Jump to content
Порталът към съзнателен живот

страх от суицидни мисли, нужда да говоря


Borovin

Recommended Posts

Здравейте, :)

като гледам колко по-значими проблеми има тук , някак си ми е неудобно,

но все пак реших и аз да споделя моят (моите) проблем(и).

М честно не знам откъде и как да започна. Дори пред себе си ми е трудно, а какво остава пред други.

Какво съм в момента? Човек, който има много хвърчащи мечти и желания и малко реализирани такива и въобще някакви.

Изпълнен съм с досада към всичко градско и шумно: миризми на евтини парфюми, блъскане на хората,

миризми и шумове на коли, на некачествени улични храни, намръщени хора, гледащи като зомбита,

можейки да им прочета мислите, да не говоря сградите как ми влияят и т.н. ..Всичко това може да ме депресира.

Но едва ли това е причината да не се чувствам добре.

Не искам да споделям с близки или приятели, защото някои няма да ме разберат, трети ще отблъсна,

а други не искам да натоварвам. Просто ми се живее, а не постоянно да се сблъсквам със страховете си,

с невъзможните си желания. Не е нормално да мисля всеки ден как скачам от прозорец как си режа вените...

толкова е нечестно. Откъде ли иде всичко?, от нетърпението ми , от злото в мен, от омразата към себе си,

не знам, от липса на вяра, от много мисли излишни. Иска ми се да вярвам в нещо добро, път, по който да вървя,

но същевременно не искам да съм мачкан от тази джунгла, в която живеем. Дали пътят е да страдам в името на Бог,

да понамалея болезнеността си на вредното его? Изгубил съм вярата, търпението, смирението, ценности, заместил съм ги май със самовлюбеност,

страсти .. и кой знае още какво. Чувствителен съм към всякакви неща, викане, лоши думи, погледи, много лесно

ме избива на плач, често мисленето ми блокира от вътрешна паника или изнервеност, дори някога имам нужда

да ходя, за да мога да мисля. Не мога да се съсредоточавам, едвам завърших университет, късайки ме на 80% от изпитите, беше ад,

в мен съжителстват едновременно стоицизъм и див нрав..

Сигурно заради силния копнеж да срещна любовта,която досега не съм и споделял, а това

ме прави пък още с по-ниска самооценка. Може би щом токова трагично съм преживявал несподелените любов, как ли съм

щял да преживея една раздяла, та Бог да ме е пазил, знам ли? Исками се аз да давам любов, аз да съм силния,

а не аз да прося таква. Завива ми се свят от всичките хора и информация около мен, сравнявам се с всеки,

ужасно ми е. Постоянно се изправям пред страхове, срамове и се побърквам , когато видя че само аз имам такива и нямам сила

да ги преборя. Не знам, от скритата гордост ли идва?

Всъщност от самото си начало на моето съществуване имам проблем с преодоляването на страховете си,

със себеутвърждаването и от там общуване, самозащита при атака от всякакъв аспект. Първите ми спомени бяха

как се страхувам да ходя до санитарни възли на обществени места. Особено в детската градина и когато

другарките ни плашеха да не ходим, когато си поискаме, а само в определени часове.. толкова пъти ме прибираха

с пълни гащи (сега се смея), ама тогава ми е било направо цяла драма, ужас. На 6 години ме беше срам да ида до магазина

да си купя една дъвка.(Странно сега пътувам на стоп из цяла България, без да се замислям :) благодарение на приятелите ми,

ето средата коко е важна !!! ) Много се влияех от децата, особено като ми се подиграват, дори бях агресивен,

а тяхната философия беше, че да се гневиш, значи да си силен.. хм. Спомням си как всички се бяха научили да карат колело

на две гуми, само аз не, щото нямах малко колело, а на голямо ми беше трудно, колкото и да ме мъчат, не можах да се науча,

накрая се научих на едно чуждо сам. Както и да е, спомням си, че пак беше драма. А когато се качих на голямо и започнах да карам,

беше един от най-щастливите ми детски дни. Не искам да си помням ваканциите, как всички ходеха на почивки, а ние никъде.

