Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Лиула

Тъкане, пророчество и писане едно са. Джойс като Одисей.

Recommended Posts

Не зная как се пише за Джеймс Джойс, това е непоносима лингвистика, непосилно боравене със словото, отвъд мисленето за себе си и отвъд мисленето за текста като разказ. Наративът е подменен с нова самоличност и единствено тя упоменава семиотиката на съществуването на героя. Освен наброските вляво или вдясно от основното четиво за четене.

 

"Аман от корабокрушения, каза собственикът, който очевидно беше au fait."

 

И както казва специалистите, този роман не е за четене, той е за изучаване, за пределно и безпределно изучаване, въоръжаване с безкрайно интелектуално търпение и здрава психика, иначе четенето би се превърнало в разказ на шизоид.

Проблемът е, че Джойс го е наблъскал с литература до пръсване. Във всеки отделен епизод е заложена схема, свързана с определен телесен орган, герой от "Одисея" на Омир, белетристична техника и даже доминиращ цвят. Имитира се, примерно, средновековна римувана проза, но иронично; последната глава - 47 страници е монолог, разделен на 8 дълги изречения без пунктуация. Всичко това сме го виждали, но от камбанарията на 21 век, а става дума за 1922 г. и затова е важно. Романът е четивен заради пределната разговорност на езика - на простолюдието и сочен: "Наведе се, изви гърба си в дъга, и пак взе да брои бузестите круши и свенливите праскови". В него човек се усеща между картина на Брьогел и картина на Бош.

 

Едновременно абстрактно, интелектуално и провокиращо, повествованието на „Одисей” е с енциклопедични пропорции. Историята има колкото литературни, толкова и чисто експериментални характеристики и качества, а постигнатият резултат се нарежда сред най-емблематичните творби на модернизма.

Книгата на Джеймс Джойс, роденият в Ирландия автор на Бдение над Финеган и Портрет на художника като млад, постига нещо, което малцина писатели са успели да направят: творческото му наследство се е обособило като водещо и продължава да се отрупва със слава, овации и последователи, които днес се увеличават с лавинообразни мащаби, вместо да губят инерцията си.

 

„Одисей” инициира същинска белетристична революция, подменяйки общоприетите средства на реализма с нови, алтернативни похвати, чиято функция е по-точен израз на вътрешния мисловен и психически свят на човека. Джойс преобръща, ревизира и сякаш „пренаписва” езика, комбинирайки думи на асоциативен принцип, премахвайки границите между изреченията и употребявайки т. нар. „поток на съзнанието”. Творчеството на Джойс е всеобхватно и наситено със символика, алегории и синестезии, затова не е случайно и че персонажите в „Одисей” са в особена, но осезаема връзка с тези от „Одисея“ на митичния Омир.

 

"Някой изобщо разбира ли?”

Твърди се, че с тези думи на уста през 1941-ва година си заминава от света Джеймс Джойс, писателят, който с една книга промени литературния свят завинаги.

 

И моят променя ...

Уникален.

Редактирано от Лиула

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Един се тъпчеше със зеле, напъхваше го в устата си с помощта на ножа, сякаш от това му зависеше живота.

Отлично ножово попадение.

Само при вида му тръпки ме полазиха.

По-добре с пръсти да набиваш. Разчленяваш трупове. Късаш крайник от крайник. Като втора природа му е. Роден със сребърен нож в устата.

Това е хитро май :)

 

Или май не е. Защото сребърен означава да си роден с богатство.

А аз казвам нож.

Не, алюзията се губи."

 

Иронията винаги овладява циниците, защото те са били някогашните ангели небесни - вярващи в доброто, страдащи за другия.

Билите усмихнати хора, като тънък филм и покривало е останало усещането за приобщност и към съобщаване на добрата новина преди приносителят й да загине от премного предоверяване, внимава каква вест носи - дали добра е, дали не е.

 

Затова словото е слово, затова литература има архетипен генезис, за да е метафора и преекспонация на едно ограничено и отграничаващо географски битие, щото няма как от точка А до точка Б, твоят свят да бъде ситуиран и обозначен. Пък и рамкиран.

 

И няма как, една единствена семиотика и топос на езика да бъдат смислови граници на разумното ти битие - то винаги е преходно и отвъдпреходно на езиците, които владееш; а това е единствената възможна лингвистика на сърцето. То е отвъд познатите ни човешки вавилонски езици.

 

Т.е. литературата и то съвременната, търси своя древна етиология (защото е болезенена) в усмихнатия еквивалент на утвърждаването на Господ като смисъл на битието, а най-вече - в шеговития тон на оттърсването от господността.

Поради нейното несъществуване.

Редактирано от Лиула

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Забравеният слог на детството, възобновява се сега, след еони на мълчание.

На литературна забрава.

 

Ухилени лелки с престилки и деца-чудовища, рецитират поезия - може би това е кошмарът за всеки естет, лишен от грозна дреха.

Да живееш, значи да съживяваш абсурда.

 

И да хапваш от супата, докато прелистваш мазни страници с бележки.

 

Одисей продължава да пътува :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Одисей: Светлата част от денононощието

Едно интервю с преводачката на Одисей, а именно Иглика Василева.

 

Твърде много интелектуални усилия и духовно бдение, е изисквал този превод. Благодаря!

 

Надявам се, един ден да има превод на български и на Бдение над Финеган. Колкото и да е трудно това.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

След като прочетох книгата, мога да заявя смело, че за да си причини „Одисей” на Джеймс Джойс, човек трябва да е или фанатичен сноб, или много да обича литературата. „Одисей” не просто е скучна книга, тя е мъчителна. Тя не трогва, не увлича, не събужда емоция и съпричастност. Дори такъв защитник на книгата като Хорхе Луис Борхес (който пише пролога към изданието на испански език) признава, че не я е чел открай-докрай. И все пак остава големият въпрос: Защо си струва да се прочете „Одисей”? Велика ли е тази книга или просто е поредната прищявка на интелектуалците, за да се чувстват неразбрани?

 

Истината е, че когато прочетеш „Одисей”, разбираш колко много идеи, които са те впечатлявали, не са оригинални, а са заимствани оттук. Неслучайно Джойс е признат за един от бащите на Модернизма. Почти всички автори на ХХ век (толкова разнообразни имена като Вирджиния Улф, Хулио Кортасар и Жак Дерида) по един или друг начин са повлияни от него. В романа широко се използва т.нар. „поток на съзнанието”- най-ярък пример е последната осемнадесета глава, която се състои от 8 изречения без препинателни и пунктуационни знаци в близо 50 страници. Освен това, интертекстуалността, скритите цитати и бележките под линия като запазена марка на Борхес и Умберто Еко, очевидно също водят началото си от този роман. Към всяка глава на „Одисей” има схема за тълкуване, както и множество бележки, които поясняват вмъкнатите цитати и препратките към древни езически и библейски текстове, съвременни автори и популярни песни. В едно свое изказване Джойс казва, че иска да сътвори толкова пълна картина на Дъблин, че дори градът да изчезне от лицето на земята, да може да бъде възстановен по книгата. Това с пълна сила се отнася не само до Дъблин, но и до цялата юдео-християнска цивилизация, която е запечатана като на холограма.

 

„Одисей” е роман–енциклопедия, който обхваща всичко – от молитвите до жаргона на проститутките, от разговорите за литература и наука до пиянското философстване. Цялата книга често се определя като гигантски експеримент. Всяка глава е написана в различен стил, с различен символ, цвят, изкуство. В общи линии се следва стуктурата на „Одисея” на Омир, като главният герой – рекламният агент Леополд Блум съответства на Одисей, жена му Моли на Пенелопа, а непокорният интелектуалец Стивън Дедалус (проекция на самия Джойс) на Телемах. Само че на мястото на героичните приключения и премеждия виждаме един най-обикновен ден. Епичното е заменено с баналното, героичното с ежедневното, трагичното с циничното. Слизането до Хадес е заменено с присъствие на погребение, срещата с циклопа Полифем – с кръчмарска свада, престоят при магьосницата Кирка (Цирцея) – с отиване в публичен дом. При някои глави експериментът се е получил, при други резултатът е забавен, отегчителен или дори дразнещ. Седма глава „Еол”, в която Блум посещава редакцията на дъблински вестник, е цялата във вестникарски стил и е разкъсана от шокиращи и привличащи вниманието заглавия (журналистиката според Джойс е кръвосмешение между политика и литература и затова неин символ е Еол, оженил шестте си синове за шестте им сестри). Единадесета глава „Сирените” е написана в музикалната форма fuga per canonem, като Джойс композира не с ноти, а с думи, наблягайки на звуковия им ефект. Има глави написани като халюцинация, вътрешен монолог, пиеса, и пр. Изборът на техника обаче никога не е безразборен. Така например в дванадесета глава – „Циклопите” – сблъсъкът между Одисей и Полифем е предаден чрез сблъсъка на разговорния, жаргонен стил, от една страна, и гигантоманския, пищен стил, от друга. Анонимният разказвач (Никой) се сблъсква с шумния и празнословен шовинист и патриотар Гражданина. Всяко събитие се описва от две перспективи, което предизвиква силен комичен ефект. Това е и една от най-добрите глави в книгата. При всички положения отново Джойс първи е измислил играта със стила, позната ни от „Упражнения по стил” на Реймон Кьоно, както и от всевъзможните варианти на Червената шапчица (разказана от тинейджър, полицай, рокер, и т.н).

 

Стефан Цвайг казва за „Одисей”, че това е произведение, създаващо повече слово отколкото свят. Романът на Джойс не може да погълне читателя. Той е като магнит, към който колкото повече се приближаваш, толкова повече те отблъсква. Сложна игра на ума. Игра на думи. Лабиринт, заплетен от един гениален Дедал.

 

„Одисей” е като огромен град, който никога не можеш да познаваш в пълнота. Винаги ще има улички, които ти убягват.

Един студен самотен град, който задава хоризонтите на твоя живот. Структура, форма, която ти самият трябва да изпълниш със смисъл. „Одисей” е хоризонтът на всичко възможно и невъзможно в словото, рамката, в която се развива литературата на целия ХХ век.

Книгата на Джойс е равносметка на близо 30 века европейска литературна история – завръщане към корените, към гения първоизточник на Омир. Но едновременно с това „Одисей” е и захвърлен проект към бъдещето. Одисей не остава в Итака. Едва завърнал се, той поема отново на път.

 

Лично аз ще цитирам „Одисей” до края на дните си, за да ми компенсира интелектуалната мъка, която ми причини. 

 

източник

Редактирано от Лиула

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Няма какво :)

 

Нямаше да го напиша, но темата е моя и имам отоворност към сюжета.

След година прочетох и Одисей, с прекъсвания. За кратки моменти си помислих, че съм рядко тъпа, даже уникално тъпа и после разбрах, че самият Джойс се е мислел за тъп, измисляйки нови фразеологизми и нова реч ... Някъде по средата се намерихме - между новите думи и стари парадигми, между новите клишета и старите присъди, някъде там, общо взето, взехме, че се взехме :)

 

Какво да кажа, май няма какво. Трява да се прочете, да се мине по тоя път, да се усети подобен интелект. 

Аз мога само да кажа - благодаря ти, след толкова години. 

Защото светът принадлежи на умните хора. Мъже и жени. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×