Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Severen

Тантра

Recommended Posts

Моля да ме извиниш Severen, назидателния тон е дразнещ, признавам си. Прав си дишането е много важно :) , но да става с разум и внимателно.

Поздрави

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Предлагам четири файла на вниманието на всеки, който се интересува от Ваджраяна:

http://tranzit.dir.bg/load.php?id=hlJvKncfuC3hQZeb987977

Линкът за изтегляне на файловете ще е активен 120 часа.

Също така и две книжки за закупуване:

"Тибетска медитация; Шесте йоги на Наропа" -

25869z.jpg

"Махамудра, побеждаваща мрака на невежеството; Медитация на Великия печат" -

112979.jpeg

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моля да ме извиниш Severen, назидателния тон е дразнещ, признавам си. Прав си дишането е много важно :) , но да става с разум и внимателно.

Поздрави

Щом сме стигнали до извинения,аз трябва да се извиня на много хора,но понеже напреднахме с материала,продължавам нататък.

Редактирано от Severen

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Последен опит по темата.

Когато децата ми бяха малки,а аз доста по-млад,когато виждах,че се разболяват ги водех при лекар.Обичайният отговор беше опитай с ''бисептол'',ако не помогне ела пак.И когато болестта напредне ги водех втори път за да им изпишат антибиотик.Общо взето бяхме нещастни родители когато децата боледуваха.Първият пробив дойде след като поставих между двете си ръце големият си син и той свали температурата и за няколко дни се възстанови.Техниката я взех от една книга за регулиране на магнетизма на човека.И т.н. Малкият боледуваше по-рядко,някои уроци бях научил.

Днес големият ми син има дъщеря на няколко месеца,Когато плаче и ''погледна'' към нея ВИНАГИ виждам черен облак над главата и.В останалото време има много светла и чиста аура.Почиствам я и тя спира да плаче.Няма интервал,тя следва промяната на енергията.Следва и майка си,когато майката не е спокойна около детето се появяват черните облаци.В МНОГО ФОРУМИ СЪМ СПОДЕЛЯЛ,ЧЕ КОГАТО ДЕЦАТА БОЛЕДУВАТ ПРИЧИНИТЕ ТРЯБВА ДА СЕ ТЪРСЯТ В РОДИТЕЛИТЕ,НО СА МНОГО МАЛКО ТЕЗИ.КОИТО СА ГОТОВИ ДА РАЗМИШЛЯВАТ ИЛИ ДА ИЗУЧАВАТ ТЕЗИ ПРОБЛЕМИ.

Родителите ми са възрастни,живея далеч от тях и единственото,което мога реално да направя за тях е едно ежедневно енергийно поддържане за да могат да преживеят това,което им остава сравнително спокойно и безболезнено.

Всичко това за да го правя го дължа на Тантра,с нейната практическа насоченост.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Човешкото съществуване е уникално с това, че в него има точно толкова страдание, колкото да ни накара да поискаме да се освободим от страданието, и в същото време не толкова много, че да можем да практикуваме.

И все пак изглежда тъй, че страданието никога не е достатъчно.

Ако човек иска да постигне своето щастие и да се освободи от своето страдание, то този човек е на Пътя на поправянето /трансформирането (което в превод значи "Дхарма") с Малката Колесница (Хинаяна) - стремежът му към освобождение и щастие е "колесницата", в която има място само за него самия.

Ако човек, освен че желае освобождение и щастие за себе си, желае същото и за всички чувстващи същества, той е поел по Пътя на поправянето/трансформирането (което в превод значи "Дхарма") с Голямата Колесница (Махаяна) - стремежът му към освобождение и щастие е "колесницата", в която има място за всички.

Махаяна е Пътят на Бодхисатва.

Там има обет, в който даже се поставя всичко останало пред и над себето, в една готовност да се остави собственото благополучие, дори и собственото просветление, в името на другите (всички останали). Също така за обет на Бодхисатва се счита, когато човек се е зарекъл да постигне просветлението в името на всички чувстващи същества.

Много бива да се внимава (ужким) когато отнемаме, или искаме да отнемем страданието от другите - това може да доведе до състояние на "застой", в което не ще има какво да подтикне даденото същество към въпросното поправяне/трансформиране (Дхарма).

Дали не лишаваме съществото от нужното му страдание, което да се окаже импулс за неговата трансформация и за постигане на щастието?

Как бихме могли да се ориентираме в това? Кога да помагаме и кога да не помагаме?

Ако страданието е част от неговата Карма?

:)

Отговорът на тези въпроси е много прост - казано е: "Следвай сърцето си!" - ако ти почувстваш импулс, ако сърцето (не говоря за ума, защото ума може да иска да се действа, поради собствен страх и неприемане на това, че страданието, смъртта, нещастие, болката и т.н., съществуват) ти "каже", че..., тогава да се действа е задължително, пък и няма как да се пренебрегне въпросния импулс/любовта.

Не че, ако умът на човека се обади и го подтикне към деятелност, то не е пак Карма. Разбира се, че е. Затова няма какво толкова да му се мисли в такива моменти, дали да действа човек, или да не действа.

Дори самата мисъл за действие и стремежа - то пак е поради взаимосвързана Карма и поради това, че нещо се задвижва.

Понякога да отнемем страданието от някого и това от своя страна да го "забави" малко в движението му към поправянето и намирането на щастието, това също е Карма. :)

Най-добрият начин да се помогне на който и да е, е когато самият помагач е достигнал до крайното Просветление и Любовта.

Тогава Тя, Любовта сама "работи" на всички нива - хем премахва воалите на неведение, т.е. просветява ума на страдащите, хем облекчава самото страдание, хем "пали искрата" в сърцата на самите страдалци, тъй че и те да са способни на отдаване и на това да преживяват/изживяват Любовта.

Задължително е, ако искаме да премахнем страданието преди да сме постигнали крайното просветление, да даваме и необходимото разяснение за причинно-следствените връзки, които са довели до появата на въпросното. Ако ние не обясним на страдащите защо страдат, то почти нищо не сме сторили.

Наистина, не всеки умее да слуша, а още по-малко не всеки умее да чува, но ние сме длъжни, къде с думи, къде с Любов, къде с други методи, да се опитваме да даваме въпросното разяснение.

Може и чрез молитвата, да въздадем на Бога/Будата тази задача, та Той да просвети страдащите умове, чрез Безкрайното си Милосърдие и Любов.

Тропар на Успение Богородично

"В рождестве девство сохранила еси,

во успении мира не оставила еси, Богородице,

преставилася еси к животу, Мати сущи Живота,

и молитвами Твоими избавляеши от смерти души наша."

http://www.vbox7.com/play:be0fd36f

Редактирано от Ники_

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според Тантра човекът сам по себе си е болестта.Не умът ти е разстроен:по-скоро умът е самото разстройство.Ти не си изпълнен с напрежение отвътре,а по-скоро си самото това напрежение.Ако умът е болен тогава болестта може да бъде лекувана,но ако самият ум е болестта,тогава болестта не може да се лекува.Може да се преодолее,но не може да се лекува.В това е основната разлика между западната психология и източната тантристка и йогийска психология.

Западната психология смята,че умът може да бъде здрав,умът такъв,какъвто е,може да бъде лекуван и да му се помогне,защото според западната психология,няма трансцедентация,тъй като не съществува нищо което е над ума.Ако мислиш,че си само тяло,в такъв случай не можеш да се издигнеш над тялото.-защото кой ще се издига и къде ще се издигнеш?

Ако си само ум и нищо повече,тогава не е възможна никаква трансцедентация.Тогава можем да лекуваме индивидуалните болести.Някой е умствено болен:можем да лекуваме болестта.Няма да пипаме ума,а ще лекуваме болестта и ще нормализираме ума.И никой няма да се замисли,дали нормалният ум е здрав или не.

Източния подход казва,че умът е болестта.Един нормален човек е нормално болен.Тъй като всички останали са като него,той не мже да бъде открит.Дори психоаналитикът,който го лекува е нормално болен човек.Защо умът сам по себе си е болестта?За източния подход тялото е смърт.Затова не можеш да създадеш абсолютно здраво тяло;иначе то нямаше да умре.Можеш да създадеш определено равновесие,но тялото като такова,тъй като ще умре,неминуемо ще се разболее.Затова здравето може да бъде нещо относително.

Затова медицината не притежава стандарт и определение за здравето.Те могат да дефинират болестите,но не могат да дефинират какво е това здраве.Най-много могат да дадат негативна дефиниция,че когато човекът не е болен,той е здрав.Здравето не може да се дефинира,защото всъщност тялото не може никога да бъде наистина здраво.Всеки момент тялото е само в относително равновесие,защото смъртта напредва заедно с живота.:ти също така и умираш.Не си просто жив.Заедно с това ти умираш.Смъртта и животът не са двата,отдалечени един от друг,края.Те са като двата крака,които крачат едновременно-и те,и двата,са твои.Точно в този момент живееш и умираш едновременно.Нещо вътре в тебе умира всеки момент.В един промеждутък от седемдесет години смъртта ще постигне целта си.Всеки миг ще продължиш да умираш,да умираш и накрая ще умреш.

В деня,в който си се родил,ти си започнал да умираш.Денят на раздането е и ден на смъртта.Ако умираш постепенно и смъртта не бъде предизвикана отвън,а се развие вътрешно,тогава тялото не може да бъде наистина здраво.

Същото е и с ума.Умът не може да бъде истински здрав,напълно здрав,защото самото функциониране на ума го прави болен,неспокоен,напрегнат,разтревожен-в непрекъсната тревога.Самата природа на ума е такава.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ето това е един хубав материал за тантра:

39aa4fb910f7e69cc4d5da659f09335b.jpg

Tantra - Tantric philosophy - Kama Sutra

(цялата страница се отваря като изображение - уголемете го за да я прочетете)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, има много техники и начини за постигането на висшата цел на човека - просветлението.

Необходимо е голямо внимание, на кои от тях ще се доверим. Не говоря за лоши и добри методи - особено за тези, които са се запазили до нас през вековете.

Аз разсъждавам така:

- Роден съм в България, езикът който най-добре разбирам е български.

- Вярвам че не съм роден случайно в по горната ситуация, и че е по тази логика би трябвало да търся:

- Има ли или имало е просветени(светии, високо духовно извисени) личности говорили и писали на български, учейки ни как да достигнем до целта на родния ми език?

- Да имало е, дали има сега - сигурно има, но лично не познавам никой от тях.

- Защо да си губя времето с дълбокото изучаване преведени на методи( които може би са полезни за тези, които са родени там, където е местния произход на тези техники ), след като за мое щастие Учението е преподавано на моя роден език(който най-добре разбирам).

- И открих че има, Учение оставено ни от Беинса Дуно, който казва: "Метода, който Христос ни е оставил е най-евтин. ( оптимален във времето на продължителността на един човешки живот, за постигане на целта )." .

И наистина Христовия метод е дал на света в последните две хиляди години толкова много светии(хора достигнали до границите на духовно издигане в рамките на тялото и човешкия живот), колкото нито едно друго учение.

Много мога да пиша и да допълвам, но гледам да не изпадна в празнословие, което може да донесе повече вреда, както на вас, така и мен.

Мир вам!

Редактирано от ivail

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Махамудра (Великият Печат)

Подобно на огледало, умът може да създава образите на всички проявления и да ги познава, но все пак, щом потърсим това „огледало” ние не успяваме да го открием – то като че ли е позрачно. Чисто, ясно осъзнаване на обектите, но въпреки това неподлежащо на точно определение: това е умът.

Понякога обаче огледалото на ума е замъглено и всичко е неясно. На моменти то е чисто и празно, без в него да се появява нищо, друг път кипи от мисли, които като че ли се надпреварват. Но независимо дали това е гледка, звук, мисъл, или каквото и да е друго, неизменно съществува качеството на блестящо, и все пак неоткриваемо проникващо в него осъзнаване, което остава едно и също. Щом осъзнаете този факт, вие няма да се разсейвате от това, което се появява в „огледалото” на ума. Вие познавате неговата постоянна природа, и без значение какво се случва, оставате спокоен и ясен.

Но ако не осъзнавате какво се случва с вашия ум и мисли, обазите в „прозрачното огледало” стават реални и тежки, и ви карат да изпитвате гняв, желания, страхове и заблуди.

...

Махамудра, или „Великият Печат” се отнасят до Махаянистичната система за медитация върху природата на ума и гарантира постигане на Просветление – пълното отстраняване от ума на всимки заблуди и пречки, и абсолютното им заместване с всички добри качества. В това състояние имате максималната способност да помагате на другите. За да го постигнете обаче и да опознаете изцяло ума си, обаче, вие първо трябва да тренирате с подготвителни практики. Това осигурява основата за вашия духовен път, както и благоприятните обстоятелства за успеха ви при изминаването му.

Преди всички трябва да осъзнаете какво щастие сте имали да се родите като човешко същество, с време, свобода и възможности да се усъвършенствате. Не всички имат подобен шанс и след като веднъж сте го получили, не бива да пропилявате времето си за обикновени, съвсем безсмислени неща. Смъртта ще пристигне съвсем скоро и ако не сте обучени и не познавате собствения си ум, тя ще бъде едно жалко ужасяващо преживяване. Приятели, богатства, благоденствие и всичко останало няма да могат да ви помогнат и да ви донесат утеха. Но ако мислите за кармата, или за закона за причината и следствието, и за това, че вашите дела определят бъдещите ви прераждания, ще извървите пътя си в този живот като добър човек. Ще бъдете уверен, че щом сте носили щастие на другите през живота, който сега завършва, вие ще се родите при благоприятни обстоятелства в бъдеще. Така че ще можете да умрете с успокоен ум.

Но, без значение къде и от кого сте родени, животът под влиянието на карма и заблудите е обект на страдание, предизвикано от раждане, старост, болест и смърт. Независимо дали сте бог, император, просяк, животно, или сте в ада, вашият стремеж да бъдете щастлив и да не страдате винаги ще бъде възпрепятстван от неутолимото ви желание, гняв и невежество. Следователно трябва да отхвърлите това неудовлетворително съществуване, известно като „самсара”, и да се опитате да преодолеете натрапчивото господарство на измамните инстинкти, помрачаващи чистата природа на вашия ум. Трябва да се стремите към Освобождение.

После обмислете факта, че не сте сами в това обезсърчаващо затруднено положение. Всеки иска да бъде щастлив и не понася болка. Дори най-дребните насекоми изпадат в ужас, когато се опитвате да ги хванете. Без да забравяте, че вашето щастие и добруване зависят от другите, и че би било несправедливо само вие да сте щастливи, след като всички наоколо страдат, трябва да развиете любов и съчувствие към другите. Когато поемете задължението да им помагате и изследате способността си за това, вие ще видите, че единствено ако премахнете слабостите си и постигнете всички добри качества, ще бъдете в състояние напълно да помагате на другите. Така създавате в себе си Мотив за Прослетление, или „Бодхичита”, който представлява желанието да постигнете колкото е възможно по-бързо Просветление, за да освободите всички от тяхното страдание. В последствие именно с тази мотивация вие се обучавате в морална дисциплина, концентрация и различаващо осъзнаване, за да премахнете заблудите, невежеството и натрапчивите привички и по този начин да постигнете целта си.

Преди да можете активно да започнете тази практика, е необходимо да се пречистите от очебийните пречки и да натрупате известна заслуга, за да имате по-малко препятствия и по-голям шанс за успех. Затова, под прякото ръководство на Гуру, или духовен учител, вие се заемате с подготвителни практики (ньондро).

Чрез извършването на прострации, докато приемате убежище, вие смирявате своята гордост и подтвърждавате обвързването с Трите Скъпоценности. Това са Будите, т.е. просветлените същества; Дхарма, т.е. ученията на просветлените същества; и Сангха, т.е. духовната общност от онези, които ги осъществяват. С други думи, вие подтвърждавате пред себе си, че ще работите за постигане на Състоянието на Буда (Будите), като практикувате ученията (Дхарма), с подкрепата на единомишленици (Сангха), и че това наистина е вашето убежище от неконтролируемото безсмислено, обезсърчаващо, циклично съществуване.

Това пълно смирение и себеотдаване се постига чрез прострации. Последвалото страдание ви пречиства от многото отрицателни натрупвания.

Следващата подготвителна практика, медитация върху Ваджрасаттва, също е очистваща практика.

Мандала-приношението е символ на пълното отдаване на самите нас, а всъщност и на цялата Вселена, на Просветлението. То натрупва голяма заслуга, т.е. позитивна енергия, насочена към тази цел.

Последната подготвителна практика е Гуру-йога, чрез която непоколебимо установявате своята връзка с личния си Гуру и Учителите от неговата приемственост. Именно чрез тях получавате в дествителност ученията и само когато следвате напълно техните напътствия, ще можете накрая да помагате на всички чувстващи същества.

След като сте завършили тези инструкции, слушали сте напътствията на своя Гуру и сте размишлявали над тях, вие трябва да се заемете с усилена медитация за развиване на умствен покой (шамата) и дълбоко прозрение (випашана).

Шамата представлява състояние на еднонасочена концентрация, в което постигате умствена основа, или естествено ниво на блажено, ясно, неконцептуално осъзнаване, свободно от умствена притъпеност, възбуда, или блуждаене.

Дълбокото прозрение представлява проникване в Пустотата – истинската природа на реалността, от гледна точка на този чист, подобен на огледало ум.

Като съчетаете двете постижения (Шамата и Випашана), вие премахвате мрака на невежеството, който е затъмнявал вашето осъзнаване открай време. Щом се запознаете със своето присъщо, чисто, изначално осъзнаване на реалността, съчетано с Бодхичита, вие ще станете в края на краищата напълно просветено същество, Буда, с пълната способност да помагате на другите.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Какво е и какво не е будизъм

Хората често ме питат: “С две думи, какво е будизмът?” Или питат: “Какъв е специфичният възглед, или философия на будизма?”

За жалост на запад будизмът сякаш се озова в купа на религиите, дори в раздела “помогни си сам” или “самоусъвършенстване”, и определено се намира също и в раздела “яки медитации”. Бих искал да подложа на критика общата дефиниция за будистка медитация.

Много хора мислят, че медитацията има нещо общо с релаксацията, с наблюдаването на залеза или наблюдаването на вълните на плажа. Идват на ум очарователни фрази като: “Остави нещата да текат” и “Стани безгрижен”. От будистка гледна точка медитацията е малко повече от това.

Първо, мисля, че трябва да поговорим за истинския контекст, в който се практикува будистката медитация. Това се нарича: възглед, медитация и действие. Взети заедно, тези три неща са един умел начин за разбиране на пътя. Дори да не изплозваме такива изрази във всекидневния си живот, ако се замислим, ще видим, че ние винаги действаме според определен възглед, медитация и действие. Например, ако искаме да си купим кола, ние избираме онази, която ни се струва най-добра, надеждна и т.н. “Възгледът” в този случай е идеята или вярата, която имаме – това, че колата е добра. “Медитацията” е размишлението и свикването след това с тази идея, а “действието” е самото купуване на колата, карането и използването й. Този процес не е непременно нещо будистко, той е нещо, което правим през цялото време. Няма нужда да го наричате възглед, медитация и действие. Може да мислите за него като за “идея,” “свикване с идеята,” и “придобиване.”

И така, какъв е специфичният възглед, с който будистите се опитват да свикнат? Будизмът се определя чрез четири характеристики или “печата”. Всъщност, ако всичките тези четири печата важат за даден път или философия, няма значение дали ги наричате будистки, или не. Можете да ги наричате каквото си искате; думите “будистко” или “будизъм” нямат значение. Идеята е, че ако даденият път е според тези четири печата, той може да бъде считан за пътя на Буда.

Това е причината, поради която тези четири характеристики са наречени “четирите печата на Дхарма.” Те са:

• Всички съставни неща са непостоянни.

• Всички емоции са болезнени. Това е нещо, за което само будистите говорят. Много религии проповядват неща като любов с песни и възхвали. Будистите мислят: “Всичко това е страдание.”

• Всички явления са пусти; те не притежават присъщо съществуване. Това всъщност е крайният възглед на будизма; останалите три се опират на този трети печат.

• Нирвана е отвъд крайностите.

Без тези четири печата будисткият път би станал теистичен, религиозна догма и целият му смисъл би се загубил. От друга страна може да имате някой сърфист, който ви дава учения за това как да седите на плажа и да гледате залеза: ако онова, което той ви казва, е в съответствие с тези четири печата, това ще е будизъм. На тибетците, китайците или японците това може да не се нрави, но не е необходимо учението да бъде в “традиционна” форма.

