Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Донка

"Аз те обичам" или как ограничаваме безусловната Любов

Recommended Posts

В Любовта има един велик закон. Той е следният: ако ти си позволиш само да споменеш на някоя жива душа, че я обичаш, и с това я ограничиш, ти си изгубил вече всичката Любов. Бог, Който е направил света, напълно спазва този закон. Кой е чул досега Господ да каже някому: „Аз те обичам“? Другите говорят за Него, че Той е Любов, но Бог никога не споменава това. Защо? – Той спазва този велик, свещен закон, за да не се ограничи Любовта. Затуй Бог е неизменен, свят, чист. Любовта трябва да бъде чиста във всички свои проявления. И само така тя е в сила да повдигне човека. Туй ни най-малко не трябва да ви обезсърчава, но да ви насърчава.

Живите образи

Когато преди години за пръв път прочетох вариант на тази мисъл, останах изумена. Някак не можех да схвана как така ограничавам човека, на когото споделям своята любов към него. По старата ми логика би трябвало да е обратното. Обаче, от друга страна си спомних как наистина ми ставаше на мен самата малко "тясно", ако някой ми заявяваше така открито, че ме обича. Радвах се в първия момент, но после оставаше едно усещане, че с нещо съм задължена на този човек, който ме обича.

После си спомних и абсурдните случаи, в които ми бяха казвали "най-много те обичам, когато плачеш"....

Прибавиха се и думите на моя близка за девалвацията на тези думи и за това, че толкова сме свикнали с тях, че понякога ги казваме по инерция или задължение....

Какво е вашето отношение към "Аз те обичам"? Излизат ли тези думи от душата и от устата ви? Очаквате ли да ги чуете? Какво изпитвате, когато някой ви ги каже? Има ли значение за вас кой и кога и как ви ги казва?

Ами ако тези думи ги казваме на дете - те отново ли го ограничават?

Има ли заместител на тези думи, с които можем да изразим любовта си без да ограничаваме свободата - своята и на другия?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

В Любовта има един велик закон. Той е следният: ако ти си позволиш само да споменеш на някоя жива душа, че я обичаш, и с това я ограничиш, ти си изгубил вече всичката Любов. Бог, Който е направил света, напълно спазва този закон. Кой е чул досега Господ да каже някому: „Аз те обичам“? Другите говорят за Него, че Той е Любов, но Бог никога не споменава това. Защо? – Той спазва този велик, свещен закон, за да не се ограничи Любовта. Затуй Бог е неизменен, свят, чист. Любовта трябва да бъде чиста във всички свои проявления. И само така тя е в сила да повдигне човека. Туй ни най-малко не трябва да ви обезсърчава, но да ви насърчава.

Живите образи

Когато преди години за пръв път прочетох вариант на тази мисъл, останах изумена. Някак не можех да схвана как така ограничавам човека, на когото споделям своята любов към него. По старата ми логика би трябвало да е обратното. Обаче, от друга страна си спомних как наистина ми ставаше на мен самата малко "тясно", ако някой ми заявяваше така открито, че ме обича. Радвах се в първия момент, но после оставаше едно усещане, че с нещо съм задължена на този човек, който ме обича.

После си спомних и абсурдните случаи, в които ми бяха казвали "най-много те обичам, когато плачеш"....

Прибавиха се и думите на моя близка за девалвацията на тези думи и за това, че толкова сме свикнали с тях, че понякога ги казваме по инерция или задължение....

Какво е вашето отношение към "Аз те обичам"? Излизат ли тези думи от душата и от устата ви? Очаквате ли да ги чуете? Какво изпитвате, когато някой ви ги каже? Има ли значение за вас кой и кога и как ви ги казва?

Ами ако тези думи ги казваме на дете - те отново ли го ограничават?

Има ли заместител на тези думи, с които можем да изразим любовта си без да ограничаваме свободата - своята и на другия?

Не съм съгласна, не го приемам като закон, още по-малко виждам нещо велико.

