Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Болезнени мисли


Recommended Posts

Здравейте!

От известно време обикалям мрежата, но типично за характера ми не мога да стигна до решение какъв специалист е най-подходящ за ситуацията ми и стигнах до извода, че е крайно време да потърся съвет.

Проблемът ми е следният: не мога да се помиря с мислите си. Това са все кратки спомени, откъслечни реплики от всевъзможни моменти на живота ми, които идват неканени в мислите ми и още с появята си предизвикват срам, самоомраза, презрение. Повечето изчезват секунди по-късно, когато изкрещя наум или (от известно време) гласно "убий ме" и само след минута не помня какво ме е смутило. Някои обаче остават по-дълго и започвам да повтарям "убий ме"... Ако до петото повтаряне мисълта не е изчезнала, самоомразата става нетърпима. По това време вече сълзите напират в очите ми и единствения начин да се успокоя е да потърся смъртта, което обикновено означава да започна да търся опасни химикали, колани, ножове и т.н. Ала всеки следващ път, когато опирам ножа до гърдите си, желанието да го забия става все по-непреклонно.

Повечето от самите спомени са толкова незначителни - малки провинения, забележки или гафове, за които съм сигурен, че вече никой не помни. Само че витаят около мен през годините и се връщат, за да ме тормозят.

Това поведение изобщо не ми помага, защото съм ударил живота си на пауза и буквално живея от ден за ден, като едно усещане никога не ме напуска - че когато чашата прелее, ще дам воля на желанието си. Дори в периодите, когато функционирам нормално, ако не успея да свърша поставената си за деня задача, на следващия ден тя ще се завърне под формата на болезнена мисъл, за да ме тормози. В последствие ще я блокирам и ще забравя изобщо, че е трябвало да свърша задачата. Когато се насъберат много такива задачи и някой срок ми припомни за тях, вместо да го приема, аз продължавам да ги подтискам до момента, в който единственото, за което мога да мисля, е как да спра живота. Примерно след няколко семестъра, които завърших с лекота в университета, се наложи да прекъсна, защото в продължение на цялата сесия можех единствено да мисля за смъртта, вместо за изпитите.

Желанието ми е да позволя на тези мисли да избуят в ума ми без да причиняват такава смазваща самоомраза, защото знам, че единственият начин да реша всичките си конфликти е да чуя какво искат да ми кажат. Още от гимназията танцувам с желанието да умра, а вече съм на 24 и започвам да се плаша...

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей!

Имаш преживявания от обсесивно компулсивния спектър... Прав си като казваш, че е нужно да погледнеш дълбоко в себе си и със спокойна обич да се взреш в наситените с вина и страх вярвания (комплекси, убеждения) в несъзнаваното си!

Второто, което е нужно да осъзнаеш, е излишно твърдата, отричаща и свръхнапрегната морална цензура, с която се бориш срещу мислите. Така обаче те се засилват - получава се затворена въртележка, както кучето гони опашката си. Колкото повече се върти, му се струва, че трябва мъничко по-бързо и ще я хване... Така и ти - колкото повече гониш мислите чрез отричащата цензура, толкова повече в несъзнаваното ти се трупа тревожност и те растат. Вместо битка, е нужно със спокойно себеприемане да се взреш в сянката си, да осъзнаеш цялата илюзия на случващото се.

Третото, което е добре с цялото си същество да осъзнаеш, е че това, което ти се струва като желание за навреждане на себе си, всъщност на езика на несъзнаваното е вик за щастие, радост и любов! Просто то ражда в съзнанието мисли наобратно - такава е защитната му функция. Писали сме за това в другите подобни теми доста. Всъщност ти се живее и то силно! Нагонът ти за самосъхранение/ обичта ти към себе си плюс повишената ти тревожност и вина раждат мислите, от които те е страх - всъщност са напълно безобидни! Моля те, прочети за този механизъм тук!

Линк към коментар
Share on other sites

Много благодаря за отговора!

Всъщност, от доста години изпитвам потребност някой да ми каже, че имам нужда от помощ. Сякаш, виждате ли, проблемът е в главата ми и е срамно, че не мога да го реша сам. Предполагах, че имам подобни обсесии и компулсии, но явно не съм разбирал правилно начинът, по който функционират, тъй като ги отдавах на една своя особеност - за различни периоди от време си набелязвам една цел и, буквално, всичко, което съм се ангажанира с нея, забравяйки глад, умора, хигиена, комуникации, задължения, в общи линии - всичко друго. Казаното от вас ме накара да се замисля, че именно опитът ми да избягам от натрупващите се мисли инициира това крайно физически съсипващо поведение.

В момента чета статията, която също ме навежда на размисли. Един, от които е, че като дете бях болен от астма. Тя се появи от нищото, без генетични предпоставки и без предшестващи болести. Лекарите казваха единствено "случва се". Най-странното е, че получавах пристъпи на места, за които никой не очакваше да са опасни за мен...

Отново благодаря!

Линк към коментар
Share on other sites

×
×
  • Добави...