Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Станимир

Човекът като Бог

Recommended Posts

Аз рекох: Богове сте вие; Всички сте синове на Всевишния.
[Псалми 82:6]

В тази тема бих желал да разгледаме, този сякаш избягван от самите християни въпрос: човекът като Бог – съдържащ в себе си целия неограничен потенциал с който и Бог разполага. Ние често разглеждаме Бог като някакво изключение, като нещо единствено и неповторимо, над и недостижимо от всичко останало. И основният проблем тука не е, че ние поставяме нещо над себе си, а че поставяме ограничение във възможностите си да израстваме приемайки, че съществува нещо недостижимо от нас самите. Но всъщност за човека е достижимо всичко, което може да си представи. Всички ограничения са в самия човек, но по-важното: няма ограничение, което да не може да бъде премахнато от самия него.

„Всички сте синове на Всевишния.“ Защо обаче така упорито отказваме да пораснем, а предпочитаме да останем, ако е възможно завинаги, в ролята на пеленачета? За да може татко Бог да ни гледа и да се грижи за нас? Да, може би имаме нужда, но не трябва ли в същото време да започнем да се учим на самостоятелност, да бъдем себе си, да проявяваме собствената си духовност, а не да повтаряме: татко е всесилен – той ще дойде и ще оправи нещата; татко знае всичко – той ще ни каже какво да правим; татко ще напляска лошите и аз пак ще мога спокойно да си играя необезпокояван от тях... Мнозина може би са наясно, какъв е резултатът ако децата разсъждават по този начин, какви израстват в бъдеще. Ние самите обаче често разсъждаваме за Бог именно така. И ако детето не е поне малко самостоятелно, пък дори и това да е съпътствано с известно непослушание, ще може ли то да израсне пълноценен възрастен? А доколко ще е щастлив и като дете?

Да, много е приятно когато четем как Всевишния, Всемъдър, Всесилен, Всепрощаващ и Безпогрешен татко Бог ни пази и се грижи за нас и че ще продължи да го прави независимо от постъпките ни, стига да вярваме и разчитаме на него. Но не и ли всъщност всичко това просто носталгия по безгрижния детски живот, само че вече отнесена към нашия духовен живот?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

От гледна точка на човешката природа на Исус, християнската вяра, че той е Бог, може да се възприема като издигане на едно човешко същество до статута на Божество. Съществува обаче друга група вярвания сред много от последователите на Исляма, който подобно на Индуизма и Будизма, дават възможност на човешките същества да станат богове. Произходът на техните убеждения може да се намери в мистицизма, чиито корени се крият в древните гръцки мистeрии. Мистицизмът се определя като опит за сливане с Бог и с вярата, така че основната цел на човека в неговия живот се базира на търсенето на това обединение.

Платон е предложил тази концепция в своите произведения, най-вече в Пирът. В него той описва как човешката душа може да изкачи духовната стълба, докато накрая отново се слее с Бог.

За мен е по-интересно друго: дали Бог е възможно да стане човек. Осъзнавам, че твърдението, че Бог е станал човек, е абсурдно. На Бог не подобава да придобива човешки характеристики, защото това би означавало, че Създателят се е превърнал в едно от собствените си създания ... Т.е. Богът като човек. Но, аз като невярваща в него, мога да си позволя да мисля на различни пластове и да допускам различни конотации :)

Или пък човекът между Бога и себе си. Тук бих вложила много по-дълбок смисъл и между другото, това е сюжет от философската антропология, но ще изчакам да видя как ще се развие занапред темата.

Редактирано от Мона

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз рекох: Богове сте вие; Всички сте синове на Всевишния.
[Псалми 82:6]

В тази тема бих желал да разгледаме, този сякаш избягван от самите християни въпрос: човекът като Бог – съдържащ в себе си целия неограничен потенциал с който и Бог разполага. Ние често разглеждаме Бог като някакво изключение, като нещо единствено и неповторимо, над и недостижимо от всичко останало. И основният проблем тука не е, че ние поставяме нещо над себе си, а че поставяме ограничение във възможностите си да израстваме приемайки, че съществува нещо недостижимо от нас самите. Но всъщност за човека е достижимо всичко, което може да си представи. Всички ограничения са в самия човек, но по-важното: няма ограничение, което да не може да бъде премахнато от самия него.

„Всички сте синове на Всевишния.“ Защо обаче така упорито отказваме да пораснем, а предпочитаме да останем, ако е възможно завинаги, в ролята на пеленачета? За да може татко Бог да ни гледа и да се грижи за нас? Да, може би имаме нужда, но не трябва ли в същото време да започнем да се учим на самостоятелност, да бъдем себе си, да проявяваме собствената си духовност, а не да повтаряме: татко е всесилен – той ще дойде и ще оправи нещата; татко знае всичко – той ще ни каже какво да правим; татко ще напляска лошите и аз пак ще мога спокойно да си играя необезпокояван от тях... Мнозина може би са наясно, какъв е резултатът ако децата разсъждават по този начин, какви израстват в бъдеще. Ние самите обаче често разсъждаваме за Бог именно така. И ако детето не е поне малко самостоятелно, пък дори и това да е съпътствано с известно непослушание, ще може ли то да израсне пълноценен възрастен? А доколко ще е щастлив и като дете?

Да, много е приятно когато четем как Всевишния, Всемъдър, Всесилен, Всепрощаващ и Безпогрешен татко Бог ни пази и се грижи за нас и че ще продължи да го прави независимо от постъпките ни, стига да вярваме и разчитаме на него. Но не и ли всъщност всичко това просто носталгия по безгрижния детски живот, само че вече отнесена към нашия духовен живот?

Станимире,

Поздравявам те за изключително навременната тема и за хубавото встъпление към нея!:thumbsup1:

Редактирано от Aliya

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз рекох: Богове сте вие; Всички сте синове на Всевишния.
[Псалми 82:6]

В тази тема бих желал да разгледаме, този сякаш избягван от самите християни въпрос: човекът като Бог – съдържащ в себе си целия неограничен потенциал с който и Бог разполага. Ние често разглеждаме Бог като някакво изключение, като нещо единствено и неповторимо, над и недостижимо от всичко останало. И основният проблем тука не е, че ние поставяме нещо над себе си, а че поставяме ограничение във възможностите си да израстваме приемайки, че съществува нещо недостижимо от нас самите. Но всъщност за човека е достижимо всичко, което може да си представи. Всички ограничения са в самия човек, но по-важното: няма ограничение, което да не може да бъде премахнато от самия него.

