззад последния ред. Изхърка свит в основата му. - Не, не, не-е… Не изричай моето име. Моля те! Но Мария прекрачи над главата на човека-без-име, съзря събрания на топка, стенещ старши асистент и безпощадно отвори девичите си уста: - Твоето име е на Отреклия се, по-низък от тебе няма. Ти, три пъти се отрече от Него и нямаше силата да Го предадеш. Точно този си ти! Киф Петор поиска да побегне, но краката и душата му бяха омекнали. Тогава човекът-без-име вдигна ръка. И светът спря. - Сетих се. Сетих се! - Какво се сети – попита Парадидома, – своето име ли? - Не. За какво служи тая нива. - Нива, няма никаква нива тук. Никаква – глухо нареждаше богословът, все по-смален в обширната аула. – Това е просто един университет. А аз съм един беден старши асистент. - В тази нива се погребват хора! – осенен от божествена светлина шепнеше човекът-без-име. – Погребват се хора, които най-сетне минават през входа на своето истинско име и научават тайната за себе си. И тази нива… някога… съм я купувал аз. Името й е на езика ми, ах! Мъжът-без-име скочи на крака, завъртя се и огледа цялата аула. Седалките по всички редове затракаха. Толкова силно и толкова страшно. - Всички погребани тук, са погребани от мен. Те бяха мои приятели и аз ги отведох в земята. Тази нива е кръвна, а името й е… Човекът-без-име се завъртя и видя входа на аулата. - Кой е затворил вратата към нивата? - Студентите, кой? – простена Киф Петор. – Те напуснаха моята лекция, а аз сглупих и останах в нея. Човекът-без-име повдигна очи и видя тавана на аулата. - Къде са звездите над нивата? И по време на ден кръвната нива има звезди, къде са? - Това не е нива, човеко-без-име – освестила се отвърна сестра Парадидома. – Тук звезди няма. Само ние сме, трима човека, които малко се поувлякоха. Но мъжът, дошъл от път и преследван от своето име, точно сега навлизаше в своето най-бесовно безумство. - Увлечени, вие се узнахте. Звездите са имената на всички погребани. Затова, сестро, и ти, премъдри, готови ли сте да бъдете отведени в земята? Младата девойка се сепна, старшият асистент изхърка тежко. - Защо? – попитаха те. - Защото се намираме насред Акелдама – нивата, където узнатите имена се изписват. - Не сме готови – отвърнаха глухо мъжът и жената. - Напротив, готови сте, вашите имена ви догониха. Човекът-без-име се отдели от своите жертви. Доближи вратата на аулата, отвори я. Но преди да излезе, обърна се и каза: - Разбрах, вие се досетихте за моето име, но знам, че няма да ми го кажете. Оставям ви с вашите имена. Видно е, че моето ще продължава да ме преследва. Киф Петор извика без глас, сестра Парадидома повдигна ниско ръка, но бързо я сне. Човекът-без-име напусна аулата, като остави вратата зад себе си отворена. А човеците в нея погребани. ------------ - Кой беше този човек, Сине мой? - Той е звездата, която иде преди всички звезди. - Но той не вярва, че Ти ще споменеш името му пред мен. Така че наистина ли той е първата звезда, която иде? - Аз съм тук, за да ходатайствам. Ти, отче мой, си този, кой ще отсъди. А моята дума е, че този човек не позна своето име, но винаги стоеше готов, за да бъде открит от него. Всички други изоставяха след тази най-предна звезда. - Добре. Но кое е името на този човек, първият, за когото ще отсъдя в този тъй дългоочакван съден ден? - Името, което толкова дълго преследва този светия, аз добре знам. То е Юда.

selsal

selsal

 

Молитва за търпение

Не ме чакайте, отчаяние ще ви споходи, защото чакам ви Аз. В моите най-мъчни часове, когато Силите ги няма, а духът ми е сломен, когато надеждата е мъртва и навсякъде е мрак, аз отпускам своя гневен пестник, запращам в ада своя ум, задържам всеки болезнен стон и повалям всеки страх. Точно това наричам – моята последна молитва: Търпение. Търпението е мой дом, моя устоя. Аз съм своето търпение и чакам. А да чакам значи да се пилея, а пилеенето е едно дълго сбогуване… Търпение. Аз съм своето търпение. А моето търпение убива времето. А времето е желанието; желанието е онова, което вече не съм. С мощта на търпението аз посипвам границите, улавям в хватка всички цели и правя така, че да ги няма. Търпението е гибел за моите копнежи, смърт за моите краища и дом за мен самия. Аз съм търпеливият. А да търпя е едно дълго отломване… И забравям за очите, устата, лицето си; забравям за ръцете, гърдите, нозете си; забравям за бил съм, съм и ще бъда. И там, отвъд края на всеки край, оставам без център, мост и утеха… А дотогава ще чакам. Защото… …търпението е мой дом, моя устоя…

selsal

selsal

 

