Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Persephone

Дали човек като мен може да бъде нещо друго освен самотник?

Recommended Posts

Администраторска бележка: По молба на потребителя темата е временно скрита. Моля не я пускайте засега.

Здравейте,

Попадала съм и преди на този сайт, сега попрочетох някои лични истории, защото имам страхотна нужда да попия от чуждия опит, да чуя съвети, засягащи начина, по който човек да се отнесе към егото си, към болките си, и може би към наказанията в живота си.

Още от малка усещах в себе си бездънна болка, която ми е гарантирана. Като голямо морско чудовище винаги изплуваше на повърхността, и така и до днес не ме оставя. Расте, расте, става все по-голяма. Като че ли предчувствах, че животът ми ще е тъжен и тежък.

Ето че отново имам повод да я вкуся, и то повод - смешен и глупав за някои може би. По принцип съм сама, цял живот самотна. На 31 съм, но така и не осъществих нито една пълноценна връзка с мъж, имам нужда от любов, знам, че мога да я изпитам, но толкова много се страхувам и пазя от нея. Сега си задавам въпроса - това съдба ли е или за всичко съм виновна аз с конкретните си действия и бездействия...Никога не съм била с някой, когото истински да обичам, да е споделено, да е магия. А сега - без да търся нищо, в нета се запознах с един мъж.

Пишат ми много други, опитвам се да осъществя някакъв контакт с тях. Но това беше просто нещо различно - все едно виждам всичко, което съм търсела. За съжаление едновременно с това и всичко, от което съм се страхувала в отношенията си с хората. От самото начало знаех, че той ще ме разочарова, знаех, че всеки момент ще се покаже нещо тъмно и мътно, което ще помрачи факта, че той ме грабна от раз. И той го казваше и аз го виждах - интелектуално сме на една вълна, толкова подобни.... Идеите и мислите му винаги бяха за нещата, които мен ме вълнуват, още когато не знаеше нищо за мен. Енергията на разговорите ни - мисля, че бяха наистина невероятно заредени... И той го твърдеше - постоянно казваше, че рядко се случва човек да се натъкне на такава подобност, да намери някой, с когото може да разговаря така.. И сме си казали толкова много неща, всякакви - философски, ежедневни, болезнени, забавни....

Аз обаче имах причини да се дистанцирам - неща, които ме разочароваха още в началото - скри, че е обвързан, има дете, а освен това разбрах, а и той не отрече, че постоянно си търси и жени за секс....Един вид - проверих го, не исках да хлътвам глупашки . Когато пишеше с мен пишеше и на други. Мислех, че ми е ценно това общуване, че контролирам нещата и съм дистанцирана. Аз спирах да пиша на няколко пъти, той пак ме търсеше. Единият път имахме около месец и половина прекъсване, не бях влюбена, но се сещах за него с топло чувство, за това като ми писа отговорих.

Сега не ми пише от седмица - за първи път той прекрати връзка. Липсва ми. Разбирам, че той не е идеален, но за много неща, които казваше е прав - за моите страхове, за шанса да срещнеш някой, "който да ти приляга като ръкавица на ръката". През цялото време не исках да се поддам на манипулациите и може би съм си била напълно права. Но нещото, за което най-много съжалявам сега е, че не му казах какво значи за мен, дърпах се, не исках да се видим и чуем, също така много старателно криех, дори и от себе си, че той наистина ме докосна емоционално и мисловно, промени нещо в мен, накара ме да усетя любов. Почти физически го усещах, виждали сме се на много снимки, почти беше като реално общуване. Месеците фанатично писане с часове явно оставиха отпечатъка си, колкото и да исках да се правя на голямо момиче.

Та сега съм объркана - първата реакция винаги ми е била - той е женкар, не се занимавай с него, обаче като погледна по-дълбоко - и аз не съм готова на сериозни отношения в момента, имам много да уча, липсата на положителен опит ме е направила човек, който не е наясно със себе си. Но пък ревнувам много - от жена му, от другите му жени, от влечението му към това, което се нарича "просто секс", за което сме си говорили неведнъж с него и сме го обсъждали. Трудно ми е цялото това нещо с даването на свобода на другия - толкова болка има, когато някой ти изневерява, как хората се справят с това. Още не мога да разбера. Малко се учудвам, малко завиждам на жени, които практикуват даване на такава свобода на мъжете си smile.gif. Малко завиждам и на него за смелостта да живее живота си. изобщо толкова съм неадекватна в цялата ситуация...Толкова ли духовно недоразвита съм аз, че все искам да принадлежа на някого и той на мен.

