Вярата като оправдание

[vorfax]

В човешкото общуване вярата ни е решаващ фактор за поведението и начина ни на живот. Вярата е етичен кодекс който определя как изглеждаме пред другите и как те изглеждат на нас. Базирана е на правилно и неправилно, добро и лошо. В този ред на мисли, запитах се докъде вярата ни може да бъде ползвана като оправдание на това, което сме.

Вярата оневинителна присъда ли е за всичко, което ни е тласнала да направим?

Вярата имунитет ли е срещу чуждото мнение?

Вярата прави ли всички грешни или врагове, ако не отговарят на нашите представи и убеждения?

Темата е инспирирана от диалог във форума:

Аз смятам, че всеки има право да ВЯРВА в каквото пожелае и никой няма право да го упреква за вярата му.

Съгласен съм, че всеки може да вярва в каквото си поиска, но не съм съгласен, че какъвто и избор да вземе, то никой няма право да го упрекне. За пример сатанистите, човекоядците и... да не изброявам.

Смятате ли, че ако вие сте убедени в нещо на 100%, то друг няма право или основание да ви порицае, това е въпроса.

[shining_star]

Другия има право да постъпва както си реши и намери за добре. Другия какво мисли, какво прави и пр. си е негова работа, а твоята работа е какво мислиш ти.

[vorfax]

А защо твоя работа да не е това, което аз мисля? По тази логика на мен няма да ми дреме за теб. Това всъщност общуване ли е или абдикиране от комуникация и разбирателство?

[B__]

Слушай Форфак, хем си прав донякъде, хем имаш вяра, която те кара да грешиш, както грешат тези, които обвиняваш във вяра

Ти си мислиш, че може да бъдеш по-прав от някого и затова не можеш да приемеш неговата по-различна вяра.

Но да и двете страни са прави.

Първо. Всеки има правото да вярва, в каквото си иска. И това е свободната воля в действие

Второ. Никоя вяра не е оправдание, не е предимство, не означава правдивост. Нещо по-лошо. Всяко вярване е ЗАТВОР за притежателя си.

Редактирано Май 15, 2012 от БожидарЗим

[vorfax]

Нека се абстрахираме от това в какво си мислиш, че аз вярвам. Моята мисъл е, че вярата ни често може да ни прави различни и враждебни едни към други. Нацистите са убивали с идеята, че градят един по-добър свят. Вероятно пък, ако бяха успяли да покорят света сега в учебниците по история щеше да пише, че това е едно добро начинание. И в крайна сметка как го наричаме не зависи от онова, за което наскоро прочетох хубаво определение - че:

... отразява същността на нещата. Тук субективните мнения нямат никакво значение. Нещата са такива, каквито са, без значение кой какво мисли за тях.

а именно е истина. На мен изречения с раздаване на "не е твоя работа" ми звучат повече враждебно. Форумите са една съвременна форма на общуване, чиято идея е да се споделят собствените възгледи и знания и да се "чуят" чуждите. Кой ще влезе във форум без да иска да научи нещо или да повлияе на другите? Някой, който не го интересува чуждото мнение?

Мисля, че разликата е като между свобода и свободия. И двете окриляват, но едното може да е пагубно. Вярата също окрилява, но сляпата вяра не е нещо хубаво. И нека вярата е пътеводна светлина и нека тя е пътя по който вървим, но отвреме навреме да поглеждаме настрани, вместо да отричаме, че друг път има. Нашият път не трябва да е избран защото е единствен, а защото е правилния.

[shining_star]

А защо твоя работа да не е това, което аз мисля? По тази логика на мен няма да ми дреме за теб. Това всъщност общуване ли е или абдикиране от комуникация и разбирателство?

Трябва да има разбиране. Мога да разбера твоята позиция, вяра, убеждения, мисълта, която изразяваш, дори и да не е моя.

Ако и ти разбереш това, което аз изразявам като вяра, мисъл или каквото и да е, дори и да не е като твоето, тогава има разбиране.

А ако аз споделя нещо, което не резонира с теб, и ти, примерно, кажеш "това са глупости, измишльотини" /да речем/ - да, твоя работа и твой избор си е да го кажеш. А аз как ще го приема, си е моя работа и избор. Няма такова нещо "не ми пука за теб" - във всички случаи ни пука и си носим последиците от собствените си избори.