Четирите печата са доста преплетени един с друг, както ще видите.

...

Първият печат:

Всички съставни неща са непостоянни.

Всяко явление, за което можем да се сетим, е съставно и следователно е обект на непостоянството. Някои аспекти на непостоянството, като промяната на времето навън, можем да приемем доста лесно, но има и други, също толкова очевидни неща, които не приемаме.

Нашето тяло например е видимо непостоянно и остарява всеки ден, и въпреки това ние не желаем да приемем този факт. Определени популярни списания, които са фокусирани върху младостта и красотата, експлоатират този проблем. По отношение на възгледа, медитацията и действието, техните читатели може да развият възгледа, че някак могат да избегнат процеса на остаряването. Те размишляват върху този възглед на постоянството и следващото им действие е да отидат във фитнес центровете или да се подложат на пластична хирургия и на всякакви други щуротии.

Просветлените същества биха счели това за смешно и за произтичащо от погрешен възглед. По отношение на тези различни аспекти на непостоянството, остаряването и умирането, промените на времето и т.н. будистите имат да кажат едно единствено нещо – първият печат: явленията са непостоянни, защото са съставни. Всичко, което се състои от части, рано или късно ще се разпадне.

Когато казваме “съставни,” това включва и измеренията пространство и време. Времето е съставно и следователно - непостоянно: без миналото и бъдещето няма такова нещо като настояще. Ако настоящият момент беше постоянен, нямаше да има бъдеще, защото настоящето винаги щеше да е тук. Всяко действие, което извършвате – например да нарисувате цвете или да изпеете песен – има начало, среда и край. Ако при пеенето на една песен липсваха началото, средата или краят, нямаше да има такова нещо като пеенето на песен, нали? Това означава, че пеенето на песен е нещо съставно.

“И какво от това?”, питаме ние. “Защо трябва да се занимаваме с това? Какво толкова? Има начало, среда и край – какво от туй?” Не става въпрос за това, че будистите някак са притеснени от началата, средите и краищата; те не са проблем. Проблемът е в това, че когато има съставни неща и непостоянство, както е с ежедневните и материални неща, има несигурност и болка.

Някои мислят, че будистите са песимисти, винаги говорят за смъртта, непостоянството и остаряването. Това обаче не е непременно вярно. Непостоянството е облекчение! Аз днес нямам BMW и точно по силата на непостоянството на този факт мога да се сдобия с него утре. Ако го нямаше непостоянството, аз щях да съм заседнал в това не-притежаване на BMW и никога нямаше да си го имам. Днес може да се чувствам ужасно депресиран, но благодарение на непостоянството, утре може да се чувствам прекрасно. Непостоянството не е задължително лоша новина - зависи от начина, по който го разбираш. Дори днес твоето BMW да бъде издраскано от някой вандал или най-добрият ти приятел да те предаде, ако имаш възгледа на непостоянството, няма да си толкова притеснен.

Заблудата възниква, когато не осъзнаваме, че всички съставни явления са непостоянни. Когато обаче осъзнаем тази истина - дълбоко вътре в себе си, а не само интелектуално - това наричаме освобождение: освобождение от тази едностранчива, тесногледа вяра в постоянството. Всичко, независимо дали ви харесва или не – дори и пътят, скъпоценният будистки път – е съставно. Всичко има начало, има среда, има и край.

Когато разберете, че “всички съставни неща са непостоянни”, вие сте подготвени да приемете съществуването на загуба. Тъй като всичко е непостоянно, това може да се очаква.

...

Вторият печат:

Всички емоции са болезнени.

Тибетската дума за емоция в този контекст е zangche, което означава “замърсен” или “опетнен,” в смисъл, че е нещо, пропито от объркване, или дуалност.

Ние естествено разглеждаме някои емоции, като агресията или ревността, като болезнени. Но какво става с любовта и привързаността, добротата и предаността, тези хубави, леки и приятни емоции? Ние не мислим, че те са болезнени; въпреки това те са дуалистични и това означава, че накрая се превръщат в източник на болка.

Дуалистичният ум включва почти всяка мисъл, която може да имаме. Защо това е болезнено? Защото идва от объркване. Всеки дуалистичен ум е объркан ум, ум, който не разбира същността на нещата. И как да разберем дуалността? Тя е в субекта и обекта: ние - от една страна, а нашето преживяване - от друга. Този вид дуалистично възприятие е погрешно, както можем да видим, когато различни хора възприемат един и същи обект по различни начини. Един човек може да мисли, че някоя жена е красива и това е вярно за него. Но ако това беше някаква абсолютна, независима истина, тогава всички останали също щяха да я виждат като красива. Очевидно това не е истина, която е независима от други неща. Тя е зависима от твоя ум, тя е твоя собствена проекция.

Дуалистичният ум създава много очаквания, много надежда, много страх. Винаги, когато има дуалистичен ум, има надежда и страх. Надеждата е една съвършена, префинена болка. Ние сме свикнали да мислим, че надеждата не е болезнена, но всъщност тя е една голяма болка. Колкото до болката от страха, няма нужда да обсъждаме това.

Буда е казал: “Разбери страданието.” Това е Първата благородна истина. Много от нас объркват болката с удоволствие – удоволствието, което в момента изпитваме, всъщност е самата причина за болката, която ще почувстваме рано или късно. Друг будистки начин за обясняване на това е да кажем, че когато една голяма болка стане малка, ние я наричаме удоволствие. Това е, което наричаме щастие.

Освен всичко това, емоцията няма никакво присъщо истинско съществуване. Когато жадни хора видят мираж с вода, те изпитват усещане за облекчение: “Страхотно! Там има някаква вода!” Но когато се приближат, миражът изчезва. Това е един важен аспект на емоцията: емоцията е нещо, което няма независимо съществуване.

Затова будистите заключават, че всички емоции са болезнени. Тъй като те са непостоянни и дуалистични, те са несигурни и винаги са придружени от надежди и страхове. В абсолютен план обаче те нямат и никога не са имали присъщо съществуване, така че, в определен смисъл, не струват много. Всичко, което създаваме чрез своите емоции, в крайна сметка е напълно безсмислено и болезнено. Затова будистите практикуват медитациите шамата и випашана – това помага, за да се отслаби хватката, с която емоциите са ни сграбчили, и за да се отслабят маниите, които сме развили като сме ги следвали.

...

Въпрос: Състраданието емоция ли е?

Отговор: Хората като нас имат дуалистично състрадание, докато състраданието на Будите не включва субект и обект. От гледна точка на един Буда, състраданието никога не може да включва субект и обект. Това е наречено ‘махакаруна’ – велико състрадание.

Въпрос: Трудно ми е да приема, че всички емоции са болка...

Отговор: ОК, ако искаш един по-философски израз, можеш да пропуснеш думата “емоция” и просто да кажеш: “Всичко, което е дуалистично, е болка.” Но аз харесвам думата емоция, защото тя ни провокира.

Въпрос: Болката непостоянна ли е?

Отговор: Да! Ако знаеш това, значи си наред. Точно защото не знаем това, изпадаме в много усложнения, опитвайки се да разрешим проблемите си. И това е вторият голям проблем, който имаме – че се опитваме да разрешим проблемите си.

...

Третият Печат:

Всички явления са пусти;

Те не притежават присъщо съществуване.

Когато казваме “всички”, това включва всичко, включително Буда, просветлението и пътя. Будистите дефинират като “явление” всичко, което притежава характеристики и е обект, който е възприеман от даден субект. Да считаме, че един обект е нещо външно, е невежество и точно това ни пречи да видим истината за този обект.

Истината за едно явление е наречена “шунята” - пустота, което означава, че явлението не притежава истински съществуваща същност или природа. Когато един заблуден човек или субект види нещо, виденият обект се интерпретира като нещо действително съществуващо. Както можете да видите обаче, съществуването, приписвано от субекта, е погрешно схващане. Такова едно схващане се основава на различните условия, които карат един обект да изглежда истински; това обаче не е начинът, по който обектът действително съществува. То е като да виждаме мираж - там няма истински съществуващ обект, въпреки че изглежда така. С думата “пустота” Буда е искал да каже, че нещата не съществуват истински, така както ние погрешно мислим, а че те всъщност са “пусти” от такова погрешно приписано им съществуване.

Чувстващите същества страдат точно защото вярват в нещо, което всъщност е просто погрешна проекция. Точно като лек за това Буда е преподавал Дхарма. Много просто казано - когато говорим за пустота имаме пред вид, че начинът, по който изглеждат нещата, не е начинът, по който те действително съществуват. Както казах преди, когато говорех за емоциите, може да видите един мираж и да мислите, че това е нещо истинско, но когато доближите, миражът изчезва, колкото и истински да е изглеждал.

Понякога пустотата е наричана “дхармакая” и в различен контекст бихме могли да кажем, че дхармакая е постоянна, непроменяща се, всеобхватна и да използваме всякакви красиви, поетични думи. Това са мистичните изрази, които принадлежат на пътя, но за момента ние все още сме на началния етап – опитваме се да придобием интелектуално разбиране. По пътя ние може да изобразим Буда Ваджрадхара като символ на дхармакая, или пустотата, но от академична гледна точка това дори да си помислим за изобразяване на дхармакая е грешка.

Буда преподавал три различни подхода на три отделни етапа. Те са известни като Трите завъртания на колелото, но могат да бъдат сумирани в една единствена фраза: “Ум; няма ум; умът е сияйност.”

Първото “Ум” се отнася до първия набор от учения и показва, че Буда е преподал, че има един “ум”. Това е било, за да се разсее нихилистичния възглед, че няма божествени сфери, няма адски сфери, няма причина и резултат. След това, когато Буда е казал: “Няма ум”, той е имал предвид, че умът е просто една концепция и че няма такова нещо като истински съществуващ ум. Накрая, когато е казал: “Умът е сияйност”, той е имал пред вид буда-същността, незаблудената, или изначално съществуващата мъдрост.

Великият коментатор Нагарджуна е казал, че целта на първото завъртане е била да се премахне недобродетелта. Откъде идва недобродетелта? Тя идва от това да си или етерналист, или нихилист. Следователно, за да сложи край на недобродетелните действия и мисли, Буда е преподал първото учение. Второто завъртане на Дхарма колелото, когато Буда е говорил за пустотата, е било представено, за да се премахне вкопчването в един “истински съществуващ ‘аз’ ” и в едни “истински съществуващи явления.” Накрая, ученията при третото завъртане били дадени, за да се разсеят всички възгледи, дори и възгледа за липсата на собствена същност. Трите набора учения на Буда нямат за цел да предложат нещо ново, целта им е просто да премахнат объркването.

Като будисти ние практикуваме състрадание, но ако ни липсва разбиране на този трети печат – че всички явления са пусти – нашето състрадание може да се обърне срещу нас. Ако си привързан към целта на състраданието, когато се опитваш да разрешиш даден проблем, може да не забележиш, че идеята ти за решението се основава напълно на твоята собствена лична интерпретация. Така можеш да завършиш като жертва на надеждата и страха, и съответно - на разочарованието. Ти започваш като “добър махаяна практикуващ” и веднъж или два пъти се опитваш да помагаш на чувстващите същества. Ако нямаш обаче разбиране за този трети печат, ще се умориш и ще се откажеш да помагаш на съществата.

Има и друг проблем, който възниква от неразбирането на пустотата. Той сполита леко повърхностните и нестабилни будисти. Някак, в будистките кръгове, ако не приемаш пустотата, не си готин. Затова ние се преструваме, че оценяваме пустотата и се преструваме, че медитираме върху нея. Ако не я разбираме правилно обаче, може да се получи един лош страничен ефект. Може да кажем: “О, всичко е пустота. Аз мога да правя каквото си искам.” И така ние пренебрегваме и нарушаваме законите на карма, поемането на отговорност за действията си. Ние губим “елегантността” си и в тази игра обезкуражаваме и другите. Негово Cветейшество Далай Лама често говори за това падение, при което не се разбира пустотата. Правилното разбиране на пустотата ни кара да виждаме как нещата са взаимозависими и как ние носим отговорност за своя свят.

Можете да прочетете милион страници на тази тема. Само Нагарджуна е написал пет различни коментара, които основно се занимават с това, а съществуват и коментарите на неговите последователи. Има безброй учения за установяване на този възглед. В Махаяна храмовете и манастирите хората пеят “Сърдечната сутра на Праджняпарамита” – това също е учение за третия печат.

Философиите или религиите могат да кажат: “Нещата са илюзия, светът е мая, илюзия”, но винаги има едно-две неща, които се оставят назад и които се считат за истински съществуващи: Бог, космична енергия, в зависимост от случая. В будизма не е така. Всичко в самсара и нирвана – от главата на Буда до парчето хляб – всичко е пустота. Няма нещо, което да не е включено в окончателната истина.

...

Въпрос: Ако самите ние сме дуалистични, можем ли изобщо някога да разберем пустотата, която е нещо, преминаващо отвъд описанието?

Отговор: Будистите са много хлъзгави. Ти си прав. Никога не може да се говори за абсолютната пустота, но може да се говори за един “образ” на пустотата – нещо, което може да бъде преценено и за което може да се размишлява, така че накрая да достигнеш до истинската пустота. Може да кажете: “А, това е прекалено лесно. Това са пълни глупости.” Но на това будистите ще кажат: “Лошо за теб, в такъв случай, защото това е начинът, по който нещата работят.” Ако имаш нужда да срещнеш някого, когото никога не си срещал преди, аз мога да ти го опиша и да ти покажа негова снимка. Тогава, с помощта на тази снимка, ще можеш да отидеш и да откриеш истинския човек.

От крайна гледна точка пътят е ирационален, но от относителна гледна точка той е много рационален, защото се опира на относителните конвенции на нашия свят. Когато говоря за “пустота”, всичко, което казвам, засяга този “образ” на пустотата. Аз не мога да ви покажа истинската пустота, но мога да ви кажа защо нещата нямат присъщо съществуване.

Въпрос: В будизма има толкова обширна иконография, че човек може да си помисли, че тя е обект на медитация или обект на почит. Но от Вашето учение трябва ли да разбирам, че всичко това е несъществуващо?

Отговор: Когато отидете в някой храм, ще видите много красиви статуи, цветове и символи. Те са важни за пътя. Те всичките принадлежат на онова, което наричаме “образ на мъдростта” или “образ на пустотата.” Когато обаче следваме пътя и прилагаме методите му, е важно да знаем, че самият път в крайна сметка е илюзия. Всъщност, чак тогава ще можем правилно да го оценим.

...

Четвъртият печат:

Нирвана е отвъд крайностите

Сега, след като вече обясних пустотата, чувствам че четвъртият печат - “Нирвана е отвъд крайностите”, също беше обяснен. Накратко обаче: този последен печат е също нещо, което е специфично будистко. В много философии или религии крайната цел е нещо, за което можеш да се хванеш и задържиш. Крайната цел е единственото нещо, което наистина съществува. Нирвана обаче е неусложнена, така че не е нещо, за което можеш да се хванеш. Тя е наречена “отвъд крайностите.”

Ние някак си мислим, че можем да отидем някъде, където ще имаме по-удобен диван за сядане, по-добър душ, по-добра канализация, една нирвана, в която няма да имате нужда от дистанционно управление, където всичко е там в момента, в който си помислите за него. Както казах преди обаче, то не е, че добавяме нещо ново, което не е било там преди. Нирвана се постига, когато премахнете всичко, което е изкуствено и замърсяващо.

Няма значение дали си монах или монахиня, която е изоставила светския живот, или си йогин, който практикува задълбочени тантрични методи. Ако, когато се опитваш да изоставиш или трансформираш привързаността към собствените си преживявания, не разбираш тези четири печата, ще завършиш, считайки проявленията на своя ум за нещо лошо, диаболично и нечисто. Ако направиш това, ти си далеч от истината. А цялата идея на будизма е да те накара да разбереш истината. Ако имаше някакво истинско постоянство в явленията, ако имаше истинско удоволствие в емоциите, Буда щеше да е първият, който да ги препоръча с думите: “Моля ви, пазете и ценете тези неща.” Но, благодарение на голямото си съcтрадание, той не направил това, защото е искал да имаме онова, което е вярно, онова, което е истинско.

Когато имате ясно разбиране за четирите печата като основа на практиката си, ще се чувствате удобно, независимо какво ви се случва. Докато имате тези четирите като свой възглед, нищо не може да се обърка. Всеки, който държи тези четирите в сърцето си или в главата си и размишлява върху тях – той е будист. Няма нужда такъв човек дори да бъде наричан будист. Той или тя по дефиниция е последовател на Буда.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, Severen! Намирам за напълно точно и вярно това, което е казано в твоите постове :).

Тантра би могла да е световна религия защото е с практическа насоченост.Не съм я изучавал специално,но от това,което е в личната ми библиотека извадих откъси,които според мен биха били интересни.

Един анекдот за Наропа,ученик на Тилопа.Това се случило преди Наропа да намери своя учител.Разказват,че бил високопоставена личност в голям университет,заместник ректор с десет хиляди собствени последователи.Бил добър ученик и велик преподавател.Един ден той стоял на земята,заобиколен от учениците си.Около него били разпръснати хиляди древни ръкописи,много древни и редки.Сигурно е бил много уморен защото заспал и получил видение.Видял една много,много стара и грозна,ужасна жена-вещица.Тя била толкова грозна,че той се разтреперил в съня си.Била толкова отвратителна,че той пожелал да избяга,но бягството било невазможно.Бил обладан,сякаш хипнотизиран от старата вещица.Тялото било отвратително,но очите и били като магнити.Тя го попитала ’’Наропа,какво правиш?’’-А той отговорил-Уча.

-Какво учиш?-попитала старицата,а той отвърнал-философия,религия,езици,граматика,логика.-Старата жена отново попитала-Разбираш ли ги?-Наропа отговорил-...Да,разбирам ги.-Жената попитала отново-думите ли разбираш или разбираш значението?

Такъв въпрос Наропа чувал за първи път.Казал,да разбирам думите,но не винаги разбирам значението.Видението изчезнало,а Наропа коренно се променил.Той избягал от университета и никога повече не докоснал писанията.Осъзнал,че като разбира думите,залъгва себе си,че с разбиране на думите се е превърнал в стара,грозна вещица.

Наропа започнал да търси,защото разбрал,че писанията няма да му помогнат.Нуждаел се от жив учител.След дълго странстване той срещнал Тилопа.Тилопа също търсел своя човек,защото когато притежаваш нещо,което искаш да споделиш се поражда състрадание.Когато човек знае се поражда състрадание.Тилопа е знаел.Срещнал се е лице в лице с най-висшето,с абсолюта,и така в него се е породило състраданието.Започнал да търси някой,който е готов да получи...защото не можеш да хвърлиш знанието си за абсолюта на тези,които няма да го разберат.Нужхо е отворено сърце.

Те се срещнали и Тилопа казал-... на теб Наропа,ревностен и верен,туй трябва да бъде казано...Неизразимото трябва да бъде казано пред ученика.Това е проблемът на всички мистици.Те достигат до преживяването на висшата реалност,но не могат да разкажат за нея на онези,които търсят интелектуално разбиране.Те могат да позволят да се случи с теб,ако и ти позволиш,ако бъдеш отворен и възприемащ.

Много мистици просто са започвали да танцуват след своето върховно преживяване.Нещо от незнайното е ставало знайно,нещо от отвъдното е идвало на земята-какво друго да направиш?Можеш да го изтанцуваш,можеш да го изпееш.Това е песента на Махамудра.Махамудра буквално означава велик знак,върховен жест,последното,което можеш да имаш,отвъд което нищо не е възможно.Песента е дара на Тилопа,даден на неговия ученик Наропа.

Махамудра почива върху нищо.Без полагане на никакво усилие,а оставайки свободен и естествен...

И в това е целият метод на Тилопа и целият метод на Тантра-Без да правиш усилие...защото,ако правиш усилие егото ти се засилва,...но оставайки отпуснат и естествен.Това е начинът,това е самата основа на Тантра.

Какво иска да каже Тилопа с думите ‘’отпуснат и естествен’’?Не се бори със себе си,отпусни се.Живей миг за миг,живей будно.Трудно ще ти бъде,защото навсякъде влизаш в конфликт с лицемерите,защото ще трябва да живееш в общество на лицемери.Ще бъде тежко,може да се почувстваш сам,но това е временна фаза.Скоро другите ще започнат да усещат твоята истинност.Ще започнат да усещат,че нещо се е случило,защото искреното същество притежава изключителна сила,изключителен магнетизъм.

