Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Priceless

Ужасни плашещи натрапливи мисли

Recommended Posts

Здравейте приятели!

Пише ви едно много отчаяно младо момиче :(

На 21 съм и животът ми беше песен до преди няколко месеца. Изведнъж всичко рухна. Всичко започна есента, когато незнайно защо си втълпих, че съм болна от какви ле ни гадни и страшно болести. Ходих по изследвания и естествено всичко беше наред - че какво да му има на едно младо момиче? След всяко изследване се успокоявах. Отмина този период. На Нова Година се подлъгах по акъла на една приятелка и взех че се напуших с трева. "Напуших" е силно казано, просто си дръпнах 2-3 пъти, но понеже ми беше за първи път и ме хвана от раз - 2 часа не знаех къде се намирам, беше ми супер лошо, мислех си нон-стоп "Ще умра", "Ще умра", "Ще умра"... бях изпаднала в състояние на дереализация. Както и да е, след това ми отмина. Оттогава обаче се започна със страшното. По Великден, след онази гадна катастрофа в Симеоновград, толкова се бях наплашила, че си мтълпих как и аз ще умра млада, как ще ми се случи нещо лошо и т.н.. Изпитвах зверски страх и направо не знаех къде се намирам. Оттогава до сега съм все така. Само дето сега не ме е страх толкова от това кога ще умра, а от друго дето ми е най-големия кошмар в момента... От една-две седмици (откакто стана убийството на младото момиче в Борисовата) започнах да получавам едни много притеснителни натрапливи мисли. Почнах да си представям как отивам и убивам някой напълно непознат там и всякакви такива гадории.. После изведнъж мислите се прехвърлиха към мои близки - към родителите ми. Една и съща натраплива мисъл ми се върти в главата - представям си как през нощта докато те спят аз хващам ножа от кухнята и ги наръгвам :( Ужасно е хора... Снощи получих и нещо като ПА - когато отново си представих тази картина изведнъж ме обзе зверски страх, започнаха да ме обливат топли вълни и имах чувството, че не мога да се контролирам... Беше ужасно. Днес цял ден не спирам да мисля за това, да си представям същата гадна и извратена картина в съзнанието си, да се страхувам да не би тази вечер да прещракам тотално и да взема наистина да я пресъздам... Беше ме страх дори да се прибера вкъщи :( Сега стоя и не спирам да мисля за това... не спирам да се страхувам... не спирам да си представям как изведнъж нещо ми става, отивам и ги убивам :( Днес два пъти пих чай от жълт кантарион, тъй като съм чела че действа успокоително, но уви - само за момент ми става по-добре, после мисълта и картината се връщат с двойна сила... Взех и един Валидол под езика, но и при него ефекта беше кратък. Сега възнамерявам да взела Валериана, Глог и Мента и се надявам поне това да ме успокои малко и да успея да заспя... Много се страхувам... имам чувството, че съм някаква психопатка, някаква убийца... :( Имам чувството, че рано или късно ще направя нещо лошо и че живота ми никога няма да стане нормален... :(

Моля ви, дайте ми някакъв съвет какво да правя! Има ли възможност наистина да откача и да направя нещо на родителите си? Чела съм много статии и навсякъде пише, че натрапливите мисли към близки хора идват именно, защото прекалено много ги обичаме и искаме да ги защитим. Опитвам се да си го повтарям, но тая гадна картина не спира да ми се върти пред очите :( Полудявам ли? Споделих с майка ми е тя се уплаши повече и от мен... Каза че не трябва да мисля такива психопатски неща, че ще я е страх да си легне и да заспи и това ме стресира още повече :( Бих си записала час при психотерапевт, но в момента нямам финансовата възможност да си го позволя и затова все отлагам... Разчитам на вас и съветите ви!

П.П. Писах имейл на г-н Баев миналата вечер, но явно е доста ангажиран и не е успял да ми върне отговор, за което разбира се няма как да се сърдя. Искрено се надявам обаче и той да се включи в темата и да даде съвет!

Поздрави!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей!

