Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Деанна

Победа или загуба?

Recommended Posts

Има хора, които обичат битките, обичат да премерят сили с другите, да се състезават, да се надпреварват.

Защо е нужно това съревнование?

Дали има някой впускащ се в състезание с мисълта да изгуби?

Умеете ли да губите в състезанията?

Какво ви носи победата?

Променя ли ви и как?

Аз не обичам да се състезавам, може би защото не усещам в себе си онова, което наричат състезателен дух. Не ми изглежда привлекателно да полагам усилие за да покажа, че съм по-добра от другите. Ако се погледнат резултатите на най-добрите в даден спорт, става дума вече за стотни от секундата - изглежда ми безсмислено някой да излезе най-добрият сред добрите.

Бих казала, че не обичам и битките, но все пак се оказа, че ако е на игра обичам да се боричкам, но пак целта ми не е победата.

Установих, че не ми пречи да изгубя. Не се чувствам зле, или по-слаба от това, че съм изгубила. Но пък искрено се радвам на победата на " противника си ".

Фактически загуба за мен в тази битка-игра няма. Аз съм щастлива от резултата, толкова, колкото и другия. Значи губейки, съм спечелила.

Може би наистина думите "Като губиш, не знаеш какво може да спечелиш", са верни, поне за мен.

Има обаче някои хора, които не могат да губят. Иска победата на всяка цена. Ако не спечелят са огорчени.

По какъв ли начин отношението ни към победата и загубата са свързани с нашето вътрешно, духовно състояние?

Слабост ли е да се радваш на победата на другия и сила ли е да се стреми човек към победата с всички средства?

И какво е победата?

С какво се променят нещата това, че в този момент си победил другите?

Сладко ли е това усещане?

Може ли човек да се пристрасти към него?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Има материал за 10 теми. Само важното ще отбележа, че ще се разпростра в 2 тома XD

1. Ти умееш да губиш.

2. Това няма нищо общо с победата.

3. Няма човек, който не желае да печели, това е заложено в нас.

Ти твърдиш, че не изпитваш наслада от победите, но всъщност изброяваш битки, които не заслужават вниманието ти. Ако ти беше тренирала 15 години спринт и знаеш, че твоето психическо състояние и хвърления труд през най-силните ти години могат да изпреварят онези, които са направили същото, тогава ще го искаш с цялото си същество. В противен случай тези 15 години се обезмислят.

Но да видим, не си ли тренирала и ти за нещо, без дори да подозираш?

Не би ли искала да пишеш грамотно?

Не би ли искала да бъдеш примерен гражданин?

Не би ли искала да бъдеш отлична майка, съпруга, сестра, дъщеря?

Ето това са вероятно битките в които си вложила много енергия и време и съмнявам се, че спокойно би приела, ако срещнеш упрека в очите на тези заради чийто живот си се борила.

Купите и медалите са материализираното признание за нашето развитие. За някой значат много по ред причини, за други - не до там. Но да не искаш да печелиш е все едно да не искаш да се развиваш или бъдеш по-добър, немислимо е.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ПП: Човек е пристрастен към почти всичко. Гледах един филм, за освобождаването на ендорфин (хормона на щастието) при гледане на телевизия, срещи с приятели, хранене... имаме нужда от дозата си редовно, иначе буквално се разболяваме.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Има хора, които обичат битките, обичат да премерят сили с другите, да се състезават, да се надпреварват.

Защо е нужно това съревнование?

- Единствено чрез сравнението можеш да разбереш дали правиш нещо правилно, дали го правиш по-добре, по-бързо...

Дали има някой впускащ се в състезание с мисълта да (че ще) изгуби?

- Вероятно - не. Ако е сигурен в себе си, няма защо да има пораженческо мислене.

Умеете ли да губите в състезанията?

- Аз никога не съм се състезавал на официални състезания. Не сматам, че има смисъл. Умея и да печеля, умея и да губя с чест.

Какво ви носи победата? А поражението?

- Победата: уверението за това, че моята стратегия и моята тактика са били по-правилни от тези на противника.

- Поражението: показва слабите ми страни. Всяко поражение е безценен урок.

Променят ли ви и как?

- Създавам следващата си стратегия. За следващия си противник. Тя трябва да бъде по-добра от предишната, от предишните.

Аз не обичам да се състезавам, може би, защото не усещам в себе си онова, което наричат състезателен дух. Не ми изглежда привлекателно да полагам усилие за да покажа, че съм по-добра от другите.