Тези думи може да тежат, ако любовта е несподелене, ако няма взаимност. Когато не можеш да отговориш на чувствата, а не желаеш да нараниш изреклия ги. Когато двама се обичат, никой не се чувства ограничен, напротив - желани думи са, искаш да ги чуеш и искаш да ги произнесеш. Те са просто вербален израз на това, което изпитваш.

Ами ако ти го изрази някой невербално? Ако ти ги показва чувствата си по всякакъв начин, но не и чрез думи? Единствената разликата е, че можеш да се направиш, че не забелязваш, че не разбираш, ако не ти изнася. Дава ти някакво удобство.

И за девалвацията не съм съгласна. Девалвират само тогава, когато няма вложено в тях, когато са само думи. Когато загубят покритието си. Но това се усеща.

Редактирано от Галя_М

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не мисля че "Аз те обичам" са думи изгубили значението си. Поне за мен.Когато тези думи изрека те идват от душата ми и са изречени с голяма нежност и любов.Чувам тези думи често от най-близките ми -съпруг -дъщеря-племенницата ми.Преди 20дни ги чух изречени от 4годишната внучка на сестра ми .Не я бях вижала от 6 месеца.Детето спонтанно се обърна към мен с думите"Аз те обичам" на което аз отговорих "И аз те обичам".Невиждам как бих ограничила дете например като му засвидетелствам обичта си.Когато любовта излиза от сърцето и душата без претенции от никакво естество тя неможе да е ограничаваща.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мисля,че много хора произнасят тези думи без да се замислят какво казват - модерно е някоя шоу звезда да се провиква от сцената "Обичам ви",модерно е да казва на всеки "Обичам те",модерно е да се "обича"...

Все по-малко стават хората,които могат съвсем искрено да изразят чувствата си с помощта на тези думи.

Приятно е да чуеш "Аз те обичам",но думите не могат да заменят жестовете на обич.

Редактирано от Пламъче

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Често казвам "обичам те" и винаги, когато го казвам, то е защото го чувствам./ не знам при всеки ли е различно като усещане, но аз го усещам в тялото си, в гърдите и е много приятно/ В никакъв случай не е по задължение или при нужда. Казвам го в семейството, на приятелите, на близките хора, дори на някои домашни любимци. Нищо и никого не ограничавам с това - чувствам го и го казвам. И на мен ми става още по-хубаво. Надявам се и на тях също да им е хубаво.

Не е ограничение да казваш какво чувстваш. Ограничение е обратното - да не смееш да казваш какво усещаш и какви са чувствата ти.

Пък нали думите носят енергия, заряд. Нека има повече обич между хората.:feel happy:

Както казва Мечо Пух " колкото повече, толкова повече"

А колкото до това, дали има заместител на думите, ще цитирам реплика от един филм: "любовта, това са хилядите малки неща, които правиш за другите"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всъщност на времето си дадох сметка, че това, което реално усещам, когато обичам някого, това е някаква безпричинна радост, усещане за свободно щастие - не такова като да ти се сбъдне желание, мечта, а необяснимо и нелогично.

И тогава реших, че ако трябва да казвам истината, то тя няма да звучи "обичам те", а - "много съм щастлива!"

Редактирано от Донка

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Донка, мисля, че бихме могли най-малкото да се замислим над този текст.

Той не е единствен. В беседите на доста места се обяснява това като в някои беседи изрично се казва следното: "Този, който обича, взема. Този, който се оставя да бъде обичан, дава".

И пак: "Този, които обича, взема". Когато казваме на някой, че го обичаме, ние изявяваме нашите претенции да вземаме от него. Всички знаем колко обсебваща и ограничаваща може да бъде родителската любов. Защото когато обичаме, ние вземаме. Понякога може да обичаме до кръв. Толкова да изявяваме любовта си, че да погубим любимия човек.

Затова трябва да балансираме любовта си като се оставим да бъдем обичани.

Тук, обаче, има един доста тънък закон.

