Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Здравейте!


Recommended Posts

Здравейте!Казвам се Ани. Аз съм на 16 години от град М.Причината поради ,която ви пиша е,че и аз както останалите хора в този форум,страдам от паническо разтройство,което ме доведе до лека депресия.

Всичко започна ,може би преди 2-3 години,аз бях на басейн заедно с братовчед ми и тогава поради прекалено топлото време,аз колабирах.Действително едно колабиране не е кой знае колко страшно,но аз много се бях оплашила от това.След този случай винаги се боях, като ходя по горещините да не ми стане отново така лошо.Започнах да се боя от това да излизам сама,защото се опасявах,че ако ми стане лошо аз ще съм сама и никой няма да ми помогне.В течение на времето малко ,по-малко този страх отшумя,но в последствие се боях от други ситуации,в които може да ми стане нещо.

От есента на миналата-2010година,нещата наистина започнаха да стават много по-сложни.Всеки ден,когато ходех на училище се опасявах да не ми е лошо,да не би да ми се завие свят и да падна пред всички,имаше периоди,в които ми се гадеше и постоянно си въобразявах,че ми има нещо.Много често,когато усетех дори най-малкото нешо аз веднага прибягвах към някакво хапче,независимо дали ще е парацетамол или някъкво подобно.Винаги,когато излизахме с приятели,ходехме на рожденни дни или просто се събирахме,аз тръгвах с мисълта,че може да ми стане нещо.Винаги се притеснявах,винаги ходех със страх.

Ден след ден сякаш ставаше все по зле,сякаш страха ми ме завладяваше.Към пролетта на тази година,аз наистина се чувставах много по-зле.Имах едно такова чувство за нереалност,сякаш не се чувстах себе си или,ако мога така да го нарека”неосъзнавах коя съм”...Първата по-силна „криза” се случи към началото на месец юли тази година.След едно събиране с приятели,беше късно и аз изведнъж се почувставах много,много зле.Нищо не осъзнавах,всичко ми беше много нереално,сякаш сънувах.Тогава си помислих,че просто съм много уморена и,че трябва просто да легна и да се наспя.Обаче на другата сутрин,когато станах все още си имах това усещане,разбира се то не беше толкова силно,както предната вечер.

След това последва 1 период,в продължение на 1 месец,в който аз обеснявах как се чувствам,но никой не ме разбираше наистина.Споделях с приятелки,с родителите си,но те както и аз мислеха,че е просто от преумора.

Един ден,обаче аз реших да отида при личната лекарка,за да ми създаде някакъв режим,който да спазвам и с който щях да се чувствам по-добре.Но когато отидох при нея и заговорих за всичко това,аз започнах да плача.Осъзнавах,че не е само от преумора,а и от страха,който се беше появил отново.Когато се замислих над нещата,които ми каза лекарката осъзнах,че наистина има причини и неща,от които се боя.Замисляйки се аз осъзнах,че наистина се боя от това да излизам сама,беше ме страх да ходя по далече от града с кола,защото не чувствах сигурност и като цяло изпитвах страх да не ми стане нещо.Поговорих си доста подробно с лекарката и осъзнах,че проблемът е доста по сериозен и тя ми препоръча да отида колкото се може по скоро при психотерапевт,за да може нещата да се хванат от рано.

След което започна един период на борба.За мое успокоение ми направиха купища изследвания,който включваха пълна кръвна картина,скенер на глава,изследване на щитовидните хормони и др.Доколкото разбрах скенерът на глава и изследване на щитовидните хормони се правят задължително при подобни оплаквания,като моите,просто защото тези неща трябва да се проверят.Всички резултати си бяха напълно нормални.Аз нямаше за какво да се тревожа и за какво да се притеснявам.Аз съм напълно здрава.Тъй като сме от малък град-в М. няма кой знае какви специалист в тази област-ние решихме да се поинтересуваме за психотерапевт в София.Разбира се,попадането при добър специалист е много важно.Приятелка на майка ми ни препоръча лекар и си записахме час,възможно най-скоро.Когато се срещнах с лекаря и той ме попита,какви оплаквания имам,аз отново със сълзи на очи му разказах всичко.Аз почувствах голямо успокоение,след като му казах всичко,защото той беше първият човек,който през този 1 месец ме разбра какво ми е.Той установи,че страдам от лека депресия,която се е породила от всичките мои мисли и страхове,че може нещо да ми стане и ,че от нещо съм болна.Изписа ми антидепресанти и успокоителни,които трябваше да пия само първата седмица,докато започнат да действат антидепресантите.Също така ми каза,че задължително трябва да спортувам,поне 4 пъти в седмицата.Отначало аз имах оплаквания от антидепресантите,защото се чувствах много замаяна,а пък от успокоителните се чувствах уморена и сънена.Започнах да спортувам всеки ден.Правех тренировки по тае бо (нещо подобно на аеробика) и наистина почвах да се чувствам по-добре.Все още се боях да излизам,но избягвах да си седя вкъщи,излизах разхождах се,гледах умът ми да е зает с нещо,за да не се замислям за това,което ми е.Имаше дни,в които сякаш се изморявах от всичко това,дни в които се чувствах много слаба,в които бях готова да се предам,да спра да се боря.Но благодарение на една много-добра моя приятелка,аз не се отказвах и се борех.Тя винаги ми помагаше в труден период,изслушваше ме и ми даваше съвети,неспираше да ме окуражава.Огромна подрепа получавах и от страна на родителите ми.Те много се притесняваха и се чудеха от какво се е породила тази депресия.Разпитваха ме дали не съм зимала някакви наркотични в-ва,да не би да съм се скарала с някой за нещо,да не би да ми се е случило нещо лошо,което не съм им споделила.Разпитваха дори и приятелите ми,за да разберът има ли нещо.Същност повод за притеснение нямаше спрямо изредените неща.Наитина подобни неща се случваха на деца,които имат разбити семейства,деца който по някакъв начин са преживяли нещо.А аз имам просто прекрасно семейство,което ме обича и закриля,което ми дава всичко,от което може да има нужда дете на моята възраст.

