Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Ниска самооценка, липса на посока, тревожност и страхове...


Recommended Posts

Здравейте,

Пише ви едно момче (не се чувствам мъж) на 28 години, което незнае какво да прави с живота си.

Преди няколко месеца имах паническа атака. Във въпросния ден бях необичайно изнервен и едновременно с това усещах в мен едно малко, безпомощно дете, което плаче. По-късно вечерта - около 23ч. четох чуждестранен сайт за езотерика, по-конкретно за „Тъмната нощ на душата“ – понятие, използвано от езотериците за да опишат самотните душевни страдания, през които човек минава, преди да „дойде зората“ и човек да получи просветление. Никога не ми е пречила самотата, но тогава я почувствах много силно, сякаш я попих от написаното. Изведнъж усетих как постепенно главата ми изтръпва, обвзе ме чувство на паника, всичко започна да изглежда като сън. Скочих от леглото, отворих прозорците и взех да се разхождам от стая в стая. Исках да съм с някого, но в същото време исках и да съм сам, защото не бях в състояние да изразя това, което чувствам. Бях прекалено уплашен за да подредя мислите си и да говоря. Чувството, че съм на прага на лудостта беше много силно, не спирах да мисля за родителите си, какво ще кажат съседите, познатите ми... Тялото ми се тресеше, концепциите в главата ми бушуваха неконтролируемо и се израждаха в най-черни краски. Незнаех какво се случва, стягах челюстта и корема си, усещах напрежение в слънчевия сплит, помислих, че съм се натровил и предизвиках повръщане, след това си взех дълъг душ, а после потърсих в интернет информация и попаднах на статията „Самопомощ при Паническо разстройство“. Успокоих се малко и някак си успях да заспя. На другия ден си взех деанксит и мента-глог-валериан и ги пих няколко дни. Чувството за дереализация ме съпътстваше през следващите 3-4 дни, ръцете ми правеха неволни движения. Постоянно ме беше страх преживяването да не се повтори, защото беше меко казано ужасно – като кошмар, от който не можеш да се събудиш.

В последствие изчетох всичко по темата и успях да разбера механизма на паническите атаки и да си изработя метод за справяне – в момента на поява на атаката си казвам: „Ок, страшно изглежда сега, но всичко са хормони и ще премине, нека не се паникьосвам, а просто да наблюдавам какво се случва.“ Или си казвам „Да става каквото ще“. И обикновено паниката изчезва, но има няколко часов период на негативни мисли, понеже мисля за случилото се и се чувствам разклатен.

Чувствам се на кръстопът и незнам по кой път да поема. Сега живея с родителите си, а ми е време да направя нещо с живота си - да градя, да живея така, че когато умра да бъде със сърце, изпълнено с благодарност, а не с ум, изпълнен със съжаления за пропилян живот. Липсва ми цел и се лутам. Страх ме е да не направя грешка и да поема в неправилна посока. Завиждам на хората, които са наясно със себе си и от малки знаят какви ще станат и се чувстват на мястото си там, където са.

През целия си живот съм се чувствал различен, сякаш всички знаеха някаква тайна, която само аз не знам. Чувствах се като антрополог от чужда планета. Постоянно наблюдавах щастливите хора в търсене на това, какво ги различава от мен и ги имитирах, защото исках да съм щастлив и уверен като тях. Казват „Бъди себе си“. Но как да бъдеш себе си, когато не знаеш кой си. Незнам кое в поведението ми е маска и кое е истинското ми Аз. И как да следваш мечтите си, когато отдавна не помниш за какво си мечтал?! В България не се чувствам у дома си, сменях града вече, но след време пак започвам да се чувствам не-на място. Зная, че ако човек не се чувства щастлив където се намира и с каквото има, той никога няма да се чувства щастлив каквото и да има и където и да иде. Нали света е огледало на нас самите и където и да сме виждаме едно и също – това, което носим в себе си.

Може би за да се промени, човек трябва да премине през някакво разтърсващо, форсмажорно обстоятелство. Болката е най-великия учител. Ако човек се щади прекалено много не би се променил. Но мен ме плаши промяната, затова от месеци живея пред компютъра, в социална изолация, не си търся и работа дори, защото се щадя, чувствам се толкова нищожен и безсилен, сякаш неспособен да се справя сам с трудностите на живота и да поема отговорност. И така се затваря омагьосания кръг: Липса на Вяра в себе си -> Страх от промяна и самостоятелност -> Липса на необходимите действия към промяна -> Още повече липса на вяра с себе си. Чувствам това безсилие от малък – още пазя тетрадките, в които рисувах непобедими, мускулести супер-герои и си фантазирах че съм като тях. В момента съм мъж 2 метра, 100 килограма с татуировки, но отвътре – уплашено дете.

Преди 6 години започнах да търся решение в езотеричната литература. Прочитах каквото ми попадне, отчаяно се лутах и търсех къде по пътя съм сгрешил. Психологията ми се струваше твърде повърхостна и симптоматична. А и езотериката е толкова привлекателна и поетична – кара те да видиш магията на Света, необикновеността в снежинката, в песъчинката на плажа. Заживяваш във вълшебното приключение на опознаването на себе си и Света. Исках да стигна до обетованата земя – състояниео, което Екхарт Толе нарича „Тук и Сега“, дон Хуан нарича „Да спреш времето“, Ошо нарича „Просветление“, Луиз Хей „Любов към Себе си“, а според дон Мигел Руиз е „Недоверието към лъжеца в ума ни“, дзен понятието „Не-ум“ т.н. В крайна сметка става дума за едно и също - онази смяна на фокуса, в която умът от господар става роб, в която тревогите, очакванията, предразсъдъците и комплексите вече не са очилата, през които виждаме света, а съзнанието отново е чисто и ясно като спокойно езеро, като безоблачно небе... Щастието! Очевидно четенето не даде резултат и вълшебния свят от книгите се обърна срещу мен, като страх от непознатото.

Дарен съм /или прокълнат/ с дълбок ум, няколкото теста за интелигентност, които съм правил показват резултати над 140. Въображението ми е много силно развито, което ми пречи в живота, защото успявам да визуализирам страховете си и мисленето ми е предимно негативно. Съмнявам се във всичко и виждам относителността на всяко нещо. А просто искам да вярвам в нещо сигурно. Притежавам рационална мисъл и вечно анализиращ ум, точните науки не са ми проблем. За сметка на емоциите, които не изразявам лесно. А всъщност съм прекалено чувствителен и раним. Усещам се като къща, със свалени врати и прозорци – афектите от външния свят влияят силно на емоциите ми.. както ветровете влизат необезпокоявани в една къща без прозорци и врати. Усещането е сякаш нямам изграден характер и увереност, нямам солидната основа, върху която да стъпя и да бъда личност. Срамежлив съм, слагам маски пред другите, нагаждам се според тях за да им се харесам. За това и предпочитам да съм в компанията само на един човек, все пак е невъзможно да се нагодиш едновременно към няколко човека. Пука ми от чуждото мнение, актьор съм дори в градския транспорт, пред напълно непознати хора. Постоянно наблюдавам хората около себе си в търсене на одобрение в погледа им. Мразя това у себе си. Чувствам се най-добре, когато съм сам, предполагам, защото не ми се налага да полагам усилия да бъда фалшив.

Загубил съм доверието си в хората. Често си мисля, че мислят лоши неща за мен. Когато съм в компания мисля, че моята сдържаност и неестественост развалят доброто настроение на всички, което ме подтиска още повече. Проектирам своите комплекси върху другите. Имам много малко приятели от моя пол, защото трудно завързвам приятелства с мъже. Трудно ми е да им имам доверие, предпочитам женската компания за приятелство. С тях ми е по-лесно да общувам, не усещам мъжко съперничество и не се чувствам непълноценен. Дори с баща си не съм приятел, той винаги е бил скован, емоционално-равен, с изкуствено държание и социална фобия, макар и изключително добър и умен човек. Подозирам, че цялото това нещо е наследствено, понеже баба ми по бащина линия беше прекомерно страхлива, баща ми – също.

Ниската ми самооценка има негативно влияние и в отношенията ми с жените. Когато се влюбя започвам да мисля, че обектът на любовта ми заслужава нещо по-добро от мен, ставам ревнив, защото се чувствам недостатъчно мъжествен. Естествено, такива връзки бързо се разпадат, което е голям удар за самочувствието ми. Сега поддържам връзка с 10 години по-голяма от мен жена, която ме обича, но не е взаимно, макар, че я обичам по свой си начин. По ирония това, че не ме е страх да я загубя ме кара да бъда себе си, от което се чувствам много по-добре - освободен и спокоен, отколкото с жена, към която изпитвам силни чувства. Това ме устройва, защото в това положение не бих искал да имам семейство, което да страда, заради неуверен и комплексиран съпруг и баща, защото знам какво е. Моя ме научи, че живота е битка за оцеляване и единствения начин да оцелееш е да се скъсваш от работа.