- А за други това е смисълът на съществуването им.

По какъв ли начин отношението ни към победата и загубата са свързани с нашето вътрешно, духовно състояние?

- Едни се нервират или се разплакват при загуба и/или при победа, а други запазват спокойствие. Едни научават ценни уроци или по-добре опознават себе си и/или противника/противниците си, а други - не.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ти твърдиш, че не изпитваш наслада от победите, но всъщност изброяваш битки, които не заслужават вниманието ти.

Така е. Явно човек избира такива области за надпревара в които иска да се развива.

Не би ли искала да бъдеш отлична майка, съпруга, сестра, дъщеря?

Точно в тази област не виждам с кого да се състезавам. С другите майки, съпруги и т.н. Всяко семейство си е уникално, няма как да се приравнява.

В тези отношения се иска внимание, търпение и разбиране. Да в семейството с най-близките има най-много битки, непрекъснато и ежедневно.

Често се превръщат направо в стогодишна война, и победите там са пирови. Почти бях изгубила войната на този фронт. Затова го оставих и започнах битка на другия вътрешния фронт. И малко по малко отношенията ми с близките се оправиха със всяка победа над себе си. Разбира се другите състезатели са само мотив за истинските битки вътре в себе си.

Но темата на моите размисли не е това, а наистина умението да си удовлетворен от състезанието, дори когато друг е спечелил.

Това не е пораженчески дух, а точно обратното - умението винаги да печелиш, независимо дали си победил или загубил.

Ако ти беше тренирала 15 години спринт и знаеш, че твоето психическо състояние и хвърления труд през най-силните ти години могат да изпреварят онези, които са направили същото, тогава ще го искаш с цялото си същество. В противен случай тези 15 години се обезмислят.

Мисля, че освен победата след примерните 15 години трениране на спринт, има и други неща. Качествата придобити докато човек е тренирал, удоволствието от това, че е тренирал любимото си занимание. Наистина, ако целта ми е била медал - бих била неудовлетворена. Може би и затова не хвърлям усилия в неща, които ще ми донесат единствено слава и признание. За мен е важно нещата в които влагам усилие, да ми носят удовлетворение всеки ден, допускам успеха наред с другите си цели, но не и като самоцел. Защото онзи успех/победа в такива състезания е мимолетен.

За областите в които аз влагам вдъхновението си, усещането за победа не зависи от съревнование. Например допускам и би ми било приятно да стана известна писателка, художничка, или някоя моя идея да стане много популярна. Но по никакъв начин не искам да съм номер едно за всички времена.

Освен това, съм забелязала, че много лесно се възгордявам. Познато ми е усещането от победата - сладко е. Но е нещо, което ме демотивира. Имам склонност да спра и да се излегна на тези лаври, спира порива ми да се развивам. Докато победата на един достоен противник е много по-мотивираща за мен да продължа да се развивам.

Победата възприемам, като краен финал. Може би е погрешно, но това е моето усещане за нея. Предпочитам да гледам на победите, като жалони по пътя, отколкото като крайна цел.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Има хора, които обичат битките, обичат да премерят сили с другите, да се състезават, да се надпреварват.

Защо е нужно това съревнование?

Дали има някой впускащ се в състезание с мисълта да изгуби?

Умеете ли да губите в състезанията?

Какво ви носи победата?

Променя ли ви и как?

Аз не обичам да се състезавам, може би защото не усещам в себе си онова, което наричат състезателен дух. Не ми изглежда привлекателно да полагам усилие за да покажа, че съм по-добра от другите. Ако се погледнат резултатите на най-добрите в даден спорт, става дума вече за стотни от секундата - изглежда ми безсмислено някой да излезе най-добрият сред добрите.

Бих казала, че не обичам и битките, но все пак се оказа, че ако е на игра обичам да се боричкам, но пак целта ми не е победата.

Установих, че не ми пречи да изгубя. Не се чувствам зле, или по-слаба от това, че съм изгубила. Но пък искрено се радвам на победата на " противника си ".

Фактически загуба за мен в тази битка-игра няма. Аз съм щастлива от резултата, толкова, колкото и другия. Значи губейки, съм спечелила.

Може би наистина думите "Като губиш, не знаеш какво може да спечелиш", са верни, поне за мен.

Има обаче някои хора, които не могат да губят. Иска победата на всяка цена. Ако не спечелят са огорчени.

По какъв ли начин отношението ни към победата и загубата са свързани с нашето вътрешно, духовно състояние?

