Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
stormrider

Искам да помогна на сестра ми

Recommended Posts

Здравейте

Търся помощ и попаднах на този форум. Надявам се да почетете разказа ми и да ми дадете някакъв съвет, защото съм объркан не знам какво да правя.

Ще гледам да опиша нещата по-подробно, за да може да добиете представа за историята и контекста на проблема.

Става въпрос за сестра ми. Тя е на 27 години. Аз съм на 30, ако това има значение. Тя има психически проблеми вече много дълго време, до сега така и не успя да се справи с тях. Все още живее при родителите ни, но те не могат да и помогнат - от друго поколение са, не разбират тези неща. Може би дори влошават нещата, защото тя има доста натрупани негативни чувства към тях. Аз живея отделно на квартира, но гледам да я виждам възможно най-често. Искам да и помогна, но не знам какво трябва да предприемем. Ще се радвам ако можете да ме насочите какво да направим за да се оправи тя, или поне да се подобри състоянието и, защото тя много се измъчва и страда.

Нашето семейство: Майка ни беше грижовна, със силно изразено чувство за дълг и отговорност. Беше настроена много жертвоготовно, не се грижеше особено за себе си. Не умееше да се забавлява. Беше тъжна, нервна, винаги притеснена за нещо. Често изпадаше в лоши настроения, сърдеше се, лесно се обиждаше. Обиждаше се дори от разни наши глупави (но не и злонамерени), детски нетактичности и несъобразителности. Приемаше всичко много сериозно, без чувство за хумор. Само един пример за илюстрация: Веднъж със сестра ми бяхме ровили из къщи за да търсим коледните си подаръци (това естествено беше по моя инициатива, сестра ми беше примерна и не правеше поразии). Майка ни като разбра страшно се обиди и засегна, реакцията и беше „Как не ви е срам, как може да постъпвате така, как е възможно такова нещо”. Голяма част от реакциите и бяха такива – възмущение, осъждане, насаждане на вина, на срам. Често казваше, че я обиждаме, че я нараняваме. Не приемаше обикновените ни гафове просто като невинни детски безразсъдности, част от израстването, приемаше ги като някакви атаки към нейната личност. Понякога ми се струва, че тя очакваше от нас да се държим с нея сякаш сме не деца, а малки възрастни. Може би очакваше отношенията ни с нея да бъдат възрастен-възрастен. Излъчваше едно силно чувство на болезненост и уязвимост. Когато имахме проблем или конфликт с външен човек винаги ни разпитваше какво сме направили за да го предизвикаме и ни създаваше усещането, че ние сме си виновни и нямаме правото да се защитим, освен ако не сме напълно безупречни, каквито ние естествено не бяхме.

Баща ни беше пасивна и дистанцирана фигура, не участваше в живота на семейството. Само присъстваше физически. Всъщност и физически не присъстваше особено, защото много често пътуваше. Беше фигура тип „отнесения изобретател, който иска да спаси света”. Беше наивен, мечтател, увлечен и потънал в работата си. За него бащинските задължения се изчерпваха с това да внася пари в семейния бюджет.

Родителите ни имаха едни така да се каже теоритични, "книжни", идеалистични представи за света. При възпитанието ни се опитваха да ни учат на морал, принципност, нравствени ценности, а доста пренебрегваха не толкова възвишените, но полезни и практични знания и умения за общуване, грижа за себе си, поставяне и постигане на цели, справяне с живота.

Сестра ми като дете: Сестра ми от малка още беше едно много сериозно и замислено дете. Беше плаха, неуверена в себе си, затворена, потисната, без самочувствие. Рядко беше в добро, безгрижно и весело настроение. Често се оплакваше, капризничеше, показваше някакво недоволство от всичко, с което смущаваше околните и понякога ги отблъскваше. Бях прочел някъде докато четях за синдрома на Аспергер определението „малък професор” и осъзнах, че перфектно пасва на сестра ми. Държеше се точно като един малък професор. Например вместо да каже „акам” казваше „изхождам се”, за да не би да прозвучи невъзпитано и некултурно пред хората. Използваше много термини, речта и не беше детска, а някак си официална, формална. Поведението и беше сдържано и възпитано. Не правеше бели и пакости. Някои роднини казваха за нея, че е "терк, проклета, с труден характер". Имаше един по-хаплив, рязък език, по-искрен и директен. Може би по тази причина е изглеждала "лоша" и конфликтна отстрани, но всъщност тя беше много добро дете. Не е направила лошо на никого. Не дразнеше другите деца, не им се подиграваше, не ги обиждаше, не ги лъжеше и мамеше. Просто тя си беше добра душа, не беше гадна. Беше чувствителна и внимателна, състрадателна. Нямаше много приятели и не беше популярна сред децата. А тя много искаше приятелството им. Беше лесно ранима и излъчваше някаква болезненост, беше както се казва като една „оголена рана”. Държеше се сякаш трябва напрекъснато да е нащрек, да се пази и защитава, защото очаква от другите да я обидят или наранят. Но в действителност не беше често обиждана или наранявана, по-често просто беше игнорирана.

Страхуваше се от много неща. Най-много от смъртта, от болести, от бактерии и вируси, да не причини нещастия и злополуки, да не нарани или навреди някому. Имаше хипохондрия. Тогава бяха популярни сериалите „Доктор Куин лечителката” и „Спешно отделение”. Като ги гледаше после много се разстройваше че и тя ще се разболее. Веднъж повръща много дълго след като гледа един епизод на „Доктор Куин”, в който едно момиче се разболя от бяс, полудя и после умря. Беше си внушила, че и тя ще се разболее от бяс, а след като повърна още повече се разстрои, понеже реши, че болестта започва. Имаше и някакъв друг епизод, в който някакъв си беше глътнал езика. И тя след като го гледа дни наред постоянно си пипаше и проверяваше езика с пръсти, за да го "извади" и да стои напред, да не би да го глътне без да иска. От всички болести много я беше страх и мислеше че от всяка болест задължително се умира и лечение няма.

Веднъж бяхме навън и майка ни каза „Не пипайте това растение, то е отровно”. Сестра ми като чу това гледаше растението много уплашено и го заобикаляше от много далеч. Не смееше да се доближи на по-малко от 5 метра от него, все едно самият въздух около растението е отровен. Като започна да изхвърля боклука от къщи не се приближаваше до кофата, а го мяташе от разстояние. Не искала да се приближава до кофата, защото можело да се зарази с бактерии от боклука. Не искаше да помага при миенето на плодове и зеленчуци например, защото не можела да ги измие „както трябва” и „достатъчно добре” и щяла да ни зарази всички с болест.

Чувстваше много силна и ирационална вина всеки път, когато правеше нещо „нередно”. Например когато заедно с няколко деца от класа бяха откраднали някакви дреболии от някакво квартално магазинче, тя се беше почувствала много гузна и виновна. Беше изхвърлила откраднатото през прозореца и казваше на майка ни, че се разкайва, че моли за прошка и питаше дали Господ ще и прости, че е нарушила заповедта "Не кради". Трябва да кажа, че нашите не са били някакви фанатизирани християни, но майка ни ни беше говорила за Бог и ни беше купувала детска Библия и някакви библейски приказки на касетки. Когато правеше нещо „лошо” сестра ми трябваше да ходи и да „признава прегрешенията” си на майка ни и да пита дали ще и бъде опростено. Говореше неща от типа на „всеки човек заслужава втори шанс”, „обещавам, че ще се поправя”, „искам да се променя към добро” и други такива, сякаш е някакъв закоравял престъпник, извършил страшни престъпления. Тя просто не можеше да възприема живота с веселие, радост, лекота, чувство за хумор. За нея всичко беше супер сериозно, мрачно, трагично, обречено.

Преди да влезе в пубертета 2-3 години преживяваше явно някакъв период на криза. Оплакванията – някаква вътрешна тежест и тягостност, угнетеност, потиснатост, изтощение, липса на виталност, замайване, чувство за причерняване и прималяване, учестено дишане, стягане на гърлото, напрестанни мисли за болести, обреченост, смърт и нещастия, мисли че може да нарани някого и да причини вреда някому, мисли че ще хване полово-предавани болести или ще започне да взима наркотици, страх от заспиване вечер, защото може да не се събуди на сутринта, не искаше да стои в училище, звънеше на нашите да я вземат и приберат вкъщи, мислеше че е болна и ще умре. Тръгнаха да я водят по изследвания, но не и откриха никакви причини за тези оплаквания. Казаха, че си е физически здрава. Не препоръчаха да отиде на психолог. То тогава май и нямаше много такива. Малко по малко това отшумя и като влезе в пубертета острата криза с многото оплаквания я нямаше вече.

В гимназията: Нямаше проблеми с учебния материал, справяше се отлично по всички предмети. Беше умна, но много разсеяна и отвеяна. Особеното при нея беше, че не беше „бърза” в мисленето, нито в действието. Тоест – не беше много експедитивна и реактивна, а някак си мудна. Като че ли беше винаги отнесена някъде другаде, замечтана. Трудно се концентрираше, бавно се ориентираше, бавно „загряваше”. Понякога по-бавно разбираше някакви по-странни или тънки шеги и си даваше сметка, че ги разбира трудно. Това я караше много да се напряга, много да внимава при общуването, за да не бъде неадекватна и да не я мислят другите за „слабоумна”. Казваше, че като говори по телефона за да разбере някаква важна информация после почти веднага забравя какво са и казали отсреща. Също така като пита за инструкции как да стигне до някъде почти веднага забравя какво са и казали. Съответно много се напрягаше в такива ситуации и от притеснение забравяше още повече, порочен кръг. Понякога си забравяше и губеше разни неща някъде навън, и после не помнеше къде ги е оставила. Например якето много често си забравяше, чантата също си беше забравяла, и разни други дребни вещи. Беше и много трудно да се дисциплинира, да си организира и планира времето, да бъде навреме за срещи и срокове.

В социално отношение и беше трудно, понеже нямаше самочувствие. имаше желанието да общува, но много се притесняваше. Беше напрегната, не можеше да се отпусне и да общува свободно и спонтанно. На сериозни и официални теми можеше много да говори. Но не можеше да води обикновен, неангажиращ, разтоварващ разговор „за маса”. Не можеше да се шегува разбираемо за другите, понякога и тя самата не разбираше чуждите шеги. Нейният хумор е доста особен. Той е по-скоро (само)ироничен, саркастичен, хумор на абсурда, понякога „английски хумор”. Не можеше също така да флиртува и да се закача с момчетата, просто не и идваше отвътре и като се опитваше беше много неестествено и странно.

Искаше да е красива, забавна, интересна, привлекателна, популярна, желана за компания. Да е една от „готините” и „популярните” в училище, да се приобщи към тяхната група и те да я приемат, искаше да си намери и готино гадже. Това и беше като някаква фикс идея. Но успя само с приятелите, и то до някъде. Всичко това много я мъчеше.. Повтаряше колко е грозна и отблъскваща, наричаше се „чудовище”, „изрод”, „загубенячка”, „задръстена зубрачка”, „смотанячка”. А тези, които възприемаше за „готини” смяташе едва ли не за съвършени, безгрешни, за някакви богове. Те естествено не бяха такива, но тя така ги виждаше.

