Jump to content
Порталът към съзнателен живот
JUSTICE

Проблем с адаптацията в столицата

Recommended Posts

Здравейте. Поводът, който налага публикуването на настоящата тема е пряко обвързан с проблема, който преживявам в момента, а именно - затруднената ми адаптация след преместването ми в друг, значително по-голям град за живеене, в сравнение с този, от който идвам.

Преди около 8 месеца, по стечение на обстоятелствата ми се наложи да се преместя от малък, тих и спокоен провинциален град в столицата. Още първите дни след преместването ми установих, че се дразня изключително много от свръхактивната динамика, забързаният и нервен начин на живот, шумът, агресията при шофирането, незаинтересованото и студено отношение на хората, които са неизменен спътник на живота в столицата. Проблемът ми намира израз в две главни, основни насоки, които поглъщат останалите:

1/ По отношение на шофирането. Шофирам от около 7 години и се считам за добър шофьор. Не мога да се примиря че тук в София не мога да шофирам бавно и спокойно. Макар че карам в ограничението и дори малко над него, останалите участници в движението постоянно ме притискат в бронята, преживявам и забелязвам изблици на агресия като клаксони, присвяткане с фаровете, а в отделни и по-крайни случаи дори закани и ругатни. Знам че ако започна да карам в ритъма, в който обикновено се кара в София, проблем няма да имам, но не мога да допусна заради някой друг или пък някаква група от хора да променям собствения си начин на шофиране. Не мога да приема че друг ще определи как точно да шофирам аз, при положение че карам спазвайки правилата на Закона за движение по пътищата. Категорично отказвам да псувам другите шофьори и да подражавам на просташкия им манталитет, т.е не искам да следвам техния ритъм и да се превръщам в такъв като тях. Аз карам по правилата и не смятам да променям стила си на шофиране. Дотук всичко изглежда наред, но проблемът се корени в това че от една страна не искам да променя вече утвърдения си стил на шофиране и поведение, а от друга - дълбоко преживявам факта, че другите ме ругаят и се опитват да ме накарат да шофирам по техните правила, против моята воля. Това ме потиска, тревожи и измъчва. Пробвах един ден да карам като тях - след това пък бях потиснат от това че един вид те са ме подчинили и съм станал като стадото. От тогава взех решение да карам както си искам и да не им обръщам внимание, но въпреки това ефект няма. Аз си спазвам правилата, те летят, псуват, лепят се на бронята, а аз се натъжавам от това тяхно поведение. Как да се справя?

2/ Относно хората - в малкия град от който идвам хората са изключително спокойни, дружелюбни и позитивно настроени /поне по-голямата част/. Просто манталитетът е такъв. Тук в София хората ми се струват страшно изнервени, враждебни, песимистични. Някои от тях дори са като диви зверове. Не мога да свикна с тази форма на агресия и отношение, нито с многото хора, събрани на едно място. Тук е важно да се наблегне че не се притеснявам от хората, нито ме интересува какво мислят за мен. Просто ме дразнят когато са много и ме бавят и не мога да си купя нещо веднага, а трябва да ги чакам на опашките или пък да се разминавам затруднено с тях.

3/ Във връзка с темперамента ми. Принципно съм по-бавен когато извършвам даден вид дейност - например като зареждам гориво, като се редя на опашка, като си търся пари в портмонето за да плащам. Тези мои черти дългогодишно бяха затвърдени и от факта че живея в малък град и там никой не притиска другия да бърза за каквото и да било. Тук в София, ако малко се забавиш, веднага започват свирепите погледи и скандалите.

4/ По отношение на последствията - заражда се лека форма на омраза спрямо София и жителите й, както и спрямо динамичния начин на живот, воден от последните. Ненавиждам всички, които бързат и се опитват да налагат на другите определен тип поведение.

5/ Желание за напускането й и завръщане в родния град.

Постарах се да систематизирам основните си проблеми, свързани с живеенето ми в столицата. Първоначално мислех че ще мога да се справя и сам, но вече почти 8 месеца не успявам. Единственото което постигам е че се измъчвам вътрешно.

