по Надежда Радулова

Открехна бялото си рамо зимата.

И скри прозорците,

прихлупени в душата ми.

Посипа в сняг, мъгли и вятър синьото.

Заспаха в бяло всички рани…

Доведените дни затъваха. В пъртината.

И някак си…не стигаха до прага.Окачени

на клоните замръзваха лицата им.

С въздишки по отишлото си лято…

Открехна бялото си рамо зимата.

На утрото избра зелената ми улица.

С останалите цветове от името.

И отънелите тела. На звуците…

Аз там останах…в нея

да живея. Да чакам топлия,

възторжен вик на вятъра.

Стрехите с полуделите капчуци.

И с живата вода на вярата…

А днес съм друг. И прагът ми е скучен.

Не стигат в него пролетните стъпки.

И не гнезди върбата. Без сълзи

капчукът си живее в мен. На сушина…

.....

Тъй близо, до изгряващите есени,

е старческата кашлица в гърдите ми.

Доведените дни са само минало.

Останалото е пъртина…