Той твърдеше, че в мен вижда душа, до последно, аз не вярвах никога, но сега като го няма и започвам да се питам - дали пък не е точно така. Прелиствам чатовете и виждам доста индикации, които преди съм пропуснала. Цялостното останало ми чувство е такова - за двама човек, които са се открили в морето. Дали този човек не е по някакъв начин свързан с мен и дали няма нещо, което трябва да пробваме да изживеем. Най-малкото - да се видим поне веднъж след толкова много писане и емоции.

Представям си колко наивно и неподредено ви звуча. За малко чак си станах смешна сама на себе си, но имах нужда да споделя, доколкото мога да предам случилото се. Защо пак тази амбивалентност, пак това противоречие, пак на едно място най-хубавото и най-лошото.... Най-вероятно всичко ще свърши дотук. Чувството да си на една ръка разстояние, но да ти е невъзможно да си вземеш нещо цял живот ме преследва. И сега е така - не се видяхме, защото не исках да ме боли. Но дали някога ще ми се случи нещо по-безболезнено, и не беше ли това рискът, който си заслужаваше да поема.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

живота е за живеене, не за чудене дали ще ни боли. Много мъже ненамерили себе си пракикуват подобен вапиризъм. Както и жени. Какво е това чудо да накараш някого да мисли за теб непрекъснато, тоест да те подхранва с енергия .... и ти да я носиш на когото си поискаш. Хубаво е да бъдем будни!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не знам доколко той осъзнава вампиризма си, ако това е същността на общуването ни. Хрумвали са ми и такива неща - че подхранва егото си и то не точно нарочно, а на някакво полусъзнателно ниво. Проблемът е, че не за първи път ми се случва нещо подобно. Винаги съм знаела, че отдавам енергия повече отколкото приемам. Дори скоро изчислявах по някакви критерии дали съм енергиен донор, неутрален или вампир и се оказа разбира се, че съм абсолютен донор. Изобщо не се изненадах.

Проблемът е, че животът си тече, а всички мои представи и разбирания за него се оказаха неприложими. Например бях твърдо убедена, че не бива да търсим любов, че тя ни намира, също така допреди две години никога не бях се сблъсквала истински с темата за огромното различие между мъжете и жените. Сблъсках се с проблема за изневерите, несериозното, цинично и повърхностно отношение към жената пак след една отровна и болезнена връзка. Знаете - "мъжете искат секс, жените - любов". Сега всичко това ме терзае много, откакто за мен няма просто хора, както беше преди, а разделих света на мъже и жени..... Лошото е, че тези емоции и опитности ме връхлитат сега, когато се очаква от мен да съм зряла и готова да създам сериозна връзка и дете. А аз съм все по-наранена и объркана.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Изиграл те е, търсил си е почитатели, внимание, а после вече си му станала неинтересна и те е забравил, повечето мъже са такива. Аз също не правя изключение. С колко хора съм си чатил и съм се свалял, а после ги забравям и си търся нови. :) Не съм лъгал, но съм се забавлявал, докато ми е било интересно, а след това когато интересът е изчезвал, съм ги забравял. Не съм го правил целенасочено, или да точа енергия, просто съм живял за момента-интересно ти е, имаш емоции-търсиш и пишеш и се срещаш, спре да ти е интересно-спираш контакта, проста математика.Не е до обида. И мен са ме търсили, а после са прекратявали, но не съм си чувствал обиден или наранен. Двустранен е процеса. Животът е игра.

