alinnna Добавено Юли 20, 2012 Доклад Share Добавено Юли 20, 2012 Здравейте! Преди около 18 години получих първия панически пристъп след една катастрофа. От този ден започна ходене по мъките с постоянни посещения при психиатри и временни подобрения.....само временни. По време на защита на дисертацията ми се появи и социална фобия. Налагаше ми се често да чета доклади пред хора и отсрещните погледи ме ужасяваха. Вдървявах се, започвах да треперя.. Започнах да се лекувам с антидепресанти и 3 пъти за около година ползвах стимулатон. Последният път подобрението продължи година. Но се наложи да напусна София и да се върна в родния си град, от който изпитвам ужас. Не мога да общувам и с хората, защото се ужасявам от интригите и недоброжелателността им. С притеснение ходя дори до магазин. В София нямах тези притеснения. Останах и 2 години без работа. Преди 10 дни започнах да взимам стимулатон, но ефектът е ужасяващ-тревожността ми се засили, не мога да спя, "нападнаха " ме още по-мрачни мисли...... Самата аз съм завършила психология и няколко курса по психотерапия. Преминах и през Трансперсонална психология, чета непрекъснато позитивни книги, но психиката ми е толкова самоунищожителна, че не може да допусне никакви позитивни мисли в главата ми.Това просто ме съсипва. Имам и булимия от 20 години, но нея се научих да я контролирам някак си с различни диети. От няколко дни се опитвам да практикувам медитациите, които са в сайта на Орлин Баев, но не мога да се отпусна, още на 5 минута ставам и започвам да нервнича и да се разхождам.....Ужасно е да не можеш да контролираш положението. Искам да се взема в ръце, а не знам как. Искам да спра негативните мисли и най-после да мога да дишам свободно и спокойно! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
ISTORIK Добавено Юли 20, 2012 Доклад Share Добавено Юли 20, 2012 (edited) Социална фобия - налагаше ми се често да чета доклади пред хора и отсрещните погледи ме ужасяваха. Вдървявах се, започвах да треперя.. Ужасно е да не можеш да контролираш положението. Докато четете лекции и доклади пред публика, представяйте си, че говорите пред поле, на което са посадени тикви. Да, представяйте си хората около вас като тикви в поле. Вие пък ще сте в ролята на плашилото или - на тикваря. По ваш избор. Пробвайте с тази техника... Казват, че помага. Аз лично не съм я пробвал, понеже нямам проблем с изявата пред аудитория - позната или - не. Имайте предвид и друго - вие знаете много повече по темата, която четете, отколкото онези, които ви слушат. Това би трябвало да ви даде по-голямо самочувствие. Няма нищо страшно и нищо лошо в това да споделяте знанията и уменията си пред публика. Редактирано Юли 20, 2012 от ISTORIK Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Юли 21, 2012 Доклад Share Добавено Юли 21, 2012 (edited) Знаете от опит, че няма как да спрете или трансформирате мислите, чувствата, телесните си усещания и поведенческите си реакции с помощта на медикаменти трайно! Психолог сте, имате PhD, запозната сте с методите на психотерапията. Какво ви пречи да ги приложите към собствената си личност и живот? Какво сте прилагала,колко настойчиво, систематично и продължително сте го ползвала? Сега какво правите, за да се промени възприятието, мисленето, чувстването, телесното ви благоразположение и поведението ви? Редактирано Юли 21, 2012 от Орлин Баев Андрей Филипов и ISTORIK 2 Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
alinnna Добавено Юли 22, 2012 Автор Доклад Share Добавено Юли 22, 2012 За огромно мое съжаление се оказа, че от огромното количество информация натрупана в главата ми , аз не мога да извлека разумна практическа полза за себе си. Помагайки на хората, аз не успявах да се дистанцирам и в един миг се оказа, че понесох всички чужди проблеми и потънах в дълбока емоционална пропаст. Връщайки се дефинитивно тук и , оставайки 2 години без работа, осъзнах, че целия ми труд е бил напразно и нямам никаква реализация. Едва ли някой би постъпил така жестоко със самия себе си. В момента се чувствам бреме за близките си. Събуждам се "склещена" от ужас и се питам " а сега накъде?" Събуждам се е силно казано, та аз почти не спя. Не спирам да плача, да се страхувам и да мисля и да се притеснявам за близките си. Как да съм полезна за тях, а после и за себе си. Преди години се бях отдала на приказкотерапия и Транзакционен анализ, но осъзнах, че приказкотерапията, може да посочи къде се корени проблемът, но трудно може да помогне за решаването му и, че има по скоро утилитарен, отколкото терапевтичен ефект. Що се отнася до Транзакционниа аналис-зациклих на транзакцията, че аз съм лоша и другите са лоши. Така се дистанцирах от хората и се обградих единствено със семейното си обкръжение. Всеки ден от огледалото ме гледа една намръщена, застаряваща бивша хубавица. Нямам сила вече и да се усмихвам. За съжаление най-дълго съм "натрапвала" върху себе си медикаментозно лечение, включително и хомеопатия,макар, че знам, че това е възможно най-лошия вариант-но, нали е най-лесен.....Прилагала съм преди години и Неорайхианска психотерапия-имаше ефект, но пак се сблъсках с непостоянството си. При Трансперсоналната психология не успях. Ужасявах се от вдървяването на тялото и от страшните картини, които виждах......та аз дори не мога да дишам.......плаша се да дишам дълбоко......