В крайна сметка сега, като дойде лятото се чувствам като луд, ходи ми се навсякъде и къде ли не, искам да си наваксам морето, което

липсваше преди, на 22-23 годишна възраст отидох можеби за трети път в живота си на море, голямо щастие беше, и пак се почна с драмите,

че не мога да плувам :) и стоя и си мълча, докато другите ми приятели се забвляват, но за щастие са добри, а не като онези жестоки от детството,

които, бяха готови винаги да те смажат за всяка слабост и такива като мен просто, можеха или да се свият или да се изпълнят с агресия,

за да ги уважават. Сега не съм толкова агресивен, по-скоро потиснат гняв, сигурно взимам някакви уроци, заради агресията си сега.

Но истинската ми голяма депресия започна, когато отидох от малкото селце, да уча в големия град на 13 год.

Беше ми трудно в училище, заради много по-високото ниво, имах само двойки в началото, както и да е.

От тогава все нещо не е както трябва и едвам се оправям с живота, все не съм доволен и изнервен.

И все повече и повече виждам тоталния си срив, а съм млад, уж, е, малко на 18 години взе да ми капе косата :),

тялото ми не е много мръднало от 18 год възраст, до сега, отгоре на всичк отгоре имам нещо като анемия, лесно се изморявам,

да не говоря за студени ръце и т.н. Не мога да изкача един връх дори с тежка раница, става някъв ад, причернява ми, мускулите се вдървяват,

задъхвам се, вие ми се свят. Днес дори един приятел, актьор, много интересно ме имитираше как ходя наведен, не че не го знам,

ама ми стана малко гадно, както когато се гледам на снимки, винаги изглеждам като подплашен заек. Страх ме е вече и да се влюбвам,

щото винаги е болезнено, уж някви уроци научавам, но не свършиха ли и те. Понякога ми е много приятно да съм сам със себе си, а в друг момент

издивявам и постоянно търся компанията на приятели, все се опасявам , че съм нещо смукател на енергия, параноя :).

Можеби това е единственото ми желание в живота, което стана реалност- да имам приятели, истински. Но когато се чувствам слаб, неуспял, неудачник,

някак си все си мисля, че няма с какво да съм им полезен, освен с шегите ми и странния ми хумор, който е моят метадон,

но и който не може да ме спаси от сбъркания ми светоглед и желания в живота. Да , това е една от моите особеоности,

често се явявам шута на компанията, странно , това започна, точно като дойдох да уча в града, навярно подъсзнателно съм искал

да компенсирам чувството, че никой не ме харесва, хм идиотщина, отгоре на всичко, така изглеждам и доста несериозен, но пък поне

общувам по-лесно, когато накарам някой да се засмее, започвам да се отпускам и ми е по-лесно. Друга странност, например сега като си помисля

за тва как ме отрязва поредната :) прелест, загнездила се в мислите и съцето ми, все чувствам няква дупка в стомаха си и като, че ли започвам да падам

в нея и да се изгубвам. Иска ми се да се науча да бъда добър и търпелив, мисля, че това е основната причина да съм зле. а именно,

че нямам цели и постижения, които да ценя и да ме карат да се чувствам полезен. понякога съм се докосвал до смирението,

но само за кратко. изгубил съм контрол, не мога да виждам нещата в перспектива и да знам, че ще се случат, да имам стратегия, да вярвам в нея

и да вървя по някаъв път. Мисля, че хубавите неща стават бавно , с търпение, с труд, но и с любов. Аз явно нямам и понятие що е това последното,

Всичко е до мисленето ми, до истината, дали съм готов да понеса истината и дали съм готов да се изправя пред болките, зашото без тях не може.

би трябвало, когато човек желае нещо силно, да търпи болките, но аз се крия от тях. Един приятел, който мдругото учи психология,

ми казва, че проблемът ми е, че много мисля. Може и да е прав, но последното , което ми каза, че аз се страхувам от успеха...!!!!???

Сигурно е имал предвид, че тотално съм се отказал от това, което учех, инженер(завърших), но рабрах че нито ми се отдава, нито ме прави, щастлив,

осъзнах, че искам да общувам с хора, да съм в добра среда, не случайна, да работя и за каузи и за идеи, не само за пари.

да инфантилно звуча, не си въобразявам, че съм специален случай, но как да разбера света, ако не разбера себе си ? !

