Jump to content
Порталът към съзнателен живот
krem4i

Кой или какво би обединило хората в България?

Recommended Posts

Обединява ни любовта - Михайло е прав! Усетих го с пълна сила на срещата в Малко Търново. Сякаш винаги сме били заедно и се познаваме от предишни животи. Допълвахме си изреченията, мислехме заедно, движехме се в синхрон, работехме в хармония, смеехме се, пеехме, танцувахме заедно - беше ни събрала любовта.

Ако не любовта, а нещо друго е обединило някаква група хора, тази хармония не може да се получи. Получава се йерархия, администрация и накрая командна система, която ограничава, наказва или в най-добрия случай отхвърля инакомислещите, различните.

И друго осъзнах - не е нужно да се обединяваме всички в едно обединение - ние вече сме обединени в едно такова и то не е създадено и не зависи от нас. Може би е най-добре да се оставим на волята на това Обединение да ни събира с нашите ближни по дух, за да свършим нещо важно и полезно за Него.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Интервю на сп. "Мениджър" със социалния антрополог Харалан Александров

- Господин Александров, какво обединява българската нация днес, на прага на втората декада на XXI век?

- Самата идея за национална цялост в късната модерност е поставена под въпрос. Все по-големи части от национални суверенитети се откъсват и принадлежат, от еднa страна, на наднационални образувания, каквото е Европейският съюз, а oт друга страна стои регионалното ниво, където общностите и териториите се обособяват като квазиавтономни цялости.

Същинската традиционна нация все по-малко съществува и все повече тази функция се поема от символни, обединяващи неща като език, култура, спорт. За разлика от другите европейски нации, където има много силна и безспорно позитивна обединяваща традиция, при нас тя е силно разколебана. По силата на цивилизационната промяна, която преживяваме, голяма част от заложените в традицията модели на самоорганизация, начин на живот, култура се оказват неадаптивни. За пример мога да посоча фамилизма като модел на общностна самоорганизация, при който основният етичен принцип е двойният стандарт: по един начин се отнасяш към близките си и по друг - с всички останали. Това е изключително успешен модел, за да оцелееш в режим на чуждо доминиране. По време на Османската империя българските общности, подкрепяйки се вътрешно, са успели да се справят, да оцелеят и дори - да се развият в рамките на една многонационална империя, доминирана от чужда сила. Днес тази вътрешнородова солидарност се превръща в проблем за развитието - тя се разчита като корупция, защото пречи на възможността да се излъчват на лидерски позиции хора на принципа на меритокрацията, т.е. - благодарение на своите качества и заслуги. Принципът на родова или партийна лоялност надделява, в резултат на което на ключови позиции в различните организации и институции се оказват хора без други качества, освен принадлежността си към някакъв клан. Това е един от многото примери как част от традиционната ни култура, която ни е съхранила като общност, сега спира да върши работа. Това налага да се разделим с част от своите традиции. Нещо, което много по-отдавна и много по-успешно се е случило в европейските страни, с нас се случва в момента.

- И какво трябва да направим, за да разберем и осъзнаем идентичността си и да се превърнем в модерно солидарно общество?

- Налага се да направим един сериозен, задълбочен и информиран преглед на силните и слабите страни на нашата национална традиция. Това не е толкова лесно. Ние или безусловно отхвърляме традицията и казваме, че всичко, що е българско, е калпаво, или я приемаме по един възторжено безкритичен начин. Сериозен разговор върху българската идентичност и култура няма. Това е едната драма. Другата драма е, че в момента социалната инфраструктура, която създава чувство за принадлежност и солидарност, се е разпаднала. Хората нямат усещането, че държавата е тяхна, че институциите им гарантират сигурност и защитават правата им. Следователно ние нямаме в ежедневието си реално, осезаемо проявление на социалната солидарност. Ако сте болен, беден или възрастен човек и разчитате на социалните институции да ви помогнат, сте загубен. Хората се научиха да не разчитат на публичните услуги, а - да решават проблемите си частно. Солидарността отново е свита до рамките на семейството. В този смисъл България няма основните обединителни системи на модерните граждански общества, каквито са социалното подпомагане, здравеопазването, публичното образование. Политиките в България се правят на едро, политиците нехаят за човешките потребности и погазват човешките права. Те са дълбоко нечувствителни към страданията и нуждите на хората. Затова хората възприемат държавата си като чужда и враждебна и е много трудно да се говори за реално съществуваща солидарност и усещане за национална принадлежност. В този смисъл може да се каже, че ние не съществуваме като модерно общество. Когато се разболее някой, не е нужно да се правят сърцераздирателни медийни кампании, даващи повод за нездрав популизъм, а трябва да има функционираща система, която да поеме лечението. Това е, което въплъщава националното единство. Печално е, но нас ни обединява не това, че се чувстваме защитени, подкрепени и приети, а - това, че се чувстваме отхвърлени и нежелани от собствената си държава. Ние сме обединени срещу, а не - от нещо. Отсъствието на осезаеми, действащи системи на солидарност, които конструират общността в ежедневието, не позволява да се идентифицираме с нацията като нещо реално и налично, налага се да се въобразим като общност на нивото на абстракциите. Затова и митотворчеството е толкова разпространено. Ние нямаме в настоящето причина да се гордеем с факта, че сме български граждани, и да се свързваме със себеподобните си по добър начин. Налага се да търсим повод за гордост в историческото ни минало.

