Jump to content
Порталът към съзнателен живот
desita0622

Цената на търпението ( или къде да поставим границата)

Recommended Posts

Мила lekota,

Поздравявам те за куража да видиш истината, да признаеш истината...

Но какъв според теб е изходът от такива ситуации. Аз също имам около себе си хора, които не чувствам духовно близки, хора, които се държат към мен по "егоистичен" според моите разбирания начин. Имам един съвсем пресен пример - мой приятел, с когото имам и професионални отношения. Интересното е, че винаги, когато реша да прекъсна отношенията с него, виждам някакви хубави негови качества и се отказвам. Напоследък пробвах един нов подход - казвам му /гледам да не съм агресивна, а по-спокоен начин/ как се чувствам и какво би могъл да направи, за да се чувствам по-добре. И интересното е, че той си промени отношението, в смисъл: започна да се отнася по-внимателно с мен. Сега пък започнах да си блъскам главата дали не го прави просто, за да си запазим професионалните отношения. Искрен ли е, не е ли...Но и това ще разбера някой ден...

Проблемът ми с такъв тип хора винаги е бил: да скъсам ли с тях, което разбира се е най-лесното решение или да ги "възпитавам" по някакъв неагресивен начин. Да им казвам аз от какво се чувствам добре, да наблягам на моите нужди и чувства и, ако не се съобразяват с тях, аз също да спра да се раздавам за тях...В смисъл: даването и получаването да е горе-долу еднакво от двете страни. То тези неща не могат да се измерят точно, но приблизително...

Ще се радвам на искрените ви мнения по темата, приятели. За мен е много важна и интересна.

lekota, желая ти любов, вяра и търпение при "развързването на трудните възли в живота ти" - /така бих определила подобни отношения/ !

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И още нещо: в такива ситуации е много лесно човек да съди от страни. Аз имам една приятелка с подобно на твоето семейство lekota. Аз винаги много се ядосвам на мъжа й и я съветвам да му казва нещата категорично, да прави промени категорично, дори да се разделят, ако нищо не се променя...Но когато аз попаднах в ситуация с подобен тип човек като нейния съпруг, установих, че не е толкова лесно и просто да вземеш решение...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мила lekota,

Поздравявам те за куража да видиш истината, да признаеш истината...

Но какъв според теб е изходът от такива ситуации. Аз също имам около себе си хора, които не чувствам духовно близки, хора, които се държат към мен по "егоистичен" според моите разбирания начин. Имам един съвсем пресен пример - мой приятел, с когото имам и професионални отношения. Интересното е, че винаги, когато реша да прекъсна отношенията с него, виждам някакви хубави негови качества и се отказвам. Напоследък пробвах един нов подход - казвам му /гледам да не съм агресивна, а по-спокоен начин/ как се чувствам и какво би могъл да направи, за да се чувствам по-добре. И интересното е, че той си промени отношението, в смисъл: започна да се отнася по-внимателно с мен. Сега пък започнах да си блъскам главата дали не го прави просто, за да си запазим професионалните отношения. Искрен ли е, не е ли...Но и това ще разбера някой ден...

Проблемът ми с такъв тип хора винаги е бил: да скъсам ли с тях, което разбира се е най-лесното решение или да ги "възпитавам" по някакъв неагресивен начин. Да им казвам аз от какво се чувствам добре, да наблягам на моите нужди и чувства и, ако не се съобразяват с тях, аз също да спра да се раздавам за тях...В смисъл: даването и получаването да е горе-долу еднакво от двете страни. То тези неща не могат да се измерят точно, но приблизително...

Ще се радвам на искрените ви мнения по темата, приятели. За мен е много важна и интересна.

lekota, желая ти любов, вяра и търпение при "развързването на трудните възли в живота ти" - /така бих определила подобни отношения/ !

Този случай е съвсем различен от гореописания. :) А във всеки случай е нужна мъдрост и знание, за да се постъпи правилно. Разликата от приятел на работа и човек от семейството с който споделяте една маса, едно легло, деца и т.н. е от тук до небето. Също има хора, които се променят с годините и има такива, които не се променят. Ако тези вторите си ги чакал двадесет години, да се променят и не са, какво правиш? Все си вярвал и все си оставал излъган, тоест колкото пъти си им вярвал, толкова пъти са те лъгали.

