Орлин Баев Добавено Юли 20, 2011 Доклад Share Добавено Юли 20, 2011 Ами да - хубаво е да имаме доверие на вселената, да поставим центъра в себе си, да си вярваме, да живеем и действаме според нас самите и това, което ние усещаме, че е правилно. Хубаво е и да знаем, че всичко трудно се случва за наше добро. Години наред съм се успокоявала така и съм вярвала в магичността на този свят, без да правя планове, без да искам нищо, като дете. Само че тези години в практичен аспект за мен се оказаха един изгубен период,едно изолиране от реалността и от нелицеприятностите в нея (имах си достатъчно проблеми със себе си и смятах, че като ги реша всичко ще се оправи и ще тръгне по-лесно, нали промяната идвала отвътре навън) А то се оказа, че навън е още по-голяма каша, че всичко, което се опитах да изградя у себе си рухна пред света, в който сме принудени да съществуваме.Сега се събуждам всеки ден с мисълта - защо бях толкова голям идеалист и толкова непрактична досега и как се поправят щетите от подобен светоглед, нанасяни с години, как се запълват пропуските. Нещо на този етап, не мога да усетя идеята, че има причина всичко да е такова, каквото си е - относно целия световен ред имам предвид. А какво прави човек, когато изгуби себе си и вече спре напълно да си вярва, когато види, че това, което си е представял и от което уж има нужда го няма никъде? А трябва да продължи - заради себе си, заради другите, които го очакват от него, за да не съжалява един ден, както вече съжалявам за миналото си. Една здрава връзка с вътрешния център няма нищо общо с идеализма. Идеализмът е другото име на невротичния перфекционизъм. Главата на небето, краката на земята. Сливането с цялостната личност дава едно преживелищно знание, когниция от интуитивен порядък, която не само че не откъсва от живота, но чудесно се вплита в живеенето му. Няма капка идеализъм или магия, освен магията на всекидневното чудо, в което живеем! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Marichella Добавено Юли 20, 2011 Доклад Share Добавено Юли 20, 2011 Не знам за ревността и увереността. На този етап много съм затънала в проблема, че ще бъда изоставяна, отхвърляна,наранявана, заменяна и т.н. Има няколко сценария, по които ми се струва, че си текат взаимоотношенията между половете и те обикновено не са в полза на жените. Никога не ми е било толкова стереотипно и дори сексистко мисленето за връзките, но това, което виждам и това, което ми се случва, някакси ме води в такава посока. По повод на умността - и той е умен, само че като душа явно е много по-различен от мен.А пък да не се отплесвам в темата могат ли умниите жени да бъдат щастливи, че ще стане зле. Наистина съм перфекционист - дразнят ме несъвършенствата, а са толкова много. Много често се отказвам, когато видя, че нещата няма да се случат в най-добрата си форма, така както биха могли.Работя над тези си модели, които ме препъват постоянно, но не ми става по-леко засега. Понякога всичко около мен и в мен ме обижда дълбоко и ми се струва прекалено брутално, понякога толкова дълго и неистово ми се случва да плача, че се чудя откъде цялото това чудо се е събрало. И наистина искам да съм стъпила на земята, но това е нещо, което може би е непосилно за някои хора. Защото опитите да стъпя здраво на земята засега само ме окастриха емоционално и удариха по самочувствието ми. В смисъл, - аз обичам факта, че съм на земята и се радвам, че съм жива, но може би по друг начин. Помня някакво изказване, не знам откъде беше: "Земята е пълна с небесни неща". Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
