Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Бягство в мисленето и отбягващо поведение


Recommended Posts

Здравейте!

Не знам от къде да започна. С времето придобих навика да анализирам ситуации, хора и да се самоанализирам. Често изпадам в състояния на самовглъбяване и самосъжаление. Напоследък обаче положението ми се влоши. Чувствам, че живея само във вътрешния си свят. Нямам желание за нищо - пълна апатия. Мислите ми са само за това колко съм била зле и че трябва да се променя. Избягвам да излизам или да съм сред хора, защото първо, от 6-7 години насам имам чувството, че не мога да общувам с хората (1.) , второ, постоянно ги анализирам и критикувам вътрешно, което ми пречи да създавам приятелства. В техните очи няма нищо такова, но когато човек не чувства вътрешен мир и харомония, няма значение какво му говорят останалите. Чувствам се адски уморена.. нямам желание за живот на моменти, минавали са и крайни мисли през главата ми, вечер не мога да спя, а при събуждането сутрин се задушавам. От сутрин до вечер съзнанието ми е пропито от мисли за мен.. като затворник във вътрешен свят съм. А бях много активен човек.. исках едва ли не променя света. Имам страшно много постижения в учебен план, много умения и възможности, които съм развила. Живея в малък град и съм ограничена откъм дейности.. Задушавам се, искам да бъда нормален човек, който се буди с желание за живот, който не води постоянна вътрешна борба със себе си, който обича себе си, на когото не му пука кой какво ще каже за него, как да заговори някого, да чувства сигурност и стабилност под краката си...

(1.) Може би този проблем го отдавам на факта, че съм прекарвала много време сред книгите ( но все пак това не може да бъде причина.. всеки иска да е образован, това е по-скоро проява на интерес към живота... хоби), семейстовото ми няма семейни приятели и контактите с външни лица при мен са били ограничени от ранна възраст. Последните 2-3 години живея само с майка ми, която като мен, не е особено приказлива и си разменяме по няколко изречения на ден ако аз захвана разговора.. иначе несъзнателно, обича да ме критикува. Поблемът е там, че сред семейство и близки нямам проблем с общуването, говоря си спокойно ( не толкова свободно, колкото искам.. не съм душата на компанията, както искам), нямам проблем и да заговарям непознати. Но съм свикнала да общувам на по-високо ниво. Използвам по-формален изказ, дори твърде официален, премерена реч .. абе като някакво лице от телевизията. Трудно намирам теми с хората. Освен да обсъждам новините и разни такива.. Напоследък не ми е приятно и общуването с връстниците ми.. 12 клас съм и вместо да се радвам на последните мигове с тях както искам, аз гледам да страня от тях, защото не се чувствам добре. А след всеки такъвм иг съжалявам страшно много. Не знам как да заговоря някого и съм започнала много да следя останалите какво правят, какво казват, как го правят. Дразня се много... попивам от тях, а това ме кара да чувствам, че не съм себе си. А не знам коя съм аз.. знам само, че искам да постигна нещо в живота, че искам да се развивам, усъвършенствам, но преди всичко трябва да се науча да живея - да съм тялом и духом където съм и да бъда нормална. Не искам да продължавам да си правя план какво да свърша днес, какво да кажа на някого, като излезнем вечер с приятели какво да правим, как да реагирам в дадена хипотетична ситуация.. Чувствам, че всички се отчуждават от мен.. нормално, кои обича мрънкала, депресии, жалки и затворени в себе си лица с пубертетски изпълнения. Чувствам, че съм неискрена с останалите.. една ли не гледам да ги използвам, помня всичко добро и лошо, което са ми направили. Надявам се всичко това да е плод на състоянието ми. Мога да пиша още много, много неща, но то ще бъде напосоки, така че ако имате конкретни питания към мен, давайте. Готова съм да отговарям, да съдействам с каквото мога само за да сложа край на това веднъж завинаги. Благодаря предварително!

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей, Housewife,

Нека си говорим на "Ти", ако нямаш нищо против. Това, макар и да изглежда изкуствено в началото, скъсява дистанцията и ще помогне и на двете по-добре да разберем ситуацията и какво може да се промени в нея. Аз съм по-възрастна от теб, но си спомням, че тъкмо в края на гимназията започнах да разбирам какво е тъга. Споделяли сме си със съучениците години по-късно, че почти всички сме се чувствали тогава недобре. Свършва едно досадно време, но детството отлита, плашещо е бъдещето...идва "реалният" живот с неговите отговорности и т.н.. Разбирам, че твоята тъга има по-дълбоки корени.