Как да си мисля, че няма зло в мен, щом не ми се живее, а ми се умира, или по-скоро ми се живее по друг начин, но не с тези мисли,

ужасни, и с тези действия слаби, които не дават резултат. опитвам се да почна от млаките неща, знам ,че това е пътят, но все нещо става,

ето ще взема пак да с влюбя и всичко се обръща с галвата надолу и по цял ден ще бъда разсеян. Ужасо е да гледам как по млади от мен, се справят с

всичко по-добре, просто защото не се товарят столкова мисли, започвам да си мисля, че няма смисъл от изкуство , музика, те водят само до мчети,

а мечтите до разочарования, по не при мен, с това его, подмолно. Като се чета отстрани си мисля, колко съм глупав. Но ето корема пак става дупка

и потъвам в него, а понякога дори само когато "тя" ми говори, като че ли целия свят се променя и вече не мразя нищо и веднага коремът

спира да ме боли ... . Ето сега не мога да остана сам, дори и на работата си, не мога да бъда сам, постоянно съм в някакъв филм в главата си.

Изгубих се... , нищо не мога да намеря в мен, искам да съм част от нещо си за да знам, кой съм, но не част- роб, робот , а част от нещо, което е

част и от мен. Аномия? Спомням си четох една статия как един шведски доктор лекувал кандидат самоубииците си, просто ги пращал в комуналните жилища

в петербург да поживеят малко, и след един месец живяне, всяка сутрин да чакаш за тоалетна, да чакаш за кухня, за баня ... и така шведите започвали

да оценят какво си имат :), но това е някак си изкуствено и все пак показва нещо много важно, че човек, когато губи, вижда по-ясно нещата.

Не знам, мисля че е малко безрасъдно да споделям толкова неща в интернет, макра и анонимно, но изпитвам някаква нужда .. Знам, че е опасно да

споделяш например с човек, който също е в подобно положение, има вероятност един друг да се "дозаразим" още повече . .. .( :) )

но това е истината, аз съм си аз и явно трябва да бъда по-добър и по-реален.

Линк към коментар
Share on other sites

Доста проблеми ,но не са големи ,но за тебе са .Тука има добри психолози и могат да ти помогнат .Аз ти препоръчвам да четеш Петър Дънов ,лекциите ,книгите му и с търпение нещата ще се наместят .

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей!

Това което те притеснява в момента са натрапливи мисли,че може да се самоубиеш. За специалиста е все едно тяхното съдържание,въпроса е,че човека страда и е нещастен. За съжаление проблема е многофакторен и изисква много психологична работа която не може да се извърши без помощта на специалист.

Има много насоки по които би трябвало да се работи за се реши той.

Ще посоча само няколко-

-,,нямам цели и постижения, които да ценя и да ме карат да се чувствам полезен.''

- не мога да виждам нещата в перспектива

-постоянно съм в някакъв филм в главата си.

-от нетърпението ми

-от омразата към себе си,

-ниска самооценка

Всичките тези неща ,а и доста други които сте написали водят до проблема и аз не виждам как сам може да ги преодолеете. Обърнете се към психотерапевт.

Прочетете в сайта, по темата за ОКР има доста писано.

Линк към коментар
Share on other sites

59.gif Borovin Здравей!

Не претендирам за компетентност, но искам да те помоля нещо.

Изчетох поста ти два пъти. Много стриктно и подробно си описал всичко негативно и тормозещо те, което е важно, че осъзнаваш и искаш да преодолееш.

Моята молба е можеш ли да изброиш поне 10 неща от твоя живот, които истински те радват.

Не говорим за любов, щастие и т.н., а за неща от твоето ежедневие, от твоя кръг на общуване, от твоята работа. Неща които са положителни и значими за теб, но които не те натъжават, не те карат да залиташ в отрицателни мисли. Неща които те карат да се чувстваш добре като си помислиш за тях и в същото време са реални. smile.gif

Хубав ден ти желая!

Линк към коментар
Share on other sites

Благодаря , хора :) за вниманието!

@didi_ts

Рзбирам въпроса ти , не малко пъти съм си го задавал и съм си отговарял.

Обикновено където има черно и негативно, има бяло и добро. Имайки човек разочарования, значи е имал

мечти, копнежи, желания, надежди, които са го държали на повърхността, но бидейки наивен, тези стремежи

не са били в хармония с действителността и са си останали само желания без реални действия и резултати. Дори

самотата става по-болезнена, когато се докоснеш до тази красота, която "нямаш". Както и да е :)

Изброявам:

Обичам физическите движения, дават ми усещане за реалност, за нещо, което може да се случи,

чувство на борба, откъсвам се от лошите мисли и нахлуват по-добри. Обичам да ходя в планината,

да пътувам на стоп, макар че се изморявам лесно и задъхвам от катерене на върхове с тежка раница. Това е едно от нещата, което ме прави щастлив

спорта, движението, разходката, тишината, огъня вечер след умората през деня и напълнените очи и дробове с гледки и въздух.