Да се оставим да бъдем обичани означава да сме достатъчно добри, за да може това да се случи.

Иначе не бихме позволили да ни обичат. Позволяваме да ни обичат като сме добри към другия. Като намалим претенциите си. Като го приемем малко повече такъв, какъвто е.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Често казвам "обичам те" и винаги, когато го казвам, то е защото го чувствам./ не знам при всеки ли е различно като усещане, но аз го усещам в тялото си, в гърдите и е много приятно/ В никакъв случай не е по задължение или при нужда. Казвам го в семейството, на приятелите, на близките хора, дори на някои домашни любимци. Нищо и никого не ограничавам с това - чувствам го и го казвам. И на мен ми става още по-хубаво. Надявам се и на тях също да им е хубаво.

Не е ограничение да казваш какво чувстваш. Ограничение е обратното - да не смееш да казваш какво усещаш и какви са чувствата ти.

Пък нали думите носят енергия, заряд. Нека има повече обич между хората.:feel happy:

Както казва Мечо Пух " колкото повече, толкова повече"

А колкото до това, дали има заместител на думите, ще цитирам реплика от един филм: "любовта, това са хилядите малки неща, които правиш за другите"

Подписвам се под думите ти! Абсолютно!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Антон_

Съществува една интересна разлика между славянската и латинската дума за "силно положително чувство" -

Едните казват Любов, а другите казват Амор.

Амор означава "Аз съм обичан" - показва посока на чувствата - от човека до теб към теб, то ест посоката е към нас.

Любов - тук няма посочена посока. Може да е навън, може да е навътре, както дойде.

Любовта е Любов само, когато е споделена.

Имах една приятелка преди време, караше ме два-три пъти седмично да й казвам, че я обичам... носех си тефтерче и си отмятах тази част от задълженията.

Щурава работа.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всъщност на времето си дадох сметка, че това, което реално усещам, когато обичам някого, това е някаква безпричинна радост, усещане за свободно щастие - не такова като да ти се сбъдне желание, мечта, а необяснимо и нелогично.

И тогава реших, че ако трябва да казвам истината, то тя няма да звучи "обичам те", а - "много съм щастлива!"

Съгласна съм.

И аз забелязвам, че казвам на децата си - "Много ти се радвам!" вместо "Много те обичам!" и това е по-скоро в резултат на въпросителен поглед от тяхна страна, защото често ей така мимиходом, без причина и както те си правят нещо в дневната (в тяхната стая не нахалствам така :rolleyes: , дори рядко влизам), на мен ми се приисква (и го правя) - да ги погаля, да ги прегърна, да ги целуна някъде. Като бяха малки по-често те ме търсеха и се гушкаха, а сега, нали са вече в тийнейджърска възраст, е обратно; сега ме търсят по-скоро да ми разкажат нещо, да си поговорим ... 60.gif

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря, Донка! Много хубава тема!

От известно време и аз зная за този закон. И моята първа реакция беше изумление. Как така. Толкова е хубаво да изразиш чувствата си с тези думи. Самите те носят радост.

И вече се въздържам да ги казвам. Може би за най-съкровеното, мило, нежно чувство, което изпитваме не бива да се говори. Когато се говори много като че ли изчезва вълшебството, като че ли губим чувствителността си да го усетим. Малко ми е трудно да обясня.

Въпреки това понякога споделям във форума мои вълнения и радости, за да ги съпреживея с вас и ми е интересно да разбера кой се вълнува на същите неща, които радват и мен.

Що се отнася до любовта на децата. Те са толкова чисти и искрени, тези думички, изречени от тях са вълшебни-те ни показват какво е любов. Чистота, да се радваш на всичко, да си весел, щастлив , безгрижен. И най-дребното нещо ги впечатлява и радва.

Много беше интересна Йоанна, когато беше взела лупа и събрала около себе си няколко деца, разглеждаха една гъсеница.

Редактирано от wonderful

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Донка, мисля, че бихме могли най-малкото да се замислим над този текст.