KirilChurulingov Добавено Юли 20, 2011 Доклад Share Добавено Юли 20, 2011 : "Земята е пълна с небесни неща". Are you a wonderer ?If you feel you are a wanderer,If you think that you are a wanderer Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Alexander Добавено Юли 20, 2011 Доклад Share Добавено Юли 20, 2011 .......................................................................................... това ми е странно при мъжете - постоянно си менят обектите на внимание без да се опитат да вникнат по-подробно в тях. Ако не беше толкова трагично, щеше да е много забавно. За съжаление, така ни е програмирана "сомата" на мъжете, да имаме: Променливо сексуално внимание... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Marichella Добавено Юли 21, 2011 Доклад Share Добавено Юли 21, 2011 "За съжаление, така ни е програмирана "сомата" на мъжете, да имаме: Променливо сексуално внимание..." Ето - точно това дежурно обяснение, което като се каже и сякаш няма повече място за дискусия, меко казано ме потиска. Ами незнам, все ми се струва, че човек може да има достатъчно чувствителност и въображение, че да зареди едни физически отношения с един друг човек с достатъчно енергия, че да няма нужда постоянно да се оглежда за чуждо. Но - явно съм доста заблудена. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Marichella Добавено Юли 21, 2011 Доклад Share Добавено Юли 21, 2011 Така сте устроени - ок! А за нас какво остава тогава - условието да се съгласим априорно с нещо, което доста силно наранява. Натам вървят всички диалози между половете - той искал да има свобода, ами аз също искам да имам свободата да мога да се отпусна и да обичам някого, без да трябва да приемам условия от типа - ти си една от всички, ти ми даваш еди какво си, но еди коя си може да ми да де еди що си. Изобщо - представяте ли си за една жена, която е влюбена и отдадена колко е чудовищно всичко това. Нищо друго не остава явно освен да си убием чувствителността и да живеем като всички - правим се, че имаме връзки, семейства, раждаме деца и после ги гледаме нещастни, унизени емоционално, стискайки зъби. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Marichella Добавено Юли 21, 2011 Доклад Share Добавено Юли 21, 2011 Уф, все забравям да благодаря затова, че изобщо пишете в тази тема. Макар че не коментирам подробно всички отговори, всеки един от тях ми влияе по някакъв начин, наистина! Имаше и няколко неща, които доста ме впечатлиха и успях изцяло да ги отнеса към себе си. Всеки отговор ми е ценен, така че: Благодаря! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Alexander Добавено Юли 21, 2011 Доклад Share Добавено Юли 21, 2011 "За съжаление, така ни е програмирана "сомата" на мъжете, да имаме: Променливо сексуално внимание..." Ето - точно това дежурно обяснение, което като се каже и сякаш няма повече място за дискусия, меко казано ме потиска. Ами незнам, все ми се струва, че човек може да има достатъчно чувствителност и въображение, че да зареди едни физически отношения с един друг човек с достатъчно енергия, че да няма нужда постоянно да се оглежда за чуждо. Но - явно съм доста заблудена. Донякъде го има и при жените, но е по-прикрито, по-завоалирано... Оттук нататък обаче решавашото е цивилизованото поведение, приоритета на ценности в дадена личност. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Marichella Добавено Юли 21, 2011 Доклад Share Добавено Юли 21, 2011 Моите така наречени ценности доста взеха да се разпадат обаче. Ценностите ми можех да си ги имам докато си седя спокойно и очаквам да ми се случи нещо, чрез което да се почувствам така, както знам, че искам да се чувствам. Защото всеки знае, макар и дълбоко в себе си какво иска. Исках да разпозная това усещане. Имам предвид да го разпозная чрез някой човек. После реших да експериментирам, да рискувам, да бъда по-земна, да живея с това, което имам пред себе си и е реално - е не само че не ми се получи, но успях и да се докарам до такъв разпад на ценности, че сама да не мога да се позная. Надявам се да е временно, защото преди поне знаех нещо за себе си, сега само се опитвам да се преформулирам според някакви външни закономерности на отношенията между хората, но това не ме прави щастлива. Мисля, че ме прави много по-бедна вътрешно и скучна отколкото бях. Някой по-горе беше казал, че трябва да знаем себе си. Доста е трудно. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Marichella Добавено Юли 21, 2011 Доклад Share Добавено Юли 21, 2011 Всъщност големият въпрос е: Да се хабя и тровя в някакви неподходящи връзки или да чакам да се случи нещо, което ми изглежда истинско. Повечето хора докато чакат и действат. Вие как си отговаряте на този въпрос,или как сте си отговаряли ако той някога е стоял пред вас? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