Редактирано от Максим

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Съгласна съм, че това е най-логичното, което може да се помисли. Аз точно така си обяснявам нещата - просто и ясно. И не смятам да го търся, да се интересувам, ясно ми е, че е безмислено. Но това никак не променя факта, че се чувствам зле :) Нормално е, когато имаш някакви емоции после да ти пука. Да - най-вероятно е намерил нещо, което да му отвлече вниманието - това ми е странно при мъжете - постоянно си менят обектите на внимание без да се опитат да вникнат по-подробно в тях. Ако не беше толкова трагично, щеше да е много забавно.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Нищо не можеш да направиш, а вече знаеш, че има друга жена и дете. Той е бил честен с теб, като ти е казал какво търси. Нормално е да се чувстваш наранена, но ще ти мине. А има и други мъже на тази планета. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И като казваш "изиграл те е", а след това че няма място за обида, леко си противоречиш. Значи предполагаш някаква преднамереност и неискреност у него през цялото това дълго време на писаници - което за мен е чудовищно неразбираемо. Като цяло с това си мнение много подкрепи черногледството ми :(. Толкова категорично! Не знам - убедена съм, че му беше много интересно да си пишем, не защото го казваше, а то си личи когато някой е заинтригуван - аз съм писала с много хора досега, но чак такова напасване в разговора не ми се е получавало....

Няма как да се гадае и да се стигне до абсолютната истина все пак, обаче ми се искаше по-скоро да получа съвети как да се справя със себе си. И то най-вече хора, които са изпадали в подобни ситуации и са били емоционално въвлечени могат да дават такива съвети. Утре заминавам за седмица и за съжаление няма да прочета следващите мнения, ако има такива, също така смятам да се постарая всичко това да няма повече значение като се върна....

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

За казването какво търси - не е толкова просто. Не мога сега да предам всичко, но по-скоро човекаът търси някакви чувства, защото сам осъзнава, че е много практичен и отчайващо земен. Мисля, че това го тормози и искаше много да го промени, но не му беше ясно как :)). Ето това вече е забавно. Аз пък цял живот се чудя как да не съм чак толкова чувствителна.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

О,темпора о,морес . Струва ли си да страда човек за такива небивалици,доколкото разбрах вие дори не сте се срещали никога извън виртуалното пространство. Мъже ,жени,прилики ,разлики ,енергиен вампиризъм али-бали.Държавата се разпада ,народа гние в нищета ние тука се опитваме да спасим света а вие мила госпожице страдате от безлюбие.Простете сърказма ми,но според мен това е вашата диагноза.Докато търсите любовта някъде извън себе си било под формата на мъж или деца се обричате на страдание сама .Хубаво лошо няма и в това ,все пак страданието облагородява човешката душа.Любовта е Сила и извира от дълбините на сърцето ,бъдете смела отпушете този извор ,Природата Обича Смелите Хора

:hypocrite:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Първо, пише се сарказъм. Не че аз нямах няколкопечатни грешки, които ме дразнят докато чета написаното от мен.

Ами има я любовта и си е в мен и е в доволни количества, само че май е човешко да искам да я споделя с някого. И тук пишем лични истории, а не се занимаваме с финансовата криза и необяснимия морал на политиците.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И щом се случва на мен или на някой друг и щом някой може да се чувства зле, защото съм чела и други подобни истории, значи не е чак толкова смехотворно и чак пък такава небивалица. Това е преживяване, което вади болезнение теми. Ако ви звучи супер лигаво и сантиментално, просто ви моля спестете си коментарите.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не, по-скоро демонстрирахте в чист вид поговорката, че на чужд гръб и сто тояги са малко :). Иначе съвета за смелостта ми хареса. Но и смелостта често води до злини. Особено когато имаме смелостта да сме откровени с някой лъжец например.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

За казването какво търси - не е толкова просто. Не мога сега да предам всичко, но по-скоро човекаът търси някакви чувства, защото сам осъзнава, че е много практичен и отчайващо земен. Мисля, че това го тормози и искаше много да го промени, но не му беше ясно как :)). Ето това вече е забавно. Аз пък цял живот се чудя как да не съм чак толкова чувствителна.