Забелязвам че всъщност ако реша без проблем мога да се адаптирам към начина на живот в София, но това, което ми пречи е, че не мога да допусна друг да ми го налага, в това число и едно цяло общество. Така например ако аз сам избера да карам бързо, то тогава се адаптирам в трафика без проблем и се чувствам добре от факта че съм успял, но само за момента. Ако сам избера да си извадя парите от портмонето бързо, тогава няма кой да ме изпревари. Т.е аз мога да се нагодя към обстоятелствата, но не искам. До този извод достигнах след задълбочен анализ на случващото се.

А причината да не искам най-вероятно е тази, която споменах - не знам дали от инат, напук или по някакви други, дълбоко заложени в психиката ми съображения не мога да се примиря други хора да определят начина ми на живот, включително и това как да шофирам и дали да бързам.

Тъй като много обичам себе си и отдавна съм самовлюбен, може би това ми пречи да допусна друг да дава насоки по отношение бързината на моите действия. Аз съм си аз, с моите присъщи характерови, личностни и темпераментни особености и не ме интересува на кого в трафика или на опашката преча. Именно поради това преживявам по-дълбоко вулгарното отношение на другите, защото си позволяват да нагрубяват моята личност и да се месят в личното ми пространство. Но пък от друга страна искам да се приспособя към живота в столицата и да не се дразня. Хем да съм в синхрон със себе си и да се променя доброволно, хем да не се измъчвам че съм го направил и да не ми го налагат другите.

Бързам да уточня че темата ми няма дискриминационен характер, не искам да заражда спорове от рода на "Провинция-София", нито да обиди жителите на София. Целта на публикуването й е коренно различна от гореизброените основания и е свързана с решаването на личен психологически проблем, насоки за разрешаването на който се надявам да намеря от консултантите на форума.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Нека видим какво стои в теб зад външния конфликт между бързината и твоят темп. Идваш от уютен малък град с хора, които се познават, поздравяват, уважават един друг и попадаш в софийската бетонна джунгла, в която всеки е чужд на всеки. Макар и всред тълпа от хора човек се чувства сам... Представи си, че сега изцяло си себе си и шофираш стриктно с 50км. Да, в условията на българската и столична специфична "култура" със сигурност ще получиш реакции като клаксони, близко каране зад теб от нервни шофьори, викове, а понякога и агресивни обиди от изпреварващите. Можеш да използваш обаче ситуацията за своя полза. Когато някой нервничи около теб поради забавянето ти, в теб вероятно се задействат подсъзнателни вярвания/програми от рода на "много ми е важно какво ще кажат хората за мен", "ако някой се държи нервно с мен, се чувствам отхвърлен, изоставен, слаб..." Или пък "Ако другите не се съобразяват с мен, съм/се чувствам..." - добави как. Погледни в теб и формулирай какво точно се събужда в теб в тези ситуации - поне пробвай. С други думи, самооценката ти очевидно е в малко по-голяма степен вплетена в отражението и в очите на другите, тоест ако отношенията с другите са доста добри, се чувстваш спокоен, самоуверен. Ако се появи известна агресия обаче, се получават въпросните наранявания в самооценката ти, а оттам и защитно негодувание към другите и града. Та, можеш да ползваш ситуациите при шофиране, в магазина, по улицата и т.н. в своя полза, така че да неутрализираш изваденото тревожно чувство и развиеш една по-независима от поведението и мнението на другите самооценка! Тогава наместо тревожност, ще имаш в по-голяма доза самоувереност и спокойно себеприемане и с лекота себеотстояване. Излъчването ти ще се промени, ще предаваш несъзнавани послания на другите за самоувереност и спокойствие, което ще промени и отношението им към теб. Тогава най-често ще уважават личното ти пространство, а дори някога да не се случи, грубостта им няма да има за какво да се 'закачи" в теб и ще се стоварва на собствените им глави, на принципа на отражението. Как да се случи това? Добре е да почувстваш много ясно напрежението, страха, който се поражда в теб в социалните ситуации. Сега, наместо да го потискаш, е добре спокойно да го осъзнаеш и присъстваш в него, релаксирано и дори с радост от пораждането му. С радост, защото случващото се дава възможност за събуждане на негативните ти, пълни с тревожност програми и неутрализирането им, което пряко те прави по-сигурен и щастлив! Ето примерно как:

1) В ситуация, която поражда напрежението ти, се отпусни в него, дишай спокойно с корема и осъзнай събудените страхове.