Възхищавам се от хората, които не пълзят, а летят. :) Но Бог не ни ограничава. Той е несъизмерим с нашите понятия за мерки. Той е безкрайност и стремейки се към него ние не се ограничаваме, а точно обратното – освобождаваме се.

„Всички сте синове на Всевишния.“ Защо обаче така упорито отказваме да пораснем, а предпочитаме да останем, ако е възможно завинаги, в ролята на пеленачета? За да може татко Бог да ни гледа и да се грижи за нас? Да, може би имаме нужда, но не трябва ли в същото време да започнем да се учим на самостоятелност, да бъдем себе си, да проявяваме собствената си духовност, а не да повтаряме: татко е всесилен – той ще дойде и ще оправи нещата; татко знае всичко – той ще ни каже какво да правим; татко ще напляска лошите и аз пак ще мога спокойно да си играя необезпокояван от тях... Мнозина може би са наясно, какъв е резултатът ако децата разсъждават по този начин, какви израстват в бъдеще. Ние самите обаче често разсъждаваме за Бог именно така. И ако детето не е поне малко самостоятелно, пък дори и това да е съпътствано с известно непослушание, ще може ли то да израсне пълноценен възрастен? А доколко ще е щастлив и като дете?

Да, много е приятно когато четем как Всевишния, Всемъдър, Всесилен, Всепрощаващ и Безпогрешен татко Бог ни пази и се грижи за нас и че ще продължи да го прави независимо от постъпките ни, стига да вярваме и разчитаме на него. Но не и ли всъщност всичко това просто носталгия по безгрижния детски живот, само че вече отнесена към нашия духовен живот?

Не е носталгия, Стан. :)Според мен любовта към Бога не означава непременно страх от Бог или от страх от живот без Бог. Ние растем. Става дума за човечеството като цяло. Но едно е да имаш стремеж към познание, към това да разбереш мястото си в този свят. Да разбереш от къде идваш, на къде отиваш, защо си създаден... А съвсем друго – да решиш, че си Бог, че знаеш колкото Твореца на Вселената и естествено – щом знаеш, значи трябва и да се намесиш в творението. Е, имало е такъв опит. И не само според Библията. В почти всяка свещена книга се споменава. :rolleyes:

А върху думите "Богове сте вие; Всички сте синове на Всевишния." има изнесена беседа от Учителя: „Богове сте”. За да не става много натоварен постът ми в твоята тема, цитати от тази беседа съм подбрала тук. :v:

Редактирано от Ани

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако и вие, в даден случай, не влезете в положението на грешния, ако не проникнете дълбоко в неговото естество, никога не можете да му помогнете. – „Е, Бог ще му помогне.“ – Бог помага чрез хората. Ако ние не можем да бъде проводници на Божията Любов, какво друго ще направим?

Мнозина идват при мене, хлопат усилено на вратата, искат на всяка цена да ги приема. Казвам: Днес разрешавам важен въпрос, не мога да ви приема. Обаче той чака. След него идва втори, трети. И на тях казвам, че не мога да ги приема. Но отговарям и на двамата: „Почакайте няколко минути“. Защо реших да ги приема? – Защото си помислих: Както Бог приема мене, така и аз трябва да ги приема. Те си казват за мене: „Добър човек!“ – Не съм толкова добър. Благодари на Онзи в мене, от Когото и аз завися. Мисля си: Тези хора станаха причина, Бог да ме приеме, и аз да се разговарям с Него.

Топли чувства и светли мисли /от поста на Ани тук/

Докато сме от кал Божественото спи у нас. Когато се пробуди, когато се новородим и слеем с Бога, тогава можем да кажем, че сме богове. Его-то много услужливо се прави на бог и налага...

Сега Писанието казва: „Аз рекох: вие сте богове.“ Това показва само стремеж. Тук е изваден един пасаж „Богове сте вие“, богове, които вървят по определените Божии пътища и са носители на Божиите мисли. Затова те са богове. Значи техният живот е в пълно единение, в пълна хармония с Бога. И затова, докато ние сме в единение със себе си, в единение с Бога – не считам Бога като едно същество вън от нас, и действаме в съгласие с Божията воля, човек всичко може да направи. Но при сегашното състояние вие казвате: „Като е възможно, аз ще наредя своите работи.“ Но ако ти си едно божество, най-първо трябва да уредиш работата на хората, и те ще уредят твоите работи. Ти най-първо иди, събери всичките реки от планините и ги пусни в градините им, ти само ги пусни, а водата сама ще извърши своята работа.

* * *

Та когато се казва в Писанието: „Рекох ви да бъдете богове“, подразбира се всички да бъдем разумни и да изпълняваме Божията воля. Ако всички ние съвременни хора речем да изпълним волята Божия, ще придобием тази разумност.

Богове сте

/Ани, благодаря за цитатите:)/

Редактирано от Слънчева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

... не трябва ли в същото време да започнем да се учим на самостоятелност, да бъдем себе си, да проявяваме собствената си духовност, а не да повтаряме: татко е всесилен – той ще дойде и ще оправи нещата; татко знае всичко – той ще ни каже какво да правим; татко ще напляска лошите и аз пак ще мога спокойно да си играя необезпокояван от тях...

Всъщност по-важно е да разберем Тати какво иска. Защото ако вземем да се правим на луди или на много велики, Тати ще има още много да ни оставя на "лошите" да ни пляскат. Защото една куха лейка, колкото и да се опитва да бъде себе си, ще си остане куха лейка. Но съвсем друго ще е ако се сприятели с водата. Тогава ще бъде вече пълна лейка и нещо по-висше ще я вземе да полива с нея. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

За мен е по-интересно друго: дали Бог е възможно да стане човек. Осъзнавам, че твърдението, че Бог е станал човек, е абсурдно. На Бог не подобава да придобива човешки характеристики, защото това би означавало, че Създателят се е превърнал в едно от собствените си създания ...