Хем искаше да изглежда добре – да си купи хубави дрехи и обувки, гримове, да отиде да си направи хубава прическа – хем не искаше да поиска пари от нашите, за да не ги притеснява финансово. И от това ставаше много сърдита и изнервена, започваше да се държи грубо и враждебно с тях. А те си нямаха представа какво иска тя и се чудеха какво и става. Може би е важно да отбележа, че тя почти винаги е била в среда с деца с доста по-добро от нашето финансово положение, защото нашите искаха тя да учи в по-добри училища, защото беше умна.Това чувство, че е по-бедна от другите, сигурно също е допринасяло за липсата и на самочувствие и чувството за малоценност.

Непрекъснато си чешеше кожата на различни места и получи дерматити, които я сърбяха и тя съответно ги чешеше още повече. Правеше си рани по лицето, раменете и гърба, защото настървено стискаше и чоплеше всяка най-малка пъпчица и не ги оставяше да заздравеят. Хапеше си и си разкървяваше устните и вътрешността на устата. Тези неща и до ден днешен продължава да ги прави.

Имаше един проблем, който за нея беше голям и не можеше да се справи с него – много се изпотяваше. А тя много държи на чистотата и хигиената и това потене я смачкваше психически. Затрудняваше я още повече в социално отношение. Мислеше, че мирише и всички хора забелязват колко се е изпотила. Не даваше никой да я пипа или да я прегртща. Опитваше много неща, но потенето си оставаше и тя се разстройваше, че е безпомощна да го спре. След време отиде на изследвания на щитовидната жлезе и и откриха лека форма на автоимунно заболяване на жлезата –„Хашимото”. Казаха, че потенето не е от него и и поставиха диагноза „Хиперхидроза”. Предписаха и някакъв специален медицински препарат, с който да си маже подмишниците. Нещата се пооправиха, но това силно потене продължи години наред и доста я измъчи.

Мислеше, че всичките и съученици са умни, красиви, богати и щастливи и ще преуспеят в живота. А тя била грозна, глупава, бедна и за нея нямало бъдеще, от нея нищо нямало да излезе. Казваше, че изобщо не може да си представи бъдещето си – да следва, да работи, да има семейство. Не можела да го види във въображението си и сигурно това значело, че и е писано да умре млада и за нея бъдеще нямало да има. Мислехме, че просто така си говори, защото го казваше с някаква ирония и звучеше като шега. Тя като говори често използва ирония, сарказъм, черен хумор. Езикът и е хаплив и остър, дори циничен. Това кара много хора да я смятат за отракана, нахакана и „цапната в устата”, но тя не е такава изобщо, това е някаква маска. Както и да е.

Проблемите и се задълбочиха през последните години на гимназията. Стана още по-потисната и изнервена, раздразнителна, ядосваше се и избухваше от най-малкото нещо, всичко я дразнеше. И в училище го забелязаха. На родителска среща бяха питали майка ни дали имаме семейни проблеми в къщи и казаха, че сестра ми се държи като „едно кълбо нерви”. Тогава нашите и предложиха да отиде да се срещне с училищната психоложка, че може би ще и помогне да сподели с някого какво я измъчва, да си поговорят. Тя обаче отказа.

Имаше няколко епизода, в които без причина тя започваше много да се страхува и да плаче. Казваше, че усеща, че нещо лошо и страшно предстои, но не знаеше какво. Било като някакво страшно предчувствие за наближаваща надвиснала опасност или смърт. Като се случваше да я обземе това чувство тя много се разстройваше, но след известно време чувството отминаваше.

Също и беше ставало лошо няколко пъти като беше ходила на екскурзия с автобус. Имала чувството, че в автобуса е задушно, въздуха не стига и ще се задуши. Но като слизала от автобуса и постоявала навън се оправяла. Това беше за кратко и отминаваше.

Тя изглежда не можеше да се справи с напрежението покрай подготовката за кандидат-студентските изпити и неудовлетворението от личния си живот, че не може да бъде „готина” и че няма гадже, това много я мъчеше. Понякога като трябваше да сяда да учи започваше да трепери, най-вече ръцете и. В този период пиеше много Ред Бул, за да може да учи без да заспива. Мислеше, че треперенето е от него. Но май беше от стрес и напрежение, понеже като пиеше Ред Бул без да трябва да учи, не трепереше.

Освен това тя не беше ориентирана, не знаеше какво иска да учи и с какво да се занимава, а пък трябваше да кандидатства нещо. Май това също я стресираше много. Тя обича всичко да проучва, за всичко да се подготвя предварително. Не обича да импровизира, да експериментира или да се впуска в непознати неща. Има и голям страх да не направи грешка, защото в нейните очи всички грешки са фатални и непоправими. Нашите тогава я оставиха, дори не са говорили с нея за някакви специалности, не се опитаха да я посъветват какво да си избере да следва. Само аз се опитвах да говоря с нея по този въпрос, да измислим какво би било подходящо за нея – хем да не и е неприятно, хем да може да си изкарва прехраната с него.

Началото на голямата криза: Нещата много се задълбочиха след като се дипломира. Това беше преди 9 години. Една вечер отиде на някакъв купон на съученичка, където всички са се напили много, и тя включително. А тя тогава много рядко пиеше и не можеше да държи изобщо на алкохол. Може и да са се друсали, не знам, но се съмнявам тя специално да е взимала наркотици. Казва, че е пила само водка. На другия ден каза, че нещо и е станало и не се чувства никак добре. Решихме, че просто има тежък махмурлук. Но продължи да се чувства зле и следващите дни. Каза, че нещо сериозно и е станало и изведнъж светът вече не е същия и тя също не е същата. Не се чувствала вече като нормалното си "Аз". Чувстваше се също така виновна, гузна и уплашена от това, че се е напила и според нея се е изложила пред всички на партито. А този купон го организираше едно от „готините” (в нейните очи) момичета от класа и. Отделно нашите като я видяха, че се прибира пияна реагираха много лошо и и се развикаха и разбучаха, та и това вероятно е допринесло за тая голяма нейна вина.

Изпитваше силно вътрешно напрежение, тягостност и вътрешна тежест. Същевременно голяма умора и изтощение, все едно някой и е изпил всичката енергия. Имаше някакво чувство на тежест в ръцете и чувство че и е трудно да ги движи, но реално си ги движеше нормално. Казваше, че вижда много „мушички” в зрителното си поле, също от време на време някакви за кратко присветващи светли петна в зрителното си поле. Няколко пъти получи размазване на зрението и невъзможност за фокусиране, за което ходи на офталмолог, но той не можа да открие причина. Предположи, че сигурно е получила някакво временно стесняване на съд. Имаше замаяност и чувство все едно мозъкът и е „увреден” и ”успан”. Нямаше виталност. Не можеше да води нормален приятен разговор и да се шегува, беше и много тягостно. Каза, че и е станало много трудно да общува, не можела да мисли нормално и се затруднявала да разговаря с хората, не знаела какво да говори и не можела да спре да мисли какво и е станало и защо и е толкова зле. Изведнъж и била изчезнала бодростта и ведростта. Казваше, че след онова напиване изведнъж всичко се променило, вече не се чувства нормално и не е същия човек както преди. Не можеше да се разсее, успокои и отпусне. Каза, че и паметта и не работела и забравяла елементарни неща, не можела да се съсредоточи върху нищо. Когато някой споменавал за някакво име или място, тя изключвала и не можела да се сети за какво ставав въпрос. Почна да не спи нощем. Заспиваше чак рано сутринта и спеше през деня. Вечерно време към 7-8 много и се усилваше напрежението и викаше някой да дойде в стаята и и да поседи при нея. Казваше, че има чувството, че е обречена и умира. Дишаше много плитко, бързо и учестено, това беше почти през цялото време. Мисля, че се нарича „хипервентилация”. Казваше, че ушите и заглъхват и се запушват, че се задушава, че не диша както трябва. Също се оплакваше, че не може да си преглътне слюнката и се дави като се опитва да гълта. Понякога не можеше и вода да пие заради това, отпиваше си от чашата, но не можеше да глътне, и плюеше водата в мивката. Почна да се стряска и да подскача от всеки най-малък звук. Например като звъннеше телефона или звънеца на вратата тя буквално подскачаше от мястото си. Само си лежеше в леглото и плачеше и казваше, че и е много зле и може би е получила инсулт или шизофрения или някакво тежко увреждане на нервната система. Не можеше да търпи да гледа телевизия или да слуша радио, защото не можела да понася натоварването от звука и притока на информация. Искаше да си лежи на тихо и спокойно, понякога четеше книга да се опитва да се разсее. И на компютъра си стоеше и нещо се занимаваше, но по малко. Не искаше да яде много, трябваше доста да я подканяме. Беше я страх да влезе в банята да се изкъпе, не знам точно защо, та и с това трябваше да и помагаме. Отслабна с близо 10 килограма за нула време и от тогава повече не успя да си възвърне предишното тегло. Сега тежи не повече от 45 килограма на ръст 1.65 см. Затвори се, повечето време си седеше в стаята. Не искаше никого да вижда, да излиза навън не искаше, дори по телефона не искаше да чува никого. Носеше си храна и си ядеше сама в стаята, заради това давене, за което писах по-горе. Не можеше да търпи други хора, дори и ние, да я гледат как яде. Докато ядеше пак дишаше много бързо и учестено и това изглежда още повече допринасяше за страха и, че ще се задави. Имаше много ирационални мисли за вина, че е лош човек и е направила много грешки и лоши неща в живота си. Имаше също така смущаващи и натрапчиви мисли, че може да нарани някого и много други от този род. Беше зациклила и си преповтаряше непрекъснато едни и също мисли в главата, а като се опитваше да си отклони вниманието, не можеше. Казваше, че мислите и се въртят в кръг, повтаряйки се непрекъснато.

Ситуацията в момента: От тогава насам сестра ми е все зле. Оплакванията и са много и се менят във времето. Основните са: непрекъснато вътрешно напрежение, угнетеност, тягостност, панически атаки (особено навън, в транспорта, сред други хора), силна умора, изтощение, липса на енергия, чувство че е постоянно „на нокти”, постоянно мисловно преповтаряне на едно и също, зацикленост в мислите, натрапчиви мисли, усещане за нереалност на всичко около нея и на нея самата, силен страх от почти всичко, вина за миналото и страх от бъдещето, потиснатост, мъка, тъга, чувство на безнадеждност, обреченост, срам и вина, омраза към себе си, много гняв към себе си, към други хора и към света като цяло, силна раздразнителност, избухване от най-малкото нещо, страх и трудност да общува с хора, страх да излиза навън (особено сама, особено за да се вози в транспорт или да пътува на далечно разстояние), трудно правене на избор и взимане на най-простите решения, постоянно търсене на съвети и мнения от най-различни хора, трудно дишане, задавяне, прескачане на сърцето, ускорен пулс - около 100 в минута, сърцебиене, замаяност, усещане за нестабилност в краката, страх от загуба на равновесие, от падане и припадане, прималяване, чувство за потъване, силно усещане, че мозъкът и е „увреден и блокиран”, проблемна памет и концентрация (тези точно оплаквания май са по-скоро субективни), чувство, че всичко е много трудно и дори непосилно за нея, че не може да се справя с живота, че всичко става с много усилия, чувство, че както прави нещо изведнъж ще забрави какво да прави по-нататък, чувство че мозъкът и ще спре да фнкционира и тя ще стане "като зомби", ще се загуби някъде, ще забрави коя е и кои са близките и, ще загуби контрол на себе си, ще започне да крещи несвързано на улицата

Има голям страх че ще полудее и ще изгуби контрол над поведението си. Друг голям нейн страх е да не получи психоза, инсулт, деменция и Алцхаймер. Казва, че това са най-лошите болести и ако се разболее от такова нещо ще се самоубие веднага. Другият и голям страх е свързан с тази нейна трудна концентрация, разсеяност и отнесеност и чувството за неадекватност и безпомощност, които те предизвикват у нея. Страх я е, че мозъкът и е прекалено бавен и зациклил и не може да мисли и реагира достатъчно бързо, особено когато е навън. Страхува се, че е луда и побъркана. Непрекъснато чете в интернет за физически, но най-вече за психически и неврологични заболявания, диагнози и лекарства. А реално другите хора не я възприемат като неадекватна, само им прави впечатление, че е „напрегната и сдухана”, също и че е отнесена. Например като са с нея и често и казват да внимава да не си забрави чантата, да внимава ако на улицата има дупка и тя не я е видяла и т.н.