Слабост ли е да се радваш на победата на другия и сила ли е да се стреми човек към победата с всички средства?

И какво е победата?

С какво се променят нещата това, че в този момент си победил другите?

Сладко ли е това усещане?

Може ли човек да се пристрасти към него?

Много хубава тема! Аз отдавна подмятам нещо относно спортните състезания например и др.под., но май ме възприемат кат голям камък :)

Е, тук ще се опитам да изложа моите възгледи и сегашното ми състояние по отношение точно на тези въпроси - състезание, победа/загуба и т.н.

Аз съм или поне бях твърде енергичен, амбициозен, ... въобще състезателен тип човек. Като се почне от игра на карти и стигнем до наука, после професия ... Много обичах всякакви състезания и съответно победи, приятно ми беше, че другите ме гледат с респект поради тази причина. Та усещането е сладко, да, за пристрастяване - не знам, не мога да преценя имало ли е при мен, при някои хора го виждам, да. Победата - това е да докажеш в дадения момент и при съответните правила, че си по-добър от другите. Сега, едно уточнение - стремила съм се към победа, да, но с всички позволени средства, не съм се изкушавала да използвам нечестни методи - струваше ми се несправедливо; аз в моите си очи нямаше да съм победила, нямаше да съм удовлетворена, нямаше да ми е сладко, както казваш ти. Другото особено при мен, че като загубя, не бях особено огорчена, поне в такъв смисъл, че не губех въобще сили и време да се тръшкам, че съм загубила, просто се амбицирах още повече.

Та може би тези неща са ми помогнали също, след време да мога да погледна от друга страна и да стигна в момента до положение, когато ми е доста скучно да гледам каквито и да са състезания. Аз самата вече не съм съблазнена да влизам в състезания, освен понякога ей така, за участието, като много се забавлявам, дори да съм последна; също - в разгорещени спорове, като частен случай на състезание. Сега например у дома се гледа US open, аз ако гледам известно време, просто следя реакциите и психологията на състезателите, на второ място изпълнението, техниката и почти не съм в час за точките :)

Сега ми е интересно следното и ще ви го поставя като казус и на вас - може ли хората да са респектирани от някой, който не е победил другите в нищо (забележете, не казвам, че не е по-добър от другите, а че не е победил)? Аз познавах такъв човек и той много силно ми повлия на възгледите. Въобще чета напоследък, че най-добра е стратегията "печеля/печелиш". Много хора са на мнение, че такава стратегия е невъзможна, нереална. Вече от собствен опит мога да кажа - съвсем реална е!

Нещо повече, струва ми се, че другите стратегии - губя/губиш, губя/печелиш, печеля/губиш са едни доста вампирски, от енергйна гледна точка, практики. И точно затова несъзнателно ги усещаме като сладки. И много хора се стремят несъзнателно към тях, когато имат недостиг на енергия; да не говорим, че при някои недостига е хроничен - т.е, при тях до пристрастяването към състезания и победи има само една крачка. От тази гледна точка, ако човек се радва на чуждата победа, според мен влиза доброволно в схемата, в донорска позиция. Сега, човек може така да е възпитан и по принцип да е такъв мек, добродушен, че да се радва, когато дава на другите, но ако стои дълго в тази схема, в един момент ще се изчерпи и мога спокойно да прогнозирам болести, които скоро ще се проявят и на физическо ниво. Болестта пък му позволява съвсем благовидно да почерпи малко енергия от околните, под формата на внимание и помощ. Ако и това не си позволява, то нещата могат да станат много сериозни.

Та, как я виждате вие стратегията "печеля/печелиш"? Опитвате ли да я практикувате? Как?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Някои хора възприемат преразпределянето на енергии, като вампиризъм. Ако единия черпи, е за сметка на другия. Когато е доброволно и осъзнато обмяната на енергия вече не е вампиризъм, тя е преливане, което обогятява. Търсенето на респект може да се причисли, като изсмукване на енергия, но не и чистосърдечната радост - тя е любов, не е мекушавост, не е от възпитание - това е чиста форма на любов.

Загуба, има когато всички се чувстват зле. Когато всички се чувстват добре, това е донякъде победа, всъщност това е равновесие.

Който е жаден за победа, едва ли някога ще се насити.