...човек може да разруши ярема и освобождение да постигне.

Щом станеш истински,вратата се отваря.За едно искрено същество освобождението е много естествен процес.

Песента продължава

’’Ако човек вижда нищото,когато в пространството взре се,и ако след туй с ума си наблюдава ума,той различията ще унищожи и ще постигне състоянието на Буда.’’

Ако човек вижда в нищото...Това е един метод,един тантрически метод-да гледаш в пространството,в небето,без да виждаш,да гледаш с празни очи.Гледаш,но не нещо определено,просто погледът ти е като празен.

Първо се взри в небето-легни на земята и просто зарей поглед в небето.Опитай се да направиш едно единствено нещо,да не гледаш към нищо.В началото все няма да успяваш,все ще забравяш.Няма да можеш постоянно да си спомняш.Когато отново си спомниш,разфокусирай погледа,остави го да блуждае и просто гледай към небето-без да правиш нищо,просто гледай.Скоро ще дойде времето,когато ще можеш да виждаш в небето,без да се опитваш да виждаш нещо конкретно там.

Тогава опитай същото с вътрешното небе.

‘’...и ако след туй с ума си наблюдава ума...’’

След това затвори очи и гледай навътре,без да гледаш нещо конкретно,просто постигни един отсъстващ поглед.Минават мисли,но ти не си ги търсил,нито пък гледаш целенасочено към тях-просто гледаш,без да се ангажираш.Тогава ще можеш да видиш паузите.-минава една мисъл,след нея друга и ето пауза между тях.И после постепенно ще можеш да видиш как мисълта става прозрачна и дори да мине през умственото поле,ти продължаваш да виждаш паузата.

И колкото повече свикваш с този начин на виждане,толкова повече мислите постепенно отпадат и стават все по-малко и по-малко.Паузите се увеличават.И ако този поглед стане естествен за теб

...той различията ще унищожи...

тогава няма добро,няма лошо,няма грозно,няма красиво,

...и ще постигне състояние на буда.

Състояние на Буда означава най-висша степен на будност.Когато няма различия,изчезва всяко разделение,постига се единение,остава само едното,общото.

Облаците,които се носят в небето,нямат корени,нямат дом,нито стават отличителни мислите,които блуждаят в ума.Когато видиш собственият ум,разграничението спира.

Мислите нямат корени,нямат дом,те се скитат като облаците.Затова няма нужда да се бориш с тях,няма нужда да им се опълчваш,не бива дори да се опитваш да спреш някоя от тях.Това трябва да се превърне в дълбоко разбиране,защото когато човек се интересува от медитацията,той започва да се опитва да спре да мисли.Просто наблюдавай,наблюдавай без да ги гледаш,просто гледай без да виждаш.Исе случва следното,колкото повече гледаш,толкова по-малко намираш.Колкото по-надълбоко гледаш,толкова повече мислите изчезват,разпръскват се.Това е ключ към най-тайнственото явление-постигане състоянието на Буда.

Успееш ли да видиш мислите как се въртят в ума ти,успееш ли да видиш,че ти не си мислите,а пространството,в което те се придвижват,значи си достигнал до своя себе-ум,разбрал си какво представлява твоето съзнание.

И т.н. песента продължава.

Вековният мрак не може да затъмни блестящото слънце,дългите калпи на самсара никога не могат да засегнат сияйната светлина на ума.

Въпреки,че се изричат думи,за да се обяснява пустотата,същността и никога не може да бъде изразена.Макар и да казваме ''Умът е сияен като светлината'',той е отвъд всички символи и думи.Макар и пуст в най дълбоката си същност,умът обхваща и съдържа всичките неща.

Тъмнината е едно от най-мистериозните неща в съществуването.Тя не съществува,има я някъде там,без да съществува.Тя е по-мистериозна от светлината.Тя не съществува ‘’вътре в себе си’’,тя представлява просто това,че светлината не присъства.Затова светлината идва и си отива,а тъмнината остава.

Второто нещо,което ще осъзнаеш,ако наблюдаваш,е че тъй като тя не съществува,по директен път нищо с тъмнината не може да се направи.изгаси светлината и ще се появи тъмнината,запали светлината и тъмнината няма да я има,но не можеш да я изтласкаш някъде,не можеш да я докараш отвън.Умът се изкушава да се бори,но от това изкушение ще изгубиш енергията си,живота си и ще се разпилееш.Не се изкушавай от ума.Ако съществуващото нещо е отсъствие,търси нещото,чието отсъствие е то.

Всеки път когато си ядосан,вътрешната ти светлина изчезва.Всъщност ти си ядосан защото светлината е изчезнала и е влязла тъмнината.Можеш да се ядосваш само когато си несъзнателен,не можеш да се ядосаш съзнателно.Какво означава това?Това означава,че природата на съзнанието е точно като тази на светлината,а природата на гнева е точно като тази на тъмнината-не можеш да притежаваш и двете едновременно.

Опитвай се да си спомняш себе си.Опитвай се да си спомняш повече и повече,защото всеки път,когато се опитваш да си спомняш повече и повече ти ставаш центриран,ти си вътре в себе си.Иначе вървиш нанякъде-умът постоянно създава нови желания и ти вървиш след него.

Прави каквото си правил до сега,прави каквото искаш,но си спомняй себе си и това,че правиш това нещо.Запали вътрешния пламък-открий го,търси го,той е там-и изведнъж цялото минало ще изчезне,сякаш е било сън.Няма защо да чакаш кармите ти да се осъществят-ще ти е нужна цяла вечност.В един единствен миг интензивно осъзнаване.цялото ти минало може да изчезне.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Нека тялото не върши нищо,отпусни се,затвори устата плътно и мълчание пази.Опразни ума си и за нищо не мисли.Нека тялото остане в покой като кух бамбук.Без да даваш нито вземаш,остави ума в покой.Махамудра е като ума,който към нищо не се привързва.

Практикувай така и след време ще достигнеш състоянието на Буда.

Не прави нищо.Не е необходима йогическа позаннеобходимо е само отсъствие на активност.А как ще се получи това-чрез разбиране.Разбирането е единствената дисциплина.Енергията има две измерения.Едното е мотивирано,тя се отправя някъде,към някаква цел.Настоящият момент е само средството,а целта е някъде другаде,трябва да се постигне.

Има и друго измерение на енергията,целта този път е да бъдеш тук и сега.Всъщност целта си ти.Това е релаксацията-енергия без мотивация.

Когато седнеш за медитация,когато искаш да останеш в тишина,първото нещо,което трябва да направиш е да затвориш устата си-двете устни да са плътно прилепени и езикът да допира до небцето.

И след това спри да мислиш.Мислите постоянно ще идват и ще си отиват,но това не е проблем.Не се ангажирай с тях,остани на разстояние.Просто ги наблюдавай как идват и си отиват.Остани пасивен наблюдател,трябва просто да наблюдаваш без да правиш нищо.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Практиката на мантра и парамита,инструкциите в сутрите и предписанията,учението на школите и свещените писания не ще те доведат до реализиране на дълбоката истина.Защото,когато изпълненият с желания ум се устреми към някаква цел,той само покрива светлината.......

Парамита означава състрадание,служене на хората.

Практиката на мантра и парамита,инструкциите в сутрите и предписанията,учението на школите и свещените писания не ще те доведат до реализиране на дълбоката истина.Защо?Защото нея вече си я има.Тя няма нужда да бъде достигана.Ти търсиш нещо,което е вътре в теб в цялата си красота и съвършенство.Медитацията не е нищо освен завръщане у дома.Да не ходиш никъде,това е медитацията,просто да бъдеш там,където си.

В Махамудра изгарят всички грехове човешки.В Махамудра човек се освобождава от затвора на този свят.

Тантра твърди,че не си отговорен за постъпките си.Ти ги вършиш бидейки невеж,те произхождат от невежеството ти.Ако има някой,който трябва да е отговорен,то цялото-да го наречем Бог-единствено може да бъде отговорен.Ти не си създал сам себе си,ти не си си дал сам рождение.Ти си извършил всички свои постъпки в състояние на невежвество,не си съзнавал какво правиш.В тъмнината си опипвал,в тъмнината си бил,когато си влизал в конфликт с другите.Тантра казва,че единственото нужно нещо е светлината,осъзнаването.Веднъж щом станеш съзнателен,всичко,което принадлежи на света на тъмнината ще изчезне.Ще заприлича на сън,на кошмар.

Тантра не те учи как да действаш.Кой си ти е въпросът-дълбоко заспал или буден?Дали това,което правиш е със себе-спомняне или то се случва.Не знаеш защо,откъде идва,от коя част на несъзнателното идва импулсът,който те завладява и те кара да действаш.

Предполагам на теб ще ти говори много и следния цитат Книгата на тайните на Ошо:

Explain the relationship of the two eyes with the third eye. In which way do the techniques concerned with looking affect the third eye?

Firstly, two points are to be understood. One, the energy of the third eye is really the same as that which moves in the two ordinary eyes -- the same energy. It begins to move in a new center. The third eye is already there, but non-functioning, and it cannot see unless these ordinary eyes become unseeing.

The same energy has to move in it. When the energy is not moving in the two eyes it can move in the third, and when it moves in the third the two eyes will become unseeing. They will be there, but you won't be able to see through them. That energy that looks through them will be absent; it will move through a new center. That center is between these two eyes. It is already there, complete; any moment it can function. But it needs energy to function, and that same energy has to be diverted.

Secondly, when you are seeing through the two eyes, you are seeing through the physical body. The third eye is not really a part of the physical body. It is part of the second body which is hidden -- the subtle body, the SUKSHMA SHARIR. It has a corresponding spot in the physical body, but it is not part of it. That is why physiology cannot believe that there exists a third eye or anything like it, because your skull can be analyzed, penetrated, x-rayed, and there is no point, no physical entity which can be said to be the third eye. The third eye is part of the subtle body, the sukshma sharir.

Vigyan Bhairav Tantra a.k.a. The Book of Secrets

Добра техника за спиране на мислите и отпускане е да се държи неподвижен образ, картина (със детайлите и цветовете) във въображението, третото око. Дишането от само себе си става дълбоко, бавно, зареждащо.

Редактирано от sawme

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

DKR%2005.jpg

http://www.shechen.hr/photos/trulshik-dilgo-462.jpg

http://taramandala.org/wp-content/uploads/2011/09/Dzinpa_Rangdrol_Article_page11_image1.jpg

Деветте пътя

Учения, дадени от Н.Св. Дилго Кхйенце Ринпоче на 24 февруари 1976 в Кагю Линг, Манчестър. Ученията са били преведени от Тулку Пема Уангял.

Първият път е известен с името ‘шравакаяна’. Всяка яна включва възглед, медитация и действие. При възгледа на шраваките, индивидът се разглежда като пустота, но всички други явления се разглеждат като субстанциални същности. По тази причина присъщата пустота на всички явления не е осъзната. Тук основният обект на медитация са Четирите Благородни Истини, които са:

- Това, че преживяваме страдание.

- Това, че себичността е причината за страданието.

- Това, че прекратяването на страданието се постига чрез изоставяне на себичността.

- Това, че Пътят ни дава средства да постигнем тази цел.

Действието при шраваката е да даде обетите на упасака, шраманера или бхикшу (мирянин, послушник, монах) и да поддържа дисциплината, която произтича от тези обети през целия си живот.

Вторият път е известен с името ‘пратйекабудаяна’. Възгледът е същия, като този в първата яна. Тук, обаче, възгледът за несубстанциалността на ‘аза’ е напълно осъзнат чрез медитация върху пратитясамутпада (зависимото възникване). Пратйекабудата медитира и отпред-назад, и отзад-напред върху 12-те взаимозависими връзки: от неосъзнатостта до смъртта и обратно, по обратен ред. Чрез тази практика той развива до някаква степен шамата (спокойствие) и випашана (прозрение). Трябва да бъде открит учител, който да даде първоначалните учения; след това, обаче, нивото на пратйекабуда се постига чрез личното преживяване. Дейността при пратйекабудата е същата, като тази при шраваката.

Третият път е известен като ‘пътя на бодхисатвата’. Мотивацията на бодхисатвата е различна от тази при първите две яни. Докато там човек беше загрижен за собственото си благо и за това да избяга от страданията на този свят, тук, при бодхисатваяна, загрижеността е насочена също и към страданията на другите. По време на медитацията, или преди медитацията, човек мисли за другите. Той се опитва да постигне премахването на страданията на всички чувстващи същества и никога не мисли само за себе си. При възгледа на предишните два пътя само личният аз беше разглеждан като пустота, така че пустотата на всички явления беше осъзната само частично. Целта на бодхисатваяна, обаче, е осъзнаването на пустата същност и на субекта, и на обекта, чрез медитация върху състраданието и шунята. Дейността на бодхисатвата е практиката на шестте съвършенства.

Има два основни вида учения на Буда: сутра и тантра. Тантра е разделена на различни нива. Има два основни раздела: външна и вътрешна тантра. Външната тантра се състои от три различни категории тантра и тантрични практики.

Първото тантрично ниво, или четвъртата яна, е известна с името ‘крияяна’. Преди да започне тази практика, човек трябва да е получил посвещенията (абишеки). Тук много важна роля играе гуруто, и всичко трябва да бъде получено от личния гуру. Упълномощаванията, които човек получава преди да започне криятантра медитация са две: упълномощаването на ‘вазата’ и теменното упълномощаване. Докато при медитациите на по-нисшите яни няма много визуализации, тук те са много. Практикуващият медитира върху определени форми на Буда и върху три различни божества: Авалокитешвара, Манджушри и Ваджрапани. Възгледът тук отново е осъзнаването на пустата същност на всички явления. Начинът по който медитираме върху божеството, обаче, се различава от този при по-висшите тантрични яни. В крияяна, божеството се разглежда като по-висше от самия практикуващ. Божеството може да бъде разглеждано като крал, а практикуващия да разглежда себе си като поданик, тъй като той трябва да получава заповеди и благословии от божеството. Чрез тази практика, практикуващият може да постигне осъзнаването в рамките на 16 живота. В крия тантра се набляга много на навиците, като начина на хранене. Например, трябва да се яде вегетарианска храна, без месо. Също така се поставя ударение върху спазването на чистота, къпане и често сменяне на дрехите. Това е дейността на крияяна.

Второто ниво тантрична практика, или петата яна, е известна с името ‘упаяна’. За да се заеме с това, практикуващият трябва да получи пет различни упълномощавания. Също така отношението с което се разглежда божеството се различава от това на предишната крия тантра. Тук божеството се разглежда като брат, а не като крал. По-малко се набляга на навици като чистота и диета, въпреки че те могат да бъдат използвани като средства, подпомагащи практиката. Упаяна може да доведе до осъзнаване в рамките на шест живота.

Третата тантрична практика, или шестата яна, е известна като ‘йогаяна. За да се заеме с това практикуващият трябва да получи горните пет упълномощавания, както и ваджрачаря упълномощаването. Тук божеството се разглежда като идентично с практикуващия. Възгледът на йогаяна е съюзът между пустотата и състраданието. Осъзнаването може да бъде постигнато в рамките на три живота.

Първата вътрешна тантрична практика, или седмата яна, е известна като ‘махайога’. Тук трябва да се получат четири упълномощавания: ‘ваза’, ‘тайно’, ‘праджна-джнана’, и ‘абсолютното’. Чрез тази практика осъзнаването може да бъде постигнато в рамките на един живот.

Втората вътрешна тантрична практика, или осмата яна, е известна като ‘ануйогаяна’. Както и в махайогаяна, тук има множество визуализации. Тук имаме двете основни категории Ваджраяна практика: етапа на развитие и етапа на завършване. Докато в махайогаяна беше наблягано на етапа на развитие, тук, в ануйогаяна, се набляга повече на етапа на завършване. В ануйогаяна практикуващият се съсредоточава върху второто и третото упълномощавания и свързаните с тях практики, като Шестте Йоги на Наропа. Чрез тази практика осъзнаването може да бъде постигнато в самия този живот.

Деветата яна е известна като ‘атияна’, най-върховната яна. За да започне тази медитация човек трябва да получи върховното упълномощаване, известно като ‘упълномощаването на съзнанието’, което е прякото предаване на силата на осъзнатостта. Практикуващият трябва да развие двете различни практики, известни като тречо и тогял. В тогял ламата запознава практикуващия с неговата собствена същност и той незабавно получава осъзнаване. Методът на тогял е за онези, които са достигнали много висше ниво на разбиране или чрез практика през минали животи, или като са практикували тречо дълго време. Ако човек не е достигнал това ниво, той може да практикува тречо, и осъзнаването може да бъде постигнато в рамките на три до дванадесет години. Тази яна е много по-висша от другите яни и затова е известна като изначалното и най-висше учение на Будата.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

djkr_5.jpg

Осемте светски Дхарми

Ваджрадхара Гонпа, Н.Ю.У. Австралия Юли, 1996

Сутрите винаги започват с Ананда, който казва: “Така чух...” Това е доста съществено, то ни казва много. Ананда, който е записал всичките думи на Буда, не е твърдял, че ученията са дошли от него. Той ясно е казал, че просто повтаря думите, които е чул от Буда Шакямуни.

В днешно време всички искат да бъдат оригинални, особено учителите. Чел съм книги от модерни учители, които твърдят, че ученията им са тяхно собствено откритие. Хората в това модерно общество са някак си привлечени от нови и оригинални неща. Но тук ние не гледаме ничии изобретения, ние гледаме незамърсената автентична Дхарма, думите на Буда.

Живеем в свят, в който сме изтезавани от постоянна несигурност. Духовността се е превърнала в бизнес и затова духовни учители като мен винаги чувстват, че трябва да генерират още бизнес. Имайки предвид тази несигурност, знаейки слабото място на хората, е доста лесно да продаваш духовност. Някои от вас може би са бизнесмени и бизнес дами, и съм сигурен, че знаете какво е необходимо, за да се продава. Първо казвате на хората че има нещо, което трябва да имат, нещо, което нямат. След това им казвате, че мястото, откъдето трябва да го купят, е тук, от мен. Аз имам това, от което се нуждаете.

Буда е казал:

“Не разчитай на човека, а на ученията.

Не разчитай на думите, а на значението.”

Това е страхотен съвет. Когато навлизаме в духовния път, важно е да сме много внимателни.

Има два основни подхода към духовния път. В идеалния вариант намерението ни да вървим по духовния път би трябвало да бъде постигането на просветление. Това е. Точка. Но, заради нашите привични тенденции, има и различен подход, и на изток, и на запад.

На изток будизмът е станал нещо като религия. Хората практикуват будизъм за дълголетие, за просперитет, за да подобрят бизнеса си, за лична изгода, за да прогонят определени духове и т.н. Така че хората не целят просветление. Те целят да украсят този живот.

На запад нещата не са по-добре. На запад Дхарма също не е посветена на просветление. Тук хората практикуват Будадхарма най-вече за да се успокоят, да се излекуват, за релаксация... за така нареченото подобрение на личността.

Буда не е преподавaл Дхарма за този вид светски печалби. Може би си мислим, че тъй като сме духовни хора, ние не търсим материални печалби. Но продължаваме да търсим някакъв вид умствена печалба. Искаме да имаме щастлив живот. И двете са считани за светски печалби. Ако притежаваме този тип мотивация, будизмът е път, който трябва да избягваме. Будисткият път накратко означава лоши новини от гледна точка на егото. Колкото повече изучаваме и практикуваме будизъм, толкова по-шокиращи стават нещата за нашето его, толкова повече нещата ще вървят против егоизма ни. Така че трябва много внимателно да помислим какво точно искаме. Не е твърде късно, все още може да се измъкнем.

Нека да поговорим за тези светски печалби – аз лично доста го имам този проблем. Атиша Дипанкара, един от най-великите будистки учени в Индия, казва нещата по страхотен начин: “Осем неща правят човека слаб.” Той е имал предвид “Осемте светски дхарми”, или осемте капана, в които падаме:

- Желание за похвала

Нежелание за критика

- Желание за печалба

Нежелание за загуба

- Желание за щастие

Нежелание за нещастие

- Желание за слава

Нежелание за лоша репутация

Те са доста важни. Трябва да ги запаметим, така че от време на време да можем да проверяваме дали не падаме в един от тези капани или дори във всичките. Аз го правя това. То е основата, сърцевината на пратиката ми - да проверявам дали падам в някой от тези капани. Лесни са за запомняне: хвалба и обвинение, загуба и печалба, удоволствие и болка, лоша репутация и слава.

