Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Страх от говорене


Recommended Posts

Здравейте!Не знам от къде и как да започна но мисля че това е единствения ми останал шанс за промяна или поне за някакво спасение.Аз съм на 18 години и от много малка заеквам.Не съм преживявала нищо травмиращо но от тогава до сега в мен е насаден един страх,който не ми позволява да правя нищо...нито да излизам да говоря пред публика,нито да общувам нормално със съучениците ми,нито да мога да изпълнявам нормални неща като пазаруване,водене на диолог с непознати...нищо.Винаги си измислям причина за да не се изявявам,винаги гледам да остана скрита в ъгъла..страх ме е хората да не усетят,че заеквам и си мълча.Но не винаги мога да избягам.Когато се наложи да изляза пред хора да чета нещо или пък да говоря започвам да се изчервявам,да се изпотявам,да ми се гади....хората го виждат и започват да си шушукат а аз започвам да заеквам и думите да не излизят от устата ми.От 4 годишна възраст до сега едно и също-искам да променя нащата но не мога.Нарочно или на сила се нареждам на опашка пред някоя каса в магазина и щом дойде моя ред аз не мога да кажа една дума и не мога да платя сметката,защото и звук не излиза от устата ми.В училище съм още по зле,защото понякога се налага да говоря със учители или пък да изляза да чета нещо и ада се отваря пред мен.Всичко става като на забавен каданс и аз съм в центъра на всичко това.Мислейки си че отново ще заекна и другите ще ми се смеят то машинално това се случва.Навсякъде е така...с когото и да общувам,където и да отида този страх ме контролира.Винаги мисля за това.Знам че не трябва но то ми е отвътре.Не мога да говоря с хората,не мога да ги гледам в очите,не мога да изнеса една презентация нормално а всичките ми приятели си мислят че се преструвам...не мога да отида до магазина,не мога да купя нищо,не мога да си поръчам нищо когато отида на заведение...застава ми буца в гърлото и започвам да треперя...не мога да си помогна сама,опитвах сигурно 1 милион пъти и нищо...все същото...но ме е срам да посетя психолог мисля че ще ми се присмее,както всички в училище...може би ще си остана така,изолирана от всички както е сега..чувствам се най-добре сама,а другите ме възприемат като вълк единак.Смятам да уча ветеринарна медицина,това е голямата ми мечта но си давам сметка,че нищо няма да се получи,защото ще бъда скъсана на 2 мин,като трябва да се изправя пред изпитващия...този срам и страх от смеха и пренебрежението на околните ме съсипва и не виждам как ще се оправя.Толкова години се опитвам да го преборя но не успях.

Линк към коментар
Share on other sites

Една моя бивша ученичка също заекваше. Но тя е намерила начин да общува със света без посредничеството на думите. Тя се ориентира към изобразителното изкуство. Завърши художествена гимназия и сега е студентка по изобразително изкуство в Италия. Рисува прекрасни икони. Даже имаше коледна изложба на нейни икони.

 

Нямаше проблем при изпитването - предпочиташе да бъде изпитвана писмено, а по време на разговори събеседниците й сами довършваха изреченията й, което не пречеше на общуването с нея. Самата тя не се притеснява да говори с хората, понеже те са доброжелателни към нея.

 

Колкото до теб, можеш да си избереш професия, която не изисква публично говорене (каквото се изисква при журналистите в радиото и телевизията, учителите, университетските преподаватели, юристите и др.). Може да комуникираш писмено с хората в интернет форумите или чрез програми за чат. 

 

Иначе, ако искаш да проговориш на даден език, просто трябва да говориш. Не бива да се страхуваш от присмех и подигравки, а - просто да говориш. 

 

Идеята да посещаваш психотерапевт и логопед е чудесна. Ако имаш възможност, срещни се с такива специалисти и поне поговори с тях, сподели проблема си... Поне ще се опитат да ти помогнат. 

 

Избягвай хората, които ти се подиграват и общувай приоритетно с онези, които подхождат към проблема ти с разбиране.  

 

Пак ти казвам, не се страхувай, а говори по-смело, пък каквото стане. Просто говори. Ако трябва, първо - срещу огледалото у дома. Но - говори!

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей, Kalina.kalina. Искам да споделя с теб нещо, ако разбира се, модераторът на форума прецени, че би  било полезно за теб.