Последно време съм се вглъбила в Луиз Хей и Уейн Дайър. Когато четях книгата "Истинска магия" На Дайър стигнах до частта, в която става въпрос за учителите. Според него , когато мигът на прозрението настъпи и когато ученикът е готов, тогава учителят му се явява сам.....независимо дали под форма на книга, касета, или име. Неволно натиснах фейсбук и от там ме погледна снимката на Орлин Баев. Тогава дори не знаех за какво става въпрос. Но тръгнах подир този знак, започнах да чета форумите , сайтът и така попаднах тук. Реших, че е дошъл моментът в, който трябва да споделя проблема си и да потърся помощ. От няколко дни ползвам записите Йога Нидра, ........дори не знам за какво става въпрос, но подхождам с доверие, нещо необичайно и за самата мен....аз и доверие.....с годините станах толкова мнителна и недоверчива.....Трудно се справям, защото не успявам да се отпусна и ме е страх да дишам, започвам да треперя и да се задушавам, но упорствам.......В момента пия само мате и зелен чай-любими напитки. Не смея да започна нов антидепресант след едноседмичния ми провал със стимулатона, за да няма и следващият подобен ефект. Още повече, че аз от много години съм доста негативно настроена срещу психиатрите и се самолекувам........Сега съм изумена от многословността си по отношение на собствената ми персона. Изпитвам неудобство да говоря за себе си.......В крайна сметка, като, че ли се оказа, че нищо не съм прилагала настойчиво, систематично и продължително...... И пак питам......А сега накъде. Не мога да изразя с думи ужасът, който ме задушава, но мога с открито сърце да кажа, че неистово се нуждая от помощ. Един мой близък приятел психотерапевт често ме упреква, че винаги търся патерици, макар, че съм способна леко и ефирно да ходя сама, дори да танцувам.......но сега имам нужда......искам да вървя, да дишам, да мечтая и най-вече да работя и да бъда полезна без да вредя на себе си и най-вече на "брилянтната" си психика.......... Стоянка-таня 1 Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Юли 22, 2012 Доклад Share Добавено Юли 22, 2012 (edited) Здравей! Какво научи за характера и маските си през приказкотерапията и психотелесната (неорайхианска) терапия? Какви са причините за тази ти психодинамика? Ако желаеш, щрихирай моля те накратко развоя на живота си досега - като сбита инвентаризация, в която правиш връзки между родителски стил, взаимоотношения, преживявания и това, което си сега. Редактирано Юли 22, 2012 от Орлин Баев Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
alinnna Добавено Юли 22, 2012 Автор Доклад Share Добавено Юли 22, 2012 По отношение на Психотелесната терапия съм Била само клиент, така не ми достигна смелост, а още повече средства да стигна до Швейцария. Но пък най-същественото е, че като единствено дете, възпитавана от майка с ригиден характер и баща с мазохистичен характер, самата аз като, че ли повече клоня към мазохистичен тип. По отношение на маските-цял живот се опитвам да надяна някаква маска, опитвайки се да угодя на авторитарната си майка и да получа одобрението и , но така и не успях. Просто маските не ми отиват. Конформизмът ми е абсолютно чужд, ако трябва честно, май и дипломатичността не е от най-типичните черти в характера ми. Та в крайна сметка много често си позволявам да казвам това, което мисля и често попадам в позиция на аутсайдер. Хората не обичат истината. Завърших едно висше образование, защото майка ми така искаше, после се омъжих за изключително слаб, лежерен и блудкав човек, защото такъв беше маминият избор. Човек, чийто желание и мечти стигаха до там ,че да стане училищен директор с помощта на майка ми. Дори мисълта да имам деца от такъв човек ме ужасяваше. Та се разведох без да се съобразя с желанието на майка си. Баща си не го коментирам, защото вкъщи винаги е ставало това, което нареди майка ми. След това поредица от лутания, блуждаене, една напред, после 2 крачки назад. Срещнах научен работник, доста по-възрастен от мен с прекрасна визия и реших, че искам това да е бащата на детето ми. Така и стана. Имам син на 11 години. Но баща му се разболя, инфаркт, после инсулт и сега реално и двамата не сме особено полезни на едно безкрайно умно, амбициозно и интелигентно дете. Та моята авторитарна родителка пренесе върху него, неосъществените си амбиции. Още след като се роди синът ми ме приеха редовна докторантура и успоредно с това започнах да уча психология, /предишното ми образование е филологическо/ и да посещавам различни психотерапевтични курсове. Преди да предприема тази крачка бях започнала да уча позитивна психотерапия, но не ме привлече особено и се отказах. Бившият ми съпруг не спираше да ми вреди, да ходи да злослови по мой адрес, да пречи на развитието ми и след като завърших започнатите образования грабнах един сак и тръгнах за София. Задържах се 4 години. Работех като учителка, преводачка, охрана, пишех дипломни работи, но когато съпругът ми се разболя, а и той вече е на една доста сериозна възраст, напуснах работа и се завърнах в провинцията. Започнах да търся работа по специалностите-нищо. Неквалифицирана-пак нищо. Оказа се, че тук ако нямаш лоби не можеш да си намериш работа, дори като продавач. Та тук се задълбочиха емоционалните ми проблеми. Или по-скоро рецидивираха, защото в София бях забравила за всякакви проблеми. Реално вече 18 години "ям боровинки с мечки всякакви" /цит. О. Баев/, но ефект няма. Сега се чувствам като в капан. Капан, от който не знам дали има излизане. Обикновено винаги, при всяко спъване съм успявала да стана, да изтръскам праха от себе си и да продължа, но този път мисля, че няма да успея. Мисля, че силите ми са на изчерпване. Единственото нещо, което ме кара да съм жива и да търся помощ е детето ми и близките ми. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Юли 22, 2012 Доклад Share Добавено Юли 22, 2012 Част от преживяванията ти са подсилени и от качеството на държавата ни. Не че е лоша, но от опит знаеш как стоят нещата в малките населени места. Казваш, мазохистично-ригиден характер... Казваш, чувстваш се в капан... Ами излез от капана си! Вътрешно и външно! Външно - заживей отново там, където имаш реализация! Така би била полезна на себе си, а оттам и на близките си! Вероятно би рационализирала "пречки", които те задържат там, в капана на малкия град. Има ли възможност те да са до някаква степен израз на мазохистична вторична полза, която задоволява нуждата от самопотискащо самопоставяне в ролята на жертва? Разрешаването на вътрешния конфликт ще разреши и външния! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
alinnna Добавено Юли 22, 2012 Автор Доклад Share Добавено Юли 22, 2012 Не, няма да се оправдавам. Но е така. Този човек не може да се обгрижва сам. А това, че несъзнателно, или доста често съзнателно влизам в ролята на жертва е вярно. Но това няма нищо общо с телесните симптоми, които ме притесняват. А и ако се върна в София, това дете остава изцяло във властта на баба си. А няма по-лошо нещо от мъж с ОКР-спомени от първия ми брак. Самосъжаляващите се мъже са нещо ужасно. Жените са нежният пол и е по-приемливо. Но да живееш 7 години със постоянно хленчещ и неосъществен мъж е, нещо, което не пожелавам и на най-големия си брак. А тогава бях на 20-27 години. Най- "затрупващият" период в живота ми. Това ОКР като Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Юли 23, 2012 Доклад Share Добавено Юли 23, 2012 Извинения можеш да намериш много и повечето биха били именно рационализации - защита на невротична психодинамика! Аз нямам намерение да вземам решения вместо теб - само посочвам варианти. Детето и баба му? Виж следния възможен сценарий: живеейки в населено място, където можеш да имаш добра реализация и съответно прилични доходи, спокойно би могла да вземеш детето и мъжа си със себе си. Разкажи за отношенията си с тази баба! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
alinnna Добавено Юли 23, 2012 Автор Доклад Share Добавено Юли 23, 2012 Казваш, да заживея там, където имам реализация. Това означава "Стани и тръгни!" Та аз дори и до магазина не мога да отида сама. Ето от сутринта съм се събудила , ако изобщо съм спала, с една огромна топка страх в гърлото и сърцето и се самоубеждавам, че няма нищо страшно, че аз съм чудо и творя чудеса, че денят е прекрасен и колко много обичам и прегръщам този миличък и малък нищожен страх, който не може да ме победи.........обаче това чудеееееееееесно подсъзнание никак, ама никак не иска да чуе. Другият момент е, че аз за 2 години изгубих контактите си в София и ако сега тръгна, трябва просто да рискувам и да започна от нищото......а не е ясно дали ще има какво да започна. Мъжа си никога няма да мога да взема, защото аз просто се грижа за него, имам ангажимент, понеже е баща на сина ми. Той е на 70 години със съвсем друго мислене и никога не би ме последвал, а тук определено не може да се грижи сам за себе си. А аз и детето сме единствените му близки хора. Напълно сам е. Що се отнася до отношенията ми с бабата на сина ми, моята майка, те не са се променили много от миналото. Все още изпитвам неистов страх от нея, все още много се вслушвам в съветите и. Направих доста неща сама и станах "дебелата кратуна" в семейството. Аз винаги съм била прекалено обгрижвано дете и никога не успях да получа пълна самостоятелност. И сега на 42 години се чувствам безкрайно остаряла и в същото време ужасно несамостоятелна и вдетенена. Майка ми винаги се е интересувала от мнението на хората и е живяла заради него. Успя да го вмени и на мен. И сега ужасния страх идва и от постоянните насмешки на околните, че с толкова много образования стоя в къщи и бездействам.А аз не бездействам , о как не бездействам, вися на кантара, броя всеки грам, самосъжалявам се, плача непрестанно, броя всяка нова бръчка, всеки нов бял косъм, вторачвам се в състоянието на кожата си....ах какви полезни неща върша......Най-ценното , което ми остана е чудесната самоирония с която се самопреследвам всеки Божи ден.....Ама вярно съм ходещо ЧУДО. Колеги казват, че имало някакъв синдром на учителските деца. Аз не съм чувала за такъв, но , вероятно, има. Защото не съм единственото учителско дете в такова състояние. Ами НЕ МОГА. Не мога да се справя сама. Страх ме е. Страхувам се дори от мисълта, че нещо мога да направя сама... Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Юли 23, 2012 Доклад Share Добавено Юли 23, 2012 Ето от сутринта съм се събудила , ако изобщо съм спала, с една огромна топка страх в гърлото и сърцето и се самоубеждавам, че няма нищо страшно, че аз съм чудо и творя чудеса, че денят е прекрасен и колко много обичам и прегръщам този миличък и малък нищожен страх, който не може да ме победи.........