Така че проверяваме дали падаме в някой от тези капани. Аз падам във всичките, особено в първия - желанието за хвалби. Винаги ми харесва да бъда хвален, това е най-голямата ми слабост. Сигурен съм, че това се случва на много от нас: малки, плитки, безполезни похвални думи ни правят много, много слаби. Същото се отнася и за критиката - някакви абсурдни, безпочвени думи на критика могат да болят завинаги.

Смятам, че всички знаете за какво говоря - за това как обичаме да побеждаваме, как не обичаме да губим; колко много обичаме вниманието; колко много не обичаме да бъдем пренебрегвани... Всичко това са капани. Ако паднем в един от тези капани, ставаме слаби.

Аз падам в тези осем капана през цялото време. Не искам да губя приятели, искам да бъда хвален, не искам да бъда критикуван, искам да имам нови ученици, искам внимание, не искам да бъда игнориран. И какво правя? За да получа това което искам и да не получа онова, което не искам, в крайна сметка масажирам егото на други хора.

В идеалния вариант, ако бях истински учител, щях да ви казвам това, което е необходимо да чуете, което може да е доста болезнено. Ако наистина взема на сериозно ролята си на духовен приятел, това ще причини болка на егото ви. В крайна сметка духовният път е да се върви против желанията на егото. Съжалявам, че го казвам, но това е единственият начин.

Ако искаме да бъдем духовни практикуващи, ако искаме да бъдем силни, трябва, така да се каже, да тренираме. Атиша Дипанкара ни дава прекрасен начин за трениране, наречен лоджонг. Лоджонг е тибетска дума и означава трениране на ума. Тренирането в общи линии представлява да си спомняме, да се запитваме в кои от тези капани падаме.

Нека да се върнем към предишния въпрос относно какъв тип мотивация имаме. Това е същността на въпроса. Сериозни ли сме за постигането на просветление или правим всичко това само за релаксация или лечение, или може би защото сме имали сериозни проблеми и пречки в живота и искаме да се възстановим? Имайте предвид, това всъщност би могло да проработи до някаква степен. Ако практикуваме Дхарма с такава мотивация, всъщност бихме могли да се сдобием с някакви светски облаги, но няма да използваме пълния потенциал на Дхарма. Що се отнася до това, дори няма да практикуваме истинска Дхарма, а някаква външна, двойнствена Дхарма.

Следователно, мотивацията ни е много важна. Ако притежаваме втория тип мотивация, мотивацията за практикуване на духовния път с цел постигането на всезнание или просветление, то тогава трябва да имаме завършен път.

И сега, какво е завършен път? Завършеният път трябва да има възглед, медитация и действие. Моля запомнете това, то е много важно. Забелязъл съм, че на запад има много методи без какъвто и да било възглед. Изглежда има една голяма плетеница от методи, разнообразие от медитации, ню-ейдж музика, пре-раждане, пре-умиране... Не казвам нищо лошо, това са добри методи. Въобще не критикувам метода, но трябва да имате възглед. Ако нямате възглед, това няма да ви отведе на много места, би могло да излекува някои рани, или временно да притъпи болката като един Панадол например. Възгледът е много важен. Възгледът определя медитацията и действието.

И така, как се сдобиваме с този възглед? Чрез изучаване. И чрез изследване на изученото. Това е нещо наистина необикновено за пътя, който Буда Шакямуни е преподал. Той ни е дал свободата да се съмняваме. Можете да задавате въпроси, да спорите, да анализирате в рамките на капацитета на логиката и интелигентността си. Така че трябва да изучите и да утвърдите възгледа и, основавайки се на този възглед, вие добивате увереност в пътя. Тогава можете да изберете много методи.

На този етап може да се каже, че възгледът ни е да имаме отричане. Какво имаме предвид под “отричане”? Когато гледаме филм, това е автентично отричане. Защо? Защото гледайки филма, въпреки че на екрана стават всякакви работи, ние знаем, че това е просто филм, всичко е фалшиво. Може да има любовни интриги, или напрежение, дори може да се разплачем, но някъде в ума си знаем, че това е просто филм.

Когато например ни се приходи до тоалетната по време на филма, ние имаме куража да станем и да отидем. Не е голяма работа, не сме истински хванати. Затова наричаме това “отричане” – притежаваме правилния възглед по отношение на това. Тъй като знаем за безсмиления аспект на нещата, има автентично отричане. От друга страна, в този голям филм, който наричаме живот, малко от нас имат подобен кураж.

Разбира се отричането нe означава, че тъй като разбираме, че това е филм, трябва да си тръгнем от киното и да вдигнем много шум, давайки обети никога повече да не гледаме кино. Самото осъзнаване, че това е филм, е променило цялото ни отношение към него. Няма нужда да спираме да гледаме. Може да продължим да гледаме, но вече, поради това знание, ние не се заплитаме; нещата вече не са толкова сериозни. Това е един вид малко просветление.

От това се нуждаем, но осъзнаването, че това е филм, е доста трудно. Винаги засядаме на едно място. Накрая ние винаги го мислим за истински. И както си седим тук изцяло потънали във филма, смеем се, плачем, напълно изгубени в него, някак си поради добрата ни карма, поради заслугата ни, човекът до нас ни потупва по рамото и казва: “Не се притеснявай. Това е само филм”. Този човек е учителят ни.

Да имаме такава възможност да седим до някой, който всъщност да притежава мъдростта и добротата да ни каже нещо такова, е също доста трудно. Нужна ни е много заслуга. Например, точно когато този човек ни казва, че това е просто филм, човекът зад нас може да се изкашля и може да пропуснем възможността да го чуем. Подобни неща стават през цялото време. Това е просто липса на заслуга.

Сдобиваме се с тази заслуга като си припомняме възгледа отново и отново; като не забравяме да проверяваме в кой от тези осем капана изпадаме; чрез всякакви видове различни медитации.

И така, засега бих казал, че възгледът е разбирането на безсмисления аспект на живота ни. Това, че притежаваме този възглед, не означава, че трябва да станем монаси и монахини, или да отидем в Катманду и да живеем в пещера. Не, знанието е по-важно. Знанието, че това е безсмислено, не значи че трябва да напуснете работа. Трябва все пак да продължите да работите. Ако имате шанса да станете милионер, тогава защо не? Просто го направете, но винаги знаейки истинската същност, винаги помнейки реалността на ситуацията.

Тогава става наистина забавно. Гледането на филм, знаейки че е филм и въпреки това преживявайки всичките емоции, е забавно. Защо е забавно? Защото имаме контрол. Когато нямаме контрол, когато някой друг има контрол, не е забавно. Този път обаче имаме контрол. Знаем, че е фалшиво.

В момента в ежедневния си живот нямаме контрол, не се забавляваме. Мислим, че всичко, което се случва, е толкова истинско. Помислете за връзките си с хората. Да имаш отношения с някой би трябвало да е хубаво нещо в живота ни, но дали наистина е така? В момента, в който завържем връзка, започва и несигурността, започват очакванията, появява се страх. И това никога не свършва, ами се повтаря през цялото време: колко пъти сме имали приятелка, колко пъти сме сменили приятеля си? Винаги е едно и също. Няма Г-н Идеален, Г-ца Идеална, няма идеална ситуация. Защо? Проблемът не е, че идеалните ситуации не възникват. Това не е проблемът. Ние обаче винаги имаме определени очаквания, имаме надежди и страхове и те водят до разочарования. И дори и да сме получили очакваното, тогава очакването не спира. То се умножава. Сега очакванията са подсилени - получили сме желаното и сега очакваме повече, имаме дори още повече очаквания.

Това, което можем да направим, е да развием мъдри очаквания. Това е част от лоджонг, част от тренирането на ума. Например, когато се събудим, проверяваме: “В добро състояние ли сме? Щастливи ли сме? Добре ли се справяме?” Добре сме, щастливи сме, доста сме ОК. Тогава оформяме мъдро очакване: “Това няма да продължи, то никога преди не е продължавало, това ще се промени.” И всъщност заради това щастието ни ще продължи по-дълго. И тогава, когато имаме трудности, когато имаме всичките тия проблеми, всичките тези главоболия, ние мислим: “Това не е трайно. Много пъти в миналото е имало проблеми, но се справих с тях, те не траеха вечно, и този път ще е същото”.

Това се случва на всички. Сегашните проблеми, проблемите, през които минаваме точно сега, са най-големите проблеми, нали? И мислим, че те ще бъдат най-трудните и трайни проблеми, но това не е истина. Проблемите, които сме имали преди пет години, са нищо в сравнение със сегашните, и след пет години днешните ни проблеми ще изглеждат маловажни.

Мисля, че е добра идея да оценяваме собственото си съществуване. Докато гледаме филма, докато живеем ежедневния си живот в този свят е добре да оценяваме нещата. Можем да оценим това, че седим тук точно в тази минута.

Обсъдихме възгледа, а медитацията? Медитация е “гом” на тибетски. Всъщност означава “привикване с нещо”. Значи ние сме въведени във възгледа и сега трябва да привикнем с това знание. Сигурен съм, че това сте го чували много пъти. Ако бъдем въведени в нещо като алкохола, например, тогава медитацията ни е да посещаваме бара често, колкото може по-често. След това може да поискаме да опитаме различни видове алкохол и да забъркаме определени коктейли, все тая. И малко по малко започваме наистина да обичаме алкохол. Никой не се ражда алкохолик. Трябва да го научите, да медитирате над него. И тогава ставате неразделен с алкохола. Това е почти като алкохолно просветление. Не можете да живеете без него. Ето това трябва да направим.

Медитацията е привикване с нещо. Съществува медитацията шамата, която много, много учители ни съветват да правим. Съгласен съм с това, защото шамата полага основата. Шамата е просто това - да направим ума си гъвкав, така че да може да се работи с него. В момента умът ни е като парче дърво, скован. Шамата прави ума ни гъвкав, така че да можем да правим, каквото си искаме.

Нека да кажем, че точно в момента сте ядосани. Ако ви помоля да спрете да сте ядосани, не можете. Или ако ви помоля да се ядосате веднага, също не можете. Защо? Защото нямаме контрол над умa си. Нещо трябва да се появи, определена причина и обстоятелство трябва да са налице и единствено тогава можем да включим яда си. Нямаме контрол над него. Шамата ни дава този контрол, тази гъвкавост.

Главната тема, която обсъждахме, беше лоджонг и осемте капана, осемте светски дхарми. Как да медитираме над тях? Можем да наречем това “медитация в действие”. Мисля, че това е доста важна практика, но и доста трудна понякога. Защо? Отново старият виновник - очакванията ни. Ако бъдем честни, дори и начина, по който ходим, е основан на очаквания. Ходим по определен начин така че да получим хвалби, така че да не бъдем критикувани, да спечелим нещо, да не загубим нещо, да получим внимание, да не бъдем игнорирани. Всичко - начинът, по който ходим, прическата ни, тениската, която сме облекли сутринта... правим го заради очаквания. Няма никаква естеcтвеност. И когато няма естественост, отново ставаме доста слаби. Можем да станем жертва на собствените си очаквания и на чуждите очаквания.

Dzongsar Jamyang Khyentse Rinpoche Редактирано от Ники_

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

220px-Dzongsar_Jamyang_Khyentse_Rinpoche.jpg

Въведение в Будизма

Както може би сте отгатнали, аз съм будист. Казаха ми, че трябва да ви запозная с Буда, с неговия път и с ученията му. Това е трудна работа, нещо, което не може да стане за кратко време. В този ден и епоха обаче, когато светът е зает с агресия, алчност и всякакви конфликти, аз съм изпълнен с радост от факта, че толкова много хора искат да знаят повече за нещо толкова отегчително като будизма.

Буда е бил принц. Той е бил едно обикновено човешко същество. В него не е имало нищо божествено, той бил просто един принц. Всъщност, кланът Шакя не било голямо кралство, само някаквo малко царство. Онова, което той и един друг индиец - Махавира направили, всъщност успяло да промени индийската философска система. До тогава присъствието на Упанишад, или Веданта културата, преобладавало в Индия. Имало силна вяра в касти, богове, жертвоприношения и заедно с това - силни концепции за етика, морал и т.н., въпреки че Упанишад и Ведическите схващания за бога-създател са различни от концепцията за Бог, която съществува на Запад, например в Юдейството, Християнството и Исляма.

Преди Буда да умре неговите последователи го попитали какво да кажат на света. Буда казал четири неща, които били доста интересни. Той казал, че последователите му трябвало да кажат на света, че някога е имало един обикновен човек, наречен Сидхарта, в Капилавасту, Индия. Сидхарта се появил на този свят като обикновено човешко същество. Наблягам на думата обикновено. Второто послание било, че това обикновено човешко същество постигнало просветление. Това обикновено човешко същество след това преподало метод за това как се постига просветление – това било третото послание. Четвъртото послание било това, че дори това просветлено същество умряло. Това били четирите послания, които Буда действително искал последователите му да предадат на света.

Когато Буда казал, че един обикновен човек се е появил на тази земя, той имал предвид, че всяко човешко същество може да стане буда. Всъщност, същността на всички тях е буда. Сидхарта не се родил буда; той бил обикновен, точно като теб и мен. Това е много важно послание. Един невеж, агресивен, алчен човек също може да стане буда. Това е казвал той в първото и второто си послание.

Третото послание също е доста важно. Човек може да си помисли: “Това може да се е случило на него, но какво ще стане с нас?” Затова в третото послание Буда казва, че ни е оставил метод за това как да постигнем просветление. В други беседи, Буда ясно е казал, че той не може да ти даде просветление, че не може да премахне твоето страдание, че трябва сам да се справиш с това.

Четвъртото е може би най-важното послание. Буда не станал безсмъртен. Той не се превърнал в нещо, което никога не умира, като вампир. Той отишъл в онова, което будистите наричат паринирвана. Пари означава ‘отвъд’.

След това ученията на Буда се разпространили на много места: Индия, много от хималайските райони, Афганистан, Пакистан, Индонезия, Китай, Япония. Мисля че най-ранният човек, донесъл будизма в Европа, е бил руснак и сега той бавно продължава да се разпространява из Америките и останалия свят.

Мъдростта на Буда е много сложна и изобщо не е привлекателна. Тя е много истинна, много сурова, много разголена. Затова не е приятна, защото никой не обича да чува истината, тя е доста дразнеща за слушане. Методите на Буда са много индивидуално ориентирани. Самият той е казал, че вие сте свой собствен учител, свой собствен спасител, че никой друг не може да ви спаси. Той никога не е правил ясни разграничения, така че е много сложно. Често казвам на хората, че ако притежавах авторитета да променя нещо в будизма, бих го опростил. Например, всеки будист трябва да носи чорапи. Като будист, поне веднъж в живота си трябва да отидеш до Бодгая, Индия. Като будист, трябва да се опитваш да направиш целия свят будисти – такъв вид дисциплина, напътствия. Но будизмът не е такъв.

Понякога, когато пътувам със самолет, някой, който е седнал до мен, ще каже: “О, вие сте будист.” И аз казвам: “Да”. Тогава той казва, “Значи трябва да сте вегетарианец.” Е, добре е, когато хората свързват будизма с това да си вегетарианец, да си мил, усмихнат.... хубаво е. Затова аз не мога да им противореча и тогава някак промърморвам: “Да”. И когато дойде стюардесата, не мога да си поръчам месо. Трябва да се придържам към собственото си лицемерие.

Тъй като аз също така правя и филми, постоянно ме засипват с тези въпроси: “Ти си будист, как може да правиш филми?” Този въпрос постоянно се появява. Затова искам да го обясня малко, тъй като мисля, че е доста важно.

Според моя анализ, тези въпроси: “Ти вегетарианец ли си?” или “Как можеш да правиш филми?”, възникват, тъй като будизмът често се характеризира като религия. А религиите почти винаги трябва да се занимават с етика и морал, нали? Когато говорим за етика и морал, обикновено говорим за етика и морал, които са написани някъде, за следване на правилата. Мисля, че това е причината хората да задават такива въпроси. Аз обаче трябва да кажа, че източната философия, особено индийската философия, слага акцента върху мъдростта. В будизма мъдростта е много по-важна от етиката и морала. Моралът и етиката съществуват само като средство, което да усили и стабилизира мъдростта. Ако няма мъдрост, така наречените моралност и етика са много опасни. Те могат да съсипят живота ни. Когато например пропускам едно месно ядене, това е поради моралност. Моралността и етиката обаче изглежда са доста важни в Християнството, Юдейството и Исляма. Да, разбира се, будистите също ценят моралностаа, но мъдростта е на първо място.

Когато говорим за мъдрост, говорим за нещо, което преминава отвъд това да направиш правилното или неправилното нещо. Въпреки че това е малко интелектуално, ще се наложи да парафразирам един от най-великите будистки светци и учени - Чандракирти. Той е казал:

Онези, на които им липсва мъдрост, ще направят много недобродетелни неща

и като резултат ще отидат в адовете.

Онези, на които им липсва мъдрост, ще направят много добродетелни неща

и като резултат ще отидат в божествените сфери.

Онези, които са мъдри, преминават отвъд добродетелното и недобродетелното

и ще постигнат освобождение.

Както казах, будизмът е много сложно нещо! Този акцент върху мъдростта се отразява и на социалния ни живот. Например, лудите йогини на Тибет. Тибет е едно общество, което почита лудите, общество, което цени лудата мъдрост, анормалното. В нашето общество рядко може да се чуе фраза като: “Той беше велик човек, защото беше толкова морален.” Често обаче чуваме възхвала за някой, защото той е имал много мъдрост. Будистката традиция и възглед почти винаги се основават на мъдростта. Мъдростта е най-важното нещо.

И каква е тази мъдрост? В мъдростта няма нищо божествено. Тя не е някакъв дар от бога, който трябва да търсим. Нищо подобно. Тя също не е супер интелект. Едва ли не, мога да кажа, че тя не е нищо специално. И не е нещо, с което се сдобиваме. Не можем да си купим мъдрост. Не можем да я натрупаме. Това е така, защото ние вече я притежаваме. Ние имаме мъдрост. Всички ние. Ти и аз, и кучетата. Всеки. Никой не е изключен. Всеки има тази мъдрост. В момента обаче тази мъдрост, която вие и аз имаме, не се проявява, защото е увита във всякакви видове опаковъчна хартия. Някои от опаковките са изпълнени много красиво - като много красиви оригами - ние наричаме това религиозна опаковка, опаковката на духовния материализъм. С тях е трудно, ние не искаме да ги отваряме, защото опаковката е толкова красива. Някои обаче са доста грозни – за тях е лесно да развием мотивация да ги разопаковаме, но дали ще успеем в това, или не, е друг въпрос. Това е единственият проблем, иначе мъдростта си е тук.

Въпросът сега е как да го разопаковаме, как да свалим този воал, който покрива нашата мъдрост. Съществуват толкова много методи, толкова много! И тези методи всъщност понякога се превръщат в проблем. Въпреки че те помагат много за разопаковането на тази мъдрост, те на много нива също така са се превърнали в проблем и това е причината, поради която, например, на много места будизмът винаги се категоризира като религия. Защо? Заради някои от тези методи. Будистите използват цветя, благоухания, роби и т.н. Разбира се, разопаковане е необходимо, за да се разкрие обекта, който е вътре, но е много жалко, че понякога хората се съсредоточават толкова много върху опаковката и разопаковането, че забравят каква е всъщност целта.

В будизма ние сме окуражени да използваме всякакви методи, стига те да са придружени от мъдрост. Има популярни методи, които, разбира се, зависят от това къде се намирате. Ако отидете в югоизточна Азия, един много популярен метод е да изоставите дома си, да обръснете главата си, да си облечете нещо жълтеникаво или кафеникаво и да отидете в гората. Това е един от хилядите и хиляди методи. Счита се че има 84000 различни метода – това е просто един от тях. Благоухания, мантри, пясъчни мандали, подреждане на цветя, зен градини са някои от другите методи. Някои методи са по-рисковани от други, защото някои методи са като игра с огъня. Някои методи са наистина опасни. Те са доста разголени, сурови, и следователно - по-опасни. Някои методи не включват риск, но са много бавни, тъй като не поемате никакъв риск. Както и при всеки друг път, колкото по-малко риск поемете, толкова по-малка ще е и печалбата ви. Всичко зависи от това колко кураж притежавате.

