Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

Учителка по литература дава за домашна работа съчинение на тема „Стълбата”. На следващия ден само две от децата са написали домашното, едното – иронично съчинение с главни герои Бойко Борисов и Адолф Хитлер, а другото съчинение със заглавие – Стълбата /съвременна приказак/ - което съм пуснала по- надолу.

Научавайки за съчинението, аз лично се почувствах ужасно.

Дадох си сметка, колко тъжен свят завещаваме на децата си, първата ми мисъл беше „Аз не съм такъв човек”

След лека ретроспекция, обаче, си дадох сметка колко много пъти съм постъпвала по същия начин като главния герой на съчинението. Съвсем несъзнателно и с най- добри намерения. Животът ни е съпътстван с оправдания...... , оправдаващи нас пред самите нас, за това което сме изгубили. Дадох си сметка, че всички край мен прицелени в голямата кауза на живота си бавно слизат по стълбата надолу, вярвайки си, че всъщност се изкачват.

Дадох си сметка, че всички хора целеустремено влизат в рамките на удобното с цената на добродетелите си.

Но какво ще стане с децата ни, ако едно 14 годишно дете вижда света по този начин!

Стълбата /съвременна приказка/

В едно село в планина Странджа живеят едни много нещастни хора. Това село се намира в долина до р. Велека. Те са нещастни, защото всяка седмица от завода на близкия връх се изсипват в реката токсични вещества, радиоактивни отпадъци и всякакви други боклуци, отравящи водата. Селяните нямат от къде другаде да пият вода и ползват тази от реката. Всички хора са с различни тежки заболявания, дори новородените бебета страдат от страшни болести. Но бедните жители няма какво да направят – онези със завода имат пари, власт, връзки, а те си нямат нищо, нямат сили дори прехраната си да изкарат.

Един ден, млад човек, решава да сложи край на всичко това. Той нарамва една голяма, тежка раница, взема си пушката и тръгва да дири мъст. Насочва се по стръмния склон нагоре към върха. Отначало, той е устремен и непреклонен, но с времето започва да усеща тежестта на раницата, в която е събрал всичките си добродетели. С всяка крачка склона става по- стръмен и на младежа му е все по- трудно да носи своя товар.

Близо до пътеката вижда едно малко сърненце, попаднало в бракониерски капан. Мъжът знае, че ако се спре да му помогне, няма да стигне преди залез - слънце. Но съвестта му не го оставя на мира. Накрая той решава да изхвърли състраданието и съпричастността от раницата с добродетели, така или иначе му е тажко.. Така му олекна!! Вече не се чувстваше зле, че оставя сърненцето. Сега той си мислеше, че може и някой друг да мине, той ще го освободи. Ако ли пък не, някой ще има топла вечеря.

Стига до висока скала. До нея един вълк е приклещил малко зайче. Човекът, воден от целта си, решава вместо да застреля вълка, за да спаси зайчето, да захвърли пушката си, за да може да изкатери скалата. В момента, в който започва да се катери от раницата му се изтъркулват смелостта и себеотрицанието. Изведнъж гузната съвест се успокоява, колебанието изчезва. Олеква му на раницата и душата. Той си казва:

„ Това зайче е толкова малко, все ще се шмугне в някоя дупка в скалата и ще се спаси. Няма нужда от моята помощ. „

Той с лекота изкатерва скалата.

Пред него се открива широк път нагоре, вероятно водещ до върха и, естествено, до завода. По пътя вижда един едър мъж, който бие жена си. Мисли си:

„Този въобще не уважава жена си! Не е справедливо да постъпва така с нея!”

Но в следващия момент поглежда към небето и размисля:

„ Нямам време да се спирам, слънцето почти залязва.”

Изхвърля чувството за уважение и справедливост, защото знае, че ще му олекне. И в същия момент му идва на ум:

„ Ами какво ще им се бъркам, да не съм ги събирал аз, да се оправят!”

И продължава напред с почти празна раница.

Най- после стига до вратите на завода. Но там стои охрана, а пред нея цяла опашка чакащи да влязат. Той няма време, трябва да побърза, трябва да мине!

Избутва хората и в суматохата от раницата му изхвръква търпението. Най- после стига до охраната. Те разбира се отказват да го пуснат, освен ако не е служител. Той се поколебава, замисля и накрая уверено казва, че е от новоназначените работници. Те го пускат, като го оглеждат съмнително от глава до пети. В този момент от задния джоб на раницата му се изплъзва честността.