Склонен съм към разсъждения, но не и към действия. Не мисля, че мързела е първоизточник, по-скоро е следствие, съпротива срещу промяната, поради някаква скрита изгода. Все пак мързела е в ума, не в тялото. Сегашния ми модел на мислене е свързан с огромен разход на психическа енергия, което ме кара постоянно да се стремя към почивка и сън по около 9 и повече часа на нощ, дори без да съм уморен физически.

Искам да си помогна, страхувам се да не пропилея целия си живот в този малък, личен ад на страхове, несигурност, комплекси и носене по течението без да зная кой съм, какво искам и накъде отивам.

За момента нямам финансите да посещавам редовно терапевт, но планирам да го направя при първа възможност.

За приятелите си съм най-добрия съветник, но на себе си е трудно да погледна трезво и отстрани. Това са нещата, които ме тормозят. Съжалявам, че не са по-смислово подредени и изложени, но в главата ми е същия хаос. Имам нужда от мнение и насока как да повярвам в себе си и да разбера какво искам, понеже прочитайки написаното стигам до извода, че ниското самочувствие е в основата на повечето ми проблеми.

Редактирано от Орлин Баев
Линк към коментар
Share on other sites

  • Отговори 30
  • Created
  • Last Reply

Top Posters In This Topic

Здравей, прочитайки поста ти, си представих едни отворен кран с течаща вода и под него една чаша, която се е напълнила и прелива.

За да имаш успешна терапия, е добре да спреш "крана" с информация, която поставяш в главата си и да "изпразниш" една част от нея. Тогава ще имаш възможност да приемеш новото, което ще получиш от нея.

Как мислиш, какво би направил, ако терапията те освободи от голяма част от проблемите ти, от нещата, които те спъват (според теб)?

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей!

Въпросът на Диди е много резонен - какво би правил, ако един хубав ден се събудиш и си вече смел и спокоен, притежаваш всички вътрешни и външни ресурси?

Още няколко въпроса:

- Работиш ли? Какво образование имаш?

- Какво те кара да мислиш, че искаш да се промениш?

- Какво е теб задържа промяната ти? Какво ти носи поддържането на такъв начин на мислене и живеене?

- Как тази част от теб, която приема, че настоящият начин на възприятие, мислене и чувстване носи ползи, може да получи нуждата си от сигурност и защита по адаптивни емоционално и социално начини?

- Какво би станало, ако продължиш още много години да живееш по същия страхливо отбягващ начин?

- Какво, кой, кога би те накарало да се промениш?

- Колко силно от 0 до 10 искаш да се промениш (10 е максимум на желанието)?

- Ако сега искаш да се промениш, след седмица или месец още ли ще го искаш?

- Какви пречки би имал в промяната на мислите, чувствата и поведението си? Би ли се спрял, ако е трудно? А би ли продължил, въпреки това, следвайки неотклонно мотивацията си? Имаш ли такава, как мислиш, или просто практикуваш фарса на интелектоида?

- Искаш ли да останеш голямо дете, което ужасно го е страх от този живот, бяга в интелектуализирането, но е човек лишен от стабилен вътрешен център и затова мазохистично се нагажда, към другия, за да избяга от страха си от отхвърляне и самота,но точно затова живеейки изоставил себе си, в самота с робията на страховете си? А би ли тръгнал към промяната си решително? Готов ли си да платиш цената - да нагазиш в непознати води, загърбвайки познатия, но много тесен остров на илюзиите на комплексите си? Ценно ли ти е да го направиш или ти е по-ценна инерцията?

- Как се виждаш променен, свободен, смел, стабилен, щастлив - опиши тялото си, усещанията си, чувствата си, съзнанието си, действията си тогава! Още веднъж, какво би правил, как би живял тогава?!

Моля те, копирай си въпросите и отговори на всеки един щателно, смело и искрено, от сърце, от телесна интуиция и сила - ако желаеш, разбира се!

Линк към коментар
Share on other sites

Иска ми се да ти пиша нещо. Истината е, че не знам какво. Но много исках да ти пиша, че съм те прочела. От една страна звучиш така наясно със себе си и уверен От друга, мисля си какъв ли може да е проблемът. Може би си се научил на твърде много неща преди да си се научил да живееш. А сега трябва да хванеш живота от А-Б-то, а умът ти е в космоса далече. Трудно е човек с твоите качества да приеме, че трябва да започне от предучилищната в живота и че всички те няма да му вършат никаква работа в началото, дори ще му пречат.... и ще придобият плътност и стойност чак на един етап много напред... че се налага да поспре, дори поне функционално върне назад развитието си, за да си позволи да догони сам себе си. Не можеш да се придвижваш така разчекнат между външната и вътрешната ти реалност, трябва да ги събереш. А това, противно на всякакъв смисъл, по моя опит се случва отвън навътре. Т.е. с реални стъпки в света. И в началото си като дете, тромаво и непохватно, пред хора, които нямат 1/10-та от това, което криеш в себе си, но които са живяли в реалността с десетилетия повече от теб, дори да са по-малки на години. Ти просто почти не си живял в реалността и затова всичките ти прекрасни качества не са пригодени за нея. Ще се изразя цинично - не си подкован. Това е моето мнение.

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей, прочитайки поста ти, си представих едни отворен кран с течаща вода и под него една чаша, която се е напълнила и прелива.

За да имаш успешна терапия, е добре да спреш "крана" с информация, която поставяш в главата си и да "изпразниш" една част от нея. Тогава ще имаш възможност да приемеш новото, което ще получиш от нея.

Как мислиш, какво би направил, ако терапията те освободи от голяма част от проблемите ти, от нещата, които те спъват (според теб)?

Здравей, благодаря за отговора!

Права си, прочетох твърде много книги, от които научих твърде много неща, които си противоречат, а противоречията създават конфликти, които водят до много стрес и тревожност. Спрях да чета преди известно време, понеже стигнах до извода, че полуфабрикатните истини не дават резултат. Човек сам трябва да стигне до своя си истина. Разбрах също, че книгите ми бяха станали наркотик - място, където да намеря успокоение и временна радост във време на нужда. Но ефекта на този наркотик е твърде краткотраен, очевидно не това е начина. Готов съм да стигам до крайности за да си помогна, пропилях години в тъпчене на едно място. А и виждам алтернативата - баща ми. Цял живот чете езотерични книги и Дъновизъм, които вместо да му помагат в развитието му вредят, понеже му дават необходимото успокоение за да продължи да живее живота си в старите, ръждясали коловози и така той остава без стимул за развитие и промяна. И си е все същия стеснителен и комплексиран сприхав мълчаливец, който предпочита да спи, да пие бира или да чете, вместо да живее. Ще отговоря на въпроса ти по-надолу, за да не се повтарям.

Здравей!

Въпросът на Диди е много резонен - какво би правил, ако един хубав ден се събудиш и си вече смел и спокоен, притежаваш всички вътрешни и външни ресурси?

Още няколко въпроса:

Здравейте, г-н Баев, благодаря за отговора!

Ако утре се събудя свободен от страховете и комплексите си и с ясен ум, първото нещо, което бих направил е да потърся хората, които съм наранил заради комплексите си в миналото и бих им поискал прошка. Така бих се разделил с миналото си с чиста съвест и без чувство за вина. Сега ще опитам да сложа егото си на резервната скамейка, за да отговоря на въпросите Ви.

- Работиш ли? Какво образование имаш?

- От над 6 месеца не работя. Планирах да работя в чужбина за лятото, но паническата атака ме накара да предпочета да остана тук засега. Мисля, че успешно и трайно се справих с този симптом, сега остава да излекувам корена му. Имам икономическо образование - "Международни икономически отношения", бакалавърска степен.

- Какво те кара да мислиш, че искаш да се промениш?

- Стремя се към промяна от ученическите си години. Тогава си създадох навика да наблюдавам другите и себе си и постоянно да се самоанализирам. А живота ме срещна с хора, в които видях какъв е потенциала на свободата и щастието и видях, че мога да съм нещо повече.

- Какво е теб задържа промяната ти? Какво ти носи поддържането на такъв начин на мислене и живеене?

- Страха от промяната и непознатото, от поемането на отговорност. Уюта на познатото и липсата на вяра в себе си, че мога да се променя, да надделея комплексите си и да бъда самостоятелен. Поддържането на сегашния начин на мислене ми спестява тревожността и стреса, съпътстващи отклоняването на реката на мисълта ми от руслото й.