Най-мъчното сбогуване

“Вие сте млад, отвърна Атос, и има време горчивите спомени да станат приятни!” последните думи от “Тримата мускетари” - Искам да мина! - Хар-хар-хар, да мине оттук и вятърът не смее. - Аз не съм вятърът, а Силата, която го държи в своята шепа. - Хар-хар-хар, значи ще разбереш, мен, Колосът-между-световете, щото, както при теб, така и тук, в моя свят, Забраната е дело, което най се тачи. - Разбираш себе си, Колосе, разбирам те и аз, но никак не вникваш в туй, което не от себе си, а от мен трябва да разбереш. - Хар-хар-хар, казах вече, забраната е моето дело, не и вникването. А и ти си твърде дребен, за да вниквам в теб, хар-хар-хар. - Продължаваш да упорстваш, а от лошо семе е тая наклонност. Виждам, на плът си колос, а аз съм само къшей мръвка. Но знай, духът ми е вселена, а твоят май е повей, който и в разгара си, не се усеща. Сякаш мъка някаква трие ти душата. Така че, отдръпни се и пусни ме да мина! - Хар-хар-хар, устата ти, възситни, зина и на думи е голяма, но каквото и да речеш, оттук, дето вардя аз, няма да минеш. - Колосе, речта, която гърлото ми пуска е моят дух, ако даром не ме пуснеш, със слова от огън ще те принудя. - Хар-хар-хар, чувал съм безброй песнопойци и думоредци, за скуката ми бяха те разтуха, но през Забраната, която съм, така и не преминаха. - Защото, Колосе, всички, които до днес си чувал и повръщал в пътя им са били уверители и убедители и никой досега не е бил твой наредител. Аз съм Господарят, така че отдръпни се от пътя ми, та спокойно кракът ми да прекрачи от този свят в другия. - Хар-хар-хар, аз имам един Господар и това не си ти. Моят върховен наредител е Бардото – ей тая пролука между световете, която пазя чиста от стъпка, била тя човешка или божия. - Това ти рекох и аз, Колосе, ала ти не спираш да разбираш само себе си. - Ъ-ъ?! Що за отрова се опитваш, невидни дребосъко, да туриш ми в душата. Знай, тая няма да я бъде. - Аз съм Силата, която държи вятърът в своята шепа, ти, Колосе, не отрече това? - Хар-хар-хар, а и защо да го правя? Бъди когото искаш, стига да не се опитваш да преминеш през Бардото. - Духът ми по мяра равен няма, той е вселена, ти, Колосе, и това не отрече? - Хар-хар-хар, за кой се мислиш не ми е работа, просто стой далеч от моето Бардо! - Едно само знаеш, Колосе, и друго не разбираш. Затуй с твоите думи ще го кажа и тъй ще отворя големите ти, но за последно слепи очи, та да дано се премахне мъката ти. Аз съм Бардото! Веднага от пътя се отмести! - О-о, хитрост бълваш, която няма да мине, а и ти с нея не ще преминеш. Ако на думите си майстор, чуй ме, щото и моите слова по-долу от твоите не остават: Бардото е зад мен, а ти пред мен, ха това ми обясни, как тогава ти ще си Бардото, хар-хар-хар? - Защото, Колосе, глупако, ти сам прекрачи Бардото и сега си му в средата, стоиш заобиколен от Бардо, то е и отпред ти и зад теб. - Ъ-ъ??! Хар-ха… повтори, мижав и скрит от видимостта ми дяволе, какво рече? - Ти ме опетни, Колосе, с твоята колосална глупост. Въпреки, че да ме пазиш, аз никога не съм искал. - Това е лъжа. Проклета лъжа! Ах! - Лъжа ли? Попитай се, защо си такъв, а не друг? Защо си Колос? - За да пазя с могъщото си тяло входа към Бардото. - Или за да се настаниш в средата му и поради страха си да го преминеш докрай, отблъскваш способните да го сторят. - Клевета. Проклета клевета! Ох! - Хранил си се от широтата на моя друм, за да бъдеш съсирек точно в средата на сърцето, което от отсам води право отвъд. - Не може всеки да минава през Бардо, то е път само за избрани! Разбираш ли това… страннико? - Ти избран ли си, Колосе? - Избран съм да низвергвам самозваните. - Как различаваш самозваните? - Ами всички, които желаят да преминат през Бардо са самозванци. - А ти самият не желаеш да преминеш, така ли? - Да, аз съм пазител, а не Избран. - Но сам каза, Пазителю, че избран е онзи, който не желае да премине през Бардо? - Това казах. - Тогава, щом ти само пазиш, ала не желаеш да преминеш, значи ти си Избраният. - Ъ-ъ???! - Пазителството ти свърши, Колосе! И туй е твоята мъка. - Не разбирам…, Бардо? - Знакът на Избрания е категоричният му отказ да премине. Този знак личи върху теб. - Но ти…, Бардо, ти защо желаеш да преминеш? - Защото не съм Избраният, а само на неизбраните им минава през ума да преминат, да се прицелят в Голямата цел. Аз съм Бардо, да преминавам през светове не мога, затова го искам. Моя съдба е сам да се пазя, аз съм същинският Пазител. Така че, Колосе, твоето просънувано пазене свърши, събуди се и мини през мен, мини и замини. - Но, Бардо, защо тъй дълго съм спал, защо досега се бях сраснал с пазенето така, сякаш за него съм призван. - Ти сам го каза, Колосе, каза го не един път. Защото ти си Избраният! А Избраният не желае да премине през Бардо. Такъв е сънят на Избрания – да няма будност за своята избраност. - Бардо…, защо всичко това се случи така, както се случи? - Да бъдеш между два свята, да не умираш, но и да не се раждаш, да висиш като обесен, е Великото ученичество. А аз, Колосе, Бардото, съм учителят в това обесване. Научих те на всичко, на което един Пазител може да те научи, ти съхрани всяка мисъл, която песнопойците ти врекоха, отся всяка лъжа, която думоредците ти казаха, опозна света, който е отсам и най-вече – ти забрави. Забрави, че висиш празен и без дъх. Забраната, която през всички тези времена налагаше на идещите да преминат, всъщност беше Забрана, която ти наложи преди всичко над себе си. Ти си Избраният, изопни се, време е да забравиш не друг, а мен, самото Бардо. - Но аз продължавам да не искам да премина през теб, Бардо. Страх ме е! - Този твой страх, Колосе, е последното и най-мъчно сбогуване. - Но научих ли всичко, наистина ли съм готов да премина? Щото няма подтик у мен да сторя това, Бардо. - Ти си млад, знай, ще дойде време, в което заветът ще се превърне в буря. А сега върви, Колосе, върви, хар-хар-хар…