Обичам музиката, понякога имам чувството, че е всичко за мен. Да танцувам, да пея, да свиря.

Май искам с това да се занимавам, но се страхувам от това, че може да ми станат досадни, ако прекаля с тях, не знам.

Понякога пиша разни мисли и си ги чета сам и някак си ми носят успокоение, но по-често в тежки моменти.

Някой път измислям някоя смешна игра на думи за да развеселя някой приятел.

(от сорта на "сирене с малини и в ушите мандолини" :) но това е детинско и инфантилно)

Харесва ми да чета книги, но неспокйствието ми не го позволява много много, прочетох две книги за година и половина !!!

е вярно еднат беше 1000 страници, а другата триста, но все пак една година е много, установих, че мога да чета най лесно в автобуса хаха,

защото там няма какво друго да измисля да ме разсее :).

Последното нещо, което бях открил да правя бяха едни фигурки от тел, много приятели ги харесаха, изобщо обичам да работя с ръцете си,

ако можех да рисувам сигурно щяха да са по-добри.

Личи си, че често философствам :).

Но въпросът не само в това, човек да изпитва удоволствие от едно нещо.

Аз искам да се чувствам полезен, удовлетворен от някакъв труд, макар бил той досаден,

но някак си не се получава мотивацията. Да имам смелост към предизвикателствата и проблемите,

но уви все се скатавам и не се изправям очи в очи. Вече не искам да се разглеждам схематично,

има хора, които живеят по рецепта и схема, аз също от време на време, но май схемата ми не вижда много надалеч.

Благодаря!

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей Borovin, аз несъм специалист, но мога да кажа моето мнение след като изчетох доста задълбочено това, което си изписал. Не мисли, че само ти имаш страхове, срамове и т.н. и само ти се бориш с нещо. Всеки има нещо и се мъчи да се справя с него.Така, че това не бива да те притеснява. Човек, тръгнал да осъзнава себе си, няма как да не се стреми да се бори с нещата. Дали борбата е най-добрата форма или приемането е друг въпрос. Но какво ми направи впечатление докато четях написаното от теб. Пишеш и описваш негативните неща в себе си и в живота си. В същото време аз виждам един невероятно смел човек, тръгнал по пътя на осъзнаването, както на самия себе си, така и на живота около него, а от там и на самия живот като цяло. Къде открих това- в примера за страха от магазина, а сега обикаляш цяла България. Това означава, че един вид страх си го преодолял. За това се иска смелост!Другият пример е за колелото - когато ес качваш на голямото колело е най-щастливия ти ден. За това се иска смелост!Желанието ти , които ти е станало реалност- да имаш истински приятели!Това никак не е малко в днешно време Но преди това искам да ти кажа, че можеш да се довериш на hip-той наистина е професионалист.

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей, по-долу ще напиша каквото мисля спонтанно, като отговарям на части. Ще пиша на "ти", именно защото те уважавам и не искам да поставям дистанцията на "вие"! А и говоря на цялостната ти единна личност, а не на някакви разцепени часто. Ако се замисли човек, погледнато от психологична гледна точка, обръщението вие, освободено от социалните консенсуси за употребата му, е най-малкото странно... :)

Ами честно не знам откъде и как да започна. Дори пред себе си ми е трудно, а какво остава пред други.

Какво съм в момента? Човек, който има много хвърчащи мечти и желания и малко реализирани такива и въобще някакви.

