Jump to content
Порталът към съзнателен живот
  • постове
    32
  • коментара
    15
  • прегледа
    20375

За този блог

поезия

Entries in this blog

писмо

Прибери се по светло… от деня – в своята вечерна къща. И от стая на стая подреди в чекмеджета минутите. После думите скрий. И на раклата в пазвата остави да потънат следите от твоите сънища. Прибери се по светло – не замръквай в дъха на върбите. И при лунната сянка не спирай. Не прекрачвай ти мрака и никога. Само сън е водата без бряг. И без вятър от билото. Преминава през теб. И изтрива следи на преминали… Прибери се по светло. Тази нощ ще

парнар

парнар

диптих

Очите ти всичко ми казват. Косите... ръцете. И устните... С пътеката късна. За двама. Откриваме дните си - в другия. Откриваме дъхави утрини, безсънни тела, скитен вятър. Поникнали есенни думи за дневния битов театър... В пътеката късна- за двама... притихнало бяло мълчание. Очите ти всичко ми казват. И тръгвам във теб. От началото... 2 Светът е от морска пяна, запомнила твоето тяло. Докосвам дланта ти

парнар

парнар

вятър

на Румяна В теб са нощували – сенки и сънища… минали дни. Аз съм оня, вечерният вятър… топъл и тих. Есен съм минало, пролет- начало… ручей в снега. Късче от облак, нощем летяло… в твойта ръка. Стъпката в пътя, с пясък зарита… тайна следа. Зими от листи, скитници думи… крия в леда. ……… Капките сън по твоите мигли… с утрото гоня. Аз съм оня – без път. И посоки… в теб проговорил.

парнар

парнар

писмо до мама

Всяка есен след тебе сбирам думи- листа. В стъпки кал се превръщам. И в бръшляна раста. В мен с пътеката зимна още птиците спят. Още с твоите зеници пазя песен. И цвят… Всяка есен след тебе губя твоя следа. Като в пръстен живея. Като в снимка със сняг… А брегът е далече, късен вятър довял. (Овдовелите вечери още бродят. След два…) Как полека угасна… в тази зимна мъгла. Всяка есен след тебе крия твоя сълза. А брегът е далече…

парнар

парнар

сеанс

Ако много дълго гледаш към реката, тя ще се превърне в синя сламка. После с нея ще спасиш в небето пътя на отминалото ято. Птиците при тебе ще се върнат. И ще носят песни под крилата. В твоя глас ще се засели вятър – много дълго ще е лято… Облаците ще превърне в слама. Сламките – в река… и тъй нататък.(Ако много дълго гледаш.В себе си. Или в реката…) …Само трябва още днес (полека) да измислиш сън, небе. И вечер. Иначе и т

парнар

парнар

улично

Толкова улици скитат в сърцето ми. Някъде. С твоя глас. Знам, не обличам с дъха си лицето ти. И…не сънувам мечта. Толкова улици… С дните. И думите. С летния вятър. И мрак. Спят, кадифени от погледи, пейките. С гарата. С нощния влак… Още горчи от толкоз завръщане сухият делничен хляб. В хорските погледи, сити от къшея, търся за думите праг. Есенни улици…С охра под стрехите. Плочник. И стар тротоар. Няк

парнар

парнар

знахар

Пропяха и в мене чужди петли. А сърцето ти тука остана. Старо, глупаво…нежно. Още боли. Още с раните в утрото ставам. Още билката сутрин по навик варя. И (по навик) превързвам си дните. Само в стъпки прохожда у мене сънят. А пък пътя му води заникъде… Тази сенчеста болка отляво вали (като стара езическа песен). В самотата на всички отминали дни. Или в прашните улични кестени. Ослепял съм…не помня. Не познах онзи ден песента на щуреца у мен

парнар

парнар

акварели

Гласовете си бавно събирахме. В листопада сребрист на ноември. Тишината внезапно свършваше. С бреговете на твоята усмивка. И събудени, тука изстиваха всички спомени от мастилото. Или късните думи в шепа зад завоя, останал след зимата… 2 Самотата си тръгваше. С лятото. Зад смокините. Кея. И залеза. Гласовете ни бавно се спускаха с мокри стъпки. В студения пясък. А косите ти спряха в картината цветовете на всички посоки.