А ето един пример за човек, който иска да " загуби ", без това да е пораженческо мислене. Всеки Учител би сметнал за своя победа, ученикът му да го надмине. Ако Учителят е добър, все някога ученикът му ще стигне до неговото ниво и ще започнат да се състезават. Всъщност не знам дали фактически ученика може да надмине учителя си, това сякаш е друга тема. Нали учителят би трябвало да е предвидил и това и да е винаги на крачка пред ученика си? Не знам, ако ви е интересно може да го дискутираме тук или да си отворим нова тема.

Всъщност за мен това е най-интересната "битка", между учител и ученик.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако познаваш и себе си, и противника си, шансът ти да победиш е 100%.

Ако познаваш само себе си или само противника си, шансът ти за победа в 50%.

Ако не познаваш нито себе си, нито противника си, шансът ти за победа клони към 0%.

Ето точните думи на Сун Цзъ (автор на трактата "Изкуството на войната):

"Ако познаваш и себе си, и врага си, не трябва да се страхуваш да встъпиш в хиляди битки. Ако познаваш себе си, но не познаваш врага си, за всяка победа ще претърпиш и по едно поражение. Но ако не познаваш нито себе си, нито врага си, то тогава ти си глупак и ще търпиш поражение след поражение при всяка една своя битка."

Редактирано от ISTORIK

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не би ли искала да бъдеш отлична майка, съпруга, сестра, дъщеря?

Точно в тази област не виждам с кого да се състезавам. С другите майки, съпруги и т.н. Всяко семейство си е уникално, няма как да се приравнява.

Може би нямаш пътека по която да бягаш, нито на финала да се раздават медали, но това освен битка е и състезание, защото твоите представи за добре свършена работа се сравняват с успеха, който други са постигнали. Знаеш, че други семейства водят децата си на море - и ти искаш. Други водят на курсове по английски, пиано, танци - и ти искаш. Когато готвиш, съмнявам се, че целта ти е просто да е ядливо. И това състезание си има явно признание, награда - признанието на околните.

Ето пример: Как би се почувствала, ако тук всеки пишещ ти отговори, че нищо не ти се разбира? Това ще ти бъде безразлично? Нима за вложените години няма проблем да приемеш, че са прахосани? Не мисля.

Но темата на моите размисли не е това, а наистина умението да си удовлетворен от състезанието, дори когато друг е спечелил.

Аз си настоявам, че да не искаш да печелиш значи, че нещо не ти е наред. Да не искаш да печелиш, значи да нямаш воля и цели.

Има два случая в които мнимо победата не ти доставя удоволствие или победата на отсрещната страна ти доставя щастие:

1. Играеш с детето си и то те побеждава на шах. Ти губиш, а се радваш за детето. На пръв път някой ще се заблуди, че ти си изгубила, но всъщност е точно обратното - постигнала си голям успех в образованието на своето дете, в изграждането на логическата му мисъл, самочувствие и воля.

2. Приемаш загуба, когато състезанието не те влече. Един пример: В училище толкова шестици получих, че не ме вълнуваха. Играта на карти ми е скучна и ако изгубя - пак не ме вълнува. Обаче ме вълнуват други неща. И за да измеря своя успех, трябва да се сравня с другите. Ако аз го направя по-добре от други хора, ето това е успех. Може да е организирано, може и да е стихийно. Ето ти един пример от моето детство: правехме си лодки от клечки и ги пускахме във вадата. Всяко дете искаше неговата "лодка" да бъде най-бърза. И го искаше с цялата си душа, защото това отразяваше неговата стойност, предвидливост и прочие. Виж пирамидата на Маслоу:

577px-Maslow-pyramid_bg.svg.png

Там горе има постижения. Това е доказване пред другите. Няма постижение, което да не засенчва/превъзхожда това, което други са направили. Ето това е победата в състезанието.

И още нещо. Няма как да си победител, без други да са изгубили. Няма как ти да си добра, без да си по-добра от други. Няма как да те бива в нещо отлично, без други в тази област да се представят посредствено или лошо.

За областите в които аз влагам вдъхновението си, усещането за победа не зависи от съревнование. Например допускам и би ми било приятно да стана известна писателка, художничка, или някоя моя идея да стане много популярна. Но по никакъв начин не искам да съм номер едно за всички времена.

В случая "известна" означава "по-известна от 5 милиона писателя". И ти не се съревноваваш с техните възможности? Как би могло да е така?

Победата възприемам, като краен финал. Може би е погрешно, но това е моето усещане за нея. Предпочитам да гледам на победите, като жалони по пътя, отколкото като крайна цел.