Вярвам, че като се върнеш ще ти е минало. Едната седмица разнообразие/пътуване/почивка ще ти се отразят благотворно. :) Ако той е практичен и отчайващо земен значи на него чувства не му трябват. Тук аз виждам противоречие.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Понякога грешката е, че ние искаме да задълбочаваме връзките, които ни харесват. С някои хора, независимо от пола и положението им, е по-добре просто да разговаряме и да се ограничим дотам. Аз също бих се отказала от задълбочаване на отношенията с този мъж, бих изчакала емоционалната буря да отмине. Ти в момента си емоционално уязвима, трябва да се пазиш от действия, които биха те накарали да се чувстваш още по-зле впоследствие. Имам подобен опит в миналото, с такива хора просто ми е приятно и интересно да си разговарям. Те никога не казват от самото начало, че са обвързани, което си е манипулация. Ако ти не им пишеш, започват да настояват, да демонстрират едно безпокойство. Когато "клъвнеш", казват за връзката си, за да запазят дистанция. Успокой се и ще видиш нещата в истинската им светлина, ще се убедиш, че не си заслужава да влагаш толкова от себе си. Изкушения има много в света, но е добре човек да се запази, да уважава себе си. Мисля, че постъпваш правилно.

Алтернативата в конкретния случай е Маричела да изчака и да се свърже със свободен мъж, който е с морални ценности близки до нейните. Има такива мъже. Няма гарантирано щастие, но поне да не се вижда краят му още от самото начало.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Marichella

Мен това, което повече ме притеснява е, че отново съм пред някакви психологически задачки без решение.

Опитвам се да се възползвам от конкретния случай, да смеля информацията от собствените си преживявания, да разбера къде е границата между разума и чувствата, между любовта и собственическото чувство, страха и предпазливостта и как се взимат решения между такива противоречиви категории. Защо поне един път не се случи нещо малко по-категорично в тоя моя живот, да не трябва геройски да си проправям път през всякакви видове душевни и житейски бурени. Аз ли много мисля, такива ситуации ли все ми се предлагат, не знам. В случая решението си го взех - съвсем естествено спрях да се тормозя и да го мисля този човек(да не казвам голяма дума де), но объркването си остава. Иначе доста неща ми даде това общуване, не мисля, че е било излишно.Само че подкрепи предположението ми, че не се справям особено добре със земните си дела - винаги се оказвам неподготвена и неадекватна пред тях...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Твърде насериозно сме склонни да взимаме нещата от живота. В заплетени ситуации всяко действие от наша страна, осъзнато и премислено или импулсивно и недоосъзнато, е решение. В такъв смисъл винаги има решение. Ние правим най-доброто, на което сме способни в дадения момент. Дори да приемем, че сме сгрешили, това е най-добрият начин впоследствие да преценим истинското си положение, мотивите и т.н. Грешките се оказват възможно най-добрият учител, по-добър от следване на чужди съвети и неестествено за нас самите поведение, защото само с мъдруване човек не се променя в дълбочина. Объркването и грешките са признак, че се развиваме, че растем и затова можем да ги приемаме с радост.

Хората, с които общуваме, често се държат противоречиво, не следват една посока спрямо нас. Объркването, за което говориш, понякога не е твое объркване. Сещам се за съвета на един приятел: "Т***о, ще знаеш себе си!" Склонна съм да се увличам по другите, да се съобразявам с тях, да им угаждам, забравяйки се, преуморявайки се, не получавайки това, от което аз самата имам нужда, не изпълнявайки собствените си желания и "планове". Така се губи много енергия и време, такова поведение не води нито до по-добро здраве, нито до по-голяма удовлетвореност и щастие. Центърът трябва да е в мене, а не някъде извън мене; трябва да контролирам източника на силата си, да не я пилея по чужди прищевки; не трябва да допускам нещо да ме руши отвън. Тези промени може да отнемат много време, но време има, за къде сме се разбързали?!

Животът не трябва да се приема твърде сериозно. Можем да си позволим да живеем в хармония със себе си, с вътрешното си аз. Най-добре се живее като на игра - тогава човек не се напряга и блокира излишно и в крайна сметка свършва много повече работа, често с нестандартни, творчески решения. По време на игра човек се забавлява и се чувства щастлив, дори и когато греши - какъв смях!

:thumbsup2:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest орлин баев

живота е за живеене, не за чудене дали ще ни боли. Много мъже ненамерили себе си пракикуват подобен вапиризъм. Както и жени. Какво е това чудо да накараш някого да мисли за теб непрекъснато, тоест да те подхранва с енергия .... и ти да я носиш на когото си поискаш. Хубаво е да бъдем будни!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Животът е за живеене, не за чудене дали ще ни боли.