- Как тази част от теб, която приема, че настоящият начин на възприятие, мислене и чувстване носи ползи, може да получи нуждата си от сигурност и защита по адаптивни емоционално и социално начини?

- Незнам дали съм разбрал правилно въпроса, но мисля, че консултации с психотерапевт, който да ми вдъхва доверие биха ми помогнали много. Просто малко насоки, от някой, който да ме опознае.

- Какво би станало, ако продължиш още много години да живееш по същия страхливо отбягващ начин?

- Бих умрял в недоимък и самота. Предполагам ще упражнявам нискоквалифицирана и нископлатена професия и ще изкарвам колкото да избутам месеца. От това ще бъда изпълнен със съжаления и със смачкано самочувствие, защото никога не съм дръзнал да осъществя мечтите и да разгърна потенциала си. Вероятно накрая ще намеря утеха и в пристрастяване я към алкохол, я към нещо друго (хм, удивително много прилича на описание на баща ми в момента - човек с дълбок ум и златни ръце а цял живот работи я такси, я строител, я монтьор).

- Какво, кой, кога би те накарало да се промениш?

- Любовта. Когато съм бил влюбен, а комплексите ми са карали половинката ми да страда съм бил най-готов да се променя и съм стигал до крайности, което ми помогна да преодолея и надживея доста неща. Всички хора биха спечелили ако се променя, искам да съм факел, който да раздава светлина на хората, а не черна станция, която да мачка настроението на всички и най-вече на най-близките си. Колкото по-скоро, толкова по-добре, все пак Света няма да спре за да ме изчака да се наканя.

- Колко силно от 0 до 10 искаш да се промениш (10 е максимум на желанието)?

- 9. Нямам какво да губя, мога само да спечеля. Ако беше 10 предполагам щях да съм се променил вече.

- Ако сега искаш да се промениш, след седмица или месец още ли ще го искаш?

- Не съм преставал да го искам от както се помня. И няма да спра да го искам, докато не го постигна, защото съм виждал какво е да си свободен у други хора и в мимолетни моменти у себе си и знам, че всичко е между ушите ми. Инат съм. Веднъж видял, че мога да полетя не мога да се задоволя да подскачам.

- Какви пречки би имал в промяната на мислите, чувствата и поведението си? Би ли се спрял, ако е трудно? А би ли продължил, въпреки това, следвайки неотклонно мотивацията си? Имаш ли такава, как мислиш, или просто практикуваш фарса на интелектоида?

- Пречките са комплексите ми. Старите, автоматични модели на мислене и поведение. Родителите ми, които са свикнали да ме виждат по старо му, макар, че биха се радвали да ме видят да живна и много бързо биха свикнали с новостите, а и искам да вдъхновя и тях, имат нужда, ежедневието ги е посипало с дебел слой прах. Не бих спрял ако е трудно. Вярвам, че ако нещо не те Предизвиква, то не те Променя. А чувството, когато си надскочил себе си е една голяма победа. Мотивацията ми е да бъда щастлив и да правя другите щастливи. Искам да имам щастливо семейство и деца, които да направя добри, свободни, вярващи в себе и обичащи живота хора. А това няма как да стане, ако не се променя. Искам да променя цялия Свят, но единствения начин да го направя е да променя себе си и това би било достатъчно.

- Искаш ли да останеш голямо дете, което ужасно го е страх от този живот, бяга в интелектуализирането, но е човек лишен от стабилен вътрешен център и затова мазохистично се нагажда, към другия, за да избяга от страха си от отхвърляне и самота,но точно затова живеейки изоставил себе си, в самота с робията на страховете си? А би ли тръгнал към промяната си решително? Готов ли си да платиш цената - да нагазиш в непознати води, загърбвайки познатия, но много тесен остров на илюзиите на комплексите си? Ценно ли ти е да го направиш или ти е по-ценна инерцията?

- Ценно ми е, готов съм да се разделя с евентуалното си бъдеще на провалил се човек на драго сърце. Няма какво да губя, мога само да спечеля.

- Как се виждаш променен, свободен, смел, стабилен, щастлив - опиши тялото си, усещанията си, чувствата си, съзнанието си, действията си тогава! Още веднъж, какво би правил, как би живял тогава?!

- Виждам се с изправена осанка, спокоен поглед и усмивка (сега съм прегърбен, с тъжен и разочарован поглед и гримаса, сякаш нося маска). Казвам каквото мисля, без да ме е грижа какво ще си помислят останалите и ги харесвам повече, защото знам, че не могат да ми повлияят с оценката си. Ще бъда себе си постоянно, защото в главата ми няма да цари вече хаос а ще има спокойна увереност и лекота. Сутрин ще ми е лесно да стана от леглото, защото нямам търпение да се захвана с всичките неща, които имам да свърша, а вечер ще заспивам с удовлетворение, защото денят ми е бил пълноценен и съм направил малка стъпка напред. Омразата ще бъде отдавна стопена както леда се топи от слънчевите лъчи на спокойния ентусиазъм, който изпитвам. Приемам всички и всичко такова, каквото е и не се опитвам насила да променям нищо. Радвам се на малките неща и правя нещата, които винаги съм искал - да се науча да свиря на китара, да плувам, да ходя по планините. Спонтанен съм. Когато искам да направя нещо просто го правя, а не се разубеждавам, защото си мисля кой какво ще си каже и как ще се почувства. Но и бих си създал един хубав дневен режим - ставане и лягане по едно и също време, бих менажирал времето си, защото имам цели. А професията ми ще е свързана с нещо, което помага на хората, за да я върша с хъс и удоволствие. Не бих допуснал да пълня джоба на някого с труда си и да ходя с нежелание на работа. Ще изразявам чувствата си към хората и ще говоря за това, какво се случва в мен, вместо всичко да тая. Ще се старая да правя хората около себе си възможно най-щастливи. А те ще го предават нататък и ето - Света станал малко по-добро място :)

Моля те, копирай си въпросите и отговори на всеки един щателно, смело и искрено, от сърце, от телесна интуиция и сила - ако желаеш, разбира се!

Признавам - не беше лесно и ми отне повече от два часа да отговоря, а и се разчувствах... Благодаря Ви за въпросите, накараха ме да прозра с още по-голяма сила, че се боря срещу вятърни мелници.

Линк към коментар
Share on other sites

Иска ми се да ти пиша нещо. Истината е, че не знам какво. Но много исках да ти пиша, че съм те прочела. От една страна звучиш така наясно със себе си и уверен От друга, мисля си какъв ли може да е проблемът. Може би си се научил на твърде много неща преди да си се научил да живееш. А сега трябва да хванеш живота от А-Б-то, а умът ти е в космоса далече. Трудно е човек с твоите качества да приеме, че трябва да започне от предучилищната в живота и че всички те няма да му вършат никаква работа в началото, дори ще му пречат.... и ще придобият плътност и стойност чак на един етап много напред... че се налага да поспре, дори поне функционално върне назад развитието си, за да си позволи да догони сам себе си. Не можеш да се придвижваш така разчекнат между външната и вътрешната ти реалност, трябва да ги събереш. А това, противно на всякакъв смисъл, по моя опит се случва отвън навътре. Т.е. с реални стъпки в света. И в началото си като дете, тромаво и непохватно, пред хора, които нямат 1/10-та от това, което криеш в себе си, но които са живяли в реалността с десетилетия повече от теб, дори да са по-малки на години. Ти просто почти не си живял в реалността и затова всичките ти прекрасни качества не са пригодени за нея. Ще се изразя цинично - не си подкован. Това е моето мнение.

Да, звучи познато. Понякога си мисля, че хора, които и понятие си нямат от духовност и психология са по-напреднали от мен в развитието си. А всъщност те живеят повече в сърцето, докато аз в главата. Затова сега съм оставил книгите, всичко, което ми е нужно да знам вече го знам. Колкото до това, че не съм подкован.. хм, звучи ми много познато, мисля, че някой някога ми го е казвал.

Линк към коментар
Share on other sites

Хм, от това, което чета до момента, ти нямаш ниска самооценка, напротив. Виж, останалите неща - да.

Но искам и да изкоментирам това:

...

През целия си живот съм се чувствал различен, сякаш всички знаеха някаква тайна, която само аз не знам. Чувствах се като антрополог от чужда планета. Постоянно наблюдавах щастливите хора в търсене на това, какво ги различава от мен и ги имитирах, защото исках да съм щастлив и уверен като тях. Казват „Бъди себе си“. Но как да бъдеш себе си, когато не знаеш кой си. Незнам кое в поведението ми е маска и кое е истинското ми Аз. И как да следваш мечтите си, когато отдавна не помниш за какво си мечтал?! В България не се чувствам у дома си, сменях града вече, но след време пак започвам да се чувствам не-на място. Зная, че ако човек не се чувства щастлив където се намира и с каквото има, той никога няма да се чувства щастлив каквото и да има и където и да иде. Нали света е огледало на нас самите и където и да сме виждаме едно и също – това, което носим в себе си.