Не разбрах всъщност какво точно те интересува?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, dcveta, права си, че всеки случай е индивидуален. Просто ме интересува кой какъв практически опит има, доколкото хората са склонни да споделят...

Защото по време на духовното ми търсене възприех, че срещаш важните хора в живота си, защото те трябва да научат нещо от теб и ти от тях. Но има ситуации, в които нищо не се случва, отношенията са в застой и ти се чувстваш неразбран и ощетен. Тогава или се разделяш с човека или започваш да мислиш можеш ли да промениш нещо в отношението си, така че този човек да се държи различно към теб. Обикновено това е труден момент, защото човек е склонен да гледа субективно на себе си - т.е. чуждите грешки да му "избождат" очите, а собствените си - не вижда. Но съм изпитала от собствен опит, че ако имаш смелостта да промениш себе си, хората около теб също се променят...Например, ако даден човек е свикнал той само да получава в едни отношения, а ти само да даваш. В много случаи, ако ти спреш да се раздаваш толкова и той "излиза от калъпа" и започва да мисли повече за теб...

От друга страна, вероятно има хора, държащи се като "енергийни вампири" и каквото и да правиш, не са склонни да се променят, дори се опитват да обвиняват теб за всичко...За тях "лекарството" сигурно е да си тръгнеш...

Това са просто размисли. Отговорът със сигурност не е еднозначен. Затова са ми интересни личните истории - кой как е постъпил, какво решение е открил в подобна ситуация...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, dcveta, права си, че всеки случай е индивидуален. Просто ме интересува кой какъв практически опит има, доколкото хората са склонни да споделят...

Защото по време на духовното ми търсене възприех, че срещаш важните хора в живота си, защото те трябва да научат нещо от теб и ти от тях. Но има ситуации, в които нищо не се случва, отношенията са в застой и ти се чувстваш неразбран и ощетен. Тогава или се разделяш с човека или започваш да мислиш можеш ли да промениш нещо в отношението си, така че този човек да се държи различно към теб. Обикновено това е труден момент, защото човек е склонен да гледа субективно на себе си - т.е. чуждите грешки да му "избождат" очите, а собствените си - не вижда. Но съм изпитала от собствен опит, че ако имаш смелостта да промениш себе си, хората около теб също се променят...Например, ако даден човек е свикнал той само да получава в едни отношения, а ти само да даваш. В много случаи, ако ти спреш да се раздаваш толкова и той "излиза от калъпа" и започва да мисли повече за теб...

От друга страна, вероятно има хора, държащи се като "енергийни вампири" и каквото и да правиш, не са склонни да се променят, дори се опитват да обвиняват теб за всичко...За тях "лекарството" сигурно е да си тръгнеш...

Това са просто размисли. Отговорът със сигурност не е еднозначен. Затова са ми интересни личните истории - кой как е постъпил, какво решение е открил в подобна ситуация...

Лично няма какво да споделя, защото не съм намерила решение. Не мисля, че тръгването е изходен път, ни най-малко.

Но наистина е хубаво, да се поставят границите на търпението или докъде е градивно и откъде разрушително.

То и затова се казва "по плодовете им ще ги познаете"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Но има ситуации, в които нищо не се случва, отношенията са в застой и ти се чувстваш неразбран и ощетен. Тогава или се разделяш с човека или започваш да мислиш можеш ли да промениш нещо в отношението си, така че този човек да се държи различно към теб. Обикновено това е труден момент, защото човек е склонен да гледа субективно на себе си - т.е. чуждите грешки да му "избождат" очите, а собствените си - не вижда. Но съм изпитала от собствен опит, че ако имаш смелостта да промениш себе си, хората около теб също се променят...Например, ако даден човек е свикнал той само да получава в едни отношения, а ти само да даваш. В много случаи, ако ти спреш да се раздаваш толкова и той "излиза от калъпа" и започва да мисли повече за теб...