- Това ли е основната причина в трудни моменти твърде много да се обръщаме към историята и там да търсим устоите си?

- Това, че се обръщаме към историята, е положително, доколкото можем да се поучим, да пренесем добрия опит към съвремието, но ние не го правим така. За съжаление не пренасяме добрите възрожденски практики, а използваме историята заклинателно. Мислим, че след като е имало множество велики българи в миналото, няма как да сме толкова лоши в настоящето. Получаваме лоша оценка от ЕС и решаваме, че ни мразят. Кандидатът за еврокомисар се проваля безславно на изпита пред Европарламента, а ние обявяваме, че има някакъв заговор срещу България. Някак си сме неспособни да поемем своя живот в собствените си ръце, да се ангажираме със социални каузи, не успяваме да напуснем собствената си черупка и да се свържем с другите хора. Кръгозорът на патриархалния човек стига до вратата на двора му, но не отива по-далеч; той е неспособен да се ангажира със състоянието на своята улица, на квартала, на общността. Това отсъствие на първична гражданска култура е наследство от комунизма, но - не само, защото поколението, израснало в прехода, възпроизвежда същите модели. То ни обрича да обясняваме своите неволи с конспирации, със злонамерени заговори, с лошо лидерство или с комбинация от тези неща. А всяка група има потребност да се чувства част от нещо, което е добро, но когато такова добро нещо не ни е дадено в реалността, ние трябва да си го въобразим. И тук вече е голямото предизвикателство към нацията - дали от въображението можем да преминем към реалността. Ние си въобразяваме, че ще се състоим като нация, че ще се случи обединението ни не като се свържем един с друг и едни с други, а - като се свържем магически с някоя героична лидерска фигура. Затова периодично нарочваме някой политик за наш спасител, натоварвайки го с абсолютно непосилната отговорност да свърши работа, която трябва да бъде свършена от много хора. И той предсказуемо се проваля, а с него - и ние - като общност.

- В този смисъл необходимо ли е винаги да има лидер, който да поведе гражданите към обединение, или една истинска кауза може да акумулира енергията на хората?

- За гражданската енергия не е нужно да има лидер. Всеки гражданин може да бъде лидер. Ние сме автономни същества, които могат да се свързват постоянно помежду си в много конфигурации, по повод на много различни задачи. Харизматично-героичното лидерство е необходимо на примитивните общности, които още не са достигнали до гражданския стадий на развитие. Те се идентифицират през лидерството, защото се провалят, като се свържат един с друг. Един ежедневен пример - двама съседи, които постоянно се карат и не могат да се разберат за елементарни неща... И двамата са си закачили в къщите портрета на поредния политик, който обещава да "оправи нацията". И след смяната на този политик с нов, свалят портрета на стария и го заменят с портрета на следващия. Именно поради провала да се свържат един с друг, те въобразяват връзката си през трета митологична фигура, което на практика саботира лидерството. Няма човек, който сам да може да се справи с предизвикателствата на постмодерния свят. Обожествяването на лидера е имало смисъл, когато племенният вожд е трябвало да поведе войската срещу съседното племе. В модерни времена то води до авторитарни и тоталитарни режими, които в дългосрочен план гарантират страдание и провал.

- Приема се, че нациите стават по-единни, когато изживяват труден период или - когато са изправени пред някаква пряка опасност. В каква степен важи това за българския народ?

- Това важи за всички групи. Едно от основните допускания, около което се формира примитивната група, е "бой - бягство", а именно, че има външна заплаха и трябва да се държим заедно. Другото допускане е зависимост от силна фигура, която ще ни поведе нанякъде, и всички се втурваме да я следваме. Но българският модел трябва да бъде разглеждан основно през страданието. Ние имаме т.нар victim identity - "идентичност на жертвата". В този смисъл сме много солидарни. В ежедневието си сме доста безразлични към страданието на малцинствата например, но реагираме, и то - травматично, на големи страдания. Класическите примери са два - солидарността първо с арменците и после - с евреите, които са жертва на геноцид. Ние самите имаме опит с това, защото сме били жертва на продължително потисничество. Свързваме се с жертвите чрез страданието и оцеляването. Въпросът е дали можем да бъдем солидарни през развитието и за целите на развитието. Това още не сме го постигнали. Оказва се, че икономическото благополучие не ни прави по-солидарни. В началото на прехода вярвахме, че като се замогнат, хората ще станат по-социални и по-граждански ориентирани. Оказа се, че не се случи това. Едно изследване на гражданския живот в различните малки и средни общини в България показва, че общините, в които има някаква гражданска активност, са по-бедните и тези по средата. Там хората успяват да се организират за колективно действие и да направят нещо добро. Това не се случва в най-богатите общини, където всички се надпреварват да демонстрират индивидуален просперитет. Тази нагласа да оцеляваш поединично и да гледаш на благополучието като на нещо, което ти е дадено, а не - като на нещо, което е социално придобито, е пагубна.