обаче това чудеееееееееесно подсъзнание никак, ама никак не иска да чуе. Това, което практикуваш, е комбинация от наивен позитивизъм и отричане, борба/ бягство с/от тревожността си. Казваш си, че обичаш страха си, но интелектуално, докато емоционално преживелищно изпитваш огромен страх от допира до него в собствената си дългосрочна памет/ несъзнавано. Другият момент е, че аз за 2 години изгубих контактите си в София и ако сега тръгна, трябва просто да рискувам и да започна от нищото......а не е ясно дали ще има какво да започна. Мъжа си никога няма да мога да взема, защото аз просто се грижа за него, имам ангажимент, понеже е баща на сина ми. Той е на 70 години със съвсем друго мислене и никога не би ме последвал, а тук определено не може да се грижи сам за себе си. А аз и детето сме единствените му близки хора. Напълно сам е. Аз не говоря за София, а за тази... планета! Доктор на науките си, за бога! Естествено, че при сегашното ти подчинение на невротични психодинамики, авантюристичното тръгване без уредена работа и дом биха били голяма стъпка. Но, има интернет, телефони и ... евентуално актуално налично силно желание за промяна. Има ли такова? Или е само повърхностно заявявано, а огромна част от теб всъщност, зад логиката на съзнанието ти си и е твърде добре в сегашното положение? Тази преобладаваща част от цялостта ти ще продължи да те води за носа, докато не се научиш да общуваш с нея истински. Засега стоиш в плитчините на малкото островче на работната си памет/ съзнанието, интелектуализираш, казваш си, че обичаш океана, но с всички сили бягаш, когато дори леко наплиска нозете ти! За съпруга ти: какво като е на 70 г.? Аз съм имал клиенти на 70, които чувстват как онази старческа закостенялост започва да се настанява в тях и с всички сили търсят методи и начини за преодоляването и. Готови са на посрещане на нови и непознати предизвикателства, именно за да предизвикат случващите се в тях възрастови промени. Ако тялото позволява, се записват на танци, йога, плуване, туризъм и т.н. Но, най-важна е промяната на мисленето, мирогледа, цялостното отношение към живота, смъртта и другите. Една готовност за възвръщане/ придобиване на онзи младежки ентусиазъм, сега съчетан с мъдростта, извлечена от изживения опит! Ако разбиранията на съпруга ти са в несъзнаван егоистичен разрез с твоя собствен душевен и житейски просперитет, тогава кое е това, което ви задържа заедно? Той си има прекрасно извинение за поддържането на закостенелите си вярвания - физическото му състояние. Ако истински те обича, би ли спрял развитието на щастието, реализацията, добруването ти?! Не, с всички сили би те тласкал към тях! От друга страна, ето те теб - една доста орално зависима мазохистична психодинамика, която несъзнавано е доста добре задоволявана от ситуацията. Има чудесната възможност да се вкопчи, да зависи, да се постави на второ място, да страда, мънка и ридае мазохистично, без да променя нищо, тъй като всъщност извлича ползи от ситуацията. Да не помислиш, че виня някого - теб или мъжа ти или пък, че твърдя, че заедно ви задържат процеси различни от любовта? Нищо такова. Просто неутрално проследявам системни и причинно следствени отношения и взаимовръзки. Обич - да, но силно преплетена с въпросните не/полу/частично съзнавани динамики! Що се отнася до отношенията ми с бабата на сина ми, моята майка, те не са се променили много от миналото. Все още изпитвам неистов страх от нея, все още много се вслушвам в съветите и. Направих доста неща сама и станах "дебелата кратуна" в семейството. Аз винаги съм била прекалено обгрижвано дете и никога не успях да получа пълна самостоятелност. И сега на 42 години се чувствам безкрайно остаряла и в същото време ужасно несамостоятелна и вдетенена. Майка ми винаги се е интересувала от мнението на хората и е живяла заради него. Успя да го вмени и на мен. И сега ужасния страх идва и от постоянните насмешки на околните, че с толкова много образования стоя в къщи и бездействам.А аз не бездействам , о как не бездействам, вися на кантара, броя всеки грам, самосъжалявам се, плача непрестанно, броя всяка нова бръчка, всеки нов бял косъм, вторачвам се в състоянието на кожата си....ах какви полезни неща върша......Най-ценното , което ми остана е чудесната самоирония с която се самопреследвам всеки Божи ден.....Ама вярно съм ходещо ЧУДО. Колеги казват, че имало някакъв синдром на учителските деца. Аз не съм чувала за такъв, но , вероятно, има. Защото не съм единственото учителско дете в такова състояние. Ами НЕ МОГА. Не мога да се справя сама. Страх ме е. Страхувам се дори от мисълта, че нещо мога да направя сама... Аз също съм учителско дете. И какво от това?! Моята майка също е изключително властно-ригидна и също мнението на хората е най-важното за нея. Правя това частично себеразкритие, за да илюстрирам пред теб, че след 18 год. възраст ние самите сме родители на самите себе си! Каквото било, било! Хубаво, не толкова добро или откровено неприятно - каквото и да имаме заложено от родителското си семейство, преподавателите, медиите, приятелите и средата, когато сме истински зрели индивиди, от позицията на метакогницията/самосъзнанието/ свободната си воля, можем да препрограмирме когницията си в посоката, в която ние самите изберем! Ако и в зрели години продължаваме да виним родителите си, да се вкопчваме във важността на мнението им и зависим от него, няма как истински да бъдем Себе си, да живеем призванието на душите си. Когато съумееш да скъсаш емоционалната пъпна връв между теб и мама, тогава ще осъзнаеш, че ти си най-важният човек в живота си. Ти като