„В първа глава на Битието се казва, че Бог направи небето и земята. Значи, Той ги направи, но не ги създаде. Това подразбира, че Бог ги направи видими.(„Кротките“ – НБ, 20 март 1927 г.).

„В Библията, например, се казва: „И направи Господ човека по образ и подобие свое. Направи Господ света.“ – Това е детинско разбиране. Хората могат да правят много неща; например, те могат да направят някоя картина, или някаква книга и т.н. Обаче, за Бога не може да се каже, че Той прави нещата, както човек ги прави. Не може да се каже, че Господ е направил света, или че Господ е направил човека. Преди всичко, Божественият свят съществува вечно. Ако е въпрос за правене, могат да се направят четирите свята, които се проявяват последователно. Тези светове наричат светове на промени. ...“ („Новата земя“ – НБ, 13 февруари 1927 г. )

Въпросът е всъщност доста по-дълбок от това, с което различните религии се опитват да ни ограничат като обяснение. Но и в източните учения едно от основополагащите принципи е, че това, което е създадено не може да е вечно и в действителност е илюзия. Думата „създаване“ всъщност се използва само защото е близка до човешкото съзнание, но в никакъв случай не е точна.

Може ли Бог да стане човек? – А при това, какво се разбира: ще загуби ли Бог божествеността си ставайки човек, или няма да я загуби? Ако Бог ставайки човек не губи божествеността си, значи все пак Той си остава Бог. Тук първо трябва да сме си отговорили на въпроса „какво е човекът?“, което всъщност е и част от настоящата тема. Как Бог е станал Бог? Как човекът е станал човек? И ако човекът е син на Бога, сам по себе си Бог, несътворен в своята божествена същност, то тогава не е ли това, което наричаме човек просто един етап от съществуването на тази същност?

Но едно е да имаш стремеж към познание, към това да разбереш мястото си в този свят. Да разбереш от къде идваш, на къде отиваш, защо си създаден... А съвсем друго – да решиш, че си Бог, че знаеш колкото Твореца на Вселената и естествено – щом знаеш, значи трябва и да се намесиш в творението.

Това, което ще напиша всъщност се явява продължение на предходното. Буда е казал, че човекът е процес. Основна грешка, която допускаме, е, че разглеждаме човека статично, в определен отрязък от времето. Но самото съществуване на човека е безкрайно, нямащо нито начало, нито край. Човек разглеждан като целия процес, който той е във вечността, е Бог. Всичко е в човекът, всички възможности. В настоящият момент може и да не знаем колкото Бог (за това, че използването на думата „Творец“ може да се окаже доста заблуждаващо вече писах), но ако осъзнаем себе си като процес във вечността, то това знание е част от нас по подобие на това, че на едно дете не може да се отрече фактът, че е човек, дори и да не е развило всички възможности на възрастния.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Но едно е да имаш стремеж към познание, към това да разбереш мястото си в този свят. Да разбереш от къде идваш, на къде отиваш, защо си създаден... А съвсем друго – да решиш, че си Бог, че знаеш колкото Твореца на Вселената и естествено – щом знаеш, значи трябва и да се намесиш в творението.

Това, което ще напиша всъщност се явява продължение на предходното. Буда е казал, че човекът е процес. Основна грешка, която допускаме, е, че разглеждаме човека статично, в определен отрязък от времето. Но самото съществуване на човека е безкрайно, нямащо нито начало, нито край. Човек разглеждан като целия процес, който той е във вечността, е Бог. Всичко е в човекът, всички възможности. В настоящият момент може и да не знаем колкото Бог (за това, че използването на думата „Творец“ може да се окаже доста заблуждаващо вече писах), но ако осъзнаем себе си като процес във вечността, то това знание е част от нас по подобие на това, че на едно дете не може да се отрече фактът, че е човек, дори и да не е развило всички възможности на възрастния.

Аз също смятам, че човек е процес. Къде видя в моя пост статичност по отношение на човека. Дори и в най-малкия отрязък от време, пак има развитие. Човек може да стане ангел или дявол, като е казано в цитата даден от теб:

„Господ не създава. Създаването е един механически процес. В света има раждане. Раждането е един вътрешен процес, процес на Божествения Дух. Всички напреднали същества са минали по известен път на развитие под ръководството на Божия Дух и са достигнали до тази степен на развитие, в която се намират. Та казвам: Всеки един от вас може да стане ангел, може да стане и дявол, според както живее. И по закона на тази свобода именно човек може да направи и добро, и зло; по закона на тази свобода, именно, човек може да възприеме един добър, или един лош живот.“

Из „Който се учи“ – НБ, 30 ноември 1924 г.

Но да стане Бог?!? :o

Какво разбираш под:"...но ако осъзнаем себе си като процес във вечността, то това знание е част от нас..."?

Всъщност какво разбираш под вечност и Бог?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Е, сега ако тръгнем да определяме какво е Бог... Всъщност днес търсих един цитат за темата „Мисли за Бога“, но не го открих. Нищо, може би в следващите дни ще успея.

Ето нещо друго интересно:

„И сега казваме, че Бог е създал всички хора по Свой образ. Има нещо в човека, създадено от Бога, но тази дреха, в която сега сме облечени, не е създадена от Бога. И затова Писанието казва: „Роденото от Духа дух е, роденото от плътта плът е.“ Създаденият човек по дух, т.е. истинският човек, още не се проявява. Засега както живее човек, в него се проявява животното-човек.“ (от тук)

Но да стане Бог?!? ohmy.gif

Не да стане, той е. Друг е въпросът доколко можем да проявим безкрайния божествен потенциал в нас към настоящия момент, но той е в нас, част от нас и всъщност това сме ние.

Какво разбираш под:"...но ако осъзнаем себе си като процес във вечността, то това знание е част от нас..."?

