Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Lucifer's_Angel

Страх, депресия, несигурност...

Recommended Posts

Здравейте.

От дълго време си задавам въпроса имам ли нужда от психотерапия или не. Имам ли наистина сериозни проблеми, че да потърся подобен специалист. Но тъй като в момента, в който пиша този пост, съм в изключително лошо състояние реших, че все пак няма да боли ако опитам..ако разбира се реша от къде да започна..

Майка ми и баща ми имаха изключително тежък скандал преди броени часове..Всичко премина с огромна доза крещене, викове, грозни епитети и свърши с мен, застанала между двамата, опитвайки се да спра баща ми да не удари майка ми. Разтреперих се цялата. Не знаех какво да правя. Не можех все още да осъзная какво се беше случило току-що.

Докато аз седях и се чудех и се опитвах да приема цялата ситуация, майка ми вече си беше тръгнала, а баща ми си се беше затворил в спалнята. Никой явно не се сети, че и аз бях в къщата. Никой не се върна за да попита как съм. Стоях си сама и се замислих за всичко, което съм премълчавала до сега, всичко с което съм се примирявала, защото просто не ми се е искало да влизам в излишни спорове и караници с когото и да било. Скандалите на родителите ми ми бяха достатъчни за да рискувам да ги въвлека в спор с моите „глупости“ в редките моменти, в които си говорят, смеят се и се шегуват един с друг. Само че понякога на човек му идва в повече. Именно от тези скандали съм стигнала до там, че едва ли не „подскачам“ и изпитвам известна доза страх и притеснение всеки път, в който чуя баща ми да говори с майка ми. Никога не са ме били, никога скандалите им не са били насочени пряко към мен. Но съм изключително чувствителна към тези неща и приемам всичко доста зле.

Освен проблемите с родителите в къщи, преди известно време започнах да имам и здравословни проблеми. Симптомите бяха доста. Топли вълни, причерняване, световъртеж, пресъхване на устата, чувство за изтощеност, слабост, сърцебиене...Ставаше ми изключително зле, стигах почти до припадъци, навън с приятели или в къщи, без значение..Мина доста време докато ми поставят адекватна диагноза, докато ми изпишат подходящите лекарства и докато те започнаха да действат и всичките тези симптоми да отшумят. Но въпреки, че вече съм наясно с проблема и вземам необходимите мерки остана страхът от всичко това. Страхът и паниката, че отново може да ми стане така зле. И още повече, че може да се случи точно тогава, когато имам даден ангажимент, с който не мога да се проваля, или пък когато съм сама някъде и няма да има кого да помоля за помощ. По принцип съм перфекционист и не споделям особено много с хората, тъпча всичко в себе си и полагам огромни усилия да скривам слабостите си и проблемите си от всички. За това и в момента ми е толкова трудно да напиша всичко това, и да обясня всичко адекватно. Но вече чувствам, че недоволствата и страховете ми ме докарват понякога до депресивни състояния.

Това са само малка част от нещата, които ме тревожат. Но няма как да засегна всичко в този форум..Може би това тук е само малко облекчение за момента..докато не се убедя да посетя терапевт...

И все пак още смятам, че може би това не са чак толкова сериозни проблеми. Като се замисля хората какви проблеми имат имам чувството, че моето е някакво детско мрънкане, някакви съвършенно битови проблеми, с които човек би трябвало да се справя сам. И едва ли не се чувствам засрамена, че губя времето на някой с моите глупости. .

И все пак нещо ме е накарало да напиша всичко това. Знам, че тук няма как да получа конкретен и обширен отговор на всеки един проблем. За това може би основният въпрос тук е имам ли нувда от терапия или не.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Перифразирай въпроса си на -Имам ли нужда да бъда щастлива?

Отговора на въпроса ще ти покаже имаш ли или нямаш нужда от психотерапия.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей Lucifer's_Angel

Пиша ти като човек минал през това и оцелял smile.gif. Не зная на колко си години, но аз бях на 16 когато просто си отидох от къщата, която явно не беше моят дом. Този въпрос е много важен,който ти е задал hip, защото отговорът му определя твоят път, който е само твой.Ти сама казваш, че не се виждаш между своите родителите, когато всичко започне smile.gif и е така. Това не е твоят живот, нито твоята ситуация ти просто присъстваш там. Когато аз бях на твоето място заех позицията на наблюдател. Защото живота понякога просто се случва има такива моменти в живота, когато всяко отношение е по- лошо от никакво. Търсейки щастието си човек е принуден да стане егоист в някакъв момент, аз го оприличавам с плевел ( в положителен смисъл) Плевелът се стреми към слънцето, както всички други цветя, но за разлика от тях той създава здрава коренова система. Колкото и да го режеш, косиш или мачкаш, благодарение на здравите си корени се е вкоренил здраво в земята и винаги успява да се вдигне отново към слънцето. За да стане "плевел" човек трябва първо да се обърне навътре и да работи върху кореновата си система и всичко ставащо на повърхността просто да преминава край него. Не избираме семействата в които се раждаме, но избираме колко и как да повлияят на живото ни, това можем да го изберем.