...

Защото е валидно за много хора. Да не кажа - почти всички хора. Детето гледа родителите си, как живеят, как ходят на работа, грижат се за домакинството, лятото ходят на почивка, срещат се с/ходят на гости на приятели и т.н. и си мисли - ех, как всички знаят какво да правят, как да го правят, защо да го правят! Точно както добре си го изразил и ти - като че ли всички знаят някаква тайна. После детето поотраства и започва да се чуди - а защо живеят точно така? Тръгва да търси смисъл и причини и ... не ги намира! Дори и да попита някого, не получава смислен отговор. Няма и да го получи. Истината е, че всички правят така, защото всички правят така. Да, точно така. Просто този въпрос за смисъла продължава да тормози само една много малка част от хората. Другите или се успокояват, че "Щом всички правят така, значи така и трябва/така е добре да се прави.", или веднъж плъзнали се по посока работа, семейство, деца, ежедневието ги поглъща и не остава ред да се тормозят над такива въпроси.

А това, което исках да ти кажа всъщност е, че тези хора, които ти виждаш като уверени, щастливи и знаещи какво да правят и как да го правят, в действителност не са такива. Това са само маски. 99.999% от хората също не се познават. Просто правят това, което и другите правят и което другите очакват от тях. Някои хора много добре са се вписали в нормите и нормалността на съвременното общество, поради което другите ги виждат, а и те самите се възприемат като успели. Това обаче не означава, че кой знае какво са направили за собственото си развитие и обикновено с напредване на възрастта и те започват да се чувстват странно - в смисъл: уж са успели, уж много са постигнали и уж всичко им е наред в живота, обаче въпреки всичко им е някак кухо, неудовлетворено. Някои от тях гледат да потушават това с още повече работа, други с още повече забавления и др.п., но това също не дава резултат.

Пиша това, защото знам, че ще ме разбереш. И защото си мисля, че това ще ти помогне да не възприемаш различността си като минус, а като плюс :)

На теб как ти се струва - по-добре ли е да правиш разни неща, като навит с пружинка, чудесно вписан между хората, защото правиш точно това, което е прието и одобрено от съвременното общество, но вътрешно пак да си неудовлетворен? Кой е по-стойностен - човек с маската на доволен и щастлив, но вътрешно кух и неудовлетворен или ...?

С това не казвам, че непременно трябва да страниш от обществото. В крайна сметка човек трябва най-малко поне да работи, за да може да си осигурява елементарните неща като храна, подслон, облекло ..., но прави нещата с ясната мисъл, защо ги правиш. Тогава ще се чувстваш много по-добре. Примерно - правя нещо полезно за другите, за да мога да се сдобия с нещо полезно и за себе си.

Линк към коментар
Share on other sites

Хм, от това, което чета до момента, ти нямаш ниска самооценка, напротив. Виж, останалите неща - да.

Но искам и да изкоментирам това:

Защото е валидно за много хора. Да не кажа - почти всички хора. Детето гледа родителите си, как живеят, как ходят на работа, грижат се за домакинството, лятото ходят на почивка, срещат се с/ходят на гости на приятели и т.н. и си мисли - ех, как всички знаят какво да правят, как да го правят, защо да го правят! Точно както добре си го изразил и ти - като че ли всички знаят някаква тайна. После детето поотраства и започва да се чуди - а защо живеят точно така? Тръгва да търси смисъл и причини и ... не ги намира! Дори и да попита някого, не получава смислен отговор. Няма и да го получи. Истината е, че всички правят така, защото всички правят така. Да, точно така. Просто този въпрос за смисъла продължава да тормози само една много малка част от хората. Другите или се успокояват, че "Щом всички правят така, значи така и трябва/така е добре да се прави.", или веднъж плъзнали се по посока работа, семейство, деца, ежедневието ги поглъща и не остава ред да се тормозят над такива въпроси.

А това, което исках да ти кажа всъщност е, че тези хора, които ти виждаш като уверени, щастливи и знаещи какво да правят и как да го правят, в действителност не са такива. Това са само маски. 99.999% от хората също не се познават. Просто правят това, което и другите правят и което другите очакват от тях. Някои хора много добре са се вписали в нормите и нормалността на съвременното общество, поради което другите ги виждат, а и те самите се възприемат като успели. Това обаче не означава, че кой знае какво са направили за собственото си развитие и обикновено с напредване на възрастта и те започват да се чувстват странно - в смисъл: уж са успели, уж много са постигнали и уж всичко им е наред в живота, обаче въпреки всичко им е някак кухо, неудовлетворено. Някои от тях гледат да потушават това с още повече работа, други с още повече забавления и др.п., но това също не дава резултат.

Пиша това, защото знам, че ще ме разбереш. И защото си мисля, че това ще ти помогне да не възприемаш различността си като минус, а като плюс :)

На теб как ти се струва - по-добре ли е да правиш разни неща, като навит с пружинка, чудесно вписан между хората, защото правиш точно това, което е прието и одобрено от съвременното общество, но вътрешно пак да си неудовлетворен? Кой е по-стойностен - човек с маската на доволен и щастлив, но вътрешно кух и неудовлетворен или ...?

С това не казвам, че непременно трябва да страниш от обществото. В крайна сметка човек трябва най-малко поне да работи, за да може да си осигурява елементарните неща като храна, подслон, облекло ..., но прави нещата с ясната мисъл, защо ги правиш. Тогава ще се чувстваш много по-добре. Примерно - правя нещо полезно за другите, за да мога да се сдобия с нещо полезно и за себе си.

Здравей, Диана и благодаря за отговора!

Вече за втори път чувам това, че не страдам от ниско самочувствие и това ме озадачава. Може би това, че съм се опознал донякъде и говоря уверено за това създава илюзията, че съм уверен и що се отнася до материалния свят. А това не е така, в междуличностните и професионални отношения съм доста неуверен. Сам трудно взимам решения. Мисля, че имам социална фобия, защото отбягвам разговорите с непознати хора, поради това, че мисля, че си мислят негативни неща за мен. А в интернет е по-лесно да стъпваш уверено.

Отдавна разбрах, че хората вървят на никъде в ежедневието си и не спират да се запитат фундаменталното "Защо?". Правят това, което са правили родителите им, които от своя страна копират живота на родителите си и така... И когато/ако се усетят обикновено вече е твърде късно. Разбрах също, че материалните притежания и социалния статус не носят щастие, просто кратко удовлетворение и глад за нещо повече, което може би вече ще им донесе така желания вътрешен мир и щастие.

Научих, че щастието не е в мястото, където живееш, нито в семейството което имаш, нито в колата, нито в професията, банковата ти сметка, телефона в джоба. Не сме щастливи, защото сме забравили от колко малко всъщност имаме нужда и искаме още и още. Приоритетите ни са разменени. Жертваме здравето, времето и отношенията с близките си в името на парите. "Харчим пари, които нямаме за вещи, от които нямаме нужда, за да направим впечатление на хора, които не харесваме." Обобщено - търсим щастието навън, а не вътре в себе си.

Е, аз щастието знам къде не е, но ми е трудно да го намеря в себе си, затова и пиша тук.. Прекаленото мислене и вечно преценяване незнам симптом ли е или причина на това да не съм щастлив...Опитвам се да си наредя пъзела, пък кой знае...може изградените ми виждания досега да са фундаментално грешни...

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей, прочитайки поста ти, си представих едни отворен кран с течаща вода и под него една чаша, която се е напълнила и прелива.

За да имаш успешна терапия, е добре да спреш "крана" с информация, която поставяш в главата си и да "изпразниш" една част от нея. Тогава ще имаш възможност да приемеш новото, което ще получиш от нея.

Как мислиш, какво би направил, ако терапията те освободи от голяма част от проблемите ти, от нещата, които те спъват (според теб)?

Здравей, благодаря за отговора!

Права си, прочетох твърде много книги, от които научих твърде много неща, които си противоречат, а противоречията създават конфликти, които водят до много стрес и тревожност. Спрях да чета преди известно време, понеже стигнах до извода, че полуфабрикатните истини не дават резултат. Човек сам трябва да стигне до своя си истина. Разбрах също, че книгите ми бяха станали наркотик - място, където да намеря успокоение и временна радост във време на нужда. Но ефекта на този наркотик е твърде краткотраен, очевидно не това е начина. Готов съм да стигам до крайности за да си помогна, пропилях години в тъпчене на едно място. А и виждам алтернативата - баща ми. Цял живот чете езотерични книги и Дъновизъм, които вместо да му помагат в развитието му вредят, понеже му дават необходимото успокоение за да продължи да живее живота си в старите, ръждясали коловози и така той остава без стимул за развитие и промяна. И си е все същия стеснителен и комплексиран сприхав мълчаливец, който предпочита да спи, да пие бира или да чете, вместо да живее. Ще отговоря на въпроса ти по-надолу, за да не се повтарям.

