Наркозависимите. Комуната в кв. Аспарухово

[Guest Мона]

Добрите новини идват от различни места, научаваме за тях по различни поводи, пътищата ни отвеждат по странните си завои и ни срещат с жертвени и всеотдайни мъже и жени.

Мястото е кв. Аспарухово, гр. Варна: наркокомуна до православен храм и една огромна надежда за спасение ...

Отец Георги е първият български свещеник, който се занимава със зависими от наркотиците младежи. Започва без проект и финансиране. "С благословлението на митрополита, помощта на моя събрат отец Добромир и енорията", уточнява отецът. "Започна случайно, не умишлено, нито пък съм бил упълномощен от някого. Но който е отишъл при Христос, всеки е бил изцеляван."

Отец Георги работи с младежите по на пръв поглед простичък начин. Разговаря с тях, кара ги редовно да се изповядват и причестяват. Създават заедно план на живота. Всеки петък пред цялата енория и пред момчетата, които гравитират покрай храма с надеждата да намерят Бога и да се избавят от зависимостта си, отецът отслужва света Литургия пред чудотворната икона на Св. Богородица и пред иконата на Св. Бонифаций. "Той е бил алкохолик, затова се молим и пред него за зависимите." Отец Георги учи зависимите, че е грях доброволно да се отказваш от живота и да се предаваш на смъртоносната отрова. И е намерил много ефективен начин да ги убеди в това. "Грижим се за инвалиди - казва той. - Пратих веднъж един наркоман в онкологичното отделение да гледа раково болен и да видиш как влезе в бърза и устойчива ремисия. Защото видя какво е животът, какво значи скръб и страдание."

Под духовното наставление на отец Георги 102 наркомани са успели да се освободят трайно от зависимостта. Други петима са на път да го сторят. Най-младият от тях е бил 12-годишно момче, най възрастният - на 33 години.

Плътно до отец Георги е и дякон Михаил: двамата мъже ежедневно устояват каузата си и се борят. Създали са схема на самофинансиране, тъй като, независимо, че община Варна ги подкрепя по различни проекти за превенция, парите са малко и не стигат. А когато се отнася и до наркозависими, всичко се усложнява.

Не моля никого за финансова помощ, достатъчно е да се знае, че тези хора ги има и най-важното: че те дават надежда!

Сега се прави и сайт на наркокомуната, ето я главната страница.

Редактирано Септември 23, 2010 от Мона

[Диляна Колева 2764]

Присъединявам се към новината на Мона, тъй като бях свидетел на огромната работа свършена от духовниците в кв. Аспарухово.( и то напълно безвъзмездно)

Отделът за младежки дейности и спорт във Варна също дават своя принос, момчетата вече втора седмица са на водолазни спортове, учат се на мотивация, учат се да виждат красивото в живота, учат се да живеят, нещо което някой в детска възраст им е отнел( хероиново зависимите биват пристрастени от 13-14 год. възраст, като последствията са болестно състояние с трудно осъществими алтернативи).

Добрата новина понякога се състои в това да знаеш, че някой мисли за теб, че някой има нужда ти да си жив.

[Диляна Колева 2764]

Има една църква и една духовна общност, която се е погрижила за хора известни като наркозависими.

Често този етикет се лепва с голямо пренебрежение и остава неизтриваем.

Често това се прави от неразбиране.

Иска ми се да дам една информация, която може би ще промени погледа на хора, които не са се интересували какво стои зад този "етикет".

Хероиновата зависимост се получава след първата доза. Втората в 80% от случаите е неизбежна, третата е вече болестно състояние. Какво означава това?

Правени са много опити с животни и са изследвани много хора. След първата доза хероин се получават химични изменения в определени мозъчни центрове. Още след първата доза тези изменения вече са труднообратими. След втората почти необратими, да не кажа напълно.

Често жертвите са деца на по 13-14 години които не са запознати с проблема и в тази сложна възраст реплики от рода -" От един път нищо няма да ти стане" са фатални, когато става въпрос за хероин.