Ами най-общо това, че ако приемем съществуването на вечността, ако приемем, че самия човек (като монада, като божествена искра) е вечен и неунищожим, ако приемем че всичко съществуващо се развива, то може да се твърди, че няма нещо в Бога, което да не е достижимоо (може след 100, може след 100 млрд. години, може след 100 млрд. манвантари, но все пак достижимо) за човека. Трудно е да си представим безкрайността. Говорим за вечност, за съвършенство, за неограничени възможности, но рядко навлизаме по-навътре в същността на тези понятия. В действителност обаче именно ограниченията в човека са временното, преходното, това, което е осъдено рано или късно да бъде преодоляно. Казваме: „човек е ограничен, човек е несъвършен, човек греши...“, всъщност именно това не е човекът, а формата, дрехата (както е споменато в цитата в началото на мнението), обвивката. В будизма нещата не са по-различни. Там не се говори за Бог, но основната цел е разграничението между същинската природа и външното проявление на нещата, между преходното и действителното. И ведантистите твърдят: „Всичко е Брахман. Няма нищо друго съществуващо освен Брахман. Истинският човек – Атман е тъждествен с Брахман.“ В тази връзка може би ще е интересно да обърнем внимание на Учението на Шанкарачаря, който разглежда идентичността на човека с Брахман доста обстойно (например във „Вивекачудамани“). Аз обаче няма да го направя, защото ще се отклоня много от първоначалния замисъл на темата, който не беше разглеждане на темата в светлината на източните учения.

Ние не искаме да допуснем, че сме Богове, защото нашата представа за Бог изключва възможността да има втори като него. Всъщност не е и нужно, само трябва да осъзнаем, че безкрайното, непроявеното, неназовимото може и всъщност трябва да има безброй много проявления, които колкото и да се различават външно, колкото и уникални да са като самосъзнание и като индивидуалност, същностно са едно.

Ние всички умеем да боравим с крайни величини, но нека да се опитаме и с безкрайни. Можем ли да разделим безкрайността на две? Какво ще получим? Получените части ще бъдат ли ограничени по някакъв начин? Не, те също ще бъдат безкрайни, т.е. абсолютно тъждествени с първоначалната безкрайност. Колкото пъти и да разделяме безкрайността, друго освен безкрайност не можем да получим. Ако двама човека са абсолютно еднакви, те всъщност ще са един и същ човек (това важи за всичко и мога да обърна повече внимание на въпроса, ако някой прояви интерес). По този начин се оказва невъзможно да съществуват две безкрайни и две съвършени неща, защото те биха били абсолютно еднакви и в този смисъл биха били едно и също нещо, а не две.

(Ще продължа друг път)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Е, сега ако тръгнем да определяме какво е Бог...
Ами необходимо е, ако искаш да се идентифицираш с Него – трябва да го познаваш. :D

Но да стане Бог?!? ohmy.gif

Не да стане, той е.

Това ти го казваш. :dancing yes: Къде в дадения от теб цитат се казва, че човек е тъждествено равен на Бог? В човека има нещо от Бога. Но да е Бог???

Друг е въпросът доколко можем да проявим безкрайния божествен потенциал в нас към настоящия момент, но той е в нас, част от нас и всъщност това сме ние.
Нещо от Бога е част от нас. Не Бог.

Какво разбираш под:"...но ако осъзнаем себе си като процес във вечността, то това знание е част от нас..."?

Ами най-общо това, че ако приемем съществуването на вечността, ако приемем, че самия човек (като монада, като божествена искра) е вечен и неунищожим, ако приемем че всичко съществуващо се развива, то може да се твърди, че няма нещо в Бога, което да не е достижимоо (може след 100, може след 100 млрд. години, може след 100 млрд. манвантари, но все пак достижимо) за човека. Трудно е да си представим безкрайността.

Трудно е защото безкрайността не е число.

Говорим за вечност, за съвършенство, за неограничени възможности, но рядко навлизаме по-навътре в същността на тези понятия. В действителност обаче именно ограниченията в човека са временното, преходното, това, което е осъдено рано или късно да бъде преодоляно. Казваме: „човек е ограничен, човек е несъвършен, човек греши...“, всъщност именно това не е човекът, а формата, дрехата (както е споменато в цитата в началото на мнението), обвивката. В будизма нещата не са по-различни. Там не се говори за Бог, но основната цел е разграничението между същинската природа и външното проявление на нещата, между преходното и действителното. И ведантистите твърдят: „Всичко е Брахман. Няма нищо друго съществуващо освен Брахман. Истинският човек – Атман е тъждествен с Брахман.“ В тази връзка може би ще е интересно да обърнем внимание на Учението на Шанкарачаря, който разглежда идентичността на човека с Брахман доста обстойно (например във „Вивекачудамани“). Аз обаче няма да го направя, защото ще се отклоня много от първоначалния замисъл на темата, който не беше разглеждане на темата в светлината на източните учения.
Прав си. :)

Ние не искаме да допуснем, че сме Богове, защото нашата представа за Бог изключва възможността да има втори като него.
Затова те попитах какво разбираш под Бог.

Всъщност не е и нужно, само трябва да осъзнаем, че безкрайното, непроявеното, неназовимото може и всъщност трябва да има безброй много проявления, които колкото и да се различават външно, колкото и уникални да са като самосъзнание и като индивидуалност, същностно са едно.
Тази теория е нещо съвсем друго. Личността, дори и монадата се разтваря в безкрая на Бога. Аз така го разбирам. Тук донякъде мога да се съглася с теб.

Ние всички умеем да боравим с крайни величини, но нека да се опитаме и с безкрайни. Можем ли да разделим безкрайността на две? Какво ще получим? Получените части ще бъдат ли ограничени по някакъв начин? Не, те също ще бъдат безкрайни, т.е. абсолютно тъждествени с първоначалната безкрайност. Колкото пъти и да разделяме безкрайността, друго освен безкрайност не можем да получим.
Да

Ако двама човека са абсолютно еднакви, те всъщност ще са един и същ човек (това важи за всичко и мога да обърна повече внимание на въпроса, ако някой прояви интерес). По този начин се оказва невъзможно да съществуват две безкрайни и две съвършени неща, защото те биха били абсолютно еднакви и в този смисъл биха били едно и също нещо, а не две.
Тук нещо не те разбрах. Може да съществуват безброй безкрайни (за съвършени – не съм сигурна) неща едновременно без да са еднакви. Например върху една плоскост/равнина има безброй прави. Те нямат начало и край. Но можеш ли да кажеш, че правата е равнина? В пространството има безброй равнини и т.н. Душата на човек според някои учения е също безкрайна. Но това не означава, че е едно и също с Бога. Нашият език е беден за някои определения...