Здравей!

Въпросът на Диди е много резонен - какво би правил, ако един хубав ден се събудиш и си вече смел и спокоен, притежаваш всички вътрешни и външни ресурси?

Още няколко въпроса:

Здравейте, г-н Баев, благодаря за отговора!

Ако утре се събудя свободен от страховете и комплексите си и с ясен ум, първото нещо, което бих направил е да потърся хората, които съм наранил заради комплексите си в миналото и бих им поискал прошка. Така бих се разделил с миналото си с чиста съвест и без чувство за вина. Сега ще опитам да сложа егото си на резервната скамейка, за да отговоря на въпросите Ви.

Здравей, въпросът ми не беше случаен, благодаря че отговори.

В отговора на този въпрос за първи път споделяш за чувството за вина. Кога за първи път усети зараждането на това чувство? Ако искаш напиши и защо.

Много пъти споменаваш за комплексите си, които от отговора ти на въпроса разбирам, че са отговорни и за зародилото се чувство за вина, можеш ли да ги формулираш. В какво точно се състоят тези комплекси? Кога за първи път формулира дискомфорта от емоционалното си състояние, като комплекс.

Редактирано от didi_ts
Линк към коментар
Share on other sites

Здравей, Диана и благодаря за отговора!

Вече за втори път чувам това, че не страдам от ниско самочувствие и това ме озадачава. Може би това, че съм се опознал донякъде и говоря уверено за това създава илюзията, че съм уверен и що се отнася до материалния свят. А това не е така, в междуличностните и професионални отношения съм доста неуверен. Сам трудно взимам решения. Мисля, че имам социална фобия, защото отбягвам разговорите с непознати хора, поради това, че мисля, че си мислят негативни неща за мен. А в интернет е по-лесно да стъпваш уверено.

Отдавна разбрах, че хората вървят на никъде в ежедневието си и не спират да се запитат фундаменталното "Защо?". Правят това, което са правили родителите им, които от своя страна копират живота на родителите си и така... И когато/ако се усетят обикновено вече е твърде късно. Разбрах също, че материалните притежания и социалния статус не носят щастие, просто кратко удовлетворение и глад за нещо повече, което може би вече ще им донесе така желания вътрешен мир и щастие.

Научих, че щастието не е в мястото, където живееш, нито в семейството което имаш, нито в колата, нито в професията, банковата ти сметка, телефона в джоба. Не сме щастливи, защото сме забравили от колко малко всъщност имаме нужда и искаме още и още. Приоритетите ни са разменени. Жертваме здравето, времето и отношенията с близките си в името на парите. "Харчим пари, които нямаме за вещи, от които нямаме нужда, за да направим впечатление на хора, които не харесваме." Обобщено - търсим щастието навън, а не вътре в себе си.

Е, аз щастието знам къде не е, но ми е трудно да го намеря в себе си, затова и пиша тук.. Прекаленото мислене и вечно преценяване незнам симптом ли е или причина на това да не съм щастлив...Опитвам се да си наредя пъзела, пък кой знае...може изградените ми виждания досега да са фундаментално грешни...

Ами аз не съм казала, че си уверен, още повече пък в общуването :) Мисълта ми беше, че ти имаш достатъчно висока самооценка - като за умен, интелигентен, образован и т.н. човек. И с право е висока. Това обаче никак не пречи да си сам/самотен. Напротив, дори помага. Виждам такива хора около себе си - те от една страна искат да са "като другите", да общуват с лекота, което не се получава, ако човек не се чувства като "един от тях", "един от групата/обществото", но от друга страна се считат (и пак ще повторя - с право) за по-умни, по-интелигентни и т.н., с една дума по-различни от средностатистическите хора. Тази различност помага много, човек да страни, често несъзнателно от другите, защото му се виждат тъпи, скучни и т.н. разни леки и неангажиращи разговори, както казват англичаните "за времето". Той не е добър в това да говори с приятели, познати, съседи за: каква дрешка или нещо друго си е купил, кой общ познат какво казал/направил и др.п. Това е интересно на повечето хора в обкръжението му, но не и за него. И човек неусетно обръща нещата обратно - Аз не съм интересен на другите хора, което определено не е вярно. Дори и по-леката форма - Аз не мога да водя интересен за другите хора разговор, няма да ти помогне много, защото ти така неусетно поставяш една преграда между себе си и другите хора. От едната страна си ти, а от другата страна на барикадата другите хора, с които отчаяно искаш да станеш близък, но сам поставяш себе си на отвъдната страна.

Прекаленото мислене и преценяване определено е причина за това ... да не си като другите, не да не си щастлив :) Нали се разбрахме вече - това, че имат вид и изглеждат щастливи, не означава, че 100% от тези хора са действително щастливи; напротив - процентът е твърде малък, под 1%.

Трудно вземаш решения, защото нямаш посока/цел в живота си. Най-лесно е да си поставиш цел, без обаче да се питаш, ама защо, ама точно такава ли ...? Попитай се, така дълбоко, в сърцето си - как се виждаш, като какъв човек, правещ какво? С какво би могъл да бъдеш полезен за другите? Кои твои качества, а и недостатъци, те правят различен и съответно специфично подходящ за определена сфера, определена дейност? И не умувай прекалено дълго. Четейки твоите постове, достатъчни са ти 2-3 дни за целта. Първи ден - отделяш няколко часа, когато, желателно в добро разположение, както физическо, така и психическо/духовно, се усамотяваш за няколко часа и нахвърляш на лист - качества, недостатъци, желани/мечтани/привлекателни дейности и състояния/резултати, които искаш да постигнеш в живота си. На следващия ден (ако се наложи - след няколко дни) - прочиташ написаното и го преценяш/допълваш, като поставяш и приоритет на дейностите и състояния/резултати. И през един трети ден анализираш кои дейности са най-реалистични спрямо твоя профил (качества и недостатъци). От там нататък спираш да обмисляш дали и защо. Просто си набелязваш стратегия и план за постигане на това, което си си набелязал и действаш! Нека желаните и привлекателни дейности и състояния резултати не са такива абстрактни някакви - примерно да съм щастлив, да съм успял, да съм общителен и комуникативен, ами да са максимално конкретни - например: да съм здрав, да имам собствено жилище и едикакъв си (конкретна цифра!) доход, да имам ...(конкретна цифра!) приятели, с които да се чувам/общувам всяка седмица.

И още нещо - ако целта: "да общувам с лекота с другите" се окаже твърде нереалистична към момента спрямо твоя сегашен профил (забележи, че и тя спада към тези, абстрактните!), то спокойно я остави на заден план и тръгни да реализираш някои други от списъка, също желани и важни/приоритетни. Ще се учудиш как съзнателните, активни, упорити и целенасочени действия, а след време и постигнат резултат още повече, ще ти помагат да реализираш и други цели, както и да се промениш, да се промени твоят психологичен профил като цяло. Иначе наистина стоиш и тъпчеш на място. Умозрителната позиция не е помогнала на никого да направи нещо реално.

Успех!

Линк към коментар
Share on other sites

В отговорите си заявяваш готовност за промяна! Остава да я направиш наистина! Тя започва от мисленето, но се конкретизира в действия. Имаш известна зависимост от родителите си, връзка, която е нужно да прекъснеш, за да остане само обич, не и вкопченост. Относно общуването - позволи си ти самият да бъдеш в центъра на нещата. Загрубей в здрава степен! Развий здрав егоизъм. Осъзнай, че докато не си позволяваш щастие, няма как да го даваш и на другите. Тренирай даване на отказ, получаване на отказ с лекота. Започни да предизвикваш страховете си от отхвърляне - позволи си да бъдеш отхвърлян. Можеш го, тъй като се учиш твоето самоприемане да бъде център на самоувереността ти! Развий смелостта си - сега тя се съдържа в потенциал в страха ти. Когато започнеш да го усвояваш, тя се освобождава! Всичко тръгва от промяна на менталния патерн, на вярванията ти за себе си, хората, света и начина ти на проява. Сега те са изкривени - загатнах в какво и накъде е нужно да се промени мисленето, чувстването и поведението ти!

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей, въпросът ми не беше случаен, благодаря че отговори.

В отговора на този въпрос за първи път споделяш за чувството за вина. Кога за първи път усети зараждането на това чувство? Ако искаш напиши и защо.