Тези млади хора стават напълно безпомощни и не са в състояние да си помогнат, когато родителите разбират вече е твърде късно. Защото малко след първите дози започва и вътрешно увреждане на органите, деградация на личноста. Ако не умре от свръхдоза, която е задължителна в крайните фази, хероин зависимият умира от разпад на кръвоносните съдове, костите ..... изобщо пълно вътрешно разяждане.

Не случайно в някои държави хероиновата зависимост е обявена за мозъчно заболяване.

Метадоновите програми са химичен начин да се подтиснат тези мозъчни центрове и да се преодолее хероиновия глад. Но деградацията на личността, която настъпва в следствие на това увреждане изисква няколко различини вида специалисти- психотерапевти, клинични психолози и т.н. и около 3 годишен оздравителен цикъл, който като се изключи метадона може да стигне до 6год.

Защо пиша всичко това? За да стане ясно какво се случва с едни момчета в едно защитено жилище, в един квартал в г. Варна.

Без метадон, без психотерапевти, без специалисти. С подкрепата на няколко духовници посветили част от ежедневието си в служба на тези момчета. С помоща на случайни хора и програми за превенция , които се броят на пръстите на едната ръка, те са изградили временно жилище в църковния двор и защитено жилище в един жилищен блок. Учейки момчетата на вяра, мотивация и труд, те се опитват да помогнат в борбата им за оцеляване. Защото при хероиновата зависимост има или смърт или борба. Момчета на по 26-28 год, които са от 10-15 год зависими се опитват да открият живота отново. Всъщност да го открият изначално, защото от 13г до 27г обикновено е един цял цикъл от житейския път, който за тях не съществува.

Освен материалната ежедневна борба, основния проблем е адаптацията след излизането от защитеното жилище. Тогава, когато никой не те иска, когато никой не ти вярва, когато нямаш нито един приятел, когато всичките ти роднин са се отказали от теб, когато си сам. Тези хора имат нужда от мотивация, от вяра и от среда, особено когато се опитват да влезнат в живота с вдигната глава, нека не им обръщаме гръб.

П.П. Много е страшно, че подобна помощ няма за зависимите момичета. Тези момичета са оставени на себе си. Онова "себе си", което са приспали.

Редактирано Септември 24, 2010 от didi_ts

[Guest Мона]

Това е зайче, едно от зайчетата, за което наркозависимите се грижат. Отглеждат зайчета и ги подаряват на сватби. Красиво е ...

Но гледайки тази снимка и решетките, пък и погледа на зайчето, си спомних за всички онези, които сме низвергнали и не обичаме. А те имат нужда само от любов и от подкрепа ...

[Guest Мона]

Ще ми се да споделя някои мои мисли, за да не се получи тавтология с други подобни теми в Портала.

За наркозависимите се говори на много места, от специалисти и от неспециалисти, от засегнати от проблема хора: майки, бащи, сестри и братя ... Всички ние сме наясно с проблема, знаем, че положението на зависимите е тежко, че държавата не помага особено, няма рехалбилитация за момчетата и момичетата, които вече са "чисти".

Не мисля и, че тази тема трябва да акцентира на негативното, а на друго: да дава пример и на други, да се знае, че помощта е възможна, както и мисията да се завърне зависим в живия живот, е възможна, тя не е утопия.

Дори това, че активните лица в тази история, са духовници, не трябва да е на преден план. На преден план трябва да е човечността и желанието да се помогне. А ако не можем да помогнем реално: дали с дарения или подобни, достатъчна е съпричастността към проблема, и пак повтарям - към позитивното му отразяване и споделяне.

Просто трябва да знаем, че надежда има: докато сме живи и докато се борим.

Редактирано Септември 25, 2010 от Мона

[Пламъче 2635]

Мона,аз не познавам лично наркомани,но съм виждала дрогирани млади хора.Всеки един от тях е имал своята причина за да посегне към наркотика.

На наркозависимите може да им се помогне и това не трябва да бъде приоритет само на духовниците.

Може би трябва да се тръгне от пресичането на пътя на дрогата.Компетентните органи са в състояние и трябва да го направят час по-скоро.Сега всеки който поиска да си купи наркотик може да го направи безпроблемно.

информация

Според мен за посягането на непълноленти към наркотиците най-голяма вина имат родителите и би трябвало да им се търси отговорност.

На наркоманите трябва да се гледа като на болни хора,а не като на престъпници.