Тя си седи в къщи по цял ден, рядко излиза, почти с никой не общува, защото всички се отчуждиха от нея след като тя получи този срив и се затвори вкъщи. Следва малко и се справяше отлично в университета, но се отказа и прекъсна. С работата същото – работи малко и се справяше много добре, но се отказа и напусна, защото не можела да търпи напрежението и натоварването. Много е отпаднала и обездвижена. Няма тонус. Смята, че животът е прекалено труден и сложен за нея, че не може да се справя с него, че никога няма да успее да се оправи. Има мисли за самоубийство. От няколко години казва, че най-вероятно ще е принудена да се самоубие, защото не може да се оправи в живота, не може да бъде като всички останали, не може да понесе да е „луда откачалка”, така не може да живее и такъв живот не си струва.

Някои мои наблюдения за нейните проблеми (различни от симптомите и):

  • чувства се самотна и май винаги е била самотна, не може да се свързва с хората, не може да се доверява и отпуска.. не се е чувствала никога истински сигурна, спокойна, обичана, приемана, ценена
  • не познава себе си, силните и слабите си страни... няма ясна идея коя е и какво иска да прави с живота си, какво да работи, какви хобита да има, какви приятели, какъв приятел, няма ясни цели, принципи и приоритети
  • чувства се зле в кожата си, не може да се приеме каквато е, мисли се за чудовищно грозна (а изобщо не е), изпитва някаква постоянна нужда да се промени, да стане някаква друга, „по-добра”
  • много е саморазрушителна, действа против себе си, самонаказва се, ненавижда се, сякаш смята, че заслужава да страда
  • има голям проблем със смирението и примирението, много трудно приема това, което не може да бъде променено.. когато се чувства безсилна, реагира с яд, гняв, злоба и дори изблици на ярост
  • изпитва вина и срам някак си по принцип, като дефолтно състояние (дори не знам за какво точно), а в същото време е някак си горда, не иска да я съжаляват, не иска "подаяния"
  • изпълнена е с гняв, горчивина и разочарование
  • „няма кожа” – излъчва болезненост, с което комуникира на света че е уязвима и много наранена.. няма ясна бариера на Аз-а, разстройват я неща, които изобщо нямат нищо общо с нея (напр. война на другия край на света)
  • не може да отстоява и защитава себе си по елегантен начин, не може да се грижи за собственото си здраве, интереси и благосъстояние
  • обгражда се с хора, които вместо да и помагат да се измъкне от дупката, я натоварват със собствените си проблеми, защото е милозлива и състрадателна.. ползват я за отдушник и колкото и да е странно – търсят я за да им дава тя съвети как да си решават проблемите в любовта и взаимоотношенията.. go figure
  • много иска да има сериозна връзка с мъж, да има любов в живота си, но не знае как да го постигне, едновременно с това ужасно я е страх, че ще бъде отхвърлена, изоставена и наранена
  • не може да взима дори най-простите решения (например коя марка ябълков сок да купи), защото не вярва на преценката си и иска винаги да избере „най-доброто” и „най-правилното” .. като избере нещо после съжалява и се вайка и мисли, че е сбъркала и е трябвало да избере другото; всяка дилема и изглежда невъзможна за решаване
  • търси и приема съвети и мнения за това какво да прави буквално от всякакви хора, вместо да решава сама и да поема отговорността от изборите си
  • има крайно и не-гъвкаво мислене – смята, че щом нещо не е „най-доброто” значи е „нищо”
  • прекалено е интровертна и съсредоточена в себе си, постоянно се самонаблюдава
  • няма дисциплина, организация, постоянство, умения за планиране и приоритизиране.. отлага, отбягва неприятните неща, иска от усилията и да има резултат веднага; по-скоро е спринтьор, отколкото маратонец
  • не може да се отпуска и забавлява, приема всичко като работа и задължение, има някаква нужда да се „представи”, все едно е на кастинг, включително и при общуването с други хора

Има един голям проблем и той е, че тя е на 27 години, а всъщност си е едно детенце, което има нужда от обич, нежност, грижа и да живее в сигурна, стабилна семейна среда. А обществото очаква от нея да бъде една самостоятелна, зряла жена, която вече да е готова да създаде свое собствено семейство. Според мен това е един доста сериозен проблем. Моето мнение е, че тя би се подобрила, ако можеше да намери стабилна и подкрепяща среда от семеен тип, или някакъв вид общност, където да се чувства сигурна, спокойна и приета. На нея това много и липсва.

Психиатрите и психолозите: Ходила е на ориентирана към решения кратка терапия и когнитивно-поведенческа терапия. Кратката терапия нямаше никакъв ефект, другата и помогна, но минимално.

Обиколила е много психиатри, може би около 15. Особено в началото на нейния срив постоянно ходеше да търси лекари. При повечето отиде само веднъж и не ги хареса, каза, че няма да отиде пак при тях. Не можеше да разбере защо и изписват съвсем различни лекарства и мненията им са различни. Така и не си намери лекар, който да харесва и при когото да проведе дълго и сериозно лечение. Тя мисли, че никой не може да и помогне. На няколко пъти пи различни антидепресанти за по доста месеци наред, но от тях имаше само минимална полза. Имаше силно изразени странични ефекти, които продължиха не само през първите седмици на прием, но през цялото време докато ги пиеше. Явно реши, че лошите ефекти са много повече от добрите и спря лекарствата. После при спирането от абстиненцията и след нея докато се нормализира беше в доста тежко състояние.

Тя мрази психотропните лекарства и изпитва вече голям страх от тях. Чете в Интернет статии и изследвания колко са вредни и опасни. Мисли, че още повече са я скапали лекарствата, които е пила и са и разбрицали нервната система. В същото време понякога казва „явно няма да мога без антидепресанти” и уж иска пак да търси лекари и да пробва да пие хапчета, но през повечето време не иска. На нея изглежда и е непоносима и нетърпима тази мисъл, че е болна. Тя това не може да го понесе и приеме. Също това, че за тази болест няма ясни изследвания и се правят много предположения и проби-грешки с лекарства, които никога не можеш да предвидиш как ще подействат. Тази несигурност и нестабилност я плашат и и създават чувството, че е като опитно зайче. Няма доверие на психиатрите, освен това много ги разпитва и иска всичко да и казват, какво и дават, защо точно това и дават, какви ще са страничните ефекти. А те не искат нищо да и разясняват, защото иначе няма да иска да пие тия хапчета, а тя съответно пък не може да им се довери, защото чувства, че я смятат за идиотка. Има и някаква авто-стигма свързана с психическите проблеми може би. И хипохондирята и е много силна. Като отиде при психиатър и той и каже, че има болест и трябва да се лекува с химия, тя просто се срива със земята. Намразва се страшно много, почва да казва, „аз съм един болен изрод с увреден мозък, аз не съм човек, аз съм просто някаква твар с лоши гени”. Това направо я съсипва. Предполагам също така я срива и мисълта, че не може да се оправи сама с тези проблеми и за нормалното си състояние трябва да зависи от хапчета, а другите хора си се чувстват нормално без нищо и постигат всичко без химикали, с воля и усилия, и това не е честно.

До сега мненията на психиатрите са били най-различни, казвали са ни какво ли не. Повечето казват, че е много зле и само с лекарства ще се оправи, макар че до сега това не и помогна. Предлагали са също така хоспитализации и един и предложи електрошок. Тя само като чу „електрошок” скочи като попарена от стола и избяга от стаята. Намерих я отпред на улицата да седи на бордюра да реве истерично и да диша в един хартиен плик (който си носи в чантата за да и помага като почне да хипервентилира). Ревеше и повтаряше „моля те не искам да ми пекат мозъка с ток, не искам да влизам в лудницата, страх ме е, не ме пращайте там, ще умра там”. Беше много тежко за мен да я гледам в такова отчаяно състояние да се тресе цялата от ужас така.

Те я питат от какво се оплаква и така поставят диагнозите. Ето някои които са и поставяли:

  • хистерия
  • соматоформно разстройство
  • ендогенна органична депресия (защото депресията и била от нея самата и не е възникнала след загуба на близък човек или друго травматично събитие)
  • смесено тревожно-депресивно разстройство
  • генерализирано тревожно разстройство
  • обсесивно-компулсивно разстройство

Най-интересното беше едно чудене и маене на един лекар да не би тя да има БАР. Според него депресията и била тежка, с внезапен старт, а и имала подобен на депресия епизод още в ранното детство (онзи период, който премина, преди да влезе в пубертета). Това навявало мисли за БАР, въпреки, че не е имала еуфорични симптоми,не било задължително да има. Изписа и някакво лекарство за БАР, което тя пи 2 седмици и не го издържа повече, защото и действало като конска упойка. Каза, че от него се чувства като умствено изостанала, не може да разсъждава и не знае къде се намира.

Един друг психиатър пък беше на коренно различно мнение и не искаше да и изписва нищо. Той каза, че сестра ми е страшно невротизирана и това обикаляне по психиатри, поставяне на диагнози и изписване на медикаменти само я влудява още повече и трябва да спрем, защото тя не може на тези години да живее като бабичка, в чийто живот има само болести и ходене по доктори.

Много дълъг стана моя разказ ... Дано да сте разбрали нещо от него и да не ви е било много досадно да го прочетете. Накратко въпросите ми са:

  • Как да разберем дали сестра ми може да се лекува без лекарства. Тя вече изпитва голям страх и бих казал ненавист към тях. Тоест – как да разберем дали това нещо е органично или не е. Има ли някакви признаци или критерии за да се разбере това. (Долкото успях да разбера от четене из нета дали е органично/биологично или не е основният фактор при преценката дали да се ползват лекарства.) Също така - тези нейни проблеми генетично обусловени ли са? Защото тя се страхува, че ще ги предаде на децата си и ще ги обрече на същите страдания и това е една от причините да не иска да има деца.

  • Има ли някакви изследвания, на които е добре тя да отиде. До сега е ходила само на КАТ скенер на глава, който не показа нищо. Трябва ли да отиде на ЕЕГ, ЯМР, доплер, хормонални изследвания някакви? Четох за някакви психологически тествания, които се правели при клиничен психолог, на тях добре ли е да отиде? Понякога си мисля, че тя може би има някакъв чисто физически проблем, нещо с хормоните или недостиг на някакви вещества в организма, или знам ли ... много ми е трудно да повярвам, че може един човек да е до такава степен сринат и разбит само от психически проблеми. А и лекарствата които пи не и помогнаха.

  • На какъв вид психотерапия е добре за нея да ходи. Четох за дългосрочните методи психодрама и психоанализа. Не знам точно какви видове терапии има в България и кой вид за какви проблеми е най-ефективен. Информацията в нета е много и не мога да се ориентирам. Какво бихте ме посъветвали, тя вече ходи на краткосрочна терапия и на КПТ, като от последното имаше някаква полза, но явно не достатъчна. Да кажа, че ние сме от София.