Първо трябва да приемеш обстановката и след това да разбереш какво точно искаш от терапията. Защото може да се окаже, че приемайки нещата такива каквито са , няма да имаш нужда от терапия. А за здравословните проблеми, в тази атмосфера те са неизбежни по това което описваш, се сещам за поне 3 човека със същите симптоми със същите семейства. Когато поемеш по новия път ще се променят нещата.

Вероятно разбираш, че ако ти ходиш на терапия проблемите на родителите ти няма да се решат.

Изключвайки ги е добре да помислиш в какво се състои твоят проблем - личен.

Редактирано от didi_ts

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Перифразирай въпроса си на -Имам ли нужда да бъда щастлива?

Отговора на въпроса ще ти покаже имаш ли или нямаш нужда от психотерапия.

Всеки има тази нужда. Просто едни я осъзнават по-рано и търсят помощ, а други (като мен) чакат нещата да си минат от самосебе си или пък сами да се справят. При мен лично това е проблема. Смятам, че проблеите ми не са чак толкова сериозни и мога сама да ги разреша, без да се налага да занимавам някой друг с това.

Здравей Lucifer's_Angel

Пиша ти като човек минал през това и оцелял smile.gif. Не зная на колко си години, но аз бях на 16 когато просто си отидох от къщата, която явно не беше моят дом. Този въпрос е много важен,който ти е задал hip, защото отговорът му определя твоят път, който е само твой.Ти сама казваш, че не се виждаш между своите родителите, когато всичко започне smile.gif и е така. Това не е твоят живот, нито твоята ситуация ти просто присъстваш там. Когато аз бях на твоето място заех позицията на наблюдател. Защото живота понякога просто се случва има такива моменти в живота, когато всяко отношение е по- лошо от никакво. Търсейки щастието си човек е принуден да стане егоист в някакъв момент, аз го оприличавам с плевел ( в положителен смисъл) Плевелът се стреми към слънцето, както всички други цветя, но за разлика от тях той създава здрава коренова система. Колкото и да го режеш, косиш или мачкаш, благодарение на здравите си корени се е вкоренил здраво в земята и винаги успява да се вдигне отново към слънцето. За да стане "плевел" човек трябва първо да се обърне навътре и да работи върху кореновата си система и всичко ставащо на повърхността просто да преминава край него. Не избираме семействата в които се раждаме, но избираме колко и как да повлияят на живото ни, това можем да го изберем.

Първо трябва да приемеш обстановката и след това да разбереш какво точно искаш от терапията. Защото може да се окаже, че приемайки нещата такива каквито са , няма да имаш нужда от терапия. А за здравословните проблеми, в тази атмосфера те са неизбежни по това което описваш, се сещам за поне 3 човека със същите симптоми със същите семейства. Когато поемеш по новия път ще се променят нещата.

Вероятно разбираш, че ако ти ходиш на терапия проблемите на родителите ти няма да се решат.

Изключвайки ги е добре да помислиш в какво се състои твоят проблем - личен.

Няма как да си тръгна. Никога не съм била от този тип хора "плевели". Винаги мисля първо за най-близките ми, дали те са добре, спокойни и щастливи, и чак след това за себе си. Прекалено много обичам майка си и държа на нея за да мога да я оставя сама да се справя с тези неща.

А колкото до здравословните проблеми - да, неизбежни са, но както казах вече съм взела мерки за тях. Остана само страхът и паниката, че всичко може да се повтори отново в най-неподходящият момент..

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей!

Аз мисля, че въпросът на Хип е право в целта. И не всеки има нужда да бъде щастлив. Някои хора просто са щастливи...

Казваш, че си перфекционист... Не знам дали си от хората, които смятат, че това е едно прекрасно качество или обратното. Но от моята практика (лична и професионална) съм разбрала, че перфекционизмът е далеч от щастието поради ред причини. Един от принципите на перфекционизма е "всичко или нищо". И това ясно личи при теб - или ще посетя психотерапевт, ако проблемът ми е мноооого голям или няма да го посещавам изобщо. А вариантът да го посетиш при едно "средно" положение не съществува ли? Искам да ти кажа, че съм работила с хора, които не идват, защото смятат, че проблемът им е неразрешим, генерален и всичко е загубено. Работила съм с хора, които просто не се чувстват добре в кожата си. И ми се иска все по-често да работя да с такива хора. И като цяло терапевтите се опитват да работят не само с "катастрофата", но и върху превенцията от такава!