Да, това ми припомня примера с дипломата - не хартийката те изгражда, а това, което си положила като труд за да я заслужиш. Но победите са точно като потребностите - задоволяването на една отключва друга. Виж Юсеин Болт. Като малък е ритал портокали по улиците, после е искал да бъде голям атлет, после е искал да стане световен шампион, после е искал да счупи световния рекорд, после е искал да направи същото още повече и в още дисциплини, после каза, че иска да стане легенда прижеве, сега иска да играе футбол в Манчестър Юнайтед... знам със сигурност едно, ако той заиграе там, това няма да е последната му мечта.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Tова ми припомня примера с дипломата - не хартийката те изгражда, а - това, което си положил(а) като труд, за да я заслужиш.

Както писах в темата, посветена на "Средния път"...

Буда казва, че:

- Не е важно да стигнеш до края на пътя, а по-важното е да вървиш по него.

- Смисълът не е в постигането на крайната цел, а - в стъпките, които изминаваш към целта.

- Когато изкачиш един планински връх, да не мислиш, че си победил планината; победил си единствено себе си.

- За да рабереш колко висок връх си изкачил, трябва да изкачиш и други върхове.

Редактирано от ISTORIK

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Някои хора възприемат преразпределянето на енергии, като вампиризъм. Ако единия черпи, е за сметка на другия. Когато е доброволно и осъзнато обмяната на енергия вече не е вампиризъм, тя е преливане, което обогятява. Търсенето на респект може да се причисли, като изсмукване на енергия, но не и чистосърдечната радост - тя е любов, не е мекушавост, не е от възпитание - това е чиста форма на любов.

Загуба, има когато всички се чувстват зле. Когато всички се чувстват добре, това е донякъде победа, всъщност това е равновесие.

Който е жаден за победа, едва ли някога ще се насити.

А ето един пример за човек, който иска да " загуби ", без това да е пораженческо мислене. Всеки Учител би сметнал за своя победа, ученикът му да го надмине. Ако Учителят е добър, все някога ученикът му ще стигне до неговото ниво и ще започнат да се състезават. Всъщност не знам дали фактически ученика може да надмине учителя си, това сякаш е друга тема. Нали учителят би трябвало да е предвидил и това и да е винаги на крачка пред ученика си? Не знам, ако ви е интересно може да го дискутираме тук или да си отворим нова тема.

Всъщност за мен това е най-интересната "битка", между учител и ученик.

Деанна, може би не съм се изразила добре - не говорех за "търсене на респект", напротив, човекът, за когото говоря беше твърде смирен и т.н.; говоря за това възможно ли е другите да изпитват респект към някой, без той да е регистрирал нито една победа. И ако думичката респект те смущава някак или те води до негативни асоциации, то тогава нека не казваме респект, а примерно уважение.

Колкото до учителя и ученика - може би наистина е добре в отделна тема.

Редактирано от Диана Илиева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всеки учител би сметнал за своя победа ученикът му да го надмине. Ако учителят е добър, все някога ученикът му ще стигне до неговото ниво и ще започнат да се състезават. Всъщност, не знам дали фактически ученикът може да надмине учителя си. Нали учителят би трябвало да е предвидил и това и да е винаги на крачка пред ученика си? Всъщност за мен битката между учител и ученик е най-интересната "битка".

Учителят ми по физика казваше:

"Ако ученикът е под нивото на своя учител, това е регрес. Ако ученикът достигне нивото на учителя си, това е застой. АКо ученикът надмине нивото на учителя си, това е прогрес.".

А Умберто Еко в романа си "Името на розата" пише:

"Ние бяхме джуджета, но се бяхме изправили върху раменете на своите учители, които бяха гиганти."

Редактирано от ISTORIK

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Разибам ви. Всичко казано са парченца истина.

Загуба и победа са относителни понятия, според това, как човек ги възприема.

Моята философия е, ако човек не приема загубата, като нещо лошо, всъщност за него никога няма загуба.

Такъв състезател е "опасен" за евентуалната конкуренция, защото когато няма какво да губи, влага максимум енергия, спокоен е, може да мисли трезво, не хаби енергия за стрес и я насочва където е нужно.

Примерно в тази дискусия.

Както и във всяка друга дискусия.

Всеки излага мнението и смята, че е прав.

Ако другите го подкрепят, той е доволен, че е бил прав.

Но ако не го подкрепят и е разочарован, какво като е мислил, че е прав, след като другите не го оценяват.