selsal

selsal

 

Умората - един шанс, който се пропуска

Умората показва, че течението те е довело до голямото море. А там всички предходни посоки замират, тенденциите се стапят и едно всецяло налага духа на обширната си снага. Тогава вечерният мирис навява мисли за сън и нов живот. Умората подготвя човек да прекрачи, но не в пространството, нито отвъд времето, а в едно не-аз.

selsal

selsal

 

Четирите посоки на една мисъл

Север: Този, който не може да вижда същности, се увлича по празните отражения на миналото. Или там където за историка има "вчера", за философа има "всъщност". ----------------------- Юг: Автентичността не е ген и никога не е по наследство. Ако изобщо кръвта е способна да говори, тя изговаря кръвосмешения; и нищо друго. ----------------------- Запад: Бъдещето е непредвидимо, това най-добре се разбира от пророците. Техният дар е да нямат илюзии за тъмнините на утрешния ден. ----------------------- Изток: Еон е понятие, което означава две неща: времеви отрязък и същност. Любовта е идеята на съществуването, тя се изживява по два начина: в месеци и години, и направо.

selsal

selsal

 

Формата

Налага ми се, какво да се прави, да си казвам понякога - Да мислиш, да виждаш, да пипаш и чуваш, /да чувстваш, да вкусваш, подушваш, прозираш /е форми да правиш, дали го разбираш?

selsal

selsal

×