Много пъти споменаваш за комплексите си, които от отговора ти на въпроса разбирам, че са отговорни и за зародилото се чувство за вина, можеш ли да ги формулираш. В какво точно се състоят тези комплекси? Кога за първи път формулира дискомфорта от емоционалното си състояние, като комплекс.

Здравей отново Диди!

Не бях мислил за вината, но като се замислих изплува нещо. Имаше период от 2-3 безпаметни години след като завърших гимназията, в който пушех трева ежедневно. През цялото време ме разяждаше чувство за вина, че съм тръгнал по грешен път и предавам надеждите на родителите си. Виждах как връстниците ми се оправят в живота, ходят на работа и си имат приятелки, от което аз се чувствах като утрепка. Мечтаех да замина за щатите и да се занимавам със спорт и здравословен начин на живот, понеже преди това се занимавах сериозно с фитнес и четях всичко по темата, което ми попадаше. Но незнаех как да го направя. Лъжех родителите си, не им казвах къде и с кого отивам и когато майка разбра го прие много тежко, сякаш съм наркоман. Вината стана много силна и прерастна в параноя. И спрях тревата преди 6 години. Прекъснах всякакви контакти със старата си компания.

Две седмици след това в интернет случайно се запознах с най-прекрасното момиче на света. Беше повече от това, за което някога съм мечтал. През целият си живот се бях чувствал сам, неразбран и различен и изведнъж срещнах момиче, което беше досущ като мен. Връзката ни стана много силна, четяхме си мислите, сходствата бяха необикновено много. Влюбихме се много силно един в друг и се преместих във Варна, за да бъда с нея, макар, че тя имаше връзка. Но бях много неподготвен - изпълнен с комплекси за външния си вид, много неуверен, досега не бях имал приятелка и бях все още девствен на 22 години. Обичах я повече от себе си и се примирявах с връзката й, защото исках най-доброто за нея, а аз бях далеч от това. Идеализирах я. Всеки път, когато я видех се разтрепервах от вълнение. Започнах да се нагаждам за да й се харесам, правех много романтични неща за нея, защото я обожавах, но едновременно с това нямах самочувствието да бъда с нея. Случваше се да я нараня и разочаровам с комплексите си и всеки път вината ме разяждаше, защото нося страдания на обекта на любовта ми. В последствие имахме връзка, но аз вече бях забравил себе си. Правех се на нещо, което не съм, от страх да не ме отхвърли. И през цялото време се чувствах недостоен и виновен, че губя времето на човека, който обичам повече от всичко на света. Логично, връзката не просъществува дълго и след около 8-9 месеца се разделихме, защото тя се влюби в друг. Трябваше да изтрия всяка следа от нея в живота си за да мога да продължа напред. 3-4 месеца след раздялата бях депресиран, но в един момент ми мина и усетих как отново връщам себе си, как отново ми никнат криле. След това се влюбих в друга и я преодолях. Но и досега, когато се влюбя много започвам да се чувствам недостатъчно добър за половинката ми и започват драмите. Затова и вече ме е страх да се влюбя.

Мисля, че от това изпитвам най-голяма вина - тревата и провала в любовта.

А дискомфорта от емоционалното си състояние като комплекс може би формулирах заради това, че като ученик бях тормозен от по-отраканите деца, защото бях по-свит и добронамерен. Не ме биваше много в спортовете, затова ми излезе смешен прякор и децата се опитваха да се наложат над мен за да се докажат пред публиката си. Бях прекалено страхлив и кльощав за да им се противопоставя. В последствие в пубертета станах самотник, затварях се вкъщи, защото ме беше страх да не ме бият и подиграват. Гледах много телевизия, и рисувах мускулести супергерои, на които никой не може да се опре. И така от весело и артистично хлапе се превърнах в тъжен и неуверен млад мъж, който няма доверие в хората и има трудности в общуването.

Мисля, че това са най-определящите фактори в живота ми.

Ами аз не съм казала, че си уверен, още повече пък в общуването :) Мисълта ми беше, че ти имаш достатъчно висока самооценка - като за умен, интелигентен, образован и т.н. човек. И с право е висока. Това обаче никак не пречи да си сам/самотен. Напротив, дори помага. Виждам такива хора около себе си - те от една страна искат да са "като другите", да общуват с лекота, което не се получава, ако човек не се чувства като "един от тях", "един от групата/обществото", но от друга страна се считат (и пак ще повторя - с право) за по-умни, по-интелигентни и т.н., с една дума по-различни от средностатистическите хора. Тази различност помага много, човек да страни, често несъзнателно от другите, защото му се виждат тъпи, скучни и т.н. разни леки и неангажиращи разговори, както казват англичаните "за времето". Той не е добър в това да говори с приятели, познати, съседи за: каква дрешка или нещо друго си е купил, кой общ познат какво казал/направил и др.п. Това е интересно на повечето хора в обкръжението му, но не и за него. И човек неусетно обръща нещата обратно - Аз не съм интересен на другите хора, което определено не е вярно. Дори и по-леката форма - Аз не мога да водя интересен за другите хора разговор, няма да ти помогне много, защото ти така неусетно поставяш една преграда между себе си и другите хора. От едната страна си ти, а от другата страна на барикадата другите хора, с които отчаяно искаш да станеш близък, но сам поставяш себе си на отвъдната страна.

Прекаленото мислене и преценяване определено е причина за това ... да не си като другите, не да не си щастлив :) Нали се разбрахме вече - това, че имат вид и изглеждат щастливи, не означава, че 100% от тези хора са действително щастливи; напротив - процентът е твърде малък, под 1%.

Трудно вземаш решения, защото нямаш посока/цел в живота си. Най-лесно е да си поставиш цел, без обаче да се питаш, ама защо, ама точно такава ли ...? Попитай се, така дълбоко, в сърцето си - как се виждаш, като какъв човек, правещ какво? С какво би могъл да бъдеш полезен за другите? Кои твои качества, а и недостатъци, те правят различен и съответно специфично подходящ за определена сфера, определена дейност? И не умувай прекалено дълго. Четейки твоите постове, достатъчни са ти 2-3 дни за целта. Първи ден - отделяш няколко часа, когато, желателно в добро разположение, както физическо, така и психическо/духовно, се усамотяваш за няколко часа и нахвърляш на лист - качества, недостатъци, желани/мечтани/привлекателни дейности и състояния/резултати, които искаш да постигнеш в живота си. На следващия ден (ако се наложи - след няколко дни) - прочиташ написаното и го преценяш/допълваш, като поставяш и приоритет на дейностите и състояния/резултати. И през един трети ден анализираш кои дейности са най-реалистични спрямо твоя профил (качества и недостатъци). От там нататък спираш да обмисляш дали и защо. Просто си набелязваш стратегия и план за постигане на това, което си си набелязал и действаш! Нека желаните и привлекателни дейности и състояния резултати не са такива абстрактни някакви - примерно да съм щастлив, да съм успял, да съм общителен и комуникативен, ами да са максимално конкретни - например: да съм здрав, да имам собствено жилище и едикакъв си (конкретна цифра!) доход, да имам ...(конкретна цифра!) приятели, с които да се чувам/общувам всяка седмица.

И още нещо - ако целта: "да общувам с лекота с другите" се окаже твърде нереалистична към момента спрямо твоя сегашен профил (забележи, че и тя спада към тези, абстрактните!), то спокойно я остави на заден план и тръгни да реализираш някои други от списъка, също желани и важни/приоритетни. Ще се учудиш как съзнателните, активни, упорити и целенасочени действия, а след време и постигнат резултат още повече, ще ти помагат да реализираш и други цели, както и да се промениш, да се промени твоят психологичен профил като цяло. Иначе наистина стоиш и тъпчеш на място. Умозрителната позиция не е помогнала на никого да направи нещо реално.

Успех!

Диана, много точно описание :) От една страна го им разделението на база Интелект, а в своя съм убеден, но от друга - това ме кара да се чувствам по-малоценен. Изглежда, че хората с по-малък интелектуален потенциал са по-интуитивни, по-освободени, по-приемащи различнията между себе си, което ме кара да се чувствам ощетен заради ума си. Иначе казано - от гласа на разума ми е трудно да чуя шепота на сърцето си.

Ще направя това с листовете, отдавна се каня, но все го отлагам. Ще ми е трудно, понеже съм свикнал да мисля повече абстрактно, отколкото конкретно. Доколкото съм чувал мисленето на хората е в думи, при мен е повече въображение и символизъм. Може би това е резултат на отказа ми да поема отговорност и съответно ясни и конкретни действия,може би е защитен механизъм?!

