''Прояви ли се в тялото на човека даден симптом, той привлича (повече или по-малко) вниманието върху себе си и по този начин често прекъсва досе­гашната последователност на жизнения му път. Симптомът е сигнал, който предизвиква внимание, интерес и с това поставя под Въпрос обичайния ра­вен ход на нещата. Един симптом изисква от нас да го зачитаме, независимо дали желаем или не. Това прекъсване, което като че ли идва отвън, ние усе­щаме като смущение и затова обикновено имаме една-единствена цел: да накараме смутителя (сму­щението) да изчезне. Човекът не иска да бъде сму­щаван - и ето че започва борбата срещу симптома. Борбата предполага внимание и посвещаване от наша страна и така симптомът винаги постига своето - да се занимаваме с него.

Още от времето на Хипократ академичната ме­дицина се опитва да внуши на болния, че симпто­мът е повече или по-малко случайно събитие, причи­ната за което трябва да се търси във функционалните процеси и именно тях тя се старае да проучи основно. Академичната медицина грижливо избягва да тълкува симптома и по този начин омаловажава както самия симптом, така и болестта. Така обачесигналът губи своята същинска функция и симпто­мите се превръщат в сигнали без значение.

Това, което се проявява в тялото ни като симптом, е видимият израз на един невидим процес и чрез сигналната си функция той цели да прекъсне досегашния ни път, да ни обърне внимание, че нещо не е в ред, да ни накара да се замислим. И в този случай би било глупавода се сърдим на симптома, абсурдно е да искаме „да го изключим", като направим проявяването му невъзможно. Симптомът не бива да се възпрепятст­ва, а трябва да се направи излишен. Но за тази цел и тук е необходимо да отклоним погледа си от сим­птома и да вникнемпо-дълбоко, ако искаме да се на­учим да разбираме какво сигнализира той.

Проблемът на академичната медицина се състои именно в неспособността й да предприеме тази стъпка - тя е прекалено заслепена от симптомите. Затова и поставя знак на равенство между симпто­ма и болестта, т. е. не може да раздели формата от съдържанието. Така например, с много средства и технически умения се лекуват органите, но никога човекът, който е болен. Преследва се целта някой ден да бъде предотвратено проявяването на всички симптоми, без да се анализират възможностите и смисълът на тази концепция. Учудващо е колко малко е в състояние действителността да отрезви това еуфорично гонене на целта. В края на краищата, след възникването на т. нар. модерна, научна медицина, броят на болните не е намалял и с една частица от процента. От край време е имало приблизително еднакъв брой болни - само симп­томите са се променили. Статистиките се опит­ват „да замажат" този отрезвяващ факт, като об­хващат само определени групи симптоми. Обявява се гордо победата над инфекциозните заболявания, например, без същевременно да се спомене кои сим­птоми са се увеличили в този период по значение и честота.

Едно наблюдение става непреднамерено едва ко­гато вместо симптомите разглежда „заболявания­та сами по себе си", а те досега не са намалели и със сигурност няма да намалеят и за в бъдеще. Бо­лестта е толкова дълбоко вкоренена в човешкото битие, колкото и смъртта, и не може да се изличи с няколко безобидни функционални трика. Ако бо­лестта и смъртта се схващаха с цялото им величие и достойнство, на този фон щеше да стане ясно колко са смешни хибридните ни усилия да ги по­бедим със собствени сили. Човек би могъл, разбира се, да се предпази от подобно разбиване на илюзии­те, като сведе болестта и смъртта до прости функции, за да може да продължи да вярва в собственото си могъщество и превъзходство.