Въпросът за натрапливостите е поставян многократно във форума. Не мисля, че някой от нас може съществено да добави нещо значимо./разбира се това не изключва Орлин да ви пише/

Съветът ми е да прегледате подробно отговорите, които са давани до момента.

Ако не друго, поне малко спокойствие ще настъпи във вас по отношение на възможността наистина да убиете родителите си или когото и да е.,Такава вереоятност няма.

От друга страна, не вярвам ,че може сама да се справите с проблема. Трябва да започнете лечение. Избора психиатър или психотерапевт е ваш и за момента няма голямо значенеие.

/ значението е за това, доколко трайно е лечението, без съмнение при психотерапията то е много по- трайно/. Важно е лечението да започне веднага, защото от есента до днес времето не е малко и всяко отлагане ще увеличава срока на лечение. А и състоянието ви, както сама се убежавате, става все по -нетърпимо.

Още едни съвет - не четете повече нищо в никакви форуми, ако нещо не вие ясно, питайте тук. Ще ви отговорим. Иначе има опасност да си внушите още безкрай много глупости.

Започнете и веднага да спортувате. Знам, че времето е топло и е неприятно , но спортът ще намали почти веднага част от напрежението.

Съвет към всички, които имат натрапливости, независимо дали са мисли или ритуали- търсете още в началото специализирана помощ. Тогава състоянието може да бъде овладяно много бързо.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, Безценна :)

Пиша ти, защото имам приятелка, минала през такива неща - първо хипохондрия, после паника, напушването на едно парти също :) Искам да ти кажа, че главният извод, до който стигнахме с нея е, че колкото повече го мислиш това, толкова повече задълбаваш в него. И да, когато разбереш, че не - не си болна физически, логично идва следващият тип страх - да не би да полудявам. От опит да ти кажа - не, страхът от полудяване е нетипичен за истинската лудост. Твойто няма накъде по-лошо да става - да се измъчваш в капана на собствените ти страхове и мисли. Много е мъчително, трудно е да го понасяш сама, не е необходимо да се самоизтезаваш до края на възможностите си преди да отидеш при терапевт. Пари за такива важни неща се намират. То е като да имаш страшни болки и да кажеш - нямам пари за обезболяващи. Ами без тях ти през цялото време ще си фиксирана в болката, ще се измъчваш и животът ти ще е доста труден. Така и с терапията. Както грижата за физическото здраве не търпи отлагане, така е и с психиката ни.

Искам да знаеш нещо, което сигурно и ти си прочела, но чуй го отново - няма нито един! случай човек с такива натрапливи мисли да е извършил това, от което се страхува и което си представя. Чисто и просто, защото той се страхува от най-страшното за него - например майка, че ще нарани детето си. Както и ти си прочела, страхуваш се именно от това, защото обичаш родителите си, много са важни за теб. Няма абсолютно никакъв шанс да го направиш. Да, имаш нужда от лечение, но защото това те тормози и измъчва, а НЕ, защото страховете ти могат да се материализират - това няма как да стане, не и на принципа на "прищракването", както го наричаш.