2) Благодари мислено: "Благодаря ти (на шофьора, на човека от опашката зад теб и т.н.), че събуждаш слабостта на страха ми, който сега прегръщам с благодарността си (тя е вид обич) и стапям до спокойна самоувереност!

3) Обикни страха си, отпускам се и релаксирано "плавай" в породеното от него напрежение в ситуациите - чувствай как това приемащо отпускане го преобразува до сила!

Гледал ли си "Anger management"? Във филма има сцена, в която терапевтът кара клиента си да спре колата насред много оживена улица и нарочно да понася виковете и обидите на подминаващите шофьори, като спокойно и усмихнато си пее! :) Разбира се, не ти казвам да го правиш, само давам пример от филма!

Във форумите общуването е прекъснато, няма директен контакт и пряка обратна връзка. Затова пиши! :)

Орлин

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте JUSTICE,

Искам да Ви попитам какво наложи преместването Ви в столицата? Разкажете малко за себе си. Сам ли живеете?

Вероятно тук нямате познати, приятели, чувствате ли се самотен?

От това, което пишете Вие сте човек на справедливостта, точността, прецизността, коректността, перфекционизма, реда, подредеността, пунктуалността. Държите на своето, упорит сте, дори инат (както сам казвате), може би ригиден в някои отношения. Тези характерови особености са Ви помагали в живота в малкия град, но попадайки в големия град където живота е по-динамичен и се изисква човек да е по гъвкав в мисленето и действията си, Вие срещате затруднение, и до голяма степен не приемате този начин на живот защото го виждате като наложен от вън. Също така реагирате на това пасивно агресивно, продължавате да шофирате, а и да живеете по вашия си начин. Може би промените Ви плашат, трудно ги приемате, трудно свиквате с тях, може би започвате да се чувствате несигурен. В случая Вие не сте пожелали/мечтали да живеете в по-голям град, то е нещо, което се е наложило да направите. С какви чувства и очаквания дойдохте в София, колко дълго ще останете?

Разкажете малко за семейството си, родителите си.

Очаквам отговора Ви, до скоро.

Илиана

Редактирано от Илиана Занкова

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей,

преди по-малко от век София е била малък град и прииждащите са били много. Не мислиш ли , че всеки от тях е започнал така:

нито ме интересува какво мислят за мен. Просто ме дразнят когато са много и ме бавят и не мога да си купя нещо веднага, а трябва да ги чакам на опашките

Ти просто си в началото на процеса, който за едни е продължил цял живот, а за други - и няколко поколения.

И все пак, и аз като пришълка да ти кажа, че зад мазолите и черупките ние сме си все същите. Който си има възпитание, има си го.

Сам избираш.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не съм чела коментарите, може да повторя някой.

Мисля, че проблема ти е точно този, който сам казваш - насадения манталитет провинция срещу София.

С две думи приеми големия град, хората и условията в него, и той ще те приеме.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Кой ли е този провинциален град? Наораво ми се пришя да се преселя там като слушам за него.

Не забравяй, че хората там и ти сте се нагаждали един към друг доста време.

нито ме интересува какво мислят за мен. Просто ме дразнят когато са много и ме бавят и не мога да си купя нещо веднага, а трябва да ги чакам на опашките

Казваш, че те упрекват, че си бавен, но и ти виждаш същото в тях. Бавят те :)

Може би е въпрос на свикване и на известно приемане на новия ти живот тука. Без да го приемеш няма да свикнеш, няма да ти е добре.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ммммм, много познато. Ти си се преместил от 8 месеца. След около 2 години или ще свикнеш, или ще се откажеш. Ще свикнеш, ако намериш достатъчно ценни за теб неща, които да те задържат. В противен случай ще се откажеш.

Аз не споделям възгледите на терапевтите - какво означава човек да е гъвкав? Да се приспособи и да приеме неща, които не харесва и не отговарят на неговата ценностна система? А нужно ли е? Познавам доста хора, които са направили обратна миграция - от столицата или друг голям град към малко градче или направо село. Сещам се и за движението Slow food, както и Slow life. Изборът е твой :) Успех!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте. Благодаря ви за бързите, адекватни и полезни мнения, съвети и насоки. Мисля да коментирам някои от тях, тъй като съм частично несъгласен с твърдяното в тях.