Трябва да има клиники,където наркозависимите да се лекуват в човешки условия.

Редактирано Септември 25, 2010 от Пламъче

[valemi 9]

Здравейте! Aз съм сестра на едно от момчетата в Православният Център за обгрижване на наркозависими към църквата в кв. Аспарухово-Варна. Искам да Ви разкажа за нас. Обикновено не ми липсват думи, но сега като че ли съм на изпит-мисля,пиша,трия-но най добрият начин да излезем от тунела е да минем през него...Свеща нищо не губи, дори когато от нейният пламък се запалва друга свещ-нали така?

Братчето ми беше много лъчезарно, палаво дете.Майка ми го роди на 45 год. от вторият си съпруг. Аз бях на 17,сестра ми на 24 год.

Той се появи в живота ни и беше хубаво, да си имаме малко братле. Не сме го глезили,но го обожавахме. Годините минаваха,аз се омъжих и два месеца по-късно бащата на брат ми катастрофира и 2 седмици след инцидента почина от травмите си. Никой от нас по-възрастните(предполага се че трябваше да сме и разумни) не се замисли за това какво става в сърцето на 10 годишното тогава хлапе. Майка ни се затвори в мъката си, аз трябваше да продължа да бъда съпруга на човек в инвалидна количка, сестра ми като самотна майка се прибра с детето си , а брат ни си остана със загубата и самотата на която беше обречен. Понякога се питам,какво ли би станало,ако всичко това не се беше случило, дали животът му би протекъл другояче? Толкова много въпроси от тогава... И толкова много вина с която живея. Както и да е, продължихме някак си и така допреди две години.Имах чувството, че ще откача,че няма да издържа, не предполагах колко съм силна и как, ако дотогава бях правила необходимото сега ще трябва да направя невъзможното... Плачех,проклинах всеки и всичко.Питах се само за кого да плача и на кого съм по нужна-дано никога никой да не е изправен пред избора,пред който бях аз тогава. Една вечер, малко преди Коледа на 2008 год.се обади сестра ми и в единственият на света,само неин стил ми каза, че е с рак на гърдата, много агресивен, в напреднал стадий и че се налага радикално отстраняване-до кокал... Помоли ме да съм силна и ме накара да обещая, че няма да кажа на майка (тя не знае и до днес)... Няколко дни ходех, като луда и не исках да го приема, не можеше Господ да е толкова жесток, не исках да се примиря-наложи се! Нямаше изход, нямаше алтернатива, нямаше дори с кого да споделя страха и мъката си. Мислех, че от това по-лошо не може да стане... Изморила се бях-от театъра пред майка, от това да съм силна. Изморила се бях да ме е страх. Но, продължавах, трябваше да продължа да съществувам някак, да живея ми беше много трудно...

Отделно от това, майка не преставаше да ми се обажда и да се оплаква, че все не стигат парите, че брат ми е странен, че съседа и под нея не си плащал сметките за асансора, за чистачка и осветление на стълбището... Обхващаше ме злоба, какви дертове си има жената. Държах се гадно и все и се карах(за което после се чувствах много виновна)-но не можех да и кажа за кака, не можех да го изкрещя, както ми се искаше... И така кака бе оперирана. Не ми разреши да отида, не искаше-карахме се, плачехме и се смеехме по телефона само. Започна химиотерапиите. От солидарност към нея (знам че сега звучи нелепо,глупаво и смешно на много от вас...) отидох и отрязох дългата си до дупето коса. Направих си "Кристина Патрашкова-Look". Какво друго можех да направя, хора?

Ако можех, бих и отнела страданието, болката и страха от неизвестното, от неизбежното.

Дните минаваха, аз се научих да живея така до деня (беше мрачен януарски ден на 2009г.) в който помислих, че губя за пореден път почва под краката си. Обади ми се майка-плачеше, помоли веднага да отида при нея. Нямаше как, излъгах на работа и тръгнах. Заварих нея ни жива ни умряла, а брат ми- в абстиненция... Тогава още не познавах дори значението на тази дума. Оказа се че не съм познавала и брат ми. Покрай всичките ни неприятности, бях забравила да му обръщам внимание, бях забравила за него-ако разбирате какво искам да кажа... Не бях обърнала внимание, че стаята му е почти празна-всичко по-ценно беше изчезнало, беше занемарил външният си вид и беше отслабнал страшно много. Беше друг човек, отдал се беше на хероина. С него се чувстваше актуален, обичан, значим...