От друга страна, вероятно има хора, държащи се като "енергийни вампири" и каквото и да правиш, не са склонни да се променят, дори се опитват да обвиняват теб за всичко...За тях "лекарството" сигурно е да си тръгнеш...

Това са просто размисли. Отговорът със сигурност не е еднозначен. Затова са ми интересни личните истории - кой как е постъпил, какво решение е открил в подобна ситуация...

Ще промениш нещо в отношенията си, за да се почувстваш ТИ по- добре или с очакване ДРУГИЯТ да направи нещо различно с което ти да се почувстваш по- добре?

Смелостта да промениш себе си, за да се променят другите ли?

И всичко това, за да започне другият да мисли повече за теб?

Къде си ТИ във всичко това?

Погледа се насочва на вътре - интровертност, но не като база за сравнение, а като откриване, като любопитство.

Искаш ли да се промениш? Защо?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ами, аз съм човекът, който казва: не се чувствам добре от твоето отношение, не се чувствам добре от това, което правиш или не правиш...Защото понякога отсрещната страна не се замисля какви са твоите желания и потребности. От там нататък той има свободен избор. Може да се съобрази с твоите желания и чувства, а може и да не се съобрази. Но ти си направил някаква крачка: показал си му как се чувстваш и какво искаш, вместо просто да стоиш и да се оплакваш или да страдаш. Той какво ще направи после е въпрос на личен избор. Както е и въпрос на личен избор как ще реагираш, ако не се съобрази с теб...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

в случая didi говоря по-скоро за промяна в отношението към някого, който те кара да се чувстваш некомфортно...А се предполага, че преди това си надникнал в себе си и знаеш как се чувстваш и към какво се стремиш.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

desita, знаеш ли, от моя опит мога да кажа, че отсрещната страна може да се държи по неподходящ начин и по причина, че не подозира какво точно ще ти е приятно на теб.

И такива оплаквания има по-често от страна на жените спрямо мъжете.

Струва ми се, че всички ние сме попили сериозна доза от свръхромантичните описания в книги, филми и т.н. (а напоследък този струнка често я дърпат и много реклами), а на средностатистическият мъж ама никак не му идва отвътре такова романтично поведение. Оттам тръгва една въртележка с положителна обратна връзка (в смисъл - самонавиваща се) - жената се пообижда/понацупва, защото не получава желаната романтичност; обаче и не си я иска директно, защото, според нея, това да си поискаш романтичност, ще развали самата романтичност. Мъжът пък въобще не вдява, защо жената така някак няма настроение (според него, ако въобще забележи това) и продължава да си се държи по неговия си начин, най-много (чисто по мъжки) да я остави за известно време сама, та да й се оправи настроението; най-досетливите мъже биха извели жената някъде навън, обаче непременно с компания, за да се развесели тя малко :1eye:

Т.е той реагира напълно неадекватно спрямо нуждите на жената и положението се влошава.

Жената продължава да не си иска романтичност, но тъй като е недоволна, започва да изразява недоволството си като отбелязва кусурите на мъжа; това скапва мъжа и той започва също да е недоволен, но изразява недоволството си най-често и в началото на въпросната въртележка като отива някъде навън, да се разтуши ...

Та така, да не продължавам нататък.

Редактирано от Диана Илиева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

От известно време съм склонна да различавам търпенията. Не всичко наричам търпение...

Според мен да търпя НЕ означава да понасям с негативни мисли, емоции и да се мъча докато понасям. НЕ означава да очаквам нещо да се промени към моето добро. НЕ означава да понасям, осъждайки този и това, което понасям и/или себе си.

Търпя за мен сега означава че с любов и вяра оставям Бог да реши ситуацията, а аз ще съм благодарна за Неговото решение.

Търпението не е съвместимо с болката, а с радостта. Болката е сигнал, че сме нагазили в тръните и трябва да се върнем на своя път, а не да искаме тръните да се махнат от пътя ни. Те си растат на мястото - ние не сме.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

desita, знаеш ли, от моя опит мога да кажа, че отсрещната страна може да се държи по неподходящ начин и по причина, че не подозира какво точно ще ти е приятно на теб.