парнар

парнар

следобедна гара

Дъвчат следобеда старци в бастунчета. Гълъби пърхат – в трохи. И по клончета. Голи красавици светят в цигарите. Влажни от погледи. Токчета. Токчета… Гарата дреме в сън по момичета. Или във къс от следобед. Слънце и смях от перона надничат. Като от детско фото. Цигани с кестени топлят в небето си ято оклюмали врани. Влакът пониква сънливо от изток. С погледи влакът се храни. Като присъда е точен часовникът. Кръгъл от ра

парнар

парнар

алхимия

Побеляват лунните гнезда. И тихо изгрява над птиците. С разкованата в мен самота търсят нова пътека зениците. А пътеката бяга от мен в стъпки , в полет на влюбени думи. Знам, ще съмне и този ми ден - стара болка гори помежду ни… От оттеклите в зима стъкла ще се стича на звуци дъгата. Слънчев лъч ще остави следа. После…после ще свърне. По вятъра. Само ти в този никакъв ден ще ме чакаш. Накрая на пътя. В този праг от преминали дни колко още неде

парнар

парнар

метафорично за Икар

Наесен дните ми потичат бавно. И косо някак преминават… С оранжеви, протрити дрехи. Надничат в старомодните пространства очите им. С далечни пътища… С лица от клони, мъх. И минало. В ресниците на слънчогледа наесен дните са роднини. Пред прага вечер ме очакват. И палят нощната камина телата им, попили вятър… Тогава някъде…у мене един щурец такъв, окъсан… събира недопети песни. И с тях камината покръства. Щурец, от лятото дотичал, размеква восъ

парнар

парнар

сън по лятото

…И когато поспре тишината в моята празна неделна къща. Сред стените с отминало време. А денят с рязко щракване свърши. И заключи остатъка думи. В непотребния слънчев пясък от брега запустял на чувствата… И когато засипе вятърът изтънелите диги на залеза. С нощен мрак…отлежал. И безпаметен. И когато преде в самотата своята зимна студена риза… Аз за теб ще измоля от лятото късче синьо, дъга…сянка близка. …Този миг, в който крие сърцето ми самота

парнар

парнар

репортаж

…Още пият виното. Със поглед. И трепери браздата в очите им. Вечер бога във себе си молят – да нощува при тяхното име… Вместо поздрав те мерят със дума – колко струваш…И колко изтекла е през душата ти раната Време. И дали ще им станеш побратим. (Или само за сянка те вземат…) А нататък… отдавна е минало. В ситни възли сега са ръцете. И треперят по чашата вино. Като лист на ранено цвете… Още пият…Аз там ги оставих – посред нощното вино. И м

парнар

парнар

навярно...

“За любовта отсъствието и смъртта не са едно и също нещо.” Мишел Деги Навярно в някой ден ще се събудиш. С олекнало сърце. Без път и гърбица. И ще повярваш в немислимото. До вечерната ти врата пристъпило. Ще хвърлиш в него своята тъга. В задрямалата сянка на листата ще бъде близо лятната луна. Лицето и в очите ти ще капе… По камъчето в твоето сърце една зелена вечер ще се спусне. Наметката

парнар

парнар

трактат

Сред бялата постеля на мъглата Дървото е настръхнало, безмълвно. С една корона. И гнезда от вярност. Или от някога звъняла пролет… Осъдено дърво. С един щурец, събрал във него летните си песни. Дърварите замахват…И навред потъва в тишина самата есен… Дъждът връхлита бялата мъгла. Накацалите птици разпилява. Високо, нейде над света, осъмва в себе си мълвата… Дърварите замахват…И една Пътека с тях поема. За нататък… Дървото –днес изсъхнала

парнар

парнар

сякаш...

Сякаш зад плета на страховете, в пясъчна пътека се превърна вятърът, преминал през лицето ми. И надолу сви – към слънчогледите, есента от жълтата му дреха. ...Къщата понякога е ничия. С камъче,в което се препъват стъпки, в тъмното изтичали. По един отминал спомен. В този сън останали. Помежду ни. В лъсналите шипове на болката. Думите ми ще подреждат нежно твоите въпроси. В хроника… Скрита зад плета на страховете, къщата понякога е име.