Знам, че си прочела много книги, които съветват как да се справиш със страховете и тревогите от различните етапи в съзряването. Това личи от стила ти, от начина на изразяване, от начина, по който подреждаш мислите си. Надраснала си умствено и интелектуално съучениците си, но си усетила и болката от самотата, която не може да се компенсира с чувството ти за превъзходство. Имаш примера на (по всяка вероятност) една интелигентна майка, която не е могла да се справи в живота така, че да е щастлива. Не искаш да мрънкаш и да си в депресия. Не искаш да копираш чужди думи и поведения, а попадаш в клопките им. Доколкото разбрах, в семейството ти е по-леко да общуваш, отколкото с връстниците ти. Споменаваш само за майка си.

Познаваш ли другия си родител? Какво е отношението ти към него? Има ли някой друг от семейството, за когото не си ни писала - важни за теб баба, дядо? Как беше до 12-13 -тата ти година, когато разбра, че ти е трудно да създаваш приятелства? Разбирам ли правилно, че нямаш нито един от съучениците и връстниците, с когото по-добре върви?

Освен това, ми се ще да си те представя. Може би ти е по-лесно да споделяш, когато не си представяш конкретния човек? Но за да бъда по-близо до реалността на твоя проблем, е добре да зная как се чувстваш, та дори и колко килограма си. Нали декларираш желание да отговаряш и на несъвсем удобни въпроси? Магията на излизането от проблемите идва от готовността ти ,от смелостта ти и дързостта ти да поставяш и да отговаряш на въпроси открито и честно. Аз съм готова да отговарям на твоите въпроси честно. За сега не съм готова да ти давам препоръки или да изказвам дълбокомъдрени мнения, искам да имам повече яснота. А тя ще дойде в общуването, ако искаш. Ако искаш да общуваш с мен, пиши. Зад думите ми стои реален човек и ще се радвам, ако и ти ме възприемаш така.

Цвета

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей и от мен housewife,

Споделеното от теб е много смело, поздравления за теб!Бих ти казала, да бъдеш по- голям оптимист.Възраст около 18 или 20 години е на смяна на стереотипите на мислене.От учебния процес в "живия живот".Но всяка криза е белег на порастване, на изменение на светоусещането, пренареждане на ценностите в живота.Книгите са хубаво нещо, но прилагането на истините от книгите е съвсем различно нещо.Приемай хората около теб с доверие, с всичките им недостатъци.Отстоявай своите ценности и ги запази в приятелските връзки.Не приемай хората за съвършени, но откривай в тях хубавите им качества.Опитай се да създадеш свой приятелски кръг, да попаднеш в друга среда.

Винаги имаш право но избор, животът е пред теб.Млада си, умна си, подреди приоритетите си в живота и намери начините и средствата да ги постигнеш.Няма място за отчаяние.

Късмет и успех!

Линк към коментар
Share on other sites

Благодаря, Дриада - за изразеното мнение и за подкрепата!

Да, да.. познавам го. Родителите ми не са разделени. Просто поради финансови или не знам, непонятни за мен причини не живеят заедно. Той е безработен и тъй като имаме къща на село, живее там. Виждаме се, лятото сме заедно цялото семейство. Имам и сестра. Тя е по-голяма от мен с 2 години и 7 месеца.. но тя си е малко развей прах, поне в моите очи и по-често възприемам себе си като по-голямата сестра.

Относно съучениците ми, до миналата година (според мен!) всички много ме уважаваха.. в 10 клас учителите ме смятаха за лидер в класа, успехи на всяко едно равнище. Но напоследък страня, говоря на въпреки, не се включвам в инициативи, всеки и всичко са ми криви, имам чувството, че ме гледат зле, усещам как се правя на интересна, за да съм забавна да привличам внимание, а това е страшно детински и мн мн се дразня.. Имам приятелски кръг, имам и една близка приятелка, която доста натоварих с моите 'проблеми'. Като цяло всичко мии е наред - имам приятели, интелигентна съм, според хората красива, добра.. НО.. проблем в главата. От малка си внушавам разни неща, анализирайки ситуациите и хората.. филми с други думи. Съдейки по поведението на другите, не знам кое е правилно и кое грешно, чувствам размити ценностите си, не знам в какво да вярвам, уморена съм наистина.. Съзнанието ми е ангажирано само с мисли за мен и не мога да говоря на друга тема освен тази. Заплитам език, когато някой ме попита нещо, просто защото съзнанието ми е другаде. Така да се каже, знам кое от какво идва, но защо не мога да се променя.. къде изчезна волята ми за промяна и дори за живот.. все едно цялата тази вътрешна борба ми е интересна.. а я ненавиждам. Занимавам постоянно майка и и сестра ми с мен.. Те имат свой живот и цялото това положение се отразява негативно и на тях.. усещам как и майка ми може да рухне скоро време заради мен.