Наистина е много важно да знаем какво искаме от този живот! А кой е искащият?! Често си мислим, че искаме нещо, но всъщност това са сугестираните в нас социални желателности, внушени ни от медиите, приятелите, родителите... Какво обаче искаме ние? А кои сме ние - мисловните патерни, разбирания, човешки морал, норми, правила, подсъзнателните програми, заложени ни през детството и по-късно и следващите от тях емоционални ищения? Не сме това и ти го знаеш! На мен самия ми отне 32 години преди да намеря какво иска душата ми! От 21 годишен започнах да се питам какво искам. Отговорът беше само един и го знаех още тогава, но нямах смелостта да му повярвам. Трябваха ми десет години опит, мъки, сривове, провали, терзания, копнежи, лутане, докато пътят за по-пълна изява на душата ми се подготвяше. Именно в тези лутания и терзания, които погледнато от по-високо, бяха точно на мястото си! Накрая съединих личността и душата си в едно и намерих призванието си. Пожелавам го и на теб! Ако имаш призвание за артист, бъди такъв, дори и да си инжинер! Ако имаш желание да свириш, отдай му се. Ако тръпката ти е д атанцуваш, направи го своя професия, отдай му се с жар и хъс. Каквото и да ти казват родителите, сивите други наоколо, когато правиш нещо с жар и от душа, с цялото си същество, тогава наистина си добър в него! Тогава то ти носи и доходи! Парични, но и душевни! И парите се сливат с душевното наслаждение от правенето на призванието ти! Намери го! Последвай го!

Изпълнен съм с досада към всичко градско и шумно: миризми на евтини парфюми, блъскане на хората,

миризми и шумове на коли, на некачествени улични храни, намръщени хора, гледащи като зомбита,

можейки да им прочета мислите, да не говоря сградите как ми влияят и т.н. ..Всичко това може да ме депресира.

Но едва ли това е причината да не се чувствам добре.

Да, не хорицата наоколо са причината да не се чувстваш добре. Хорицата ще ги видиш според вътрешните си филтри, знаеш го! Аз самия когато съм в "дупка", всеки ме дразни, а подсъзнанието ми реагира със защитни образи ,пълни с насилие. Когато съм спокоен, енергийно наситен, оцялостен и свързан с духа си, всяка човешка слабост виждам като весела екзотика, а общуването ми носи наслаждение и храни душата ми!

Просто ми се живее, а не постоянно да се сблъсквам със страховете си,

с невъзможните си желания. Не е нормално да мисля всеки ден как скачам от прозорец как си режа вените...

толкова е нечестно. Откъде ли иде всичко?, от нетърпението ми , от злото в мен, от омразата към себе си,

не знам, от липса на вяра, от много мисли излишни. Иска ми се да вярвам в нещо добро, път, по който да вървя,

но същевременно не искам да съм мачкан от тази джунгла, в която живеем. Дали пътят е да страдам в името на Бог,

да понамалея болезнеността си на вредното его?

Бог е доста атавистична думичка, съкращение за Космически ред, единство, сливане с мъдростта на големия Живот и т.н. Мислиш ли, че Вселената има нужда от малкото ти страдание? Не, мъдростта на битието се нуждае от огъня на любовта ти, от силата на вярата ти, от мощта на разгоряната ти псигхична енергия, от осъзнатата ти психика, която си анализирал, проникнал с лъчите на съзнанието си и трансформирал до сплотено единство, насочено към добруване и хармония!

Суицидните ти мисли са вопъл на подсъзнанието ти за живот и любов! Те са езикът, на който то говори - така то изразява болката си от липса на задоволяване на нуждата си от любов, на здравата мотивация/ агресия на вътрешната и външна реализация. Тоест, последното, което подсъзнанието ти иска, е самоубийство. Напротив, тов а енеговият начин д ате тласне към намиране на щастието, любовта, пълноценната ти реализация, вътрешна смелост и социална самоувереност! Бих се радвал д апрочетеш другите теми за окр - в доста от тях съм обяснил механизма на работа на подсъзнанието. Виж и тази статия, в която също подробно обяснявам подсъзнателните механизми!

Изгубил съм вярата, търпението, смирението, ценности, заместил съм ги май със самовлюбеност,

страсти .. и кой знае още какво. Чувствителен съм към всякакви неща, викане, лоши думи, погледи, много лесно

ме избива на плач, често мисленето ми блокира от вътрешна паника или изнервеност, дори някога имам нужда

да ходя, за да мога да мисля. Не мога да се съсредоточавам, едвам завърших университет, късайки ме на 80% от изпитите, беше ад,

в мен съжителстват едновременно стоицизъм и див нрав..

Сигурно заради силния копнеж да срещна любовта,която досега не съм и споделял, а това

ме прави пък още с по-ниска самооценка. Може би щом токова трагично съм преживявал несподелените любов, как ли съм

щял да преживея една раздяла, та Бог да ме е пазил, знам ли? Исками се аз да давам любов, аз да съм силния,

а не аз да прося таква. Завива ми се свят от всичките хора и информация около мен, сравнявам се с всеки,

ужасно ми е. Постоянно се изправям пред страхове, срамове и се побърквам , когато видя че само аз имам такива и нямам сила

да ги преборя. Не знам, от скритата гордост ли идва?