Аз какво бих ти предложила - мисли за родителите си като за хора с техните недостатъци. Ето например майка ти как е реагирала и какво ти е казала - та ти никога не би направила това, страхуваш се точно защото това е най-немислимото за теб и си й споделила, а тя.... Разбира се, тя не е чела по въпроса, не е запозната и е реагирала с чисто човешкия си страх, вместо като родител. Но все пак, честно, не те ли е яд на нея? Поне мъничко? :) Знаеш ли защо ти го казвам това, защото доведено до крайност нещо, включително загриженост и любов, води до неприятни последствия. За мен лично начинът да намалиш тези мисли е като намалиш загрижеността за вашите, фиксацията върху тях като обекти на обичта ти, погледнеш на тях като хора с техните недостатъци и си разрешиш да пораснеш, да имаш свои ценности, да бъдеш отделна личност от тях със своите желания и копнежи, и страхове лично твои - а не функция на отношенията ти с тях. Това знаеш ли защо го казвам още? Защото по принцип на метафорично ниво "убийството на родителя" е инициация на младия човек, който от царството на детството преминава в реалността на възрастните. Това не може да стане без да бъдат сринати старите авторитети и да се изгради един нов авторитет вътре в теб, увереност в себе си, самостоятелност. Това може би е реално, което тревожи подсъзнанието ти, а избива на повърхността в доста буквални образи, което естествено те притеснява. Но приеми, че всички страхове могат да бъдат разглеждани и като СИМВОЛИ на страх от нещо друго. "Убиеш" ли ги, страшно е да останеш сама без подкрепата им, грижата, както материалната, така и духовната грижа и сигурност, които ти дават. Но всъщност на колкото и години да станеш, ти никога няма да останеш без тях - винаги ще бъдеш тяхната любима дъщеря. И дори един ден да не са между живите, любовта им ще продължава да бъде с теб. И все пак отказът от порастване не е опция май, макар че може да върши работа от време на време :) Знаеш ли, аз когато се разболей и почнат да ме обгрижват и се чувствам както когато бях малка и ми става хубаво.... да, от факта, че съм болна. Всичко при теб е започнало със страх от болести, нали? Твърде смело ли ще е да предположа, че зад този страх може да е имало и някакво желание да бъдеш в това положение? :)

За възрастта ти е нормално да си минала през сриване на авторитетите, бунт срещу тях, експериментиране, търсене на себе си. Ако не си го направила досега - неизменно ще минеш през него, случвай го. Да, животът на един зрял човек е по-осъзнато "страшен" от живота на едно дете, което не се сеща да се тревожи за тези неща. Но специално в това отношение бихме могли да се поучим от децата, както и от тези,които казват - смелостта не е да не се страхуваш (това би било безразсъдство), смелостта е в това да живееш въпреки страховете си, да не им позволяваш да те "парализират" и да крадат от възможностите в живота ти. Все пак страхът може да бъде мъчителен, но той е само страх. И е твоя рожба, на твоите мисли, не твой враг. И ти имаш силата да намериш най-добрия начин, по който да го укротиш и да се помириш с него. От опит - помиряването не става с наритване в ъгъла, а приемането му като нещо нормално, което обаче няма власт над теб. Човешко е. И все пак страхът е аларма, която ти казва: Бъди внимателна. А предпазливостта е едно добро качество, просто и тя има нужда да бъде в някакви разумни граници.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Добър вечер!

Първо, благодаря ви, че сте намерили време да прочетете темата ми и да отговорите на въпросите ми :) Отговорите ви ми помогнаха МНОГО ако не друго, то поне да се успокоя малко, защото последните няколко дни ходех като психясала напред-назад и не знаех кое е реалност, кое не... Сега поне съм по-спокойна, че не съм единствената в подобно състояние и че нищо от това, което се опасявам не може да стане реалност :)

Д-р Първанов, изчетох повечето теми тук с проблеми като моя - помага наистина :)

Ще послушам и съвета ви за спортуването. Въпреки че графика ми е малко натоварен в момента, ще се постарая да отделям колкото мога време за спорт.

Предполагах, че ще ме посъветвате да потърся специализирана помощ. Аз самата си знам че сама няма да успея да се справя. Самия факт, че от повече от половин година се боря самостоятелно със състоянието си е все още нямам напредък, говори достатъчно. Ще гледам и парички да отделям, за да може колкото се може по-скоро да започна терапия. Бихте ли ми препоръчали добър психотерапевт в София? Някой, който наистина си разбира от работата и ще съумее да ми помогне по възможност без медикаменти, защото честно казано искам да се справя без намесата на лекарства. Не искам да свиквам с тях и да дойде момент, в който да се чудя дали сама напредвам или подобрението се дължи на тях. Но ако се налага, разбира се, в кроен случай и към тях ще прибегна. :)

lullaby user_popup.png, нямаш си и идея колко верни неща отнасящи се за мен има в поста ти :) Всичките ги позна, честно. :)

Да, когато споделих за проблема, който ме тормози на майка ми и тя реагира по такъв начин, че ме взе за психопатка, наистина се ядосах малко. Не за друго, а защото тя принципно наистина не се е интересувала от тези неща. Аз съм чела безкрайно много по темата и знам, чме състоянието ми няма нищо общо с лудостта. Знам че съм напълно здрава, знам че ОКР и ПР се случват на хора-перфекционисти, свръх чувствителни и т.н. Просто знам че състоянието ми няма общо с психозата :) А пък тя, напълно нормално и логично за човек, който не е запознат, реагира сякаш наистина съм побъркана.