И ако можете като цяло да ми кажете какво мислите за всичко това ще съм ви много благодарен. И аз не знам точно какво да питам, трябва ми мнение, съвет, препоръка. Просто искам да знам какво и е и какво би и помогнало да се оправи. Благодаря!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте!

Наистина обстойно разяснен проблем, със семейна история, с богато описание на клиничната картина и предприетите терапевтични действия. Прави ми впечатление, че използвате психологична терминология и имате много качествен изказ - моите адмирации за което!

Ето как виждам аз картината. Основен етиологичен фактор в състоянието на сестра ви според мен е възпитанието, интернализираният в нея родителски модел и реакцията и на него (вие имате същите родители, но различна реакция). Много явно изразен садо-мазохистичен характер с ригидна маска. Маска, която дълбоко се е слепнала с ядрото на характера, а способността за махането и смяната и е практически загубена. Вторични фактори: вероятно има генетична предиспозиция за проява на невротичност - дали и колко ще се прояви обаче зависи от възпитанието и от личната реакция на детето на това възпитание. А тя, за разлика от вас, се е подчинила, пасивно е интроецирала предоставения и родителски модел. Трети фактор вероятно е проблемът с щитовидната жлеза - "Хашимото" - това ендокринно заболяване е свързано директно с проява на тревожно - депресивни симптоми. Ако има отклонение от нормата на хормоните, според мен е добре да предприеме медикаментозно лечение. Чувал съм от мои пациенти, че има и хомеопатични лекарства, които много качествено влияят на "Хашимото".

Да речем, че по отношение на щитовидната жлеза са предприети подходящи мерки. Евентуалната генетична предразположеност бива носена от генетичната памет. Създадена е от мислите, чувствата и действията на предците ни. Чрез собствените ни мисли, чувства, дела, решения, следване на цели, хармония или дисхармония, възприятие на реалността, тя може да бъде повлияна и променена. Тогава най-мощният фактор в етиопатогенезата на невротичните преживявания на сестра ви е собственият и ум, а по-качествено изразено, характерът и! Чрез психотерапевтична работа по характера на сестра ви, продължаваща приблизително между една и две години, с нейна помощ и мотивация и с помощта на качествен терапевт, всичко може да бъде променено! По скромното ми мнение, най-точната диагноза, която са и поставили, е смесено тревожно-депресивно разстройство. Искам да призная, че докато четях, сканирах мислено състоянието и в съпоставка с различните диагнози - подминах личностовите разстройства/характеропатиите (макар, че основният проблем е във възприятието и на нея самата, света и хората, идващо от характера и), подминах психозите... Смесено тревожно-депресивно р-во, включващо в себе си симптоматика от генерализирана тревожност, паническо р-во, хипохондрия, окр, конверзионни прояви (хистерия)... Дали да приема хапчета при това си състояние? Според мен разрешаването на казуса стои в ефективната и в случая, достатъчно продължителна психотерапия. Освен това тя самата е наплашена от приема на медикаменти. Питате каква терапия? Според мен по-правилният въпрос е кой терапевт. Защото на практика, няма терапии, а терапевти. Представете си следния фантастичен пример. Ако сестра ви съществува успоредно в десет паралелни реалности и в десетте посети десетима различни терапевти, практикуващи под "шапката" на една и съща терапевтична модалност, които и приложат един и същ терапевтичен метод. Същата терапия, същият метод. Истината е, че в нашия хипотетичен случай ще има десет различни по качество, по количествено измерими показатели в посока промяна и по степен на дългосрочно въздействие резултати! Защото десетте терапевта ще са различни личности, с различни характери, с различна степен на интегритет, хармония, харизма, способност чисто емоционално да грабнат, спечелят и въздействат на човека. Повечето терапевти сме еклектици и интегрално работещи, независимо под каква модалност се представяме! Но, правилно сте се насочил към дългосрочните терапии! Ако желаете, на л.с. мога да ви насоча към добър терапевт!

За допълнителни изследвания. В огромна степен съм сигурен, че дори и да минете fMRI, PET и т.н., няма да бъде намерена физиологична патология. Защото причините са във възприятията, емоциите, мислите, светогледа и, а ядрено, в характера и! Много добре ви го е казал един от психиатрите, при които сте ходили:

"Един друг психиатър пък беше на коренно различно мнение и не искаше да и изписва нищо. Той каза, че сестра ми е страшно невротизирана и това обикаляне по психиатри, поставяне на диагнози и изписване на медикаменти само я влудява още повече и трябва да спрем, защото тя не може на тези години да живее като бабичка, в чийто живот има само болести и ходене по доктори!"

Говоря за характера на сестра ви... Сам споменавате в писмото си за възпитанието и и за сформирането на психиката и през годините. Вие сте над средно интелигентен човек. До какви изводи стигате вие самия, правейки връзките и проследявайки процесите? Бих искал преди да ми отговорите, да прочетете по-долните описания.

Мазохистичен характер

При него човек потиска или въобще губи връзка със собствените си автентични желания и нужди в стремежа си да задоволи другия. Така обаче се превръща в изтривалка за комплексите на другите, тъй като такъв човек проектира мазохизма си в другия, с който той несъзнавано се идентифицира и автоматично започва да се държи по-грубо, неглижиращо и нараняващо с него. В опитите си да угоди на всички други мазохистичният характер отхвърля себе си, тъпче собственото си щастие и трупа пасивна агресия, напрежение, което повишава тревожността директно. Мазохистичният характер външно е усмихнат и в услуга на другите, освен към най-близките си, към които се държи по същия жестоко груб начин, както към себе си, тъй като несъзнавано се идентифицира с тях. Мазохистичният характер е базата за тревожната депресия, която е „опашката“ на дълго време носената и нерешена тревожност. На човекът с мазохистично поведение основателно му се струва, че собствените му емоционални нужди не са адекватно посрещани, което го изпълва с негодувание към хората, за които прави жертви. Самото му поведение и невербални послания обаче дават несъзнавани команди на другите за неглижиране, маловажност и пренебрегване. За емоционалния мазохист мнението на другите хора е далеч по-важно от неговото собствено. В стремежа си към нагаждане към това хорско мнение той губи себе си и често приема решения, които са чужди за собственото му АЗ и го водят в посокат ана някой друг... Емоционалният мазохист е силно убеден, че собствените му желания, потребности и чувства не са от значение за другите, което поведенчески той отреагира като прекомерна отстъпчивост. Това поведение натрупва пасивна агресия, напрежение, които периодично се освобождават в неконтролирани избухвания, психосоматики или злоупотреба с вещества.

Прекомерна фиксация върху желанията, чувствата и нуждите на другите, за сметка на собствените нужди – с очакване за получаване по този начин на любов, одобрение, връзка с другите и избягване на негативни действия от тяхна страна. Обикновено включва само-потискане и липса на съзнателност за собствените чувства, потребности и импулси.

Типичният семеен произход се основава на кондиционното възнаграждаване: децата трябва да потиснат важни аспекти от личността си, за да получат обич, внимание и одобрение. В подобни семейства родителските емоционални нужди и стремежи, социален статус и успех, са по-ценни от уникалните нужди и чувства на всяко дете.

Чувството, че сме дефектни, лоши, некачествени, нежелани, низши или увредени по отношение на важните неща; чувството, че при контактите си със „значимите други” ще бъдем отблъскващи. Може да включва свръхсензитивност към критика, отхвърляне и обвиняване; неловкост, постоянно сравняване и несигурност в присъствието на другите; усещане за срам за нещата, възприемани от нас като недостатъци. Тези недостатъци могат да бъдат лични (вътрешни): себичност, гневни изблици, неприемливи сексуални страсти, а могат да бъдат и публични (видими): нежелан външен вид, социална неловкост и т.н.

Човек се чувства принуден да се подчини на контрола на другите, обикновено за да избегне гняв, отмъщение и изоставяне. Двете основни форми на подчинение са:

А) Подчинение на нуждите: потискане на собствените избори, предпочитания и желания.

Б) Подчинение на емоциите: потискане на емоционалното изразяване, особено на гнева.

Обикновено включва усещането, че собствените желания, мнение и чувства не са от значение или не представляват интерес за другите. Обикновено се изразява в прекомерна отстъпчивост, комбинирана с емоционална свръхчувствителност. Основно води до натрупване на гняв, изразен в дезадаптивни или невротични симптоми: пасивно – агресивно поведение, неконтролирани избухвания, психосоматични симптоми, емоционално напрежение, преструвки, злоупотреба с наркотични вещества.

Ексесивно фокусиране върху доброволното задоволяване нуждите на другите в ежедневни ситуации за сметка на собственото задоволство. Мотивите обикновено са: непричиняване на дискомфорт у другите, избягване на вината от субективното чувство за егоизъм, поддържане на връзката с другите на всяка цена, остра сензитивност към чуждата болка. Понякога води до чувството, че собствените нужди не са адекватно посрещани и негодувание към хората, за които са правени жертви (което се застъпва с концепцията за взаимозависимостта).

Преувеличен страх от надвиснала катастрофа, която всеки момент ще се стовари върху ни и няма да можем да я предотвратим. Страховете се фокусират в една или няколко от следните области:

А) Медицински катастрофи – инфаркт, инсулт, СПИН и т.н.

Б) Емоционални катастрофи, например страх от полудяване...

В) Външни катастрофи – падане на асансьора, нападение и насилие от злодеи, самолетна катастрофа, земетресение и т.н.

Прекомерно търсене на одобрението и признание на хората. Желание за вместване в стандартите за сметка на развитието на сигурна и истинска връзка със Себе си. Самочувствието зависи от реакциите на другите вместо от собствените преценки. Понякога включва стремеж към социални постижения, кариера, статус и пари, но не като средство за власт и контрол, а за осигуряване на внимание, възхищение и одобрение. Често се изразява в приемането на основни решения в живота, които са чужди на истинското Аз на индивида. Свръхсензитивност към отхвърляне.

.................................................

.............................................................

.....................................................................

Ригиден характер

Безмилостен перфекционизъм, свръхконтрол,критика и мощен негативизъм…Носителят на такъв характер се стреми да живее според изключително високи интернализирани стандарти, най-често за да избегне критиката и отхвърлянето от хората, но и като подчинение на интернализираните авторитети в суперегото си. Ригидният характер е невротично забързан, постоянно напрегнат и свръхфокусиран в цел, като по този начин практически губи мига, губи щастието от самия процес по постигане на целите. След постигането на всяка следваща цел и миг отдих, тя автоматично бива дисквалифицирана като недостатъчна и индивидът се впуска към нови и нови цели, несъзнавано обсебен от страховете си. Ексесивен фокус върху детайлите - "от дърветата не вижда гората". Едно огромно ТРЯБВА нещата да бъдат такива, каквито ригидният характер си мисли, че ТРЯБВА да бъдат. Перфекционизмът понякога се проявява като идеализъм и свръхвисок морал. Ригидност в превод означава твърдост, липса на гъвкавост. Ригидният характер критикува с агресивно дразнене всеки и всичко, което не отговаря на твърде високата му "летва", включително и себе си. Ригидният характер е изключително фокусиран във вторичните способности (по Песешкиян): ред, точност, дисциплина, структура, последователност, категоризация, чистота и т.н. Такъв човек доброволно потиска и кастрира щастието на сърцето и нагоните си, стреми се по всякакъв начин да изключи и неутрализира ужасяващото го процесиране на дясната хемисфера, което той никак не разбира (в социален план пример за такава двумерна ригидност е когнитивната наука). Човек-глава (при това единствено лява хемисфера ), лишен от връзка с тялото, сърцето, интуицията, спонтанността и ...самия Живот. Блокираната връзка със сърдечната и духовна интелигентност, комбинирано с компенсаторното емоционално потискане и гняв предпоставя липсата на толерантност и търпеливост, приемане на различието и други гледни точки, трудно прощаване и злопаметност, в някои случаи прерастващи в афективна или актуално поведенческа жестокост. Ригидният характер черногледо приема по презумпция, че ако само за миг отпусне контрола и свръхбдителността си, автоматично всичко ще се провали, а негативният изход би бил сигурен. Такава психика практически си забранява щастие - когато за миг се изкуши да го преживее, психодинамиката на характера му задейства страха, че щастието го оставя разтворен и релаксирано приемащ живота и другите. А това ужасява такива хора, струва им се, че губят контрола, провалят се и цялата бездна от ужас се изсипва върху им...