Сред всичките тези методи обаче има един, който е доста популярен и доста ефективен. Също така почти всички други методи се основават на този единствен метод. Той е наречен, всъщност, ‘да не правиш нищо’. Да не правиш абсолютно нищо е истинският метод. Ако искате да му дадете име, той е наречен самадхи, или “медитация”. Така че медитацията, в основата си, е да не правиш нищо.

Нека сега навържем всички тези неща. Какво правим тук? Ние се опитваме да открием мъдрост, мъдростта, която съществува. Как работи това? Нима правенето на нищо ще разкрие мъдростта? Как?

Ако преведем думичката “мъдрост”, или праджня, на обикновен ежедневен език, тя означава “абсолютна нормалност” – един ум в своето абсолютно нормално състояние. Нашият ум обаче не е нормален. Твоят ум не е нормален. Моят ум определено не е нормален. Защо? Защото някои от нас са наркомани. Някои от нас са алкохолици. Но наркоманите и алкохолиците – това са малки неща, не са голяма заплаха. Всъщност има други неща, които ни правят ненормални, и това са нашите привързаности към агресия, завист, гняв, желание, гордост. Тези емоции ни правят ненормални.

Почти през цялото време ние сме оплетени в гняв, завист или гордост. Винаги! Когато гледаме нещата, ние виждаме всичко през пет чифта очила: очила на завист, очила на гняв, очила на гордост и т.н. Когато видим същинския обект, ние го виждаме напълно изкривено. Това е начинът, по който вие и аз, хората като нас, ставаме ненормални.

И така, как да достигнем нормалността? Как да постигнем това? Има много начини, както казах: благоухания, цветя, обръсване на главата. Един от най-добрите начини обаче е да седнем и да не правим нищо. С какво ще помогне това? Това всъщност е един много добър трик. Виждате ли, обикновено нашият ум винаги копнее за забавления. Нашият ум не може да застане мирно, без да е зает с нещо. Ние трябва да правим нещо. Когато умът ни е зает с нещо, тогава ние сме се хванали здраво за онова, с което се занимаваме. Виждате ли? Умът е ненормален, изтощен, огрубял, зает. Няма начин да станем нормални.

И какво правим в такъв случай? Ние изоставяме всичко това и не правим нищо. Това е трудно. Опитайте го, когато се върнете вкъщи довечера. Седнете в хола си за две минути, без да правите нищо. Много е отегчително, много тежко. Ние трябва да правим нещо: да четем вестник, да гледаме телевизия, да се обадим на някой, да купонясваме. Правили сме това отново, отново и отново. Сега вече сме толкова преситени, че тези неща дори не работят вече. Телевизията е толкова отегчителна, вестникът е толкова отегчителен и купонясването всяка вечер е толкова отегчително. Нищо от тези неща вече не ни възбужда. Всъщност, някои от нас дори са приели убежище в камшиците и веригите. Скоро, за да можем да се възбудим, ще ни трябва електрическо ренде за сирене. Това е, защото сме станали толкова ненормални, толкова твърди. Умът ни е станал като сирене Пармезан, а ножчето за сирене изобщо не е остро.

Затова нещото, което трябва да направим, е просто да седнем и да не правим нищо. Абсолютно нищо, включително и без мечтаене. Тези дни хората казват, “аз медитирам,” но гледат в някой залез. Това е правене на нещо по най-сериозния възможен начин! Гледането на залези е създало някои от най-великите песни, гледането на вълните е създало доста неща. Вие не трябва да правите нищо такова. Не трябва да слушате ню ейдж музика. Ужасно е - Деветата симфония на Бетховен с птички - вижте колко ненормални сме станали! Това е от сорта на електрическото ренде за сирене; Деветата симфония с птички и дъждовни капки. Нищо не работи, нищо.

Следователно най-безопасният начин е да правите нищо. По две минути всеки ден. И след това, ако сте дисциплинирани, по три минути, четири минути, пет минути. Ако можете да не правите нищо и да седите и наблюдавате ума си по десет минути на ден, без да пропускате в продължение на една година, ще се случи голяма промяна. ...Не трето око, не. Кой иска такова нещо? Кой би искал да има трето око? Човек толкова ще се притесни, че дори няма да може да си направи нормална среща с някой. Представете си, имате трето око! Това не е нашата цел.

Нашата цел е десет минути медитация всеки ден. След една година определени неща започват да се променят във вас. Нека кажем, че вие, например, сте някой, който настървено си мие рицете със сапун, след като използва тоалетната. След това се връщате в стаята и си помисляте: “Измих ли ги?”, и се връщате отново, и ги измивате отново. Посред нощ се сепвате: “Измих ли си ръцете?”, и след това отново отивате и си ги измивате.

Това е може би доста краен пример. Малки неща обаче, като гладенето на бельото. Или като дните и часовете зяпане през витрината в най-скъпите колани и тиранти. Това е наистина смешно! Защото дори и да ги носите, никой няма да ги види, а пък вие прекарвате пред витрината два дни, избирайки.

Всички ние имаме всякакви малки мании като тези и когато тези мании започнат да отслабват, това определено е смислена цел. След една година медитация вие може съвсем спокойно да измиете ръцете си в тоалетната чиния, без дори да ги изсушите с пешкира и да не се притеснявате за това. Ще си легнете да спите без грижи и утре ще изядете закуската си с ръце, без грижи.

Това, казвам ви, е едно малко просветление. Всичко, което трябва да направим, е да съберем много такива. А това определено е съвсем постижимо.

Dzongsar Jamyang Khyentse Rinpoche Редактирано от Ники_

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ch%C3%B6gyam_Trungpa.jpg

ЕТАПИТЕ НА ПЪТЯ

Обяснения, дадени от Видядхара Чьогям Трунгпа Ринпоче при церемонии по даване на убежище, 1973-1978 г.

Приемане на убежище

В будистката традиция целта на приемането на убежище е да се отърсим от объркването и да се свържем с будността. Приемането на убежище е въпрос на обвързване и приемане и, в същото време, на отвореност и свобода. Приемайки обета на убежището, ние се обвързваме със свободата.

В нас има една обща тенденция да се впускаме във всякакви на пръв поглед запленяващи влечения и на практика нищо никога не се вкоренява в основното ни същество. Всичко в преживяванията от живота на човек, независимо дали се отнася до духовността, или до нещо друго, е просто въпрос на пазаруване. Нашият живот се състои от проблеми на болката, проблеми на удоволствията, проблеми на гледните точки – проблеми по отношение на всички възможни алтернативи, което прави съществуването ни усложнено. Ние сме привлечени от “това” и сме привлечени от ”онова”. В нашия живот правим стотици и хиляди избори – особено що се отнася до чувството ни за дисциплина, до етиката и до духовния път. В този хаотичен свят хората са много объркани по отношение на това кое всъщност е правилното нещо, което трябва да се направи. Има всякакви доводи, заимствани от всякакви традиции и философии. Ние може да се опитаме да ги комбинираме всичките заедно - понякога те си противоречат, понякога работят съвместно хармонично. Но ние постоянно пазаруваме и това всъщност е основният проблем.

Не става въпрос толкова, че има нещо грешно в традициите, които съществуват около нас; трудността е повече в нашия собствен личен конфликт, който възниква от желанието да имаме и да бъдем най-добрите. Когато приемем убежище, ние изоставяме един вид стремеж да виждаме себе си като ”добрия гражданин” или като преуспелия герой от историите. Може да се наложи да оставим миналото си, може да се наложи да оставим и потенциалното си бъдеще. Поемайки този специален обет, ние прекратяваме пазаруването си в духовния супермаркет. Ние решаваме да се придържаме към определена производствена марка за остатъка от живота си. Ние избираме да се придържаме към определена диета и да процъфтим чрез нея.

Когато приемем убежище, ние се обвързваме с будисткия път. Това е не само прост, но и в същото време изключително икономичен подход. Оттук насетне ние ще вървим по един определен път, който е бил стратегически построен и добре премислен преди две хиляди и петстотин години от Буда и последователите на учението му. Вече съществува схема и традиция; вече съществува дисциплина. Ние повече няма нужда да тичаме след този, или онзи. Ние повече няма нужда да сравняваме начина си на живот с този, на който и да било друг. След като веднъж направим тази стъпка, за нас вече няма други алтернативи; вече го няма забавлението от угаждането с така наречената свобода. Ние даваме един определен обет да навлезем в дисциплината, в която избори не съществуват – което ни спестява много пари, много енергия и много, много повърхностно мислене.

Може би този подход изглежда репресивен, но той всъщност е основан на едно чувство на съпричастност към собствената ни ситуация. Да работим върху себе си е всъщност единствено възможно, когато няма странични пътища, когато няма изход. Обикновено ние имаме тенденция да търсим отговори в нещо ново, в нещо отвън: промяна в обществото или политиката, нова диета, нова теория. Или пък постоянно търсим нови неща, които да обвиним за проблемите си, като връзките си с други хора, обществото, или каквото там си намислите. Да работим върху себе си, без такива странични изходи, е будисткият път. Ние започваме с подхода на хинаяна – тесният път на простотата и отегчението.

Приемайки убежище, в определен смисъл ние ставаме бездомни бежанци. Приемането на убежище не означава, че обявяваме безпомощността си и прехвърляме всичките си проблеми на някой друг, или на нещо друго. Няма да има помощи за бежанците, нито пък някакви осигуровки и специализирана помощ. Смисълът на ставането на бежанец е да оставим нашата привързаност към фундаменталната сигурност. Ние трябва да оставим нашето чувство за дом, което и без това е илюзорно. Може да имаме чувство за дом по отношение на мястото, където сме родени, и начина, по който изглеждаме, но от фундаментална гледна точка ние нямаме никакъв дом. Всъщност в живота на човек няма здрава основа на сигурност. И тъй като нямаме никакъв дом, ние сме, така да се каже, изгубени души. В основата си ние сме напълно загубени и объркани и в определен смисъл - патетични.

Това са специфичните проблеми, които ни служат за отправна точка, от която изграждаме чувството си, че ставаме будисти. Свързвайки се с нашата загубеност и обърканост, ние ставаме по-отворени. Ние започваме да виждаме, че търсейки сигурност, не можем да се вкопчим в нищо - всичко постоянно се отмива и става нестабилно, постоянно, през цялото време. И това се нарича живот.

Така че да станем бежанци означава да осъзнаем, че всъщност няма нужда от дом, от ”своя земя” Приемането на убежище е израз на свобода, защото като бежанци ние повече не сме обвързани с нуждата от сигурност. Ние сме се озовали на ничия земя, където единственото нещо, което може да се направи, е да се свържем с ученията и със самите себе си.

Церемонията по приемане на убежище представлява едно окончателно решение. Признавайки, че единствената работна основа сме самите ние и че няма начин да се избегне това, човек приема убежище в Буда като пример, в Дхарма като път и в Сангха като компания. Въпреки това, това е едно пълно посвещаване на самите нас. Церемонията отсича въжето, което свързва кораба с котвата; тя бележи началото на една одисея на самотата. Все пак това също включва и вдъхновението на учителя – в този случай аз – и неговата приемственост. Участието на учителя е един вид гаранция, че няма да се върнете обратно към въпроса за сигурността като такъв, и че ще продължите да отчитате своята самота и да работите върху себе си, без да се опирате на никой. Най-накрая вие ставате истински човек, стоящ на собствените си два крака. В този момент за вас всичко започва.

Това пътуване е като пътуването на първите заселници. Ние сме пристигнали в ничия земя и нямаме абсолютно нищо със себе си. Ето ни тук и трябва да направим всичко със собствените си ръце. Ние сме, по свой собствен начин, пионери - всеки е историческа личност, извършваща собственото си пътуване. Това е едно индивидуално пионерско начинание по изграждането на духовна основа. Всичко трябва да бъде направено и произведено от нас. Никой няма да ни подхвърля малки шоколадови бонбончета и да ни утешава с курабийки. Така че трябва да се научим да доим кравите. Всъщност трябва първо да намерим самите крави – те може би са диви животни на този етап, и трябва да ги опитомим, да ги сложим в обор, да ги доим и да отгледаме малките им. Трябва да се научим как да правим меч: трябва да стопим камъка и да направим желязо от него. Трябва да направим всичко. Ние сме дошли тук боси и голи и трябва дори дрехите да си направим – собствените ни обувки и шапки, каквото там ни е необходимо. Това е началната точка, ние сме точно тук, в тази точка. Това начало е необходимо.

Ако приемем една предварително изфабрикувана религия, която ни казва точно най-добрия начин да се направи всичко, то сякаш тази религия ни дава един завършен и напълно обзаведен дом. Ние напълно се израждаме. Ние няма нужда да полагаме каквото и да било усилие и енергия, така че посвещаването и почитта ни нямат основа. Ние в крайна сметка започваме да протестираме, защото не сме получили луксозната тоалетна хартия, на която сме свикнали. Така че на този етап, вместо да влизаме в един приятно подреден хотел или в луксозна къща, ние започваме от примитивното ниво. Ние трябва да измислим как да построим града си и как да установим отношения с другарите си, които правят същото.

Ние трябва да работим с чувството за свещеност и богатство и за магическия аспект на нашето съществуване. И това трябва да се направи на нивото на всекидневното преживяване, което е лично ниво, едно изцяло интимно ниво. Няма черни овце. Когато приемете убежище, вие ставате отговорни за себе си като последователи на Дхарма. Вие изолирате себе си от останалия свят, в смисъл, че светът повече няма да ви помага; той повече не може да бъде считан за източник на спасение. Той е просто мираж, майа. Той може да ви се надсмива, да ви свири музика, да танцува за вас, но въпреки това пътят и вдъхновението по пътя зависят от вас. Вие трябва да го направите. Ти обвързваш себе си като бежанец към самия себе си, повече не мислиш, че някакъв божествен принцип, който съществува в свещенния закон, или в свещенните писания, ще те спаси. Това е нещо много лично. Ти изпитваш чувство на самота, на изолация – едно чувство, че няма спасител, няма помощ. Но в същото време има и чувство на принадлежност: ти принадлежиш към традиция на самотата, в която хората работят заедно.

Може да си кажете: “Аз съм бил така много време. Защо трябва да има церемония?” Церемонията е важна, защото тогава ще има определен момент и дата, на която вие се обвързвате. Ще има една определена частичка от секундата, след която се обвързвате със себе си и вие ще знаете това много точно и ясно. То е същото като празнуването на Нова година - когато часовникът удари дванадесет, вие най-накрая казвате: “Честита Нова Година.” Има го този определен момент. Така че ние трябва да сме сигурни, че няма размити граници по отношение на нашия спомен и обвързване. Вие сте хлъзгави риби и имате нужда от някакъв вид мрежа. Мрежата, в която сте хванати, е ситуацията на приемане на убежище; а рибарят, човекът, който ви вади от водата, е учителят. В този момент рибата няма избор и трябва да се предаде на рибаря. Без церемонията това някак си не действа; цялото нещо е оставено прекалено много на вашето въображение и на вашия хлъзгав субективизиран процес.

Когато ставаш бежанец, последовател на учението на Буда, ти се качваш на влак, който е без задна скорост и без спирачки. Влакът идва и те взима на определена станция в определен момент. Ти се качваш на влака, след това свирката изсвирва и потегляш. Така че церемонията на убежището е един крайъгълен камък, който бележи момента, в който ти ставаш будист, не-теист. Вие повече няма нужда да правите жертви в името на някой друг, да се опитвате да се спасите, или да спечелите прошка. Повече няма нужда да се превземате, за да получите усмивка от оня приятел, който ни наблюдава, стария човек с брадата. Що се отнася до будистите, небето е синьо и тревата е зелена – през лятото, разбира се. Що се отнася до будистите, човешките същества са много ценни и те никога не са били заклеймявани – освен от своето собствено объркване, което е разбираемо. Ако никой не ви покаже път, някакъв вид път, вие се обърквате. Вината не е ваша. Но сега на вас ви е показан път и вие започвате да работите с определен учител. В този момент никой не е объркан. Вие сте това, което сте, и ученията са това, което са, и аз съм този, който съм – един учител, който ще ви направи будисти. Това е една много радостна ситуация що се отнася до мен - ние ще работим заедно от началото до края.

Приемането на убежище в Буда като пример, приемането на убежище в Дхарма като път и приемането на убежище в Сангха, като компания е много ясно, много определено, много точно и много изчистено. Хората са правили това през изминалите две хиляди и петстотин години на будистката традиция. Приемайки убежище, вие получавате това определено наследство в своята система; вие се присъединявате към тази определена мъдрост, която е съществувала две хиляди и петстотин години без прекъсване и без замърсяване. Тя е много директна и много проста.

Приемане на убежище в Буда

Вие приемате убежище в Буда не като в спасител – не с чувството, че сте намерили нещо, което ще ви даде сигурност – а като пример, като някой, на който може да подражавате. Той е пример за едно обикновено човешко същество, което е видяло през заблудите на живота, и на обикновено, и на духовно ниво. Буда е открил пробуденото състояние на ума, свързвайки се със ситуациите, които са съществували около него: объркването, хаоса и лудостта. Той е бил способен да погледне тези ситуации много ясно и точно. Той се е дисциплинирал, работейки върху собствения си ум, който е бил източникът на целия хаос и объркване. Вместо да стане анархист и да обвини обществото, той е работил върху себе си и е постигнал онова, което е известно като “бодхи”, или “просветление”. Последният и окончателен пробив се е случил и той е бил способен да обучава и работи с чувстващите същества, без нищо да му пречи.

Примерът на живота на Буда е приложим, защото той е започнал от основно същия вид живот, който водим ние, със същото объркване. Но той се е отрекъл от този живот, за да може да открие истината. Той е преминал през много религиозни “екскурзийки”. Той се е опитал да работи с теистичния свят на Хиндуизма на своето време и осъзнал, че с това са свързани много проблеми. След това, вместо да търси външно разрешение, той започнал да работи върху себе си. Той започнал да се вдига сам за косата, така да се каже, и станал Буда. Преди да направи това той е бил просто един вятърничав духовен екскурзиант. Така че приемането на убежище в Буда като пример означава да осъзнаем, че нашата клинична история е напълно сравнима с неговата, и след това да решим, че ще следваме примера му и ще направим, каквото той е направил.

Приемайки убежище, вие започвате да осъзнавате, че можете всъщност да се съревновавате с Буда. Вие можете да го направите. Преди две хиляди и петстотин години един човек, който също е трябвало да се справи със своята ежедневна ситуация, е успял да се пробуди и да изживее болката на живота. Той е бил способен да проправи пътя си през това и да работи с това и най-накрая да постигне състояние на Буда, просветление. Този човек е бил наречен Гаутама, вождът на племето Шакя. Той е бил принц, който имал всякакъв вид лукс и сигурност и който се е почувствал отчужден от основното си състояние на здраве. Така че той решил да постави под въпрос цялото нещо. Той избягал от царството си и практикувал медитация в джунглите и горите. Единствените приятели, или духовни учители, които могъл да намери били всичките духовни материалисти: те използвали медитацията, за да закрепостят егото. Той опитал всякакъв вид духовни трикове – да задържа дъха си, да се обръща наопаки, да седи в средата на лагерен огън – и не открил никакъв смисъл във всичко това. След това започнал да се издига, да изработва сам собственото си освобождение. Така че той спечелил просветлението със собствените си усилия. Той е бил толкова интелигентен, че е успял да се измъкне от психологическия материализъм на опитите да се подсили егото чрез идеи, а също и от духовния материализъм. Той успял да удържи победа и над двата вида материализъм. Оттам насетне той е бил известен като Буда - Пробудения.

Ние също можем да направим това. Хиляди хора в традицията на Буда са го направили. В нашия живот постоянно участват психологическият материализъм и духовният материализъм, така че имаме същия материал, върху който да работим. Няма съмнение, че имаме достатъчно от този вид храна за умовете си.