Понякога, не тук, другаде, дискусиите прерастват в спорове. Хаби се колосално количество енергия, всяка от страните да докаже своята правота. И разбира се това не се случва, защото спора, не е начина да се убеди другия. В спора всеки се убеждава все повече в своята правота, защото търси още и още доказателства и така до безкрай.

Ако се случи така, че в някоя дискусия, един човек убеди друг или всички в своята теория. И този който е успял да докаже тезата си е победител, и тези които са приели, очевидно са научили нещо ново и това изобщо не ги прави загубили, те също са победители.

Ако дискусията е цивилизована, всеки участник изказва своята теза, с някоя ще съвпадне с други не. Просто ще са изразени различни мнения, или пък просто части от истината.

Пак няма загубили, но всички са се обогатили с погледа над чуждото мнение.

Така, че мисълта: Провала е сигурен, да видим от тук нататък какво може да се направи - колкото и абсурдно да звучи, изобщо не е пораженческа мисъл, напротив.

Радвам се за вас, че сте родени победители.

:)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

- Когато изкачиш един планински връх, да не мислиш, че си победил планината; победил си единствено себе си.

Това ми напомни една от индийските приказки по тяхната митология.

main_pic_1021.jpg

Един от принцовете изкачва планина, която е известна с това, че взема за жертва всеки осмелил се да я покори. Обещана му е награда от боговете да получи сила, издръжливост и т.н. Когато се изкачва на върха и пита кога ще му бъде дадена наградата, отговарят му, че няма нужда от нея, защото той вече има тези качества.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Разибам ви. Всичко казано са парченца истина.

Що парченца? EM_YoCi191.jpg Моето е големи буци самородно злато m209.gif

Загуба и победа са относителни понятия, според това, как човек ги възприема.

Не, загубата и победата не са абстрактни понятия, това е все едно да кажеш, че да си жив или мъртав са размити понятия и е относително. Човешките възприятия само определят кои битки си заслужават, тук е субективизмът.

Моята философия е, ако човек не приема загубата, като нещо лошо, всъщност за него никога няма загуба.

Това е абсурд! Знаеш ли кога е възникнало обществото? Когато човекът е метнал камък по съблезъб тигър. Ако се беше примирил със загубата и приемаше всичко философски, в момента не вероятно, а със сигурност човешки род нямаше да съществува. Пораженческото мислене е много опасно. Няма защо да се срамуваме, че нашата агресия реализирана с интелекта е причината да доминираме над света.

Такъв състезател е "опасен" за евентуалната конкуренция, защото когато няма какво да губи, влага максимум енергия, спокоен е, може да мисли трезво, не хаби енергия за стрес и я насочва където е нужно.

Ами, че то това е идеята! Ако ми посочиш дете, което не знае какво е стрес, то със сигурност е болно от слабоумие.

Всеки излага мнението и смята, че е прав.

Ако другите го подкрепят, той е доволен, че е бил прав.

Но ако не го подкрепят и е разочарован, какво като е мислил, че е прав, след като другите не го оценяват.

Това са погрешни изводи. Аз съм типичен пример за това как не търся клакьорки, когато имам да изложа мислите си.

Понякога, не тук, другаде, дискусиите прерастват в спорове. Хаби се колосално количество енергия, всяка от страните да докаже своята правота.

Спора е неинтелигентна форма на човешко взаимодействие и като такава не бива да се причислява към общуването.

И този който е успял да докаже тезата си е победител, и тези които са приели, очевидно са научили нещо ново и това изобщо не ги прави загубили, те също са победители.

Философския поглед, че когато губим, всъщност печелим, е просто начин да смекчим страданието от загубата. Да, вероятно когато умрем ще наторим почвата, но това не ми действа като утешение за да бързам да умра.

Така, че мисълта: Провала е сигурен, да видим от тук нататък какво може да се направи - колкото и абсурдно да звучи, изобщо не е пораженческа мисъл, напротив.

Това не го разбрах.

Радвам се за вас, че сте родени победители.

:)

Аз лично не смятам, че хората се раждат победители. Виж ми примера със сестрите Полгар. Очаквам да стане интересна дискусия, защото мисля, че попаднах на хора, които имат различно мнение от моето m121.gif

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Наистина абсолютно различни/привидно/, но важното е че действат.