Потискане на спонтанната изява на чувствата, импулсите и изборите. Ригидни интернализирани правила и очаквания за етично поведение и представяне – за сметка на щастието, самоизявата, близките отношения, здравето и спокойствието. Типичният семеен произход е тежък, потискащ, свръх – изискващ и понякога изпълнен с насилие: перфекционизъм, дълг, следване на ригидни правила, потискане на емоциите, избягване на грешките за сметка на удоволствието, радостта и спонтанността. Обикновено присъства силна тенденция към песимизъм и безпокойство, че всичко ще се разпадне ако човек не е постоянно бдителен.

Проникващ всяко действие, чувство и мисъл песимисъм, постоянен фокус върху негативните аспекти на живота: болка, загуба, смърт, разочарование, конфликт, вина, недоволство, проблеми, потенциални грешки, предателства, страх, срам... Минимизиране или отричане на позитивните аспекти на живота. Обикновено включва преувеличено очакване спрямо широка сфера от дейности: работа, финанси, междуличностни отношения и т.н., че нещата ще се провалят, че този аспект, който понастоящем се развива чудесно, задължително ще се обърка и срине. Включва чрезмерен страх от извършване на грешки, които биха довели до: финансов колапс, загуба, унижение, попадане в лоша ситуация. Тъй като потенциалният негативен изход е преувеличен, такива пациенти се характеризират с хронична тревожност, свръх – бдителност, оплаквания и нерешителност.

Прекомерно потискане на спонтанните действия, чувства и интеракции – обикновено за да бъде избягнато отхвърляне от страна на другите, преживяването на срам или загубата на контрол над импулсите си. Най-често срещаните ареали на потискане са: а) потискане на гнева и агресията б) потискане на позитивните чувства като радост, сексуалност, привличане, спонтанност и игривост в) трудности при споделянето на чувствата и нуждите си в) отхвърляне на емоциите и прекомерна фиксация в рационалността.

Колебливост! Защото човекът с ригиден характер се ужасява от грешките, дори и при най-малкото ежедневно решение, той среща трудност при правенето на избор!

Несъзнавано правило, че човек трябва да се стреми да живее според изключително високи интернализирани стандарти, поведение и представяне пред другите, обикновено за да избегне критиката им. Типичното проявление на това правило е чувството за постоянно вътрешно напрежение, невротична забързаност към постижения и свръхкритичност към себе си и другите. Предполага значими дисфункции в: преживяването на удоволствие, умението за релаксация и спонтанност, здравето, самочувствието, чувството за задоволство при постижения, установяването на хармонични връзки.

Безмилостно високите стандарти обикновено се проявяват като: а) перфекционизъм, преувеличена концентрация върху детайлите, подценяване на качеството на действията си спрямо установените норми б) ригидни правила и „трябва” в много сфери на живота, включително нереалистично висок морал, етични, културни или религиозни предписания в) загриженост за повишаване на времевата ефективност, така че да бъде постигнато повече.

Вярването, че хората трябва да бъдат жестоко наказвани когато сгрешат. Включва тенденция за гняв, нетолерантност, жестокост и нетърпеливост към онези (включително себе си) които не успяват да се вместят в очакванията и стандартите. Обикновено включва трудно прощаване на собствените и на другите грешки поради нежелание да се вземат предвид обективните оправдаващи обстоятелства.

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря ви за отговора г-н Баев, беше ми много полезно да прочета вашите разсъждения и приложените откъси с информация за видовете характери

Да, според мен сестра ми проявява черти и на мазохистичен, и на ригиден характер. Трудно ми е да определя кое е водещото. Може би е мазохисма, а ригидността е "прекопирана" от майка ни. Намерих и тази тема: http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=11821 и бих добавил, че също така сестра ми има характеристики на "Избягващ характер". Тя доста често казва "Така ми се пада като съм толкова ............... (глупава, грозна, смотана, неадекватна, несъобразителна)", "Като толкова ми е акъла, сега ще си патя", "Който е слаб в главата е силен в краката", "Нека да ми е гадно, всичко сама съм си направила", "Ще си платя за всички грешки с лихвите".

Освен да си причинява страдание, тя сякаш иска да демонстрира на всички, на целия свят, колко е нещастна и колко много страда. Не знам дали го прави за да търси внимание, съжаление или това е някакъв нейн странен начин да търси помощ. Сякаш с всичко, което прави, иска да каже - "Ето, всички вижте колко съм нещастна". Сега се сетих за една случка от ранното и детство. Тя беше гладна, на кухненската маса имаше оставена храна и всичко, което трябваше да направи, беше да се протегне и да си вземе от нея. Не помня какви точно бяха обстоятелствата (може например да е искала някой да и даде храна, а не тя сама да си вземе), но тя се заинати, не си взимаше от храната и само обикаляше из къщи повтаряйки "Нека да си стоя гладна".

Когато общува изобщо не се защитава. Повечето хора използват някакви защити - намират оправдания и извинения за поведението си, опитват се да компенсират по някакъв начин липсата си на самочувствие, "избиват си комплексите". Тя не прави нищо от тези неща. Просто си страда, стои си "разтворена" като една оголена рана. Ще дам няколко примера, за да обясня какво имам предвид:

- Ако някой и направи комплимент че е умна, тя казва: "Мерси, но това не е повод за гордост. Аз нямам заслуга, че съм умна. Някои хора се раждат умни, други глупави - въпрос на шанс и случайност." Или пък казва "Само защото съм грозна, това не значи, че непременно съм умна. Много са изкривени разбиранията, че красивите жени са непременно глупави а грозните - непременно умни."

- Тя е страшно комплексирана на тема външен вид. Смята се за някакъв изрод, за чудовище. Но никога не е оплювала красивите жени - певици, манекенки, актриси. По мои наблюдения, повечето комплексирани момичета плюят красивите жени. Например коментират, че красивите жени са глупави, елементарни, евтини, имат силикон вместо мозък, дори не са естествено красиви, а дължат всичко на грим и операции, постигнали са успеха си правейки секс с влиятелни хора, и всякакви други подобни твърдения. Сестра ми напротив - ревностно защитава красивите жени, казва, че и се иска да можеше да бъде като тях, дори понякога изглежда, че сякаш ги боготвори.

- Много хора оправдават неуспехите си с липсата на пари, на късмет, на връзки. Сестра ми не прави така. Тя смята, че всичките и неуспехи са изцяло по нейна вина. Давам пример - Наскоро бях свидетел на нейн разговор с наш общ познат. Той и се оплакваше, че не може да си намери гадже, защото "в днешно време жените са материалистки и като нямаш много пари и лъскава кола, изобщо не ти обръщат внимание". Сестра ми му каза следните неща: Жените-материалистки от типа моделки, които дебнат богати бизнесмени по лъскавите заведения, съставят една много малка част от обществото. Ако не искаш да имаш работа с тях е лесно да ги избегнеш - те имат определен начин на живот, посещават определени заведения, магазини и т.н. Ако не искаш да ги срещаш, просто не ходи там. Повечето момичета са нормални и не изпадат в такива крайности. Да, наистина, една голяма част от жените биха предпочели един финансово осигурен мъж с апартамент, кола, стабилна и доходна професия. Това е напълно естествено. Аналогично, повечето мъже биха предпочели да бъдат с млада, красива и сексапилна жена. Но за да създава усещане за сигурност, един мъж няма непременно нужда от "много пари" и "лъскава кола". Усещане за сигурност създава характера, знанията, уменията, поведението и отношениято на човека. Освен това, много малко мъже под 30 години (въпросният общ познат е на 26) имат собствена кола, апартамент и дори стабилна професия, все пак това е възрастта, в която човек тепърва започва да си гради кариерата. И накрая му каза, че може би отблъсква жените по-скоро с твърде студеното си, на моменти грубо и плашещо отношение към тях, както и с прекомерно сдържаните си емоции. Трудно е да общуваш с някой, когато не можеш да разбереш какво си мисли и как се чувства. Но е по-лесно да се оправдаеш с липсата на пари и кола, отколкото да признаеш чисто човешките си недостатъци. На мен аргументите и ми се сториха много логични. Нашият познат като че ли изобщо не разбра какво се опита да му каже тя и реагира остро, с нападение към нея - "Големи глупости говориш, ти изобщо не ги разбираш тия работи, точно такива са жените и това искат, ама ти това няма как да го знаеш, защото си седиш само у вас". Сестра ми му каза "Да, сигурно си прав" и така приключи разговора. Не се и опита да се защити.

- Когато разни хора са я обиждали или са и се подигравали за нещо, тя не се защитава. Например преди страшно много и се подиграваха за това, че има по-голям нос. Викаха и "джуджето дългоноско", "пинокио", "клюноноска", "кривоноска" и други. Когато я обиждат тя започва се оправдава и обяснява. Например казва - "Ами виж, този нос не съм си го избирала аз, така че нищо не мога да направя по въпроса" или нещо друго подобно. Като съм я питал защо не се защитава, тя казва "Няма как да се защитя след като знам, че те са прави. Наистина е така, както те казват - носът ми е голям и грозен. Просто ми се иска да не го коментират на висок глас, но явно не могат."

Ригидността предполагам я е "попила" от майка ни. Майка ни абсолютно отговаря на описанието на ригидния тип характер. Нейното мото в живота е "Аз (понякога с обвинителното допълнение "за разлика от вас") не правя каквото си искам, а правя каквото трябва". Майка ни смята, че отношенията трябва да се случват по следния начин - тя да се грижи за потребностите на другите, и съответно другите да се грижат за нейните потребности. Тоест, при нея липсва всякаква идея тя самата да се погрижи за себе си (и също така да остави другите да се грижат за себе си сами). Което пък допълнително се усложнява от факта, че тя не може да заяви какво иска и от какво точно има нужда. Иска другите да се досетят, да отгатнат. Когато не могат да отгатнат, тя изпитва силно неудовлетворение и недоволство, но не заявява от какво е причинено то. Просто започва да се сърди и да се държи враждебно и обвинително, но липсва ясно формулирано "обвинение". Сякаш не разбира важността на комуникацията и има някакво желание някой да и прочете мислите по някакъв телепатичен начин.

Друга особеност на майка ни е нейното неодобрение на почти всички изблици на радост и спонтанност. Тя например не може да понася, когато малките деца пищят и крещят екзалтирано от вълнение. Смята го за проява на невъзпитание, примитивност, първосигналност. За нея щастливите, жизнерадостни и весели хора са глупави, елементарни, прости и повърхностни. Изглежда за нея страдането е някакъв признак на възвишеност. Все пак животът е толкова тягостен и трагичен, само най-интелигентните и извисени хора са способни на това прозрение.... Веселието е за простаците, които не разбират колко ужасно е всичко. А и са толкова некултурни и невъзпитани....