Нека обобщим още веднъж: болестта е състоя­ние на човека, което сочи, че неговото съзнание вече не е в ред или в хармония.Тази загуба на вът­решно равновесие се проявява в тялото като симп­том. Така симптомът се явява сигнал и носител на информация, понеже с проявяването си прекъсва до­сегашния поток на живота ни и ни принуждава да му отделим внимание. Симптомът ни сигнализира, че като хора, като духовни създания сме болни, т. е. че равновесието на душевните ни сили е нарушено. Симптомът ни информира, че нещо ни липсва. „Как­во ви липсва?" - питали някога пациентите, но те отговаряли винаги, сочейки това, което имат: „Имам болки". Днес лекарите питат: „Какво ви има?" При по-внимателно вглеждане, тези два про­тивоположни въпроса: „Какво ви липсва?" и „Какво ви има?" разкриват много неща. И двата се отна­сят за болен човек. На болния винаги му липсва нещо и то се отнася до съзнанието му - ако нищо не му липсваше, той щеше да бъде здрав, т. е. съвършен. Но ако нещо му липсва, за да бъде здрав, тогава той е нездрав или болен. Това болестно със­тояние се проявява в тялото като симптом, кой­то човек има. Значи това, което човек има, е свидетелство, ченещо липсва. Липсва осъзнаване, зато­ва е налице и симптомът.

Разбере ли веднъж човек разликата между болест и симптом, поведението и отношението му спрямо болестта веднага ще се променят. Той вече няма да гледа на симптома като на най-големия си враг, чи­ето побеждаване и унищожение са върховната му цел, а ще открие в негово лице партньор, способен да му помогне да намери онова, което му липсва, и така да превъзмогне същинската болест. Тогава симптомът ще се превърне в един вид учител, кой­то ни помага да се грижим за собственото си раз­витие и осъзнаване, но който може да прояви голя­ма строгост и твърдост, ако го пренебрегнем него, най-висшия закон. Болестта познава само една цел - да ни направи здрави.

Симптомът може да ни каже какво ни липсва по пътя към тази цел - но това предполага да разби­раме езика на симптомите. Целият ни език е психосоматичен, което ще рече, че признава взаимовръзките между тялото и душата. Научим ли се отново да се вслуш­ваме в тази двойственост на нашия език, много ско­ро ще чуем симптомите да ни говорят и ще успеем да ги разберем. Нашите симптоми имат да ни каз­ват много повече и по-важни неща от хората, с ко­ито общуваме. Те са наши по-интимни партньори, принадлежат ни изцяло и са единствените, които наистина ни познават.

По такъв начин стигаме до необходимостта от един вид честност и откровеност, които не вина­ги се понасят лесно. Най-добрият ни приятел нико­га не би посмял да ни каже голата истина право в очите, както го правят симптомите. Следовател­но, няма нищо чудно в това, че сме се отучили да разбираме езика на симптомите: винаги се живее по-приятно, когато не си откровен. Но чрез прос­тото не-слушане и не-разбиране симптомите не из­чезват. По някакъв начин ние винаги се занимаваме с тях. Ако се осмелим да ги послушаме и да поведем разговор с тях, те ще ни станат неподкупен учител по пътя към истинското изцеление. Като ни казват какво всъщност ни липсва, като ни запознават с темата, която трябва да интегрираме в съзнание­то си, те ни дават шанс да ги направим излишни чрез процесите опознаване и осъзнаване.

Тук се крие разликата между това да надвиеш бо­лестта и датрансмутираш (да преобразуваш) бо­лестта. Изцелението настъпва изключително всле­дствие на трансмутация на болестта и никога чрез победа над синдрома, тъй като това предполага, че човекът е станалпо-здрав, т. е. по-цял, по-съвършен. (Недопустимото по принцип степенуване на дума­та цял тук означава нещо Като да се доближиш към целостта. Думата здрав също не позволява степе­нуване.) Изцелението винаги означава доближаване до здравето, до онази цялост на съзнанието, която се нарича и просветление. Изцелението се осъществява чрез присъединяване на липсващото и следова­телно е невъзможно да се постигне без разширява­не на съзнанието. Болестта и изцелението са двойка понятия, които се отнасят само до съзнанието и са неприложими към тялото - едно тяло не може да бъде нито здраво, нито болно. В него могат да се отразяват само съответните състояния на съз­нанието.''