парнар

парнар

сетивно за октомври

Изтича времето на тези дни… Зад покривите, приютили късче лято. От къщите потегля. С топъл дим. В посоките на самотата ми… Изтича… С мъртвата вода. Камбаните отсреща удря. Измазан в жълто е денят. И съхне в своето си утре. Сънуват думите лица. И в нощната ми памет бягат. Под мостовете на деня (останала за вечер само) придърпва сивата луна изтеклите пространства…

парнар

парнар

календар

Повтарят се неделите…повтарят се… В следутрини и дни , попили нежност. Повтарят се в прозорците, в цветята. В отеклото небе, дошло отвчера… Повтарят се…внезапните жени, заключили от нощната наслада в телата си…И в онзи вечен вик, останал като камък. В паметта ми. Отвън и вътре…есени – повтарят се. Отминалото време в мене плискат. И старото корито на душата по съмнало потъва. Във мечтите… Но ще се върна. В някой ден…от пътя кривнал… След реката. В сън п

парнар

парнар

усещане за зима

по Надежда Радулова Открехна бялото си рамо зимата. И скри прозорците, прихлупени в душата ми. Посипа в сняг, мъгли и вятър синьото. Заспаха в бяло всички рани… Доведените дни затъваха. В пъртината. И някак си…не стигаха до прага.Окачени на клоните замръзваха лицата им. С въздишки по отишлото си лято… Открехна бялото си рамо зимата. На утрото избра зелената ми улица. С останалите цветове от името. И отънелите тела. На звуците… Аз там

парнар

парнар

дневник

Любовта си тръгна. Като просяк. В снимка от средата на октомври. Тръгна боса…не задаваше въпроси. Сънена. Без грим. И с друг. Във погледа… В мен захвърли чашата си болка. И опръска виното нощта ми. Всички дни заключи. Във посоки. После свирна…без да се обърне. Късна птица… не летяла. Сън. И праг от тишината. Зъзне в мен. С очи за тебе. Стрък от циганското лято…

парнар

парнар

епикриза

Потъвам в този хубав ден, където бавно душата ти изпълва побелелите пространства. Дъгата в мен покорно се прегъва. Небето е олекнало. И странно… Потъвам в този ничий ден, зазидал стъпките на толкоз вечери. В които съм изпращал сън. По теб. И тиха есен . В пътищата време… Отдавна не поглеждам настрани. В забравен извор. И затрупан… Душата си оставих. В други дни. Тя скитница е в делника на други… От тъжният му ромон съм смутен… Потънали, петачетата свет

парнар

парнар

представление

Като сянка е тази завеса. След прожектора капе. В метафори. В прах от сцената. В прах от лицата. В кръгли мисли, поети без нафора. На последния ред са актьорите. (Ние - стари и смешни столове.) В прах от сцената лепне умора. Или в сън – до неделната гроздова… 2 Нейде с тихото лягат лозниците. И светлеят в окото на дрозда. Между зъбите скърцат личности. Скрили в пазва ланшните гвоздеи. Прах ти казвам…Попива ракията. И гласа и з

парнар

парнар

пантомима

Някой сънува лицето ти снощи. В края на лятото, в стъпките…в пясъка. Просто въздишка е зимата още. Или пък…с тъмното птица очаква. Някой до късно към пътя поглежда. Всички следи заличил…всички прагове. Пресен е вятъра…още нагарча. В сламена прежда търкаля лятото. Като въздишка. Или докосване В белите думи, зад мрака останали… някой те чака. В сърцето износил Всички раздели. И разстояния. Някой те чака…счупил стъклото с дъх за студена и дълга

парнар

парнар

още е лято...

Още е лято. Нищо че няма топло докосване вятъра. Като въздишка потича в лицето ти. И отминава. Нататък… Идат безсъници(още е лято…) С кръгла луна над върбата. Ти си измислена…просто докосване. В равния гланц на листата. Вечер. Поредната…Дъх от зефира в нежното тяло на мрака. Още е лято…Пее в щуреца синьото мое очакване… Още е лято. Още сме двамата. Пясъчно топли. В дъгата. Нищо, че нямам твоето докосване. Нищо, че няма го вятъра…

парнар

парнар

импресия с дъжд

Този дъжд…Този есенен дъжд в пожълтелите вени на мрака. Капе в сънен и тъжен рефрен. Пълни стрехите в мене. С очакване. Сякаш в минута животът е спрял. Бъбрят тихо, опяват водата капчуците. А в дантели от пяна и сухи листа Оживелите сенки прескачат. Нататък… Този дъжд…Този есенен дъжд над града ожаднелите улици знаят. Тича водният дух. В чужди стъпки . И кал. И премята на топка листата. Само ти не дойде. И не свърши нощта. А дъждът побеля. В

парнар

парнар

×
×
  • Добави...