Сред бялата постеля на мъглата

Дървото е настръхнало, безмълвно.

С една корона. И гнезда от вярност.

Или от някога звъняла пролет…

Осъдено дърво. С един щурец,

събрал във него летните си песни.

Дърварите замахват…И навред

потъва в тишина самата есен…

Дъждът връхлита бялата мъгла.

Накацалите птици разпилява.

Високо, нейде над света,

осъмва в себе си мълвата…

Дърварите замахват…И една

Пътека с тях поема. За нататък…

Дървото –днес изсъхнала кора-

попива нощем стъпките ти млади.

А някъде, край сеновала на света,

зелената идилия на нравите

разлиства дните. В мъртвите гнезда.

И спомени от тях си прави…