От една страна, дълго време си вървял против Себе си, учил си нещо, което душата ти не иска. От друга страна нуждата ти за любов крее и вехне, смачкана от някои излишни програми, които отклоняват пълноценната и изява! Няма да се впускам в подробности, макар че си казал доста.

Всъщност от самото си начало на моето съществуване имам проблем с преодоляването на страховете си,

със себеутвърждаването и от там общуване, самозащита при атака от всякакъв аспект. Първите ми спомени бяха

как се страхувам да ходя до санитарни възли на обществени места. Особено в детската градина и когато

другарките ни плашеха да не ходим, когато си поискаме, а само в определени часове.. толкова пъти ме прибираха

с пълни гащи (сега се смея), ама тогава ми е било направо цяла драма, ужас. На 6 години ме беше срам да ида до магазина

да си купя една дъвка.(Странно сега пътувам на стоп из цяла България, без да се замислям :) благодарение на приятелите ми,

ето средата коко е важна !!! ) Много се влияех от децата, особено като ми се подиграват, дори бях агресивен,

а тяхната философия беше, че да се гневиш, значи да си силен.. хм. Спомням си как всички се бяха научили да карат колело

на две гуми, само аз не, щото нямах малко колело, а на голямо ми беше трудно, колкото и да ме мъчат, не можах да се науча,

накрая се научих на едно чуждо сам. Както и да е, спомням си, че пак беше драма. А когато се качих на голямо и започнах да карам,

беше един от най-щастливите ми детски дни. Не искам да си помням ваканциите, как всички ходеха на почивки, а ние никъде.

В крайна сметка сега, като дойде лятото се чувствам като луд, ходи ми се навсякъде и къде ли не, искам да си наваксам морето, което

липсваше преди, на 22-23 годишна възраст отидох можеби за трети път в живота си на море, голямо щастие беше, и пак се почна с драмите,

че не мога да плувам :) и стоя и си мълча, докато другите ми приятели се забвляват, но за щастие са добри, а не като онези жестоки от детството,

които, бяха готови винаги да те смажат за всяка слабост и такива като мен просто, можеха или да се свият или да се изпълнят с агресия,

за да ги уважават. Сега не съм толкова агресивен, по-скоро потиснат гняв, сигурно взимам някакви уроци, заради агресията си сега.

Но истинската ми голяма депресия започна, когато отидох от малкото селце, да уча в големия град на 13 год.

Беше ми трудно в училище, заради много по-високото ниво, имах само двойки в началото, както и да е.

От тогава все нещо не е както трябва и едвам се оправям с живота, все не съм доволен и изнервен.

О, разбирам те прекрасно! Ти имаш трудности от 6годишен. Аз от четири. Започнах да заеквам - генетично предразположен плюс майка заекваща. Тиранин, непредвидим и злоупотребяващ, мачкащ и убиващ всяка социална изява. А в юношеските години... както и да е... Дава ни се толкова, колкото можем да носим! Това, че имаш известни товари, тоест страхове, чувствителност и противоречия, всъщност е прекрасна храна за душата ти - когато съумееш да осъзнаеш и промениш всичко! Задача, разрешаването на която ще ти донесе ... мъдрост! Мъдрост далеч по-дълбока от тази на връстниците ти. Опитност, беезценно гориво за духа ти! Когато вземеш нещата в ръцете си, ще се радваш, че си носил тираните на страховете и тъгата. Те сега оформят бисерите на силата ти - сега съзнателната ти промяна обаче ще постави тази автоматична дейност на по-високо и осъзнато ниво!

И все повече и повече виждам тоталния си срив, а съм млад, уж, е, малко на 18 години взе да ми капе косата :),

тялото ми не е много мръднало от 18 год възраст, до сега, отгоре на всичк отгоре имам нещо като анемия, лесно се изморявам,

да не говоря за студени ръце и т.н. Не мога да изкача един връх дори с тежка раница, става някъв ад, причернява ми, мускулите се вдървяват,

задъхвам се, вие ми се свят. Днес дори един приятел, актьор, много интересно ме имитираше как ходя наведен, не че не го знам,

ама ми стана малко гадно, както когато се гледам на снимки, винаги изглеждам като подплашен заек.