Също така тя отрича всички телесни, чисто физически удоволствия. Ядене, пиене, танци, секс.... Удоволствията трябва да бъдат интелектуални, свързани с главата, не с тялото. Тялото и неговите нужди, както и усещанията, които то изпитва, за нея са нещо примитивно, маймунско едва ли не, със сигурност силно не-възвишено.

Смята се за широкоскроен човек, но в действителност е доста нетолерантна към всякакви позиции, различни от нейната. Не може да приеме, че хората са различни и няма само един "правилен" начин да чувстваш, мислиш и живееш. Не умее да прави компромиси. Липсва и баланс, не умее да намира "златната среда". Повечето и мнения и позиции са доста крайни и радикални, с което тя се гордее. Вместо да се концентрира върху практически постижения и резултати, изпитва някаква нужда постоянно да брани морални позиции, да отстоява принципи и да се бори за каузи. Превръща дребни конфликти на работното си място в "принципни въпроси" и започва една епична борба на доброто и злото, подобна на Армагедон :)

Изпитва някаква нужда да се "настройва" дълго време всеки път, когато и се предложи да направи нещо различно от ежедневните и занимания. Трябва да е в необходимото настроение, да е била предупредена дълго време преди това, да знае точно къде ще се отиде и какво ще се направи. Измисля невероятно абсурдни и нелепи обяснения когато се страхува или просто не желае да направи нещо. Например - не иска да отиде на разходка в планината, защото планината била толкова величествена и респектираща, и тя не изпитвала нуждата да я покорява, а искала само да и се любува гледайки я от разстояние.

Според мен майка ни бърка понятията "грижа" и "обгрижване". Когато сестра ми беше малка, майка ни я обгрижваше тотално - така разбираше доброто родителстване. Готвеше, сервираше, чистеше, переше, гладеше, обличаше, водеше на училище, прибираше, следеше дали си е научила и написала домашните. Държеше се като някаква домашна помощничка или гувернантка на сестра ми, не като нейн родител.Така и не я научи на никакви умения да се оправя сама. Може би е мислила, че просто трябва да обслужва физическите и потребности и сестра ми сама ще порастне, ще се възпита и оформи като характер от самосебе си. Или пък си е мислила, че сестра ми е един готов, формиран, малък възрастен, който само трябва да порастне на ръст и килограми. Държеше се към нея и и говореше, сякаш наистина е един мини-възрастен и сякаш те двете имат равнопоставени отношения възрастен-възрастен. Обясненията да не я включва в домакинската работа бяха няколко: 1. сестра ми има много да учи и няма време да ....... (готви/чисти/пере) 2. сестра ми не проявява любопитство и инициатива да се включи в домакинската работа, което явно означава, че тя не желае да се научи на нищо.

В резултат на всичко това, сестра ми сега на стари години тепърва сама трябва се учи на всичко. Учи се да готви от клипчета в Youtube и книги, които си е купила. Звъни на приятели да и обясняват стъпка по стъпка кое как се прави. В същото време, майка ни непрекъснато подлага на критика всички нейни опити да проявява инициатива и да се справя сама с домакинските задачи. Критикува избора и на покупки от магазина, постоянно има забележки към начина и на вършене на почти всичко в къщи, не се правело така, не било това правилния начин.. А сестра ми наистина се опитва и полага усилия, освен това търси съвети и информация, когато не знае как да направи нещо. Когато пита майка ни "Защо непрекъснато ме критикуваш и ми намираш кусури?" майка ни и казва "Ти пък изобщо не можеш да търпиш някой да те критикува. Как искаш да не те критикувам, като нищо не правиш както трябва?" Когато майка ни започне да се кара на сестра ми за нещо и сестра ми я попита "Защо се държиш така?", един от редовните отговори на майка ни е "Ти така и не можа да разбереш, че моето поведение е функция от твоето поведение".

Изобщо отношенията между тях двете са силно патологични според мен.... Майка ни хем разбива сестра ми от критики и упреци, хем в същото време непрекъснато и повтаря "ти си толкова умна и способна", хем все още се мъчи да я командва, контролира и обгрижва, хем я поставя в епицентъра на дисфункциите на семейството ни, хем очаква от нея да и задоволява емоционалните потребности, хем по някакъв много детински начин търси мнението и, одобрението и, иска да и се хареса, сякаш сестра ми е родителя, а майка ни детето.. Определено не се държи като зрял и стабилен възрастен човек. Което естествено се отразява зле на сестра ми, която също не се държи като зрял и стабилен възрастен човек. Просто правят един изключително лош тандем, което се отразява зле и на двете.

Това ще прозвучи сигурно доста странно, но по някой път имам едно такова усещане, че майка ни може би иска сестра ми да е в това положение. Да е болна, нещастна и разбита. За мен беше изключително притеснително, че когато сестра ми беше в пубертета, майка ни я насърчаваше да чете Силвия Плат и Вирджиния Улф. Да, добри писателки са безспорно, но са завършили живота си със самоубийство. Като беше малка пък я насърчаваше да чете страшно депресиращи и потискащи приказки като "Малката кибритопродавачка", "Славеят и розата" и други такива. За мен това не е много нормално и честно казано не бих искал моите деца един ден да четат подобни неща.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Стормрайдер, анализите няма да помогнат особено. Ето, ти години наред си я анализирал. Повече от 15 психолози и психиатри са я анализирали и какво? Нищо.

Предполагам ти е ясно, че всичко това идва от семейството?

И предполагам, виждаш някои от описаните особености у себе си.

Няма как да не е така. Децата са копия на родителите си, колкото и да успяват да се заблуждават, че са различни.

За да се помогне на сестра ти, трябва да се потрудят доста и родителите ти и ти самият. Както казва горе Орлин: "Маска, която дълбоко се е слепнала с ядрото на характера, а способността за махането и смяната и е практически загубена".

За да се направи нещо, трябва да се потрудят и родителите и поне да се опитат да се променят. Семейството е едно скачено цяло. Децата носят и дори усилват особеностите на родителите. Дъщерята носи и усилва особеностите на майката особено, ако е още девствена.

За да се промени нещо на този етап, трябва да се потрудят и родителите ти. Иначе, трябва поне да осъзнаят каква огромна отговорност носят за децата си.

Няколко неща, които би трябвало да те изпотят от мислене и чуства. Ако наистина искаш да помогнеш.

- Родителите ти трябва да осъзнаят каква отговорност носят за децата си и да поискат прошка от дъщеря си (от сестра ти) за грешните житесйски модели, които са й предали. Може и да не е лично, но поне вътре в себе си и искрено.

- Ти трябва да осъзнаеш дали заемаш правилното място в семейството си. Ето, ти се опитваш да заместиш родителите си като вършиш работата по житейското възпитание на сестра си. Опитваш се Ти да изправиш Техните грешки. А ти трябва да си й просто брат. Това е по-силната подкрепа. Поискай й прошка за това, че си се опитвал да решиш чужди проблеми.

- Сестра ти трябва да прости на родителите си, че са й насадили грешни житейски модели. След това трябва да прости на себе си, че ги е приела. След това трябва да прости на болките си, да им благодари за уроците и да ги пусне да си идат. Как става това? Ами успява да го прокара в себе си и просто казва: "Прощавам на родителите си, че .......Прощавам на себе си, че съм приела тези неща. Прощавам на болките си и им глабодаря, и ги пускам да си вървят"...И т.н. в свободна интерпретация и този стил.

Знам, не е лесно, но поне като гледам имаш желние да направиш нещата сега, без да губиш време.

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ще си позволя само два бързи въпроса, моля Орлин да ми прости намесата:

- Къде живеете - град/село + близост до природна среда?

- Какви възможности имате за физически труд сред природата - село, градинка или нещо подобно?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

БожидарЗим

"За да се направи нещо, трябва да се потрудят и родителите и поне да се опитат да се променят. Семейството е едно скачено цяло."

Това за мен е един сериозен проблем. Просто защото на тези години сестра ми вече трябва да е скъсала връзката с "гнездото" и ако има семейство, то това да е нейното семейство, което сама е създала. Просто не е нормално на тези години нейното семейство да са нашите. Живеейки при тях, в техния апартамент, по техните правила, тя си остава в ролята на тяхното дете. А тази роля очевидно досега не и се е отрази никак добре. Тя отдавна вече не е дете. Дори психически сега да не е способна да се държи като зрял пълноценен възрастен човек, тя е възрастен човек, тя е зряла жена вече. Това, което искам да кажа е, че според мен тя просто трябва да се отдели от нашите, вместо тя и нашите на стари години да се опитват да си оправят отношенията и да се превърнат в едно здраво и сплотено семейство. На нея и трябва психическо, физическо и финансово отделяне. Може и да греша, но това е моето мнение.

"Децата носят и дори усилват особеностите на родителите. Дъщерята носи и усилва особеностите на майката особено, ако е още девствена."

Така е. Това съжителство на тях двете е много вредно и за двете и многократно усилва проблемите и на двете. Просто две нестабилни личности на едно място, и то с роднинска връзка помежду си, без балансираща фигура (баща ни)... много лоша конфигурация се получава.

Интересно, че споменавате девствеността като фактор. Аз няма как да знам, а и точно тази тема ми е малко неудобна и некомфортна за обсъждане, но е много вероятно сестра ми да не е имала физически контакт с мъж до момента. Със сигурност отношенията с другия пол са и много трудни.

За прошката:

И аз съм на това мнение. Интересното е, че тя не смята, че трябва да прощава някому. Тя мисли, че за всичко си е отговорна сама, че всичко е изцяло по нейна вина. Което допълнително усилва авто-омразата и деструктивното и поведение, понеже счита, че щом е стигнала до сегашното си положение, значи е страшно глупава, неспособна, некадърна и така нататък.

Донка

Живеем в София. Природна среда няма кой знае каква... софийските паркове.

Вариант са евентуално някакви разходки извън града през уикендите, но нашите не я водят. Тя не иска да отиде никъде сама с автобуса или влака например, защото я е страх да пътува сама извън града и да ходи на отдалечени места, където може да и стане лошо и наблизо да няма лекарска помощ и кой да и помогне.

Нямаме село, вила или къща с градина.

Тя си е посадила и си гледа растения на балкона. Има и два хамстера за домашни любимци. Обича растенията и животните, това май са едни от малкото неща, които и носят радост.

Орлин Баев

Забравих да го напиша в предишното си съобщение:

"Ако желаете, на л.с. мога да ви насоча към добър терапевт!"

Да, ще се радвам ако можете на лично съобщение да препоръчате добри терапевти в София.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тя си е посадила и си гледа растения на балкона. Има и два хамстера за домашни любимци. Обича растенията и животните, това май са едни от малкото неща, които и носят радост.

Тя ви е посочила лекарството.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, майка ви несъзнавано манипулира сестра ви през грижа. Да, без да го съзнава, част от нея желае поддържането и в зависимо състояние, при което да продължи запълването на собствената и липса на смисъл, но и задоволяването на нуждата от проекция на вина и контрол. Божидар е прав, че в по-добрия случай цялата семейна система в добре да участва в процеса на промяна. За съжаление това рядко се случва. В такъв случай, от сестра ви зависи дали ще осъзнае нуждата си от психотерапия, в която да разбере дълбоко себе си, несъзнаваните взаимоотношения между нея и мама, собствените си програми и негативни чувства следващи от тях. Тя има капацитет за промяна - остава да я поиска! Само тя може да я пожелае! Похвално е, че се грижите за нея. Можете да и предадете този разговор, да и споменете някои факти, до които и вие сам и с наша помощ стигнахте. Но, ако твърде много искате да и помогнете, без тя да го иска, ставате част от поддържането на зависимостта и!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте,

Положил сте толкова труд да поясните състоянието на сестра си, че не мога да на не изкажа мнението си по поставените от вас въпроси

-Как да разберем дали сестра ми може да се лекува без лекарства.