И аз така мисля! Ако бягаш от болката, бягаш и от радостта! Изолирайки се зад екрана и клавиатурата, далеч от живота, се чувстваш сигурна, но и си далеч от нещата каквито са! А те са шарени и несъвършени от позицията на его-идеалите ни, особено ако те са твърде височки и нерезониращи с прекрасното устройство на този свят! А и светът е несъвършен само ако е погледнат от малките ни гордеещи се его позиции. От една по-висока визия всичко си е на мястото. Щом Вселената допуска в този миг, а и в последните 10-на хиляди години на тази планета нещата да са каквито са, значи има нещо предвид и не е наша работа да ритаме срещу ръжена - отвъд малките ни визии е. Говоря за очевидните парадокси на болка, мъка, стдадания и нехуманности навсякъде около нас. Но, един италианец е казал: Ако търсиш любов, давай любов, ако искаш разбиране, давай разбиране. Ако има тъмнина, давай светлина...

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Пьисъгеввь

Ами да - хубаво е да имаме доверие на вселената, да поставим центъра в себе си, да си вярваме, да живеем и действаме според нас самите и това, което ние усещаме, че е правилно. Хубаво е и да знаем, че всичко трудно се случва за наше добро. Години наред съм се успокоявала така и съм вярвала в магичността на този свят, без да правя планове, без да искам нищо, като дете. Само че тези години в практичен аспект за мен се оказаха един изгубен период,едно изолиране от реалността и от нелицеприятностите в нея (имах си достатъчно проблеми със себе си и смятах, че като ги реша всичко ще се оправи и ще тръгне по-лесно, нали промяната идвала отвътре навън) А то се оказа, че навън е още по-голяма каша, че всичко, което се опитах да изградя у себе си рухна пред света, в който сме принудени да съществуваме.Сега се събуждам всеки ден с мисълта - защо бях толкова голям идеалист и толкова непрактична досега и как се поправят щетите от подобен светоглед, нанасяни с години, как се запълват пропуските. Нещо на този етап, не мога да усетя идеята, че има причина всичко да е такова, каквото си е - относно целия световен ред имам предвид. А какво прави човек, когато изгуби себе си и вече спре напълно да си вярва, когато види, че това, което си е представял и от което уж има нужда го няма никъде? А трябва да продължи - заради себе си, заради другите, които го очакват от него, за да не съжалява един ден, както вече съжалявам за миналото си.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Marichella

И само искам да уточня, че не се изолирам зад екрана. Не харесвам техниката и това, което тя прави с човека. Просто в този момент това ми е най-добрият вариант да общувам с повече хора, с които искам да общувам и да имам достъп до информация,която ми помага в личен аспект. Съвсем осъзнато подхождам към виртуалното си съществуване :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ми според мен - видете се, че да ти мине. Ще натрупаш ценен опит, че това е било една голяма илюзия.

Иначе ако си държиш на илюзията, поне я наречи с истинското й име и си я опази, именно невиждайки се с него. В единия случай оставаш с хубав спомен, в другия заживяваш с реалността.

И в двата обаче не е много полезно тръшкането и страданието - това си е самоизмъчване, буквално, създадено в главата ти и поддържано от нея. Искаш да си щастлива, нали? Бъди щастлива сега.

А иначе съмненията ти относно отношенията и връзките се решават от личен опит намясто във връзка. Да си изградиш дори идеалната теория, тя при сблъсък с реалния опит може да стане на парчета като кристал - красив, но чуплив. Каква работа ти върши предварително да задаваш условията на връзката, която още нямаш? :)

Между другото лечението не е чрез мислене, а чрез живеене. Имаш ли реални неща в живота, няма да имат такава стойност за теб виртуалните, имаш ли настояще, няма да те привлича така миналото или да вперваш търсещ взор в неясното бъдеще.

Редактирано от lullaby

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Marichella

Мина ми вече, аз още от началото не бях чак толкова въвлечена, имах си едно наум така да се каже. А хората, които реално срещам се оказват далеч не по-малка илюзия по принцип. Между другото той отново писа и изобщо доста зряло се държи въпреки че вече и на него му е ясно, че каквото беше беше Според мен фалшиви неща има и в реалния живот, а истински има и във виртуалния. Не може така да се категоризира - това е в интернет, то не е истинско. На мен ми е ясно, че общуваме само на някакво ниво, което далеч не ни представя в цялостна светлина. Но това ниво поне може да се задълбочи, понякога повече отколкото на живо.Така че - това не е "нищо" и не е само някаква си илюзия.