Линк към коментар
Share on other sites

Дьлго си мислех да ти споделя и това, факта, че си дете на такива родители, нека не те прави с ниско самочувствие.За мен си качествен човек, не втора категория, друга рька.Ти си уникална, и сьм сигурна пьлна с хубави качества душа.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 4 weeks later...

Привет, housewife и от мен!

Страшно се зарадвах, като разбрах, че все още има мислещи млади хора. Повечето твои връстници или нямат или не искат да развиват способностите си за аналитично мислене. Обикновено на тази възрас се появява бунт срещу всичко установено. Младите хора виждат света като прекрасно място, в което могат да сбъднат всички свои желания и копнежи, потискани 12 години. Само исински мислещ и разсъждаващ човек би могъл да прозре наивността на тази иидея. Предполагам, че точно тук връзката ти с тях се пропуква. Всеки човек би се подразнил, виждайки, че хора, които познава от години, отказват да приемат реалността. И понеже ти пука за тях ти се опитваш да им помогнеш по някакъв начин. Явно твоят начин е чрез забележки, които приемаш за заяждане. Това е моето предполагаемо обяснение, без да имам ни най-малка представа дали е и твое.

В същото време хората отдадени на анализи в степента, която усещам при теб, поемат с многото информация ограниченията и нормите за поведение налагани от обществото. Тогава се появява въпросът "Какво трябва да правя?", заествайки досегашния "Какво искам да правя?" Предполагам, че не ти казвам нищо ново, но все пак е добре да ти го дообясня, така, както аз го разбирам. Всяко чудене какво трябва да направя в дадена ситуация води до конфликт. Така или иначе човек трябва да действа, той взема някакво решение и "пуска конете". А след това преценява дали не е допуснал грешка. Най-невралгичната точка е страхът да не допусна грешка и как другите ще ме погледнат ако го направя. Този страх, обикновено забавя или подтиска всяко действие. Това са все мисловни процеси. Единственият недостатък на схемата е, че животът и отношенията меду хората са доста различни от математиката. Тук А+В не винаги дава С. Т.е. Без значение колко съм обмислял дадено действие или постъпка, вероятността те да се възприемат като погрешни е над 50%. Освен мисли и съждения, около нас е пълно с емоции, които ни помагат да преудолеем точно тази "нематематичност". За щастие, при емоциите няма правилно и неправилно. Единствените категории при тях са мои и чужди. Обикновено точно това се има предвид, когато се казва: "Бъди какъвто си!" Или по-точно изразявай емоциите си по начина, по който ги преживяваш.

Приемайки тази тактика, човек изключва възможността да допусне грешка - в крайна сметка, това съм аз! Това са моите чувства и никой друг не може да ги разбере по-добре от мен, следователно, никой не може да прецени дали са правилни или не. За да стане съвсем ясно, ще дам един по-осезаем и конкретен пример. Ако ме боли ръката, защото съм се порязал, аз не се съмнявам в истинността на моята болка. Аз съм сигурен, че ме боли. Никой друг човек не е в сътояние и няма право да определи дали ме боли или не, още по-малко колко точно ме боли.

В този случай, мнението на останалите спира да има толкова болезнено силно значение за мен, защото това съм аз, а това са моите чувства, мисли и емоции. Техни чувства биха провукирали тяхното харесване или нехаресване спрямо мен. Но ако аз не съм себе си, то кого биха хересали те?

Надявам се, че този отговор ще ти е полезен. Ако мога да помогна с нещо друго, пиши, без да се притесняваш.

Поздрави, Дончо.

Линк към коментар
Share on other sites

×
×
  • Добави...