Орлин, чувството, което се събужда в мен докато траят агресивните нападки на останалите /под формата на клаксони или нервничене/ са: агресия, негодувание, жажда за отмъщение и чувство на неправда, която следва моментално да се парира. В такъв момент обикновено веднага им отвръщам с агресия, подобна на отправената до мен. Отвръщането се изразява в: свирене с клаксона от моя страна, а понякога и отправяне на псувни по техен адрес. Има случаи, в които след като афектът ми отмине, изпитвам чувство на вина заради това че съм ги оскърбил, въпреки че те са ме провокирали първи. Проблемът е че такъв вид поведение не ми е присъщо, но го реализирам под формата на отбранителна и защитна реакция. След това ми е дискомфортно, защото от една страна не искам да се държа така и да се принизявам до тяхното ниво, а от друга - не искам да съм лош с хората.

Не съм съгласен обаче с твърдението, че самооценката е в неразривна връзка със случващото се. Мотивът, поради който мисля така е че отношението на другите към мен не определя и в никакъв случай не регулира моята оценка за себе си. Последната не е поставена в зависимост от това дали са ми свирнали с клаксона и дали другите са нервни или не. Въпреки възникващите обстоятелства, аз продължавам да обичам и отстоявам себе си и да съм в синхрон и именно поради това така ревностно пазя и отстоявам правата си. Нараняванията, които се получават не са върху моята самооценка, а върху това че именно защото се оценявам високо и ценя себе си, заслужавам и искам да живея нормално, без простакът "лицето Х" да определя как аз да шофирам. Тревожност също не чувствам. Чувствам дискомфорт и агресия. Страхът напълно отсъства в цялата схема. Не ме е страх от никого и от нищо. Напрежението което чувствам не е облечено в страх, а в яростно съпротивление на опитите друг да ми налага как да живея. Освен това, моят проблем не се състои толкова в невъзможност за понасяне на напрежението, а в желание въобще да не го чувствам и изпитвам.

Да не говорим, че в някои ситуации определени шофьори са толкова изнервени, че опцията за физическа конфронтация въобще не изключена. В такива моменти едно изпитване на страх би било напълно обяснимо и нормално, но дори тогава, аз не го изпитвам.

Ако някой се държи нервно с мен не се чувствам изоставен, безпомощен и слаб, а даже напротив - чувствам се силен и способен да противодействам на този външен опит за подчинение и принудително играене по чужди правила.

Аз не държа отношенията ми с другите да са добри. Държа да не се бъркат в личното ми пространство и да не ми пречат.

Т.е аз самият не мисля че има пряка връзка между самооценката ми и настоящият ми проблем с адаптацията в новия град.

Отговарям и на въпроса ти как се чувствам, ако другите не се съобразяват с мен - единствените емоции, които чувствам са непреодолимо желание за моментално отвръщане със същата агресия, противодействие на вече отправената агресия и незабавно търсене на възмездие.

Ако например съобразно своите критерии преценя, че някой шофьор е толкова афектиран, че е в състояние да слезне от колата и да ме нападне, тогава си премълчавам и не отвръщам на агресията му, защото ще се стигне до сбиване. Но после цял ден ми е кофти че той си е позволил да навлизав личното ми пространство по такъв начин че да ме обижда, да ме накърнява и т.н, а аз съм бил лишен от възможността да му го върна. Т.е аз се обичам и е мога да позволя някой си друг да се държи по такъв начин с мен, поради което заемам нападателна и отбранителна позиция. Ако например и аз го обидя, чувствам някакво възмездие, което води до значително успокоение.

Илиана, преместването ми в столицата бе наложено от външен фактор – намирането на работно място по специалността ми. За съжаление, към настоящия момент, все още нямам задоволителен по численост кръг от приятели и познати. Рядко се чувствам самотен, защото се чувствам в синхрон със себе си и дори да не общувам с другите, не ми е голям проблем. В момента живея с приятелката си.

Какво точно, касаещо моята особа, би било от значение за конкретния случай, защото мога да разказвам много и да навляза в излишни полемики, които най-вероятно ще бъдат извън предмета на настоящата дискусия. Ще ме улесите значително ако бъдете по-конкретна в молбата си да разкажа нещо повече за себе си.

Абсолютно сте права за „насилствено“ наложените промени от вън. Както вече споменах, когато аз самият пожелая, напълно безпроблемо се адаптирам с всичко в столицата. Особеното е че аз се инатя, защото другите хора се опитват да ми го налагат и да определят моята бързина и съответни реакции. Целият бунт е срещу този опит. Промените като цяло не ме плашат, но в известна степен „разбутват“ вече създадения ми комфорт, постигнат при определени обстоятелства. Считам, че в една или друга степен, това е нормално за всеки човек.

Никакви по-специални очаквания не съм имал в София. Дойдох с ясната амбиция да работя и да се развивам, както и да живея нормално, както досега.

Креми Стоилова – да, уверен съм че всички са започнали така, но при някои тази адаптация вероято може да продължи и с години или изобщо да не настъпи. Имено поради тази причина желая да получа помощ, за да мога по-бързо, адекватно и безпроблемно да се приспособя с ритъма на живот в столицата.

Shinning star – категорично отказвам да приема че проблемът ми се корени в насадения манталитет „провинция-София“. Това тврдение е несъстоятелно, защото аз никога не съм робувал на подобен вид дискриминация. Обикновено самите софиянци са твърде чувствителни на тази тема, а не прииждащите в София провинциалисти. Не само че не робувам, но и отхвърлям такъв вид деление. Никога преди това не съм го одобрявал и не съм се ръководил по него, нито пък съм дошъл в София предварително предубеден по отношение на софиянците, хранейки някакви негативни чувства по отношение на тях. Проблемът се прояви впоследствие, когато се докоснах и опознах софийския манталитет, защото за мен селянията не е местожителство, а наистина е манталитет.

Казваш приеми града и хората – въпросът е КАК? Точно затова съм в този форум, за да узная отговора на този ключов въпрос с много неизвестни. Някои казват – приеми страха, приеми насилието, приеми случващото се. ОК! КАК? Всичко си има страегия и тактика все пак, както и строго индивидуален подход.

Историк – стратегиите, които предлагаш звучат резонно, но аз лично ги тълкувам като бягство от проблема и напрягащите ситуации. А аз целя точно обратното – изправяне срещу тях, приемане с ново и различно отношение и за финал – справяне и правилно асимилиране на последните.

Божидар – обикновен провинциален град, както повечето в БГ, тих, спокоен и приятен.

В обобщен вариант – повечето препоръчват стратегия, касаеща приемането на създадената ситуация. Действително, това е крайната цел, инструментът, посредстом който проблемът наистина е в състояние да се реши. Но за да бъде постигнато това, следва да се отговори на редица въпроси, първият от които „КАК“?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, Justice!

Аз не съм живяла в София, само съм посещавала града, но пък живея в чужбина и съм сменила доста големи градове, някои от тях мегаполиси с население 2 пъти по-голямо от населението на България. И всички тези градове естествено имат голям поток от хора, почти всички, които се концентрират в централна част за да работят. Също като теб в началото изпитвах неудобство от множеството и като цяло от това да приема определена подходяща форма, за да се впиша в потока. Въпросът е доколко си адаптивен. Озаглавил си поста "Проблем с адаптацията в столицата" , но пък от него разбирам, че нямаш проблем със самата нея. Всъщност това, което ми се струва, че трябва да направиш, е да смениш гледната точка, нужна ти е нова гледна точка. Защо вместо да изчакваш да почувстваш, че някой ти налага определен тип поведение и порядки, още преди това не възприемеш, че ТОВА вече е твое желание, ти искаш и можеш напр. да бъдеш по-бърз. Защото едно е ясно - хората в големия град няма да променят динамичността си само заради теб, защото самият размер на града и количеството население сами по себе си изискват интензивност. Също така, ако не спортуваш, може да започнеш да практикуваш някой спорт, който изисква повече бързина, като бокс, баскетбол, бягане и т.н. Това ще ти помогне да си по-бърз и сръчен в ежедневието си.