Преживял съм част от това,за което говориш.Като малък също заеквах.Познато ми е усещането ти. Сега ще си позволя да разкажа малка част.

Имах невероятния късмет/ за това си дадох сметка след време/ да попадна сред деца като мен и сред прекрасни педагози.   Аз съм от Бургас. Не знам по какво стечение на обстоятелствата се случи така, че ни събраха група деца от града, в една малка занималня- нещо като предучилищна възраст. Мисля, че я посещавах около 2 години. Всички бяхме еднакви- заеквахме, особено когато се вълнувахме, или се притеснявахме. Но там се случи нещо невероятно- ние се изслушвахме взаимно, с търпение. Никой не се подиграваше на другия, ако заеква. Оставиха ни да рисуваме, да играем, просто да творим и общуваме- възпитателите ни сякаш бяха част от нас.Имаше и двама близнаци,които едва след месеци започнаха да говорят пред нас. После, в училище, заекването ми продължи известно време- няколко години, но много по-рядко, и то най-вече когато се вълнувах .И после всичко отшумя.

Но освен спомените за хубавите дни, за страхотните ни възпитатели и младата жена- психолог, съм запомнил и още нещо- там някак си неусетно спряхме да се притесняваме от това, че заекваме. Приехме като нещо естествено, че понякога може да се случи, и ще отшуми.Просто не се смущавахме вече от това.

След време занималнята е била закрита- не зная по каква причина/ доколкото знам, е била експериментална/.

И през този период, за който пиша, имаше насмешки, подигравки- даже ни наричаха " забавачката на бавноразвиващите се".

Интересното е, че в настоящия момент повечето от нас/ за които аз знам/ са с добро образование и професия. Едно от момчетата е ядрен физик  в чужбина, друго е капитан на кораб, някои са военноморски офицери, т.е, на отговорна работа, изискваща добри комуникационни умения.

Аз самият  почти до 7 клас все още заеквах , ако трябваше да се кажа нещо пред публика. След време съм се изказвал  пред доста големи аудитории, вкл. международни, без никакви проблеми.

Въпреки че много рядко участвам във форуми, реших да споделя тази история, защото ме развълнува това, за което пишеш, и защото вярвам, че всичко ще премине. Тук има хора с голям педагогически, терапевтичен и жизнен опит, общуването с които със сигурност ще е полезно за теб.

И още нещо. Чудесно е това, че искаш да следваш ветеринарна медицина.За изпита не се тревожи- дори да е устен, можеш понякога да пишеш  отговорите, все пак. Мисля, че няма уважаващ дисциплината си преподавател, който да скъса кандидат-студент поради причината, която изтъкваш.

И още една важна причина да следваш/ според мен/- ще се грижиш за  животните- може би с теб те ще имат шанса да се чувстват по-добре разбрани- за общуването с тях не са толкова важни думите, а чувствата ни, нали.

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей Калина, получила си два много хубави отговора, които могат да ти дадат увереност и насоки в изборите, които ще направиш. Избори и варианти имаш много. За съжаление средата те е поставила в положение, в което да се чувстваш различна и не разбрана, това важи само за тази среда, в която движиш.

Страхът ти от психолог е неоснователна, това е все едно болният от бронхит да се срамува да отиде на лекар или бременната жена на генеколог. На специалиста това му е работата. Добре е, да се насочиш към специализирани центрове - има почти във всички големи градове - в които се работи с групи и индивидуално с логопеди, психолози и терапевти. Там ще преценят към каква програма да те насочат и какво ще е най - добро за теб. Има групи за различни възрасти или индивидуални сесии. Може да опиташ.

 

Бъди по - силна от хората, които те поставят в графа "различна", защото силни са хората, които преживяват проблема,въпреки обстоятелствата, слабостта е за тези, които не могат да ги разберат.

Преди няколко дена гледах предаване, в което участваше зрител с подобен на твоя проблем. Млад и красив 25 годишен мъж. Водещият се опитваше да драматизира неговия проблем, като нещо което изисква  съжаление. Остана изненадан обаче, когато въпреки опитите си не успя. Младият мъж заеквайки на моменти, обясни, как е ходил на лечения, с които е успял да овладее голяма част от проблема как е проучил какви професии може да работи, сега е шофьор. Има приятелка и се радва на добро самочувствие, всичко това разказа с огромна усмивка. Ясно заяви, че това не е болест или нещо от което се срамува или му пречи на щастието. Драматизациите на водещия нямаха шанс пред силния отпор, който получи. Това се случи, защото момчето истински вярваше в това което каза. 