И да, всичко започна със страх от болести. Възможно е наистина да е било просто маскировка на едно желание за внимание. Признавам че точно тогава си имах емоционални и любовни проблеми и може би наистина този страх се е породил от липсата на внимание и загриженост :)

Аз с това ОКР и по-точно с ритуалите си страдам от 14-15 годишна още. Тогава започнах да правя защитни ритуали първоначално за 1-2 неща само и постепенно, постепенно увеличавах кръга от "опасности" докато стигнах ето докъде... Сега пак правя определени ритуали като например винаги слизам и се качвам ан леглото с десния крак. Ако го направя с левия крак или пък ако докато го правя си мисля за нещо лошо, то неизменно съм си втълпила, че лошото ще се случи. Затова винаги като го правя се насилвам да мисля за нещо хубаво и повтарям действието докато не се успокоя... Сами можете да си представите колко затормозяващо може да е това нещо. Лошото е, че преди тези неща си ги правех само вкъщи и то като съм самичка - някак ме беше срам от другите около мен

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

(упс, натиснах нещо без да искам и публикувах мнението си недовършено :D)

...та, тези ритуали ги изпълнявах само вкъщи, а сега се усещам, че съм почнала навсякъде да ги правя и не знам как още не съм се изложила пред колегите и приятелите. :( Явно колкото по-голям е страхът ми от нещо, толкова повече се засилват и самите ритуали, които са меко казано налудничави - броя плочки по улицата, броя букви, думи, цифри, набелязала съм си щастливи букви и цифри и лоши такива, след споменаването, на които естествено следва глупав ритуал от сорта на "Изтракай 5 пъти със зъби", "Пипни еди кое си 10 пъти", "Обърни чашата в еди коя си посока" т.н. Прекалено досадно и измъчващо е просто и искам вече да спре. Не знам, щом се налага и терапия ще почна... само и само да ми се махнат тези неща от главата. Преди като не ми влияеха на социалния живот беше добре, но сега започнаха да ми пречат ужасно много. Спрях да излизам с приятели, да се забавлявам... Сякаш съм се азтворила в себе си и си казвам, че ако изляза с еди коя си или отида еди къде си ще ми се случи нещо лошо :(

Ще се опитвам да не обръщам внимание на мислите и да не им се впрягам толкова и доколкото мога ще се справям сама, но при първа възможност ще потърся помощ от професионалист.

Благодаря ви още веднъж и ако имате още съвети или препоръки добре сте дошли да ги споделите! :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей,пиша за първи път тук, тъй като забелязвам, че вашият проблем е много сходен с този, който имах аз. При мен всичко започна с това, че имах симптоми на ОКР от малък, но те не ми пречеха да си живея нормално, всичко започна преди няколко месеца мисля, че месец беше месец Март. Аз по принцип редовно употребявах марихуана и имам голям опит с психотропни вещества и нямах проблеми с нищо, докато една вечер през въпросният Март месец, със един приятел, не препуших във колата му с една доста силна марихуана, това беше най-ужасната вечер в живота ми, ужасна паническа атака придружена със силни натрапливи мисли, за самоубийство, че това е краят ми, че ще изгубя контрол над тялото си и ще се самонараня по някакъв начин, до такава степен се уплаших, че извиках един трезвен приятел да ме пази от мен самия, когато ефекта на марихуаната отмина всичко се успокои и си помислих, че всичко свърши. Но още на другия ден изпитах чувство на нереалност, след това, до началото на месец май имах 6-7 панически атаки и тогава се появиха натрапливите мисли, с които до скоро се борех. Аз минах през цяла гама натрапливи мисли от такива, че ще стана масов убиец, през такива, че ще полудея, че ще се самоубия, тези мисли постоянно ме депресираха плашеха и изтощаваха докрай. Въобще преминах през всички най-често срещани натрапливи мисли включително и през твоите и доста се измъчих, аз се справих с тях без намеса на психотерапевт, след като изчетох доста в интернет за тях .Ще се опитам да ти обясня как преминах през това състояние в рамките на два месеца, дано ти помогна.

