Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Melly To

Стрес... + хипохондрия

Recommended Posts

Здравейте :)

Започвам с това, че съм голяма хипохондричка. Постоянно си преписвам болести. Много често си правя разни изследвания. Ходя си с апаратче за кръвно в чантата и с цяла аптечка, а съм на 28 години. Освен това преди 3 месеца започнах нова работа, като преди това не работих около 6 месеца. Това и ми попречи да не ходя на терапия. През това време станах доста несигурна в себе си, може би от постоянното обикаляне по интервюта и незапочването на работа. И така, края на август започнах работа, на която в началото ходех с удоволствие. Но нещата там не потръгнаха. Правеха ми се постоянни, според мен неуместни забележки и още повече се притеснявах и не можех да си върша работата както трябва. Започнах да получавам нервни кризи и панически атаки (паническите атаки знам как да ги овладявам, благодарение на терапевта ми), но ми беше малко трудно да се справям с кризите, при което започнах да пия хапчета - изписани от специалист, разбира се. Сега съм доста по-добре (4-ти ден ги пия вече), но от време на време ми причернява или пък ми се гади и не знам това дали е от хапчетата и ще премине след като организма ми започне да ги възприема нормално (да отбележа, че и преди време съм пила същите хапчета, но не си спомням как ми действаха в начлото).

И така - намерих си нова работа, при това точно тази, за която кандидатствах много време. Супер щастлива съм, че се махам от предишната. Но... Малко се притеснявам за новата работа. Не се съмнявам, че няма да се справя с нея. Притеснявам се, да не вземе да ми прилошее там и да "блокирам" от притеснение. А по принцип съм много общителна и много говоря. Никак не съм срамежлива. Но.. Това е нова работа, нов стрес. Ще съм при хора, които не познавам, а и те мен. Не ги искам гадните симптоми на стреса, а те се появяват, когато си поискат и без да ги очаквам. Не искам това да попречи на дългожелата от мен работа. Искам да дам най-доброто от себе си.

И друго - не се храня нормално. Не че нямам апетит, напротив. Просто ме е страх да не ми стане тежко след ядене. Тъпча се с плодове (а не ги обичам много), ям и ядки, които също не са ми любими. Единствено сутрин нямам апетит, а знам, че закуската е най-важна.

И още нещо - точно защото не знам кога ще ми прилошее и/или ще получа някаква паническа атака, се страхувам да остана сама. Гледам все да съм сред хора, но близки. Такива, които са запознати с проблема ми.

ПП:Терапевтът ми е страхотен и съм му много благодарна, но за съжаление не мога да ходя често при него (поне засега), иначе може би нямаше да ги имам тези проблеми.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, Melly To :)

Провокира ме ситуацията, в която се намираш в момента - смяна на работата, затова реших да ти пиша. Нещо подобно се случи и с мен преди вече повече от година и се надявам да ти бъде от полза мнението ми.

Ще започна оттам, че също като теб дълги години се мъчих със страхове и паника, които проблеми благодарение на психотерапия разреших успешно. Всичко, което описваш - и меренето на кръвното, и аптечката в чантата са ми добре познати. Даже миналия уикенд стегнах една стара раница за един поход в планината и какво да видя - заредена от преди години с ксанакс и валидол.Като се замислих на какво съм приличал преди и виждайки как съм сега направо се изненадах - в един момент наистина нещо друго беше взело контрола - представяш ли си - дори на екскурзия не съм ходил спокойно. Лекарствата вече отдавна бяха с изтекъл срок на годност и с такъв кеф ги захвърлих в кофата! Но и да не бяха, пак са такъв кеф бих ги запокитил:)

Както и да е, това е минало - да се върна на проблема с работата.