От една стана го има

В отговорите си заявяваш готовност за промяна! Остава да я направиш наистина! Тя започва от мисленето, но се конкретизира в действия. Имаш известна зависимост от родителите си, връзка, която е нужно да прекъснеш, за да остане само обич, не и вкопченост. Относно общуването - позволи си ти самият да бъдеш в центъра на нещата. Загрубей в здрава степен! Развий здрав егоизъм. Осъзнай, че докато не си позволяваш щастие, няма как да го даваш и на другите. Тренирай даване на отказ, получаване на отказ с лекота. Започни да предизвикваш страховете си от отхвърляне - позволи си да бъдеш отхвърлян. Можеш го, тъй като се учиш твоето самоприемане да бъде център на самоувереността ти! Развий смелостта си - сега тя се съдържа в потенциал в страха ти. Когато започнеш да го усвояваш, тя се освобождава! Всичко тръгва от промяна на менталния патерн, на вярванията ти за себе си, хората, света и начина ти на проява. Сега те са изкривени - загатнах в какво и накъде е нужно да се промени мисленето, чувстването и поведението ти!

Благодаря за отговора.

Май трябва да прочета отново "Изкуството да бъдеш егоист" и по-важното - да прилагам на практика наученото. Стремя се да не избягвам факторите, които ми носят тревожност - например местата на които ми се е случило да ме залее вълна от адреналин, защото те са малко плашещи, но на инат продължавам да ги посещавам. Знам, че докато не съм щастлив аз самия няма как да направя и другите щастливи. Трудна работа ме чака, но къде му е чара на живота, ако ги няма предизвикателствата.. :)

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей, изненадва те факта, че хората не те определят като човек с ниско самочувствие.

Аз също бих се присъединила към това мнение, според мен се чувстваш недооценен. Ти си наясно с позитивите си, определил си негативите си, но не те са това което те спъва. И ти го знаеш. Наясно си, че въпреки недостатъците си ( тези които се опитваш да облечеш в това определение) ти можеш да продължиш. Въпросът е какво те спира.

Всяко нещо има своята противоположност - черното - бяло; топлото - студено; красивото - грозно ; комплекса за малоценност - стремеж към оценяване (ценност, превъзходство)

Според мен ти се чувстваш недооценен.

Съзнаваш силните си страни, правиш неща, които смяташ, че ще се харесат на хората, а отсреща не получаваш очакваната оценка.

Разбира се това се е зародило, някъде много отдавна и е започнало да работи с пълна сила.

Ако се е започнало в семейството, то е продължило в ученическите години, съвсем предвидимо е преминало в пушене на трева в тийнейджърството - това е ярка форма на бунт и желание все някъде да бъде оценен младежа. И накрая се затвърждава в любовните връзки. Желанието за ценност - ти да бъдеш важен, значим за някого, негов спасител дори, излиза много ясно в рисунките ти на супер герои, желанието ти да спасиш света, "саможертвата" в една любовна връзка, в която ти си третия и т.н. Забележи, че когато в тази любовна връзка оставаш единствен и първи тя се разпада - вече няма кого да спасяваш, за кого да се жертваш.

Страха от общуване и желанието ти да не бъдеш с повече хора в компания е отново страха от отхвърляне, от недооцененост.

Желанието ти да бъдеш ценен за хората се е поизкривило и те е вкарало в това не особено приятно състояние в което си.

Някой, някога, някъде не те е бутнал в правилната посока, вероятно в семейството е било поведението на баща ти, в чийто модел се съмняваш, че си влезнал.

В ранните ученически години са се прибавили и учителите - не си бил добър в спорта, но вероятно си бил много добър в нещо друго, линия в която не е имало кой да те насочи.

Следващите развития са вече следствие.

Разбираш, че това е само повърхностно нахвърляне на ситуацията, изградено съвсем небрежно върху кратката информация, която написа за себе си. Ако започнеш психотерапия, ще излезнат дълбочините, кривите, несъзнаваните мисли и поведения и куп други неща закоито сега дори не можем да предположим. Като цяло трябва да работиш върху промяна на цялостното си светоусещане, но в правилната посока.

Като начало, ако ти хареса започни с това, което ми е много любимо:

"Щом не можеш да бъдеш на хълм бор висок,

ти бъди дребен храст, но бъди

най- прекрасния храст край пенлив водоскок

и на бора недей се сърди

Щом не можеш да бъдеш и храст, ти трева

покрай пътя стани мълчешката;

вместо щука бъди малък клен, но това

да е кленът мечта на реката.

Няма как да сме все капитани - моряци

да станем, пак нужни , сме значи.

Има труд за титани и труд за слабаци

просто всеки си има задачи.

Щом не си пътят царски, пътека стани,

щом не си слънце, бъди пък звезда.

Просто своята собствена цел постигни

и така ще оставиш следа.

Успех!

Редактирано от didi_ts
Линк към коментар
Share on other sites

Здравей!

За саможертвата и нуждата ми да спасявам уцели 10-ката. Спомням си, че като ученик често си фантазирах как утешавам някого и той намира в мен опора и ме обиква. Обикновено това бяха момичетата, в които тайно бях влюбен. И сега ме зарежда това да помагам и надъхвам другите във време на нужда и го правя много успешно. Интересно ми е кое е следствие и кое причина при желанието за ценност и страха от недооценяване. Страха от недооценяване и страха от отхвърляне едно и също ли са? И каква е причината за страха от отхвърляне, който ми носи социалната тревожност и ограничава Света ми?! И този страх не е ли следствие на занижена самооценка? Знаейки къде е "повредата" ще знам как да я отстраня. Искам да се освободя от проблема от корен, а не да лекувам симптом по симптом.

Преди време прочетох книгата на Фриц Риман - "Основни форми на страх - дълбинна психология" и се открих много точно описан в т.нар. депресивен тип поведение, чийто основен проблем беше страха от "Въртене около себе си", тоест отказ от индивидуалност и недостатъчното дебелокожие, които резултират в страх от изоставяне, което като следствие носи жертвоготовност в името на другите, твърде често с цената на собственото си щастие. И дори изопачава този си страх и нужда във висш добродетел, който пък се превръща в храна за егото.

Още нещо - при паническата ми атака страха беше не от физическите симптоми, а от полудяване, което отново говори за страх от отхвърляне.

И в крайна сметка стигам до същия извод, който ми подсказа Орлин - час по-скоро да се захвана с играждането на здрав егоизъм и да престана да се глезя, атаката беше аларма за събуждане.

Интересно ми е позитивните себе-утвърждаващи афирмации подходящи ли са за целта?

Линк към коментар
Share on other sites

,,себе-утвърждаващи афирмации,,

Извинявай, какво е това афирмации?

Редактирано от д-р Тодор Първанов
Линк към коментар
Share on other sites

Част са от пътя - работят на принципа на самоизпълняващото пророчество. Тоест, когато чрез повторение или чрез по-интелигентния начин на трансовата работа вградиш в себе си вярване, подсъзнанието автоматично прави така, че то да започне да става реалност в живота ти. Простичко, но работи! На фона на осъзнаване и решимост! Както и да го извъртаме - ментално изразено през термините на мазохизма или емоционално през вината и страха от отхвърляне, имаш нужда да градиш здрав его център, а оттам и истинна връзка със Селфа си! Вече разбираш, че когато осъзнаеш, че имаш право на здравословен егоизъм, именно тогава ставаш самостойно стабилен, смел и радващ се на живота. Тогава разбираш, че досега си се старал да задоволяваш другия не от доброта, а като бягство от страха си от отхвърляне и вината си за нищожност. Предизвикай ги - чрез анализ, осъзнаване и разбиране, решителна мотивация за промяна, реструктуриране във вътрешния диалог в посока здрав егоизъм и оптимизъм, прошка на себе си като състояние на съзнанието, усвояване на чувството за невинност! ...

Редактирано от Орлин Баев
Линк към коментар
Share on other sites

Здравей!

За саможертвата и нуждата ми да спасявам уцели 10-ката. Спомням си, че като ученик често си фантазирах как утешавам някого и той намира в мен опора и ме обиква. Обикновено това бяха момичетата, в които тайно бях влюбен. И сега ме зарежда това да помагам и надъхвам другите във време на нужда и го правя много успешно. Интересно ми е кое е следствие и кое причина при желанието за ценност и страха от недооценяване. Страха от недооценяване и страха от отхвърляне едно и също ли са? И каква е причината за страха от отхвърляне, който ми носи социалната тревожност и ограничава Света ми?! И този страх не е ли следствие на занижена самооценка? Знаейки къде е "повредата" ще знам как да я отстраня. Искам да се освободя от проблема от корен, а не да лекувам симптом по симптом.

На повечето ти въпроси за причината и следствието, бих ти отговорила кратко - Всички сме жертви на жертви, на жертви ..........