(Ще продължа друг път)
:feel happy:

Всъщност участието в подобни схоластични спорове не ме привлича много. Но ме провокира това което си написал в първия си пост – за вярващите, които приемат Бог като бащица, нещо за което да се държат. Ако само в тази тема се повдига този въпрос – не е проблем. Но често някои пишещи тук си позволяват в неявна форма да обвиняват хората, които са тръгнали в пътя на вярата, които приемат, че има Бог в малодушие, страхливост, нерешителност, нежелание да се „плува без спасителен пояс”, оставане завинаги в „детството”. Да се каже такова нещо според мен е равносилно на това да се твърди, че ако човек има развит интелект, то не може да бъде духовен и става единствено за Юда. И едното и другото са крайнности според мен.

Защо обаче така упорито отказваме да пораснем, а предпочитаме да останем, ако е възможно завинаги, в ролята на пеленачета? За да може татко Бог да ни гледа и да се грижи за нас?

Ако разтвориш една пъпка преждевременно, тя може и да не разцъфти? :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

...

Защо обаче така упорито отказваме да пораснем, а предпочитаме да останем, ако е възможно завинаги, в ролята на пеленачета? За да може татко Бог да ни гледа и да се грижи за нас?

Ако разтвориш една пъпка преждевременно, тя може и да не разцъфти? :)

Да, така е, Ани е права, според мен.

Освен това за мен ние растем, развиваме се, ставаме все по-съзнателни. Просто може би на нас ни се струва бавно това, или ни се иска да стане по-бързо. Но ... няма как просто. Пеленачето ще стане първо на годинка, после на 2, на 3 ... И родителите ще се грижат още доста години за него, макар че няма да е вече пеленаче и постепенно ще му предоставят все по-голяма самостоятелност, свобода, но съответно ще очакават да проявява и разум, и отговорност.

Но примера дете - родител не е съвсем удачен в случая.

По-скоро се сещам за друго - сега не се сещам точно в коя лекция от ООК имаше нещо в духа, че в тая школа никой ученик не може да надмине учителя си. Учителят съвсем ясно е дал да се разбере за строгата йерархичност, която съществува и с която следва да се съобразяваме. В тази връзка твоето съотнасяне, Стан, на Човек към Бог въобще не може/няма смисъл да се разглежда.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Освен това за мен ние растем, развиваме се, ставаме все по-съзнателни. Просто може би на нас ни се струва бавно това, или ни се иска да стане по-бързо.

Не, никой не говори за време, нито за постижения, а за възможности. Когато нещо е възможно, то е възможно. Кога, къде и как е друг въпрос. Никой не е тръгнал да създава вселени, но тази възможност е необходимо да се допусне още от сега, защото иначе поставяме едно ограничение в ума си. Всъщност, ако се абстрахираме от крайния пример, който дадох, същинският проблем е, че ние отказваме да допуснем и далеч по-леснопостижими, дори и при сегашното ниво на развитие на хората възможности. Всъщност, това е истинския смисъл на вярата – да допуснеш в съзнанието си мисълта, че нещо е постижимо, въпреки привидността.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Е, сега ако тръгнем да определяме какво е Бог...

Ами необходимо е, ако искаш да се идентифицираш с Него – трябва да го познаваш. :D

Да, ако го възприемаш като нещо различно от себе си. А и смисълът на думите ми беше, че ако напиша какво разбирам под Бог, темата ще тръгне в съвсем друга посока.

Друг е въпросът доколко можем да проявим безкрайния божествен потенциал в нас към настоящия момент, но той е в нас, част от нас и всъщност това сме ние.
Нещо от Бога е част от нас. Не Бог.

Бог няма части, иначе не би бил неизменен.

Ако двама човека са абсолютно еднакви, те всъщност ще са един и същ човек (това важи за всичко и мога да обърна повече внимание на въпроса, ако някой прояви интерес). По този начин се оказва невъзможно да съществуват две безкрайни и две съвършени неща, защото те биха били абсолютно еднакви и в този смисъл биха били едно и също нещо, а не две.
Тук нещо не те разбрах. Може да съществуват безброй безкрайни (за съвършени – не съм сигурна) неща едновременно без да са еднакви. Например върху една плоскост/равнина има безброй прави. Те нямат начало и край. Но можеш ли да кажеш, че правата е равнина? В пространството има безброй равнини и т.н. Душата на човек според някои учения е също безкрайна. Но това не означава, че е едно и също с Бога. Нашият език е беден за някои определения...

Какво означава двама човека да са еднакви? Вече казахме, че човек е процес. Той не е само настоящето си, но също и своето минало, и своето бъдеще, които се простират назад и напред в безкрайността. За да кажем, че двама души са еднакви, те трябва да са еднакви не само в настоящето, но и в миналото. Т.е. те имайки едно и също минало, няма как да са двама различни човека. В примерът с правите, който даваш, има един пропуск: там правите се разглеждат като еднакви взети сами по себе си, откъснати от останалите прави в равнината. Т.е. не се вземат предвид положението на тези прави спрямо останалите прави, а се разглеждат изолирано.

Защо обаче така упорито отказваме да пораснем, а предпочитаме да останем, ако е възможно завинаги, в ролята на пеленачета? За да може татко Бог да ни гледа и да се грижи за нас?

Ако разтвориш една пъпка преждевременно, тя може и да не разцъфти? :)

Да, но човекът сам създава една част от условията за своето развитие. Нещата не стоят както при растенията и животните, от човека да се изисква единствено да чака подходящия момент. „Разцъфването“ за човека няма да настъпи преди човек сам да се е подготвил за него, т.е. чакането не помага. Разбира се, когато едно нещо се прави с неразбиране, опасност съществува, но това важи навсякъде.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

В примерът с правите, който даваш, има един пропуск: там правите се разглеждат като еднакви взети сами по себе си, откъснати от останалите прави в равнината. Т.е. не се вземат предвид положението на тези прави спрямо останалите прави, а се разглеждат изолирано.