Една от големите стъпки в развитието на Буда е било осъзнаването, че няма причина да вярваме, или да очакваме нещо по-голямо от основното вдъхновение, което вече съществува в нас. Това е една не-теистична традиция: Буда е престанал да разчита на какъвто и да било божествен принцип, който би могъл да се спусне върху него и да разреши проблемите му. Така че приемането на убежище в Буда по никакъв начин не означава да го считаме за бог. Той е бил просто един човек, който е практикувал, работел, изучавал и преживявал нещата на лично ниво. Имайки това предвид, приемането на убежище в Буда се свежда до изоставянето на недоразуменията по отношение на божественото съществуване. След като ние притежаваме онова, което е известно като буда-природа, просветления интелект, ние няма нужда да взимаме назаем нечия чужда слава. Ние съвсем не сме толкова безпомощни. Ние вече имаме собствени ресурси. Йерархията на божествени принципи е неприложима. Всичко до голяма степен зависи от нас. Нашата индивидуалност е създала наш собствен свят. Цялата ситуация е много лична.

Приемане на убежище в Дхарма

След това ние приемаме убежище в ученията на Буда - Дхарма. Ние приемаме убежище в Дхарма като път. По този начин ние откриваме, че всичко в житейската ни ситуация е един постоянен процес на учене и откриване на нови неща. Ние не разглеждаме някои неща като светски, други - като свещени, а всичко се разглежда като истината – което е дефиницията на Дхарма. Дхарма е също така и безпристрастност, което в този случай означава да не се вкопчваш, да не задържаш, да не се опитваш да притежаваш, това означава неагресия.

Обикновенно основната нишка, която преминава през всичките ни преживявания, е нашето желание да имаме един чисто целево-ориентиран процес: всичко, чувстваме ние, трябва да бъде направено, за да подхраним нашата амбиция, нашата конкурентност, нашата “печеност”. Това е нещото, което обикновено ни кара да станем велики професори, велики механици, велики дърводелци, велики поети. Дхарма – безпристрастността – пресича този дребнав, целево-ориентиран възглед, така че всичко става просто един процес на учене. Това ни позволява да се свържем с живота си изцяло и правилно. Така че, приемайки убежище в Дхарма като път, ние развиваме чувството, че си струва да вървим по тази земя. Нищо не се счита просто за загуба на време; нищо не се счита за наказание, или за причина за съжаление и оплакване.

Този аспект на приемане на убежище е особено приложим в Америка, където е доста модерно да се прехвърля цялата вина върху другите и да чувстваме, че всякакви елементи от връзките ни с другите, или от обкръжението ни, са нездравословни или замърсени. Ние реагираме с досада. Но след като веднъж започнем да правим това, няма начин. Светът се разделя на две части: свещена и профанна, или това, което е добро и правилно, и онова, което се счита за лошо, или необходимо зло. Приемането на убежище в Дхарма, приемането на безпристрастен подход, означава, че целият живот се счита за една плодотворна ситуация и за една ситуация на учене, винаги. Каквото и да се случва – болка или удоволствие, добро или лошо, справедливост или несправедливост – е част от процеса на ученето. Така че няма нищо, което да бъде обвинявано; всичко е пътят, всичко е Дхарма.

Това безпристрастно качество на Дхарма е израз на нирвана – свобода, или откритост. И след като веднъж приемем този подход, тогава всяка духовна практика, през която може да преминем, се превръща в част от ученето, вместо просто да е ритуалистична или духовна, или въпрос на религиозно задължение. Целият процес се интегрира и става естествен.

Ние винаги сме се опитвали да намерим смисъл в разпуснатостта и незадоволителността на живота, опитвайки се да направим нещата сигурни и опитвайки се да замразим това измиващо се качество в някаква определена кохерентна структура. Но сега ние повече не можем да намерим много голям смисъл в това. Нещата постоянно се променят, постоянно се движат, постоянно стават нещо друго. Така че сега ние започваме да работим, изхождайки от предпоставката, че този поток, или цикличност на възход и падение в нашия живот, може да бъде разглеждан като отражение в огледало, или като вълните в океана. Нещата се доближават до нас и ние почти можем да ги хванем, но след това те изчезват. Нещата изглеждат сякаш точно ще разберем смисъла, след това изведнъж има едно голямо объркване и онова, което е щяло да стане смислено, изглежда страшно далечно, на хиляди километри. Ние постоянно се опитваме да се вкопчим в нещо и го губим, точно когато мислим, че сме го докоснали. Това е източникът на фрустрацията, на страданието – или “дукха”, както го е нарекъл Буда. Дукха е Първата благородна истина. Разпознавайки това, ние започваме да откриваме смисъл в нищото, така да се каже. Преходността започва да става по-смислена от опитите да замразим истината в нещо солидно. Това осъзнаване – разбирането на постоянните приливи и отливи и работата с тях – е значението на приемането на убежище в Дхарма.

Този подход включва качеството на прямост и отсъствие на заблуда, или може дори да кажем - липса на учтивост. Това означава, че ние наистина се изправяме лице в лице с фактите на живота директно, лично. Ние нямаме нужда да използваме подплънката на учтивостта, или евтиното отношение, а изживяваме наистина живота. И това е един много обикновен живот: болката е болка и удоволствието е удоволствие. Ние няма нужда да използваме друга дума, или намеци. Болката и удоволствието, и объркването – всичко се случва много разголено. Ние сме просто обикновени. Но разголеността и отсъствието на учтивост не означават задължително, че ставаме пълни диваци. Ние сме разголени в смисъл, че просто продължаваме живота си без подплънките, с които обикновено сме си служили. С нашите приятели, с нашите роднини, с всичко, което се случва, ние можем да си позволим да бъдем много прости и прями, и интимни.

По този начин всички неща, които се случват в живота – икономически, домашни и духовни, повече не се разглеждат като принадлежащи към различни подразделения, ами всичко се комбинира в една ситуация. Това означава да се следва пътя на Дхарма. Нито горещите наситени моменти на пълна клаустрофобия, нито студените моменти на безразличие не се считат нито като изключително добри, нито като изключително ужасни. Това са просто аспектите на живота, в който сме въвлечени. Това е един естествен процес, който се случва постоянно. Приемането на убежище в Дхарма означава да се свържете с всичко, което се случва - от трескáта в кутрето ви до дядо ви, който извършва самоубийство във ваше име; от най-малкото - до най-голямото, като част от един естествен процес. Всякакви форми на пътуване се случват постоянно. Всички те са просто трик; те са просто интересни сцени от живота.

Но все пак вие не може просто да кажете: “Нека да го оставим така. Нека просто да наблюдаваме всичко и да станем велики поети.” О, не. Вие не може просто да пишете поезия за това, или да свирите музика за това, или да го изтанцувате. Вие трябва да се потопите във всяка от тези сцени на живота напълно. И навлизането в тях е значението на пътя - те се превръщат в път. Това е придружено от практиката на медитация, която прави цялото нещо много ясно и точно. Колкото по-ясни стават умовете ни, толкова по-истински и живи стават всички малки нещица, които са обещаващи и заплашителни: надеждите и страховете, болките и удоволствията.

Дхарма традиционно се разделя на два аспекта. Първият е онова, което е било казано, което означава - свещените писания, книгите с учения, които са били написани от времето на Буда до наши дни. Тези свещени книги, които са били предавани от поколение на поколение, съдържат истината за онова, което е било преживяно, което е вторият аспект на Дхарма. В цялата будистка приемственост индивиди са преживявали реалността и истината, съдържаща се в ученията, и това може да бъде изпитано и от вас. Това е едно откритие в собствения ви живот, което се случва и когато сте с учителя си, и когато сте сами. То се случва особено чрез преживяването на медитация - и във формалната седяща практика, и в медитацията-в-действие.

Приемането на убежище в Дхарма означава, че преживяванията, които се случват в живота ви, както болката, така и удоволствието, са също свещени учения. Ученията не са свещени, защото са били открити в космоса, или защото са дошли от небето и са били дадени от божествени принципи. Но ученията са били открити в сърцето, в човешките сърца – в буда-природата. Например будисткият канон - Трипитака, е основан на нечие преживяване. Той целият е нечие слово, нечия беседа. Сто и осемте тома на сутрите са изговорени думи – комуникация от едно човешко същество към друго. Буда, който е бил напълно пробуден, е комуникирал с други човешки същества, които не са били пробудени, които са били полу-пробудени, или са били някак си в пробудено състояние. Истината никога не е дошла от небето; тя винаги е идвала от човешкото състояние. Четирите благородни истини на Буда описват човешкото преживяване на болка, произхода на болката, възможностите за спасение и възможностите на пътя. Това са много буквални истини; те са пряка истина, а не нещо, което е било изфабрикувано на горните етажи.

Така че при приемането на убежище в Дхарма, книгите с ученията не се считат за мистични писания, които са били създадени, когато облаците и слънцето са се срещнали и са написали нещо на плоча. Тези книги са били написани с мастило и писалка върху късчета хартия. Спомените от семинарите, разговорите и беседите, които Господарят Буда е дал, били записани просто като описание на онова, което един пробуден човек е казал, как един пробуден човек се е държал в живата ситуация. Така че приемането на убежище в Дхарма няма нищо общо с извънземно влияние, няма нищо общо с марсианците и няма и нищо общо с Йехова, но то определено има нещо общо със здравето. Приемането на убежище в Дхарма означава, че преживяването на човешките същества може да се издигне до такива висини, че парадоксално ние всъщност може да се пробудим в самите себе си.

Още веднъж - каквото и да се случи в умовете ни, е една ситуация на учене: отношенията на любов и омраза, които се развиват около нас, чувството за липса на късмет, чувството, че сме късметлии, чувството за поражение, чувството за арогантност и егоцентризъм, чувството за патриотизъм, чувството за печеност, чувството, че сме специални и чувството за объркване – всички те са включени в нашата специфична основна ситуация. Това е пътят. Това е единственият начин, това е единственото нещо, върху което може да работим. Ние не може просто да доим кравата на гурото през цялото време, когато ожаднеем, или огладнеем. Но ние можем да изживеем нашия стил на живот и нашия процес на развитие според Дхармата на онова, което е било казано. С това ние в същото време се настройваме към Дхармата на онова, което е било преживяно, както са направили последователите на Дхарма в миналото – което е много силно и изпълнено със значение за всички нас.

Приемането на убежище в Сангха

След като сме приели убежище в Буда като пример и в Дхарма като път, след това ние приемаме убежище в Сангха, като компания. Това означава, че ние имаме много приятели, събратя бежанци, които също са объркани, и които работят със същите указания, които използваме и ние. Всеки едновременно се бори със своята собствена дисциплина. Когато членовете на сангхата започнат да изпитват чувство за достойнство и тяхното чувство за приемане на убежище в Буда, Дхарма и Сангха започне да се развива, те могат да действат като напомняне и да осигуряват обратна връзка едни на други. Вашите приятели в сангхата ви осигуряват една постоянна точка за сравнение, която създава един постоянен процес на учене. Те действат като огледални отражения, за да ви напомнят, или да ви предупреждават в ситуациите от живота. Това е видът другарство, което се разбира под сангха. Ние всички сме в същата лодка; ние обаче споделяме чувството за доверие и чувството за по-висш стремеж, едно органично приятелство.

В същото време вие трябва да стоите на собствените си два крака. Тук едновременно участват чувството за индивидуалност и чувството за другарство. Вие работите заедно и си помагате един на друг, но не си помагате толкова много, че да се пристрастите към взаимната си помощ. Ако се облегнете на някой в слаб момент от живота си, човекът, на който се облягате, може да изглежда силен, но той също ще започне да прихваща вашата болест. Ако той падне, и вие ще паднете. Ако принципът беше просто да се облягаме един на друг, можехме да имаме хиляди хора, които всичките се облягат един на друг, но след това, ако един падне, всички ще паднат. Цялото нещо би се сринало като стара запустяла сграда и би настъпил огромен хаос. Това би бил самоубийствен процес, при който хиляди се сриват едновременно – което би било голяма бъркотия, би се дигнал голям прах.

Така че приемането на убежище в сангха означава, че имате желание да работите със своите събратя ученици – своите братя и сестри в Дхарма – докато в същото време запазите независимостта си. Това тук всъщност е много важен момент, що се отнася до обета на убежището. Никой не налага своите тежки разбирания върху останалата сангха. Ако един човек се опитва да действа като катализатор, или говорител на цялата сангха, това се счита за своеволие. Ако някой е много плах, доверчив и зависим, това също се счита за своеволие. Вместо това, всеки член на сангхата е индивид, който е на пътя по различен начин от всички останали. Точно затова вие получавате постоянно всякакъв вид обратна връзка: положителна и отрицателна, окуражаваща и обезкуражаваща. Тези богати ресурси стават достъпни за вас, когато приемете убежище в сангха, братството от ученици. То е сякаш парче мая е сложено сред стотици зрънца ечемик. Всяко зрънце започва да се изпълва с мая, докато най-накрая имаме една огромна, прекрасна, гигантска бъчва с бира. Всичко е напълно пропито с мая, всяко от зрънцата е придобило индивидуална сила – така че цялото нещо се превръща в един истински свят.

Сангхата е общността от хора, които имат съвършеното право да пресекат вашата глезотия и да ви дадат своята мъдрост, както и съвършеното право да демонстрират своята собствена невроза и да бъдат ”видени” от вас. Компанията на сангхата е едно чисто приятелство без очаквания, без изисквания и в същото време - носещо чувство на осъществяване.

Сангхата е източник на учене толкова, колкото е и духовният приятел, или учителят. Така че има нужда от определено доверие в сангхата. Но тук трябва да направим едно много точно разграничение: ние говорим за организираната сангха, която е сангхата от практикуващи, които наистина седят заедно, практикуват заедно и също така работят върху себе си. Без тази сангха ние нямаме отправна точка, ние сме хвърлени обратно в голямата самсарична супа и нямаме идея кои и какво сме. Ние сме загубени.

Затова повече не разглеждаме себе си като самотни вълци, които са напипали нещо толкова ценно, че нямаме нужда да се свързваме с никой и нищо, независимо дали става въпрос за организация, седяща практика, или голямата сангха. В същото време ние не трябва просто да се оставяме да бъдем носени от тълпата. Всяка крайност дава прекалено голяма сигурност. Идеята е постоянно да се отваряме, напълно да оставим фиксациите си. Има много нужда от “оставяне”.

Присъединяването към този определен клуб от самотници, които се наричат сангха, е много героично начинание. От конвенционална гледна точка вие не се присъединявате към нищо, освен ако основата не е подсигурена. Обикновено вие плащате определена сума пари, за да се присъедините към даден клуб, и това ви дава вида услуга, която ви кара да се чувствате добре и сигурни. Но в този момент става въпрос за един много безличен подход, по един странен начин той е също така и много личен. Вие сте готови да работите със самотата си в група. Сангхата е съставена от хиляди хора, които са сами заедно, работят заедно със своята собствена самота, със своята собствена изолираност. Те заедно съставят един оркестър - вие можете да танцувате на неговата музика и това е едно много лично преживяване. Вие започвате да се присъединявате към тази специфична енергия, която позволява едновременното съществуване на индивидуалността, спонтанността, а също и на не-агресията.

Чувството за доверие и честност в сангхата плаши много хора: въпреки това искреното общуване се случва. Също така нивото на сложност на сангхата естествено се повишава. Ние не можем да разглеждаме сангхата като една типична клубна ситуация, като едно небрежно домакинство. На това ниво сангхата е едно безупречно домакинство, с безупречни отношения, в които преживяванията един към друг се случват по един много личен начин. Истинската сангха е съставена от напълно посветени на задачата си хора, които всъщност работят върху себе си. Те не са развили никакви фантастични трикове, магия, необикновена философия, или нещо такова. От тази гледна точка такова братство може да изглежда отегчително, прекалено обикновено. Въпреки това то е много истинско. Доста е вероятно от време на време да потърсите необикновени приятели, или да предприемете необикновени начинания, но някак си тези стремежи се оказват напълно пластмасови, част от един свят на сънища, така че вие се завръщате при истинската сангха, при истинските хора, които наистина се грижат за самите себе си, на които им пука за вас като приятел и които се свързват с цялата ситуация, без нищо да остава забулено зад консенсус на слабостта.

При даването на обета на убежището има три вида промяна: промяна на отношението, промяна на външните белези и промяна на името.

Промяна на отношението

Промяната на отношението включва развиване на чувство за симпатия към самия себе си и съответно - към света. Отношението на човек се променя и става неагресивно и безпристрастно. Агресията е едно общо чувство на стегнатост и враждебност – считаме целия свят за обект, с който трябва да водим битка. А при страстта, човек се опитва да спечели нещо, въвличайки се в постоянно единоборство. И в двата случая се получава една постоянна битка със света, това ще рече - със самия себе си.

Когато промените отношението си, вие развивате едно осъзнаване, което ви позволява да се отнасяте приятелски към самите себе си, а следователно - и към другите чувстващи същества. Има чувството на доброта. Това е свързано с обвързването с практиката на медитация, която създава една отвореност към собствените ви възходи и падения, и една готовност да ги понесете и да работите с тях. Вие развивате такава пълна връзка с ученията, че те стават част от вас. Трите скъпоценности – Буда, Дхарма и Сангха – стават част от вашето съществуване и вие израствате от това, вие работите с това, вие живеете с това. Вие не ставате ”религиозен човек”, но ставате добър, мек, много благ и податлив на влияние. Вие не си създавате през цялото време защитни механизми.

Като будист, вие не сте толкова алчен. Ако закуската ви не е сготвена точно по начина, по който я искате, вие се отпускате и изяждате ронливата закуска, която не харесвате. Има едно чувство, че може да дадете един сантиметър от изискванията си – само един мъничък сантиметър, частичка от секундата. Така че да се опитвате да се отпуснете, което е промяната на отношението, и е много важно. Обикновено ние не искаме да дадем от територията си: “Искам да е по моя начин. Искам пълно, стопроцентово гостоприемство и ако не го получа, ще се бия за правата си”, и така нататък. Това е проблематично и в определен смисъл анти-будистко.

Друг аспект от промяната на отношението е, че когато станете един напълно завършен будист, вие чувствате, че върху всяка ситуация от живота ви може да се работи. Не се чувствате отчужден от своите проблеми и не се опитвате да се поставите в някаква специална духовна орбита. Вие можете да бъдете много нежни и внимателни към себе си и към другите хора и да се свържете със света, което сякаш е основният момент в будистките учения. Но вие няма нужда да си слагате изкуствената маска на усмивка и приветливост, фалшивото отношение на “любов и лекота”. Това е едно истинско преживяване - вие навлизате в традицията на неагресивното състояние на ума и можете да се държите по този начин без нищо изкуствено.

Неагресивността в този смисъл също така означава и въздържане от отнемане на живот; вие се въздържате от личното отхвърляне на животните, враговете, човешките същества,какъвто там е случая… Хората понякога се гордеят с убиването на мухите; в една такава дребнава ситуация те се въвличат в един вид “хванах те!” отношение. Това е много дивашки начин на поведение. Да станете последователи на Дхарма означава да не сте толкова повърхностни във фундаментален смисъл. Вие започвате да обръщате внимание на подробностите от ситуацията на всекидневния ви живот, която става по-важна и всъщност - свещена.

Такова отношение не може да бъде изфабрикувано. То може да се появи само от много медитативна практика; това изглежда е единственият начин. Седящата практика на медитация сякаш естествено създава доброта и състрадание.

Промяна на външните белези

Промяната на белезите е тясно свързана с промяната на отношението. След като веднъж започнете да се отнасяте към света с неагресия, вие започвате да показвате признаци на здравето, което е поначало във вас. Вие всъщност няма нужда да се опитвате да доказвате нищо на вашите роднини, на вашите родители, на вашите приятели. Думите нямат влияние; хората около вас могат просто и пряко да оценят развиването на добротата и разумността във вас. Не става въпрос за това, че се опитвате да бъдете учтиви и да проявявате разбиране в евтиния смисъл, но вие се опитвате да бъдете учтиви и да проявявате разбиране отвъд ангажирането със собствения си личен комфорт. Така че някакво чувство за искреност и симпатия се случва и това е признакът, че сте станали будист. Вие започвате да се превръщате в различна порода човек. Вие ставате добър, внимателен човек, който е открит и в същото време смел.

Вие очевидно няма изведнъж да се превърнете в сияещ, щастлив, лек просветлен човек. Но цялата идея е в това, че е възможно, ако седящата практика и дисциплината присъстват, личността на човек да се промени от това болезнено, сериозно, самовглъбено ниво на невроза в нещо отворено, остро, задълбочено и радостно. Това не е реклама – тази промяна се е случвала с учениците през целия ни опит в тази страна.