душа, като безкрай, не като его илюзии и физика. Тогава ще знаеш, че имаш право да си разрешиш здрава асертивност, с помощта на която, съзнателно градейки щастието си, можеш да светиш и на другите наоколо си! Относно посрещането на тревожността преживелищно - прочете ли тези ми статии и остави ли посланията им да проникнат от ума в сърцето и тялото, в чувствата, усещанията и поведението ти? Ето тези материали: Базирана на медитация (mindfulness based) психотерапия и самопомощ при паническо разстройство - Психотерапия и самопомощ при паническо разстройство - Самопомощ при генерализирана тревожност - Три стъпки за трансформиране на страха до смело щастие - парадоксално намерение плюс любящо смирено приемане - Фокусирана в систематична десензитизация практика на дишане при паническо разстройство и генерализирана тревожност - Другото лице на паниката - откъс от книгата на Петя Петрова Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
alinnna Добавено Юли 23, 2012 Автор Доклад Share Добавено Юли 23, 2012 Първото нещо, което направих, когато прочетох въпросната глава от Дайър, беше да прочета тези статии. Но съм толкова блокирана от страх, че не мога да се преборя със себе си и подсъзнанието си. Ето от часове се старая да осъществя медитациите от Йога Нидра, обаче в момента в който започна да дишам, блокирам и изпадам в ужас. Другият проблем е, че не мога да лежа по гръб, защото се задушавам, а седнала не мога да се съсредоточа. Представям си картините , които споменаваш, опитвам се да вникна, обаче оставам като страничен наблюдател. Виждам всичко отстрани без да мога истински и пречистващо да го преживея. А това бастрика дишане днес, толкова ми напомни на холотропното дишане, че направо изтръпнах. Нямам намерение да се отказвам. А и нямам избор. Не ми се връща към химията.... Въпросната пъпна връв се опитвам да я късам от години. И в Москва и в София отчасти се махнах затова, за да опитам да бъда самостоятелна. Но този страх и тази връзка винаги ме преследва. Едва ли има точна рецепта за справянета със тази обременяваща зависимост. Опитвам се и да простя и да спра да обвинявам. От години се мъча с този товар. Но при всяка една среща получавам упреци от сорта на :как съм провалила живота си, как за нищо не ставам, как другите са прекрасни а аз съм долно качество, как нямам характер и купища , купища други обвинения. Всеки път се чувствам като Сизиф и се прибирам смазана и натъжена, питайки се няма ли поне веднъж да получа одобрителни и окуражителни думи от човека, който ме е създал. Но не мога да избягвам тези срещи. Как да не се срещам с родителите си. Поне се старая да е много рядко. Когато постоянно чуваш, че няма да си намериш работа и, че никога няма да успееш, то се случва. На мен от дете са ми набивани негативни програми, колко лоша и безполезна съм. Така си пораснах комплексирана. Сега ужасно се дразня, че мрънкам така. Пак казвам, че никак не обичам да говоря за себе си...... Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Юли 23, 2012 Доклад Share Добавено Юли 23, 2012 (edited) Ключовият фактор, който тук спира реалното случване на стабилна промяна, според мен представлява факта на харесването на начина на случване на живота ти от голяма част от теб самата! Как да постъпиш? 1) Развий все по-стабилно и цялостно ниво на метакогнитивно наблюдение. С времето ще осъзнаеш, че всички 'въртележки" на егото ти стават все по-малки на фона на все по-нарастващата връзка и сливане с безкрая на потенциала ти, с този Селф, истинското Аз! Такава промяна в центъра на себеидентификация се случва чрез редовната практика на съзерцание/ майндфулнес. Понякога отнема години, но тази работа по мое мнение в най-важното дело в живота ни! 2) От позицията на горното постоянно разширяващо се осъзнаване, наблюдавай случването на процесите в егото си - на мислите, чувствата възникващи от тях и на реакциите възникващи от чувствата. Осъзнавай директната връзка между тези случвания и интроектите на родителския ти модел в ума ти. 3) На фона на горните добре усвоени стъпки, практикувай когнитивно реструктуриране, падаща стрела, динамично съзерцание, цялата палитра от разнообразни методи, които психотерапевта ти ще ти предложи... Бъди постоянна в процеса на психотерапия! 4) Едва тук идва на ход ефективното случване на хипнотерапията/ визуализацията. Предните стъпки ще са подготвили ума ти за директното съприкосновение с подсъзнанието и тревожността в него. Тогава ще осъзнаеш, че не самият страх е бил страшен, а страхът от страха. Когато преобразуваш отношението си в обич към него, не на думи, а през тялото и чувствата си, той ще започне бързо да се разтваря и преобразува до смелост! 5) След известна когнитивно-афективна работа, можеш да пристъпиш и към поведенческо отработване на страховете си - това е най-решителната и мощна стъпка в промяната ти! Описвам горните случвания съвсем схематично и бегло, защото встъпването в детайли би означавало провеждането на психотерапия тук в това пространство. А неговата цел е по-обща и само насочваща! По моя преценка, чувствителни резултати би имала след само три-четири месеца такава работа, тоест 12-16 едноседмични срещи с психотерапевт. Цялостната промяна би продължила по-дълго, но след тези няколко месеца консултациите могат да бъдат сведени до два пъти месечно и по-рядко. Разбира се, това са само ориентировъчни предположения. Всичко в психотерапията е индивидуално и зависи и от двете страни, които я провеждат! Желая щастие и смелост в пътя ти! Редактирано Юли 23, 2012 от Орлин Баев Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