- След влизането на България в Европейския съюз като че ли останахме без ясен приоритет и това в някаква степен създаде вакуум в обществото. Защо се получи така?

- След влизането в НАТО и в Европейския съюз останахме без национална кауза и се отдадохме на индивидуална алчност и лакомия. Когато се водеха преговорите за влизане в ЕС, не можахме да определим ясни приоритети, както направиха други страни. Всъщност, скритият приоритет беше да надхитрим европейците, че отговаряме на техните стандарти, за да ни харесат и да ни приемат, и тук се справихме много добре. Постарахме се да изглеждаме приемливо за пред света, наместо да се обърнем навътре и да си свършим работата. Това е проблем не само на преговарящите политици, но - и на медиите, защото нямаше поле за такъв дебат. Разказваше се само кой политик къде и с кого се е срещнал, без да се акцентира върху важните въпроси и приоритетните ресори.

- А Вие как виждате ролята на медиите, когато говорим за обединение и за национални каузи?

- За съжаление, ролята на медиите е по-скоро разрушителна и деморализираща, отколкото - просветяваща, култивираща и развиваща. Нездравото фокусиране върху най-омерзителните и деструктивни проявления на живота, комбинирано с провинциална сервилност към силните на деня и с тежка икономическа и политическа зависимост, доведе до изчезването на критичната публичност в България. Медиите са част от проблемите на това общество, а не - от решението на тези проблеми. И са ясен симптом за болестта на обществото, точно като високата температура. Те не са болестотворния вирус, но са много силен симптом. Разбира се, има и изключения. Такъв е примерът с медицинските сестри в Либия. В този случай обединението на хората мина през медиите, но трябва да отбележим, че това е солидарност от типа "да спасим жертвите!", като случаите с арменците и с евреите. Сещаме се да се обединим и да реагираме като група, чак когато ножът опре до кокала. Както един мой приятел казва: "Ние реагираме само при изгаряне от трета и четвърта степен, когато положението е почти неспасяемо."...

- Можете ли да посочите събитие, което ни е накарало да се гордеем, че сме българи?

- Главно исторически събития ни дават повод за гордост. Ако изключим футболния триумф от 1994 г. или индивидуалните успехи на някой спортист или музикант, всички други неща са свързани със спасяването на евреите, с победите ни по бойните полета. Нямаме значимо съвременно събитие, което да бъде еднозначно разпознато като повод за гордост. Дори не сме в състояние да възприемем прехода към демокрация, с всички условности около това, как се случи той, като успех. Много хора смятат това за катастрофа. Приемането в ЕС също не е еднозначен повод за гордост, тъй като не бе заслужено, а - подарено, и както се разбра, тепърва ще берем срама от това. Все пак, като българи, нас ни свързват и някои добри неща - едно от тях е, че не се отчайваме и не се отказваме, постоянно експериментираме. Друга добра наша характеристика е, че имаме сравнително висока нагласа за предприемчивост. Но идеята да построим колкото може повече грозни бетонни хотели - за сметка на природата - очевидно не е добро предприемачество. Икономическото оживление се оказа кратко и измамно, а последиците от него са тежки и продължителни. Тепърва предстои да осъзнаваме мащабите и дълбочината на кризата и безпътицата, в която попаднахме. Надявам се да разберем причините за случилото се и да извлечем поуки от допуснатите грешки.

http://www.manager.bg/

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Най-странното в българската ни народопсихология е робското мислене.

Доста време ми трябваше да преодолея обвзимащият ме гняв и последвящата безпомощност, когато съм се сблъсквал с това.

Не можех да разбера защо, когато обяснявам на множество хора как стоят нещата нормативно, законово, и как държа на това при работата в гората, те си позволяваха волности. А когато ,,обърна другата страница'' и почна с наказанията и тормоза, и  започваха да ме уважават и да споделят, че от мен става началник. Некви садо-мазохистични, непонятни за мен тогава роли. Няма по-кофти усещане от това да осъзнаеш колко подтиснатост има около теб, особено, когато разбереш, че това е външна проекция на вътрешния ти свят.

Според мен българският народ вече е обединен и то от поне хилядолетие. Обединен е от манталитетът на жертва

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моля регистрирайте се, за да коментирате

Вие можете да публикувате коментар след като влезете в акаунта си



Влизане Сега

×