-Тоест – как да разберем дали това нещо е органично или не е.

-Има ли някакви изследвания, на които е добре тя да отиде. До сега е ходила само на КАТ скенер на глава, който не показа нищо. Трябва ли да отиде на ЕЕГ, ЯМР, доплер, хормонални изследвания някакви?

-На какъв вид психотерапия е добре за нея да ходи.

За да отговоря на горните въпроси, трябва да си изясня точната диагноза. Има две психични заболявания, при които лекарствата са задължителни за благоприятния изход на състоянието. Това са шизофренията и БАР. От подробното ви пояснение не личи сестра ви да е имала психотични епизоди или някакви други психопатологични симптоми, които да ме карат да мисля за шизофренно заболяване Спокойно може да се изключи и БАР.

След като изключихме тези така наречени ендогенни заболявания, остава да реша към коя от двете големи групи разстройства трябва да бъде отнесено заболяването на сестра ви - личностовите разстройства или невротичните. И тук аз нямам никакво разминаване с Орлин. Сестра ви е с личностово растройство, т.е. касае се за трайна дисхармоничност на личността, която засяга предимно характера и се изразява в отклонения главно в емоционалната и волевата сфера.Тази дисхармоничност трудно позволява на човека да се адаптира към заобикалящият го свят и както казват старите автори, от нея страда или самият човек или обществото. При много добре структурирани благоприятни условия, психопатите/това е старото име на диагнозата/ могат да живеят сравнително добре адаптирани и водят нормален живот. Но характерното е, че най-малкият стрес може да ги извади от адаптираното състояние, нещо което на психиатричен език се нарича декомпенсация. Тоест, при благоприятни условия той е компенсирал недостатъците на характера си, а при стрес той вече е в декомпенсация. Декомпенсацията на поведението е главно в три направления

- Изграждане на зависимост към алкохол и наркотици

- Психотични състояния, които са с шизофренно подобна симптоматика

- Невротична декомпенсация, включваща целият невротичен спектър, като се започне от натрапливостите и се стигне до паническите кризи.

Видно от описаното, сестра ви е декомпенсирала, развивайки невротичният спектър от оплаквания. С две думи - касае се за жена с личностово разстройство в невротична декомпенсация и то от години.

Какво може да се направи? За съжаление, почти нищо.

Ако се касаеше за невротично разстройство, то психотерапията би дала положителен резултат. Но тук се касае за характер.За съжаление в тази сфера и психотерапията и лекарствата са с много ниска ефективност. Особено ако се прилагат поотделно. Затова ако сестра ви се беше обърнала към мен, аз бих и препоръчал и двете. Така шанса за някакво подобрение става малко по-голям.

За медикаментите: ние разполагаме с три групи медикаменти, транквиланти/успокоителни/, антидепресанти и антипсихотици.

Преди време в отговор на Шекила, която обвиняваше психиатъра си, че и е изписал лекарства на които пише, че са за лечение на шизофрения поясних, че антипсихотиците в зависимост от дозата си могат да се дават и като транквиланти при състояние на тревожност. Подчертавам го, защото в случая аз бих и препоръчал точно медикаменти от тази група, още повече, че някои от тях имат и антидепресивен ефект. Бих избрал този вариант, точно защото положението е наистина много трудно за овладяване. В този контекст, психиатъра който е препоръчал електрошок, е най- адекватен. Той наистина е взел на сериозно нещата, в терапевтичният си план дори е допуснал ,че и невролептиците не биха и помогнали и предлага електроконвулсивна терапия. Трябвало е просто да ви каже истината, че шансовете да се помогне с лекарства са почти никакви, за това ви предлага нещо друго.

Има още един психиатър който ви е дал добър съвет - лекарят, който ви е казал да престанете да ходите по лекари. Разбирам напълно неговата идея, тъй като лекарствата не могат да помогнат, по –добре да престане да ги пие и разчита на тях. Така има, макар и минимален шанс, самото момиче да проумее, че не може да разчита на никакви лечения и трябва да се мобилизира и сама си помогне.

Лично на мен обаче ми допада повече първият психиатър. Отидете при него. Кажете му, че не сте съгласни на електрошокова терапия, но искате да се проведе медикаментозна такава под негово ръководство. Той ще я направи най-добре, той най - добре е преценил сложността на проблема.

Психотерапията: както казах, характера на един човек се променя много трудно и бавно. По тази причина краткосрочната терапия отпада като вариант. Още повече, че тя има много големи изисквания към мотивацията и желанието на клиента да съдейства на терапевта. В нея се работи основно със задачи, които ако клиента не изпълнява, няма да има никакъв резултат. Обратното, в дългосрочната терапия няма такива изисквания и клиента е пасивен - нещо което му импонира. Така че вашата сестра няма как да постигне резултат с краткосрочен терапевт. Намерете някой, който е специалист в дългосрочната терапия.

Остава въпроса за изследванията. Няма смисъл от нищо повече, освен хормоните на щитовидната жлеза. При продължителен стрес в жлезата се развиват различни заболявания.

Това е от мен.За съжаление, не мога да не отбележа, че ако сестра ви беше болна от психично заболяване, като например шизофрения, шанса да се излекува и живее добре, би бил многократно по-голям.

Това, което може да причинят родителите на психиката на децата си, е по-лошо от истинската психична болест. Но това е друга тема и не ми се ще да пиша по нея.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте,

Аз съм "психопатката" :), сестрата на stormrider. Прочетох темата и отговорите и искам да благодаря на всички, които са отделили време и внимание да прочетат написаното и да дадат своето мнение и препоръка относно моята ситуация.

Уау...това с разстройството на личността звучи доста лошо. Доста е обезнадеждаващо и демотивиращо. Имаше една мисъл, не помня от кого беше: "Твоят характер е твоята съдба". Един вид - това съм си аз, такава съм си, формирала съм се патологично, и от тук нататък няма много какво да се направи по въпроса. Ако болестното в мен е вече трайно фиксирано и необратимо, има ли изобщо смисъл да продължавам да живея и да се боря за един поне малко по-добър живот?

Аз не съм от хората тип "криви ракети", които смятат, че са си перфектни и съвършени, а проблемът е в света около тях и във всички останали. Напротив, точно обратното е. Много добре знам, че имам страшно много недостатъци и дефицити. Исках да направя каквото ми е по силите, за да стана по-здрав и по-пълноценен човек. Надявах се, че освен патологията ми, в мен има и поне някаква здрава и положителна част, която мога да използвам, за да ме издърпа напред. Давам си сметка, че някои неща няма да могат да бъдат променени, няма как да върна времето назад, нито има как да постигна чудеса. Винаги ще си остана "аз", това мое (явно дефектно) ядро винаги ще си го има. Но се надявах с усилия да мога постигна промяна, ако не по ядрото, то поне по периферията. Една достатъчна промяна, която да ми позволи да живея ако не щастливо, то поне относително мирно и спокойно.

По въпроса с психиатрите:

Какво да ви кажа. Те не са се интересували особено от обстоятелствата и историята на живота ми. Питат за клиничните симптоми и оплаквания, за съня, храненето, секса. Когато съм се опитвала да разкажа нещо по-подробно за себе си като човек, обикновено ме прекъсват. Разбира се, давам си сметка, че и те са доста изнервени и изтрещели. Сигурно е много натоварващо по цял ден да слушаш какви ли не щуротии от какви ли не хора. И като се появи някой и започне да разказва за тежката драма на своето житие и битие, сигурно им идва да го гръмнат.

Психиатърът, който предложи ЕКТ, каза, че съм с "двойна депресия". Голям депресивен епизод, насложен върху хронична дистимия. За дистимията заключи, тъй като му казах, че май никога не съм била истински щастлива. Като му казах, че не желая да пия антидепресанти, предложи ЕКТ. Бил най-бързият и по неговите думи "без странични ефекти" метод за излизане от депресия. Нямам представа, може и да е целял да ме сплаши (и го постигна). Не бях чак толкова депресирана тогава, особено като се съпоставя със състоянието на повечето от пациентите, с които чаках пред кабинета. Само аз се опивах да подхвана някакъв разговор, да се пошегувам, за да се разведри поне малко потискащата обстановка в чакалнята. Но както и да е ... Просто аз изпитвам ужас от такива неща и на такава процедура не желая да се подлагам. Само като мисля за психиатрични болници и психиатрични интервенции съм пред паник атака. Може би съм гледала твърде много филми на ужасите, в които изтезават и наказват жертвите с насилствени психиатрични манипулации. Винаги в съзнанието си ще свързвам ЕКТ с наказание, насилие и унижение. Освен това съм се интересувала и съм чела за ЕКТ и знам, че не е без странични ефекти - може да изгубиш трайно паметта си, да получиш епилепсия, да изгубиш когнитивни способности, да получиш промени в личността (което може би в моя случай ще се счита за нещо позитивно и лечебно, но все пак не бих си го причинила). Безспорно е, че се чувствам много виновна за много неща, но точно по този начин не искам да се наказвам.

Психиатърът, който каза, че съм много невротизирана и е най-добре вече да спра да обикалям по лекари, имаше и квалификация по психотерапия. Тоест, той е психиатър-психотерапевт. Той ме изслуша по-подробно, макар че и на него не успях да разкажа всичко - просто времето е малко, а историята ми е дълга. Той ми препоръча да тръгна на дългосрочна психотерапия, като неговата препоръка беше за психоанализа. Каза ми, че трябва да спра да живея като професионален пациент, който потъва в симптомите си, а да намеря неща, с които да ги заместя. Да си намеря приятел и да започна да търся работа, за начало може би на непълен работен ден или на смени. И да помисля как да довърша образованието си и да се дипломирам. Насърчи ме и да спортувам навън, което аз се страхувах да правя, за да не припадна (понеже имам завишен пулс, постоянно замайване и усещане за нестабилна походка).

Иначе различните психиатри са ми казвали и много други неща, всеки е имал различно становище и е препоръчвал различно лечение. Един лекар например каза, че той работи само със старите антидепресанти, защото SSRI били нови и не-добре проучени и съответно той не искал да ги дава на пациентите си. Друг пък ми каза, че "стари генерации" не изписва, а само последни разработки. Един друг пък особено много настояваше на една точно определена българска марка, с която подозирам, че е имал сключен договор, тъй като аз поисках да ми изпише същото активно вещество, но западния му еквивалент, а той отказа без да обясни защо.

За мен лично най-голям проблем и субективно най-тежки за понасяне са постоянният страх, тревога и напрежение, които изпитвам. Както и натрапливите мисли.Те всъщност не са точно класически натрапливи мисли, макар че и такива имам, но те не ме притесняват особено, понеже не им обръщам внимание. По-скоро са нещо подобно на постоянни конконтролируеми предъвквания на едно и също нещо, мисловен шум от произволни думи, части от песни, фрази от разговори, броене наум, "зацикляне" и "залепване" на мислите върху определени въпроси, които започвам да преанализирам и превъртам без да мога да спра. От това, че не мога да спра това циклене, често чувствам, че полудявам. А полудяването е един от най-големите ми страхове, заедно с мозъчните увреждания и болести като инсулт, деменция, Алцхаймер. Депресията, разбира се, също е много трудна за понасяне. Но сякаш това, което в най-голяма степен ограничава живота ми, е постоянното напрежение.