И такива оплаквания има по-често от страна на жените спрямо мъжете.

Струва ми се, че всички ние сме попили сериозна доза от свръхромантичните описания в книги, филми и т.н. (а напоследък този струнка често я дърпат и много реклами), а на средностатистическият мъж ама никак не му идва отвътре такова романтично поведение. Оттам тръгва една въртележка с положителна обратна връзка (в смисъл - самонавиваща се) - жената се пообижда/понацупва, защото не получава желаната романтичност; обаче и не си я иска директно, защото, според нея, това да си поискаш романтичност, ще развали самата романтичност. Мъжът пък въобще не вдява, защо жената така някак няма настроение (според него, ако въобще забележи това) и продължава да си се държи по неговия си начин, най-много (чисто по мъжки) да я остави за известно време сама, та да й се оправи настроението; най-досетливите мъже биха извели жената някъде навън, обаче непременно с компания, за да се развесели тя малко :1eye:

Т.е той реагира напълно неадекватно спрямо нуждите на жената и положението се влошава.

Жената продължава да не си иска романтичност, но тъй като е недоволна, започва да изразява недоволството си като отбелязва кусурите на мъжа; това скапва мъжа и той започва също да е недоволен, но изразява недоволството си най-често и в началото на въпросната въртележка като отива някъде навън, да се разтуши ...

Та така, да не продължавам нататък.

Съжалявам, но ситуацията която описваш няма нищо общо с моята. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, Диана, точно тази "въртележка" имам предвид. Мъжете понякога изобщо не подозират какви са нуждите на жените. А жените не им ги казват по позитивен и любящ начин, а чакат докато им се насъбере толкова, че започват да обвиняват мъжете, да ги засипват с отрицателни емоции...А мъжете започват да се чувстват неадекватни, необичани, неоценявани. Всъщност, усещат, че жената им няма доверие,че могат да се погрижат за нея, да се съобразят с нея...Чувстват, че не са силните и можещите и се чудят как да избягат от ситуацията...

Е, има и един тип мъже, които аз наричам "емоционални инвалиди". На тях колкото и позитивно да им говориш за нуждите си, няма да си променят отношението. Но дано те да са малцинство...

В този ред на мисли, много харесвам книгата на Джон Грей "Мъжете са от Марс, жените - от Венера". Уникално четиво за това, колко са различни потребностите, желанията и начина на изразяване на двата пола. И как можем да се разберем и сближим...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да! за д-р Грей. Цялата му серия е много добра.

Ако човек усети някакво обвинение вътре в себе си, в него самия е причината за дискомфорта му.

Наскоро научих за моя приятелка, почти връстница, която вече живее в кошмар - от самото начало имаше ревност към нея, но сега вече минава разумните граници. И аз съм живяла така - ревността е нещо, което не бива да се понася. Понасянето на ревност е вредно за този, който ревнува. Ревнивците трябва да бъдат оставени да живеят сами - така ще има мир и спокойствие в душите им.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Хм, не мисля, че ревнивците ще имат мир и спокойствие в душите си, ако бъдат оставени сами. По-същество ревнивците дълбоко в себе си се плашат да останат сами, затова и тази ревност - страх от загуба на "техния" човек.

Да изоставиш ревнивеца, е най-голямото наказание за него. А да създадеш нова връзка - още по-ужасно. Да успее да преглътне това, е един огромен и труден урок за ревнивеца. Не случайно има толкова много битови престъпления с такива мотиви, включително и от най-тежко естество - убийство.

Забелязала съм и друго - там, където няма ревност, има много по-малко изневери :) Сигурно има и рационални, и ирационални обяснения на това.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

По-същество ревнивците дълбоко в себе си се плашат да останат сами, затова и тази ревност - страх от загуба на "техния" човек.

Именно! И затова докато не се излкуват от страха, че ще бъдат изоставени и докато не променят модела на притежаване на човека до себе си, трябва да са сами. Говоря това от опит. А и така вероятността да предадат модела на ревността на поколението става все по-малка. Естествен отбор....

Колкото до наказанието - страданието от самотата не е наказание - то е горчиво лекарство, но единственото добро...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×