Имаше едно анимационно филмче. Две същества спореха за един предмет. Едното същество беше на земята пред предмета и казваше: Това е квадрат. Другото го гледаше от горе, не помня дали просто беше по-високо или се беше качило на дърво, но то виждаше кръг и това и казваше. Накрая от предмета излезе трето същество и каза: Цилиндър.

За едно и също нещо, различни са само гледните точки.

Аз бих разпознала победилият от губещия от това дали е щастлив.

Като се огледам е пълно с толкова неудовлетворени хора. Ежедневно водят надпревара с времето, със съседите, с колегите, с кого и какво ли не, но не са щастливи. Има и преуспели хора - състоятелни, богати, реализирали се в професията, направили кариера, натрупали материални блага, завзели власт, станали известни - но не са щастливи.

Но тук там виждам и щастливи хора. Уж кризата е за всички, но те се усмихват, намират неща на които се радват, Както казваш, избрали са битки, които си заслужават.

Моят начин на мислене ми върши идеална работа, дава ми нужната динамика в подходящата посока. Но затова е моя начин на мислене, не при всеки би действал. Всеки си намира този начин на мислене, който да го мотивира.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Изнесохме темата малко в тази за спора, но ми се иска да споделя нещо. Именно споделянето на информация, като двуизмерните изражения на цилиндъра позволява да се открие, че това е цилиндър. А гледните точки често взаимно се допълват, а не изключват, затова в спора ключов момент не е да пееш своето като мантра, а да допуснеш, че чуждата теза (също) е вярна.

В един тъп филм, касов холивудски разбивач, беше описано влюбването по най-хубавия начин, който съм срещал. Че любовта те прави едновременно по-слаб и по-силен, и нещастен и щастлив, а май от "Колкото толкова", че любовта те кара да искаш да бъдеш по-добър. Та когато се бориш за нечия любов не съперничиш ли на целия свят? И не те ли стимулира това да си по-добър?

Когато кандидатстваш за работа, не се ли смяташ за по-заслужил от другите, ако това е сферата в която си се развивал?

Когато гласуваш на избори, не приемаш ли себе си за по-разбиращ от тези, които ще гласуват за другиго?

Убежденията ни за правота ни карат да следваме пътищата, чийто резултат искаме да материализираме, а това се нарича побеждаване.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Когато гласуваш на избори, не приемаш ли себе си за по-разбиращ от тези, които ще гласуват за другиго?

Убежденията ни за правота ни карат да следваме пътищата, чийто резултат искаме да материализираме.

Да, когато гласуваш, наистина вярваш, че гласуваш за най-достойните да те управляват.

И, когато "твоите" не дойдат на власт, усещането е, че отново множеството от идиоти е избрало поредните идиоти, които да ни управляват. Понякога, когато много си искал изборна победа, изборната загуба изглежда като лично поражение, като победа на чужда визия за следващото 4 -5 годишно развитие (или разбитие) на страната.

По време на световно състезание по шахмат ти си избираш или стратегията на единия шахматист, или просто предпочиташ играта на белите или на черните фигури, без оглед на това кой от двамата играчи ги мести.

Вижте и истерията по футболните трибуни. Ами вандализма - заради победа/загуба на любимия отбор? Ами сбиванията между два отбора? Тези ексцесии ги има понякога в предизборната борба, но ги няма в шахматната.

Ами бикоборството, ами гладиаторските борби, бойните спортове (фехтовка, класически бокс, класическа и свободна борба, джудо, таекуондо - това вече са и олимпийски спортове)...

Всичко това, което изброих, е свързано не само с визия за стратегия на борбата или за стратегия за бъдещото развитие на страната. Свързано е с много емоция, а и е страхотно зрелище. Спомнете си следизборните пресконференции (чак до сутринта) и интервютата с победилите спортисти!

Редактирано от ISTORIK

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Дао Дъ Дзин

 

31

Враждебността предизвиква страх,

но и от страха произлиза.

Затова търсещият Дао не е експанзивен.

Мъдрият винаги се отдръпва, за да направи място на мира.

Трескавият винаги настъпва и така предизвиква напрежения.

 

Ако обстоятелствата наложат мъдрия да настъпи,

той продължава да пребивава в своя мир.

Смирен е и в своята победа.

Удоволствието от победата

е почитане на враждебността.

Ако почиташ враждебността

означава да изгубиш същината си, която те свързва с всичко.

 

Щастието винаги заема пространството, което си му отстъпил.

Скръбта насила заема пространството, което не искаш да отстъпваш.

Да отстъпи може само най-висшето.

Да настъпва може само нисшето.

Настъпването е падение, загуба на живот.

Затова и победата носи падение, загуба на живот.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да отстъпи може само най-висшето.

Да настъпва може само нисшето.

Настъпването е падение, загуба на живот.

Затова и победата носи падение, загуба на живот.

Тук има очевидно невярно заключение. Победата не се обуславя от настъплението или отстъплението. Тя е възможна и при двете. Затова и изводът, че победата носи падение е погрешен. За да говорим за победа, то тя трябва да носи някаква полза на човекът, който я постига. Употребата на думата "победа" в някакъв друг смисъл, като нещо носещо вреда на човека, вече е злоупотреба със смисъла й.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

8

Добродетелта е като водата.
Водата принася на всичко полза,
а не се противопоставя на нищо.

Запълва ниските места,
които хората избягват.
И по това прилича на Дао.

Затова мъдрецът пребивава в низините,
сърцето му – в дълбочините,
отношението му към хората – в смирението,
думите му пребивават в коритото на истината,
волята му пребивава в тишината,
делата му – в естествеността.
Така всичко се случва в момента за своето случване.
Няма борба. Затова няма грешки.

 

 

 

61

На голямото и значимото подобава ниското.
Ниското е жизнен възел, люлка на света и женско начало.

Женското обхваща мъжкото с тишината си
и се намира в устойчиво равновесие в ниското.

Ето защо голямото обхваща малкото,
защото е по-ниско от него.
Ако малкото осъзнае нищожността си,
спечелва голямото, защото се поставя по-ниско от него.

Това велико взаимодействие може да се поддържа
само когато голямото разпределя себе си поравно между малките,
а малкото съществува единствено за да служи на голямото.

Така и двете получават величието на Цялото.
Това, което е най-ниско, е най-висшето.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ето, ти пак привеждаш цитати, с които се опитваш да противопоставиш смирението, липсата на агресия и желанието за ненавреждане с победата. Аз ще приведа, някои други цитати:

 

Добрият пълководец –

 

Побеждава

и толкоз.

Той не смее

да прилага насилието.

Побеждава

и не се гордее.

Побеждава

и не се хвали.

Побеждава

и не се величае.

Побеждава

и не  насилва.

Побеждава

и толкоз.

Слабото побеждава силното.

Мекото побеждава твърдото,

Всички знаят това,

но не могат да го осъществят.

 

Вълнението побеждава студа.

Покоят побеждава топлината.

Спокойствието създава ред в Поднебесна.

 

Съвършеното Дъ

е всепобеждаваща сила.

Всепобеждаващата сила

е неизчерпаема.

С неизчерпаемата сила

може да се овладее държавата.

Способният пълководец

не е насилник.

Способният войн

не се гневи.

Способният да побеждава,

не напада.

Способният да използва хората

се поставя ниско.

Това се нарича Дъ,

избягващо боя.

Това се нарича сила

използваща хората.

Това значи да следваш природата

и древното начало.

 

Бих казал, че отношението към победата и към пълководците и военните е доста положително, стига те да спазват определени принципи.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Хаха. Лао Дзъ никога не е писал за пълководци и държава. Споделих си вече мнението за преводите де.

И въпреки невъзможността за правилен превод, аз не виждам противоречия в смисъла.

За теб - не знам.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Вече писах, че съм прегледал няколко превода от различни автори и не виждам сериозни разлики. Не знам какъв източник ползваш и защо смяташ, че трябва да му се има повече доверие, но решението си е твое. Колкото до противоречията, то е едно и го засегнах по-рано.
 

Да отстъпи може само най-висшето.

Да настъпва може само нисшето.

Настъпването е падение, загуба на живот.

Затова и победата носи падение, загуба на живот.

Определено думата "победа" не е на място в случая и е в противоречие с останалото съдържание на Дао Дъ Дзин.

 

Хаха. Лао Дзъ никога не е писал за пълководци и държава.

Явно всички други преводачи, освен този, който ти ползваш са пълни идиоти. Но на какво основание очакваш да приема твърдението ти? От сляпо доверие? То всеки може да каже всичко...

Редактирано от Станимир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, съгласна със Стан.

Ииии ... защо се осланяте на преводачите, можем и сами да размислим. Настъпването не води непременно към победа, затова преходът е логически неиздържан, както правилно беше отбелязано.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моля регистрирайте се, за да коментирате

Вие можете да публикувате коментар след като влезете в акаунта си



Влизане Сега

×