sensual Добавено Юли 23, 2012 Доклад Share Добавено Юли 23, 2012 Здрасти alinnna Определено мога да кажа, че разпознавам доста от себе си в твоите постове. И аз много знам и много съм чела, но не мога да си помогна на практика. Не съумявам да използвам знанията и информацията, които имам, по конструктивен и целенасочен начин, за да бъда полезна на себе си. Много по-малко знаещи и по-малко информирани от мен хора правят по-добри избори и взимат по-добри решения. Значи знанието не винаги е равно на умение за справяне. Даже може и да бъде вредно - да те затормозява, да те обременява, да те обърква. Има и друго - аз за себе си съм установила, че постоянното ровене и търсене на информация е някакъв вид защитно невротично поведение. При мен то произтича от убеждението, че никой не разбира проблемите ми, че не мога да вярвам и разчитам на никого, че не мога да намеря достатъчно компетентен специалист, че никой не може да ми помогне; трябва да разчитам само на себе си. Опитите ми за лечение са свързани с много разочарование, с усещането за липса на адекватна помощ, както и с много самообвинения защо не съм намерила по-добър специалист, защо не съм обяснявала по-добре симптомите си, защо не съм пила по-добри лекарства... Много е мъчително, когато психиката ти постоянно се разтерзава по този начин. Не виждам как медикаменти биха помогнали да се спре едно такова перманентно психическо (само)измъчване. На мен психиатъра ми ми казва, че нямам невроза, че не съм невротизирана, а имам ендогенно заболяване на мозъка и трябва да пия лекарства. Но медикаментите при мен биват въвлечени в механизма на болестта. Почвам да си повтарям "ето, аз съм болна, увредена и непълноценна", "ето, аз не мога сама, завися от медикаменти" и т.н. Вместо да помагат, лекарствата стават допълнителна издънка на проблема. Блокирана и парализирана съм отвсякъде, и мен ме е сковал ужас. (Между другото, забелязвам, че много често използваш думата "ужас" и "ужасаващо", когато описваш преживяванията си. Аз също го правя.) По всяка вероятност имам и самосаботиращо и автодеструктивно поведение на някакво несъзнавано ниво. И аз като теб безжалостно размахвам същите самообвинителни камшици. И аз съм отчаяна, гневна, засрамена, виновна, неудовлетворена от себе си и живота, изпълнена с горчивина. И аз съм учителско дете с отсъстващ баща. Само че аз не успях да завърша няколко висши и да се сдобия с phd , както се очакваше от мен, останах си със средно образование. (И сега, разбира се, това е един от основните ми поводи за срам, вина и самонаказания.) Като цяло до момента съм установила, че при мен основните емоции, които изпитвам и с които реагирам на случващото се вътре в мен и около мен са : страх, гняв, срам, вина. Това са боичките в моята палитра. Доста еднотипни картини се рисуват, когато имаш толкова малко и толкова мрачни цветове. Силно впечатление ми направи едно изречение от поста ти - "чувствам безкрайно остаряла и в същото време ужасно несамостоятелна и вдетенена". Интересно, че аз използвам абсолютно същото, за да опиша себе си. Наричам се "едно остаряло дете". Така и не можах да израстна, да порастна. Просто остарях. На 26 съм, а изглеждам и се чувствам на 56. И аз не мога да се откъсна от влиянието на майка ми, макар че на тази възраст, според очакванията на обществото, би трябвало самата аз вече да съм майка. Не мисля и че някога ще искам да имам деца - не ми се повтаря същия сценарий, който се разигра в моето семейство. А не знам дали съм способна да постъпя различно, да направя други избори, да взема други решения. Усещам болестното, нездравословното, дисфункционалното толкова силно в себе си ... сякаш се е пропило в клетките ми. Един вид се идентифицирам с него. Не мога да намеря в кълбото от полудели психички механизми, които дават накъсо, къде е онази лично моята, здравата част. Ако я има изобщо. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
alinnna Добавено Юли 24, 2012 Автор Доклад Share Добавено Юли 24, 2012 Благодаря ти много. Ще направя всичко, което е по силите ми, и не само, за да променя мисленето и да обикна страха си. На този етап ще опитам да работя сама. Обяснимо е, че в град, в който не правят разлика между психолог и психиатър няма как да има психотерапевт. Тайничко ми се прокрадна една мисъл, дали да не се подкрепя с някой антидепресант, но после осъзнах, че така няма да мога реално да усещам и да осъзнавам, случващото се с мен, докато прилагам практиките, които са в сайта ти. Признавам си, че новите неща ме плашат, но, вероятно е нормално. Надявам се в процеса на осъзнаването да отлежат и това първоначално объркване да отпадне. На този етап не спазвам никаква последователност, а разчитам на интуицията си. Дори и ежедневното разглеждане на страницата ти за мен е някакъв вид терапия. Мила sensual, напълно те разбирам и знам колко е ужасно да влачиш животът си като бреме. Надявам се това, което е писал Орлин до бъде полезно и за теб. Ето, аз, мнителната и недоверчивата му повярвах. Дерзай и не се отказвай. Ти самата си осъзнала, че антидепресантите са временно решение. След тяхното "посещение" в организма болката и празнотата е още по-голяма. Искрено се надявам да си от София и да си близко до тези прекрасни хора, готови винаги да помагат. Аз, за жалост на този етап съм на много километри разстояние и ще продължа да се боря сама. Но пък тук винаги можем да споделяме постиженията си и позитивните си емоции. Дай Боже да са повече. Задължително ще се похваля с резултати и ще ви чета с безкрайна любов и надежда. Надявам се един ден и аз да бъда полезна и да помагам. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