И за анемията и за косата, психиката има огромна роля! Ако луковиците в кожата са още там и здрави, косата може да се възстанови. Имам случаи на пациенти, които в хода на терапията, при работата с емоциите, им порасна косата. Ако пък вече ги няма луковиците, какво пък, мъж си. Това е последното, което би било важно както за теб, така и за жените и за който и да е, когато реструктурираш психиката си!

Походката, езикът на тялото, мускулатурата (фитнес, бойни спортове) - това са неща, по които би могъл директно да работиш! Променения език на тялото ще повлияе и на психиката ти, отвън навътре!

Страх ме е вече и да се влюбвам,

щото винаги е болезнено, уж някви уроци научавам, но не свършиха ли и те.

Когато анализираш и осъзнаеш несъзнаваните си програми, ще имаш възможността да ги реструктурираш! Жените са като радари и по най-малките невербални поведения улавят скритите в нас мъжете комплекси. Препрограмирането на комплексите ти ще възвърне смелостта ти и увереността ти при чувеане на нормалните не-та и откази, които водят до все повече да-та и развиване на мъжки чар, пленяващ жените. Тогава сам ще осъзнаеш колко малко всъщност искат жените от нас, как самите жадуват запознаване и заговаряне, сприятеляване и т.н.

Моят приятелски съвет е да започнеш с лична терапия при психотерапевт, след което да преминеш на групова такава!

Успехи!

Линк към коментар
Share on other sites

Обичам физическите движения, дават ми усещане за реалност, за нещо, което може да се случи,

чувство на борба, откъсвам се от лошите мисли и нахлуват по-добри. Обичам да ходя в планината,

да пътувам на стоп, че се изморявмакарам лесно и задъхвам от катерене на върхове с тежка раница. Това е едно от нещата, което ме прави щастлив

спорта, движението, разходката, тишината, огъня вечер след умората през деня и напълнените очи и дробове с гледки и въздух.

Обичам музиката, понякога имам чувството, че е всичко за мен. Да танцувам, да пея, да свиря.

Май искам с това да се занимавам, но се страхувам от това, че може да ми станат досадни, ако прекаля с тях, не знам.

Понякога пиша разни мисли и си ги чета сам и някак си ми носят успокоение, но по-често в тежки моменти.

Някой път измислям някоя смешна игра на думи за да развеселя някой приятел.

......

Последното нещо, което бях открил да правя бяха едни фигурки от тел, много приятели ги харесаха, изобщо обичам да работя с ръцете си,

ако можех да рисувам сигурно щяха да са по-добри.

Личи си, че често философствам :).

smile.gif Благодаря ти!

Опитвал ли си се да мислиш професионално за някое от тези неща?

Искаш ли и представяш ли си някое от тези хобита да са твоя професия? Дори и да ти изглежда нереално, как го виждаш?

За да се пребориш със суицидните си мисли е хубаво да се опиташ да уловиш онова най- дълбоко, най- сигурно и най- любимо твое вътрешно нещо.smile.gif Това разбира се по- лесно ще стане с професионална терапия, но след като пишеш тук, явно се опитваш сам да се справиш с проблема, което е чудесно стига да не изгубиш контрол, а щом си тук явно поддържаш контрола.

Основното според мен е да държиш мисълта си насочена към нещата които ти харесват. Да мислиш за тяхното осъществяване, да планираш и проектираш любимите си неща в реалността, и когато си готов да действаш. Да мислиш за действието положително. Лошите мисли и депресивните чувства са неизбежни за момента, но е добре да ги приемеш за съществуващи и да ги надграждаш с положителни, а не както правиш сега- обратното smile.gif

Може да помислиш над това което ти пиша само ако ти харесва, защото не претендирам за професионализъм.

Иначе както ти казаха и в предните постове, добрата професионална терапевтична помощ ще ти помогне много повече.

Линк към коментар
Share on other sites

Благодаря, много сте мили и мъдри. Породиха се разни мисли в главата ми, но ми трябва време да си формулирам писанието (началният ми пост може би съм го мислил около един два месеца). Ще се постарая да не мъдрувам излишно, а просто да направя нещо.

Всичко добро от мен и още едно голямо Благодарство!

Линк към коментар
Share on other sites

Хм само остава да намеря в Пловдив евентуално, ама как да избера? огромно недоверие има в мен, имайки предвид параноите ми.

Линк към коментар
Share on other sites

×
×
  • Добави...