Относно агресията, която изпитваш, когато те провокират - ти имаш право на избор. Когато изпитваш истински нужда да я освободиш, не я потискай, но ако чувстваш, че ти пречи, ето един съвет: на мен ми помага тактиката вместо да напсувам обратно агресора, да му кажа някоя много искрена мила дума или да направя комплимент или да го питам нещо учтиво. Наистина не можеш да се ядосваш на някого, ако току-що си му казал нещо с любов. Изглежда на пръв поглед глупаво, но в действителност след доста пъти повторение ще видиш, че помага. Друго, което бих ти предложила да изпробваш е нова нагласа за предстоящия ден. Вместо да излизаш с мисълта, че тръгваш за работа и отново ще се ядосваш, просто си наложи, че днес ще се ядосаш само 20 пъти напр. на хората през деня. Така всеки ден намалявай бройката, като бъди стриктен и винаги когато се появи ново изпитание извън дневния лимит, просто го пропускай, приеми, че нямаш право на бонуси.

Едно нещо трябва да осъзнаеш - начинът, по който се чувстваш е резултат от твоите мисли, а ти си достатъчно интелигентен, за да ги контролираш, а не те теб, чрез тези прости тактики и други, които сам за себе си ще откриеш. Иска постоянство, ако желанието ти наистина е да заживееш спокойно, макар и в динамична среда. И не забравяй нещо много важно - самите столичани бягат от града при всеки възможен момент, за да си починат, а какво остава за тези, които от скоро се адаптират. Така че възползвай се от тихите паркове и уединени околности, колкото може по-често в началото.

Желая ти сърдечно успех!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Justice, нямах предвид, че ти подхождаш с дискриминация, предразсъдъци и деление.

Аз съм родена, израснала и живяла в големия град и за мен също няма такова делене. Като отида в провинцията и на мен ми прави впечатление всичко това, което описваш - че хората са спокойни и дружелюбни, с друг ритъм, с друга нагласа, общуването, атмосферата е различна, всичко е различно. Приемам това и ми харесва...като вляза в магазина и продавачката си говори с някой за лични работи не се дразня, че не бърза. :) При тебе самия факт, че се дразниш от тези неща, от шофьорите или в магазина...имаш чувството, че някой нещо ти налага...говори за неприемане. Никой не иска да ти налага нещо, продавачите в магазина бързат, защото това се изисква от тях, не бива да се натрупва опашка и хората да чакат. А самите пазаруващи бързат по същата причина - не искат да създават неудобство някой да чака тях.

Как да го приемеш? Ами така - решаваш, че ще го приемеш и го приемаш. Разбира се, само ако искаш. Пак казвам, дразни те това, което не приемаш.

Ще ти дам за пример една случка от живота на Ошо: веднъж останал да преспи с един негов приятел в един мотел и там имало глутница кучета, които цяла нощ лаели под прозорците. На сутринта приятелят на Ошо го запитал как е прекарал нощта, Ошо отговорил: "Чудесно, много добре спах, а ти?" Човека казал, че цяла нощ не могъл да мигне заради кучетата.

Ошо му казал: опитай се да приемеш това и няма да те дразни. Тези кучета не са там, за да ти пречат, няма нищо лошо в това, че те са там и лаят - това им е работата. Приеми го :).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, Джастис!

Много добри насоки са ти дали хората по-горе, все във вярна посока! Аз също ти предложих метод, но ти сякаш въобще не го забеляза в опитите си да докажеш колко си безстрашен. Тук ми се иска да вмъкна, че ти пиша това много добронамерено и с приятелско чувство.

'такъв вид поведение не ми е присъщо, но го реализирам под формата на отбранителна и защитна реакция." - А съзнаваш ли какво в теб се събужда зад външната ти агресивно отбранителна реакция? От какво те брани тя? Пробвай да осъзнаеш случващото се в теб зад външния гневен слой. Той е именно защитен. Всъщност те нараняват не толкова самите шофьори, а това, че те задействат някои неща в теб. Аз предполагам какви, но ми се иска сам да стигнеш до тях! :)

"Нараняванията, които се получават не са върху моята самооценка, а върху това че именно защото се оценявам високо и ценя себе си, заслужавам и искам да живея нормално, без простакът "лицето Х" да определя как аз да шофирам." - да, но има нива на самооценката, Човек може да се уважава съзнателно, но някъде на долните "етажи на психичната си сграда и в основите", тоест в подсъзнанието, самооценката да не е така стабилна. Това се проверява именно в напрегнати и стресови ситуации. Затова ти загатвам, че външния ти гняв е възможно да се явява защита не толкова от външните ситуации, а на събудените от тези ситуации твои вътрешни вярвания и емоции.