Трябва да разбереш, че това са мисли от, които ти се страхуваш, а щом се страхуваш от нещо ти инстинктивно бягаш от него и няма как да го направиш, опитай се да анализираш тези мисли да видиш, че те са лишени от смисъл и логика, вникни в тях и разбери, че тези мисли нямат никаква тежест, просто им направи един анализ от неутрална гледна точка. Когато се появят опитай да им се усмихнеш вътрешно да реагираш на тях положително нека те разсмеят а не да се плашиш и бягаш от тях,защото това са просто мисли, те ще се появяват докато реагираш с отрицателна емоция, на тях това им е горивото, когато се научих да не им обръщам внимание те постепенно спряха да ми въздействат и изчезнаха, а сега дори и да се появят, не ми правят впечатление, това е най-важното нещо да се научиш да не им обръщаш внимание в началото е трудно, но когато реших да се справя сам с тях без чужда помощ и си го наложих, макар и в началото да нямах вяра, успях да си помогна, просто трябва да имаш търпение и самодисциплина винаги когато се появи такава мисъл да не и обръщаш внимание и постепенно всичко ще отмине, това е най-важното, докато тези мисли те плашат ти ги захранваш с енергия и ще ги има, спреш ли да реагираш на тях те ще изчезнат.

При мен с тези похвати се получи и на теб ще помогнат.

Успех!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, Velikoff! :)

Благодаря ти за включването. Признавам си, че благодарение на всички вас, отзовали се тук, успях да се успокоя. Тези натрапливи мисли почти изчезнаха - имам ги все още на моменти, но страхът от тях го няма, защото когато усетя, че идват съм спокойна, казвам си че това са мисли и че не е възможно при никаква възможност да станат реалност и това ме успокоява още повече. След това ги забравям :) Надявам се че съм на прав път и че скоро няма да ми бъдат абсолютно никакъв проблем. Сега се боря с другата ми натрапливост - страх от смъртта, от собствената най-вече. Тъй като скоро ми предстои пътуване извън града и малко съм се стреснала с тези катастрофи, които стават ежедневно, но се надявам че ще се овладея и ще успея да се справя и с тези лоши мисли. Въпреки всичко не съм се отказала от посещението при специалист - колкото по-скоро, толкова по-добре, както вече ме посъветвахте и вие :)

Мисля че състоянието ми се обостри след напушването. Чувала съм, че е възможно тревата да влияе по този начин и да отключва подобни мисли. Поне едно е сигурно - няма да повторя :D

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте отново, приятели!

Пиша ви, за да ви се похваля и да попитам още нещо :)

Натрапчивите мисли за нараняване на близките ми и изобщо на някого, почти изчезнаха. Появяват ми се от време-на време, но вече свикнах да не им се стряскам, приемам ги спокойно, а ако случайно усетя някакво напрежение да нараства почвам да си повтарям това, което сте ми написали тук - "Това са само мисли и нямат връзка с реалността! Идват, защото обичаш близките си! Няма никакъв шанс да се осъществят!" и така докато не се успокоя напълно.