Ето например преди няколко дни реших да сготвя и да поканя мой приятел на вечеря и филм. Докато чистех, готвех и се приготвях, уж всичко си беше наред. Но когато моят приятел пристигна у нас, аз се почувствах много нервна и притеснена. Препотих се буквално цялата, имах чувството, че съм се издънила с приготовленията, непрекъснато го питах дали не иска още нещо, дали да не отида да донеса още нещо от магазина, сновях насам-натам между кухнята и столовата като пълна откачалка. Той просто се засмя и каза да не се притеснявам толкова и че все пак е дошъл не за да яде, а за да се видим. Но аз така и не можах да се отпусна и до края на вечерта бях под голямо напрежение, непрекъснато се самонаблюдавах и се питах "сега държа ли се нормално и адекватно", "какво ще стане ако изведнъж полудея, изгубя контрол и започна да крещя", "сега защо казах толкова глупава реплика, трябваше да кажа нещо друго", "сега какво да кажа, което да прозвучи интересно и забавно" и още много други подобни мисли. Като пуснахме да гледаме филм изобщо не можех да се отпусна и да следя сюжета, а забих да си мисля за моите неща и да зациклям върху моите проблеми и симптоми. Беше ми много нервно. Когато приятелят ми си тръгна ,почувствах някакво облекчение. Дълго след това продължих да превъртам и анализирам поведението си по време на гостито.

Аз искам и имам голямо желание да общувам, но се срамувам и се чувствам много притеснена през цялото време, докато съм сред други хора. По тази причина общуването ме напряга и натоварва, вместо да ми носи положителни емоции. Има и друг голям за мен проблем. По-нагоре в темата пише за проблемите ми с яденето и пиенето. Имам едно непрекъснато чувство, че не мога да преглъщам. Това чувство много се усилва от едно друго чувство - че не мога да дишам нормално. Тоест при мен дишането и преглъщането се случват съзнателно, а не автоматично, и непрекъснато мисля за тях. Фиксирана съм върху тях. И съответно опитвайки се да дишам и преглъщам едновременно, започвам да се давя. Когато се опитвам да преглъщам храна или напитка започвам да правя едни много странни движения с гърлото, устата и ръцете си, тъй като се плаша, че не мога да преглъщам и ще се задуша. Това за съжаление се забелязва от околните. Няма как да го скрия. Съответно те започват да ми задават въпроси, на които не знам как да отговоря и какво да обяснявам - "Какво ти е?", "Какво ти става", "Добре ли си", "Задави ли се?", "Да те потупам ли по гърба?". Когато съм сама също ми е трудно да се храня и пия, но когато съм в чужда компания и някой ме гледа, става направо невъзможно. За съжаление, голяма част от ситуациите, в които човек се среща с други хора, се въртят около яденето и пиенето - ходене на кафе, на пицария, на дискотека и др. Просто това за мен е голям проблем и много ми пречи в социализирането с други хора. Ето тук намерих статия, която описва точно за тази натраплива фиксация върху телесни функции http://beyondocd.org/expert-perspectives/articles/when-automatic-bodily-processes-become-conscious-how-to-disengage-from-sens

Като цяло страхът, напрежението и натрапливото мислене много ограничават живота ми. Те ме карат да съм под постоянен стрес и да се страхувам да правя много неща, които иначе с удоволствие бих направила. Страх ме е да общувам с другите хора, да излизам навън, да пътувам, да ходя по заведения, да ходя на партита и събирания, да ходя на екскурзии.

За това и не съм правила секс до сега. Опитвах, но не успях - проникване така и не се състоя. Заради този непрекъснат стрес и напрежение не мога да се успокоя и отпусна. Страхувам се от човека, да не ме нарани и да не ми се подиграе, страх ме е от самата нова ситуация, от болката, от непознатото, да не се издъня и изложа, срамувам се от голото си тяло си, от външния си вид. Имам чувството, че в секса и всички интимности като цяло от мен се очаква да се представя по някакъв невероятен начин, защото иначе ще бъда отхвърлена и изоставена. Това също много ме напряга. При опити за проникване ме боли много, от болката се напрягам още повече, съответно започва да ме боли още по-силно. Разстройвам се и се изнервям много, че не се получава. И порочният кръг се затваря. Другият момент е, че досега не съм имала приятел, на когото да чувствам, че наистина му пука за мен по някакъв начин. Имала съм гаджета, но не съм усещала да имат някакви особени чувства към мен. Аз също не съм имала кой знае колко силни чувства към тях, де. Била съм с тях защото ми е била приятна компанията им, или не е имало по-подходящ човек около мен в момента, или не съм искала да бъда сама и съм се опитвала да създам и изградя някакви отношения с някого. Но така и не се получиха нещата, за съжаление. Иначе уж имам голямо желание да си имам приятел, да имаме връзка и интимен живот, но просто не мога. Даже ми е проблем и да се целувам спокойно с някой, понеже постоянно чувствам как не мога да дишам и се задушавам. А иначе мисля, че съм топъл и любвеобилен човек, обичам нежността, ласките, близостта.

Заради това напрежение ме е страх и да започна работа. Не съм мързелива. Преди да се срина, в гимназията бях много стриктна и сериозна към ангажиментите си. Никога не съм си претупвала проектите, често при групови задания съм поемала и свършвала сама работата на целия екип, защото другите гледаха да се откачат от отговорност и да ходят да се забавляват някъде. Натоварването беше голямо, защото учех в една доста сериозна езикова гимназия. Просто откакто се случи онзи мой голям срив след натравянето с алкохол на онова парти, не се чувствам като предишното си "аз", не се чувствам нормална и работоспособна.

В нито един момент не мога да се чувствам сигурна и спокойна със себе си. Страх ме е от тялото ми, от психиката ми. Нямам им доверие. Възприемам тялото и мозъкът си като нещо непредсказуемо, "бомба със закъснител". Не знам какво да очаквам, какво могат да ми поднесат в следващия момент. Тежка паническа криза без никаква причина, внезапно полудяване, неадекватно държание, някой идиотски неконтролируем симптом, който ще ми бъде много трудно да обясня пред околните. Като цяло моят най-голям страх е полудяването, загубата на контрол над тялото, ума и поведението, неадекватното държание пред други хора.

За майка ми:

За майка ми какво да кажа... Тя е един много особен и доста нещастен и неудовлетворен от живота човек. Не искам да я съдя и обвинявам, защото и тя не е имала перфектно семейство, и нейният живот не е бил лек и безоблачен. Да ни отглежда практически сама, без реално участие на баща ни, също не и е било лесно. Сигурно се е чувствала много самотна и нестабилна без неговата подкрепа. Но да, няма да си кривя душата - имам негативни емоции към нея. Може би най-вече защото не съм се чувствала обичана от нея. Трудно ми е да го обясня..... може би е по-правилно да кажа, че сигурно съм била обичана, защото тя винаги се е грижила за мен, но не съм се чувствала харесвана от нея. Тя е много отговорна, грижовна и съвестна. Добър и почтен човек е, който не би наранил и мушица. Наистина винаги е полагала много грижи за мен. Как да го обясня....просто не съм усещала да ме харесва, да ме одобрява, да ми се радва, да се гордее с мен. Не съм усещала да я правя щастлива, да я забавлявам, да я разсмивам, да и нося радост и положителни емоции. Чувствам се много виновна пред нея. Че съм я предала, обидила, наранила и разочаровала. Че не съм оправдала очакванията и. Че не съм се държала винаги мило, нежно, внимателно и тактичнокъм нея. Че съм я карала да страда. Тези постоянни критики и упреци към мен, когато се опитвам да съм самостоятелна, постоянните и сърдения и засягания от всяка моя най-малка издънка, също допринасят за това. Веднъж и казах следното нещо: "Виж майко, явно аз съм по-недодялана, несъобразителна, невнимателна. Виждам, че с това те дразня. Но искам да знаеш, че не целя да те наранявам, обиждам и засягам. Не съм злонамерена към теб. Не можеш ли просто да ме приемеш такава, каквато съм - несъвършена и недодялана - и да не се обиждаш от всяка моя погрешна дума и действие?" Но тя казва да не се опитвам да извъртя нещата, че проблемът не е в нея, а в мен, че тя не е прекалено обидчива и чувствителна, а просто аз съм нетърпима, че никой не би ме понасял такава, каквато съм, че съм невъзможна за съжителство, че никой нямало да може да изтърпи да живее с мен повече от седмица, и тъй нататък. Може и да е права, не знам. Че не съм цвете за мирисане, не съм. Може би наистина се дъня на всяка крачка и правя повечето неща погрешно. В темата пише за това, че съм бавна - в смисъл такъв, че "бавно загрявам", трудно се концентрирам, винаги съм разсеяна и отнесена нанякъде. По тази причина често в ежедневието не успявам да съм достатъчно адекватна и реактивна. Забравям както ми е казала преди малко и нарушавам нейните правила. Например забравям коя врата в къщи трябва да стои винаги отворена и коя винаги затворена. В кой съд се готви само месо, в кой съд само зеленчуци. И всякакви подобни неща. Може би наистина се държа като слабоумна, нямам представа. Просто си губя вече координатната система, губя си корективаа, не знам кой е прав и кой е крив, кое е истина, кое не е. Това, което знам е, че изобщо не искам да съм някакъв злодей. Не искам да обиждам и да наранявам хората, не искам да съм невъзможна за съжителство, не искам хората да не могат да ме изтърпяват.

Просто си мисля, че е изключително глупаво на тази възраст да имаме подобни безумни конфликти и да се караме за глупости и винаги аз да съм виновна и в грешка. Не съм в пубертета и не искам майка ми да е "врагът". Не искам да се боря с нея. В смисъл такъв - имам нужда да се занимавам с други хора и да се занимавам с живота си, а не непрекъснато да се разправям за нещо с нея и постоянно да трябва да се обясняваме и да си изясняваме отношенията. Просто не виждам как ще живея някакъв сравнително нормален живот, как ще се боря с предизвикателствата, ако на 27 не мога да се справя със собствената си майка.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Само за уточнение- ,,названието психопатия е предложено в 1884 година от И.Балински и в буквален превод означава ,, душевно страдание,,.

Спр. ,,Психиатрия,, учебник за студенти по медицина под редакцията на проф.Ив.Темков , второ издание 1978г. стр.276.

Така,че аз наистина знам,че вие страдате. Но, вече имате пътя, по който можете да го намалите.

Ще бъде интересно на всички, когато след няколко години споделите своят опит в преодоляването на страданията си.

Успех!

ПП. Живот и здраве, след две години аз сам ще ,,повдигна ,,темата за да ви подсетя да споделите успехите си.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Искам да кажа няколко неща,много важни за този случай.

И Сестрата, и Брата са много интелигентни.Майката е поддържащата причина за състоянието на Сестрата,както и дефакто липсващ баща.

Огромен проблем е Само-потискането ,както и Авто-агресията на Сестрата.Те са заложени обаче във фамилната история.

Когато човек се потиска да изрази гнева си навън,то той го обръща към себе си.А когато не може да си реализира знанията ,интелектуалните възможности и талантите,приклещен от обстоятелствата,страда Щитовидната жлеза.Жизнената сила има нужда от помощ,защото не може да се справи сама и продуцира поредицата симптоми на умствено ниво.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Sign in to follow this  

×