"Държа да не се бъркат в личното ми пространство и да не ми пречат." - Е, в големия град това няма как да стане. Остава ти опцията да погледнеш дълбоко в себе си и да вместо да искаш да промениш външната среда, което в случая е мисия невъзможна, да промениш психоналичностите, които се крият зад гнева ти. Тогава и той ще изчезне.

За да насоча, макар и индиректно осъзнаването ти, ми се иска да спомена един съвсем обикновен, известен на всеки добър психотерапевт или невроучен факт. Зоната в мозъка, която ражда страха, се нарича амигдала. Другата главна емоция, която тя поражда, е гнева. Установено е, че двете са в зависимост една от друга. Това се знае в психотерапията. Дори има техника, при която при повишен страх или паника човекът е учен да се разгневи, което разтапя страха. И обратното, ако си разгневен, но страхът от нещо (примерно сбиване) надделее, гневът се потиска за сметка на увеличената тревожност. Та, твърдението на невронауките и психотерапията, което и моите лични преживявания и професионални наблюдения подкрепят е, че зад гнева стои ... страх. В психотерапията също така се твърди, че в нас съществуват известни автоматични защитни механизми, които ни карат да "избутваме" някои наши неприемливи за себепредставата ни емоции в подсъзнанието и дори защитно да сформираме реакция против собствените си нежелани от нас самите и натикани дълбоко в психичното ни "мазе" наличности чрез създаване на представа за себе си, която ги изключва!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

'такъв вид поведение не ми е присъщо, но го реализирам под формата на отбранителна и защитна реакция." - А съзнаваш ли какво в теб се събужда зад външната ти агресивно отбранителна реакция? От какво те брани тя? Пробвай да осъзнаеш случващото се в теб зад външния гневен слой. Той е именно защитен. Всъщност те нараняват не толкова самите шофьори, а това, че те задействат някои неща в теб. Аз предполагам какви, но ми се иска сам да стигнеш до тях! :)

Благодаря на всички за полезните насоки. Орлине, от 1 час чета и асимилирам поста ти и много се амбицирах да отговоря на тези въпроси, но наистина се затруднявам. Много те моля за малко помощ или жокер. Мотивацията и любопитството ми се задействаха и искам да си отговоря.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Историк, стратегиите, които предлагаш, звучат резонно, но ги тълкувам като бягство от проблема и напрягащите ситуации.

А аз целя точно обратното – изправяне срещу тях, приемането им с ново и различно отношение и за финал – справяне с тях и правилното им асимилиране.

Аз не предлагам бягство от проблемите, а - временното им избягване, докато намериш сили и начини да се справиш с тях.

В специализираната литература тези стратегии се наричат "психологическо айкидо" (или "психологическо джудо").

Пожелавам ти възможно най-бързо да намериш начините за справяне с нежеланите ситуации! Успех!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

JUSTICE,

Проблемът ти е ,че приемаш случващото се твърде лично.

Хората не бибиткат на ТЕБ, а на този ,който им пречи да стигнат навреме на работа. На следващия светофар дори няма да могат да опишат колата ти. Имаш едно изказване по-горе, че някои в столицата не се адаптират. Може, но едва ли успяват да постигнат този успех, заради който са приели да живеят тук. Всеки се адаптира, не 100%, но някакъв процент.

Адаптацията може да обезличи личността, но може и да я накара да израства като личност.

Аз съм по конкретните действия.

Затова ти предлагам 2 конкретни решения на проблема ти с шофирането:

1. Помолваш шефа си да ти осигури плаващо работно време, пътуваш към работа и на връщане след пиковите часове, напр. в 11 ч. и в 20 ч.

2. Отделяш една дейност от тези, които правиш у дома, напр. четене на книга. Тръгваш за работа преди пика, в 7 ч. пристигаш бързо и 2 часа четеш книга на работното си място.

Моля те, сподели тук с нас кое се е получило.