Август месец започвам терапия - решила съм го вече. Ще намирам парички, за да ходят минимум веднъж седмично :)

Питането ми е относно другият ми страх - от смъртта. Тъй като на 3-ти Август ми предстои пътуване (около 150 км по магистрала донякъде и след това по първокласен път) и сега не спирам да си мисля как ли ще протече. Внушила съм си, че нещо лошо ще се случи, че ще умра тогава в катастрофа, че това са последните ми дни и всякакви такива щуротии :( Принципно човек наистина никога не знае какво му е писано и това ме плаши адски много. Не спирам да си мисля за загиналите млади хора на пътя, не направили нищо лошо никому... и не спирам да се питам защо става така? Защо добрите си отиват по тоя начин? Толкова съм се наплашила, че както казах, съм си внушила, че непременно и на мен ще ми се случи нещо такова... Преди една-две вечери сънувах лош сън свързан с катастрофа и оттогава мира нямам. Казаха ми, че сънищата идват от подсъзнанието и по-специално тези, от които се плашим и се страхуваме да не станат реалност и че трябва сама да си го разтълкувам за какво точно ми алармира подсъзнанието, тъй като аз най-добре знам какво съм преживяла в миналото и т.н. Е да, казвах си, че това е знак, че трябва да продължа напред и да загърбя страховете, опитвах се да го повярвам, но в един момент си казах "Ами ако не е така? Ами ако иска да ме предупреди, че нещо лошо предстои?" и оттогава съм в тази паника относно пътуването :( Оттогава си внуших, че едва ли не предчувствам как нещо лошо ще ме сполети :( Въпросът ми е - е ли възможно наистина подсъзнанието да ме предупреждава и да ми показва какво предстои или просто не го тълкувам и разбирам правилно? И на какво същност може да се дължи това лошо "предчувствие" - дали наистина предусещам нещо или просто съм си внушила прекалено много заради страховете ми?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей!

За съжаление форума позволява обсъждането само на принципни неща. Затова накратко ще ти поясня какво трябва да се направи в твоята ситуация.

Има хора които имат само една натраплива мисъл-например ,,аз съм хомо’’ или ,,аз съм болна от спин’’.Обикновено при тези хора общата тревожност е повишена, но не в голяма степен и не тя е причината за натрапливата мисъл. Понякога зад нея има реална причина, например жена бе имала случаен сексуален контакт, или човек инстинктивно започва да се бори срещу една случайно минала му мисъл. Знай, че един от най-сигурните начини да направим една мисъл дори неутрална натраплива, е да започнем да се борим срещу нея и да искаме волево да я спрем. Скоро една пациентка ми сподели как си е натрапила куплет от популярна песен започвайки да иска да я спре - ясно е, че колкото повече искаме да не мислим за нещо, толкова повече вниманието ни се фиксира в него и ние не може да спрем да мислим за него.

Когато такъв клиент – с единична натрапливост, дойде в кабинета, е удачно да се работи със съдържанието на натрапливостта. Тъй като общата тревожност е само леко повишена, когато натрапливостта се дезактуализира, обикновено нови натрапливости няма.

По-голямата част от хората с натрапливости обаче са с много висока тревожност и несигурност. Тревожността генерира натрапливостта и ако ние изберем и работим само със съдържанието, нищо не сме направили , защото още същият ден високата тревожност ще се фиксира в друга мисъл и я направи още по – страшна. Виждал съм такива хора, имали десетки различни по съдържание натрапливости как съжаляват за предната натрапливост, защото тя уж не била толкова страшна, колкото сегашната. Това разбира се не е истина, просто представата, на човека е такава, защото след време, при идването на новата натрапливост, той пък съжалява за тази която уж е била най-страшната. Така се получава и при теб. Имаше страх, че ще нараниш близките си .Той се дезактуализира, сега на дневен ден е страхът от катастрофа, след ден два той ще се замени от друг и т.н..Проблемът в случая е, че по характер си много тревожна и трябва да се работи в това направление - снижаване на тревожността ти. Когато тя се намали, ще престане да генерира натрапливи мисли. Реално това правят медикаментите - редуцират тревожността по химичен път и като няма тревожност, няма и натрапливи мисли. Проблема е, че няма как да се спрат, защото тогава идва тревожността и натрапливостите пак се връщат.

И тъй като не виждам механизъм, по който сама може да работиш и трайно намалиш тревожността си, веднага ти дадох най-правилното за мен решение –търси специалист и то бързо. Бързо, защото с времето тревожността ще се увеличава и времето, за което ще се повлияе ще бъде по - дълго. А това ще ти струва повече пари.