Защо да са изолирани. В най-различни взаимоотношения са си :D

geometry.gif

:feel happy:

Да, но човекът сам създава една част от условията за своето развитие. Нещата не стоят както при растенията и животните, от човека да се изисква единствено да чака подходящия момент. „Разцъфването“ за човека няма да настъпи преди човек сам да се е подготвил за него, т.е. чакането не помага. Разбира се, когато едно нещо се прави с неразбиране, опасност съществува, но това важи навсякъде.

Защо да не стоят? Ти сам гоказа:

Всъщност не е и нужно, само трябва да осъзнаем, че безкрайното, непроявеното, неназовимото може и всъщност трябва да има безброй много проявления, които колкото и да се различават външно, колкото и уникални да са като самосъзнание и като индивидуалност, същностно са едно.

В основата сме едно. Пъпката също работи, не чака статично – има вътрешна работа. И човешката душа работи, вътрешно. При всеки човек, независимо от това дали той го осъзнава или не.

Всъщност, ако се абстрахираме от крайния пример, който дадох, същинският проблем е, че ние отказваме да допуснем и далеч по-леснопостижими, дори и при сегашното ниво на развитие на хората възможности. Всъщност, това е истинския смисъл на вярата – да допуснеш в съзнанието си мисълта, че нещо е постижимо, въпреки привидността.

Сега мисля, че те разбирам.:) Вече ти писах, че Бог не е ограничение. Поне аз така го възприемам. Но това е от моята камбанария. Затова исках да видя как е от твоята.

Всъщност в безкрайността всичко е постижимо. Но всичко, каквото можеш да си представиш.

Редактирано от Ани

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ето нещо, което прочетох от Учителя и ме накара да се замисля :

"Процесът на развитието е обратен, т.е. да се издигнеш от това поле, в което си паднал, ти няма да минеш вече по същия път. Сега ти ще започнеш като минеш през тясната врата на единия конус в другия, който допира върха си в другия, и ще почнеш своята еволюция. Така ще минаваш от поле в поле, докато дойдеш в нашия свят.

Едва си влязъл в този нов свят, ще те срещне някой философ и ще ти каже: „Защо ние, хората, не живеем така, както си искаме? Защо да не се проявяваме самостоятелно и независимо от всички закони?“

Ти ще го попиташ: „Слизал ли си ти в конуса на живота?“

– „Не.“

– „Слез да видиш, как се живее там. Аз слизах един път и втори път за нищо в живота си няма да сляза.“ Мнозина ще слезете в този конус, и когато минете през тясната врата, ще си спомните моите думи. "

Учителя Бейнса Дуно, "Малкият закон", НБ, юни, 1919г.

тук

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

1961 г. 212. (Септ. 2). Крайната цел на еволюцията на човешкия дух ясно и точно се определя с думите на Спасителя: „Бъдете съвършени, както вашият Отец е съвършен“ [И тъй бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец. (Матей 5:48)]. Това е и върхът на достиженията. Духовните хора се развили качества и атрибути, които можем да обхванем с една дума – всемогъщество. Съкровената философия на Индия даже забранява да се говори за Неизречимото, предполагайки, че езикът на хората не съдържа думи можещи да изразят величието и великолепието на Абсолюта. Тези, които предполагат, че тези качества са недостижими, и считат заветите на Христос неприложими в живота са съвършено прави ако въпросните съмняващи се считат, че човек живее на Земята само веднъж, само един живот. Напълно е вярно, че в течение на един живот всемогъщество не може да се достигне. Но духът въплъщаващ се в тялото е вечен и се въплъщава на Земята отново и отново дотогава, докато не достигне степента на съвършенство достижима на Земята, за да продължи след това своята еволюция на по-висока планета. И затова на безкрайната стълба на живота всичко е достижимо и много е достижимо още на Земята. Този, който знае посоката на еволюция на духа, изразена в споменатата от Спасителя формула и знае, че всичко е достижимо във времето, поема еволюцията си в свои ръце и върви устремено по начертания от Учителите на Светлината път. [...] Фактът, че нещо е недостижимо към дадения момент няма никакво значение, тъй като не в настоящето, но в бъдещето е съсредоточено за човека и човечеството всичко и единствено бъдещето е поле за всички достижения. И когато Говорим, че всичко е възможно, с това Указваме за пътя към привеждане в действие на Закона. Знаещият знае, че всичко е достижимо и знае огнения път към постигането на това, което изглежда непостижимо. [...].

Грани Агни Йоги, 1962 г.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

„Аз рекох: богове сте вие.“ Боговете, това е външната страна на Бога. Бог се проявява чрез боговете. Те са органи, носители, чрез които се проявява онази велика сила в света. Те имат отношение към човечеството.

. Думата „бог“ означава същество, което е силно да направи много работи. Та като казва Писанието: „Аз рекох: богове сте“, значи всички може да станат разумни. Онзи, който се стреми, казва: „Ние богове не можем да бъдем.“ Да, богове не може да бъдете, но разумни може да бъдете.

Сега Писанието казва: „Аз рекох: вие сте богове.“ Това показва само стремеж. Тук е изваден един пасаж „Богове сте вие“, богове, които вървят по определените Божии пътища и са носители на Божиите мисли. Затова те са богове. Значи техният живот е в пълно единение, в пълна хармония с Бога. И затова, докато ние сме в единение със себе си, в единение с Бога – не считам Бога като едно същество вън от нас, и действаме в съгласие с Божията воля, човек всичко може да направи.

Но ако ти си едно божество, най-първо трябва да уредиш работата на хората, и те ще уредят твоите работи.

Та най-първо в този смисъл Писанието дава една голяма опитност, в нас живее едно Божество. „Аз рекох: вие сте богове.“ Аз не говоря за съвременните хора, не разтълкувам – във всеки едного живее по едно божество. И ако човек го слуша, той може да стане едно с него, да се обедини с него. И тогава човек не трябва да поставя в себе си мисълта, че това божество, което живее в него, е над божествата, които живеят в другите хора.

Казва Христос: „Не се нарушава Писанието. Аз рекох: богове сте вие.“ Та във всеки един човек има една благородна заложба да бъде Син Божи. Да бъде Син Божи, това е най-разумното, което човек може да постигне в света, да се реализират нещата. Това е целта и смисълът, към който всеки трябва да се стреми.