hard_to_be_myself Добавено Август 9, 2012 Доклад Share Добавено Август 9, 2012 Здравейте , не съм психотерапевт или психолог , но може да намерите помощ и в моите редове . Просто съм погълнал страшно много информация по темата и това беше най-голямата ми грешка - да търся информация за \"моя проблем\" . Докъто не започнах да правя нещо , нямаше шанс да се промени нещо. Всичко от това което прочетох по горе би могло да се отнесе за мен , чувствам се по абсолютно същия начин през повечето време (през последната година наистина интензивно..може би и преди това , но съм обвинявал за това си състояние всички други , освен себе си ...сега когато се обърнах към себе си кашата е тотална). Страхуващ се от провала и отхвърлянето на околните. Изправих се срещу страха и лека по лека приех и преглътнах всичко . Това не стана лесно , трябваше да понижа очакванията си , и да приема че ако не постигна нещо сега , то ще умра опитвайки се докъто не успея (това бе най-успокояващата мисъл , и още е.) Приемах всеки провал които се случваше , и не спирах да се провалям отново . Какво можех да изгубя ? Проблема идва от това че мислим че не можем да приемем това което ни чака . Мисля че този нашия проблем е най-трудното нещо с което може да се сблъска човек (страх от страха). Забелязвам много хора около себе си който имат същите демони в главите си с разликата че не осъзнават с какво се борят. И те не са малко . Спечелих доста в търсене на себе си , постигнах това , което не допусках че мога . Пред мен е страха че мога да изгубя отново това , което си завоювах , а през останалото време - празнота , че това за което се борих не ми носи никакво щастие. Ще продължа да се боря със себе си (страхливия и слаб мен), вярвам че това е най-ценното което мога да спечеля в този си живот. Благодаря на г-н Орлин Баев за помощта която ни указва . Искам един ден да мога и аз да заразявам с вярата си в светлината , която е в нас. Learn to have fun Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
alinnna Добавено Август 22, 2012 Автор Доклад Share Добавено Август 22, 2012 Здравейте! Не е необходимо да сте психотерапевт, за да разберете как се чувствам. Не питай старило, а патило, казал нашият народ....Когато си го изстрадал и препатил истински можеш да разбереш преждеговорящите.....Боря се и не спирам. Това, което , обаче ми е най-трудно е да се преборя и да се адаптирам с местоположението си в момента. Бях няколко дни извън гадния град в ,който живея в момента /не по свое желание/ и се чувствах чудесно. Още когато видях табелата с името му, когато се връщахме, тръгнаха едни задушаващи сълзи, започна едно треперене, налегна ме една нечовешка мъка. Това е винаги когато се прибирам в този град. Две години страдах и плаках и се крих вкъщи, за да не срещам неприятни лица и дразнещи клюкари. Сега, обаче не искам да бягам. Просто се чудя как да се преборя с негативното си отношение към злобарите в този град, / а те са много/ и как да се науча да не ги забелязвам и да простя ретроградността и простотията на туземците. Сама се ужасявам от това, което пиша, но никъде в България не съм срещала такива хора......още повече, че българите в това населено място сме ужасяващо малко......... Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
д-р Тодор Първанов Добавено Август 22, 2012 Доклад Share Добавено Август 22, 2012 Веднъж Сократ се разхождал извън Атина .Срещнал го един критинянин, познал го и го попитал ,,О премъдри Сократе , аз за първи път отивам в Атина, кажи ми какви хора са атиняните .,, ,,Ще ти кажа, но първо ти ми кажи какви за критиняните ‘’казал Сократ ,,О , критиняните са много лоши хора .Те са лъжци , крадци и клюкари , всеки гледа лошо да ти направи,, отговорил критинянина . ,,Когато отидеш в Атина ще видиш че и атиняните са същите .Те са лъжци , крадци и клюкари , всеки гледа лошо да ти направи,, казал му Сократ и продължил пътя си Насреща му се задал един родосчанин. познал го и го попитал ,,О премъдри Сократе , аз за първи път отивам в Атина кажи ми какви хора са атиняните .,, ,,Ще ти кажа но първо ти ми кажи какви за родосчаните ‘’казал Сократ -О , родосчаните са много добри хора , те си помагат и са много задружни – отговорил радосчанина Ще видиш че и атиняните са същите. Те са добри хора , помагат си и са много задружни – отговорил Сократ и продължил напред . Диляна Колева 1 Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
alinnna Добавено Август 22, 2012 Автор Доклад Share Добавено Август 22, 2012 Много мъдра притча! Аз съм си номад по природа и съм живяла и работила в доста градове и села. По принцип съм алтруист и смятах, че обичам всички хора. Но тукашните преобърнаха представите ми и ме научиха да употребявам една неприятна думичка "мразя". Дума, която отсъстваше в речника ми......и от етнически толерантен човек, се превърнах в другата крайност...... Стоянка-таня 1 Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Август 22, 2012 Доклад Share Добавено Август 22, 2012 Всъщност тези качества, които ненавиждаш в хората от града ти, мразиш в самата себе си... Малък град, зависимост от мнението на другия, прекомерно съобразяване, липса на промени, на реализация и мащаб на действието, примирение, но заедно с много критика... Притчата добре изобразява процеса на проекция в заобикалящия контекст и хора. Аз вярвам в промяната и щастието ти!!! Стоянка-таня и ISTORIK 2 Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