Няма да Ви занимавам с подробности. Ада не може да бъде описан с думи. Станах зависима от зависимия. И тръгнах по пътя, по който минават всички близки на наркозависимия. Полиция, Психиатри, лично разследване: как, кога,с кого. На бял свят изскачаха все по-гадни неща. Но продължавах да се боря, трябваше да го опазя от самият него, да го откопча от лапите на наркотика. Не можех да го загубя, за миг дори не се съмнявах че ще успея. Сега осъзнавам колко наивна съм била тогава, толкова малко знаех за зависимостта. Започнах да чета всичко по „темата”. Плашех се, но не се предавах, трябваше да остана конзеквентна.

Взех го у нас. Почти не спях, живеех само за момента в който теста на урина ще излезе негативен. Успяхме! Заедно. Намерих му работа. Мислех че бурята е отминала,че най-лошото е зад гърба ни. Повярвах му, че всичко това е вече минало. Давах почти цялата си заплата за тестове и неща за които дори няма да се сетите. Платихме борчовете му. Уж всичко се нормализира. Кака се закрепи, брат ми беще чист. А аз отново спях повече от 2-3 часа на денонощие. Така изминаха няколко месеца. Уж всичко беше наред, а аз не намирах покой. Не вярвах на нищо, само на инстинкта си. И той не ме подведе. Брат ми имаше рецидив. Започна се отново. Уволниха го от работа, започнаха да изчезват част от вещите му, старата песен на нов глас -и аз осъзнах че всичко пак ще се повтори...

Но, неведоми са пътищата Господни, нали така?

Шефката ми беше поканила по същото това време отец да отслужи водосвет в офиса ни. Тогава за първи път видях отец Георги Фотакиев от храм „Цар Борис”. Както и да е, бюрото ни беше осветено и тогава, когато за момент останах сама с отеца се сринах. Ревнах и му разказах... Той седна, изслуша ме и ме нахока както трябва. „ Ти да не си Господ?” попита. Усети явно, че точно от това имах нужда тогава, за да се изправя отново. Невероятен човек и перфектен психолог! Може би за него тогава, аз бях една от многото близки на наркозависими,с които той ежедневно се сблъсква, НО за мен той беше Надежда, стана и Спасение. Поговорихме дълго. Отеца ми каза, ако брат ми заяви сам желанието си, че иска да постъпи в центъра и покаже воля, като остане чист един месец(невероятно дълъг период за човек зависим от хероина) ще бъде приет. Прибрах се и дълго говорих с брат си. Той ми каза, че си иска „старият живот,този преди хероина” обратно. Реши, че това е най-доброто за него и единственното... Помоли ме да не му вярвам, да не му давам пари, каквото и да става, каквото и да ми говори да остана твърда. Издържахме-сами. Цял месец, затворени, без контакт с външният свят, като изключим няколко разходки в морската градина в странни часове на денонощието. Физическата абстиненция мина за няколко дни, как се е чувствал само той си знае-аз просто бях с него и му говорех, говорех, разсмивах го на моменти или плачех от безсилие. И така дойде денят, в който беше приет в центъра за обгрижване на наркозависими младежи към църквата в кв. Аспарухово, гр. Варна.

Там всеки влиза първо за една седмица-пробно. След този период или остава или... не.

Брат ми остана. Те го промениха, промениха и нас-близките му. Помогнаха му да осъзнае проблема си, да живее му помогнаха.

Жалкото е, че капацитета на центъра към църквата е максимум 5 човека, за повече няма място, средства не достигат... Не е за разказване. Да знаеш, че там някъде има едни всеотдайни духовници, посветили се на това да помагат на хора, върху които почти всички плюят( то е и от непознаване на проблема), да знаеш че на детето ти, на брат ти,на съпругът ти може да бъде помогнато, ама не веднага, а когато има място е много, много тъжно... Но важно е да знаем, че ги има, че са там и са готови да помогнат!

Поклон пред труда на целият екип.Обичам ви! Благодаря!

Благодаря и на всички вас, взели отношение по темата. Само така, като споделяме и дадем гласност на проблема, можем да отнемаме от силата на наркотика. Тъй като се притеснявам да не Ви отегча спирам за днес.

С уважение:

Сестрата на един „бивш” Наркозависим

[Диляна Колева 2764]

Благодаря valemi

за споделеното!

Наистина проблемът с наркозависимите е основно информираността.

За всички други зависимости или болести с летален край се говори малко или много в медийното пространство. Има гласност, има антиспин кампании, има антитютюневи реклами, много кампании за болните от рак и какво ли още не, а тази група от обществото е оставена в девета глуха в неизвестност.

Разбира се в обществото е разпространено мнението, че тези хора сами желаят това положение да продължава, сами се заробват и т.н., затова няма нужда да им се помага.

Всъщност истината е друга, но тя не е изгодна за никой.

Хероинзависимият е болен човек, един път физиологически с химично изменени центрове в мозъка, втори път психически с деградирала личностна представа, в следствие на мозъчните изменения.

Никой няма интерес това да се обяви като заболяване, защото ...... много правителства, много финансови империи, много мултимилионери градят банковите си сметки за сметка на тези нещастни хора. Има легални количества хероин, които преминават границите ежедневно.

За разлика от всички други зависимости и заболявания тук фармацевтичната промишленост няма изгода ( най- големия манипулатор) . Преодоляването на зависимостта от хероинзависимият е изгодна само за неговите близки, ето защо положението е поставено така че освен тях никой друг не се интересува от лечението на тази група хора. няма информация за това кое наркотично вещество до какво води, какви изменения настъпват и до какви психични отклонения водят. Много от тинейджърите, го приемат като "изпушена тайно цигара" без да имат информацията, колко огромна е разликата в ефекта.

В училищата се говори за СПИН, за презервативи, за цигари, но за видовете наркотик и тяхното влияние никъде не се говори. Няма информация, има страх или облекчение, че ето аз нямам този проблем.

Страхът е основателен, защото решения и варианти по въпроса няма.

Облекчението е заблуда, защото винаги може следващия да е нашето дете, брат, съпруг. Гаранции няма.

Изключително грозно е лепнат етикета- "бивш наркоман няма"- реалността обаче е, че за тази група лечение няма, тяхната еднократна грешка е обявена за смъртна присъда или доживотна зависимост.

Тези хора не могат да се справят сами, защото не знаят какво се случва с мисленето им, в същото време са отхвърлени от всички. Варианта, който сме им оставили да преживеят и днес е поредната доза.

Редактирано Септември 28, 2010 от didi_ts

[Слънчева 10304]

valemi благодаря ти за споделеното. Познавам деца, наркозависими. За жалост са и пласьори. Не са лоши. Даже напротив, винаги са ми помагали. НО е жалко, че няма повече програми за помощ на тези деца. Изобщо цялото отношение на обществото е сбъркано. Присъдата различен е страшна, в БГ. И точно липсата на информация, заравянето на главата в пясъка, от страх, прави това общество неадекватно да се справи с проблемите си.

Не знам как да помогна, а ми се иска. Желая ви много сили и вяра в собствените си възможности, вяра, че можете да се справите.

[Guest Мона]

Темата беше написана с една друга цел, ала какво стана?

Темите се изместиха, щото човешките проблеми придобиха битов характер?

Аз обаче ще припомня: какво е да нямаш работа и да те отхвърлят като мръсно псе, независимо дали си бивш наркозависим или си затворник. В нашето общество на големи души, но малки сърца, всеки бяга като от прокажен и много говори, и много плямпа ...

Много мразим алкохола, той е вреден - ау, ние сме велики, ама иначе раздваме индулгенции. Не. Че, ако гооворим така, как ще помогнем?

Валеми, не си сама, има много хора като теб в България и те търсят изход - за близките си, за себе си, за бъдещето си, не си сама, знай го и това е достатъчна причина да продължиш.

Анонимността е силната ни черта (ние в друго не сме силни), но истината има нужда от свидетели и затова твоята борба, личната ти кауза ще е успешна.

Упорствай!