Не казвам, че това означава, че ти специално задължително трябва да идеш, за да не се случи нещо по-лошо. Надявам се да не си ме разбрала погрешно. Исках просто да ти обясня принципно как стоят нещата и когато мислиш за себе си, да ги имаш предвид. Друг вариант е да пробваш! Отиваш и виждаш дали по този начин се чувстваш по-добре и преценяваш искаш ли да продължиш или не. Т.е. имай предвид, че не е казано, че като отидеш веднъж оставаш на терапия докато получиш еди какъв си резултат. Твоята терапия зависи от теб. Може да е ориентирана към резултат, може да е "чат", ще бъде такава, че ти да се чувстваш добре. Това е целта.

Здравословният егоизъм е ключът към уравновесените взаимоотношения с приятели, роднини, интимния партньор. Ще се убедиш в това, ако не в терапията, то с времето и натрупания житейски опит. А относно майка ти, хубаво е, че я обичаш така силно и я подкрепяш. Но колко време можеш да го правиш? Би ли жертвала целия си живот, за да се "грижиш" за нея. Хората правят избори и тя прави своя, оставайки на същото място или продължавайки в друга посока. Нейният избор носи последствия, както всеки един избор. И когато хората избират, практически избират и да си понасят последствията. Защо мислиш, че можеш да решаваш да ги понасяш заедно с нея? Един въпрос. Някой ден, като станеш майка...би ли искала детето ти да поема подобен товар вместо теб? Би ли искала детето ти да се грижи за ТВОИТЕ нужди, за ТВОИТЕ интереси..Чия мислиш, че е ролята на "грижата" в тези взаимоотношения? Ето за подобен егоизъм става въпрос. Необходимо е човек сам да се погрижи за своите нужди и щастие, за може да дава и да обича безрезервно - без очаквания! Иначе винаги ще очаква някой да се съобразява с него, да се грижи за него, така както ТОЙ /без никой да го е молил/ се е грижил, мислил и съобразявал с другите....

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Перифразирай въпроса си на -Имам ли нужда да бъда щастлива?

Отговора на въпроса ще ти покаже имаш ли или нямаш нужда от психотерапия.

Всеки има тази нужда. Просто едни я осъзнават по-рано и търсят помощ, а други (като мен) чакат нещата да си минат от самосебе си или пък сами да се справят. При мен лично това е проблема. Смятам, че проблеите ми не са чак толкова сериозни и мога сама да ги разреша, без да се налага да занимавам някой друг с това.

...

Tук не разбрах - отчиташ ли това като проблем или като нещо дребно, с което ще се справиш сама? Ако е второто, то защо все пак потърси помощ тук? А тя помощта може да не е непременно във вид на психотерапия.

...

Няма как да си тръгна. Никога не съм била от този тип хора "плевели". Винаги мисля първо за най-близките ми, дали те са добре, спокойни и щастливи, и чак след това за себе си. Прекалено много обичам майка си и държа на нея за да мога да я оставя сама да се справя с тези неща.

А колкото до здравословните проблеми - да, неизбежни са, но както казах вече съм взела мерки за тях. Остана само страхът и паниката, че всичко може да се повтори отново в най-неподходящият момент..

И тук не мога да определя - харесваш ли това си качество, че винаги поставяш другите над теб или не?

Разбира се, не зная как точно стоят нещата, но не мислиш ли, че е по-добре за всички ви, ако майка ти сама си разреши проблемите?

А здравословните проблеми не са неизбежни.

Съдейки от написаното тук, както и от написаното по-горе и в по-предния пост, се чудя дали да не ти предложа да опиташ от есенциите на д-р Бах. При теб може би една комбинация от червен кестен, мимулус и хрущялка може би ще имат добър резултат. За по-прецизно определяне на съставките ще е необходима и повече информация за теб като личност. Но за есенциите може да се прочете много в нета и да се ориентираш сама. Успех!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Напълно те разбирам.Преди няколко години моите родители се скараха заради една много глупава случка.Стигна се чак до там,че майка ми извика полиция.Тя,естествено,не мислеше трезво,но когато е нервна се случва да постъпва така.Аз треперех от страх в съседната стая,докато разпитваха наште поотделно. Разбра се,че няма нищо нередно.След няколко дни родителите ми се сдобриха и сключиха сделка да не се карат.Може би животът учи...НА теб може не това да ти се е случило,но не ти пожелавам да стигнеш до там.Не се меси в работата на родителите ти!Не взимай ничия срана..изчакай ги-на тях им трябва време.Често спорпвете в семейството се отразяват зле на нас,децата им.Особено в училище!Това води до несигурност и страх,депресия.За да преодолееш тези трусности(които аз ощте не съм преодоляла напълно) трябва да игнорираш лошите неща,да су оптимист може би.Наште доста често се караха-резултата е налице! Сега имам комплекси и страх от мнението на околните.Може би ние с теб трябва да сме по -уверени в себе си.Говоря ти като човек,който напълно те разбира и има същия проблем.Въпросът е там,че аз съм осъзнала какво да правя вече...трябва да започна да го осъществявам

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

×