Времето на илюзиите за мен мина, не казвам, че не го е имало. Имаше го и то много сериозно си беше. Само че преминаването му не ме направи по-щастлива :) Така наречените илюзии носят много повече истина за това кои сме ние и какво искаме всъщност - не е ли така? Другото е подкастряне на крилата и опит да се напъхаме във всякакви калъпи. И в един момент човек започва да прави и да чувства каквото правят и чувстват другите, каквото е редно. Мисля, че този момент, в който уж ставаме едни много земни и редови хора е началото на бавното душевно осакатяване.

Явно наистина трябва страхотен баланс между мисълта и емоциите, така че никога едното да не узурпира правото и необходимостта от живота на другото :). Никой полюс не е подходящо място за дълго пребиваване. Това поне го разбрах.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Ивета

Мина ми вече, аз още от началото не бях чак толкова въвлечена, имах си едно наум така да се каже. А хората, които реално срещам се оказват далеч не по-малка илюзия по принцип. Между другото той отново писа и изобщо доста зряло се държи въпреки че вече и на него му е ясно, че каквото беше беше Според мен фалшиви неща има и в реалния живот, а истински има и във виртуалния. Не може така да се категоризира - това е в интернет, то не е истинско. На мен ми е ясно, че общуваме само на някакво ниво, което далеч не ни представя в цялостна светлина. Но това ниво поне може да се задълбочи, понякога повече отколкото на живо.Така че - това не е "нищо" и не е само някаква си илюзия.

Времето на илюзиите за мен мина, не казвам, че не го е имало. Имаше го и то много сериозно си беше. Само че преминаването му не ме направи по-щастлива :) Така наречените илюзии носят много повече истина за това кои сме ние и какво искаме всъщност - не е ли така? Другото е подкастряне на крилата и опит да се напъхаме във всякакви калъпи. И в един момент човек започва да прави и да чувства каквото правят и чувстват другите, каквото е редно. Мисля, че този момент, в който уж ставаме едни много земни и редови хора е началото на бавното душевно осакатяване.

Явно наистина трябва страхотен баланс между мисълта и емоциите, така че никога едното да не узурпира правото и необходимостта от живота на другото :). Никой полюс не е подходящо място за дълго пребиваване. Това поне го разбрах.

Ти си много умна жена. За съжаление, човекът отсреща не е бил такъв. Което не е новина. Рестото си остава изцяло в теб. За него какво остава не знам, но той пак ще си пее в хора под полата на жена си, примерно.

И, понеже си умна жена, ще го преодолееш, така поне се казва, от желание да се осъществи.

В крайна сметка, един малоумен човек намира своята малоумна половинка, не мислиш ли. И така живеят до Второ Пришествие.

За една умна жена трябва умен мъж, всичко останало е бутафория.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Marichella,

"Трудно ми е цялото това нещо с даването на свобода на другия - толкова болка има, когато някой ти изневерява, как хората се справят с това. Още не мога да разбера. Малко се учудвам, малко завиждам на жени, които практикуват даване на такава свобода на мъжете си :). Малко завиждам и на него за смелостта да живее живота си. "

това са твои думи.

Четох те, после отново , после те изчаках да се върнеш за да пишеш. Прочетох и отговорите до теб.

Впечатли ме пълнотата на словото ти. Толкова изобилие на подробности, си мисля са досегаеми за човек, който е в щедър досег със себе си. Понеже съм от ония, които чрез другия разбират и себе си, не те моля, не ти предлагам, не заповядвам, а търся и аз като теб отговор, бих изчакала твоите размисли върху собствените ти думи, които съм посочила по-горе.

Когато решиш да ги споделиш, ако изобщо поискаш :), ми се ще да ми дадеш три отговора. Не един, а три. Напиши каквото се "излее" от сърцето ти веднъж, нека мине време, и пак, и още веднъж. Времето между отговорите няма значение. Нека опитаме!:) Би било добре всеки отговор да бъде с обръщение към мен, за да се ориентирам.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×