Той не е единствен. В беседите на доста места се обяснява това като в някои беседи изрично се казва следното: "Този, който обича, взема. Този, който се оставя да бъде обичан, дава".

И пак: "Този, които обича, взема". Когато казваме на някой, че го обичаме, ние изявяваме нашите претенции да вземаме от него. Всички знаем колко обсебваща и ограничаваща може да бъде родителската любов. Защото когато обичаме, ние вземаме. Понякога може да обичаме до кръв. Толкова да изявяваме любовта си, че да погубим любимия човек.

Затова трябва да балансираме любовта си като се оставим да бъдем обичани.

Тук, обаче, има един доста тънък закон.

Да се оставим да бъдем обичани означава да сме достатъчно добри, за да може това да се случи.

Иначе не бихме позволили да ни обичат. Позволяваме да ни обичат като сме добри към другия. Като намалим претенциите си. Като го приемем малко повече такъв, какъвто е.

Позволявам ти да ме обичаш? Хм, това ми звучи доста самонадеяно.

Чувствата не се диктуват. Не се позволяват и не се забраняват - те се изпитват. Бихме могли само да контролираме проявлението им. А това: Да се оставим да бъдем обичани означава да сме достатъчно добри, за да може това да се случи. го разбирам като да сме достойни за любов, доколкото зависи от нас, но... толкова достойни хора не са обичани в даден момент или конкретно от някого.

Или пък означава "великодушно" да търпим нечия любов, а не да я отпъждаме с махване на ръка, като досадна муха. Но пък това е съвсем неприемливо за мен, прилича ми на оказване на благоволение, а аз любовта я виждам по друг начин.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

За съжаление не е самонадеяно, а твърде често срещано.

Много хора несъзнателно макар не позволяват да бъдат обичани, дори от най-близките си хора. Иначе, съзнателно, ако например ги запитаме - казват, да, искам, търся любовта. И недоумяват защо не срещат подходящия човек или защо им се случват все неподходящи връзки.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз бях един такъв човек, за който говори Диана - чак до година 45 от живота си.

После спрях да казвам "Аз те обичам" - и на ум и на глас. Казах си "Аз обичам еднакво всичко и всички и им се радвам и това не зависи от всичко и всички, а от мен самата." На цветето, на птичката над мен, дето ме радва с песните си, казвам ли и "аз те обичам"? Значи тогава и на хората няма смисъл.

Но на мен като на филолог много силно ми подейства един полушеговит и много сериозен анализ на изречението:

аз- лично местоимение - извършител

те (теб) - допълнително местоимение - засегнато от действието обичам .... действие!!! обичам??? :whistling::3d_146:

Редактирано от Донка

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

За съжаление не е самонадеяно, а твърде често срещано.

Много хора несъзнателно макар не позволяват да бъдат обичани, дори от най-близките си хора. Иначе, съзнателно, ако например ги запитаме - казват, да, искам, търся любовта. И недоумяват защо не срещат подходящия човек или защо им се случват все неподходящи връзки.

Мисля, че такива хора по някаква причина не харесват, не обичат себе си. И не смятат, че заслужават да бъдат обичани. А им се иска. Обикновено това са много самокритични хора, или много критикувани, хора с повлияна и изкривена самооценка.

Те просто не вярват, че "стават" за обичане, въпреки че им се иска. Страхуват се, че отсрещният, обичащият ги, греши и рано или късно ще престане да ги обича. И това отхвърляне или неприемане на любовта към тях е наистина на подсъзнателно ниво. На принципа отхвърлям те преди да ме отхвърлиш. Но ако им го кажеш, няма да ти повярват.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На цветето, на птичката над мен, дето ме радва с песните си, казвам ли и "аз те обичам"?

Казвам. Наистина. Казвам и на котката си вкъщи. Казвам и на кучето на улицата /обичам кучетата/. В последните няколко дни го казвам и на някое красиво цъфнало дърво. Ако щеш вярвай, даже го погалвам.