KirilChurulingov Добавено Юли 21, 2011 Доклад Share Добавено Юли 21, 2011 Трябва ли да целунем стотици жабоци(жаби) за да открием как един(една) от тях се превръща в принц(принцеса)? Ако нямаме вътрешно разположение към такива действия какво да бъде правилното разрешение на този въпрос. От духовна перспектива нито активните, нито пасивните действия са конструктивни. За предпочитание активността да се изрази във фокусиране на вниманието ни към собственото ни духовно израстване. Думите на Христос от преди 2000 години са все още в сила за всичко онова , което искаме в живота си : Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави. Матей 6:33 Вместо да имаме концепцията " намиране" на правилния партньор в ума си, за предпочитане е да "магнетизираме" към нас правилния партньор, защото всичко, което виждаме около нас е отражение на съзнанието на човечеството. Всичко,което се случва в живота ни е отражение на нашето състояние на съзнанието. Търсенето на Божието Царство е метафора за търсенето на Христовото съзнание и вместо да се фокусираме в това да вземем каквото желаем от външен източник, по-добре би било да се фокусираме в повдигане на съзнанието си и по този начин без излишни усилия ще привлечем това, което в действителност желаем. Най-вероятно ще сгрешим , ако разглеждаме правилния партньор като личност, с която можем да живеем без да се налага ние сами да се променяме и търсим в партньора си компенсация за неразрешени аспекти от нашата психика, че можем да бъдем щастливи и цялостни без да погледнем гредата в окото си. Ако наистина намерим такъв партньор ,живота ни може да е комфортен, но за духовното ни израстване такъв живот ще е пагубен Розалина 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Юли 21, 2011 Доклад Share Добавено Юли 21, 2011 Всъщност големият въпрос е: Да се хабя и тровя в някакви неподходящи връзки или да чакам да се случи нещо, което ми изглежда истинско. Повечето хора докато чакат и действат. Вие как си отговаряте на този въпрос,или как сте си отговаряли ако той някога е стоял пред вас? За мен отговорът е - не, няма смисъл от неподходящи връзки. Но подозирам, че не за всеки това е верния отговор, ако мога така да се изразя. Срещала съм хора, с които е било възможно създаването на връзка, но обикновено още съвсем в началото си личи, дали и неподходяща. И съм ги прекратявала; веднага; безусловно - просто съм била уверена, че е по-добре и по-безболезнено от всякаква гледна точка да се прекратят нещата в съвсем ранна фаза. Но не съм съгласна, че трябва да чакаш да ти се случи нещо. Човек получава това, което дълбоко, вътрешно иска. Не чакай - искай! Olq3 и pcheliza 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Marichella Добавено Юли 23, 2011 Доклад Share Добавено Юли 23, 2011 Има един момент, в който не можеш да искаш. Как се иска? Аз не знам. Когато не са ти се случвали хубави неща, нямаш база, на която да искаш.Ако никога не си виждал морето, как ще поискаш да отидеш там? От друга страна времето си тече, няма да ставам по-млада, тривиално, но факт. Миналото няма да се върне, бъдещето изглежда невъзможно, хубавото в мен лека полека се изличава, мисля, че за първи път в живота си започвам да се озлобявам и това ме плаши. Видях, че и в работата способностите, задълбочеността и старанието не са най-важното, въобще - всичките ми заложености в личен и професионален план се оказаха напълно ненужни и неприложими. Тепърва да стана нещо тотално различно - едва ли, променям се разбира се, опитвам се, но мисля, че всеки си има някаква сърцевина, която не може много да измени. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
shelter Добавено Юли 23, 2011 Доклад Share Добавено Юли 23, 2011 (edited) Миналото няма да се върне, бъдещето изглежда невъзможно, хубавото в мен лека полека се изличава, мисля, че за първи път в живота си започвам да се озлобявам и това ме плаши. мисля, че всеки си има някаква сърцевина, която не може много да измени. Marichella, във всеки момент човек иска, дори и когато не иска. Ето защо земята е пълна с небесни "Не ща!" Хората общо взето се делим на ония, които казват: "Не!" и на такива, които казват "Защо не! ". Стремление и избягване са едно и също. Всяка посока е и приближаване, и отдалечаване. Беше ми лесно да ти покажа конфликта, състоящ се от тебе като скрита и от онова, което откриваш/показваш/ . Този зиг-заг от отражения на отраженията. Ти като отсрещна и отсрещният като теб или като липсващ трети. Озлоблението идва, когато е забранено да се покаже човекът - друг от очакваният, който пък е оформен от предишното. Всяка отстъпена любов/свързаност/ поражда собствения си недостиг, т.е. противоположното чувство. И човекът се преобръща - вместо този, който "играе", в оня който наблюдава. Светуването ни, т.е. случването ни е като събиране/в-любване/ в орнамент, във форма, в мотив. То е едновременно външно и вътрешно. Тази неизменима изворна сърцевина е генератор, неспирно презареждащ се отвън. Тя е онова вътре в ръкавицата преди да се случи ушиването й и преди ръката да влезе в нея. Тя е като получаване, преди да се пожелае. Понякога ние хората се променяме, не защото сме се видяли, а защото нас са ни видяли като някакви. Трудно е да се оставят очите, да виждат на чисто. Сякаш все сме през нечии чужди. Сега си мисля, че човек най-често се отнася към себе си и съдително, и доброжелателно. Както закон и милост, както справедливост и любов, както баща и майка, както пашкул и полет, както мисъл и чувство. Не знам какво е да си автентичен, но си мисля ,че може би е да оставиш, да си позволиш да "говорят" сетивата и във фантазното. Не се "забранявай", преди да си се усетила! Редактирано Юли 23, 2011 от shelter Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Marichella Добавено Юли 23, 2011 Доклад Share Добавено Юли 23, 2011 Shelter, Не съм сигурна дали успях добре да разбера всичко написано от теб, но ето това" "Не знам какво е да си автентичен, но си мисля ,че може би е да оставиш, да си позволиш да "говорят" сетивата и във фантазното.Не се "забранявай", преди да си се усетила!" със сигурност го мисля и аз, макар че все се чудя как точно да го изразя. И не мисля, че е някаква шизоидна нагласа, някаква пагубна отвлеченост,а напротив - то си е най-истинската част от мен. Която обаче през цялото време се опитвам да натикам някъде на скрито, да не би някой да я забележи . В един момент от живота ми ТО се беше претворило успешно в писане, но за съжаление беше само за малко. В този момент аз направо бях разцъфтяла вътрешно, макар да ми беше също и много изтощително. И тогава се случи не защото много исках, а защото ми се наложи да пиша и така открих красотата на това "ровене" да откриеш най-точната дума, най-простият израз на нещо сложно, да се разбереш и да вникнеш в себе си чрез един хем емоционален,хем логически процес. Сега не знам - мисля, че си имам доста практически казуси за разрешаване и не е моментът да се потапям в някакви такива дълбоки води , а и като че ли и нямам нужда. Само една носталгия има отвреме навреме... Латина 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
shelter Добавено Юли 23, 2011 Доклад Share Добавено Юли 23, 2011 (edited) Само една носталгия има отвреме навреме... В тези моменти усещам цялата любов на Дървото събрана в семето, което съм. Всички сме семена, Marichella. И неугасващата болка по разстоянието време, по пропуска невъзвратимост, когато сме били без да сме били, е пак наша. Били сме от този свят и все пак - не сме от него. Нашият истински дом е Времето, което не можем да измерим. Може би носталгията в същността си е принадлежност, признателност и благодарност. Понякога и често не си прощавам за нея... Редактирано Юли 23, 2011 от shelter Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Ивета Добавено Юли 23, 2011 Доклад Share Добавено Юли 23, 2011 Извинете, но какво е страданието? Понеже е такова заглавието на темата? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Marichella Добавено Юли 24, 2011 Доклад Share Добавено Юли 24, 2011 Да, и аз съжалявам за това заглавие, но се оказа, че не мога да го променя. Публикувах темата в момент, в който бях доста разтроена. Но истината е, че често съм точно такава. Така че заглавието, колкото и да е дразнещо си е точно . Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Лора Витанова Добавено Юли 24, 2011 Доклад Share Добавено Юли 24, 2011 Когато човек страда или изпитва страдание, няма думи или ако има те са малко, то е лично, прекалено лично, защото в страданието има болка. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Marichella Добавено Юли 24, 2011 Доклад Share Добавено Юли 24, 2011 Ами наистина ще помоля някой от модераторите да променят това заглавие, защото и на мен ми е трън в очите.Последното което искам е да звуча патетично и сантиментално. А относно темата - просто не исках да напиша нещо от сорта на - "ужасно съм нещастна" или "мисля, че в дъното на душата си съм безутешно тъжна и сама и това винаги ще е така". Просто имах конкретна случка, споделих я, но тя ми напомни за това чувство в мен, което сякаш е всепоглъщащо и ме следва винаги навсякъде, а и ми се дават ситуации, в които да го изпитвам. Чувствам се обречена, вече не мога да се надявам че човек като мен може да бъде нещо друго освен самотник. А и живота ми дотук го доказва. Ето това е формулата, обаче то е много клиширано така казано. Затова писах толкова, защото мисля, че хората които са преживели нещо подобно, биха ме разбрали интуитивно там някъде - сред многото думи. Не защото смятам, че някой е длъжен да чете или да ми отговаря. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
shelter Добавено Юли 24, 2011 Доклад Share Добавено Юли 24, 2011 (edited) Чувствам се обречена, вече не мога да се надявам че човек като мен може да бъде нещо друго освен самотник. А и живота ми дотук го доказва. Marichella, всяко дотук има и след него, което може и да бъде съвсем друго. Не знам къкво е искала да те провокира чрез въпроса си Ивета, но "страдащ" преведено означава и "оня, който е под въздействие". Поддържам искреността в изказа, всеки има нуждата и правото да използва точно тези думи, които се побират в нея. Въпросите са средство за откриване, а не заплаха. Отворените такива разбира се, а не затворените. Ние не само проявяваме активност, но и понасяме в това същото време - т.е. реагираме. Още в първите ти постинги има показано освен предварителната нагласа и това чувство на обреченост, на ригидност, на липсваща увереност във възможна промяна. Оправданията понякога приличат на страдание или по-точно бърка се причина със следствие. Аз поне съм откривала у себе си чувствата, но на оня комуто вече съм въздействала. При мен това може и да не е реално реагиране, като се има предвид, че при тестуванията на Пол Екман за микроизраженията на лицето, бъркам страх с агресия и тъга с отвращение/ презрение/. Твоето "знаех си, че ще ме боли" не е предварително знание, а конкретно следствие, но ти го преместваш във времевата линия. Хората наслагваме през филтъра на предишния опит и настоящето. Понякога това вече изкривява реалното възпремане на събитието. А така и жалонираме следващото. Често момичета с липсващ или твърде недостъпен баща в детството, трудно осъществяват връзка с мъже. Но и това е обобщение, а те не винаги са валидни. Редактирано Юли 24, 2011 от shelter Диана Илиева 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Marichella Добавено Юли 26, 2011 Доклад Share Добавено Юли 26, 2011 Вярвах във всякакви възможни промени, докато не се опитах реално да ги предизвикам. То нали и това е вярата - да знаеш и да мислиш нещо, без да си го видял и опитал, без да имаш нужда от доказателства. Обаче после дойдоха опитите. А опитите да променя себе си и живота си засега доведоха единствено до съзнанието, че най-доброто, което мога да направя е да да "не се връзвам" на нищо, да живея почти без емоция. Това е единственото, в което ВЯРВАМ истински в момента. Тоест - натри ми се носа с урока за непривързаността, толкова много опитах от нея, толкова дълго разсъждавах над нея, че не остана място за нищо друго. Само че аз не съм някъде в Индия, където мога да мълча и да съзерцавам вечния смисъл на битието, ами съм насред живота, който искам да живея Иначе има доста психоаналитични възможни обяснения и си ги знам и ги усещам, но не мисля, че имам на разположение още пет години за ровене из дебрите на миналото си. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Юли 26, 2011 Доклад Share Добавено Юли 26, 2011 Мммм, това усещане за някакъв краен срок, за липса на време и т.н. е много затормозяващо, според мен. И аз като бях на 20, че и на 30 си поставях какви ли не срокове , за да може сега, на 44 да ми стане ясно, че всичко става като си му дойде времето. И това време за всеки човек си е различно. Едни се женят на 16, други на 30, трети на 50, едни имат връх в кариерата си на 20, други на 40, трети на 60 ... Обаче всички сме свикнали да се тръшкаме - защо толкова рано/късно? Включително и тези около нас - роднини, приятели - допринасят за тръшкането П.П. От това което пишеш не изглежда, че не се връзваш на нищо и живееш без емоция, напротив. И непривързаността си е хубаво нещо, не само в Индия, ами навсякъде. Илен 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
dcveta Добавено Юли 26, 2011 Доклад Share Добавено Юли 26, 2011 Чувството за собственост носи много негативни неща след себе си. Получаваш, губиш, имаш, нямаш ... Всичко е преходно на този свят и човек, колкото по-рано го разбере, толкова по-добре. Няма нищо което да притежаваме на този свят, всичко е временно и преходно, включително и самите ние и което си мислим, че притежаваме, че е наше. Защото всъщност нищо не притежаваме, нито мислите си. И те са преходни и временни. Едни си отиват, други идват. За едни се хващаме, други пущаме и какво остава? Къде е вечното, непроменимото, което винаги остава, независимо от промените и относителността? Човек винаги се чувства сам, когато се е отдалечил от Бог. Може да си омъжена, може да си сред хиляди хора около тебе и пак да се чувстваш сам. Няма гаранция! Чувствата, настроенията също са временни и преходни. Идват и си отиват ... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Мария-София Добавено Юли 26, 2011 Доклад Share Добавено Юли 26, 2011 (edited) Вярвах във всякакви възможни промени, докато не се опитах реално да ги предизвикам. То нали и това е вярата - да знаеш и да мислиш нещо, без да си го видял и опитал, без да имаш нужда от доказателства. Обаче после дойдоха опитите. А опитите да променя себе си и живота си засега доведоха единствено до съзнанието, че най-доброто, което мога да направя е да да "не се връзвам" на нищо, да живея почти без емоция. Това е единственото, в което ВЯРВАМ истински в момента. Тоест - натри ми се носа с урока за непривързаността, толкова много опитах от нея, толкова дълго разсъждавах над нея, че не остана място за нищо друго. Само че аз не съм някъде в Индия, където мога да мълча и да съзерцавам вечния смисъл на битието, ами съм насред живота, който искам да живея Иначе има доста психоаналитични възможни обяснения и си ги знам и ги усещам, но не мисля, че имам на разположение още пет години за ровене из дебрите на миналото си. Има съществена разлика в смисъла на ПРОМЯНАТА: Едната е духовната промяна-прочети темите за Духовния Път, Другата е тази,която си направила-да потиснеш каквото можеш,евентуално и каквото не можеш. При първата се стига до вътрешна хармония,състояние на Любов към всичко,неосъждане,самодостатъчност и др.Няма загуба на емоции,изпълнен си с Любов и разбиране,всеопрощение,виждаш в хората Души,които извървяват своя път към Отеца....Тогава си наистина непривързан,защото нямаш очаквания и изисквания,благодарен си за всичко,защото то спомага твоето духовно израстване.Дори и за болката.Всичко е Изпитания и Уроци по Пътя.И си по-жив от всякога. Хубаво е ,че си разсъждавала,добре би било да прочетеш и други разсъждения относно страданието.Ще ти дадат нови гледни точки. Редактирано Юли 26, 2011 от Мария-София Рассвет и KirilChurulingov 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.