Питаш- Оттогава си внуших, че едва ли не предчувствам как нещо лошо ще ме сполети

Въпросът ми е - е ли възможно наистина подсъзнанието да ме предупреждава и да ми показва какво предстои или просто не го тълкувам и разбирам правилно?

Не, това са мисли продукт на тревожната ти личност. Но има и едно правило -когато много те е страх от нещо, всъщност ти го викаш в живота си. Винаги повтарям на хората с които работя ,,Аз съм страхлив човек, за това ме е страх да ме е страх .’’ Искам да подчертая – правилото важи само за много интензивен страх. Твоят не е такъв, така че няма опасност да си предизвикаш сама катастрофата.

И на какво същност може да се дължи това лошо "предчувствие" - дали наистина предусещам нещо или просто съм си внушила прекалено много заради страховете ми?

Нищо не предусещаш, просто си много страхлива.

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Д-р Първанов, благодаря!

Това, което казвате е наистина така. Проблемът при мен е на по-дълбоко ниво от един обикновен страх. Аз наистина през ден "сменям" страховете си, защото като се замисля за последната половин година от какво ли не ме е било страх... Първо от болести, после от самоубийство, после от убийства, после от моята лична смърт, после пак от самоубийства, убийства и така кръгът се върти. Да, със сигурност началото на Август започвам терапия, защото наистина се забавих доста и нещата се влошават. Говорих и с родителите си, които първоначално бяха много скептично настроени към решението ми, тъй като те почти не са се интересували от тази тема и общо взето се причисляваха към общото мислене, че който ходи на психолог/терапевт е едва ли не луд и нещо му куца. Е за щастие им разказах доста неща, прочетох им това-онова и успях да ги убедя, че състоянието ми няма нищо общо с лудостта и че много хора се оплакват от подобни тревожни разстройства и единственият начин за трайно справяне с проблема е помощта на специалист. :) И да, по характер наистина съм много тревожна и емоционална - от най-малкото се шашкам и веднага си мисля най-лошото. Това винаги ми е било проблем и винаги са ми правили забалежки да спра с този песимизъм.

Ще направя това, което се иска и зависи от мен, пък да се надяваме че скоро ще ви се похваля отново с още по-добри резултати! :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не се съмнявам в успеха ти. Личи си, че си разумна и мотивирана. От тук нататък е въпрос на време с психотерапевта да свършите работата. Надявам се да споделяш успехите си. Те ще бъдат пример за други, имащи подобен проблем.

УСПЕХ!

/ако възникнат въпроси, задавай ги спокойно/

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте отново!

Пак изпаднах в дупка :( Пак заради тия катастрофи... Бях спряла да се притеснявам толкова след като ме убедихте, че всичко идва от тревожната ми същност. Пак си мислех кофти неща, но някак не се страхувах толкова от тях. Една приятелка обаче ме наплаши, че ако не престана да си мисля такива работи сама ще си ги предизвикам, защото съм била от хората, които си предизвикват всичко... В действителност се е случвало понякога като си помисля нещо и като говоря за него, то после наистина да стане и понеже с нея се познаваме от отдавна тя все ми се караше да не говоря нищо, защото ставало... Сега ме наплаши и аз отново изпаднах в паника и притеснение :( Ще започна терапия след пътуването, защото тази седмица съм заета от-до и просто няма нещо, което да отложа, за да се освободя. Не исках да отлагам, но наистина няма начин да отида по-рано... Не знам само как ще издържа до тогава :(

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Е как да не ти завиди човек - помислиш си за "Бентли" или "Ферари" с цвят червен или за принца на белия дорест кон и хоп, ето ги, чакат те. Обаче това го има предимно във фантастичните романи! Не го можеш! :) Хайде сега три дни си мисли за мен колкото се може по-гадни неща! Ако след три дни съм жив и о'к (което с огромна вероятност ще е така), пак ще пишем! :)

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

×