Вътре го посрещат спретнати господа с лъскави костюми и изкуствени усмивки. Те любезно му предлагат да изпие един топъл чай на удобно кресло и да похапне вкусна храна, след което да се изкъпе и облече в хубави дрехи. Той приема без колебание, защото вече не вижда нищо нередно в това. След като се изкъпва и облича сяда на една маса да вечеря с тези ухилени костюмари. Сега той не се различава по нищо от тези на които искаше да отмъсти, освен по последното нещо останало в душата му - любовта. Когато го питат защо е дошъл, той се позамисля и казва, че е тук заради близките си, които тъй много обича. Домакините го подканят да свали мръсната, опърпана раница в замяна на ново кожено куфарче. Той се съгласява веднага. Те хвърлят раницата му в камината и тя изгаря в свистящ, тъмночервен пламък. В този момент у човека изчезва всичко човешко. Той става като хората, които е презирал – бездушна, празна обвивка,”човек”, който мисли за собствената си изгода, без добродетели, отдаден на грехове.

Когато го питат, как мисли да помогне на близките си, той вече има други мисли. Казва, че все някак ще се оправят, както винаги. Той е щастлив живеещ в разкош и охолство.

Редактирано от didi_ts

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Емил от Льонеберя

Каква е идеята на " Приказка за стълбата"?

Какво иска да ни внуши Христо Смирненски с нея?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Дадох си сметка, че всички хора целеустремено влизат в рамките на удобното с цената на добродетелите си.

Но какво ще стане с децата ни, ако едно 14 годишно дете вижда света по този начин!

Специално мен приказката ме обнадежди. И не с действителността, която отразява, а със самия факт, че някой вижда тази действителност.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, и мен!

Брей, че умнички тийнейджъри!

Да ви кажа, не сме за отписване, като има такива деца :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Дадох си сметка, колко тъжен свят завещаваме на децата си, първата ми мисъл беше „Аз не съм такъв човек”

След лека ретроспекция, обаче, си дадох сметка колко много пъти съм постъпвала по същия начин като главния герой на съчинението. Съвсем несъзнателно и с най- добри намерения. Животът ни е съпътстван с оправдания...... , оправдаващи нас пред самите нас, за това което сме изгубили. . Дадох си сметка, че всички край мен прицелени в голямата кауза на живота си бавно слизат по стълбата надолу, вярвайки си, че всъщност се изкачват.

Така завоалирано и добродушно посланието ти се приема с повече любов. За да не отблъсквам останалите с крайности, примери, начини ... За да не плиткоумнича, за да не мразя ... Реших да се присъединя към мнението ти. Ясно и точно обобщение ! Сигурен съм, че всеки се е познал в тези 6 реда. Дали се е замислил!? Съмнявам се!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

След Смирненски се случиxa доста неща през 20 век и стана ясно че времето на авторитетите, героите и спасителите на обикновените хора мина. Вече `Спасението на давещите се е дело на самите давещи се`. Всеки трябва да изкачва стълбата, да се научи да тьрси и намира отговори на вьпросите си, да променя себе си в посоката която изискват жизнените му интереси и така да напредва. Натрупаният опит и познания в сьвременната епоха обуславят този пьт на самоспасяване, това го прави естествения път за нея, без значение дали целта и подхода са духовни или материални.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Добре, де... само на мен ли прави впечатлението БЕЗУМИЕТО на основната илюзия в тази приказка, която си е ИЛЮЗИЯ на целия български народ?!?!?!?!?!?

Илюзията, че всички, които са горе са "бездушни, празни, без добродетели, отдадени на реха." Независимо за какво са по-горе. Или като власт, или като духовност или за нещо, за което им завиждаме......

И защо се подклажда илюзията, че тези горе са нещо различно от нас?!?!?

Писна ми да се кланяме на "големи" българи, на които се кланяме единствено защото добре са изразили безумните ни илюзии!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Единствено защото добре са очертали удоволствието да стоим в лайната, в които стоим. .....

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не е илюзия - много хора така мислят и за тях това е истината. Въпросът е всички да се убедят, че не е добре да сме еднакво бедни и дружно да стоим в калта.

Обаче сега като ви чета и разбирам, че както винаги, всеки е разбрал каквото на него най-много му се иска/му прави впечатление (вкл. и себе си имам предвид). На мен например ми направи чудесно впечатление, че гл. герой на приказката е човек, дето не чака някой друг да го оправи или първо другите да се поправят, пък тогава и той - това ни е основната беда като народопсихология според мен. Сега обаче прочетох повторно и едва сега забелязах думичката "мъст". Това убеждение също силно ни дърпа назад - да отмъстим на лошите, които по презумпция са богатите, от името на бедните, които пък по презумпция са добри.

Хубаво е да се стремим всички да сме добри и богати. Иначе хем искаме да живеем в богата държава, хем мразим богатите - е, как да стане?!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Диана правилно отбеляза, че всеки вижда отделни неща в тази приказка, точно това ме впечатли в нея, тя е многопластова.

Да не забравяме, че е писана от дете, което няма нашите спомени от сега и преди, то живее днес и вижда това днес. Ето това е страшното.

Аз съм убедена, че това село в долината е самото дете и безсилието е негово усещане, а момъкът е неговия баща.