alinnna Добавено Август 23, 2012 Автор Доклад Share Добавено Август 23, 2012 Ами да, мразя в себе си зависимостта от мнението на хората, защото тук от това мнение зависят много неща, дори и когато е нереално . Аз също вярвам в промяната си, но като, че ли по-лесно ще ми е да избягам от тук, отколкото да свикна със местните хора. А придобитата етническа нетолерантност в мен е най-трудно лечимото нещо. Струва ми се, че е станала хронична. Етническа нетолерантност е най-мекото словосъчетание, което успях да намеря, а ако не беше доброто ми възпитание бих използвала доста по-"тежки" думи. Българите тук са набутани в миша дупки и са адски унижавани и потискани. Трудно е да сме толерантни. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Август 23, 2012 Доклад Share Добавено Август 23, 2012 (edited) Относно етносите, позволявам си да заявя, че положението е такова, каквото го описваш! Това са обективности. Слава Севрюкова беше предсказала отцепването на южна България от множащото се турско по генетичен фонд и с турско самосъзнание население... Ако ни се струва странно, можем да си спомним как в съвсем недалечно минало северна Гърция, западна Сърбия, че и Македония бяха част от България... До научни предикции за въпросното предстоящо с огромна доза сигурност, само след няколко десетки години откъсване, човек може да стигне на базата чиста статистика... Но, да оставим темата за геноцида и държавоубийството, практикувано от власт имащите бездушници и да се върнем към обсъжданата конкретна душа - твоята! Положението е такова каквото е! Държавата е каквато е! При тези факти, които ти едва ли ще промениш, защо не се опиташ да се фокусираш върху положителните страни на въпросния етнос и да промениш отношението си в мъдра обич, като към братя и сестри. Отношение, практикувано от позицията на душа към души, отвъд държавни, политически и етнически виждания! Може би такава промяна би била по-полезна за посокат ана вътрешно израстване от сега практикуваното отношение?! Редактирано Август 23, 2012 от Орлин Баев Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
alinnna Добавено Август 23, 2012 Автор Доклад Share Добавено Август 23, 2012 Както винаги си свръхпозитивен. Ако от самото начало не бях усетила колко си истински, щях да "мрънкам". Добре, съгласна съм с почти всичко ,което казваш, но за братята-поробители-не.Откакто съм съзнателна се опитвам да ги заобичам.Казваш да се фокусирам върху положителните страни на въпросния етнос. Добре! Аз съм и фолклорист. Да приемем , че ми допада наративният им фолклор. Но имат ли те такъв? Компилация от арабски и славянски фолклор. Къде да изпратя адмирациите си-кое в този етнос не е крадено. Коя е държавата им? Така наречената им собствена държава не иска и да чуе за тях.....Не мога и не мога. Събуждам се и първата прошка, която изпращам в пространството е към тях.........но в момента в ,който вляза в даден магазин , или изляза на улицата и чуя грубо подсвиркване, или закачка на този език, не на моя роден, не на държавата в ,която живеят.......забравям за прошката и.....на другия ден пак и......пак...... А инак -да, практикувам, дори смятам, че имам напредък,но на този етап "етническият проблем" ще го загърбя......май изтласкване го наричаше Фройд....не съм сигурна Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Август 23, 2012 Доклад Share Добавено Август 23, 2012 Изтласкването е несъзнавано. По-скоро изместване. А какво би станало с тревожността, ако си в най-чудесния град, в държавата на мечтите си, всред най-съзнателното и качествено общество? Когато няма в какво да изместваш автоагресията на мазохизма в садистична емоционалност, насочена навън, тогава как би пробвала да се държиш асертивно- самостойно?! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
alinnna Добавено Август 24, 2012 Автор Доклад Share Добавено Август 24, 2012 Вероятно ще ми стане скучно! Шегувам се, разбира се. Миналата седмица си направихме една кратка екскурзия в Търново, Троян, Габрово и другите градчета в този район. Градчета, където се чува изключително българска реч и хората се усмихват и те поздравяват, дори когато не те познават. Имам чувството, че летях от щастие. Забравих и за тревожност и за притеснения......и не не беше причината троянската ракия ))))))). Просто се чувствах българка. Усещах българския дух и българското присъствие. Няма смисъл в такава атмосфера да се пробвам да се държа асертивно-самостойно. Това просто се случва....без да пробваш. Получаваш уважение от хората и се чувстваш стойностен и истински-даваш това, което получаваш и тогава нараства и самоуважението ти. Знам, че първо трябва да възпитам себе си и тогава да очаквам от другите, но все пак средата е много важна...Онези няма кой да ги възпита. Те са фанатици. И метани да им правиш, те пак ще са си същите .....ах колко нелицеприятни изрази нахлуват в главата ми като се сетя за тези НЕлюде..... Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts