Jump to content
Порталът към съзнателен живот
kpetrova

Нервно-вегетативна дистония, ПА, ПР, агорафобия .... или какво?

Recommended Posts

Здравейте г-н Баев,

Казвам се Катя и съм на 29 години. Проблемите ми датират от 25-годишна възраст.

Всичко започна една вечер и продължи около 1,5 часа. Множество ужасяващи симптоми, които ме караха да мисля, че това е моят край, в тялото и мислите ми беше пълен хаос. Родителите ми закараха до Спешното, където нищо не се установи. Същата история се повтори още 3 пъти, по едно и също време, веднъж седмично. Между тези кризи се чувствах добре, нямах симптоми, нямах лоши мисли, нямах страхове.

Тъй като не знаех какво се случва с мен и най-вече с тялото ми, се започна лудо препускане от кабинет на кабинет, изследвания, направления, частни прегледи, баячи, екстрасенси и т.н., но от никъде нищо. Преди всеки преглед се молех да ми намерят болестта, да ми назначат лечение и да се оправя, но уви .... болест няма! И благодаря на Бога за това!

Постопенно се появиха и постоянните симптоми - ускорен пулс, усещане за топлина, потене, треперене, трудно дишане, червенина по лицето и шията, стягане в главата, замъглено зрение, разсеяност. Така времето си течеше, аз си ходех по доктори и изследвания, и търсех обяснение за състоянието си. Точно в този труден момент, съдбата ми се усмихна и си намерих приятел, сега вече мой съпруг. Той много ме караше да ходим навън на разходки и така покрай него, постепенно тези симптоми изчезнаха. С всеки ден започнах да се чувствам все по-добре, по-смела. Дори се реших да ходя на планина и море.

Но това щастие бе закратко. Майка ми се обяви твърдо против нашата връзка, пиша майка ми, защото не познавам баща си, отдавна са разведени и тя не е давала той да ме вижда. Тя не пожела да каже защо е против, но настояваше. Казах си, че този път няма да бъда послушната Катя, както досега и ще се доверя на избора си и интуицията си, която ми подсказваше да следвам сърцето си и че това е моят човек, и наистина не сбърках. Започна много да ме тормози, майка ми, у дома, по телефона, на работното ми място, пращаше ми предсмъртни писма, пълни със заплахи и обвинения към мен, че братчето ми ще остане без майка заради мен. Рухнах. Реших, че ще спра да се виждам с нея и вторият й съпруг и ще заживея на квартира с приятеля си. Така и направих.

След тези случки започна внезапно да ми прималява и причернява, навсякъде - на работа, по улицата, у дома, сред хора, сама. Получих постоянна замаяност на главата, стегнатост във врата, издуване и стягане в сплита, задъхване и адска умора. Живеем на вторият етаж и едва се качвам по стълбите - задух, сърцебиене, тежест в краката. Отново ходене по лекари, за да си търся скритата болест, която според моите мисле работи бавно, но сигурно и ще бъде открита, едва когато е твърде късно.

Заради тези симптоми бавно, но сигурно започнах да ограничавам излизанията, само на работа и обратно. И това, което най-много ме тормози, като паразит е в моите мисли - ужасяващият, непрекъснат страх от припадане!!! Особено сега лятото е кошмар, симптомите и страха от припадане са още по-силни. Вече и на глад не мога да издържам, започва да ми прималява и треперя, ако не хапна. Сега си мисля, че имам скрит диабет, въпреки, че ме изследваха и няма нищо. И слава Богу!

Бяха ми изписвани лекарства - Ксанакс, Деанксит и Вертигохил. Купих ги, но благодаря на Бога, че ми е запазил, може да е малко, но здрав разум, не ги пих, а ги хвърлих в коша за боклук. Искам сама да се преборя, съзнателно, а не с хапове. Въпреки, че всички ме убеждават, че трябва да попия нещо.

Започнах психотерапия - вече загубих броят на сесиите, но мисля, че няма голям ефект. Все пак искам да говорим за симптомите, те ме плашат много, а ние постоянно се ровим в миналото ми. Като, че ли и по-зле станах.

Г-н Баев, към днешна дата се чувствам физически и психически много зле и изтощена.

Физически - постоянната замаяност на главата, силната умора, задъхването, плиткото дишане и стягането в стомаха.

Психически - Фобия от припадане, множество страхове, всички видове ситуации, за които можете да се сетите, които според болното ми мислене биха ме довели до загуба на съзнание. Не излизане навън, не искам да виждам никой, не мога да се покажа от вратата навън от страх. Не издържам вече така. Не ми се живее този живот. А, толкова силно искам да ходя навън, на кафе, на разходка и аз като другите нормални хора, явно страхът е по-силен от мен.

Чувствам, че при мен нещата вече са автоматизирани - сутрин се събуждам, ставам от леглото и вече си представям как припадам до него. Започва се - замаяност, при каквото и да е движение, дори домакинската работа не мога да върша от замаяност и потене. Единствено що-годе се чувствам добре само като лежа и то защото съм си втълпила, че щом лежа и да припадна, никой няма да забележи това.

Преди 3 дни колежки с 300 зора ме изведоха на кафе, раното по хладното, по мое настояване, защото слънцето ще ми причини припадък. Е, получих адска силна замаяност, която направо ме теглеше към земята, страх, че ей сега вече ще припадна, няма на къде и всички ще ме видят. Повече не искам и да си помисля да ходя навънка, защото пак ще ми се случи това нещо. Постоянно мозъкът ми прави сцени, как припадам - няма значение вън или у дома, как се строполясвам на земята, удрям си главата, как става суетня около мен и вкарвам невинни хора в паника, заради мен. Не мога да се преборя с тези мисли, те са постоянни плюс симптомите. И, така ден след ден, та до днес.

Моля Ви, г-н Баев, ако имате възможност да ми отговорите, наистина ли е възможно всички тези гадории да са само от нерви? Какво е това чудо, вече толкова време?

Сърдечно благодаря за отделеното време и внимание!

Извинете за фермана, който написах.

Бъдете здрав и благословен и дай Боже повече хора като Вас, така отзивчиви и всеотдайни!

Благодаря и лека вечер!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, преживявате типична соматоформна вегетативна дистония. Нищо повече! Развоят на състоянието ви също е типичен: преживени серии от панически атаки, пречупени през силна защитна контролираща реакция. Състоянието ви силно се припокрива и с критериите за генерализирана тревожност - разделянето е само в класификаторите на състояния, но на практика състоянието е подобно или същото, тъй като главният етиологичен фактор тук е характерът, който предопределя определено мислене, чувстване, телесни и поведенчески реакции. Разкажете за себе си, за характера, личността и възприятията си на този чудесен свят! Сумирайте и главното от разговорите за ранните ви години и миналото, които водите с терапевта си - сбито и накратко и заключенията за психиката ви, до които сте достигнали! :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Добър вечер, г-н Баев!

Благодаря Ви, че толкова бързо откликнахте по моята тема.

За себе си мога да кажа, че съм много открит характер "отворена книга" за всеки, който ме познава. Дори хора, с които много скоро съм се запознала, са ми давали съвет да не бъда така открита с всеки, че не е полезно за мен самата. Откакто се помня съм кротък и смирен човек. Още от малко дете все гледам да угодя, да съм послушната, да не правя грешки, да бъда отличната ученичка с най-примерното поведение. Не си давам право на грешки, осъзнавам, че не трябва да е така, но... Кой, каквото ми каже, аз все се съгласявам, а много често вътрешно не съм била съгласна, но как аз ТРЯБВА да се съглася с мнението на другия, нали то е по-важно от моето. Аз, нямам право на мнение! Изобщо не умея да изразявам собствена позиция и да отстоявам правото си, след като смятам, че съм права в определени случаи. Мисля, че съм с много слаб характер, ако изобщо имам такъв. Лесно ме манипулират.

Като личност си мисля, че съм силно емоционална, незнам защо но съм много скептична, песимистична и все отрицателно настроена. Имам силно развита фантазия, от нищо и никаква ситуация, мога да направя цяло чудо, дори смятам, че заради тази развита фантазия сега съм с този ужасен филм в главата си и не мога да се оттърва от него. Амбициозна и отговорна личност съм, поема ли ангажимент, се изпълнява. Това при мен е закон. Често ми се е случвало недоброжелатели да се възползват от тези ми качества, съвсем умишлено. Не умея да казвам думичката "НЕ". Иначе съм доста приказлив и контактен човек и лесно се сприятелявам. Раздавам се за всеки, а за себе си не помислям. Не умея да се щадя.

Света около себе си го виждам в черна окраска, много страешен, опасен. Постоянно мисля, че нещо лошо ще ми се случи, че някой иска да ме нарани. Много съм страхлива, понякога ми се случва да си спя сама в апартамента, по цяла нощ не мигвам, а се ослушвам. Представям си как някой влиза през вратата или терасата, дори съм сънувала такива кошмари и съм викала наистина от ужас. Ако някой ми даде съвет за нещо, аз го възприемам, че едва ли не ми се кара и ме обвинява в нещо. Започва се едно тежко изживяване, едни размисли и т.н. Най-често това се случва със съпругът ми. Ако изрази някакво мнение, аз го обвинявам, че умишлено ме обижда, че ме мисли за некадърна и аз нищо не разбирам. Дори му се ровя в миналото и такива обвинения му хвърлям за неща, които мен изобщо не ме касаят, защото са се случили в период, в който не съм съществувала в неговия живот по никакъв начин.

С психотерапевта ми работим върху факта за пълната липса на биологичният ми баща в живота ми, за това, че за разводът на родителите ми разбрах от едно дете в детската градина, че той имал друга жена и дете и затова не се прибира у дома. За многото връзки с мъже на майка ми, за пълното й пренебрежение към мен и че трябваше баба ми и дядо ми да ме отгледат. Когато имах нужда от нея, тя все нямаше време, а пък сега се набърка така в живота ми и изведнъж прояви такава нелогична за мен загриженост. Израснах в почти ежедневни скандали, придружени с чупене на предмети и понякога бой, между майка ми и дядо ми - нейн баща. Винаги тя предизвикваше скандала. Срамувах се да играя на улицата с децата, защото те слушаха крясъците и после ми се подиграваха, като имитираха майка ми как крещи. Израснала съм на село, а там е едно затворено общество.

Когато бях 14-годишна започна първата ми интимна връзка с мъж 11 години по-голям от мен. Той пиеше с лошо пиянство, ревнив и ме обиждаше и унижаваше. Връзката ни продължи 9 години, не можех да сложа край, защото какво щяха да си кажат хората за мен. Е, все пак го направих и изобщо не съжалявам.

Заключението на терапевта ми е, че имам почти нулева самооценка, тотална липса на самочувствие и самоувереност. А, притежавам толкова качества, които много жени искат. Казва, че съм постигнала толкова много сама, че съм упорита и най-важното, че не съм тръгнала по грешната пътека, както обикновено се случва с момичетата на разведени родители. Тя настоява да се запозная с баща ми, мисли, че ключът на проблемите ми идва от неговата липса в живота ми.

Постарах се да бъда максимално кратка.

Благодаря много!

Желая здраве, дълголетие и много любов!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Привет!

Това, което виждам в теб, е дълбока емоционална "дупка" в самото ядро на психиката ти. Орална "дупка", която е безкрайно жадна за любов, приемане, сливане и пълнота от сигурност и самостойна самоувереност. Като втори характеров пласт в писмата ти може да бъде проследен автоматичният ти, но маладаптивен опит през годините да 'пълниш" тази емоционална празнота чрез излишна саможертва, пренебрегване на себе си, поставяне другия на несъзнаван пиедестал и принизяване на себе си до нищожен задоволител на очаквания, с надеждата да получиш искрици одобрение, приемане и обич по този начин. Разбира се, това е най-сигурният начин да се превърнеш в очите на другите в маловажна и маргинализирана същност, без особено ярко присъствие и личност. Това пък обезсмисля този автоматичен, но дезадаптивен психичен акт по себепренебрегване! Този мазохизъм би бил и ядро на работата с теб и подсигуряване на добър и сигурен резултат в терапевтичния процес! Като най-външен психичен слой, след п.а. вероятно си сформирала силна реакция на напрягане, свръхконтрол, защитно ригидно мислене, уж предпазващи те от страха ти от провал (падане, припадък...) в собствените и на другите очи .

работата с теб може да се фокусира в това междинно мазохистично мислене, чувстване и поведение. Приемайки себе си за най-важния човек в живота си и научавайки се на обич към себе си, от една страна започва запълване на оралната празнота, превръщаща се в самостойност и дълбинна самоувереност. От друга страна, тогава можеш с все по-голяма лекота да си позволиш нормален провал, излагане, предизвикване на мнението на 'важния' друг, падане, спонтанност, сваляне на ригидната маска. Това пък автоматично би стопило симптоматиката на GAD (general anxiety dosorder) до нормално психоемоционално и телесно функциониране! Това е посоката! Как? Чрез интегралността на методите на ефективен терапевт, проникновената му визия и силна енергия, способна да те вдъхнови и раздвижи промяната ти в посока фокусирана в решения резултатност!

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря много за отговора и насоките, които ми дадохте, г-н Баев.

В началото на поста Ви, така точно ме описвате, направо се просълзих като прочетох, че някой ме е разбрал, толкова добре.

Пожелавам Ви всичко най-добро!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря и аз за мотивацията ви за работа по себе си, придобиване на смелост, обич и самоувереност! Така превръщате света едно по-красиво място!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

×