Промяна на името

Традиционно в Тибет и в другите будистки страни родителите дават на децата си прякор, който се използва в детството им. След това, когато детето приема обета на убежище, на него му се дава будистко име. Прякорът престава да се използва, или може би се използва само от време на време сред най-тесния кръг от роднини, и се приема будисткото име. В настоящата обстановка този подход може да е малко странен, така че искам да оставя на всеки човек да реши сам дали да използва името, получено при убежището. Идеята е, че когато ви извикат с будисткото ви име, трябва да възприемете това специфично отношение на доброта. Името ви трябва да действа като подсещане, а не като нещо, което дава нова основа за идентификация на егото, или пък просто като дръжка, за която другите ви издърпват.

Значението на името е свързано с определен вид вдъхновение, което може да развиете. То не е задължително ласкателно име, нито пък е унизително – но е определен вид послание. Вашето будистко име представлява един вид окуражаване към някакво развитие на личността ви, което е свързано с практиката на медитация – някакво чувство за вашия специфичен подход към Дхарма.

Церемонията по даване на обета на убежище

Основната част от церемонията по даване на обета на убежище включва три поклона и след това трикратно повтаряне на формулата на убежището: “Приемам убежище в Буда, приемам убежище в Дхарма, приемам убежище в Сангха.” Трябва да обясня целта на поклоните. Има всякакви самоделни духовни пътувания, които може да предприемем, но онова, което е важно и необходимо, е да предадем, да изоставим измамата на нашето его. Едно такова предаване ни прави много по-самобитни и много по-тясно и лично свързани с реалността. Следователно идеята на поклоните е да изоставим нашите лични стремежи от всякакъв вид, така че да започнем да се настройваме към този път.

Когато се покланяте, вие слагате събраните си длани последователно на нивото на челото, гърлото и сърцето, което символизира предаването на вашето тяло, реч и ум на Буда, Дхарма и Сангха, без да очаквате нищо в замяна. Покланянето до земята има огромно значение - това означава окончателно предаване. Вие се обвързвате истински, вие сте готови да се предадете напълно на безизборното здраве на земята и да станете бежанец на ничия земя. Миналите, настоящите и бъдещите владетели на приемствеността са символизирани от тази земя. Вие може да се ядосате на тази земя, вие може да се чувствате много добре по отношение на тази земя, вие може да се чувствате много безразличен към тази земя – но винаги земята си остава тук, и остава стабилна. Когато се покланяте до земята, вие се предавате на това основно здраве.

Вие правите трите поклона пред олтара, който символизира нашето наследство. По-точно той символизира приемствеността на онези, които предават просветления ум, който съществува в миналото, настоящето и бъдещето. Вие също така се покланяте на учителя, който въплъщава тази приемственост. Методът, използван в миналото, вече не е мит, а е истински и жив. Вие имате един жив будист пред себе си.

Колениченето и повтарянето на формулата на убежището е същинското приемане на убежище. То има три аспекта: осъзнаването на себе си, осъзнаването на нуждата от закрила, и осъзнаването на другия. Когато казвате: “Аз приемам убежище”, вие молите да бъдете приет като бежанец. И когато казвате: “в Буда, Дхарма и Сангха”, вие осъзнавате другия, който е примерът, пътят и чувството за общност. В тази ситуация вие трябва да бъдете много целенасочени, да осъзнавате целия процес, през който преминавате.

Вие повтаряте формулата на убежището три пъти. Първият път подготвя основата, вторият път отивате по-нататък; и третият път напълно сте отишли.

Дисциплината по приемане на убежище е нещо повече от доктрина или ритуал: вие физически се заразявате с обвързване към будадхарма, будизмът се предава във вашата система. Нещо в приемствеността, което е много физическо, почти на нивото на химията, влиза в системата ви и вие ставате част от приемствеността. От този момент насетне вие сте последовател на приемствеността на практиката. В този момент енергията, силата и благословията на основното здраве, което е съществувало в приемствеността две хиляди и петстотин години, в непрекъсната традиция и дисциплина от времето на Буда, навлиза в системата ви и най-накрая наистина ставате завършен последовател на будадхарма. В този момент вие сте жив бъдещ Буда.

Редактирано от Ники_

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

large_IMG_0612.JPG

Обладаният от духове свят на ума

За автора

Дзигар Конгтрул Ринпоче е роден в Северна Индия и в момента живее в южен Колорадо. Той е основателят на Мангала Шри Бхути, организация, посветена на изучаването и практикуването на ученията от приемствеността на Лонгчен Нйингтик на тибетския Будизъм. Неговата книга Зависи от теб: Практикуване на самонаблюдение в будисткия път, е публикувана от издателство Shambhala Publications.

Обладаният от духове свят на ума не е нищо друго освен светът на вкопчването в собствения аз. Ако целта ни е да се освободим от страха и безкрайното чувство на несигурност което ни преследва, то трябва да отсечем вкопчването в аза, като култивираме в себе си възгледа на пустотата.

В древен Тибет практикуващите са отивали в гробища, при извори, в къщи и при дървета населявани от духове, за да открият до колко практиката им е достигнала до сърцевината на техните страхове и привързаности. Практиката на отсичане на основите на нашите най-дълбоко вкоренени привързаности и страхове се нарича нйенса чьодпа. Нйенса чьодпа означава „Съсичане на обладания от духове свят на ума”. Това не означава, че ви поощрявам да изпробвате себе си, като отидете на такива, посещавани от духове, места, но за всички практикуващи е важно да разберат възгледа, който стои в основата на нйенса чьодпа, защото без да се изправим пред предизвикателства, не знаем до каква дълбочина може да достигне практиката ни.

Ние можем да сме утвърдени практикуващи; можем да се чувстваме комфортно с практиката си и да упражняваме ума си; всичко може да протича гладко. Както обичаше да казва моят учител Дилго Кхйенце Ринпоче: “Практиката е лесна, когато слънцето грее в гърба ти и когато стомахът ти е пълен”. Но когато възникнат трудни обстоятелства и сме напълно разтърсени вътрешно, когато се озовем на дъното или когато нещо ни преследва и се чувстваме напълно уязвими и подвластни на всичката си невроза, това е вече друга история.

Предизвикателните обстоятелства ни разкриват колко сме усвоили от Будадхарма, колко сме научили от тантра, и колко сме научили от нашата медитативна практика и от преживяванията на ума си. В същото време не е необходимо да чакаме предизвикателства, за да разбулим скритите си страхове и привързаности. Не е необходимо да чакаме спукването на нашия балон от блаженство, или смъртта на скъп човек или да открием, че страдаме от неизлечима болест. Има много възможности за практикуване на нйенса чьодпа точно тук, в собствените ни умове. Има много възможности, защото има много привързаности.

Обитаваният от духове свят на ума е светът на вкопчването в аза. Това е светът на аза и на всичките надежди и страхове, които придружават желанието ни да го опазим. Усилията ни да опазим аза пораждат всичките ни отрицателни емоции. Ако не бяхме толкова ангажирани с грижите около собственото си аз и неговото подсигуряване, нямаше да има причина и да изпитваме чувство на привързаност. Ако не съществуваше аза, когото да опазваме, агресията също нямаше да има защо да възниква. Също така ревността, която възниква когато си помислим, че азът ни се нуждае от нещо, нямаше да има стимул да разяжда вътрешния ни мир, защото щяхме да сме задоволени от естественото богатство и увереност на собствения ни ум. Ако нямахме нужда да опазваме всички тези смущаващи неща, свързани със собствения ни аз, които ни правят несигурни, нямаше да имаме повод за арогантност. И накрая, ако не бяхме толкова фиксирани в своя аз, можехме да се уповаваме на вродената си интелигентност, вместо да се оставяме глупостта да ни съпровожда във всички дейности, които отново и отново ни причиняват толкова много болка.

Така, че емоциите сами по себе си не са причината за проблема. Въпреки това, докато не достигнем до самите корени на отрицателните си емоции, те ще бъдат винаги там, в очакване и готови да ни „избавят” от дълбокото чувство за несигурност. Докато не се избавим от това вкопчване в аза с цялото му егоистично интригантстване, предназначено да спаси себе си, ние само ще подхранваме едно все по-силно убеждение в монолитността на аз-а. Ако целта на практикуването е да се освободим от нашата безкрайна несигурност, то трябва да отсечем от корен вкопчването в аза. Докато не направим това, азът ще определя отношенията ни със света – бил той вътрешният свят на собствения ни ум, или светът извън нас

От гледна точка на собствения аз, светът е или на наша страна, или срещу нас. Ако е на наша страна, целта му е да захранва нашите безкрайни привързаности. Ако е срещу нас, той трябва да бъде отхвърлен, което прибавя към безкрайната ни параноя. Той е или наш приятел, или наш враг – нещо, което да примамваме или да отхвърляме. Колкото по-силно сме вкопчени в себе си, толкова по-силна става вярата ни в един монолитен, обективен свят, който съществува отделно от нас. Колкото повече го схващаме като солиден и отделен, толкова повече светът ни преследва: ние сме преследвани от това, което искаме от света, и също така сме преследвани от борбата си да се опазим от този свят.

Множеството проблеми, които наблюдаваме в света днес, както и тези, с които се сблъскваме в личния си живот, произтичат от убеждението, че врагът или заплахата са „извън” нас. Това разделение се получава, когато забравим колко дълбоко сме свързани с околните и със света около нас. Това не означава, че умът и светът на явленията са едно и че всичко, което изпитваме, е просто плод на въображението ни. Означава само, че това, което вярваме, че представлява нашето аз и това, което вярваме, че е извън него, са неразривно свързани и че в същност аз-ът може да съществува само във връзка с това, което се намира извън него. Да ги разглеждаме като отделени е наистина най-примитивният начин за възприемане и изживяване на нашето битие.

Да виждаш взаимната свързаност и взаимозависимост на всички неща означава да виждаш широкомащабно. Това намалява изкуственото разделение, което създаваме между себе си и всичко останало. Например, когато се придържаме здраво към своя аз, естественият закон за непостоянството се възправя като заплаха за съществуването ни. В същото време, когато приемем, че сме част от този естествен поток, виждаме, че субстанцията, в която сме се вкопчили като един статичен, неизменен и независим аз, е просто един непрекъснат поток от мисли, чувства, форми и възприятия, които се променят всеки следващ момент. Когато приемем това, ние ставаме част от нещо много по-велико – движението на цялата вселена.

Това, което преживяваме като „нашия живот,” е резултат от взаимосвързаното отношение между „външния” свят – светът на цветовете, формите, звуците, миризмите, вкусовете и допирните усещания – и нашето съзнание. Ние не можем да разделим съзнанието – съзнаващият – от това, което осъзнаваме. Възможно ли е, например, да видим без визуален обект или да чуем без звук? И как можем да изолираме съдържанието на мислите си от информацията, която получаваме от своето обкръжение, от своите взаимоотношения с околните и отпечатъците от сетивните ни възприятия? Как можем да отделим телата си от елементите, от които те са съставени, от храната, която ядем, за да поддържаме живота си или от причините и условията, довели до съществуването на нашето тяло?

Всъщност има малка кохерентност в това, което приемаме за свой аз и това, което възприемаме като „друго”. Понякога считаме емоциите си за част от самите нас. Друг път нашият гняв или депресия като че ли ни преследват и даже заплашват. Нашите мисли също като че ли определят кои сме като индивиди, но толкова често те ни дразнят или възбуждат като че ли са извън нас. Обикновено слагаме равенство между тялото си и своя аз, но когато се разболеем, се чуваме да казваме: „Стомахът ми ме боли” или „Черният ми дроб ме смущава”. Ако се вгледаме внимателно, задължително ще стигнем до извода, че не е възможно да определим къде свършва азът и откъде започва останалият свят. Единственото нещо, което можем да видим, е, че всичко, което се случва – и това, което приемаме за своя аз, и това, което считаме за съществуващо извън нас, се намира в непрекъсната взаимозависимост.

Всички явления зависят едни от други, за да възникнат, да изявят себе си и да изчезнат. Не можем да открием нищо, което съществува само за себе си, независимо и отделено от всичко останало. Това, че азът и всичко извън него нямат ясно очертани разделителни граници, не означава, че сме попаднали в едно мъгляво състояние, в което не знаем кои сме и как се съотнасяме с околния свят, или че губим проницателната си интелигентност. Това означава просто, че ако разхлабим вкопчването си в своето малко, ограничено разбиране за собствения аз, ние започваме да се разтваряме в истинската природа на всички явления: недуалистичното състояние на пустота, което е отвъд аза и другите.

Преминали отвъд дуалистичния ум, ние можем да се насладим на „единството” на собствената си глъбинна дхармакая същност. „Единството” на пустотата не е нещо „едно”, като противоположно на „много”. Това е състояние отвъд едно и две, субект и обект, собственото аз и света извън него; това е не-двойнствената природа на всички неща. Разпознавайки природата на пустотата, нашата собствена самоизмама - фалшивият дуализъм на субект и обект - се разпуква и изпарява. Това ни освобождава от тежестта на дълбоко вкорененото ни убеждение, че нещата имат самостоятелна и монолитна природа. В същото време ние схващаме взаимозависимостта на всичко и това внася в живота ни едно по-голямо проникновение.

Практиката на нйенса чьодпа се свежда до култивиране на едно дълбоко убеждение в природата на пустотата. Нйенса касае това, което ни преследва: вкопчването в аза и всички, произтичащи от това, страхове и самозаблуди. Чьодпа означава “отсичане”. Какво е това, което отсича нашето вкопчване, страхове и самозаблуди? Това е осъзнаването на пустотата, осъзнаването на истината. Когато възгледът на пустотата изгрее в нашето преживяване, даже и само за миг, вкопчването в собствения аз естествено изчезва. Тогава започваме да добиваме увереност в това, което е наистина възможно.

Впечатлена от непоколебимата увереност на йогина Миларепа във възгледа на пустотата, Скалната демонка, при опитите си да го преследва и изплаши, прави това прочуто изявление, което илюстрира много добре възгледа нйенса чьодпа. Тя казва:

Този демон на собствените ти наклонности възниква от ума ти, от неразпознаването на [пустата] същност на твоя ум. Аз няма да си отида само защото ти ми казваш да го направя. Ако не осъзнаеш, че умът ти е пуст, има много други демони освен мен. Но ако осъзнаеш [пустата] същност на своя ум, враждебните обстоятелства само ще те подкрéпят и даже аз, Скалната демонка, ще откликвам на заповедите ти.

Концептуалното разбиране на пустотата не е достатъчно. Трябва да го разберем чрез непосредствен опит, така че когато сме разтърсени от дълбините на съществото си, когато целият механизъм на вкопчване е поставен на изпитание, ние да можем да се отпуснем в този възглед с увереност. Когато възникнат предизвикателни обстоятелства, ние не можем просто концептуално да скалъпим нещата с идеите, които имаме за пустотата. В такива моменти да си мислим „всичко е пустота” не помага особено. То е като да влезем в притъмнена стая, да видим парче въже на пода и да го вземем за змия. Ние можем да си казваме „това е въже, това е въже, това е въже”, но докато не запалим лампата и не видим с очите си, никога няма да сме убедени, че това не е змия и страхът ни ще остане. Когато запалим светлината, ние ще видим чрез пряко преживяване, че това, което сме мислели преди за змия е всъщност въже и страхът ни ще отмине. По същия начин, когато осъзнаем пустата същност на аза и на света около нас, ние се освобождаваме от вкопчването и от съпровождащия го страх. От съществено значение е убежденията ни да се основават на преживяване – независимо колко малко или голямо е то.

Без таковa убеждение ние можем да се сблъскаме с много съмнения по отношение на медитативната си практика, когато се появят трудни обстоятелства. Можем да се зачудим защо медитацията ни не проработва. Ако медитацията не ни е от полза при трудности, какво друго бихме могли да направим, за да се спасим от ужаса и страха вътре в себе си ? Какво стана с всичките тези години, през които сме практикувахме? Дали само сме се самозалъгвали? Практиката ни беше ли изобщо истинска?

В такива моменти не трябва да се обезкуражаваме по отношение способността ни да практикуваме. Съчетани с искрено умствено изследване, трудните обстоятелства могат да ни помогнат да задълбочим и изясним целта на своя път, защото те ни разкриват колко дълбоко е проникнала практиката ни в сърцевината на вкопчването в аза. Макар тези преживявания често да ни шокират и смущават, те насочват вниманието ни към непосредственото преживяване на вкопчването и болката, която то причинява, и ние започваме да мислим за изоставянето му.

Ние може да сме преживявали моменти на изоставяне на своето вкопчване и на отпускане в същността на пустотата многократно в миналото, но все още да не сме развили у себе си доверието и убеждението в това преживяване. Можем да се чувстваме уверени в момента, в който виждаме как обикновените ни объркани възприятия се разпадат, но ако не вярваме на това преживяване, то няма да повлияе на инерцията на обикновените ни объркани навици. Ще се върнем бързо към увереността си за своето монолитно и реално преживяване. В същото време, ако можем да се доверим на прякото преживяване на пустотата, ние можем, със задна дата, да хвърлим мост между преживяването на това състояние в миналото и настоящото си преживяване. Ние разчитаме на припомнянето на пряката си среща с възгледа, за да променим начина по който сме свикнали да реагираме на трудни ситуации.

От друга страна, даже и да притежаваме някакво убеждение, това не е, защото сме успели веднъж да се отпуснем в разпознаване: „Ето това е!” – ние се отървахме веднъж за винаги и няма никога вече да се вкопчим. Мисловният навик е като свитък хартия: когато за първи път я развиете, тя веднага се навива отново. Трябва непрекъснато да я изравнявате и тя в един момент ще се изправи. Нашето непрекъснато предизвикателство като практикуващи, истинският фокус на нашата практика, е в намаляване на вкопчването, което имаме в сърцевината на своя ум.

Отнасяйки се към обладания от духове свой свят с по-малко страх, ние може всъщност да открием известна интелигентност в преживяването на тази обладаност: въпреки че непрекъснато се опитваме да предпазим аза, ние инстинктивно знаем, че не можем. Това инстинктивно знание произтича от една вродена интелигентност, която схваща динамичната, невъзможна за категоризиране природа на всички неща. Тя наблюдава как нещата се появяват и изчезват – както щастието и страданието, така и промените, свързани с раждането, старостта, болестите и смъртта. Когато се вкопчваме в своя аз и в света наоколо, нашият ум изпитва дълбок конфликт и страх, защото вкопчването противоречи на нашата присъща интелигентност. Разбира се, ние не се вкопчваме, защото искаме да страдаме, ние се вкопчваме, защото искаме да избегнем страданието. В същото време вкопчването, поради самата си същност, причинява страдание. Когато се откажем от вкопчването и се обърнем към присъщата си интелигентност, започваме да изпитваме чувство на умствено облекчение и започваме да развиваме едно ново отношение към това, което обикновено ни преследва.

Като практикуващи, които се интересуват от това да преминат отвъд самозаблудата, ние може да установим, че сме заинтригувани от обладания от духове свят на ума. Може да открием, че вместо да се опитваме да избегнем болката, ние искаме да се доближим до това, което ни преследва. Набрали смелост от преживяването на пустотата, ние можем да поставим под въпрос монолитността или истинността на нашите страхове – може би нещата не съществуват, както изглеждат. Всъщност, всеки път, когато виждаме през обладания от духове свят на ума – когато видим неговата илюзорна и пуста природа – ние преживяваме вкуса на истинското освобождаване. Ето защо големите йоги от миналото са практикували на посещавани от духове места като погребални земи. Местата които провокират скритите аспекти на ума са изпълнени с възможности за освобождение. По този начин обладаният от духове свят - бил той гробище или светът на страховете, които се появяват от собственото ни вкопчване в аза – служи като основа за нашето осъзнаване.

Не е необходимо да се вкопчваме в своето аз, за да се наслаждаваме на живота. Животът е естествено богат и изобилстващ. Няма нищо по-освобождаващо и приятно от това да преживяваме света около нас без вкопчване. Ние не се лишаваме от преживявания, ако се освободим от своите привързаности. Всъщност вкопчването ни пречи да се наслаждаваме напълно на живота. Ние изцеждаме себе си в опитите си да подредим света според своите предпочитания, вместо да се наслаждаваме от начина, по който преживяванията ни естествено се разгръщат.