По времето, когато спечелих конкурса за настоящата си работа вече бях приключил психотерапията. Уверен, смел и спокоен минах през дълга процедура за отсяване на кандидатите, но когато спечелих длъжността и предстоеше да дойде първия ми работен ден нещо като че ли увереността за мъничко, някъде за ден, два си взе отпуска. Може би защото не я бях тренирал достатъчно, но тогава не си дадох сметка за това. Прокраднаха се мисли, които ти точно описваш - нови хора, ново място... трябваше да се разделя с удобното старо леговище, където бях свикнал всичко да ми е подредено, предсказуемо, но и сиво, монотонно и лошо платено.

Дойде първия работен ден - очаквано беше труден. Ти вече предполагам знаеш, че няма как, нито е необходимо стреса да бъде елиминиран - той трябва да бъде управляван. Освен всичко, което вече бях научил в терапията се зачудих какво мога още да направя, за да си облекча положението в първите дни.

Може и да ти се стори странно, но нагласата, с която нещата потръгнаха още от 3-ия (да, още от третия!) ден беше следната: аз нямаше какво да губя - дори и да му се дам на стреса и да не успея, то нали новите ми колеги едва ме познават - ако се издъня и примерно напусна ще забравят за мен, след време и името ми и физиономията ми ще са забравили.

Ако обаче положа усилия да успея - то ще си изградя име в една служба, която съм (както теб) мечтал отдавна. И то ще го изградя от нищото - точно от там, където е пресечната точка със забвението, ако ще приемам първия вариант.

Нямаше как да реша, че няма да успея.

Така че взех си списъка със задачите - преписах си първата на едно листче, останалото скрих в шкафа, да не ми е пред очите. Започнах по малко, стъпка по стъпка - не мислех за цялото, мислех за конкретния си ангажимент - как мога да го направя най-добре.

След известно време взех от листа с ангажиментите да работя по 2 от тях, след това по 3... Накрая на 3-ия месец бях единствения служител в службата, който работеше едновременно по 6 задачи при това с прекрасни отзиви. Еуфорията ми беше такава, че може би щях да мога и по 16 направления да работя.

Имаше бонуси по нова година и имаше предварително разработена схема за раздаването им - началниците се учудиха как успях да взема толкова, даже повече от единия от тях.

За да стигна до тази развръзка обаче ключовото беше какъв избор ще направя или още по-точно - какво желая да направя. Една ключова фраза от терапевта ми, на пръв поглед невзрачна, тривиална беше се загнездила в съзнанието ми и беше движещата сила - "Който иска - може!"

Сега съм доста по-добре (4-ти ден ги пия вече), но от време на време ми причернява или пък ми се гади и не знам това дали е от хапчетата и ще премине след като организма ми започне да ги възприема нормално

Малко съм изненадан, че при положение мисленето ти е в плоскостта стрес, то ти си решила да го тушираш с хапчета. Но това е твой избор. Според мен това "възлагане" на хапчетата на работа, която сама можеш да свършиш е доста скъпа инвестиция, с почти никаква възвращаемост, напротив - ако продължиш да разчиташ на тях може дори в "дългова криза" да изпаднеш. Разбираш метафората ми, надявам се - още повече, че вече си ходила на терапия и според мен тя е била полезна за теб.

В този смисъл - защо мислиш, че кризите, които споменаваш, че не можеш да овладееш са по-различни от паническите атаки, с които вече си се научила да се справяш?

Пробвай да импровизираш - няма как да сбъркаш, можеш само да намериш начин да се справиш със стреса по неочаквано добър за теб начин.

Не ги искам гадните симптоми на стреса, а те се появяват, когато си поискат и без да ги очаквам.

Те се появяват, защото не ги искаш. Парадоксално, но факт. Пробвай, в рамките на 10-ина минути в никакъв случай да не мислиш за розови слончета - но бъди сериозна - не допускай и една мисъл за тях, за нито едно розово слонче дори. Едно само ако се промъкне в мислите ти започвай нов 10 минутен период без мисли за розови слончета.

Пробвай и сподели резултата - мисля, че сама ще направиш извода в светлината на твърдото ти нежелание за появата на симптомите.