Казвам го, когато имам нужда да го кажа, когато съм толкова преизпълнена с любов, че ще се пръсна, ако не я споделя. И не очаквам нищо в замяна, не товаря нито дървото, нито кучето с чувствата си. Просто и само ги обичам.

Вярно, с хората не е толкова лесно, не става просто така - там има хиляди съображения. Но ако се усмихна на света и ми трепне под лъжичката или ме стегне в сърцето, това е пак същото, просто е без думи. Трябва ли да се самоограничаваме с близките си?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:rolleyes: О, аз не казвам, че се самоограничавам - напротив - това ме освободи!

Аз също си говоря и галя и се радвам на всичко, но някак не ми идва да кажа "обичам те". Когато не го усещам в мислите си това изречение, се отварям да ги чуя, да усетя настроението им, да съпреживея с тях нещо, да помогна... Някак моето чувство отива на заден план - на преден излиза тяхното състояние. :rolleyes:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тук ще припомня едно мое мнение от друга форумна тема:

Понякога е престъпление да не кажеш "Обичам те"! Понякога е невъзможно да не кажеш "Обичам те"! Понякога се случва това "Обичам те" да е по - силно от теб, от твоята лична воля, защото сякаш идва от Цялото, макар и да е предназначено конкретно за един човек... Понякога не казваме "Обичам те" просто защото се страхуваме... Страхуваме се да поемем отговорност за думите си... Страхуваме се, че това може да се възприеме като слабост... Страхуваме се, че ни прави уязвими... Срамуваме се... Но не от Любовта трябва да се срамува човек, а от безлюбието! Не знам защо, но моето усещане е, че пренебрегваме чувствата си... че се пазим от тях и не им отдаваме сякаш такова значение. И в много по - голяма степен се засягаме не ако някой ни каже, че сме безчувствени, а че сме глупави. Издигнали сме разума в култ, подтискайки сърцето, а то маркира Пътя към Необятното. Когато ни напусне любимо същество, едва тогава осъзнаваме, че сме спестили, че сме пропуснали безвъзвратно възможността да му кажем "Обичам те". Така че без притеснение, без чувство на неудобство, погледнете в очите човека, който е най - близко до сърцето ви, на когото сте отдали Любовта си, и му кажете "Обичам те", защото утре може да е късно!

И ще допълня, че даже и Учителят не е съблюдавал стриктно този закон - примерно съм срещал в том 5 на "Изгревът", когато в разговор с Мария Тодорова нееднократно й казва, че я обича. Изобщо си мисля, че Любовта трябва да бъде изразявана по най-различни начини, вкл. и словесно. А думите, изречени с Любов, просто притежават магическа сила и остават дълбоко вписани в акашиевите хроники!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:rolleyes: О, аз не казвам, че се самоограничавам - напротив - това ме освободи!

Аз също си говоря и галя и се радвам на всичко, но някак не ми идва да кажа "обичам те". Когато не го усещам в мислите си това изречение, се отварям да ги чуя, да усетя настроението им, да съпреживея с тях нещо, да помогна... Някак моето чувство отива на заден план - на преден излиза тяхното състояние. :rolleyes:

Разбрах те.

Виж, аз го казвам само тогава, когато го чувствам. Особено когато е неудържимо и когато усетът ми за такт, доколкото го имам, ми позволява да го изрека на глас, а аз имам такъв усет. Иначе и аз мога да обичам кротко или безсловесно. И точно защото обичам, затова на преден план е състоянието на човека срещу мен, съобразявам се с неговата нужда в момента, ако нуждата и моментът са такива. И поради тази причина много по-често на устата ми е "какъв е проблемът", отколкото "обичам те!" като първа реакция. Като втора може, след разчепкването и като израз на "до теб съм, каквото и да става". Точно защото го обичам.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Любовта е най-нежното цвете, което трябва да се развие далеч от погледите на хората. За любовта ти никой не трябва да знае. Любовта с език не се предава. Онзи, който те люби, не говори, но ти чувстваш, че в тази душа има любов. Проговори ли за любовта си, тя се изгубва. Учителя Петър Дънов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Понякога и без да са ми казали, че ме обичат с поведение показват, че съм длъжна, че изискват от мен нещо... Търговийка.... За това внимавам кой и защо ми казва/показва обич...

