Ела, една вълна и ти стани

Вълните на морето са жени,

избягали от къщите-окови.

Ела, една вълна сама стани,

сестра на вятъра бъди отново.

Ела, сред най-дълбокото иди,

при царството на тъмните стихии.

Била ли си обичана преди -

едва сега ще можеш да откриеш.

Страхливият ще седне на брега,

ще шепне колко много ти е верен,

безсилният ще плаче от тъга,

а истинският сам ще те намери.

Ще иска той с прегръдка да те спре,

но ти не се завръщай, нито спирай.

Вълната е вълна насред море.

А тръгне ли към плиткото - умира.

Евтим Евтимов

****************************************************

Аз харесвам онези мъже -

с волевата извивка на устните,

дето карат дъхът ви да спре,

щом на метър от вас ги допуснете!

Аз харесвам онези мъже,

във чиито очи дишат бурите...

Ала в техните силни ръце

всяка сутрин с усмивка се будите!

Аз харесвам онези мъже,

за които честта е призвание,

с благородно и прямо сърце,

победители в ред изпитания...

Аз харесвам онези мъже,

дето името "мъж" им отива...

Ах, да знам, че ги има поне!...

(Във живота не срещнах такива!)

Мариела

*****************************************************

Какво е туй животът?

Не съдете децата сурово!

Не натрапвайте своите цели!

Те не искат от Вас наготово

мъдростта на косите Ви бели!

Оставете ги! - Нека се учат

сам-сами по земята да ходят!

Не ги спирайте в никакъв случай!

Днес, покорството не е на мода!

Не ги гледайте с немия укор,

който някога мразехте много!

Не ги стреляйте гневно, от упор,

със родителска, сляпа тревога!

И дискретно, без думи излишни,

ги подкрепяйте с нежното рамо...

Тя, тревогата, нека е скришна!

Любовта си показвайте само!

Румяна Симова

.................................................................

Не ме питай, чедо, как се обича.

Не ме питай. Мълчи...

То, не беше любов, нито вричане.

Беше сливане. Очи със очи.

Беше жива вода. Беше клада.

Беше бяла и черна смокиня.

Беше прошка и грях,

и бях, и ме нямаше,

защото – в него живях.

С него се случвах.

С него падах и ставах.

С него и в него вървях.

И си губих посоките,

и забравях коя съм,

и нагоре летях.

Беше ми всичкото – и хляба, и виното.

Беше ми утрото. В него изгрявах.

Беше ми църквата и камбаната,

жажда ми беше и шепа завет.

Беше душата ми, чедо,

а без душа и сълзата боли.

И не питай, как се обича.

Не ме питай. Върви.

И гори, но не на талази.

Като факел изгаряй. Светѝ.

И нека... Бог да те пази!

Автор - Йорданка Андреева /ASTERI/