Колко бащи се прибират за пореден месец без заплати....... и за това са отговорни онези горе в лъскавите костюми в големия завод, Колко родители се опитват да правят стачки днес и това се коментира у дома, колко много несправедливост има в детските очи, за да напише подобно нещо.

Колко бащи в името на работата заминават нанякъде и правят компромиси със семейството си, със себе си и колко от тях се връщат съкрушени, често измамени и това се споделя в семейството. Колко много семейства водят ежедневна борба за оцеляване и това се коментира в медиите. Децата ни са като попивателна.

Удивително е, че едно дете успява да види оправданията и тяхната фалшивост.

А ние живеем в илюзиите си на изкачващи се.

Мен лично ме впечатли описанието на трансформацията на човека. Тук е описана точно тя.

И ако едно дете може да види пътя на възрастния по този начин, дали несъзнателно борейки се всеки ден с живота не им завещаваме този път, като единствения възможен! Това ме натъжи най- много в целия разказ.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Основната идея е, че с духовността компромиси не бива да се правят. Когато човек започне да жертва добродетелите си за постигане на своите цели, то отклоняването от духовното е неминуемо. И както в приказката, се започва с малкото, а целите са съвсем добри. Но целите се променят: добрите могат да бъдат заменени с лоши, а лошите – с добри. Има една приказка: давайте на хората от вашата светлина, но никога не им давайте източника на тази светлина. Да жертваш добродетелите си е като да предадеш източника на светлина в себе си. Тогава вътре остава само мрак, а човек се превръща в неспособен да дарява повече светлина.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

А пък основният смисъл е как си обработваме дацата с илюзии от малки. Вкарваме ги в матрицата.

Правим ги на роботи...

И сме ама мнооооооого доволни от това. Ама мнооооого доволни. И после се оправдаваме с думите на Учителя.

Егати демагогията...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, матрицата ...

Ако мога да перефразирам: Да сме в нея, но извън нея. :)

Тогава няма да има демагогия.

Обаче това се отнася за родителите. Защото децата не ни слушат толкова какво им приказваме, а попиват какво правим, как живеем ние ... Особено като се има предвид, че децата и без друго постепенно започват да забелязват матрицата на много места около себе си, единствено нашият пример може да ги убеди, че може и по друг начин да се живее.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Отговорността е еднакво равна. Както за този с лъскавия костюм, така и за този от средната класа. Когато лъскавия костюм осигури спокоен живот на работника, работника спира да бъде отговорен. Грешката; човекът е лъган, но осигури ли спокоен живот на семейството си, става оправдан.

В приказката човекът с костюм не е енергийния бос, а човекът осигурил бъдещето си. " Прост " работник, който е задоволил нуждите си. Доволен - постигнал целите си. Човекът облякъл костюм е човекът, който нехае. Лошите по презумция са богатите, но лошите са и работливите пчелички намерили своя кошер.

Илюзията е в това, че хората търсят своето място. Шофьор, чистач, строител, журналист, икономист, търговец ... Когато човекът намери точното си място ( добра заплата ) намъква лъскавия костюм. Знае си нисшата и чувства, вярва, че не може да решава. И веднага казва: " Има си прадосъдни органи ", " Дано полицията си свърши работата ", " Данъчните ще разследват ".

Бог е съпричастност! Когато свръхдозата убива излегналия се на припек наркоман, убива и твоя " наркоман ". Когато битото зверски дете се разделя с бъбрека си, разделя се и твоето дете. Когато момичето се превръща в бяла робиня, превръща се и твоята " робиня ".

Хората трябва да осъзнаят, че отговорността им е голяма. Свободата малка.

Мъст не е да поискаш затвор за убийците на Яна. Гражданска позиция е това.

Мъст не е да поискаш затвор за пияния медалист Ставийски. Съпричастност е това. Към Мануела. Красивото момиче, което има нужда от нашата подкрепа. Тя угасна и ние, от метачите до политиците имаме голям дълг към нея. Този дълг трябва да платим. Да го платим продължавайки да искаме възмездие!Да го платим показвайки отвращението и неприязънта си към безразличието. И не само с мисли и писане. Подкрепата да се изрази чрез подписване, граждански протести, намиране на свободно време, идеи как да помогнем ...

Дългът е голям. Дългът не пита чистач ли си, бизнесмен ли си. Дългът да поискаш, да отстояваш, да помагаш, е дълг на всеки от нас. Независимо каква религия изповядваме. Важното е да сме хора. Както към децата си, така им към останалите деца.

Ясно е, че хората се страхуват, но всеки е редно да открие своя предел на страх. Щом прекрачи ли го трепери и плаче, да не го прекрачва. Може да помага и без да го прекрачва. Просто всеки трябва да поеме инициативата в свои ръце.

Религия, която да ангажира всички. Бъде ли написана, увековечена ще почувстваме блаженното ухание на свободата!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×