Ние можем да оценим толкова много живота, когато сме освободени от надеждите и страховете, свързани с вкопчването в собственото ни аз, дори и в присъствието на нещата, от които обикновено се страхуваме и които се стремим да избегнем, като старост, болест и смърт. Способността да оценим всички аспекти на нашия ум наистина показва нещо за великолепния потенциал на ума. Тя ни показва, че умът е много по-велик от объркванията, страховете и тревогите, които ни преследват толкова често. Тя ни показва, че нашето лично страдание и светът на страданията „извън” нас не са нищо повече от вътрешния и външен свят на собствените ни заблуди – самсара.

Нйенса чьодпа отсича през ума на заблудите. Какво би могло да бъде по-населявано от духове и изпълнено със страх от самсара? Какво би могло да бъде по-полезно от преминаването отвъд самсара и вкопчването в собствения ни аз? Какво може да бъде по-смислено от разпознаването че самсара – това, което ни е направило толкова страхливи и нестабилни – е в самата си същност недуалността на самата пустота? Ако изпълняваме практиката на нйенса чьодпа в ежедневието си, това е прекрасен начин да изживеем този живот и извършеното от нас накрая ще се отплати.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Христо

Тантра (Ляв, Десен път, добро, зло, просветление, осъзнаване и тем подобни) - отношение към молитвите ? В смисъл, молитвите (макар и с духовни формулировки и желание за духовно повдигане), могат ли да ни отдалечат от Просветление?

Да се молиш или не ? Ники е писал за Будност, Осъзнатост, Наблюдение - може ли благородни благи духовни молитви да ни отдалечават от просветление ? Нужни ли са молитви ? Може ли и просветление и без молене, а само с будност, осъзнаване на корените на желанията ? Като се молиш за еди какво си и еди какво си (пък било то да си по - чист, по -духовен, по - добър), това не отклонява ли вниманието от вътрешното ти себепознание и достигането на корените на желанията, което пък да доведе и до тяхното изгасване ? Молитви, будизъм, тантра - съчетаеми ли са и как ?

Абе няма ли противоречие ?? Левия път на Тантра, поне доколкото виждам от писанията на Ники значи да си позволяваш, каквото душа ти сака, ама само че осъзнато, с будност на съзнанието. Ами ти ако си толкова буден и толкова осъзнатен, твърде вероятно е да не пристъпиш към желанието си да убиеш еди кого си (особено ако знаеш какви ще се последствията). Ако пък си достатъчно неосъзнат та имаш непреодолимо желание да убиеш някого и вземеш, че го убиеш, то тогава за какво осъзнато будно убиване може да става дума ? Ако тръгнеш да убиваш, изнасилваш, крадеш, преяждаш, развратничиш (неща изреждани от Ники и касаещи левия път), ако тръгнеш на принципа "юруушшш, айдеее", демек квот ти се прииска веднага да го правиш, ами че то тогава значи, че ти си доста неосъзнат. Пък ако си доста неосъзнат, каква себенаблюдение, к`ви пет лева ? Ти даже може да не си чувал за Тантра. Пък ако си достатъчно буден човек, хич сигурно няма да поемаш по Левия път, още повече ако знаеш, че води до деградация, излишни мъки.

П.п.: И един въпрос към Никито ;). Преди време ме блокира в Портала заради един наш спор. Още не ме е отблокирал, макар че не веднъж съм му се извинявал (макар и той да има вина), напомнял съм му за блокажа по различни начини ...и съм предлагал да го махне (даже и имен ден му честитих по - миналата година ;)). Осъзал ли е Ники_ корените на поведението си : защо още ме държи блокиран, защо не отговаряше на личните ми съобщения пратени другаде...и защо не приемаше (поне външно) опитите ми за помирение, диалог. ;)

Редактирано от Христо

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Христо

И ако един убие друг от гняв, от омраза, за каква будност може да става дума, след като емоциите заслепяват?

Ами то човек може да се наблюдава и без да върши съответните неща - ако толкова му се искат, не е ли по - рационално и безвредно да си представя, че ги върши и да се наблюдава така ?

Редактирано от Христо

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тантра (Ляв, Десен път, добро, зло, просветление, осъзнаване и тем подобни) - отношение към молитвите ? В смисъл, молитвите (макар и с духовни формулировки и желание за духовно повдигане), могат ли да ни отдалечат от Просветление?

Да се молиш или не ? Ники е писал за Будност, Осъзнатост, Наблюдение - може ли благородни благи духовни молитви да ни отдалечават от просветление ? Нужни ли са молитви ? Може ли и просветление и без молене, а само с будност, осъзнаване на корените на желанията ? Като се молиш за еди какво си и еди какво си (пък било то да си по - чист, по -духовен, по - добър), това не отклонява ли вниманието от вътрешното ти себепознание и достигането на корените на желанията, което пък да доведе и до тяхното изгасване ? Молитви, будизъм, тантра - съчетаеми ли са и как ?

Привет!

:)

Мантра, Янтра, Тантра

Мантра - що е то?

http://en.wikipedia.org/wiki/Mantra

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%B0

http://upadesa.org/upadesa_forum/index.php/topic,86.0.html

Ако се разгледат различни видове мантри, ако се видят преводите им, към кого/какво са отправени, какво се цели с тях, то няма как да не станат ясни отговорите на горните въпроси.

Абе няма ли противоречие ?? Левия път на Тантра, поне доколкото виждам от писанията на Ники значи да си позволяваш, каквото душа ти сака, ама само че осъзнато, с будност на съзнанието. Ами ти ако си толкова буден и толкова осъзнатен, твърде вероятно е да не пристъпиш към желанието си да убиеш еди кого си (особено ако знаеш какви ще се последствията). Ако пък си достатъчно неосъзнат та имаш непреодолимо желание да убиеш някого и вземеш, че го убиеш, то тогава за какво осъзнато будно убиване може да става дума ? Ако тръгнеш да убиваш, изнасилваш, крадеш, преяждаш, развратничиш (неща изреждани от Ники и касаещи левия път), ако тръгнеш на принципа "юруушшш, айдеее", демек квот ти се прииска веднага да го правиш, ами че то тогава значи, че ти си доста неосъзнат. Пък ако си доста неосъзнат, каква себенаблюдение, к`ви пет лева ? Ти даже може да не си чувал за Тантра. Пък ако си достатъчно буден човек, хич сигурно няма да поемаш по Левия път, още повече ако знаеш, че води до деградация, излишни мъки.

:)

Според мен, тук в темата, тези неща са обяснени, пък и други.

Тук, в това мнение http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=12370&view=findpost&p=160963 има даже подчертан цитат:

Може да кажем: “О, всичко е пустота. Аз мога да правя каквото си искам.” И така ние пренебрегваме и нарушаваме законите на карма, поемането на отговорност за действията си. Ние губим “елегантността” си и в тази игра обезкуражаваме и другите. Негово Cветейшество Далай Лама често говори за това падение, при което не се разбира пустотата. Правилното разбиране на пустотата ни кара да виждаме как нещата са взаимозависими и как ние носим отговорност за своя свят.

Съветвам всички, които не са чели темата внимателно, да я прочетат. Това ще е от голяма полза в общуването. :)

В Будно състояние, дори ако се появи някакво желани в ума, породено от някаква вкоренена нагласа, привичка, то човек може да навлезе отдаване към въпросното желание, с цел неговото разглждане и с цел да се види точно колко силно е то и дали, ако бъде удовлетворено, сиреч наситено, човек би испитал абсолютното безпрекословно и безвъзвратно щастие.

Ще го обясня по-просто, за да бъде по-лесно за схващане.

В един момент, да речем, в ума се появява желание да цапардосаш някой, или направо да го натрепаш. Ако има будност, то първо няма как да не се съзре, че желанието произлиза от его-то. Според степента на будност, то може да се върви към осъществяване на желанието, или нещата да се просто да се раздвижат във фантазията, т.е. човек да си ги представи, да наблюдава и да види дали удовлетворението пристига, с какво е свързано и от какво зависи.

Същото се отнася до секска, до убийството, до храненето, до употребата на алколох/наркотици/опиати... до преживявания свързани с високото ниво на адреналин, до приятните вечери/дискотеки/купони и пр.

В Будноста човек може да запита за всяко едно от тези неща, последоватлено, чрез внимателно им разглеждане, чрез режисура във фанатазията - та там човек може да види дали тези неща удовлетворяват истински.

Ако човек убие този, или онзи, то по-щаслив ще бъде, как ще се чувтва, какво е сторил и кое в него е удовлетворено?! Кое в него има нужда от подобни удовлетворения? Защо?

Та будноста, ако я има действа тъй.

Рамакришна и

Бхайрави Брахмани и тантра [редактиране]

През 1861 г. в Дакшинешвар се появява Бхайрави Брахмани (Йогешвари), аскетка, облечена в оранжеви одежди към 35-40 годишна. Тя познава свещените писания и е адепт в тантрическите и вайшнавските методи на богослужение.

Рамакришна описва пред Бхайрави Брахмани духовните си изживявания и физическите си усещания. Тя го уверява, че не е луд, а изпитва явленията, които съпътстват махабхава – върховното отношение на любяща отдаденост на Божественото и цитирайки от писанията посочва, че Радха и Чайтаня са имали същите преживявания. Тя също препоръчва цяр за физическите му тревоги.

Бхайрави Брахмани го посвещава в тантрически практики. Тантра включва и вамачара (пътеката на лявата ръка), сбор от практики, които използват като средство за освобождение ядене на изсушено зърно, риба и месо, наред с пиене на вино и сексуални сношения. Според Рамакришна и неговите биографи той не е участвал в последните две дейности, а му е било достатъчно намек за тях, за да получи желания резултат. Рамакришна признава пътеката на лявата ръка като средство за постигане на освобождение, но не я препоръчва на никого. Когато по-късно главният му ученик Свами Вивекананда го пита за тази пътека, той казва „Не е добра пътека. Тя е много трудна и често води до падението на стремящия се.“ Под ръководството на Бхайрави Брахмани Рамакришна овладява и кундалини йога. Рамакришна се отнася към Брахмани като към негова майка, но тя е първата, която го обявява за аватар или въплъщение на Бог. Рамакришна приключва тантрическата си садхана (духовна практика или дисциплина) през 1863 г.

П.п.: И един въпрос към Никито ;). Преди време ме блокира в Портала заради един наш спор. Още не ме е отблокирал, макар че не веднъж съм му се извинявал (макар и той да има вина), напомнял съм му за блокажа по различни начини ...и съм предлагал да го махне (даже и имен ден му честитих по - миналата година ;)). Осъзал ли е Ники_ корените на поведението си : защо още ме държи блокиран, защо не отговаряше на личните ми съобщения пратени другаде...и защо не приемаше (поне външно) опитите ми за помирение, диалог. ;)

:)

Всичко това не е за в тази тема, че даже не е за този форум, защото въпросните неща превръщат форума наистина в...

Ице, разгледай и разбери значението на думата "При_Мир_Е_Ние".

Що е то Мир? Свързан ли е той с каквито и да е емоции, със себичност, с "аз", пък "тииии"...

:)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според Ваджраяна, изначалната мъдрост на Буда може да се се разгледа в пет аспекта, които представляват трансформация на нашия обичаен опит или комплекса нама-рупа:

• Ясното познание на всички явления, което е свободно от привързаност към понятия като „мое” е огледална мъдрост. Като резултат от трансформацията на агресията, тя се постига чрез слушане, размишление и медитация в съответствие с трите питаки (Виная, Сутра и Абидхарама) . Тя се представя от Ваджра-семейството на Буда Акшобя.

• Осъзнаването на равнопоставеността между нас и другите и постигането на това, че нирвана и сансара не са различни, е равнопоставящата мъдрост на Ратна-семейството и Буда Ратнасамбхава. Тази мъдрост възниква при трансформирането на гордостта посредством разбирането, че всички същества са били наши добри майки, близки и приятели .

• Познаването на специфичните и общите характеристики на всички познаваеми обекти е различаващата мъдрост на Падма-семейството на Буда Амитаба. Това е трансформацията на желанието чрез постигането на значението на трите яни и трите завъртания на колелото на Дхарма.

• Усвояването на всички изкусни средтва (упая) за облагодетелстване на съществата е всеизвършващата мъдрост, която се постига при трансформирането на зависта чрез правилна мотивация и активност за доброто на всички. Това е Карма-семейството на Буда Амогасидхи.

• Истинската природа (Дхармадхату) е интуитивната мъдрост, която е резултат от трансформирането на невежеството (авидя) и е отвъд всякакви описания и умопостроения. Тя се изразява от Буда-семейството на Буда Вайрочана..

Това е едно от централните учения във Ваджраяна, което изразява чистия възглед, че същността на смущаващите емоции е мъдрост. Те представят и трансформацията на агрегатите (скандха), източниците (аятана) и елементите (дхату). Накратко: Вайрочана е чистото състояние на виджняна, Акшобя – на рупа, Ратнасамбхава – на ведана, Амитаба – на санджня, Амогасидхи – на санскара. Пълната систематика е много сложна, а и не съвпада напълно в различните тантри.

:yinyang:

Буда Ваджрасатва няма цвят и форма, т.е. е свободен от рупа. Буда Ратнасамбхава не е привързан към усещането, т.е. е свободен от ведана. Буда Амитаба е без намерение и цел, т.е. е свободен от санджня. Буда Амогасидхи е без мотивация и затова е свободен от санскара. Буда Вайрочана не се вкопчва във феномените и затова е свободен от виджняна.
Bardo Theachings. The Way of Death & Rebirth (Snow Lion Publikations, 1987) от Лама Лодру

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

• Познаването на специфичните и общите характеристики на всички познаваеми обекти е различаващата мъдрост на Падма-семейството на Буда Амитаба. Това е трансформацията на желанието чрез постигането на значението на трите яни и трите завъртания на колелото на Дхарма.

:yinyang:

ГЛЕДКАТА

Практическото обучение в Дзогчен по традиция и най-просто се описва с Гледка, Медитация и Действие. Гледката е, за да видим директно абсолютното състояние, основата на нашето същество. Начинът да стабилизираме тази гледка и да я направим непрекъснато изживяване е Медитацията. Под Действие разбираме интегрирането на Гледката в цялата реалност, в живота ни.

Какво тогава е Гледката? Това означава да виждаме нещата такива, каквито са, означава да знаем, че истинската природа на ума е истинската природа на всичко, да разберем, че истинската природа на ума е абсолютна истина.

Дуджом Ринпоче казва: „Гледката е оголеното осъзнаване, в което се съдържа всичко - както сетивните възприятия, така и съществуването на явленията, самсара и нирвана. Това осъзнаване има два аспекта:

- „пустота" като абсолютен аспект

- възприятия или привидности – като относителен."

Това означава, че целият спектър на всички възможни привидности, всички възможни явления във всички възможни реалности, било то самсара или нирвана - всички те, без изключение, винаги са били и винаги ще бъдат съвършени и завършени в просторната безгранична шир на природата на ума. Въпреки че природата на всичко е „пуста и чиста от самото начало", тя - богата на благородни качества - съдържа в себе си всяка възможност, едно безгранично, непрекъснато и динамично съзидателно поле, което винаги е спонтанно съвършено.

Согиал Ринпоче Редактирано от Ники_

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Беше ми интересно да чета тази тема. Всъщност заради нея дойдох в този сайт. Тази тема ми показа, че въпреки възвишените ми мисли относно Тантра, те са били твърде посредствени.

Тук се споделиха много материали, стига да има човек търпение да ги прочете и да успее да ги разбере. Не знам дали е мястото сред сериозните материали, да споделя нещо лично, ако не му е тук мястото преместете ми мнението.

Говори са за Учител и ученик. За това, че познанието трябва да бъде продължено иначе изчезва. Тук в мен възникват някои размисли.

Вчера, докато четох друг материал в сайта осъзнах, че търсенето ми на учител най-накрая е приключило, защото всъщност учителят от който се нуждая това съм аз, и ученикът от който се нуждая това съм аз. Беше налудничава мисъл, но се почувствах толкова спокойна, след неспокойните ми търсения напоследък. В това мое осъзнаване не е породено и от его, че аз знам всичко, именно заради втората част, че има още много да уча, защото трябва да съм си и ученик. В този смисъл на размисли, не мисля, че ако някой е достигнал до някакво познание, то е изгубено, само защото не го е предал на друг. Поне един човек е научил - себе си. Разбира се би било прекрасно повече хора да достигнат по висшето познание, но явно пътя на всеки е индивидуален.

Други размисли относно Учител и ученик са, че никъде не се споменава жена да е била ученик или учител. Интересно ми е каква е причината, това че хората са универсални, тоест не се делят на жени и мъже, или че жените не са в състояние да се учат.

След това се спомена, че тантра се свързва предимно със секса. Аз бих казала, че я свързвах с любовта. Да, след като прочетох материалите тук, се почувствах особено, защото наистина си мислех, че става дума за любовта между мъжа и жената, не плътската, но все пак любов между тях. След това се сетих за филма Самсара, в който мъдрец/учител/лечител, показваше картинки на главния герой, картинки на жени и те се превръщаха под светлината на огъна в адски изображения. Нима жената е само изкушение, само грях по пътя на мъжа в неговото духовно развитие?

Чистотата на една жена може да бъде и вдъхновение по пътя на израстването на един мъж. А мъж и жена могат да израстват заедно. Но щом най-големите духовни мъже в историята са достигнали сами своето просветление, дали наистина отношенията мъж-жена не пречат за това, оставайки на по-ниско ниво?

И накрая за Учителя с малко у. Всъщност за мен няма Учител с малко у и приемам това просто като израз, за човек, който не е станал известен и не е допринесъл за просветлението на повече хора.

Историята е избирателна, в нея остават имена и заслужили, но и не заслужили, а други остават неизвестни, макар да имат заслуги да останат в нея. Историята е до някъде политика, отколкото фактология и книга на достойните.

Аз самата в моя живот съм имала няколко Учители, но един за сега се отличава от другите с интензивността, която промени живота ми. Но за всеки от тях казвам Учител с главно У, защото са ме научили на нещо важно.

И сега ще споделя най-личното. Не знаех, че това което се случва с мен е Тантра. Не знаех, че моят Учител ме учи на това, дори до един момент не знаех, че ме учи на нещо. В началото нищо не се случваше, след това започнаха да се случват чудати неща в живота ми. След това разбрах, че се случват, защото съм започнала да се уча да живея по друг начин. Но до скоро си мислех, че това са просто някакви полезни принципи. След като прочетох някои неща тук, в тази тема, осъзнах, че той не би могъл да ме учи на това, ако самият той не знае всичко това. Че случващото е е повече от Учител и ученик, повече от любов, и ако до сека съм имала чувството, че сме един за друг, сега осъзнавам, че не е само чувство. Може моят Учител на никой друг да не сподели, тайните, които ми разкри и да е единствено мой Учител, но това е достатъчно.

За мен Тантра е любов и сливане, спонтанност, естественост. Наистина с "отсъствието на активност" може да се достигне същността.

Не се опитвай да разбереш - просто разбери

Не се опитвай да усещаш - просто усети

Не се опитвай да намериш - намери

Не се опитвай да бъдеш - бъди

Трудно е в началото, но се оказва, че когато човек преодолее съпротивата и престане да се съпротивлява, осъзнава, че именно заради нея не е достигал нищо.

Дори желанието е съпротива, защото човек иска, нещо което всъщност има и така се отдалечава от него или пък нещо, което не му е нужно и се отдалечава от себе си.

И все пак си мисля, защо е тази човешка потребност да споделиш, да споделиш познанието, да споделиш радостта от него. Всички ние споделяме тук. Чувала съм, че човек трябва да си е самодостатъчен, Може би споделянето от състрадание е наистина по-различно от споделянето, защото щастието е непосилно за сам човек. Състраданието е любов.

Защо Учителят е търсел ученик и е бил щастлив когато го е намерил. Едва ли е било просто за да не се изгуби познанието, не е било и заради нуждата да сподели, ако е бил на достатъчно високо ниво на просветление, не би имал нужда да споделя. Но състраданието е любов. Да предадеш любовта по нататък. Тя така или иначе ще даде плодове.

Дори да е погрешно, смятам, че Тантра в своята същност е любов, не човешка и земна, не онази която си мислим че знаем какво е. Но е любов.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тук се споделиха много материали, стига да има човек търпение да ги прочете и да успее да ги разбере.

Още материали: клик

Много добра е тази книга (на руски я има като pdf): Тантрический секс. Практическое руководство - Ма Ананда Сарита, Свами Ананд Гехо

Редактирано от sawme

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×