Та когато се казва в Писанието: „Рекох ви да бъдете богове“, подразбира се всички да бъдем разумни и да изпълняваме Божията воля. Ако всички ние съвременни хора речем да изпълним волята Божия, ще придобием тази разумност

Следователно, в Писанието е казано: „Аз рекох: богове сте вие.“ Това значи, че имаме възможности, можем да живеем така разумно. Сега, ако се сплотявате по този начин и турите в ума си мисълта, да служите на Бога, животът ви ще се подобри. Божественото у вас ще се пробуди, каквото пожелаете, ще ви бъде

Христос казва: „Аз рекох: богове сте вие.“ И тогава може да вземете Христовото учение, тъй както сега се проповядва какво трябва да прави човек. Ако можем да разберем какво нещо е да служим на Бога, да бъдем носители на Божественото, в правия смисъл на думата, без да се съблазняваме, без да се ограничаваме, това е голяма придобивка.

Насилието не поправя света. Това е любовта, която внася поправление в света, мъдростта, която урежда света, и истината, която стабилизира този ред и порядък. Следователно върху тези три неща, върху любовта и върху истината трябва да се базира светът. Това значи „Аз рекох: вие сте богове.“

Богове сте,НБ

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Защо човек трябва да стане като малко дете, та да стигне Небето? В Христовите думи под „дете“ се крие по-дълбок смисъл, отколкото ние разбираме под тази дума; Христос не казва: „Ще влезеш в Царството Божие, ако си някой скъпоценен камък, поставен на короната на някой цар, ако си някой милионер“, а казва: „Ако не станеш като дете, няма да влезеш в Царството Небесно“ – Той влага тук идеята на смаляване.

Често съм срещал деца на 5–6 години, у които се е зародила мисълта, че са големи, че са грамадна сила и че могат много нещо да направят. Срещал съм и религиозни деца, които мислят, че са много големи: „Не ме закачайте – казват те, – че като махна с пръста, всичко мога да направя.“ Такива деца, като ги накарате да вдигнат някой чувал, не могат. Защо не могат да го дигнат? Само защото мислят, че са големи, когато в действителност не са. Ако мислеха, че са малки, те щяха да могат да го дигнат.

Станете дете на послушанието; само тогава Бог ще заговори и вие ще разберете отношенията, които съществуват между Бог и вас.

И тъй, под думата „дете“ Христос разбира особено вътрешно състояние, да бъдем в съгласие, във връзка с духовния свят, с всички сили, с всички същества. Започнеш ли да мислиш, че си някое велико същество, изгубваш тези връзки. Когато един велик ангел от небето, който е живял милиони и милиарди години, който има в себе си опитност повече, отколкото цялото човечество, на когото историята е много по-велика, отколкото на целия човешки род, реши да слезе на земята и да се въплъти, той ще вземе формата на детенце, ще се смири; оттам той ще започне своето развитие, за да разбере величието на Бога."

Учителя

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Пътят към нашите мечти минава през страха и съмнението

Гората живееше свой живот, вятърът се разхождаше в короните на дърветата и шумоленето на листата създаваше впечатление, че те водят по между си непрекъснат разговор.

Долу сред листата течеше свой живот. В този момент там се провеждаше среща на обществото на гъсениците. В техния живот малко неща се променяха. Те непрекъснато ядяха листа и си мислеха, че това е смисълът на живота им. Тяхно задължение било да уважават и поддържат живи старите обичаи, защото са свещени. Голяма пухкава гъсеница се обърна към събратята си:

- Чула съм, - каза тя, - че съществува горски дух, който ни помага, на нас, гъсениците да получим нещо ново и чудесно. Аз ще го открия, за да узная подробности, а след това ще ви разкажа и на вас.

Когато гъсениците се разотидоха тя извика горския дух и не след дълго, той безшумно се спусна към нея. Духът на гората бе много красив, но гъсеницата не можеше да го види, защото продължаваше да си седи долу сред листата.

- Не виждам лицето ти, - каза голямата гъсеница.

- Повдигни се малко и ще ме видиш, - нежно й отговори гоският дух.

- Това е много трудно. Нали виждаш колко съм голяма и пухкава. Власинките ми могат да пострадат. Я по-добре ми разкажи за онова удивително чудо, което може да се случи само на гъсениците и на никой друг.

- Да, това е истина, има такова чудо. Гъсениците са го заслужили с това, че спазват обичаите на гората и това чудо може да ти се случи във всеки един момент, трябва само да го поискаш.

- А в какво всъщност се състои този дар?

- Същността му се състои в това, че ти можеш със собствени сили да се превърнеш в крилато същество и да полетиш! Ти ще получиш крила с несравнима разцветка. Към теб ще се отнасят с възхищение и ти ще можеш да летиш където си поискаш. Ще можеш лесно да си намираш храна и да се срещнеш с други крилати същества. Всичко това може да ти се случи когато ти сама го пожелаеш.

- Летящи гъсеници?! - със съмнение произнесе нашата героиня. – Това ми звучи невероятно. Ако това е истина, покажи ми ги тези крилати същества. Искам да ги видя.

- С най-голямо удоволствие. За целта трябва да се повдигнеш малко по-високо. Те са тук до нас, прелитат от клон на клон, греят се от лъчите на слънцето и от нищо не се нуждаят.

- От лъчите на слънцето! – възкликна гъсеницата. – Слънцето за нас, гъсениците е много опасно. То може да опърли власинките ни и тогава за нас ще започнат сериозни проблеми.

- Когато се превърнеш в крилато същество, слънцето ще те направи още по-красива, - меко и търпеливо обясни горският дух. – Целият ти живот ще се промени. Ти няма да пълзиш долу сред листата, ти ще кръжиш сред дърветата и ще виждаш света на далече...

Известно време гъсеницата замислено мълчеше.

- Ти искаш от мен да оставя уютното си жилище сред листата и да започна да пълзя някъде нагоре, където ме чакат какви ли не опасности?

- Ако искаш да видиш крилатите същества точно това трябва да направиш, - търпеливо отговори духа.

- Не, - отговори гъсеницата, - аз не мога да направя подобно нещо. Това е много опасно! Гъсениците винаги гледат надолу за да могат лесно да намерят храната си, а не се врът някъде си горе неизвесно защо. Това за което ми говориш, не е за нас.

Гъсеницата замълча за миг.

- А по какъв начин ние се превръщаме в тези крилати същества? – реши да си изясни тя.

Горският дух обясни, че това е биологичен процес, който се осъществява за извесно време. За целта е нужно известно време да се прекара в така наречения пашкул в пълен мрак и мълчание, докато всичко не стане готово за мига, в който ще го напусне като прекрасно летящо същество с пъстри крила.

Гъсеницата слушаше без да прекъсва като не преставаше да дъвче едно листо.

- Правилно ли разбрах? Ти искаш, ние доброволно да се откажем от храната, да се пъхнем в някакъв пашкул, който не сме и виждали. Ние сме длъжни в пълен мрак и мълчание да прекараме там няколко месеца?

- Да, точно така, - отговори горския дух, като се досети накъде клони гъсеницата.

- А ти можеш ли да направиш така, че да не седим толкова дълго в пашкула? И ако може да не е на тъмно. Мисля, че сме заслужили това.

- Да, заслужили сте си го, - каза спокойно духа, - и вие притежавате нужната сила за тази метаморфоза. Тази сила е присъща на всяка гъсеница.

- Това ми се струва вече доста подозрително и рисковано. Можем да умрем от глад. Всяка гъсеница знае, че тя трябва непрекъснато да яде листа за да оцелее...

Гъсеницата помисли още малко и каза на духа:

- Върви си!

Духът на гората тихичко изчезна, а тя продължаваше да си мърмори: ”Летящи гъсеници. По-голяма глупост не бях чувала”.

На следващия ден гъсенцата събра останалите гъсеници за да им разкаже всичко, което беше научила. Тълпата слушаше с голямо внимание разказа на голямата гъсеница.

- Духа на гората е лош дух! – каза гъсеницата. – Той иска да ни подмами на някакво тъмно място, където има голяма вероятност да загинем. Той казва, че нашите собствени тела могат да ни превърнат в летящи гъсеници и за да се случи това, ние трябва няколко месеца да спрем да се храним.

Всички гъсеници дружно започнаха да се смеят.

- Ние всички знаем, че един добър дух няма да предложи подобно нещо, - продължаваше гъсеницата, - Такива метаморфози може да осъществи само Бог и никой друг! – С демонстративно самочувствие голямата гъсеница добави: - Аз се срещнах със зъл дух, но успях да разпозная кой е всъщност!

След нейните думи, събралите се гъсеници започнаха одобрително да шушукат, качиха голямата гъсеница на пухкавите си гръбчета и започнаха да я въртят и да я благославят за това, че ги е спасила от сигурна смърт.

А в същото време до тях кипи съвсем друг живот. Ако се повдигнат съвсем малко по-високо, през короните на дърветата могат да видят онези, които летят. Множество от летящи гъсеници с най-удивителните и ярки окраски свободно пърхат от дърво на дърво в топлия слънчев ден. Тях ги наричат пеперуди. До неотдавна те са били долу сред пълзящите гъсеници, а сега животът им е изпълнен с радост, светлина и всичко им е наред. Всички те са се променили благодарение на онзи дар, който им е заложен изначално и от който те са успяли да се възползват, като са преодоляли страха и съмненето си...

Автор - Валерий Максимчук

Из "Пътят към нашите мечти"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

g.gif Нали във всеки от нас съществува частица от Всемогъщия => само чрез мисълта си ние можем да променим дадено нещо което искаме g.gif

а до колко сме развили тази частица у себе си, че да я използваме правилно?

Много размишлявам над това, не знам защо.unsure.gif

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Преди всичко останало човек трябва да допусне в съзнанието си мисълта, че нещо е възможно, че е постижимо от самия него. Даже можем да си представим себе си в бъдеще, когато вече сме реализирали желаното. Това е много мощно психологическо средство за промяна, защото промяната утвърдена в съзнанието ни неминуемо ще се реализира и физически.

а до колко сме развили тази частица у себе си, че да я използваме правилно?

Различно за различните хора предполагам, но тъй или иначе недостатъчно, ако използваме за мярка съвършенството.

Аз лично за себе си въпреки че се стремя към съвършенство, много се радвам на несъвършенството си. Докато съм несъвършен ще имам над какво да работя в себе си, какво да променя, към какво да се стремя.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

„Във висшата окултна математика частта може да бъде равна на Цялото, но не може да стане по-голяма от Цялото. Това е едно положение. Цялото пък може да бъде по-голямо от частта. Това е второто положение. Ето де е разликата. Тук се крие великата необходимост, която ограничава частите и те трябва да се подчиняват. Това е един вътрешен закон на Битието. Тъй че ние можем да бъдем като Цялото, но не можем да бъдем по-големи от Цялото.“

„Условия лежащи в триъгълника“, 9.11.1924 г.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Бог и Човек ,това е едно Цяло.Малцина са човеците открили Бога във себеси.Когато стане обратно ,на земята ще изгрее ново Слънце.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Днес се замислих за благородството и в ума ми изникна връзката му с настоящата тема. Самата дума „благородство“ на български език говори вече много. Често ние я ограничаваме да физическото, кръвно родство, до аристокрацията, до външното държание, докато в действителност благородството е да действащ с чест и достойнство не зарадисвоето родословие, не заради модата и етикета, не заради принадлежността към дадена общност или класа, а заради духовното, т.е. напълно осъзнатата и реална връзка с божественото. Честта обикновено се приема като израз на гордост, на надменност, докато всъщност тя изразява една дълбоко познаване на неизменната същност на живота – на всепобеждаващия дух. И когато човек стигне дотам, че да приема за въпрос на чест изплащането не само примерно на финансовите, но и на кармичните си задължения, той вече е постигнал много.

Тук, в тази тема, мога да спомена и доктрината за първородния грях. Тя всъщност е коренно противоположна на благородството. Благото родство на човека е гарант, че той може и ще реши всички земни проблеми. То показва и пътя: човек да приеме своята божественост, но не поради гордост и тщеславие, а с пълна осъзнатост за свързаната с това тежест и отговорност.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моля регистрирайте се, за да коментирате

Вие можете да публикувате коментар след като влезете в акаунта си



Влизане Сега

×