Последва второ посещение при лекаря в София,от който аз съм доволна.Той увеличи дозата,която трябва да приемам на ден(просто защото това е начинът на лечение).Наистина се чувствах много по-добре.Боря се със страховете си и се изправям пред тях.Наистина не е лесно,но пък така трябва.Остава ми още около седмица,в която ще пия по-голяма доза на ден от антидепресантите,а след което вече ще започнеме да ги намаляме.

Написах ви всичко това,разказах ви моята история,защото видях,че давате много добри съвети на другите.Пишете им много хубави неща,който когато и аз ги чета,се окуражавам.Преди си мислех,че само аз съм така и,че само аз страдам от подобно нещо,но сега осъзнавам,че никак не е така.Видях,че има други хора като мен,които се борят също като мен.Има такива,които са в началото на техното лечение и ,такива които вече са превъзмогнали всичко това.Вече станаха около 4 месеца,в които аз се боря.Има дни,в които се чувствам много зле.Дни,в които губя вяра,нядежда и смисъл във всичко това.Плача и се питам,защо на мен,с какво съм го залужила...Но се опитвам да мисля позитивно,да намирам щастие в малките неща, да вярвам,че всичко ще се оправи и,че и аз ще живея така нормално,както всички останали.Немога да кажа,че се чувствам излекувана,защото има още много,по което да се работи,но се радвам и се гордея със себе си,че намирам сили да се боря все още.Защото,когато прочета историите на другите и ми прави впечатление,че този с този вид проблем те са се обременили много по-дълго време.

Аз ще продължавам да се боря...но бих искала да ми дадете няколко съвета,да ме поправите някъде,ако съм сгрешила и като цяло да напишете мнението си за всичко това! J

Редактирано от Орлин Баев
Спестяване на лични данни (имена и град)
Линк към коментар
Share on other sites

Мило момиче,

наистина за твоята възраст е обичайна една особена свръхчувствителност към себе си и света.

Колабирането от топло е често срещан проблем дори и в по- зряла възраст у момичета и жени, които са по- слаби физически, или малко анемични, които имат и по ниско кръвно на това отгоре. И аз съм ги имала.

Проблемът е, обаче, че ти си започнала да си самовнушаваш, че това е нещо много сериозно и опасно и тогава то се е превърнало в такова. Самовнушението е голям лечител, но и разболител. Известно е, например, за това ,че повечето студенти по медицина "боледуват" от болестите, които изучават в момента. :3d_030:

Не е нещо невиждано и нечувано.

Наистина, спортуването би повишило и кръвното, но без да се прекалява.Заниманието с неща, които осмислят ежедневието - грижа за домашен любимец или друг човек , за да се почувстваш полезна и необходима -това са истинските лечители. Не се фокусирай върху себе си, а върху някой друг - казано иначе.

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей, Ани!

Първото, което искам да ти кажа е, че състоянието, което описваш не е особено характерно за паническото разстройство. Разбирам желанието ти да установиш какво точно ти е, но страхът и паниката са две доста различни неща. Това е първата добра новина за теб.

Втората добра новина е, че според мен, състоянието, в което се намираш е преходно. Това е просто част от твоето развитие като личност.

Има две понятия, които са доста претоварени с негативно значение - стрес и депресия. Но и двете са изключително важни за всеки човек. Стига да не се стига до крайности.

Леките форми на депресия са обичаен спътник в живота на всеки човек, който има търсещ дух. А ти очевидно си такъв човек. Личи си от начина, по който пишеш - малко хора на твоята възраст са способни да направят подобно изложение. Леките депресии са много често двигател на гениите - лесно може да се провери в биографиите на почти всички гениални творци и учени. Добре е, че с родителите ти сте предприели стъпки за контакт със специалист.

Спортът е доста добра находка, но ако ми позволиш, аз бих добавил и ежедневни занимания с изкуство - танци, музика, изобразителни или приложни и т.н. Не зная кое от тях би ти било интересно, но подозирам, че ще ти допадне. Изкуството винаги помага да се "срещнем" с емоциите и чувствата си. И не на последно място - търси удоволствията за себе си. Когато вземаш решение какво да направиш, просто си задай въпроса "Кое ще ми е по-приятно да направя?" Радостите и приятните преживявания са изцяло в нашата власт - ако не си ги причиняваме сами, трудно някой друг би ни ги поднесъл на тепсия.

Стискам палци на великия човек, в който се превръщаш!

Линк към коментар
Share on other sites

×
×
  • Добави...