Казвам на децата си, че ги обичам, особено Лоринка има нужда от това...:feel happy: Най-красивата обич е, която дава свобода...:sorcerer:

Миналата седмица едно детенце на около 2 г. от блока ни ме видя навън и дойде при мен. Протегна ръчички и поиска да го гушна. Толкова чиста прегръдка беше... А аз само ги поздравявам, не сме близки. От тогава ми казва како;) и иска да се гушне като се видим...

Редактирано от Слънчева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:rolleyes: О, аз не казвам, че се самоограничавам - напротив - това ме освободи!

Аз също си говоря и галя и се радвам на всичко, но някак не ми идва да кажа "обичам те". Когато не го усещам в мислите си това изречение, се отварям да ги чуя, да усетя настроението им, да съпреживея с тях нещо, да помогна... Някак моето чувство отива на заден план - на преден излиза тяхното състояние. :rolleyes:

Извинявай Донка ама това не го разбрах.Какво значи не го усещам в мислите си? Любовта е чувство -то идва от сърцето .То е спонтанно .Когато погаля едно цвете или животинка аз отдавам симпатия -емоция -.любов.То цветето е цъфнало да зарадва и като го погалиш ти му засвидетелстваш обичта си.Зощо трябва да се мисли?Защо трбва да усетиш настроението му и да съпреживяваш и да помагаш?То -Тя или Той в момента приемат твойта обич.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Любовта е най-нежното цвете, което трябва да се развие далеч от погледите на хората. За любовта ти никой не трябва да знае. Любовта с език не се предава. Онзи, който те люби, не говори, но ти чувстваш, че в тази душа има любов. Проговори ли за любовта си, тя се изгубва. Учителя Петър Дънов

Това е цитат изваден от контекста на цяла беседа.Ако почнем с цитати край нямя да има.Ще се радвам да споделиш лично отношение .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:rolleyes: О, аз не казвам, че се самоограничавам - напротив - това ме освободи!

Аз също си говоря и галя и се радвам на всичко, но някак не ми идва да кажа "обичам те". Когато не го усещам в мислите си това изречение, се отварям да ги чуя, да усетя настроението им, да съпреживея с тях нещо, да помогна... Някак моето чувство отива на заден план - на преден излиза тяхното състояние. :rolleyes:

Извинявай Донка ама това не го разбрах.Какво значи не го усещам в мислите си? Любовта е чувство -то идва от сърцето .То е спонтанно .Когато погаля едно цвете или животинка аз отдавам симпатия -емоция -.любов.То цветето е цъфнало да зарадва и като го погалиш ти му засвидетелстваш обичта си.Зощо трябва да се мисли?Защо трбва да усетиш настроението му и да съпреживяваш и да помагаш?То -Тя или Той в момента приемат твойта обич.

Ами контекстът ми е :

"не го усещам в мислите си това изречение" Любовта, емоцията - тя не може да се изрази в думи и изречения. Само мислите могат. Всъщност на всеки филолог е позната една теория, според която думите и синтаксиса на езика оформят и мислите на човека, който говори този език. Това е познато и на всеки човек, който говори свободно повече от един език.

Може би точно това има предвид и Учителя като казва, че не може да се изрази с думи безусловната любов. Е, можем да опитваме...

Но според мен и в думите, с които започнах темата, има един много важен момент:

ако ти си позволиш само да споменеш на някоя жива душа, че я обичаш, и с това я ограничиш, ти си изгубил вече всичката Любов.

Как споменаването на душата (не на човека, не на аз-а), че я обичаме, може да я ограничи? Ако решим тази задача, ако намерим мъдростта да различаваме ограничаващото "аз те обичам" от освобождаващото такова, при това и за двете души...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×