Другото, което можеш да направиш е просто да изпиеш отрицателната енергия на стреса - как, вече може би знаеш. Най-малкото, което можеш да направиш е да спортуваш - ежедневно, поне по 45 минути някаква кардио дейност - тичане, бързо ходене, каране на колело, плуване. Ааа, разбирам, притесняваш се за кръвното - ами ще се повиши, докато тичаш, после ще спадне. Ако не се случи повишаването ще се гътнеш, вярвай ми :) Разбира се, ти няма да се занимаваш да си го мериш, нали - отнема време, докарва допълнително неоснователен стрес, а и това гадно изтръпване на ръката като напомпаш маншета...

И друго - не се храня нормално. Не че нямам апетит, напротив. Просто ме е страх да не ми стане тежко след ядене.

Тук картината е повече от ясна - в стрес си, при това малко повече от обичайното.

Стреса обаче е закономерен, не е изненадващ, нали - знаеш от къде идва, а това е достатъчно, за да си в състояние да се справиш с него.

Като го неутрализираш, апетита ще се върне. Пък и от опит знам, че тялото няма да се остави да гладува, само защото някакъв си страх е решил да тропне по масата (в буквалния и преносния смисъл). Пък и на плодове и ядки хич не е лошо да изкараш известно време - действа очистващо, зарежда с витамини, ще ти се отрази супер.

Желая ти бързо справяне и успех в новата работа и въобще! :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря ти hpjon за отговора и съветите. Ще се опитам да се възползвам от последните :)

Но да ти кажа, че на мен точно от предишната ми работа дойде тоя стрес. Аз нямах търпение да я напусна точно заради това, а не защото ми е била скучна и сива.

А колкото до нервните кризи - те не бяха така кратки като паническите атаки. Аз треперех цялата. Устата ми се сковаваше и не можех да говоря нормално. При криза винаги съм пила ривотрил или лексотан, а те водят до пристрастяване. Затова предпочетох да започна да пия хапчета, които не водят до пристрастяване. Разбира се, далеч съм от мисълта, че са безвредни. Но не мога да си позволя точно сега това "чудо" да ми попречи на работата. Може би отдавам прекалено голямо значение на работата, но как иначе, след като знам колко ще ми е приятно да я работя, а и няма как да си позволя да оставам без работа точно сега.

Понякога си мисля, че симптомите, които ме тормозят, може би не са от стреса. Че съм болна от някоя неизлечима болест.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, Melly To,

Първо защо разгранчаваш паническа атака и нервна криза? В следствие на какво са и двете? - на стрес нали? Какви са симптомите и на двете? - еднакви! Треперене, скованост...Аз не виждам нищо по-различно от една обикновена реакция на стрес. Аз съм се тресла все едно на съм на северния полюс и устата ми се е сковавала така, че и гък да не мога да кажа. Присъщо на стресирания човек е да "се вкарва във филми". Този път кризата ми е малко по-различна от предната (по-дълга или повече треперя отколкото преди или каквото и да било друго) и край - това вече е нещо сериозно и различно от това, скоето съм свикнала досега и нямам надежда. Просто приеми всяка една реакция на тялото ти колкото и различна да е тя от преди като нормална реакция на стреса. Могат да се появят още 5 нови симптома, които досега не си изпитвала. Тялото ти вече е свикнало със старите, ти знаеш как да ги преодоляваш и страха те предизвиква с нови и нови. Реагирай на тях както сте правили с психотерапвета. Продължавай да правиш всичко какво си правила досега. И няма значение какво е провокирало стреса ти. Ако е нова работа сега, след няколко месеца ще е друго. Всяка промяна в живота ни е стрес. Не можем да циклим на едно място и да не се променяме. Не можем постоянно да мислим дали ще ни стане нещо ако направим еди какво си...Това е един НЕПРЕКЪСНАТ стрес, разбираш ли? Ти вече знаеш, че трябва да промениш мисленето си, нали? Знаеш го, но не си го направила или си започнала да го правиш, но бързо си се отказала. Страха е надделял. Спокойно. В началото е така, но трябва да си постоянна. Не бива да се предаваш. Знаеш ли каква късметлийка си, че знаеш правилиния път и вярваш в него. Много хора се лутат години и не могат да се осъзнаят, че с хапчета няма как да стане. Ти знаеш как, просто страха е надделял и трябва пак да натиснеш бутона "смелост". И знаеш, че докато пиеш хапчета няма как да се получи. Спри ги СЕГА - знаеш, че не ти трябват схеми. Въоръжи се с много търпение и обещай на себе си, че ще бъдеш щастлива. Повярвай ми ще бъдеш. На мен ми отне 1 година да натискам бутона "смелост" - не няколко месеца - 1 година.

Разбира се, далеч съм от мисълта, че са безвредни. Но не мога да си позволя точно сега това "чудо" да ми попречи на работата. Може би отдавам прекалено голямо значение на работата, но как иначе, след като знам колко ще ми е приятно да я работя, а и няма как да си позволя да оставам без работа точно сега.

Не - не отделяш прекалено голямо значение на работата си, а на СТРЕСА. Колкото и губо да звучи (не ми се сърди) търсиш лесния изход (който знаеш, че е временен и не води до никъде). Ако правиш всичко, което се говорили с терапевта, ще се справиш в работата без хапчета. Знаеш ли колко хора са се справили? Ти да не си по "зле" от тях? Не просто си загубила кураж. Премисли хубаво всичко и реши искаш ли да бъдеш щастлива!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Вече съм доста по-спокойна и нахъсана ;) Благодаря и на lind

Да добавя, че въобще не ми харесва, че ги пия тези хапчета, но е факт, че те ми помагат. Да, знам, че е временно и че не са решение на проблема, но поне подтискат симптомите и ми позволяват да се концентрирам. А иначе бях супер разсеяна. Бях страхлива. Не смеех да изразя собствено мнение. Постоянно търсех отговори на въпроса: "Защо се чувствам така?", въпреки че знам, че вместо този въпрос, трябваше да се запитам първо какво да променя, че да не се чувствам така.

Хубаво е, че ме разбирате, макар и да не се радвам, че сте преживели подобно нещо. Важното е, че сте го преживели. Минало. Надявам се и аз скоро да съм сред тези - умеещите да се справят :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей Мелли, прочитайки поста ти ми направи впечатление една голяма липса. Не знам дали е липса, може да си решила да не пишеш за това, но все пак ще обърна вниманието към това.

Първото за което се сетих когато четях, беше една много стара и основна теория, на базата на която са направени доста експерименти и изследвания. Това е принципа за стимул - реакция, вследствие на което се правят многобройните опити върху реакцията с награждение и наказание.

Ще нахвърля основната идея на един опит, като не гарантирам за точна терминология, защото го правя по памет.

Животно затворено в помещение, на което се дава храна на определено място в определено време, се научава да ходи на мястото във времето за храна. Стимулът е даването на храна, реакцията е научаването на животното да ходи там. Към стимулът обаче се включва заплаха, има електричество, което предизвиква бягство на животното от мястото за храна, за много кратко време, то спира да търси храната, започва да предпочита глада, В последствие, дори и премахнато електричеството , животното вече не ходи там.

Защо ти разказвам това, виждам твоята реакция на събитията по същия начин.

Независимо дали има или няма реална заплаха, ти реагираш с отдръпване.

В тези експерименти има един основен момент промяната на реакцията, чрез награждение и наказание.

Ако се замислим, това е основата на човешкото щастие, като цяло.

Малкото дете е много щастливо, когато го наградят, и тъгува, когато е наказано. Два от най- щастливите ни моменти в годината са Коледа и Рождения ни ден, защото тогава всички ни награждават, за това че ни има, затова че ни обичат, затова че сме част от тяхното щастие и ние сме щастливи. Но, не казвам, че не сме стресирани, това обаче не ни пречи да бъдем щастливи.

Стресът може да бъде манипулиран и вкаран в рамки, в които е продуктивен.

Ако предположим, че стресът е стимул, а паниката или напрежението или вземането на хапчетата или всичките подобни действия са реакции, какво можеш да направиш по въпроса?

Тук се връщам на опита с животното, то забравя как да се върне при храната. но тя е там и то няма как да знае дали има електричество, ако не провери.

За разлика от животните ние сме разумни същества и притежаваме силата да манипулираме себе си.

Та, Мелли , защо изписах всичко това, от поста ти ми стана ясно, каква е твоята система на наказание. А каква е системата ти на награждаване?

Т.е. ако съзнанието ти е едно изплашено животно, което бивайки наказвано с паника , напрежение и страх е забравило пътя до удоволствието, как би го наградила, за да събере сила да се върне обратно там?

Например: Имаш новата работа, тя е много добра, ти я искаш, имаме положителни стимули, реакцията, която описваш е страх, подготовка за паника и бягство от удоволствието - наказание. Т.е. на положителен стимул, реагираш отрицателно.

Обратното - събираш се с приятели да го отпразниваш, купуваш си нов аксесоар или нещо за първия ден, правиш си дълга разходка в парка, от която изпитваш удоволствие, мислейки си че нещата се подреждат и т.н. - награждаване.

Когато съзнанието е научено да очаква награда, то реагира с усещане за удоволствие и обратното.

Имаш ли навик да се награждаваш?

Редактирано от didi_ts

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мисля, че ако спреш да мислиш за това, дали дадена ситуация ще ти докара стрес или - да, по-добре е да мислиш за нещо по-приятно.

Каква е двигателната ти активност?

Наред с психотерапията можеш да посещаваш някой клуб по танци, йога и/или бойно изкуство. Слушай приятна музика... Разхождай се... Чети някакви книги, започни да учиш чужд език...

С други думи, запълни ежедневието си с неща, които са ти приятни и полезни, вместо да седиш и да мислиш дали в следващия момент ще се стресираш, дали ще се панираш...

Вместо да взимаш лекарства, мини на витамини (Витарал, например). Може да си самовнушиш, че Витаралът ти действа успокояващо (също като успокоително лекасрство, дори - и по-силно от него).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако предположим, че стресът е стимул, а паниката или напрежението или вземането на хапчетата или всичките подобни действия са реакции, какво можеш да направиш по въпроса?

Мога да спра да обръщам внимание на реакциите, тъй-като, да речем, те са неизбежни и да се съсредоточа върху доказването на себе си в новата работа, защото знам, че успея ли да им покажа каква съм истинската "аз", те определено ще са много доволни и ще го оценят. От там и аз ще се почувствам полезна и това ще ме направи още по-щастлива.

Та, Мелли , защо изписах всичко това, от поста ти ми стана ясно, каква е твоята система на наказание. А каква е системата ти на награждаване?

Т.е. ако съзнанието ти е едно изплашено животно, което бивайки наказвано с паника , напрежение и страх е забравило пътя до удоволствието, как би го наградила, за да събере сила да се върне обратно там?

Например: Имаш новата работа, тя е много добра, ти я искаш, имаме положителни стимули, реакцията, която описваш е страх, подготовка за паника и бягство от удоволствието - наказание. Т.е. на положителен стимул, реагираш отрицателно.

Обратното - събираш се с приятели да го отпразниваш, купуваш си нов аксесоар или нещо за първия ден, правиш си дълга разходка в парка, от която изпитваш удоволствие, мислейки си че нещата се подреждат и т.н. - награждаване.

Когато съзнанието е научено да очаква награда, то реагира с усещане за удоволствие и обратното.

Имаш ли навик да се награждаваш?

Често се награждавам, дори да нямам причина за това. Но сега, някакси, съм забравила за наградите. Пределно ми е ясно какво ще спечеля от тази работа, освен че ще ми е приятна.

Имам един горчив спомен от преди няколко месеца, когато си търсих работа (но преди това известно време не работих). Представих се добре на интервюто, но когато решиха да ме "пробват", блокирах. Може би защото до мен стоеше управителят. Сега съм доста по-уверена. Въобразила съм си, че хапчетата ми помагат и наистина е така. Защото сега съм себе си. Не ми пука от нищо. Просто, от време на време се сещам за предишните неуспехи и се страхувам да не се повторят.

Но пък може би не съм успяла в предишните си опити с работата, точно защото ще ме приемат на тази - сегашната. След всеки залез изгрява сълънце, нали? И така - големият ден е утре. Стискайте ми палци ;)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

...да се съсредоточа върху доказването на себе си...

...Представих се добре на интервюто, но когато решиха да ме "пробват", блокирах...

...ми помагат и наистина е така. Защото сега съм себе си. Не ми пука...

Това, което сега ми идва наум е, че ти или съзнателно, но най-вероятно несъзнателно, започваш да играеш роля - опитваш да бъдеш нещо различно от себе си стремейки се да бъдеш точно себе си. Поставяш се в една парадоксална ситуация, която, поради това, че е парадоксална спрямо теб самата ти докарва стрес. Искаш да си себе си, но в същото време искаш да контролираш изявата на това себе си, а когато се контролираш не си себе си.

Дали ме разбираш? :)

Ти сама си го обясняваш, но може би не го осъзнаваш - работодателите са те харесали на интервюто, защото там си била себе си. Явно обаче тъй като не искаш да загубиш доброто впечатление, което си създала, започваш да искаш да играеш ролята на себе си - тази себе си, която е спечелила. Тогава обаче, тъй като да вмъкнеш себе си в себе си е направо почти безмислено (нали все пак си си ти), оставаш нащрек за нещо, което реално не съществува като проблем. Този "щрек" е именно нервата, кризата, стреса и ти искаш да го сметеш под гардероба, разбирай да го тушираш пиейки хапчета.

Та, представи си следното - имаш сладолед в ръката си, на клечка. Купувайки го, взимаш продукта с ясното съзнание, че това е сладолед и ще изпиташ удоволствие от него в тегавата жега насред деня. Излизайки пред магазина обаче решаваш, че ти трябва да си напълно наясно, че си си купила точно сладолед и то точно всред най-голямата жега. Докато се опитваш да обемеш съзнателно факта, че държиш именно сладолед, то той бавно, но сигурно изтича на тротоара. В един момент се оказваш само с клечката в ръката. Даа, ти си си купила сладолед - така пише и на касовата бележка, но в крайна сметка си само с клечката в ръката. Какво изпитваш - разочарование. Е, то е вид стрес - дала си си парите за гола клечка.

Пожеланието ми за утрешния ти ден е следното: грабвай сладоледа и го изяж, дорде не е изтекъл между пръстите ти! Ако ще мислиш за сладолед, то мисли след това - колко вкусен и студен е бил той. Няма какво повече да покажеш от себе си от това, което си показала на интервюто! Със стреса е същото - колкото и да го мислиш преди това най много да останеш с една нищонезначеща клечка в ръката. Можеш да си мислиш за стреса на края на работния ден - кажи си даже - егати стреса беше! Ама нали ще е минал тогава и ще си се справила - какво значение има повече след това. ХМ? :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте отново :)

Мина днес... доста добре. Имам много да уча в тая работа. Бях напрегната - нормално. Много адреналин... Но колегите се държаха страхотно, което много ми помага.

hpjon май си прав с това: "Това, което сега ми идва наум е, че ти или съзнателно, но най-вероятно несъзнателно, започваш да играеш роля - опитваш да бъдеш нещо различно от себе си стремейки се да бъдеш точно себе си. Поставяш се в една парадоксална ситуация, която, поради това, че е парадоксална спрямо теб самата ти докарва стрес. Искаш да си себе си, но в същото време искаш да контролираш изявата на това себе си, а когато се контролираш не си себе си."

Днес си спомних как ме укоражавахте и насърчавахте. Искрено ви благодаря.

Разбира се, още се притеснявам, но и това е нормално. Имам да запомням много неща и то за кратък период от време. Трябва да дам всичко от себе си. "Който иска - може" ;)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Sign in to follow this  

×