Ако имаш друг проблемен момент, дай го да измислим други алтернативи.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Justice, в моето ранно детство, хората в родния ми град бяха спокойни, дружелюбни, и караха спокойно. Но! от 10-тина години София от 500000 нарастна с над 1 милион ново-Софиянци и положението вече ежемесечно се влошава и влошава. Имам познати, които избягаха от тук и сега щастливо живеят в малки провинциални градчета.

Относно клаксоните, ние различаваме кой-кой е, по това, дали някой нервно го натиска и дали като пешеходец пресича на червен светофар, като разбира се има и изключения от правилото. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ами аз съм ти дал доста жокери. Говорех за страха зад гнева и за това, че понякога сформираме себепредстава, с която "извръщаме глава", борим се против неща в нас, които не желаем да видим...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте Justice,

Разкажете малко за отношенията в семейството, с родителите Ви, с майка Ви и баща Ви, имате ли брат, сестра.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

JUSTICE,
 

При мен се получи това със бавното шофиране в София. Имайте предвид, че имам нелуксозен и неманеврен автомобил, което пораждаше омраза към мен от бързаците. Нещата се получиха когато започнах да отделям време да тичам по 4-5 километра на ден. Качих си вибрацията. Влязох в много добра физическа и емоционална форма.   Умът ми също стана по-пъргав и съобразителен. Приемам всичко - и доброто и лошото без да го натоварвам с излишна емоция. Бавните хора по опашките не ме дразнят. Гневните бързаци също. Скоро не съм имала от съсипващите случки да ме изхвърлят предумишлено от лентата ми.

Ако обаче през деня снервнича или вътрешно усетя гняв, веднага ми се лепят като мухи. Явно подобното привлича подобно.    

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Justice, 

ти питаш КАК да се справиш с проблема? Ако вече не си се справил, защото темата е от преди 2-3 месеца.

Много внимателно изчетох постовете ти. Ти си човек с голямо его, с голямо самочувствие, с много висока самооценка, 

ти си мислиш, че светът се върти около теб

Винаги си си го мислел, дори и когато си живял в малкия град, но там това е работело в твоя полза. 

Изведнъж попадайки в големия град, ти си в шок, че вече не си център на света, а си изтласкан в периферията, и на всичкото отгоре се опитват да ти налагат как да живееш.

 

Те не се опитват, те просто така живеят, както свиркат с клаксоните на тебе, така си свиркат и помежду си, и се псуват

Тяхната агресия не е насочена към теб, това е агресия между хората настанила се трайно в големите градове.

Но хората толкова много са свикнали с нея, че вече не я забелязват и я смятат за нещо нормално. 

 

За да се адаптираш, трябва да започнеш с промяна в себе си. Да понижиш своето его и да се опиташ да проумееш, че никой не се опитва нищо да ти налага. Това ти си го мислиш, това е плод на твоето въображение. Хората в столицата нищо не ти налагат да вършиш насила, този забързан ритъм е техния начин на живот, те не ти го налагат, те нямат време да се занимават персонално с тебе. Но ти го проектираш по този начин, защото възприемаш себе си много високо, вероятно си бил на почит в своя град, и сега изведнъж попадайки в друга среда се чувстваш  унизен по някакъв начин. 

 

Бих те посъветвала не да променяш начина си на живот, след като той те устройва, а да се постараеш да не обръщаш внимание на реакциите на хората , и в никакъв случай да не им отвръщаш със същата агресия,

Защото ти сам споделяш, че след това се чувстваш още по-неприятно. Защо е нужно да си го причиняваш? Просто ги елиминирай, нека си свиркат с клаксоните, на тебе какво ти пука.?

Нека се сърдят, че правиш опашка, така хабят своите нерви, защо е нужно и ти да хабиш твоите заради някакви невротизирани и зомбирани вече граждани. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

По отношение на горният пост, ще направя малко уточнение-термина ,, голямо его,, е много недифиринциран, търпи много тълкувания и в края на краищата, всеки го разбира по различен начин.Уместно  е, да не се употребява в съветите които даваме.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Защо не караш колело, човече? Далече от задръстванията, далече от напрежението, шофьорите са болни хора, по далече от тях и ще си ок, а в София си има и метро за лошото време :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

×