Така че,най - напред вяра, цел, посока и след първите успехи увереността сама ще се появи.

Редактирано от didi_ts
Линк към коментар
Share on other sites

Гледала ли си "Речта на краля"? :)

Според мен ти имаш много добър потенциал, при условие че си издържала толкова време без да потърсиш помощ. Но също така мисля, че сега с тази тема си направила много важна крачка напред и не се отказвай - срещни се със специалист психотерапевт, който разбира от това. Аз знам поне за един, който мога да препоръчам и със сигурност има опит в работата със заекване.

Другото е - околните според мен много повече попиват твоето притеснение, вълнение и самобичуване, когато заекваш, отколкото самото заекване... имай предвид.

Пробвай да пееш : )

Линк към коментар
Share on other sites

Благодаря на всички,най-вече на didi_ts за изчерпателните отговори!Мисля че,ако наистина искам да променя нещо то трябва да го направя с много силно желание и воля.При мен може би не толкова заекването ми притеснява а това ако заекна как ще бъде прието то от околните.По принцип не заеквам много,даже близките ми въобще не усещат промяна в говора ми но в една стресова ситуация или силно вълнение се усеща малко заекване и то на определини срички и звукове.При мен мисля че е по скоро психологически проблема някак си на подсъзнателно ниво.Не знам не мога да преценя за това и писах тук.Преди няколко дни например се наложи да прочета един доклад и само излизайки пред всички ми мина мисълта че веднага щом започна да чета ще се запъна и няма да мога да се справя и това веднага стана реалност.На какво се дължи това според вас? Трябва ли да започна някаква терапия или пък да приемам някакви медикаменти,защото мисля че това е някаква натрапчива мисъл от провал пред остналите и дори и да говоря нормално в един миг започвам да заеквам и след като изляза от обсега на внимание всичко се оправя...надявам се да не съм станала прекалено досадна с моите въпроси но наистина ми се иска да открия начин за справяне с този проблем.

Линк към коментар
Share on other sites

Четейки втория ти пост, оставам с впечатление, че проблемът е в твоята фантазия за това - "страх ме е хората да не усетят,че заеквам и си мълча."

Харесва ми да наричам страховете - фантазии. Ако ги разглеждаме терминологично, това са две съвсем различни състояния, но има една обвързаност между тях, която води до решения. Основната разлика между двете :  човек знае, че фантазирането е нереално, но вярва в "реалността" на страха.  Оказва се, че нито страдащият от паник атаки ще изживее илюзията на страха си -да умре, нито страдащите от натрапливи мисли ще извършат това от което се страхуват, нито страшния звяр ще изскочи от тъмнината и ще причини вреди на страхуващия се.  При малките деца, един от  ефективните методи за работа със страхове е, да ги визуализираме и да ги превръщаме в красиви фантазии - болни чудовища, звезден прах, пеперуди и много други. Фантазии, които подреждаме така, както ние решим. Детето вярва, че това се случва и успява да пренареди светоусещането си. Порасналият човек със зрялото си и все по - търсещо логика съзнание, често пълно със самозаблуди, не успява да направи това, което децата успяват. Затова и страховете на порастващия човек, стават все по - "твърди" и неподлежащи на разбиване. 

 

От втория ти пост разбирам, че "страшното заекване" всъщност е малко заекване на някои срички и звукове. 

Успяваш да визуализираш страха си и да превърнеш фантазията в реалност - " ще заеквам" , това звучи като заклинание, което ти засилваш, като му вярваш. 

Не са ти нужни медикаменти, според мен работа в екип от специалисти ( логопед, психолог или психотерапевт), за които писах по - горе, ще доведе до добър резултат. Има интересни програми в тези центрове, видях дори метод - йога на заекването :)

Може да проучиш и да опиташ, ще ти бъде полезно, интересно, ще научиш нови неща и ще се срещнеш с хора, които ще ти помогнат в изграждането на  самоувереност. 

Редактирано от didi_ts
Линк към коментар
Share on other sites

×
×
  • Добави...