Да откриеш причините се изисква много работа. Нужен ти е опитен човек, с който да се потопиш дълбоко в несъзнаваното си, да разбереш какво стои зад действията ти, защо е започнало. Дали обаче това ще ти донесе ползи, не е сигурно. Просто да разбереш, защо е започнало нещо само по себе си не помага. Затова съвременната психотерапия все повече работи с техники за бързи резултати, а именно за това, за което говориш и ти - самоутвържденията са вид техника. Сама по себе си обаче, изолирана от процеса на самопознание тя по- скоро би ти навредила, отколкото помогнала, както и Орлин ти е казал - на фона на осъзнаване. Ще се опитам да ти обясня защо.

Ще взема за пример това, което и двамата с теб обявихме за вярно - саможертвата и нуждата да спасяваш.

Това е една от основните ти житейски линии. Изключваме момента - защо се е стигнало до тук. Това изисква много повече от няколко поста във форум. Отиваме на работата със самоутвърждение в тази линия.

Каква е твоята мисловна линия :

утешавам някого - той намира опора в мен - обиква ме ........... следствието помагам на другите - успешно.

Какво би могло да стои зад това:

Намирам по- слаб от мен - показвам му силата си, признат съм - привързвам го към мен чрез слабостта му и съм по- силния..........следствието стремежа ми към оценяване (превъзходство) е постигнат в тази ситуация, някой друг потвърждава това в което аз не съм сигурен - зависимост.

Използвайки сам техники за утвърждение ти ще ги насочиш (например) в тази твоя мисловна линия, която за теб стои по един начин, а дори не предполагаш, какво точно утвърждаваш. В дадената ситуация, без да осъзнаваш ( защото това е подсъзнателен процес) ти ще затвърдиш стремежа си към превъзходство. Като следствие от това се получава голяма каша - с това се засилват качества като инат, непримиримост, страх, недоволство и т.н. Вариантът да ги "облечеш" в други имена и да изпаднеш в по- голяма заблуда, в следствие и на изолацията, е голям.

Приеми това като примерно развитие,просто една странична гледна точка. Ако решиш сподели как го виждаш, как приемаш написаното. Замислял ли си се над така описаното развитие?

Затова още в първия си пост ти написах, че е време да спреш да четеш, любителското самопознание е чудесно, но в определени граници.

Най - добрата техника, която можеш да приложиш за момента и най- успешната според мен е да си намериш работа.

След като влезеш в екип ще имаш възможност да развиваш чувството си за общност, което мисля, също е много пострадало.

Ще имаш възможност да анализираш реални ситуации и да вкараш в действие всичко прочетено в реален контакт.

Изолацията ти дава възможност за развиване на фантазми и нереални мисли за неслучващи се неща.

Редактирано от didi_ts
Линк към коментар
Share on other sites

Искаш да кажеш, че раната трябва да се почисти преди да бъде лекувана. Не бях поглеждал нещата от този ъгъл, но има логика. Ако подсъзнателнето ми е многократно по-силно и голямо, а аз съзнателно му противодействам, то това би било същото като да се опитвам да охладя задушно помещение пръскайки с вода. В крайна сметка водата ще се изпари от горещия под и задуха ще стане още по-силен.

Работата наистина е убиец за всички страхове и депресии, наскоро работих малко физически между хора и ми подейства страхотно. Сега търся работа и ще започна, но ми се иска да знам какво мога да направя за да си помогна докато дойде момента, на реална и последователна работа с психолог. Може би трябва внимателно да подбера правилните утвържденията и да ги практикувам по метода Силва?

Замислям се дали да не прочета отново "4-те споразумения" и "Гласът на Знанието", защото акцента им са лъжите в главите ни, но пък предишните им четения не дадоха резултат, та сега ли...

Линк към коментар
Share on other sites

Не мисля, че имаш нужда от четене и разсъждения заради самите разсъждения... В това вече си добър, но ... Можеш да прочетеш цялата философия, Фройд, Юнг, езотерика и каквото си искаш и това незадължително би довело до каквито и да е истински промени. Би имало смисъл единствено доколкото осветлява дистанцирания поглед над самия себе си. Вече ти дадохме подходяща обратна връзка. Ти си интелигентна личност и в немалка степен осъзнаваш ставащото с теб - но виждаш, че интелектуалното осъзнаване далеч не винаги е равно на емоционална промяна в посока смелост и спокойна решителност и поведенчески пипними житейски случвания, индикиращи вътрешните реални промени! Пиша ти това, защото чувствам склонността ти към интелектуализация, която в случая е чиста проба защитен механизъм, отдалечаващ те от реални усилия! Предложението ми е да пишеш, след като действително в теб се случат промени - с помощта на терапевт в по-добрия случай!

Редактирано от Орлин Баев
Линк към коментар
Share on other sites

В първия момент, в който прочетох това си казах "Сега ще ги видя тези защитни механизми и ще ги разнищя, щом те са проблема" и затърсих в гугъл "Защитните механизми на егото". В следващия момент си дадох сметка, че търся решение по начина, който е довел до проблема - интелектуализацията. Вместо да правя "пипними" стъпки в реалния свят, аз се опитвам да си спестя усилията и да се науча на готово. Очевидно това не дава резултат и се налага да сменя изцяло подхода. Ще е трудно, но целта си заслужава :) Хубаво е, когато има кой да те насочи и съм благодарен на всички ви за това!

Линк към коментар
Share on other sites

Хубаво си го решил, време е да включиш и действия.

Знаеш ли, дори психотерапевтите и лекарите, не са компетентни във всички направления на своята дейност. Добрите специалисти, са добри защото са концентрирани и фиксирани в едно направление.

Ако толкова лесно, с прочит в интернет, се разбираха нещата, всички щяхме да сме специалисти по всичко. Но не сме.

Запознавайки се с основните посоки на търсената от теб информация, не ти носи знание, а обща култура. Да прилагаш върху себе си неща, с които не си добре запознат е по- скоро вредно.

За съжаление масовото мнение е, че когато се прочетат няколко статии в интернет ( с незнайно качество, които са навсякъде в нет пространството) и се добавят няколко книги писани за масите, проблемите ще се решат. А те всъщност стават все по- объркани и все по -дълбоки. Не си го причинявай.

Като за начало работата, както ти споменахме, ще е най- добрия ти вариант за нова посока. Тя ще ти даде възможност да разшириш контактите, да промениш малко гледната точка и да потърсиш точните специалисти, за точните проблеми.

Желая ти успех :)

Редактирано от didi_ts
Линк към коментар
Share on other sites

Преди няколко години, един много мъдър и щастлив човек ми каза: "Много мислиш, недей. Живота не е да се разбира, а да се живее!". И все повече разбирам, колко прав беше...

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 months later...

В първия момент, в който прочетох това си казах "Сега ще ги видя тези защитни механизми и ще ги разнищя, щом те са проблема" и затърсих в гугъл "Защитните механизми на егото". В следващия момент си дадох сметка, че търся решение по начина, който е довел до проблема - интелектуализацията. Вместо да правя "пипними" стъпки в реалния свят, аз се опитвам да си спестя усилията и да се науча на готово. Очевидно това не дава резултат и се налага да сменя изцяло подхода. Ще е трудно, но целта си заслужава :) Хубаво е, когато има кой да те насочи и съм благодарен на всички ви за това!

Здравей, аз съм като теб...същата съм...все едно четях себе си...въображението, интелекта, вътрешната студенина, незнанието кой си...знаеш ли, има само един път...не да се променяш, а да се приемеш...и да се обикнеш,,, себе си...ако можеш и създателя си...ако си религиозен.Пътят на приемането е бавен, труден и болезнен на моменти...защото си мислиш, че разбираш живота, но не го усещаш...не пулсира...различен си, но се приеми с най-тъмните си страни и заживей така...ще видиш, че всичко ще придобие смисъл и ще видиш светлината на собственото си пулсиране и страховете ще са просто като мечтите...част от една и съща монета...която понякога се завърта и нищо, че е малко студена и безкръвна е истинска точно такава и не е по-малко ценна. Аз понеже съм вярваща- ще ти пожелая само- бъди благословен

Линк към коментар
Share on other sites

И аз ти желая успех. Мисля, че си на прав път и твоето вътрешно Себе те води като пътеводна звезда към хората и ситуациите, които са необходими за твоето израстване. Даже фактът, че търсиш и осъзнаваш, сочи, че се движиш напред. Подобно на katjadim съм на мнение, че промяната се състои в себеприемане и Любов към себе си, както към светлите, така и към тъмните страни. Тогава започват да се отварят нови, неподозирани врати. Всичко добро и успех по избрания път!

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.
Note: Your post will require moderator approval before it will be visible.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави...